Домът на Хадес

XXX. Пърси

— Наляво! — Пърси повлече Анабет със себе си и започна да сече араите, за да им проправи път. Вероятно си навлече около дузина проклятия, но не ги почувства веднага, затова продължи да тича.

Болката в гърдите му обаче се увеличаваше с всяка крачка. Бягаше между дърветата, като водеше Анабет за ръка. Тя не изоставаше въпреки слепотата си. Пърси осъзна какво доверие има тя в него. Не можеше да я разочарова, но не знаеше как да я спаси. Ами ако останеше сляпа завинаги?

Потисна паниката си. Щеше да измисли начин да я излекува след това. Първо трябваше да избягат.

Прилепови криле заплющяха във въздуха над тях. Гневно съскане и тропот на ноктести лапи им подсказа, че демоните са по петите им. Докато тичаха, той съсече едно черно дърво, което падна и смачка няколко дузини араи.

Ако едно дърво падне в гората и смачка демон, бива ли прокълнато?

Пърси събори още едно дърво, а след това и трето. Това им спечели няколко секунди, но съвсем не бе достатъчно. Внезапно мракът пред тях се сгъсти. Пърси осъзна какво означава това точно навреме. Спря Анабет преди да паднат в пропастта отвъд скалата.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Пропаст — изпъшка той. — Дълбока пропаст.

— Някъде да вървим сега?

Пърси не виждаше дъното на пропастта. Можеше да е дълбока три метра, а можеше и да е триста. Нямаше представа къде е дъното. Можеха да скочат и да се надяват на най-доброто, но той се съмняваше, че в Тартара някога се случва нещо добро.

Това им оставяше два варианта — да завият надясно или наляво по ръба.

Канеше се да избере напосоки, когато един крилат демон се спусна пред него и започна да кръжи над пропастта извън обхвата на меча му.

Добре ли се поразходихте? — попита безтелесният глас и отекна навсякъде около тях.

Пърси се обърна и видя как араите излизат от гората и образуват полукръг около тях. Една хвана Анабет за ръката. Момичето извика и използва джудо хватка, с която преметна чудовището и го събори върху врата му с удар, от който всеки кечист би се възгордял.

Демонът се разпадна на прах, но когато Анабет се изправи, освен сляпа изглеждаше и уплашена.

— Пърси? — извика тя, а в гласа й се долови паника.

— Тук съм.

Опита се да постави ръка на рамото й, но установи, че тя не е до него. Пробва отново, ала тя отново бе на няколко крачки встрани. Бе като да се опитва да хване слънчево зайче.

— Пърси? — проплака Анабет. — Защо ме остави?

— Не съм! — Той се обърна към араите, треперещ от ярост. — Какво й сторихте?

Нищо — отвърнаха демоните. — Любимата ти си спечели специално проклятие, излязло от горчилката на някой, когото си изоставил. Нарани една невинна душа, като я остави самотна. Сега най-ужасното й желание се сбъдна. Анабет позна отчаянието й. Сега ще погине самотна и изоставена.

— Пърси? — разпери ръце Анабет в опит да го хване. Араите се отдръпнаха и я оставиха да се препъва в мрака.

— Кого съм изоставил? — попита Пърси. — Аз никога…

Внезапно стомахът му се сви. Почувства се все едно е паднал в пропастта.

Думите прозвънтяха в главата му: „Нарани една невинна душа… самотна и изоставена“.

Спомни си острова и пещерата с блещукащите кристали, масата за вечеря, на която сервираха невидими въздушни духове.

— Но тя не би го сторила — прошепна той. — Никога не би ме проклела.

Очите на демоните заблестяха едновременно. Пърси потрепери. Болката в гърдите му се усили, все едно някой завъртя кинжал в тялото му.

Анабет залиташе сред демоните и отчаяно викаше името му. Пърси искаше да я последва, но знаеше, че араите няма да му позволят. Единствената причина, поради която не я бяха убили, бе, че нещастието й им доставяше наслада.

Пърси стисна зъби. Не му пукаше колко проклятия ще понесе. Трябваше да спаси Анабет от тези ужасни старици, да я предпази доколкото може. Той извика гневно и се хвърли в атака.