Домът на Хадес

XXXIX. Анабет

Уютна.

Анабет никога не бе смятала, че ще опише нещо в Тартара по този начин, но въпреки факта, че колибата на гиганта имаше размерите на планетариум и бе построена от кости, кал и драконова кожа, определено я намираше за уютна.

В центъра грееше огън, направен от кости и катран, но пушекът бе бял и нямаше никакъв мирис, а и освен това се издигаше право към дупката на тавана. Подът бе покрит с изсушена трева и килими от сива вълна. В единия край имаше огромно легло от овче руно и драконова кожа, а в другия — окачени сушени растения, щавена кожа и нещо, което приличаше на сушено драконово месо. Цялото място ухаеше на печено, на пушек, на босилек и на мащерка.

Единственото нещо, което тревожеше Анабет, бяха овцете, сврени в края на къщата. Спомни си пещерата на Полифем, който ползваше героите за гарнитура на овчето месо. Запита се дали гигантите и циклопите имат сходни хранителни навици.

Част от нея се изкушаваше да избяга, но Боб вече бе поставил Пърси на леглото на гиганта. Момчето почти бе изчезнало сред вълната и драконовата кожа. Малък Боб бе скокнал от Пърси и се бе свил в завивките, мъркайки толкова силно, че леглото трепереше, все едно е направено за масаж.

Дамасин човъркаше огъня. Хвърли драконовото месо в един железен котел, който изглеждаше като направен от черепа на някакво древно чудовище, след което взе един черпак и започна да бърка.

Анабет не искаше да стане следващата съставка в гозбата, но бе дошла тук по една конкретна причина. Тя си пое дълбоко въздух и отиде до Дамасин.

— Приятелят ми умира. Можеш ли да го спасиш?

Гласът й потрепера при думата „приятел“. Пърси бе много повече от това. Дори думата „любим“ не го описваше напълно. Бяха преживели толкова много, че той бе станал част от нея. Понякога дразнеща част, наистина, но такава, без която не можеше да живее.

Дамасин я изгледа отвисоко и смръщи рунтавите си вежди. Анабет се бе изправяла срещу страховити човекоподобни и преди, но Дамасин я притесняваше по различен начин. Той не изглеждаше враждебно настроен, но излъчваше печал и горчилка. Толкова бе погълнат от нещастието си, че се дразнеше, че Анабет отвлича вниманието му към нещо друго.

— Рядко чувам тези думи в Тартара — изръмжа гигантът. — Приятел. Обещание.

— Нека тогава пробваме с кръв и горгона — кръстоса ръце Анабет. — Можеш ли да излекуваш такова отравяне или Боб преувеличи способностите ти?

Да разгневиш шестметров драконоубиец вероятно не бе най-разумната стратегия на света, но Пърси умираше. Нямаше време да си играе на дипломация.

— Съмняваш се в уменията ми? — смръщи се още повече Дамасин. — Идваш с полумъртъв герой в блатото ми и поставяш под въпрос уменията ми?

— Да — отвърна твърдо тя.

— Хм. — Дамасин подаде на Боб черпака. — Я побъркай малко.

Боб се зае с печеното, а Дамасин взе да събира от сушените си билки. Натъпка някои от тях в устата си, сдъвка ги и след това ги изплю в едно кълбо вълна.

— Купа бульон — нареди той.

Боб сипа сок от говеждото в една кратуна, след което я подаде на гиганта. Той натопи сдъвканата вълна вътре и започна да я бърка с пръст.

— Кръв от горгона — промърмори той. — Това изобщо не е предизвикателство за уменията ми.

Той застана до леглото и повдигна Пърси с една ръка. Малък Боб подуши кратуната и изсъска. След това започна да драска по завивките, все едно иска да я зарови в тях.

— Смяташ да му дадеш това? — попита Анабет.

— Кой е лечителят тук? — изгледа я гигантът. — Аз или ти?

Анабет не отговори, а само видя как гигантът принуждава Пърси да отпие от съда. Дамасин бе изненадващо внимателен и мърмореше окуражаващо на момчето, макар тя да не можеше да разбере думите му.

С всяка глътка Пърси започваше да изглежда по-добре, и по-добре. Когато пресуши кратуната, отвори очи и се огледа наоколо. Беше замаян, но когато видя Анабет, се усмихна като пиян.

— Чувствам се страхотно.

След това се просна обратно в кревата и захърка.

— След няколко часа сън ще е като нов — обяви Дамасин.

Анабет заплака от облекчение.

— Благодаря ти! — каза тя.

— Не ми благодари — погледна я мрачно Дамасин. — Все още сте обречени. А и аз ще поискам нещо в замяна на помощта си.

Устата на Анабет пресъхна.

— Какво например?

— Разказ — светнаха очите на гиганта. — Животът в Тартара е скучен. Разкажете ми своята история.

На Анабет не й бе лесно да разкрие плановете си пред един гигант.

Дамасин обаче бе чудесен домакин. Бе спасил Пърси. Драконовото печено, което бе приготвил, бе страхотно, особено в сравнение с огнената вода. Колибата му бе топла и уютна. За пръв път от падането си в Тартара насам Анабет си позволи да се отпусне.

Което бе невероятен обрат на съдбата, предвид че вечеряше с гигант и титан.

Разказа на Дамасин за живота и приключенията си с Пърси. Обясни как Пърси бе срещнал Боб и бе изтрил паметта му в река Лета и как после го бе оставил при Хадес.

— Пърси се опита да стори нещо добро — каза тя на Боб. — Не знаеше, че Хадес е такъв гадняр.

Но не успя да убеди дори себе си. Хадес винаги бе гадняр.

Спомни си думите на араите — че Нико ди Анджело е бил единственият човек, посещавал Боб в Подземното царство. Нико бе един от най-недружелюбните и студени герои, които Анабет познаваше. Но въпреки това се бе държал мило с Боб. Той бе убедил титана, че Пърси е негов приятел, и с това несъзнателно бе спасил живота им.

Анабет се запита дали някога ще разбере това момче.

Боб започна да чисти купата си с парцала и пръскалката си, а Дамасин махна с лъжица.

— Продължи разказа си, Анабет Чейс.

Тя му разказа за пътуването на борда на Арго II. Когато обаче стигна до частта, в която трябва да предотвратят събуждането на Гея, гласът й заглъхна.

— Тя… ти е майка, нали?

Дамасин обра остатъците от купата си. Лицето му бе покрито със следи от стари изгаряния, натъртвания и белези, подобна на повърхността на астероид.

— Да — отвърна той, — а Тартара е мой баща. Както виждаш… — посочи той към колибата си, — аз съм нещо като разочарование за родителите си. Те очакваха повече от мен.

Анабет все още не можеше да възприеме, че е седнала до шестметров човек със змийски крака, чиито родители са Земята и Ямата на мрака. Олимпийските богове не бяха добри родители, но поне приличаха на хора. Старите първични божества като Гея и Тартара… как можеше да напуснеш дома и родителите си, когато те обхващат целия познат свят?

— Значи… — попита тя, — нямаш нищо против, че се борим срещу майка ти?

Дамасин изсумтя.

— Късмет с това. За момента обаче трябва повече да се притеснявате от баща ми. Няма как да оцелеете срещу него.

Внезапно на Анабет й се отяде. Остави купата с храна настрани. Малък Боб дойде да види какво е останало.

— Той ще се изправи срещу нас?

— Вече го прави — Дамасин отчупи от драконовата кост и използва останката като клечка за зъби. — Всичко това, което виждате наоколо, е тялото на Тартара или поне една от неговите форми. Той знае, че сте тук и наблюдава всяка ваша стъпка. Братята ми са по петите ви. Невероятно е, че сте оцелели толкова дълго, дори и с помощта на Япет.

Боб се намръщи, когато чу името си.

— Да, повалените ни преследват. Скоро ще ни настигнат.

Дамасин изплю клечката за зъби.

— Мога да замъгля местоположението ви за малко, колкото да си починете. Имам сили в това блато. Накрая обаче наистина ще ви настигнат.

— Приятелите ми трябва да стигнат Портите на Смъртта — каза Боб. — Това е единственият път за навън.

— Невъзможно — промърмори Дамасин. — Портите са прекалено добре охранявани.

— Но ти знаеш къде са? — живна Анабет.

— Разбира се. Всичко в Тартара тече към едно място — към сърцето му. Там са Портите на Смъртта. Не можете обаче да стигнете до там само с помощта на Япет.

— Тогава ела с нас — помоли се Анабет. — Помогни ни.

— ХА!

Анабет подскочи. Пърси промърмори в съня си:

— Ха-ха-ха…

— Дъще на Атина — каза гигантът, — аз не съм ти приятел. Веднъж помогнах на смъртните и виж докъде се докарах.

— Помогнал си на смъртните? — Анабет знаеше много за гръцките легенди, но името Дамасин не й говореше нищо. — Не разбирам.

— Тъжна история — обади се Боб. — Добрите гиганти имат тъжна история. Дамасин бе създаден, за да победи бог Арес.

— Да — съгласи се гигантът. — Като всички гиганти бях създаден срещу определен бог. Моят враг е Арес. Затова, когато се родих…

— Ти си бил неговата антитеза — предположи Анабет, — бил си миролюбив.

— Поне за гигант — отвърна Дамасин. — Скитах из полята в Меония, в земите, известни ви днес като Турция. Гледах овцете си и събирах билки. Имах хубав живот. Не желаех обаче да се бия с боговете. Мама и татко ме проклеха заради това. Но най-голямата обида бе, когато унищожих Меонийския дракон. Звярът бе убил мой приятел, затова го проследих и го пронизах с дърво през устата. Използвах силите на земята, за да може дървото да пусне корени и така приковах дракона в смъртна хватка. Исках да съм сигурен, че повече не ще вреди на смъртните. Това бе нещото, което Гея не можа да ми прости.

— Че си помогнал на някого?

— Да — Дамасин изглеждаше засрамен. — Гея отвори недрата на земята и аз пропаднах в търбуха на баща си Тартара, където той събира всичко от съзиданието, което не му е потребно.

Гигантът свали едно цветче от косата си и го загледа тъжно.

— Оставиха ме да живея и да гледам овцете си, за да разбера колко безполезно е това. Всеки ден… или поне това, което наричаме ден в туй безрадостно място… драконът се преражда и ме напада. Да го убивам е моята вечна задача.

Анабет огледа колибата и се запита колко ли хилядолетия Дамасин бе прекарал в битка с това чудовище, обречен да събира костите и месото му с ясното съзнание, че на следващия ден трябва отново да се изправи срещу него. Не можеше да си представи какво е да оцелееш и седмица в Тартара. Да прекараш вечността в изгнание тук бе повече от жестоко.

— Развали проклятието — каза тя. — Ела с нас.

— Колко просто звучи само — засмя се Дамасин. — Не мислиш ли, че не съм опитвал да се махна оттук? Но накъдето и да тръгна, отново се озовавам на същото място. Блатото е моят затвор. Не, малка героиньо. Проклятието ме е победило. Няма надежда.

— Няма надежда — повтори Боб като ехо.

— Трябва да има начин — Анабет не можеше да гледа гиганта такъв. Изражението на лицето му й напомняше за собствения й баща, за признанията му, че още е влюбен в Атина. Изглеждаше толкова тъжен и безпомощен. Желаеше нещо, а знаеше, че то е невъзможно.

— Боб има план как да стигнем до Портите на Смъртта — не се предаде тя. — Каза, че може да ни скрие в нещо, наречено Мъртвешката мъгла.

— Мъртвешката мъгла? — сопна се Дамасин на Боб. — Смяташ да ги отведеш при Ахлида?

— Няма друг начин — отвърна Боб.

— Ще умрете — каза Дамасин. — В агония. В мрака. Ахлида няма доверие никому и не помага на никого.

Боб го погледна, все едно иска да възрази, но сви устни и млъкна.

— Има ли друг начин? — попита Анабет.

— Не — отвърна Дамасин. — Мъртвешката мъгла е най-добрият план. За нещастие обаче, е ужасен план.

Анабет се почувства все едно е надвиснала отново над Ямата, неспособна да се издърпа нагоре. Не й оставаха никакви възможности.

— Не си ли струва да опитаме? — попита тя. — Ти можеш да се върнеш в света на смъртните. Да видиш отново слънцето.

Очите на Дамасин бяха като празните кухини в черепа на дракона — тъмни и безжизнени. Той хвърли един кокал в огъня и се изправи в цял ръст — огромен червен воин, облечен във вълна и драконова кожа, със сушени цветя в косата си. Анабет разбра защо е създаден срещу Арес. Арес бе най-лошият измежду боговете, гневлив и безмилостен. Дамасин бе най-добрият от гигантите, мил, любезен… И затова бе обречен на вечни мъчения.

— Поспете — каза гигантът. — Ще ви приготвя запаси за утре. Съжалявам, но не мога да сторя нищо повече.

Анабет искаше да възрази, но веднага щом чу за сън, тялото я предаде, въпреки че се бе заклела повече да не заспива в Тартара. Стомахът й бе пълен. Огънят пукаше приятно. Уханието на билки във въздуха й напомни за хълмовете около лагера на нечистокръвните през лятото, когато сатири и наяди събираха диви растения в топлите и мързеливи следобеди.

— Може би ще поспя малко — съгласи се тя.

Боб я вдигна като парцалена кукла. Тя не възрази. Постави я на леглото до Пърси и тя затвори очи.