XXXIV. Джейсън

Джейсън оцеля, макар и на косъм.

По-късно приятелите му обясниха, че в последния момент са го видели да пада от небето. Не бе имало време Франк да се превърне в орел и да го сграбчи, нито пък да се осъществи какъвто и да е спасителен план.

Само бързата мисъл на Пайпър бе помогнала. Тя бе извикала СЪБУДИ СЕ! с такава сила, че Джейсън се почувства като ударен с електрошок. За милисекундата, която му оставаше до удара, бе успял да призове ветровете и да избегне участта да се превърне в героично петно по повърхността на Адриатическо море.

След като се върна на борда, дръпна Лио настрана и му предложи да сменят курса. За щастие, Лио му имаше достатъчно доверие и не попита защо.

— Странно място за почивка — ухили се той, — но ти си шефът!

Сега, седнал с приятелите си в столовата, Джейсън се чувстваше толкова буден, че се съмняваше да заспи отново в близката седмица. Ръцете му нервно потръпваха и не можеше да спре да потропва с крак. Предполагаше, че с Лио винаги е така, но той поне имаше чувство за хумор.

А след видяното в съня си, на Джейсън не му беше до шеги.

Той им го разказа, докато обядваха, и те притихнаха за достатъчно дълго, че тренер Хедж да довърши своя сандвич с фъстъчено масло и банан и да изяде и чинията.

Корабът проскърцваше, докато плаваше по Адриатика, а оцелелите гребла все още не бяха синхронизирани след атаката на гигантската костенурка. От време на време драконовата глава на Фестус проскърцваше и съобщаваше състоянието на Арго II по говорителите на странен машинен език, който само Лио можеше да разбере.

— Бележка от Анабет — поклати глава невярващо Пайпър. — Не виждам как е възможно това, но…

— Тя е жива — отвърна Лио. — Слава на боговете и ми подай лютивия сос.

— Какво означава това? — намръщи се Франк.

Лио обърса трохите от лицето си.

— Означава да ми подадеш лютивия сос, Франк Занг. Още съм гладен.

Франк му побутна чинийката.

— Не мога да повярвам, че Рейна е решила да ни намери. Да пристъпиш в Древните земи е табу. Ще й отнемат преторската титла.

— Ако оцелее — допълни Хейзъл. — Всички заедно оцеляхме едвам-едвам, въпреки бойния кораб.

— И аз бях с вас — уригна се тренер Хедж. — Не забравяй, че имахте сатир на своя страна, бухтичке.

Джейсън не успя да потисне усмивката си. Тренер Хедж понякога се държеше нелепо, но момчето бе доволно от това, че е дошъл с тях. Спомни си сатира от съня си — Гроувър Андъруд. Не можеше да си представи някой по-различен от тренер Хедж, но и двамата бяха смели по своему.

Това накара Джейсън да се замисли за фавните в лагер „Юпитер“. Може би и те можеха да помагат на римските герои, ако им позволяха. Още една задача в списъка му…

Списъкът. До този момент не бе осъзнал, че има такъв, но откакто напусна лагера на нечистокръвните, не спираше да се чуди как би могъл да направи лагер „Юпитер“ по-… гръцки.

Бе отраснал в лагер „Юпитер“. Бе се справил добре там. Но винаги бе малко нетипичен. Правилата го задушаваха.

Присъедини се към петата кохорта, защото всички му бяха казали да не го прави. Предупредиха го, че това е най-слабото звено в легиона. „Добре, аз ще го направя най-силното.“

Когато стана претор, бе предложил да прекръстят Дванайсетия легион на Първи, за да символизират новото начало за Рим. Идеята едва не бе предизвикала бунт. Нов Рим бе място на традициите — правилата се променяха трудно. Джейсън се бе примирил с това и дори стигна върха в йерархията.

Но сега, след като видя двата лагера, не можеше да потисне чувството, че в лагера на нечистокръвните е щял да научи повече за себе си. Ако оцелееше след войната с Гея и останеше претор, можеше ли да промени нещата към по-добро?

Такъв бе дългът му.

Защо тогава идеята го изпълваше с ужас? Чувстваше се виновен, че е оставил Рейна да управлява сама, но… част от него искаше да се върне в лагера на нечистокръвните с Пайпър и Лио. Почувства се като ужасен водач.

— Джейсън? — попита Лио. — Арго II вика Джейсън. Чуваме ли се?

Осъзна, че приятелите му го гледат очаквателно. Нуждаеха се от увереността му. Независимо от това дали щеше да се върне в Нов Рим, или не, трябваше да се държи като претор.

— Извинявайте. — Той докосна браздата в косата си, оставена му от бандита Скирон. — Да прекосиш Атлантика е много трудно, но аз никога не бих се обзаложил срещу Рейна. Ако някой може да го направи, това е тя.

Пайпър започна да бърка с лъжица в супата си. Джейсън все още се притесняваше от ревността й към Рейна, но когато го погледна, усмивката й бе повече закачлива, отколкото несигурна.

— И аз бих се радвала да видя Рейна отново — каза тя, — но как ще ни намери?

— Не можем ли да й изпратим съощение по Ирида? — вдигна ръка Франк.

— Те не работят много добре — оплака се тренер Хедж. — Връзката е ужасна. Всяка нощ ми иде да сритам тази богиня на Дъгата…

Внезапно се усети и млъкна, а лицето му поаленя.

— Тренер? — ухили се Лио. — На кого звъниш всяка нощ? Ах, ти, стар козел такъв…

— На никого! — скара му се Хедж. — Нищо! Просто…

— Искаше да каже, че вече е опитвал — намеси се Хейзъл и сатирът я погледна благодарно. — Някаква магия пречи на връзката. Може би Гея. Да се свържем с римляните би било още по-трудно. Мисля, че те заглушават комуникациите си.

Джейсън погледна първо Хейзъл, а после и тренера. Запита се какво става със сатира и какво знае тя са случващото се. Сега, когато се замисли за това, си даде сметка, че Хедж отдавна не е говорил за приятелката си Мели…

— Предполагам, че Рейна няма мобилен телефон — потропа с пръсти Франк. — Не… няма значение. И без това едва ли може да разговаря, докато лети с пегаса си над Атлантика.

Джейсън си спомни как Арго II прекоси океана, спомни си и за десетките срещи, в които едва не бяха загинали. Мисълта, че Рейна минава по пътя им сама, бе едновременно ужасяваща и вдъхновяваща.

— Ще ни намери — каза той. — Каза нещо в съня ми. Тя очаква да отида на едно място по пътя към Дома на Хадес. Аз всъщност го бях забравил, но тя е права. Трябва да го посетя.

Пайпър се наведе към него. Карамелената й плитка падна на рамото й. Погледът на шарените й очи му пречеше да мисли.

— И къде е това място? — попита тя.

— Ами… ъъъ… в град на име Сплит.

— Сплит. — Ухаеше наистина прекрасно, на разцъфнали цветя.

— Ъъ… да. — Джейсън се запита дали Пайпър не му прави някаква любовна магия от Афродита. Всеки път, когато споменеше името на Рейна, тя го объркваше така, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея. Не че се оплакваше де. — Всъщност би трябвало вече да го приближаваме. Лио?

Лио натисна бутона за връзка.

— Какво е положението горе, приятелче?

Фестус заскърца и издиша облак пара.

— На десет минути от пристанището сме — докладва Лио. — Не разбирам обаче защо искаш да ходим в Хърватия, и то в град, който се казва Сплит. Името звучи като „Стоп, не ходете насам!“.

— Чакайте малко — намеси се Хейзъл, — защо отиваме в Хърватска?

Джейсън забеляза, че останалите отбягват погледа й. Откакто бе направила номера с Мъглата на Скирон, дори самият Джейсън малко се притесняваше в присъствието й.

Знаеше, че не е честен спрямо нея. Не бе лесно да си дете на Плутон, но тя наистина бе направила могъща магия. А след това, според самата нея, й се бе явил Плутон. Това бе нещо, което римляните наричаха лоша поличба.

Лио избута картофките и соса си настрана.

— Технически сме на територията на Хърватия от вчера. Цялата тази брегова линия е част от нея, но в римско време са я наричали… как беше Джейсън? Бодация?

— Далмация — поправи го Нико. Джейсън едва не подскочи.

Свети Ромуле… искаше му се да върже камбанка на врата на Нико ди Анджело, за да го известява, когато този тип е наоколо. Нико имаше ужасния навик да си стои тихо в ъгъла и да се слива със сенките.

Сега пристъпи напред. Тъмните му очи се спряха на Джейсън. Откакто го бяха спасили от бронзовата делва в Рим, Нико бе спал много малко и не бе ял почти нищо, все едно още се крепеше на семенцата от нар от Подземното царство. Напомняше на Джейсън за едно човекоядно зомби, с което се бе бил в Сан Франциско.

— Хърватия някога се е наричала Далмация — рече Нико. — Важна римска провинция. Ти искаш да посетиш двореца на Диоклециан, нали?

Тренер Хедж се оригна още веднъж. Прозвуча като гръмотевица.

— Чий дворец? Кажете ми, че Далмация няма нищо общо със стоте и един далматинци. Още имам кошмари от този филм.

— Че защо? — почеса се по главата Франк.

Тренер Хедж се накани да подхване протяжна реч за злото в анимационните далматинци, но Джейсън реши, че тази информация не го интересува.

— Нико е прав — каза той, — трябва да ида до двореца на Диоклециан. Рейна също ще го посети, понеже знае, че аз преди това ще съм бил там.

— Защо Рейна ще мисли такова нещо? — повдигна вежда Пайпър. — Да нямаш някаква тайна страст към хърватската култура?

Джейсън се загледа в недоизядения си сандвич. Беше му трудно да говори за живота си от преди Юнона да изтрие паметта му. Годините в лагер „Юпитер“ му се струваха като филм, който е гледал преди десетилетия.

— С Рейна често си говорехме за Диоклециан — призна той. — Беше ни нещо като идол. Обсъждахме как искаме да посетим двореца му. Разбира се, знаехме, че това е невъзможно. Никой не може да иде в Древните земи. И все пак се разбрахме, че ако някога успеем, ще го посетим.

— Диоклециан… — Лио се замисли върху името, след което поклати глава — Нищо не ми говори. Защо е бил важен?

— Той е последният велик езически император! — шокира се от невежеството му Франк.

— Не се изненадвам, че знаеш това, Занг — завъртя очи Лио.

— Как да не го знам? Той е последният, почитал боговете на Олимп, преди Константин да дойде на власт и да приеме християнството.

— Аз съм го чувала — кимна Хейзъл. — Монахините от „Света Агнес“ ни учеха, че е бил голям злодей. Като Нерон и Калигула. — Тя погледна подозрително към Джейсън. — Защо ви е би идол?

— Не е бил чак такъв злодей — отвърна Джейсън. — Наистина е преследвал християните, но е бил добър владетел. Започнал е като обикновен легионер, а е станал император. Родителите му са били роби, тоест майка му. Героите знаят, че е син на Юпитер. Последният полубог, управлявал Рим. Освен това бил първият император, отказал се мирно от властта си. Бил роден в Далмация, затова се преместил там и си построил замък, в който да изкара старините си. Около него се издигнал град Сплит.

Той млъкна, когато видя как Лио се прави, че пише с невидим молив.

— Моля ви, продължете, професор Грейс! — каза той, ококорил очи. — Искам да изкарам шестица на изпита!

— Млъкни, Лио.

Пайпър хапна още една лъжица супа.

— Какво обаче е специалното в двореца на Диоклециан?

Нико се приведе напред и си откъсна зърно грозде. Вероятно това бе първото и последно нещо, което щеше да хапне за деня.

— Казват, че е обитаван от призрака на императора.

— Който е бил син на Юпитер като мен — допълни Джейсън. — Гробницата му била разрушена преди векове, но с Рейна се чудехме дали ако намерим духа му и попитаме къде е погребан… е, според легендата скиптърът му бил заровен с него.

— А, тази легенда — усмихна се зловещо Нико.

— Каква легенда? — не разбра Хейзъл.

— Говори се, че скиптърът на Диоклециан може да призове духовете на римските легиони, почитали старите богове — обърна се към сестра си Нико.

— Това вече е наистина интересно — подсвирна Лио. — Ще е добре да имаме армия езически зомбита на своя страна, когато влезем в Дома на Хадес.

— Не съм сигурен, че бих се изразил по този начин — отговори Джейсън, — но да.

— Нямаме обаче много време — предупреди ги Франк. — Вече е пети юли. Трябва да минем през Епир, да затворим Портите на Смъртта…

— Които се охраняват — напомни Хейзъл — от мрачен гигант и магьосница, която иска… — Тя се поколеба. — Ами, не съм сигурна. Но Плутон каза, че тя иска да възстанови владенията си. Каквото и да означава това, трябва да е лошо, щом татко реши да ме предупреди лично за него.

— А дори да оцелеем след всичко това — изсумтя Франк, — тепърва ще трябва да намерим гигантите, които се готвят да пробудят Гея преди първи август. Освен това, колкото по-дълго Пърси и Анабет останат в Тартара…

— Знам — отвърна Джейсън, — но няма да се бавим в Сплит. А и си струва да опитаме да намерим жезъла. Мога да оставя съобщение на Рейна, в което да й кажа пътя, по който ще вървим към Епир.

— Скиптърът на Диоклециан може да изиграе решаваща роля в предстоящата битка — кимна Нико, — но ще ти трябва и моята помощ.

Джейсън се опита да прикрие притеснението си, но настръхна само при мисълта да ходи където и да е с Нико ди Анджело.

Пърси му бе разказал някои странни истории за него. Не винаги бе лоялен. Прекарваше повече време с мъртвите, отколкото с живите. Веднъж бе примамил Пърси в капан, подготвен от Хадес. Може би наистина бе помогнал на гърците срещу титаните, но…

— Страхотно — стисна ръката му Пайпър. — И аз ще дойда.

Джейсън искаше да изкрещи: „Слава на боговете!“, но Нико поклати глава.

— Не можеш, Пайпър. Трябва да сме само Джейсън и аз. Призракът на Диоклециан би се явил пред син на Юпитер, но останалите герои най-вероятно ще го… притеснят. А аз единствен мога да разговарям с духовете. Дори Хейзъл няма това умение.

Очите на Нико блеснаха предизвикателно. Чудеше се дали Джейсън ще възрази.

Тогава звънна камбаната на кораба. Фестус изскърца и започна да жужи по високоговорителя.

— Пристигнахме — съобщи Лио. — Време е да се разделим.

— Не можем ли да оставим Валдес в Хърватия? — изпъшка Франк.

— Франк, ти ще пазиш кораба — изправи се Джейсън. — Лио, ти имаш да правиш ремонт. Останалите им помагайте кой с каквото може. В това време… — Той погледна към сина на Хадес. — Двамата с Нико ще потърсим призрака.

Загрузка...