LXI. Пърси

Пърси още не бе мъртъв, но вече се бе уморил от това да се разхожда като труп.

Докато вървяха към сърцето на Тартара, той отново и отново поглеждаше към тялото си и се питаше дали наистина е неговото. Ръцете му изглеждаха като пръчки, увити в избеляла кожа, а скелетоподобните му крака сякаш се разпадаха на всяка крачка. Бе се научил да се движи горе-долу нормално в рамките на Мъртвешката мъгла, но магическият саван го караше да се чувства все едно е в балон с хелий.

Опасяваше се, че мъглата никога няма да се вдигне, дори да успееха да се измъкнат от Тартара. Не искаше да прекара остатъка от живота си като дубльор в сериала „Живите мъртви“17.

Пърси се опита да се съсредоточи върху нещо друго, но не знаеше накъде да погледне.

Земята под краката му бе с отблъскващ лилав оттенък и пулсираше с мрежи от вени. В тъмночервеникавата светлина на кървавите облаци обвитата в Мъртвешка мъгла Анабет изглеждаше като току-що съживено зомби.

Но най-потискаща бе гледката пред тях. Докъдето поглед стигаше, се бе ширнала армия от чудовища — ята крилати араи, племена от тътрещи се циклопи, облаци от летящи зли духове. Хиляди злодеи, може би дори десетки хиляди, вървяха неуморно и се бутаха един в друг с ръмжене, като в претъркана съблекалня в училище за мутанти, в която няма място за всички.

Боб ги поведе по края на армията. Не направи опит да се скрие, пък и нямаше смисъл. С височина от над три метра и сребърен ореол, титанът се забелязваше отдалеч.

На около трийсет метра от най-близките чудовища Боб се обърна към Пърси и рече:

— Мълчете и стойте зад мен. Няма да ви забележат.

— Дано — отвърна Пърси.

Малък Боб се събуди върху рамото на титана. Той замърка с познатия сеизмичен тътен и опъна гръбче, като за миг отново стана на скелет. Поне той бе спокоен.

Анабет погледна към собствените си мъртвешки ръце.

— Боб… щом сме невидими, ти как успяваш да ни видиш? Технически сме…

— Технически да — отвърна Боб, — но ние сме приятели.

— Никс и децата й ни видяха — отвърна Анабет.

— Това беше в царството на Никс — вдигна рамене Боб. — Там е различно.

— Ами… добре. — Анабет не звучеше много уверено, но вече бяха тук. Трябваше да опитат.

Пърси се загледа в тумбата страховити чудовища.

— Поне няма да се притесняваме от това да се засечем с други „приятели“ в тълпата.

— Да, това е добра новина — ухили се Боб, — а сега нека тръгваме. Смъртта е близо!

— Портите на Смъртта са близо — поправи го Анабет. — Нека внимаваме какво говорим.

Те потънаха в тълпата. Пърси трепереше толкова силно, че се страхуваше да не се отърси от Мъртвешката мъгла. Бе виждал големи групи чудовища и преди. Изправи се срещу цяла армия такива в битката за Манхатън. Но това тук бе различно.

Когато се бе борил с тези същества в света на смъртните, Пърси знаеше, че защитава дома си. Това му бе вдъхвало смелост, независимо колко малък е шансът му за успех. Но тук той бе натрапникът. Мястото му не бе сред тези същества. Бе все едно Минотавъра да се появи в задръстване насред Ню Йорк.

На няколко метра от тях група емпуси разкъсваха тялото на грифон, а другите грифони кръжаха около тях с гневни крясъци. Шесторък земероден и лестригонски великан се целеха един друг със скали, но Пърси не бе сигурен дали се бият, или просто си играят. Една черна сянка, подобна на кълбо пушек — Пърси се досети, че това е ейдолон — се всели в циклоп и накара чудовището да си плесне един шамар. След което се плъзна към следващата си жертва.

— Пърси, виж! — прошепна Анабет.

На един хвърлей камък от тях имаше мъж в каубойски дрехи, чийто бич плющеше над гърбовете на стадо огнедишащи коне. Той носеше широкопола шапка върху мазната си коса, огромни дънки и чифт черни кожени ботуши. От едната си страна изглеждаше почти като нормален човек, но когато се обърна, Пърси видя, че е разделен на три различни тела, всяко от които бе в различна фланелка.

Това бе великанът Герион, който се бе опитал да убие Пърси преди две години в Тексас. Явно злият фермер се канеше да се завърне в света на живите с ново стадо. Идеята, че този тип ще се измъкне през Портите на Смъртта, накара Пърси отново да изпита болка. Араите бяха освободили проклятие на Герион в гората. На момчето му идеше да отиде до урода с три тела, да му плесне един шамар и да извика:

— Благодаря ти много, каубой!

Но за съжаление не можеше да го стори.

Колко ли стари врагове имаше в тази тълпа? Пърси осъзна, че всяка битка, която е печелил, не е била нищо повече от временна победа. Нямаше значение колко е силен или какъв късмет има, нито дори колко чудовища е погубил. Накрая щеше да се провали. Той бе само един смъртен. Щеше да остарее, да изнемощее или просто да умре. А тези създания бяха вечни и винаги идваха отново. Можеше да им отнеме месеци или години да възвърнат формата си. Дори векове. Но какво значение имаше това? Накрая щяха да се върнат.

Като видя ордата им в Тартара, Пърси почувства отчаянието на духовете в река Кокит. Какво от това, че бе герой? Какво от това, че се бе държал храбро? Злото никога не умираше. То се възстановяваше и се надигаше като червей от мехурите на Тартара. За тези твари Пърси не бе нищо повече от досадна конска муха. Те просто трябваше да го изчакат да умре. Някой ден синовете или дъщерите му щяха отново да се изправят срещу тях.

Синовете и дъщерите му.

Мисълта го ободри. Отчаянието, което го бе обхванало, изчезна. Той погледна към Анабет. Тя все още приличаше на увит в мъгли труп, но той си представи как изглежда наистина — със сиви очи, в които грее решителност, с пристегната назад руса коса, с уморено и изцапано, но въпреки това красиво лице.

Може би чудовищата винаги щяха да се завръщат. Но героите щяха да бъдат готови за тях. Лагерът на нечистокръвните бе оцелявал поколение след поколение. Същото важеше и за лагер „Юпитер“. Ако гърците и римляните загърбеха враждата си, щяха да станат още по-силни. Все още имаше надежда. С Анабет бяха стигнали чак дотук. Портите на Смъртта бяха близо!

Синове и дъщери. Глупава мисъл. Но също и страхотна. В средата на Тартара, в самото сърце на мрака, Пърси се ухили.

— Какво има? — прошепна Анабет.

Прикрит от Мъртвешката мъгла, той сигурно изглеждаше все едно е изкривил лице от болка.

— Нищо — отвърна той. — Просто…

И тогава гласът долетя като гръм от ясно небе.

— ЯПЕТ!

Загрузка...