LXXVIII. Пърси

По залез Пърси намери Нико да връзва въжета около пиедестала на Атина Партенос.

— Благодаря ти — каза Пърси.

— За какво? — намръщи се Нико.

— Ти обеща да отведеш другите до Дома на Хадес — отвърна Пърси — и го направи.

Нико направи възел с края на въжетата.

— Ти ме измъкна от онази делва в Рим. За пореден път ми спаси живота. Това бе най-малкото, което можех да сторя.

Гласът му бе стоманен, дръпнат. Пърси така и не можа да разбере с какво го дразни. Нико вече не бе хлапето с картите „Митомеджик“ от академия „Уестовър“, нито гневният младеж, който бе последвал призрака на Минос в Лабиринта. Кой обаче бе всъщност?

— Освен това — отвърна Пърси, — посещаваше Боб…

Той разказа на Нико за пътуването си в Тартара. Допусна, че само той би го разбрал истински.

— Убеди Боб, че може да ми се довери, макар никога да не го бях посещавал. Дори не се бях сещал за него. Спаси ни живота с това, че си бил мил с него.

— Ами да — отвърна Нико, — опасно е да забравяш хората.

— Човек, опитвам се да ти благодаря!

Нико се изсмя, но в смеха му нямаше веселост.

— А аз се опитвам да ти кажа, че няма за какво. Сега обаче ще те помоля да ме оставиш на мира, тъй като имам още работа за вършене.

— Добре, разбира се. — Пърси се отдръпна, а Нико намести въжетата през рамо, все едно Атина Партенос е гигантска раница.

Пърси не можа да не се почувства малко обиден, задето са му казали да се разкара. Но пък Нико бе преживял много. Бе минал през Тартара сам. Пърси отлично разбираше какво може да му е коствало това.

Анабет се изкачи на хълма и се присъедини към тях. Хвана Пърси за ръка, което го накара да се почувства по-добре.

— На добър час! — каза тя на Нико.

— И на вас — отвърна той, без да я поглежда.

Минута по-късно Рейна и Хедж пристигнаха в пълно бойно снаряжение и с раници на гръб. Рейна изглеждаше мрачна и готова за бой. Треньорът се бе ухилил, все едно очаква купон.

Рейна прегърна Анабет.

— Ще се справим — обеща тя.

— Сигурна съм — отвърна Анабет.

Тренер Хедж потупа бухалката си.

— Не бойте се! Връщам се в лагера и ще видя своето бебче! Искам да кажа, че ще отведа това бебче до лагера!

И той потупа крака на Атина Партенос.

— Хубаво — отвърна Нико, — а сега хващайте въжетата, ако обичате. Тръгваме.

Рейна и Хедж се хванаха. Смрачи се. Атина Партенос пропадна в собствената си сянка и изчезна заедно с тримата си придружители.


Арго II отплава след залез.

Смениха курса на югозапад, докато не стигнаха крайбрежието, а след това кацнаха в Йонийско море. Пърси бе облекчен да почувства вълните отново под себе си.

Разстоянието до Атина по суша бе по-малко, но след неприятния опит на екипажа с планинските духове в Италия, решиха да не летят над територията на Гея повече, отколкото е необходимо. Щяха да плават покрай брега на Гърция, следвайки маршрутите на гръцките герои от древните времена.

Пърси бе щастлив от това. Радваше се отново да е в стихията на баща си — с пресния морски въздух в дробовете и солените пръски по ръцете. Застана на релинга на десния борд и усети теченията под себе си. Ала виденията от Тартара не го напускаха — огнената река Флегетон, напуканата земя, от която излизаха чудовищата, черните гори, над които кръжаха араите, кървавите облаци, които скриваха небето. Но най-вече помнеше една колиба в мочурището, с топъл огън, сушени билки и нарязано месо от дракон. Запита се дали сега колибата е празна.

Анабет застана до него на релинга и го прегърна. Топлината на тялото й го успокои.

— Знам — разчете тя изражението му. — Не мога да забравя онова място.

— Дамасин — прошепна Пърси — и Боб.

— Знам — Гласът й потрепера. — Трябва да направим така, че саможертвата им да не е безсмислена. Трябва да победим Гея.

Пърси се загледа в нощното небе. Искаше му се да вижда брега на Лонг Айлънд, а не другия край на света, докато плава към почти сигурна смърт.

Запита се къде ли са сега Нико, Рейна и Хедж и колко ли време ще им отнеме да се върнат, стига, разбира се, да оцелееха. Представи си как римляните подготвят обсадата срещу лагера на нечистокръвните.

Имаха четиринайсет дни, за да стигнат до Атина. Там по един или друг начин войната щеше да свърши.

Застанал на носа на кораба, Лио весело си свирукаше, докато човъркаше в механичния мозък на Фестус, и не спираше да мърмори нещо за астролабия и за някакъв кристал. Пайпър и Хейзъл се упражняваха в дуелирането, а звънът на остриетата на мечовете им — едното от бронз, а другото от злато — отекваше в нощта. Джейсън и Франк стояха на руля и си говореха тихо. Може би си разказваха истории за легиона, а може би споделяха мисли за това какво е да си претор.

— Имаме добър екипаж — отвърна Пърси. — Ако трябва да плавам към смъртта си…

— Няма да умираш, водорасляк — скара му се Анабет. — Помниш ли? Никога вече няма да се разделяме. А след като се приберем…

— Какво? — попита Пърси.

Тя го целуна.

— Попитай отново, след като сразим Гея.

Той се усмихна, доволен от това, че има нещо хубаво, към което да се стреми.

— Както кажеш.

Корабът продължи по пътя си, небето помръкна и още звезди засияха в нощта.

Пърси се загледа в съзвездията, на чиито имена Анабет го бе научила преди много, много години.

— Боб ви казва здравейте — каза им той.

И Арго II отплава в нощта.

Загрузка...