Домът на Хадес

XVII. Франк

Франк се събуди като питон, което го озадачи.

Бе свикнал да се превръща от едно животно в друго — правеше го постоянно. Досега обаче не се бе случвало насън. Бе сигурен, че не бе заспал като змия. Обикновено спеше като куче.

Бе установил, че си почива много по-добре, ако се свие на кревата си като булдог. По някаква причина тогава не сънуваше толкова кошмари, а постоянните писъци в главата му заглъхваха.

Нямаше представа как е станал на питон, но това поне обясняваше съня му, в който бавно бе погълнал крава. Челюстта още го болеше.

Съсредоточи се и отново се превърна в човек. Главоболието му се върна незабавно, заедно с гласовете.

Бий се с тях! — викаше Марс. — Завладей кораба! Защити Рим!

Избий римляните! — отвърна гласът на Арес. — Кръв, смърт! Големи пушки! Бум-бум-бум!

Римската и гръцката част на баща му започнаха да си крещят в главата на Франк с познатия акомпанимент — експлозии, автоматична стрелба, шум от изтребители. Всичко това забуча така, сякаш имаше тонколони в черепа си.

Той седна на кревата си, замаян от болка. Както всяка сутрин си пое дълбоко въздух и се загледа в лампата на бюрото си — малък огън, който гореше денонощно, захранван от вълшебното гориво на кораба.

Огънят бе най-големият страх на Франк. Бе ужасен, че нещо в стаята му постоянно гори. Но пламъкът му помагаше да се съсредоточи и звукът в главата му позаглъхна, което му позволи да помисли.

Ставаше все по-добър в това, но за няколко дни бе извън строя. Веднага щом битката в лагер „Юпитер“ започна, божественият му баща захвана спор сам със себе си, надавайки диви викове в главата му. Оттогава Франк вървеше като ударен с мокър парцал и едвам функционираше. Държеше се глупешки и бе сигурен, че приятелите му смятат, че е полудял.

А той самият не можеше да им каже нищо. Бе ги чул как говорят и разбираше, че нямат такива проблеми като него. Божествените им родители очевидно не им крещяха в ушите.

Но такъв му бе късметът. На всичко отгоре Анабет я нямаше и приятелите му имаха нужда от него.

Анабет винаги бе мила с Франк, дори когато той се държеше като маймуна. Бе търпелива и готова да помогне. Докато Арес крещеше, че на децата на Атина не може да се има вяра, а Марс го съветваше да избие всички гърци, Франк бе започнал да уважава Анабет.

Но сега нея я нямаше и той трябваше да влезе в ролята на стратег. Имаха нужда от помощта му, за да оцелеят по време на пътуването. Затова стана и се облече. За щастие бе успял да си купи нови дрехи в Сиена преди няколко дни и смени онези, които Лио бе изгубил с помощта на масата Бъфорд (дълга история). Сложи си дънки и армейска риза, след което взе любимия си пуловер, преди да си спомни, че няма нужда от него. Бе прекалено топло. Освен това вече не му трябваха джобове, в които да крие магическото дърво, контролиращо живота му. Хейзъл го пазеше вместо него.

Може би това трябваше да го изнерви. Ако дървото пламнеше, той щеше да умре. Франк обаче имаше пълно доверие на Хейзъл, дори повече, отколкото на себе си. Това, че тя пазеше голямата му слабост, го караше да се чувства по-сигурен — все едно е затегнал колана си преди високоскоростно състезание.

Преметна лъка и колчана си на рамо и те моментално се превърнаха в обикновена раница. Франк страшно се кефеше на това. Никога нямаше да разбере, че лъкът има камуфлажни способности, ако Лио не му беше казал.

Лио! — разбесня се Марс — Той трябва да умре!

Удуши го! — отвърна Арес — Удуши ги всичките! Колко време ще си говорим за това?

И двамата се развикаха отново, а в главата на Франк започна бомбардировка.

Той се подпря на стената. С дни бе слушал тези гласове да искат смъртта на Лио Валдес. И съвсем не без причина. В крайна сметка Лио бе започнал войната, след като стреля с балистата си по форума на лагер „Юпитер“. Разбира се, по това време той бе обсебен, но Марс настояваше за отмъщение. Самият Лио не го улесняваше, тъй като постоянно го дразнеше. Арес настояваше Франк да отвърне на предизвикателството.

Франк удържаше гласовете, но не му беше много лесно. По пътя към Атлантика Лио бе казал нещо, което се запечата в ума му. Когато научиха, че злата богиня Гея е обявила награда за главите им, Лио се бе поинтересувална колко са оценени те.

„Надали струвам колкото Пърси или Джейсън — бе казал той. — Но вероятно съм оценен на поне два-три Франка.“

Още една от тъпите му шеги, но доста болезнена. На борда на Арго II Франк определено се чувстваше като най-безполезния в отбора. Наистина, можеше да се превръща в животни. И какво от това? Най-големият му успех бе, че се превърна в невестулка, за да избяга от една работилница, а дори и това бе идея на Лио. Франк бе по-известен с голямото фиаско в Атланта, когато се превърна в златна рибка. Вчера пък се преобрази в двестакилограмова горила, само за да бъде нокаутиран от граната. За щастие, Лио още не го бе подигравал за това, но бе въпрос на време.

Убий го!

Не, първо го подложи на мъчения! След това го убий!

Двете страни на бога на Войната сякаш започнаха да се бият в главата на Франк, като използваха синусите му за тепих.

Кръв! Пушки! Бум-бум-бум!

Рим! Война! Ра-та-та-та!

— Млъкнете! — нареди Франк.

Бе невероятно, но гласовете се подчиниха.

Добре — помисли си Франк.

Може би щеше да успее да постави тези досадни минибогове под контрол. Може би днес му беше ден.

Надеждата му обаче угасна веднага щом излезе на палубата.

— Какви са тези неща? — попита Хейзъл.

Арго II бе кацнал на един претъпкан пристан. От едната му страна имаше канал, широк около половин километър, а от другата му страна се бе ширнала Венеция. Градът бе изключително пъстър с червените керемидени покриви на къщите, металните куполи на църквите, високите кули и избелелите от слънцето сгради, боядисани в цветовете на сладкиши — червени, бели, охра, розови и оранжеви.

Навсякъде имаше статуи на лъвове — на пиедестали, по праговете, по портиците9 на големите сгради. Като видя всички тези скулптури, Франк реши, че лъвът явно е символ на града.

Там, където трябваше да се намират улиците, имаше зелени канали, всеки от които бе задръстен с моторници. По доковете имаше пътеки, по които туристи пазаруваха от магазини и сергии. Не липсваха и кафенета. Франк бе сметнал Рим за препълнен с туристи, но това тук си беше чиста лудост.

Хейзъл и останалите му приятели обаче не обръщаха внимание на града. Те се бяха събрали на перилата на десния борд заради дузините странни космати създания, които обикаляха тълпите.

Всяко от чудовищата бе с размера на крава с приведен гръб като на сакат кон. Имаха сплъстена сива козина и черни подковани копита. Главите им изглеждаха твърде тежки за телата, а длъгнестите им напомнящи мравояди муцуни душеха по земята. Гъстите им сиви гриви напълно скриваха очите.

Франк видя как едно от съществата се разхожда по пътеката, като души и облизва паважа с дългия си език. Туристите му правеха път, без да му обръщат внимание, а няколко дори го погалиха. Франк се запита как може смъртните да са толкова спокойни. Образът на съществото потръпна и за момент се превърна в дебел стар бийгъл.

— Смъртните ги смятат за бездомни кучета — изсумтя Джейсън.

— Или за нечии домашни любимци — отвърна Пайпър. — Татко беше снимал филм за Венеция и си спомням как каза, че там навсякъде има кучета. Венецианците обичат кучетата.

Франк се намръщи. Непрекъснато забравяше, че бащата на Пайпър е холивудската звезда Тристан Маклийн. Тя не говореше много за него и изглеждаше като съвсем земно момиче. Това радваше Франк. Последното нещо, което им трябваше, бяха папараци, които да заснемат всичките му провали.

— Но какво са те? — повтори той въпросът на Хейзъл. — Приличат на прегладнели крави с козина на овчарско куче.

Зачака някой да го просветли, но никой нямаше представа.

— Може пък да са безобидни — предположи Лио. — Вижте, че не обръщат внимание на смъртните.

— Безобидни! — изсмя се Глийсън Хедж. Сатирът бе облечен в обичайните си шорти и спортна фланелка, а на врата му висеше неизбежната треньорска свирка. Изражението на лицето му бе сърдито както винаги, а в косата му бе останала една от розовите панделки на джуджетата от Болоня. Франк го беше страх да му го каже. — Валдес, колко безобидни чудовища сме срещали досега? Трябва просто да се прицелим с балистата и да видим какво ще стане!

— Ами, не — отвърна Лио и този път Франк бе съгласен с него. Чудовищата бяха прекалено много. А и бе невъзможно да улучиш някое, без да засегнеш туристите наоколо. Освен това чудовищата можеха да се уплашат и да хукнат да бягат.

— Ще трябва да минем покрай тях и да се надяваме, че са добре настроени — каза Франк, като намрази предложението си още докато го изговаряше. — Това е единственият начин да намерим собственика на онази книга.

Лио извади кожената книга. Бе залепил върху корицата бележка с адреса, който му бяха дали джуджетата.

— Ла Каса Нера — прочете той. — Кале Фрецерия.

— Черната къща — преведе Нико ди Анджело. — Кале Фрецерия е името на улицата.

Франк се опита да не потрепери, когато разбра, че Нико е зад гърба му. Този тип бе толкова тих и мрачен, че сякаш се разтваряше във въздуха, когато не говори. Върналата се от света на мъртвите бе Хейзъл, но Нико приличаше на призрак много повече от нея.

— Разбираш италиански? — попита Франк.

Нико го изгледа мрачно, все едно искаше да му каже да си мери приказките, след което отвърна спокойно:

— Франк е прав. Трябва да намерим адреса, а единственият начин да го сторим е, като обиколим града. Венеция е лабиринт. Трябва да рискуваме с тълпите и с тези същества… каквито и да са те.

В ясното небе отекна гръм. Бяха минали през буря миналата нощ и Франк бе решил, че днес времето ще е по-добро. Сега обаче спря да е толкова сигурен. Въздухът стана топъл и тежък като в сауна.

— Може би трябва да остана на борда — намръщи се Джейсън. — В бурята снощи имаше много венти. Ако решат да нападнат кораба отново…

Нямаше нужда да довършва. Всички знаеха на какво са способни духовете на бурята. Джейсън обаче бе единственият, който можеше да се справи с тях.

— И аз съм пас — изръмжа тренер Хедж, — много сте мекушави за вкуса ми. Щом няма да биете тези гадове по главите, няма да дойда. Мразя скучните експедиции.

— Не се тревожи, тренер — ухили се Лио. — Трябва да оправим мачтата, след това ще имам нужда от помощта ти за двигателния отсек, а и имам идея за нова приставка.

Франк не хареса блясъка в очите на Лио. Откакто бе намерил Архимедовата сфера, той бе направил много нови приставки, които обикновено избухваха, а пушекът им долиташе право в каютата на Франк.

— Ами — размърда се неспокойно Пайпър, — трябва да отиде някой, който се разбира с животните, а аз не обичам много кравите.

Франк реши, че зад този невинен коментар се крие някаква случка, но реши да не пита.

— Аз ще отида — заяви той.

Не знаеше защо се самопредлага — може би от желание да помогне с нещо. А може би просто не искаше някой да го изпревари и да каже: „Франк може да се превръща в животни! Пратете него!“.

Лио го потупа по рамото и му подаде покритата с кожена подвързия книга.

— Страхотно. Ако минеш покрай някоя железария, ми купи две греди и три литра катран.

— Лио! — скара му се Хейзъл. — Това не е разходка с цел пазар.

— Аз ще ида с Франк — предложи Нико.

Франк усети как премигва. Боговете на Войната се развикаха в главата му:

Убий гръцкия боклук!

Не! Гръцките боклуци са яки!

— Разбираш ли се с животните? — попита той.

Нико се усмихна, но в усмивката му нямаше и следа от веселост.

— Повечето животни ме мразят, тъй като усещат смъртта. Но нещо в този град… — Лицето му помръкна още повече. — Тук е имало много смърт, витаят неспокойни духове. Ако дойда, може би ще успея да ги задържа настрана от вас. Освен това, както забеляза, говоря италиански.

— Много смърт, а? — почеса се по главата Лио. — Аз лично с радост ще избегна многото смърт, но вие, момчета, се забавлявайте!

Франк не беше сигурен кое го притеснява повече — подобните на крави чудовища, ордите от неспокойни духове или разходката с Нико ди Анджело.

— И аз ще дойда — стисна го за ръката Хейзъл. — Три е най-доброто число за геройски подвизи, нали?

Франк се опита да не изглежда прекалено доволен. Не искаше да обиди Нико. Въпреки това обаче погледна към Хейзъл, за да й каже с очи: „Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“.

Нико погледна към каналите, все едно се зачуди какви ли зли духове витаят там.

— Добре тогава. Нека намерим собственика на книгата.