Домът на Хадес

L. Лио

— Свети Хефесте! — възкликна Лио.

Пътеката го изведе до най-прекрасната градина, която бе виждал през живота си. Не че бе прекарвал кой знае колко време по градини, но все пак. Вляво имаше лозя, отрупани с грозде, дървета с праскови, които ухаеха прекрасно на топлото слънце, беседки, обрасли с жасмин и още много растения, които Лио дори не можеше да назове.

Вдясно бяха лехите с билки и зеленчуци, подредени около голям фонтан, чиито бронзови сатири изсипваха вода в централния басейн.

В края на градината, където пътят свършваше, в основата на обрасъл с трева хълм имаше пещера. В сравнение с бункер номер девет входът бе мъничък, но по своему впечатляващ. От двете му страни бяха подредени кристални гръцки колони, свързани при върха си с бронзов прът, от който се спускаха копринени бели завеси.

Носът на Лио долови няколко прекрасни аромата — на кедър, хвойна, жасмин, праскови и току-що набрани билки. Но миризмата от пещерата привлече най-много вниманието му — подозрително му напомняше на телешка пържола.

Той тръгна към входа. Как да се сдържи? Когато видя момичето обаче, се спря. Тя бе коленичила в зеленчуковата градина, с гръб към Лио. Мърмореше си нещо под носа и копаеше яростно с лопатка.

Лио я приближи, така че да може да го види. Не искаше да я изненадва, щом е въоръжена с остър инструмент. Тя не спря да ругае на старогръцки и да рови в пръстта. Цялата бе опръскана с кал — по ръцете, лицето, дори по бялата рокля, — но сякаш нищо не я интересуваше.

Това хареса на Лио. Дори му изглеждаше по-сладка окаляна — по-земна, не толкова божествена и недостъпна.

— Мисля, че вече си го изкара на пръстта — рече той.

Тя му се намръщи. Очите й бяха подпухнали и зачервени.

— Просто се махни.

— Но ти плачеш — каза той. Бе очевидно, но друго си бе да го види. Почувства се все едно мощността на двигателя му е свършила. Бе трудно да се сърдиш на някой, който плаче.

— Това не ти влиза в работата — отвърна тя. — Островът е голям. Намери си място някъде. Остави ме на мира! — Тя махна на юг. — Най-добре върви натам.

— Значи няма вълшебен сал — заключи Лио, — нито някакъв друг начин да напусна острова.

— Очевидно не!

— Какво да правя тогава? Да седна на пясъчните дюни и да стоя там, докато пукна?

— Добре звучи. — Момичето хвърли кърпата и започна да ругае към небето. — Но той сигурно не може да умре тук, нали, Зевсе? Това въобще, ама въобще не е смешно!

Не може да умре тук?

— Я чакай малко! — Главата на Лио се завъртя като колянов вал. Не можеше да схване точно какво говори момичето. Бе като да слуша испанци или южноамериканци да говорят на испански. Схващаш смисъла, но сякаш чуваш нещо, казано на чужд език.

— Трябва ми малко информация — рече той. — Не искаш да ти се пречкам, няма проблем. И аз не горя от желание да оставам тук. Няма обаче да умра в някой ъгъл. Трябва да се махна от този остров. Все има някакъв начин. Всеки проблем си има решение.

— Не си живял много, щом още го вярваш — изсмя се тя с горчивина.

Начинът, по който изрече думите, го накара да потрепери. Тя изглеждаше на същата възраст като него, но той се запита колко ли стара е всъщност.

— Каза нещо за някакво проклятие — попита той.

Тя размърда пръстите на ръцете си, все едно се готвеше да го удуши.

— Така е. Не мога да напусна Огигия. Баща ми Атлас се изправи срещу боговете и аз застанах на негова страна.

— Атлас — повтори Лио. — Имаш предвид титана Атлас?

— Че кого да имам предвид? — сопна се момичето. — Затова ме заточиха тук, където не мога да безпокоя Олимпийците. Преди година, след втората война с титаните, боговете се заклеха да простят на враговете си и да им предложат амнистия. Предполага се, че Пърси ги е накарал…

— Пърси Джаксън? — попита Лио.

Тя стисна очи и по бузата й се търкулна сълза.

Олеле — помисли си отново Лио.

— Пърси е бил тук — досети се той.

— Мислех, че ще ме пуснат — заора тя в пръстта. — Надявах се… но съм си все още тук.

Лио си спомни историята й. Беше тайна, но това означаваше, че се е разпространила още по-бързо из лагера. Пърси бе разказал на Анабет. Месеци след това, когато Пърси бе изчезнал, Анабет бе казала на Пайпър. Пайпър бе споделила с Джейсън…

Пърси посетил този остров и срещнал богиня, която се влюбила в него и искала той да остане. Накрая обаче го пуснала.

— Ти си тази богиня — каза Лио, — кръстена на карибската музика.

— Карибската музика? — Очите й светнаха с убийствен блясък.

— Да — кимна Лио — реге… не, не беше това. Меренге? Чакай, ще се сетя… — Той триумфално щракна с пръсти. — Калипсо! Но Пърси каза, че си страхотна. Много сладка и готова да помогнеш, а не… хммм…

— Не каква? — скочи тя на крака.

— Нищо — отвърна Лио.

— Ти щеше ли да бъдеш сладък — настоя тя, — ако боговете бяха забравили да те освободят? Щеше ли да си мил, ако ти се подиграеха, като изпратят още един герой, но такъв, който прилича на… на теб?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Di Immortales! — Тя се завъртя на пети и влезе в пещерата си.

— Хей! — затича се Лио подире й.

Когато влезе вътре обаче, си изгуби мисълта. Стените бяха направени от пъстри кристали. Бели завеси разделяха пещерата на различни стаи, изпълнени с меки възглавници, плетени килими и подноси с пресни плодове. Той забеляза лира в един ъгъл, стан в друг и гърне за готвене в трети. Там бълбукаше телешкото, изпълнило пещерата с изкусителната си миризма.

Но най-странното бе, че всичко се прави само. Кърпи летяха и се сгъваха във въздуха. Лъжици се миеха в медна мивка. Сцената напомни на Лио за невидимите въздушни духове, които обслужваха героите в лагер „Юпитер“.

Калипсо стоеше на един умивалник и миеше мръсотията от ръцете си.

Тя се намръщи на Лио, но не му кресна да се махне. Изглежда, нямаше повече сили да се ядосва.

Лио се изкашля. Ако искаше помощ от това момиче, трябваше да бъде мил с нея.

— Виж… разбирам, че си ядосана. Вероятно не си искала да виждаш повече герои. Предполагам, че не е било яко, когато Пърси те е напуснал…

— Да беше само той — изръмжа тя. — Преди него бе пиратът Дрейк. Още по-преди — Одисей. Винаги е едно и също. Боговете ми изпращат най-великите герои, на които не мога да помогна, но…

— Но се влюбваш в тях — предположи Лио, — а те после те напускат.

— Това е проклятието ми — брадичката й потрепера. — Надявах се вече да съм свободна от него, но след три хиляди години продължавам да си бъда заточена в Огигия.

— Три хиляди… — Лио почувства устата си все едно е ял дъвчащ бонбон. — Изглеждаш добре за възрастта си.

— А сега дойде и най-голямата обида. Боговете ми изпратиха теб.

Лио се ядоса. Това бе толкова типично. Ако Джейсън бе попаднал тук, Калипсо щеше да хлътне по него и да го умолява да остане, но той щеше благородно да се завърне към мисията си и да я остави с разбито сърце. Вълшебният сал щеше незабавно да дойде при него.

Но Лио? Той бе досадният неканен гост, от когото не можеш да се отървеш. Никога нямаше да се влюби в него, тъй като не й бе в категорията. Не че му пукаше. И тя не бе от неговия тип. Бе изключително дразнеща и красива, и… нямаше значение.

— Хубаво — изсумтя той. — Ще те оставя на мира. Ще си построя нещо и ще се махна от този тъп остров и без помощта ти.

— Ти май наистина не разбираш — поклати тъжно глава тя. — Боговете се подиграват и на двама ни. Щом салът не се е появил, това означава, че Огигия отново е затворена за останалия свят. Ти си затворник като мен. Никога няма да можеш да напуснеш.