Човекът с черната маска

Човекът с черната маска посещава Марборн

— Луд дъртак — раздразнено подметна Марборн, след като Уелинг си отиде. — Повикайте ми едно такси! — нареди той на портиера.

— Не се ли лъжете в Уелинг? — осмели се да попита наплашеният Слоун. — Струва ми се, че той е много добре осведомен за всичко. Ако мисли, че трябва да заминем от страната, е редно да последваме съвета му.

— Нямам нужда и от вашите мисли. Ще се видим утре, довиждане — каза Марборн и се раздели с приятеля си.

Разговорът с Уелинг не мина без последствия. Новозабогателият стана по-скромен. Реши да си иде вкъщи, но после размисли и нареди на шофьора да го закара на Гросвенър плейс. В салона на Хамоновата къща беше светло. Марборн се усмихна и се качи по стълбата. Лидия чу гласа на бившия детектив и моментално прошепна на слугата:

— Няма ме вкъщи.

Това беше третото поред посещение, което Марборн правеше на Лидия. И всеки път той ставаше все по-смел.

Преди слугата да излезе при него, той отвори вратата и влезе в салона.

— Добър ден, Лидия! Реших, че ви дължа едно посещение. Как сте?

За първи път се осмеляваше да се обръща към нея по име. Очите на девойката злобно пламнаха.

— Откога наричате брат ми Ралф, господин Марборн?

— О, отдавна! Не обръщам внимание на дребните изисквания на етикецията. Ако някой се казва Ралф, аз не се стеснявам да го наричам тъй.

Тя искаше да му отговори рязко. Но като си спомни, че мълчанието е най-добрият начин да омръзне на госта, нищо не каза. Този път обаче тя нямаше търпение да изкара докрай тактиката си.

— Какво е станало, господин Марборн, та така неочаквано се сближихте с брат ми? Аз не съм високомерна и вие не сте по-лош от другите, но все пак не бих искала да ме наричате Лидия. И надявам се, няма да направите това.

— Защо не? — отговори той, като се усмихна. — Вие се казвате Лидия, а по онова време, когато правехте коктейли за ожаднелите хора, всички ви викаха по име.

Девойката пребледня от яд, но не изгуби самообладание.

— Аз не съм по-лош от другите — продължи Марборн. — Защо да не бъдем добри приятели?

— Защото сте ми неприятен — отговори Лидия. — Нима не сте забелязали, че дамите от баровете обикновено избират познати не от своя кръг? Ако приема предложението ви, то ще бъде равносилно да приема предложението на който и да било от слугите на брат ми. Надявам се, че ме разбрахте.

Марборн се изчерви и промърмори нещо несвързано. За негово щастие в този миг влезе Ралф. Девойката се възползва от удобния случай, за да изчезне.

— Защо сте дошли? — попита Ралф и неприятелски погледна неканения гост.

— Ей сега ще ви разкажа. Вашата сестра ме оскърби: тя ме сравни по обществено положение и по поведение със слуга.

— Струва ми се, че е права — равнодушно отбеляза Ралф, без да обръща внимание на обидения Марборн. — Не спомена ли случайно, че сте и изнудвач? В този случай тя пак е била права. Давам ви пари, защото откраднахте от мен един документ и защото заплашвате да му дадете гласност. И трябва да ви плащам дотогава, докато не бъда принуден да купя мълчанието ви. Но нашите делови отношения се ограничават само с мен. Вие нямате нищо общо с останалите членове на семейството ми. Надявам се, че ме разбрахте и че сега ще оставите сестра ми на мира.

— Лидия трябва да ми се извини — упорито повтори Марборн.

Хамон се засмя, колкото глас има.

— Елате утре. Дотогава тя може би ще обмисли всичко и ще ви се извини. А сега искам да си лягам. Видяхте ли Уелинг?

— Да. Но защо питате за него?

— Защото го видях край къщата си.

Марборн се приближи до прозореца, дръпна малко завесата и погледна на улицата. От другата страна се виждаше черният силует на детектива.

— Какво иска той? — попита Ралф.

— Следи ме — пресипнало отговори Марборн.

— Това много ме радва! А аз се страхувах, че следи мен! Искате ли да пийнете нещо?

— Не, благодаря. Ако ми е писано да бъда отровен, предпочитам това да ми се случи вкъщи.

Когато Марборн излезе на улицата, Уелинг не се виждаше никакъв. Бившият детектив се запъти към най-близката пресечка и хвана такси. Макар че най-внимателно огледа улицата, не откри и следа от преследвача си. Като се приближи до дома си, почака в тъмната ниша на входа няколко секунди. Детективът не се виждаше никакъв. Може би Ралф Хамон се беше излъгал и присъствието на детектива край дома му беше само случайност?

Квартирата на Марборн се намираше на втория етаж и бе разположена над търговско помещение. Стаите й бяха наредени с масивни, някога модерни мебели, които сега бяха изгубили своята прелест. На бюфета имаше шише уиски и сода. Марборн си наля една чаша и жадно я изпи.

Какво кроеше Уелинг? И защо непрекъснато говореше за огнеупорната каса? Наистина, Марборн държеше своите пари вкъщи, защото знаеше, че ще дойде ден, когато ще му потрябват. Парите губеха за него обаянието си, когато нямаше възможност да ги съзерцава. Текущата сметка в банката, колкото и голяма да беше сумата, му се струваше нещо нереално.

Марборн запали огъня, свали смокинга и отиде в спалнята. Запали осветлението и погледна масивното си скривалище. На първо време замръзна на мястото. После нададе див вик, спусна се към касата и погледна вътрешността й. Това не беше трудно да се стори, защото масивната врата на касата висеше само на едната си панта. Касата бе счупена и съвсем празна. Някой я беше обрал.

Като дойде на себе си, Марборн бързо огледа помещението. Ясно си даде сметка как е действал крадецът. Касоразбивачът се бе вмъкнал по противопожарната стълба в жилището през прозореца на спалнята. Време за работа е имал достатъчно. Марборн отсъства от вкъщи няколко часа. Бившият детектив се спусна надолу по стълбата и изскочи на улицата. На тротоара се сблъска с капитан Уелинг, който спокойно и с ръце на гърба наблюдаваше осветените прозорци на Марборновата квартира.

— Капитан Уелинг — завика Марборн — елате бързо!

— Сигурно нещо се е случило, а? — попита капитанът. — Какво чудно съвпадение е, че тъкмо по това време се оказах наблизо.

— Обраха ме! Ограбиха ме! — продължи да пъшка Марборн. — Разбили са огнеупорната каса!

И той поведе Уелинг в квартирата си, продължавайки да говори нещо несвързано. Уелинг бързо разгледа касата.

— Юначагата доста се е помъчил над нея — каза той, като свърши огледа. — Но тези каси не представляват особена трудност за опитните касоразбивачи.

Уелинг отиде до прозореца и се спусна по противопожарната стълба.

— Я гледай! — извика той, като откри на прозоречния перваз гумена ръкавица. — Подозирам, че другата ръкавица ще намерим на двора. Страхувам се, че напразно ще търсим отпечатъци от пръсти — и той внимателно разгледа ръкавицата на светлината на електрическото си фенерче. — Колко пари ви откраднаха?

— Около две-три хиляди фунта — изстена Марборн.

— И какво още?

Уелинг втренчено погледна Марборн.

— А какво още е могъл да открадне от мен? — повтори Марборн. — Нима не е достатъчно, че ми е откраднал две хиляди фунта?

— Не пазехте ли някакви документи в касата?

— Не — отговори бившият детектив, но веднага се сепна и добави: — Аз изобщо нямам никакви документи.

— Това, изглежда, е работа на човека с черната маска — добронамерено отбеляза Уелинг и отиде при касата. — Едва ли ще се намери още някой, който може да работи тъй чисто. Имате ли телефон?

— Телефон има в съседната стая.

Уелинг дълго говори със Скотланд ярд, а след това пак започна да търси някакви следи. Но той предварително знаеше, че опитите му няма да имат никакъв успех. Както изглежда, крадецът не се беше задоволил с парите, защото бе преровил всички чекмеджета, разхвърляйки съдържанието им по пода. Бюфетът също беше счупен. Неизвестният крадец не бе забравил да прерови и леглото: чаршафите и дюшеците лежаха на пода.

Уелинг отиде в трапезарията. В нея нямаше шкафове и други мебели, в които да може нещо да се пази. Картините по стените привлякоха вниманието на капитана. Той забеляза, че някои от тях бяха изкривени.

— Вашият неканен гост е търсил нещо — забеляза той. — Какво ли е търсил тъй грижливо?

— Дявол да го вземе, откъде да знам това? — попита недоволният Марборн. — Във всеки случай опитите му не са довели до нищо.

— Откъде знаете това, щом дори не знаете какво е търсил? — запита Уелинг.

Телефонът иззвъня. Телефонистката съобщи, че свързва капитан Уелинг според неговото нареждане.

— На телефона е капитан Уелинг. Ти ли си, Финигън?

— Да, капитане.

— Къде е вашият човек?

— У дома си, или поне преди пет минути се намираше там.

— Уверен ли сте в това?

— Напълно. Лично не го видях, но видях сянката му, когато минаваше край прозореца. Той сигурно е вкъщи. При това сега не може да се ползва от автомобила си. Изпрати го да го почистят в Горш.

— А, да го почистят ли? — учтиво попита Уелинг. — В такъв случай всичко е наред.

Той закачи слушалката и се върна при Марборн, който безпомощно гледаше причинената от крадеца неразбория.

— Най-добре ще бъде да съобщите за случилото се във вашия полицейски участък и да помолите да ви изпратят един полицай — посъветва го бившият му началник. — Струва ми се, че не мога да ви бъда с нищо полезен. Съжалявам много, че сте изгубили такава голяма сума. Все пак най-сигурно е да държите парите си в банката.

Марборн нищо не отговори.