Домът на Хадес

LV. Анабет

След пропадането в Тартара скокът на сто метра в Имението на Никс трябваше да й се стори мимолетен. Вместо това обаче пулсът й сякаш забави. Имаше чувството, че има време да напише некролога си между отделните удари на сърцето.

„Анабет Чейс, починала на седемнайсет.“

БУМ.

(Стига рожденият й ден на 12 юли да бе минал по време на пропадането в Тартара — всъщност нямаше идея.)

БУМ.

„Починала от тежки наранявания, след като скача като идиот в бездната на Хаоса и се разпльоква на входа на Никс.“

БУМ.

„Оставя опечалени своите баща, мащеха и доведени братя, които в общи линии не я познават.“

БУМ.

„Вместо цветя, моля да изпратите дарения до лагера на нечистокръвните, стига Гея да не го е унищожила.“

Краката й удариха твърда повърхност и тя почувства болка, но след това се препъна и се затича напред, влачейки Пърси след себе си. Никс и децата й над тях се размърдаха и закрещяха:

— Виждам ги!

— Не ме настъпвай!

— Спрете ги!

Анабет продължи да тича. Така или иначе, не виждаше нищо и затова затвори очи. Използваше другите си сетива. Чуваше ехото от откритите пространства, чувстваше вятъра по лицето си, надушваше всяка възможна опасност — пушек, отрови, демони.

Не за пръв път бягаше в мрака. Спомни си за лутането си в тунелите под Рим, където бе търсила Атина Партенос. От дистанцията на времето пътуването до пещерата на Арахна й се стори като разходка в Дисниленд.

Шумът, вдиган от децата на Никс, заглъхна. Това бе хубаво. Пърси тичаше до нея и не пускаше ръката й. Това също бе хубаво.

В далечината пред тях Анабет чу боботещ звук, подобен на ехото от ударите на сърцето й, но толкова по-силен, че подът трепереше. Звукът я изпълни с ужас и тя логично реши, че трябва да бяга право към него.

Долови миризмата на пушек и чу пукането на факли от двете си страни, докато монотонният шум продължаваше да се усилва. Предположи, че наоколо има светлина, но усети как я полазват тръпки и я предупреждават, че не бива да отваря очи.

— Не гледай — каза тя на Пърси.

— Не съм си го и помислял — отвърна той. — И ти го усещаш, нали? Все още сме в Имението на Нощта. Не искам да го виждам.

Умно момче — помисли си Анабет. Винаги бе дразнела Пърси, че е глупав, но в действителност инстинктите рядко го лъжеха.

Каквито и ужаси да криеше Имението, бе ясно, че не са предназначение за човешки очи. Да ги погледнеш можеше да се окаже по-лошо, отколкото да видиш лицето на Медуза. Бе по-добре да тичаш в тъмното.

Боботенето се усили и вибрациите му полазиха гърба на Анабет. Чувстваше се все едно някой блъска по дъното на света и настоява да бъде пуснат в него.

Усети, че стените около тях изчезват. Въздухът стана по-свеж и вече не носеше тежката смрад на сяра. Чуха и още един звук, по-близък от този на странното боботещо пулсиране… звука на течаща вода.

Сърцето на Анабет затуптя бясно. Разбра, че изходът е близо. Напуснеха ли Имението на Нощта, щяха да оставят тумбата демони зад себе си.

Затича се по-бързо. Ако Пърси не я бе спрял, щеше да падне право към смъртта си.