Домът на Хадес

LXXVI. Хейзъл

На Хейзъл почти й стана мъчно за Клитий.

Нападнаха го от всички посоки — Лио изстреля пламъци към краката му, Франк и Пайпър замахнаха към гърдите му, Джейсън полетя във въздуха и го изрита в лицето. Хейзъл бе особено горда, че Пайпър е запомнила уроците й по бой с меч.

Всеки път, щом гигантът се опиташе да ги засегне с пушечната завеса, Нико поглъщаше тъмнината с меча си от стикска стомана.

Пърси и Анабет също бяха на крака. Изглеждаха слаби и изнемощели, но извадиха мечове. Откъде ли Анабет се бе сдобила с меч? И от какво бе направен? От слонова кост?

Нямаше значение. Изглежда, искаха да помогнат, но нямаше нужда. Гигантът бе обкръжен.

Клитий ръмжеше, въртеше се във всички посоки и не знаеше кого да убие първо.

— Чакай. Не мърдай. Не! Ау!

Тъмнината около него се разсея напълно и сега единствената му защита бе износената му броня. Икорът кървеше от дузина рани по тялото му. Те наистина се затваряха почти толкова бързо, колкото се и появяваха, но Хейзъл виждаше, че гигантът е изморен.

Накрая Джейсън го ритна силно в гърдите и бронята се счупи. Клитий залитна назад. Мечът му падна на пода и той рухна на колене.

Героите образуваха плътен кръг около него. Чак тогава Хеката пристъпи напред с вдигнати факли. Мъглата се уви около гиганта, съскайки всеки път, щом докосне кожата му.

— Това е краят — рече богинята.

— Това не е краят — отекна гласът на Клитий, макар да звучеше приглушено. — Братята ми се надигнаха. Гея чака единствено кръвта на Олимп. За да успеете да ме победите, всички вие трябваше да се обедините. Какво ще сторите обаче, когато Майката Земя отвори очи?

Хеката насочи факлите си към главата на Клитий като кинжали. Косата на гиганта пламна по-бързо от сухи съчки и скоро огънят се разпростря по цялото му тяло. Горещината накара Хейзъл да потрепери. Клитий падна, без да издаде нито звук, и заби лице в олтара на Хадес. Тялото му се разпадна на шепа пепел.

За миг никой не каза нищо. Хейзъл чу болезнен, дрезгав звук и осъзна, че това е собственото й дишане. Имаше чувството, че тялото й е премазано с таран.

— Време е да вървиш, Хейзъл Левеск — обърна се към нея богинята. — Отведи приятелите си надалеч от това място.

Хейзъл стисна зъби и се опита да сдържи гнева си.

— Просто така? Без едно „благодаря“ или едно „добра работа“?

Богинята наклони глава. Невестулката на рамото й изцъка, може би за да каже довиждане, може би за да я предупреди, след което изчезна в дрехите на господарката си.

— Търсиш благодарност не където трябва — отвърна Хеката. — Тепърва ще видим каква работа сте свършили. Клитий не излъга, когато каза, че гигантите са се надигнали. Всичките, по-силни отвсякога. Гея е на ръба да се пробуди. Пирът на Надеждата няма да оправдае името си, ако не пристигнете навреме.

Стаята се разтърси. Още една надгробна плоча падна на пода и се пръсна на части.

— Домът на Хадес е нестабилен — рече Хеката. — Напуснете сега. Пак ще се видим.

Богинята изчезна и Мъглата се вдигна.

— Много е дружелюбна — изсумтя Пърси.

Другите се обърнаха към него и Анабет, сякаш чак сега разбрали, че са там.

— Братле! — Джейсън прегърна силно Пърси.

— Върна се от Тартара! — обади се и Лио. — Ти си моят герой!

Пайпър притисна към себе си Анабет и заплака.

Франк дотича до Хейзъл и я обгърна внимателно с ръце.

— Ранена си — каза той.

— Вероятно ми строшиха ребрата — призна тя, — но, Франк, кажи какво е станало с ръката ти?

— Дълга история — усмихна се немощно той. — Важното е, че сме живи.

Бе толкова облекчена, че й отне известно време да забележи Нико. Лицето му бе изкривено от болка, сякаш го измъчваше някаква вътрешна битка.

— Хей — извика тя и му махна със здравата си ръка.

Той се поколеба, след което дойде и я целуна по челото.

— Радвам се, че си добре — каза той. — Духовете бяха прави. Само един от нас стигна Портите на Смъртта. Накарала си татко да се гордее с теб.

Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Нямаше да успеем да победим Клитий без теб.

След това прокара пръст по бузата му и се запита дали не е плакал. Толкова искаше да разбере какъв е проблемът, кое е нещото, което го измъчва през последните няколко седмици. След всичко, което преживяха заедно, Хейзъл наистина бе благодарна, че има такъв брат.

Но преди да може да го каже, таванът се разтърси. Оцелелите плочи се покриха с пукнатини и паднаха в облаци прах.

— Трябва да се махнем оттук — каза Джейсън. — Франк…

Франк поклати глава.

— Мисля, че нямам право на повече услуги от мъртвите. Поне за днес.

— Чакай… какво? — не разбра Хейзъл.

— Невероятното ти гадже — повдигна вежди Пайпър — помоли духовете за услуга като син на Марс. Призова мъртви воини и ги накара да ни отведат до тук през… хм, и аз не съм сигурна точно през какво. Проходите на мъртвите? Знам само, че беше нещо много, много тъмно.

Стената от лявата им страна се разцепи. Две рубинени очи от каменен скелет изскочиха и се търкулнаха по пода.

— Ще трябва да пътуваме през сенките — каза Хейзъл.

Нико направи гримаса.

— Хейзъл, аз едвам успявам да пътувам сам. Със седем души…

— Ще ти помогна — опита се да звучи уверено тя. Всъщност никога не бе пътувала през сенките преди и нямаше идея дали може да го направи. Но след като бе променила Лабиринта с Мъглата, трябваше да вярва, че и това е възможно.

Цяла секция стели рухна от тавана.

— Всички, хванете се за ръце! — извика Нико.

Направиха набързо кръг. Хейзъл си представи гръцката провинция над тях. Пещерата се разпадна и тя почувства как потъва в сенките.

Появиха се на хълма, от страната, която гледаше към река Ахерон. Слънцето тъкмо изгряваше и караше водата да блести. Облаците имаха приятен оранжев цвят, а въздухът ухаеше на орлови нокти.

Хейзъл държеше за ръце Франк от лявата си страна и Нико от дясната си страна. Бяха все още живи и в общи линии здрави. Слънцето по листата на дърветата бе най-красивото нещо, което бяха виждали. Искаше да задържи този миг завинаги, свободна от чудовища, богове и зли духове.

Тогава приятелите й се размърдаха.

Нико осъзна, че държи ръката на Пърси и бързо я пусна. Лио залитна назад.

— Знаете ли… мисля да поседна.

След което почти се просна на земята. Другите се присъединиха към него. Арго II все още летеше на около няколкостотин метра над реката. Хейзъл знаеше, че трябва да дадат сигнал на тренер Хедж, че са още живи. Колко ли време бяха изкарали в храма? Цяла нощ? Или няколко нощи? В момента обаче групата бе толкова уморена, че не можеше да прави нищо друго, освен да седи и да се наслаждава на чудото, че са живи.

Започнаха да си разказват историите.

Франк обясни какво се бе случило с призрачния легион и армията чудовища, как Нико бе използвал скиптъра на Диоклециан и колко храбро се бяха борили Джейсън и Пайпър.

— Франк е твърде скромен — възрази Джейсън. — Той овладя целия легион. Трябваше да го видите. О, и между другото… — Джейсън се обърна към Пърси. — Отказах се от титлата си на претор и я дадох на Франк. Освен ако не искаш да отправиш възражение…

— Не искам — ухили се Пърси.

— Претор? — втренчи се Хейзъл във Франк.

— Ами да — размърда се неспокойно той. — Знам, че изглежда странно…

Тя се опита да го прегърне, но си спомни за счупените си ребра и направи гримаса. Затова само го целуна.

— Изглежда страхотно.

Лио потупа Франк по рамото.

— Браво на теб, Занг! Сега можеш да наредиш на Октавиан да се самоубие.

— Звучи изкусително — съгласи се Франк, след което се обърна с благоговение към Пърси. — Но вие, двамата… В Тартара трябва да е било истинското изпитание. Какво се случи там долу? Как успяхте…

Пърси сплете пръсти с Анабет. Хейзъл погледна към Нико и прочете болката в погледа му. Може би смяташе, че Пърси и Анабет са извадили удивителен късмет да са заедно там.

Нико бе преминал през Тартара сам.

— Ще ви разкажем всичко — обеща Пърси, — но не сега, става ли? Не съм готов да си спомням онова място.

— Наистина — съгласи се Анабет, — в момента…

Тя погледна към реката и замлъкна.

— Мисля, че превозът ни идва.

Хейзъл се обърна. Арго II зави наляво. Въздушните му гребла работеха, а платната му се издуваха от вятъра. Главата на Фестус лъщеше на слънчевата светлина. Дори от далечината Хейзъл можеше да чуе как той скърца и звъни от радост.

— Ето го и моето момче! — извика Лио.

Когато корабът приближи, Хейзъл видя сатира Хедж да стои на носа.

— Време беше! — извика той. Мъчеше се да остане намръщен, но очите му блестяха и май наистина се радваше да ги види. — Какво ви забави толкова, бухтички? Накарахте дамата да чака!

— Дамата? — прошепна неразбиращо Хейзъл.

На релинга до Хедж се появи чернокосо момиче с пурпурно наметало. Лицето й бе покрито с толкова сажди и драскотини, че Хейзъл едвам я позна.

Рейна бе пристигнала.