Домът на Хадес

XLII. Пайпър

Лио се загледа в кинжала.

— Всъщност, като се замисля, идеята ти не ми харесва чак толкова. Смяташ, че един от нас ще победи Гея, а другият ще умре? Или че един от нас ще загине, докато я побеждава? Или пък…

— Вижте — намеси се Джейсън, — ако го мислим, ще полудеем. Знаете какво нещо са пророчествата. Героите винаги загиват, когато се опитат да ги надхитрят.

— Прав си — отвърна Лио, — за какво ни е да ги надхитряваме? В крайна сметка положението е цветущо.

— Знаеш какво имам предвид — настоя Джейсън. — Стихът за последния дъх може да не е свързан пряко с този за огъня и бурята. Може да се окаже, че не ние сме предречените да победят Гея. Ами ако Пърси вдигне ураган?

— Или пък аз подпаля тренер Хедж? — предложи Лио. — Тогава той ще влезе в ролята на огъня.

Идеята за пламналия сатир, който крещи „Умри, боклук!“ и напада Майката Земя с ритника на Чък Норис почти накара Пайпър да се засмее.

Почти.

— Надявам се да греша — каза тя предпазливо, — но всичко започна с нас. Ние трябваше да намерим Хера и да спрем Порфирион. Смятам, че ние ще трябва и да завършим войната.

— Няма лошо — отговори Джейсън. — Според мен сме добър екип.

— Най-готините — потвърди и Лио.

Пайпър успя да се усмихне. Наистина обичаше тези момчета. Искаше й се да може да очарова мойрите и да ги накара да им изпредат щастлив финал.

Но при тези обстоятелства такъв изглеждаше невъзможен. Страхуваше се, че гигантът Клитий е застанал на пътя им, за да елиминира Лио като заплаха. Това означаваше, че рано или късно Гея ще пробва да отстрани и Джейсън. Без огън и буря подвигът им щеше да се провали.

А и това мразовито време я притесняваше. Бе сигурна, че причината не е само в скиптъра на Диоклециан. Студеният вятър, смесицата от дъжд и скреж изглеждаха заплашителни и смътно познати.

Миризмата във въздуха, тежкото ухание на…

Пайпър трябваше да се сети по-рано, но бе прекарала по-голямата част от живота си в Южна Калифорния и не познаваше зимата. Не бе израснала с този мирис.

Мирисът на приближаваща снежна виелица.

Всеки мускул в тялото й се напрегна.

— Лио, бий алармата.

Дори не осъзна, че използва очарователния си глас. Лио незабавно пусна отвертката си и натисна бутона. Нищо не се случи.

Той се намръщи.

— Ох — сети се накрая, — Фестус е изключен. Дай ми минута да рестартирам системата.

— Нямаме минута. Трябва ни гръцки огън. Джейсън, извикай ветровете. Топлите, южни ветрове.

— Какво? — погледна я объркан Джейсън. — Пайпър, какво не е наред?

— Тя е! — извади кинжала си Пайпър. — Тя се върна! Трябва да…

Но преди да успее да довърши, корабът се залюля наляво. Температурата падна толкова рязко, че платната се покриха с лед. Бронзовите щитове по перилата изпукаха като разтърсени кутийки сода.

Джейсън извади меча си, но закъсня. Вълна от висулки профуча покрай него и го замрази на място. Очите му под леда се ококориха от изненада.

— Лио! Огън! Веднага! — извика Пайпър.

Дясната ръка на Лио пламна, но вятърът около него се завихри и угаси пламъците. Той стисна Архимедовата сфера и един мощен порив го издигна във въздуха.

— Хей! — извика той. — Пусни ме!

Пайпър се затича към него, но тогава от бурята се чу ужасяващо познат глас:

— Ще те пусна, Лио Валдес. Ще те пусна там, откъдето никога няма да се завърнеш.

Лио се изстреля нагоре като от катапулт и изчезна в облаците.

— Не! — вдигна ножа си Пайпър, но нямаше какво да атакува. Тя погледна отчаяно към стълбището с надеждата, че приятелите й идват, но видя, че леден блок е запречил изхода. Може би цялата долна палуба бе замръзнала.

Трябваше й нещо по-добро от гласа, от глупавия нож, който предсказваше ужасии, и от корнукопията, която стреляше шунка и плодове.

Запита се дали не може да стигне балистата. Но тогава враговете й се появиха и тя осъзна, че никое оръжие не може да й помогне.

Насред кораба застана момиче с вееща се на вятъра рокля от бяла коприна. Черната й коса бе пристегната с диадема, обсипана с диаманти. Очите й имаха цвета на кафето, но не и топлотата му. До нея бяха двамата й братя — младежи с пурпурни криле, щръкнала бяла коса и нащърбени мечове от божествен бронз.

— Радвам се да те видя отново, ma chère — каза Хиона, богинята на Снега. — Време е да охладим страстите.