XII. Лио

Джуджетата не се стараеха особено Лио да изгуби следите им, което събуди известни подозрения в него. Задържаха се в периферията на зрението му, като подскачаха по керемидените покриви, събаряха саксиите по прозорците, не спираха да викат и оставяха диря от пирони и винтове от колана му — все едно искаха да ги последва.

Той тичаше след тях и ругаеше всеки път, когато панталоните му се смъкнеха. Зави иззад един завой и видя две огромни каменни кули една до друга. Бяха много по-високи от всичко останало в квартала. Дали не бяха останали от Средните векове? Сочеха в различни посоки като скоростите на състезателна кола.

Керкопите се покатериха по кулата вдясно. Когато стигнаха догоре, минаха от другата й страна и изчезнаха.

Дали бяха влезли вътре? Лио виждаше малки кулички на върха, които бяха покрити с метални решетки, но се съмняваше, че това може да спре джуджетата. Остана загледан в тях за около минута, но керкопите не се появиха отново. Което означаваше, че Лио трябва да се качи догоре и да ги намери.

— Страхотно — промърмори той. Този път летящият му приятел не беше наблизо, за да му помогне. Корабът също беше твърде далеч. Лио можеше да измайстори някакво летящо устройство от Архимедовата сфера, но само с помощта на колана си, който не беше при него. Огледа квартала наоколо и се опита да помисли. Двойните стъклени врати на един от близките блокове се отвориха. От тях се показа старица, натоварена с найлонови торби.

Бакалия? Хм.

Лио претърси джобовете си и с изненада откри няколко банкноти евро от престоя си в Рим. Тъпите джуджета му бяха откраднали всичко, освен парите.

Затича се към магазина с цялата бързина, която панталоните му позволяваха.


Лио обиколи магазина в търсене на нещо, което би могло да му помогне. Не знаеше как да попита „Къде са ви опасните химикали?“ на италиански, което може би беше за добро. Не искаше да свърши в някой италиански затвор.

За щастие не му се налагаше да чете надписите по стоките. Само като докоснеше някоя паста за зъби разбираше дали вътре има калиев нитрат, или не. Намери въглен, а после захар и сода. В магазина имаше още кибрит, спрей против хлебарки и алуминиево фолио. Всичко необходимо, плюс едно въже за пране, което употреби за колан. Сложи и малко италианска храна в кошницата, колкото да замаскира подозрителните си покупки, и стовари всичко на касата. Ококорената продавачка го попита нещо, което той не разбра, но въпреки това успя да плати, да вземе торбата с покупки и да изхвърчи навън.

Шмугна се в най-близкия вход, откъдето можеше да гледа към кулите, и започна да работи, като призова огъня си, за да запали материалите. Така приготви неща, чието измайсторяване при нормални обстоятелства отнемаше дни.

От време на време поглеждаше към кулата, но от джуджетата нямаше и следа. Лио можеше само да се надява, че са още горе. Подготовката на целия арсенал му отне само няколко минути — бе наистина толкова добър, — но му се сториха като часове.

Джейсън не се появи. Може би все още се гърчеше оплетен във фонтана на Нептун или търсеше Лио по улиците. Никой друг от екипажа на кораба не дойде, за да помогне. Вероятно им отнемаше повече време да махнат розовите ластици от косата на тренер Хедж.

Това означаваше, че Лио трябва да се справи съвсем сам, ако не се брояха италианската храна и импровизираните му оръжия от захар и паста за зъби. Е, имаше и сферата на Архимед. Това беше важно. Надяваше се само да не я е повредил с химическата смес, която забърка.

Затича се към кулата и намери входа, след което пое по витите стълби нагоре, само за да бъде спрян от някакъв портиер, който му се развика на италиански.

— Сериозно? — попита Лио. — Виж, човече, имаш джуджета на тавана. Аз ще ги махна оттам.

След което вдигна флакона със спрей.

— Виждаш ли? Изтребител Молто Буоно6. Псс, псс. Аах!

След което изимитира джудже, което се разтапя от ужас. По някаква причина италианецът не го разбра, а само протегна ръка в знак, че иска пари.

— По дяволите, човече — изсумтя Лио, — похарчих всичките си пари за саморъчни експлозиви.

След което започна да рови в чантата.

— Предполагам, че няма да приемеш… хм, тези?

И Лио извади жълточервена опаковка с нещо, наречено „Фонци“. Предполагаше, че са някакъв вид чипс. За голяма негова изненада портиерът прие подкупа и сви рамене.

Аванти7!

Лио продължи да се катери, но си отбеляза наум да купи още „Фонци“. Явно в Италия това се котираше повече от парите.

Стълбите продължаваха нагоре и нагоре, и нагоре, сякаш цялата кула съществуваше само като извинение за това да се изгради гигантско стълбище. Той спря на един от етажите и се подпря до тесен прозорец, за да си поеме въздух. Потеше се страхотно, а сърцето му биеше бясно в гърдите му. Тъпи керкопи! Лио предполагаше, че те ще избягат веднага щом го видят и той няма да може да използва оръжията си. Длъжен бе обаче да опита.

Затова продължи да се катери.

Когато стигна върха на кулата, почувства краката си като преварени спагети. Стаята беше с размера на килер и с решетки на прозорците на всяка от стените. В ъглите й имаше натрупани чували със съкровища, които се бяха пръснали по целия под. Лио забеляза ножа на Пайпър, една стара книга със захабена кожена подвързия и няколко интересни на вид механични устройства, а също така и такова количество злато, че дори и Арион щеше да преяде от него.

Първоначално реши, че джуджетата са си тръгнали, но след това погледна нагоре. Акмон и Пасалос висяха надолу с главата от покривните греди и играеха нещо като антигравитационен покер. Когато видяха Лио, хвърлиха картите си като конфети и заръкопляскаха.

— Казах ти, че ще се справи! — извика щастливо Акмон.

Пасалос сви рамене, свали единия от златните си часовници и го подаде на брат си.

— Печелиш. Не мислех, че е толкова тъп.

И двамата скочиха на пода. Акмон носеше колана на Лио и беше изкусително близо. Момчето трябваше да потисне порива да се протегне към него.

Пасалос изправи каубойската си шапка и изрита решетката на най-близкия прозорец.

— Къде да го отведем сега, братле? Купола на Свети Лука?

Лио искаше да удуши джуджетата, но си наложи да се усмихне.

— Това звучи забавно! Но преди да тръгнете, трябва да ви кажа, че забравихте нещо лъскаво.

— Невъзможно — нацупи се Акмон. — Ние ви претърсихме много внимателно.

— Сигурни ли сте? — вдигна пазарския си плик Лио.

Джуджетата приближиха. Любопитството им бе прекалено силно, точно както Лио се бе надявал.

— Вижте.

Лио извади първото си оръжие — купчина изсушени химикали, увити в алуминието фолио — и го запали с ръка.

Знаеше, че трябва да се обърне, когато то избухне, но джуджетата гледаха право към него. Пастата за зъби, захарта и спреят против хлебарки не бяха така силни като песента на Аполон, но свършиха работа.

Керкопите завиха и започнаха да търкат очи. Втурнаха се към прозореца, но Лио хвърли самоделните си пиратки в краката им, за да ги спъне. След това натисна Архимедовата сфера. Тя изпусна облак противен дим, който изпълни стаята.

На Лио димът не му пречеше. Той не се влияеше от него, както и от огъня — бе стоял до задимени клади, бе преживявал дори драконов дъх. А и доста често бе чистил пещите на кораба. Докато джуджетата кихаха и се клатушкаха, той взе колана си от Акмон, извади няколко въжета за бънджи и завърза джуджетата.

— Очите ми! — извика Акмон. — Коланът ми!

— Краката ми горят! — зави Пасалос. — Това не е лъскаво! Ама изобщо!

След като се убеди, че са здраво завързани, Лио завлече керкопите в единия ъгъл и започна да рови в съкровищата им. Взе кинжала на Пайпър, няколко от прототипните си гранати и дузина други интересни неща, които джуджетата бяха отмъкнали от Арго II.

— Моля те! — проплака Акмон. — Не вземай съкровищата ни!

— Да направим сделка! — предложи Пасалос. — Десет процента от това, което имаме, ако ни пуснеш!

— Няма да стане — промърмори Лио, — сега всичкото е мое.

— Двайсет процента!

В този миг отекна гръм, блесна мълния и решетките на най-близкия прозорец се пръснаха на парченца разтопено желязо. Джейсън влезе вътре като Питър Пан. Светкавици проблясваха около тялото му, а златният му меч пушеше.

— Човече, на това му се вика готина поява — подсвирна Лио.

Джейсън забеляза вързаните керкопи и се намръщи.

— Какво, по…

— И сам се справих — заяви Лио. — Казвал съм ти и преди, че съм специален. Как ме намери?

— Ами по пушека — успя да каже Джейсън. — И чух някакви пукотевици. Да не сте се стреляли?

— Нещо такова. — Лио му подхвърли кинжала на Пайпър и продължи да рови из плячката на джуджетата. Спомни си какво бе казала Хейзъл за съкровището, което ще им помогне за извършването на подвига, но не знаеше какво търси. Намери монети, златни кюлчета, бижута, опаковки, кламери, копчета.

Продължаваше да открива и неща, на които не им беше мястото там. Едното беше старо навигационно устройство, подобно на корабна астролабия. Беше доста повредено и му липсваха някои части, но Лио го сметна за забележително.

— Вземи го! — предложи Пасалос. — Одисей го измайстори, да знаеш! Вземи го и ни пусни?

— Одисей? — повтори невярващо Джейсън. — Онзи Одисей?

— Да! — изписка Пасалос. — Направи го, когато беше старец в Итака! Едно от последните му изобретения! Но ние го откраднахме!

— И как работи? — попита Лио.

— Не работи — отвърна Акмон. — Липсва му някакъв кристал.

Той погледна към брат си за помощ.

— Наистина говореше за някакъв кристал в съня си — сви рамене Пасалос, — но аз не разбрах нищо. Така или иначе, вече е твое! Може ли да си тръгваме?

Лио не бе сигурен защо иска астролабията. Очевидно бе, че е счупена, а и смяташе, че не това е предметът, който Хеката бе заръчала да намерят. Въпреки това го пъхна в един от вълшебните джобове на колана си.

След това насочи вниманието си към другото странно съкровище — стара книга с кожена подвързия. Лио не разбираше защо керкопите са я взели. Тя беше всичко друго, но не и лъскава, а той не смяташе, че те си падат по четенето.

— Какво е това? — попита той и размаха книгата пред джуджетата, чиито очи все още сълзяха от пушека.

— Нищо! — отвърна Акмон. — Една книга. Имаше красива златна корица и затова я откраднахме от него.

— От кого? — попита Лио.

Акмон и Пасалос се спогледаха нервно.

— Низш бог — каза Пасалос — във Венеция. Нищо съществено!

— Венеция — намръщи се Джейсън към Лио. — Не е ли това следващата ни спирка?

— Да.

Лио разлисти книгата. Не можеше да разчете текста, но имаше много илюстрации — земеделски сечива, различни растения, слънце, два вола, които теглеха каруца. Не разбираше защо това е важно, но щом книгата бе открадната от низш бог във Венеция — следващото място, което Хеката им бе наредила да посетят, — това трябваше да е предметът, който търсеха.

— Къде можем да намерим този низш бог?

— Не! — изплака Акмон. — Не бива да му я връщаш! Ако разбере, че сме я откраднали…

— Ще ви унищожи — предположи Джейсън, — но ние ще направим същото, ако не ни кажете истината, а сме по-близо до вас от него.

Той опря златния си меч в косматата гуша на Акмон.

— Добре де, добре! — изписка джуджето. — Ла Каса Нера! Кале Фрецерия!

— Това адрес ли е? — попита Лио.

Джуджетата бясно закимаха.

— Но те умолявам да не му казваш, че сме го обрали — изхленчи Пасалос. — Той е много отмъстителен!

— Кой е той? — попита Джейсън. — Кой бог?

— Не мога да кажа — заекна Пасалос.

— По-здравословно за теб ще е да можеш — предупреди го Лио.

— Не — каза тъжно Пасалос, — не разбирате. Аз наистина не мога. Не мога да произнеса името му! Много е сложно! Три-нещо си…

— Тръх — рече Акмон. — Трутох… много срички има!

И двамата се разплакаха.

Лио не знаеше дали керкопите не лъжат, но беше трудно да се сърдиш на две плачещи джуджета, независимо колко зле бяха облечени.

— Какво да правим с тях, Лио? — свали меча си Джейсън. — Да ги върнем в Тартара?

— Богове, не! — проплака Акмон. — Ще ни отнеме няколко седмици, докато излезем оттам!

— Ако Гея изобщо ни пусне — подсмръкна Пасалос, — сега тя контролира Портите на Смъртта и ще е много сърдита.

Лио погледна към джуджетата. Бе се борил с много чудовища и никога не му бе гузно за това, че ги унищожава, но тези бяха различни. Трябваше да признае, че донякъде се възхищава на мъниците. Бяха забавни и обичаха лъскавите неща. Приличаха на него. Освен това Пърси и Анабет бяха в Тартара и вероятно се мъчеха да се измъкнат през Портите. Не искаше да праща маймунчетата на това кошмарно място… някак не беше редно.

Представи си как Гея се смее на слабостта му. Герой, на когото му е жал за чудовища! Спомни си кошмара от лагера на нечистокръвните, труповете на гръцките и римските герои и Октавиан, който говореше с гласа на Майката Земя: „Римляните напредват на изток от Ню Йорк, право към лагера ти. Нищо не може да ги спре.“

— Нищо ли? — усмихна се Лио. — Ще видим тази работа.

— Какво? — попита Джейсън.

— Нека сключим сделка — погледна Лио към джуджетата.

— Трийсет процента? — светнаха очите на Акмон.

— Ще ви оставя съкровището — заяви Лио, — освен нещата, които са наши, астролабията и старата книга, която ще ни отведе до онзи тип във Венеция.

— Но той ще ни унищожи! — заяви Пасалос.

— Няма да кажа къде съм я намерил — обеща Лио — и няма да ви убиваме. Ще ви пуснем на свобода.

— Ъъ, Лио — обади се нервно Джейсън.

— Знаех си, че си умен колкото Херкулес! — изписка радостно Акмон. — Ще те кръстим втория Черен задник!

— Не, благодаря — отвърна Лио. — В замяна ще поискам да ни свършите една услуга. Ще ви изпратя да крадете от едни хора, да ги бавите, да им направите живота черен, доколкото е възможно. Ще трябва да спазвате точно указанията ми. Закълнете се в река Стикс.

— Кълнем се! — извика Пасалос. — Кражбите са нашата специалност!

— Обожавам да тормозя хора — съгласи се Акмон, — къде трябва да отидем?

Лио се ухили.

— Да сте чували за Ню Йорк?

Загрузка...