Другият

1.

Колата беше без опознавателни знаци, най-обикновен, сравнително нов американски седан, но новите черни гуми и тримата мъже в купето издаваха каква е всъщност. Двамата отпред бяха със сини униформи. Онзи отзад носеше костюм и беше много едър, същинска канара. Двете чернокожи хлапета, които стояха на тротоара — едното с крак върху олющен оранжев скейтборд, другото с яркозелен скейт под мишница, — проследиха с поглед колата, докато завиваше към паркинга на увеселителен парк „Естел Барга“, и се спогледаха.

Едното отбеляза:

— Тия са от Пет-нула.

Другото рече:

— Не думай!

Качиха се на скейтовете и се ометоха без повече приказки. Правилото беше елементарно: появи ли се ченге, плюй си на петите, защото става страшно за черното дете. Техните ги бяха учили, че животът на чернокожите е ценен, обаче ченгетата понякога забравяха този факт. Зрителите на бейзболното игрище нададоха възторжени възгласи и запляскаха ритмично, когато „Златните дракони“ от Флинт Сити получиха удар в деветия ининг, един рън преди края.

Хлапетата не погледнаха назад.

2.

Показания на господин Джонатан Риц (10 юли, 21:30, разпитван от детектив Ралф Андерсън)

3.

Паркингът на „Естел Барга“ беше голям, почти колкото онзи на „Крогър“, където Ралф Андерсън и съпругата му пазаруваха всяка събота следобед, а през тази юлска вечер беше препълнен до откат. По много от броните бяха залепени стикери на „Златните дракони“, тук-там задните стъкла бяха нашарени с гръмки лозунги: ЩЕ ВИ РАЗМАЖЕМ; ДРАКОНИТЕ ЩЕ ЛИКВИДИРАТ МЕЧКИТЕ; КАП СИТИ, ИДВАМЕ; ТАЗИ ГОДИНА Е НАШ РЕД. Откъм игрището, където прожекторите бяха включени (макар че нямаше скоро да мръкне), долитаха възторжени викове и ритмично ръкопляскане.

Трой Рамидж, ветеран с двайсетгодишен стаж, шофираше немаркираната служебна кола. Докато обикаляше между претъпканите редици автомобили, промърмори намусено:

— Като дойда тук, все се питам кой е бил тоя Естел Барга, мътните го взели.

Ралф не продума. Мускулите му бяха напрегнати, кожата му пареше, а пулсът му май навлизаше в опасната зона. През годините бе арестувал много злодеи, обаче сега беше различно. Беше ужасно. И лично. Тъкмо това беше най-лошото — че е лично. Не му влизаше в задълженията да участва в ареста, но след поредните бюджетни съкращения в полицията на Флинт Сити само трима детективи бяха на пълно работно време. Джак Хоскинс беше в отпуск, на риболов Бог знае къде — и толкова по-добре. Бетси Ригинс трябваше да е в отпуск по майчинство, но тази вечер щеше да помага на Щатската полиция.

Сърцето му беше свито, но той се надяваше, че не действат прибързано. Днес следобед, на съвещанието преди ареста, бе намекнал същото на Бил Самюълс, главния прокурор на окръг Флинт. Самюълс беше доста млад за поста, едва на трийсет и пет, но членуваше в „правилната“ политическа партия и беше самоуверен. Не самонадеян, в никакъв случай, обаче несъмнено много наперен.

— Все още има озадачаващи обстоятелства, които бих искал да си изясним — беше казал Ралф. — Още не знаем всичко. Плюс това той сто на сто ще твърди, че има алиби. Освен ако не вземе да си признае.

— Реши ли да ни убеждава — беше отвърнал Самюълс, — ще го оборим. Знаеш, че можем.

Да, можеха. Ралф бе сигурен, че този човек е убиецът, но все пак предпочиташе да продължат разследването още малко, преди да арестуват заподозрения. Първо откриваш дупки в алибито на негодника, разширяваш ги толкова, че цял камион да мине през тях, и чак тогава го прибираш. В повечето случаи щяха да действат тъкмо така. Но не и в този.

— Три съображения — продължи Самюълс. — Слушаш ли ме внимателно?

Ралф кимна. В края на краищата се налагаше да работи с този човек.

— Първо, хората в този град, особено родителите на малки деца, са ужасени и гневни. Искат бърз арест, за да се чувстват отново сигурни. Второ, доказателствата не подлежат на съмнение. Никога не съм виждал толкова непробиваем случай. Съгласен ли си?

— Да.

— Ето и третото. Най-важното. — Самюълс се приведе напред: — Не можем да твърдим, че го е правил преди — макар че вероятно ще разберем, щом се разровим, — но сега сто на сто го е извършил. Превъртял е. Побъркал се е. А щом се случи веднъж…

— Може да го направи отново — довърши Ралф.

— Точно така. Надали толкова скоро след Питърсън, обаче е възможно. Та той е с деца през цялото време, да му се не види! С момченца! Ако убие някое, не само ще изхвърчим от работа — това е най-малкото, — а и никога няма да си простим.

Ралф и бездруго вече не можеше да си прости, че не е забелязал признаците по-рано. Беше нелепо, разбира се — не можеш да погледнеш в очите на човек на празненството по случай края на сезона на Младежката лига (барбекю в задния двор) и да разбереш, че обмисля нещо чудовищно, че подхранва огъня на безумието и го гледа как се разраства, — но осъзнаването на този абсурд не потискаше угризенията.

Той протегна ръка между двамата униформени на предните седалки:

— Ето там, на местата за инвалиди.

Полицай Том Йейтс, който седеше до шофьора, промърмори:

— Глобата е двеста долара, шефе.

— Мисля, че този път ще ни се размине.

— Пошегувах се.

Ралф премълча, не му беше до шегички.

— Има две свободни места — обади се полицай Рамидж и зави натам.

Паркира и тримата слязоха. Ралф забеляза как Йейтс разкопчава кобура на глока си и поклати глава:

— Да не си полудял? Там сигурно има хиляда и петстотин души.

— Ами ако побегне?

— Ще го гониш! — тросна се Ралф, облегна се на предния капак, скръсти ръце и проследи с поглед как двамата полицаи от Флинт Сити тръгват към игрището, осветено от прожекторите, и претъпканите трибуни, където ръкопляскането и възгласите се усилваха. Заедно със Самюълс бяха взели решение (макар и неохотно) да задържат убиеца на Питърсън. Той беше предложил да го арестуват по време на мача.

Рамидж се озърна:

— Идваш ли?

— Не. Вие го закопчайте и му прочетете правата, после го доведете тук. Том, ти ще седнеш отзад с него. Аз ще съм отпред с Трой. Бил Самюълс чака да му позвъня и ще дойде в участъка. Като в „А отборът“. Вие отговаряте за ареста.

— Ама ти разследваш случая — възрази Йейтс. — Защо не искаш да заковеш шибаняка?

— Защото човекът, който е изнасилил Франки Питърсън с клон и му е прегризал гърлото, беше треньор на сина ми четири години — две в Детската и две в Младежката лига. Докосвал го е, показвал му е как да държи батата, та ме е страх да не направя някоя глупост…

— Ясно, ясно — прекъсна го Трой Рамидж. Двамата с Йейтс отново тръгнаха към игрището.

— И… чуйте!

Те се обърнаха.

— Закопчайте го с ръцете отпред.

— Не е по правилника, шефе — възрази Рамидж.

— Знам и не ми пука. Искам всички да видят как го отвеждате с белезници. Ясно ли е? — Ралф ги изчака да се отдалечат и откачи мобилния телефон от колана си. Бетси Ригинс беше в списъка за бързо набиране. — Там ли сте?

— Да. Паркирали сме пред къщата му. Аз и четирима щатски шерифи.

— Заповед за обиск?

— В ръката ми е.

— Добре. — Канеше се да прекъсне разговора, но му хрумна още нещо: — Бетс, кога ти е терминът?

— Вчера — каза тя. — Тъй че побързай с тая гадост! — И му затвори.

4.

Показания на госпожа Арлийн Станхоуп (12 юли, 13:00, разпитвана от детектив Ралф Андерсън)

5.

Тъй като всички турнири на Градската лига се провеждаха на „Естел Барга“ — най-доброто бейзболно игрище в окръга и единственото с осветление за вечерните мачове, — символичният отбор домакин беше определен с ези-тура. Както винаги, Тери Мейтланд избра тура (суеверие, наследено от неговия треньор в Градската лига) и наистина се падна тура. „Не ме интересува къде ще играем, стига да спечелим“ — казваше често на момчетата си.

И тази вечер думите му бяха по-верни отвсякога. Наближаваше краят на деветия ининг, „Мечките“ водеха с един-единствен рън. На „Златните дракони“ им оставаше един аут, но бяха покрили базите. Четири бола, топка в батъра, грешка или топка в полето означаваше равенство, един удар между аутфилдърите щеше да донесе победа. Тълпата ръкопляскаше, тропаше по металните подпори и ревеше възторжено, докато дребничкият Тревър Майкълс излизаше на лявата батърска позиция. Шлемът му бе най-малкият, с който разполагаха, но пак му закриваше очите и той все го побутваше нагоре. Беше изнервен и леко поклащаше бухалката напред-назад.

Тери се бе поколебал дали да не го смени, но понеже на ръст едва надхвърляше метър и половина, Тревър беше трудна мишена за противниковия питчър. Не се славеше с мощен удар, обаче понякога улучваше топката. Не често, но понякога. Ако сега Тери го сменеше, малкият щеше да живее с унижението през цялата следваща година в прогимназията. Ако ли пък успееше да спечели поне една база, щеше да се фука, додето е жив, на празненствата с барбекю и бира. Тери го знаеше. Бе минал по този път в древните времена, преди да се появят алуминиевите бухалки.

Питчърът на „Мечките“ — тяхното тайно оръжие, истински топовен снаряд — замахна и прати топка право към хоума. Тревър ужасено я наблюдаваше как лети. Реферът обяви първи страйк. Тълпата изстена.

Гавин Фрик, помощникът на Тери, крачеше напред-назад пред резервната скамейка, стиснал в ръка бележника с резултатите (колко пъти Тери го бе молил да не прави това), тениската с емблема на „Златните дракони“, размер XXL, се изпъваше на корема му, който беше поне XXXL.

— Дано не си сбъркал, че остави Тревър да удря сам, Тер — промърмори той. По лицето му се стичаше пот. — Изглежда уплашен до смърт и не ми се вярва дори с ракета за тенис да улучи топката на онова момче.

— Да видим какво ще стане. Имам добро предчувствие — отговори Тери.

Всъщност нямаше никакво предчувствие.

Питчърът на „Мечките“ замахна и изстреля още една бърза топка, но тя тупна пред хоумплейта. Тълпата скочи на крака, когато Байбир Пател, шансът на Драконите за изравняване, пробяга няколко крачки от трета база към хоума. После всички насядаха със стонове, защото топката отскочи от ръкавицата на кетчъра. Кетчърът на „Мечките“ се обърна към трета база и Тери различи изражението му дори и през маската: „Хайде де, пробвай се!“ Пател предпочете да не се пробва.

Следващата топка беше встрани от целта, но все пак Тревър замахна към нея.

— Давай, Фриц! — изрева гръмогласно някой откъм трибуните — почти сигурно бащата на питчъра, ако се съдеше по това как момчето рязко извърна глава натам. — Давааай!

Тревър не замахна към следващата топка, която беше близка — всъщност твърде близка, обаче реферът обяви бол и сега привържениците на „Мечките“ изстенаха. Някой подметна, че на рефера му трябват по-силни очила. Друг спомена нещо за куче водач.

Два на два; Тери предчувстваше, че сезонът на „Драконите“ зависи от следващото хвърляне. Или щяха да играят с „Пантерите“ за Градския шампионат и да продължат на щатско ниво — тези мачове се предаваха по телевизията, — или щяха да се приберат у дома и за пореден път да се срещнат на барбекюто в задния двор на Мейтланд, което традиционно бележеше края на сезона.

Той се обърна да погледне Марси и момичетата, които както винаги седяха на сгъваеми столове зад мрежата на хоума. Дъщерите бяха плътно до майка си като подпорки за книги. И трите вдигнаха палци. Тери им намигна, усмихна се и вдигна и двата си палеца, макар да му беше кофти. Не само заради мача. Беше му чоглаво от доста време насам. Сам не знаеше точно защо.

Усмивката на Марси помръкна, изместена от озадачена гримаса. Тя гледаше наляво и посочи натам. Тери се обърна и видя двама полицаи да вървят по третата базова линия край треньора Бари Хулихан, който следеше играта оттам.

— Прекъсване, прекъсване! — изрева реферът, спирайки питчъра на „Мечките“ точно когато замахваше.

Тревър Майкълс напусна батърската позиция — с въздишка на облекчение, помисли си Тери. Тълпата бе притихнала и наблюдаваше двамата униформени. Единият посягаше зад гърба си. Другият бе сложил ръка върху кобура на служебното си оръжие.

— Вън от полето! — крещеше реферът. — Вън от полето!

Трой Рамидж и Том Йейтс не му обърнаха внимание. Влязоха в „ложата“ на „Драконите“ (всъщност навес, под който имаше дълга скамейка, три коша с екипировка и кофа с изпоцапани тренировъчни топки) и тръгнаха към Тери. Рамидж откачи от колана си белезници. Зрителите ги видяха и ахнаха — от смайване, но и от вълнение: „Ооооо!“

— Хей, момчета! — Гавин дотича до тях (и едва не се спъна в захвърлената ръкавица на Ричи Галант). — Пречите да довършим мача!

Йейтс го бутна назад и поклати глава. Над трибуните вече тегнеше мъртвешка тишина. Играчите на „Мечките“ бяха отпуснали ръце и зяпаха случващото си. Кетчърът изтича към своя питчър и двамата застанаха един до друг.

Тери бегло познаваше полицая с белезниците; през есента с брат му понякога идваха да гледат мачовете на „Поп Уорнър“1.

— Трой? Какво става? Случило ли се е нещо?

Рамидж не прочете в изражението му страх, само недоумение, което изглеждаше съвсем искрено, но той беше опитен полицай и знаеше, че изпечените престъпници — най-големите гадове — владеят до съвършенство умението да се правят на света вода ненапита: „Кой, аз ли?“ А този тип беше от гаден по-гаден. Спомняйки си нарежданията на Андерсън (и без да има нещо против), той повиши глас, за да го чуят всички зрители — 1588 души, както щеше да пише във вестника на другия ден.

— Терънс Мейтланд, арестувам ви за убийството на Франк Питърсън.

Ново „Оооо“ откъм трибуните, този път по-силно, като вой на връхлитащ вятър.

Тери навъсено се втренчи в Рамидж. Разбираше думите, знаеше кой е Франки Питърсън и какво му се беше случило, но значението на казаното му убягваше.

— Какво? Шегуваш ли се? — избърбори, само това му дойде на ума.

В същия момент фотографът от спортната рубрика на местния вестник „Гласът на Флинт Сити“ го снима и на другия ден фотографията цъфна на първа страница. На нея той беше зяпнал, блещеше се, косата му стърчеше изпод шапката с емблемата на „Златните дракони“. Изглеждаше едновременно съсипан и виновен.

— Какво каза?

— Протегни си ръцете.

Тери погледна Марси и дъщерите си — още седяха зад мрежата, бяха се вцепенили, на лицата им беше изписана изненада. Страхът щеше да дойде по-късно. Байбир Пател напусна трета база и тръгна към скамейката; пътьом свали шлема си (черната му коса беше сплъстена от пот) и Тери видя, че лицето му е изкривено, сякаш той всеки миг щеше да заплаче.

— Върни се! — извика Гавин. — Мачът не е свършил!

Пател обаче само се спря, втренчи се в Тери и се разрида. Тери също го гледаше, уверен (почти уверен), че сънува, после Том Йейтс го сграбчи и дръпна ръцете му с такава сила, та той политна напред. Рамидж щракна белезниците. Не пластмасови, а истински, големи и тежки, блестящи под залязващото слънце. Все така високо, Трой изрецитира:

— Имате право да мълчите и да не отговаряте на въпроси, но ако решите да говорите, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат по време на разпитите сега или в бъдеще. Разбрахте ли?

— Трой? — Тери едва чу гласа си. Струваше му се, че се задушава. — Какви ги говориш?

Онзи повтори, сякаш не го беше чул:

— Разбрахте ли си правата?

Марси се втурна към съпруга си, вкопчи се в мрежата и я разтърси. Зад нея Сара и Грейс плачеха. Грейс бе коленичила до стола на сестра си; нейният беше паднал на земята.

— Какво правите? — извика Марси. — Какво правите, за Бога? И защо го правите тук?

— Разбрахте ли?! — попита за трети път Рамидж.

Тери разбираше само, че е окован и че му четат правата пред почти хиляда и шестстотин души, включително жена му и двете му малки дъщери. Не беше сън, не беше и обикновен арест. По някакви незнайни причини го подлагаха на публично унижение. Най-добре беше да приключат час по-скоро и после да изяснят нещата. Макар съзнанието му да беше замъглено от шока и от недоумението, разбираше, че в скоро време животът му няма да се върне към нормалния си ритъм.

— Разбрах — промълви, после подвикна: — Треньор Фрик, върни се на мястото си.

Гавин, който тичаше към ченгетата — беше стиснал юмруци, лицето му беше пламнало, — отпусна ръце и отстъпи. Погледна Марси през мрежата, повдигна широките си рамене и разпери ръце.

Трой Рамидж продължаваше да говори със същия гръмовен глас като на глашатай, който съобщава важна новина насред площада на някое градче в Нова Англия. Ралф Андерсън го чуваше от паркинга, където се беше подпрял на колата. Добре се справяше Трой. Случващото се беше грозно и той предполагаше, че шефовете може да го порицаят заради „представлението“, но родителите на Франки Питърсън нямаше да го укорят.

— Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде осигурен служебен защитник преди всеки разпит, ако желаете. Разбирате ли?

— Да — каза Тери. — Разбирам и още нещо. — Той се обърна към зрителите: — Нямам представа защо ме арестуват! Гавин Фрик ще довърши играта като треньор! — И след това, сякаш му бе хрумнало в последния момент, добави: — Байбир, върни се на трета база и не се офлянквай.

Няколко души изръкопляскаха, само няколко. Онзи, гръмогласният, пак изрева:

— Какво рекохте, че е направил?

Зрителите отвърнаха в хор с две думи, които скоро щяха да отекват навсякъде из Уест Сайд и другите квартали: Франк Питърсън.

Йейтс сграбчи Тери за ръката и го повлече към паркинга зад павилиона за закуски.

— Запази си проповедите за по-късно, Мейтланд. Сега отиваш в затвора. И знаеш ли какво? В този щат има смъртно наказание и го прилагаме. Но ти си образован човек, учител. Вероятно си наясно.

Преди да се отдалечат на двайсетина крачки от импровизираната „ложа“ на отбора, Марси Мейтланд ги догони и сграбчи Том Йейтс за рамото:

— Какви ги вършиш, да му се не види?!

Той бръсна встрани ръката ѝ, а когато тя се опита да хване дланта на мъжа си, Трой Рамидж я избута — не грубо, но решително. Известно време тя не помръдна — изглеждаше зашеметена, сякаш не беше на себе си, — после видя как Ралф Андерсън се приближава да посрещне полицаите, извършили ареста. Познаваше го от Младежката лига, когато синът му Дерек играеше в отбора на Тери, „Лъвчетата на «Джералд»“. Ралф не смогваше да посети всички мачове, разбира се, но идваше колкото може по-често. По онова време още беше униформен полицай; Тери му беше пратил поздравителен имейл, когато стана детектив. Марси се затича към него, износените маратонки, които винаги обуваше на мачовете на Тери, „за късмет“, както сама казваше, сякаш не докосваха земята.

— Ралф! — извика. — Какво става? Това е някаква грешка!

— Боя се, че не е…

Арестът беше минал, както го планираха, обаче сега му беше криво, защото харесваше Марси. От друга страна, открай време харесваше и Тери, който навярно промени живота на Дерек, макар и съвсем малко, давайки му само капка увереност, ала когато си на единайсет, дори и капка увереност е от голямо значение. Имаше и още нещо. Марси може би знаеше какво представлява съпругът ѝ, макар да не си позволяваше да го признае пред себе си. Бяха женени отдавна, а ужаси като убийството на малкия Питърсън не се случват изневиделица. Винаги има „предисловие“ към насилието.

— Върви си у дома, Марси. Веднага. Може би е най-добре да заведеш момичетата при приятели, защото у вас ще чака полиция.

Тя не продума, само недоумяващо се взираше в него.

Зад тях отекна плющене на алуминиева бухалка, посрещнала топка, но почти никой не извика; зрителите все още бяха потресени и по-заинтригувани от случващото се, отколкото от играта. Жалко. Току-що Тревър Майкълс бе ударил топката с невиждана сила — по-силно дори отколкото на тренировките, когато тренер Т. му хвърляше най-удобните топки. За съжаление топката отлетя право към шортстопа на „Мечките“, който я хвана дори без да подскочи.

Мачът бе свършил.

6.

Показания на Джун Морис (12 юли, 17:45, разпитвана от детектив Ралф Андерсън в присъствието на госпожа Франсин Морис)

7.

Трой Рамидж отвори едната задна врата на колата. Тери надзърна през рамото му: Марси стоеше в края на паркинга, изглеждаше изумена и много изплашена. Фотографът на „Гласът на Флинт Сити“ се затича към полицейската кола, като снимаше в движение. „Нищо няма да излезе от тия снимки“ — помисли си Тери с известно задоволство и извика на жена си:

— Обади се на Хауи Голд! Кажи му, че съм арестуван! Кажи му…

Йейтс натисна надолу главата му и го вкара в патрулката:

— Сядай! И си дръж ръцете в скута, докато ти закопчавам колана.

Тери се подчини. През предното стъкло се виждаше голямото електронно табло на игрището. Преди две години Марси беше организирала акция за събиране на средства за това табло… Сега… сега изглеждаше като жена от Третия свят, която с ужас наблюдава как селото ѝ гори.

Рамидж се настани зад волана, Ралф Андерсън седна до него и още преди да затвори вратата, колата рязко потегли, гумите изскърцаха. Рамидж зави надясно, после потегли към Тинсли Авеню. Не включи сирената, но синята лампа на таблото се завъртя и засвятка. Тери усети, че в колата мирише на мексиканска храна. Странно какви неща забелязваш, когато денят ти — животът ти — изведнъж се сгромолясва в бездна, за която не си подозирал. Той се приведе напред:

— Ралф, чуй ме.

Ралф, който стискаше ръцете си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, промърмори, без да се обръща:

— В участъка ще говориш, колкото си искаш.

— Мамка му, нека си каже — обади се Рамидж. — Ще ни спести малко време.

— Млъкни, Трой — смъмри го Ралф, все така взирайки се през предното стъкло. Две сухожилия на врата му бяха изпъкнали. Приличаха на числото 11.

— Ралф, не знам защо си решил, че съм престъпник, и защо си решил да ме арестуваш пред очите на половината град, обаче много грешиш.

— Така казват всички — подхвърли Том Йейтс, който седеше до него. — Дръж си ръцете в скута, Мейтланд. Да не съм те видял даже носа да си почешеш.

Умът на Тери вече започваше да се избистря — не съвсем, но малко — и той се постара да изпълни нареждането на полицай Йейтс (табелка с името бе закрепена на униформената му риза). Полицаят май само търсеше повод да се нахвърли върху арестувания.

В колата миришеше на енчилада. Вероятно от „Сеньор Джо“. Дъщерите му много обичаха енчилада, все се смееха в ресторанта — по дяволите, цялото семейство се смееше, — и на връщане към дома взаимно се обвиняваха, че са пръднали.

— Чуй ме, Ралф. Моля те.

Ралф въздъхна:

— Добре, слушам.

— Всички слушаме — обади се Рамидж. — Отваряйте си ушите, приятели, отваряйте си ушите.

— Франк Питърсън беше убит във вторник. Вторник следобед. Писаха го във вестниците, казаха го и по новините. Аз бях в Кап Сити във вторник, във вторник вечерта и в сряда — върнах се едва към девет-девет и половина в сряда вечерта. Гавин Фрик, Вари Хулихан и Лукеш Пател — бащата на Байбир — водиха тренировките на момчетата и през двата дни.

За момент в колата настана мълчание, ненарушавано дори от радиото, което беше изключено. За един прекрасен миг Тери повярва — да, повярва, — че сега Ралф ще нареди на едрото ченге зад волана да спре. После ще се обърне към него, Тери, и сконфузено ще промърмори: „Леле, май наистина се издънихме, а?“

Андерсън обаче само подхвърли:

— Охо! Следва желязното алиби.

— Моля? Какво искаш да ка…

— Умен човек си, Тери. Разбрах го още при първата ни среща, когато беше треньор на Дерек в Младежката лига. Щом не си призна веднага — на което се надявах, но всъщност не очаквах, — бях убеден, че ще измислиш някакво алиби. — Най-сетне се обърна и лицето, което Тери видя, беше на непознат. — Убеден съм също, че ще го оборим. Защото знаем, че си бил ти. Знаем го със сигурност.

— Какво правеше в Кап Сити, треньоре? — попита Йейтс и изведнъж гласът на човека, който бе предупредил Тери да не се чеше по носа, прозвуча приятелски, заинтересувано. Тери понечи да обясни, но се отказа. Вече разсъждаваше по-трезво и си даде сметка, че тази кола с изветряващия мирис на енчилада е вражеска територия. Не биваше да говори, докато Хауи Голд не дойдеше в участъка. Двамата щяха да оправят тази каша. Нямаше да им отнеме много време.

Осъзна и друго. Беше гневен, вероятно по-гневен от когато и да било през живота си, и когато завиха по Мейн Стрийт към полицейския участък на Флинт Сити, той си обеща нещо: наесен, може би дори по-рано, човекът на предната седалка, когото бе смятал за приятел, щеше да си търси нова работа. Може би като охрана в банка в Тълса или Амарило.

8.

Показания на господин Карлтън Скоукрофт (12 юли, 21:30, разпитван от детектив Ралф Андерсън)

9.

Повече никой не продума, докато не завиха към полицейския участък и не паркираха на едно от местата с надпис САМО ЗА СЛУЖЕБНИ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА. Едва тогава Ралф се обърна, за да огледа човека, който бе тренирал сина му. Бейзболната шапка на Тери Мейтланд беше килната встрани и му придаваше леко гангстерски вид. Фланелката му с емблемата на „Драконите“ се беше измъкнала от панталона му, по лицето му се стичаше пот. В този миг той наистина изглеждаше като човек, извършил престъплението, в което го обвиняваха. Ала в широко отворените му очи, вперени в Ралф, се четеше нямо обвинение.

Ралф не издържа и възкликна:

— Защо тъкмо него? Защо Франки Питърсън? Играеше ли в „Лъвчетата“ от Младежката лига тази година? Беше ли му хвърлил око? Или го уби, защото имаше възможност?

Тери понечи отново да отрече, но имаше ли смисъл? Андерсън нямаше да му повярва, поне засега. Никой нямаше да му повярва. По-добре беше да изчака. Щеше да му е трудно, обаче…

— Слушам те. — Ралф говореше спокойно, сякаш водеше приятелски разговор. — Нали одеве искаше да говориш, хайде, казвай. Убеди ме, че греша. Още преди да сме слезли от колата.

— Мисля да изчакам адвоката.

— Ако си невинен — намеси се Йейтс, — не ти трябва адвокат. Опровергай ни, ако можеш. Дори ще те закараме до вас.

Без да престава да гледа Ралф Андерсън право в очите, Тери промълви:

— Несправедлив си към мен. Не си проверил къде съм бил във вторник, нали? Не го очаквах от теб. — Замълча, сякаш размишляваше, после добави: — Негодник!

Ралф нямаше намерение да го информира, че със Самюълс са обсъдили този аспект, но все пак са решили да арестуват заподозрения. Градчето беше малко. Имаше опасност хората да започнат да задават въпроси и така Мейтланд да бъде предупреден.

— Този е от редките случаи, когато не се налага проверка. — Той отвори вратата. — Слизай. Ще те регистрираме, фотографираме и ще ти вземем отпечатъци, преди адвокатът ти да при…

— Тери! Тери!

Вместо да послуша Ралф, Марси Мейтланд бе последвала полицейската кола с тойотата си. Съседката Джейми Матингли беше завела Сара и Грейс — облени в сълзи — в дома си. Самата Джейми също се бе разплакала.

— Тери, какво правят тези хора? Какво да правя аз?

Той се изтръгна за миг от хватката на Йейтс, който го стискаше за ръката:

— Обади се на Хауи!

Само за толкова имаше време. Рамидж отвори вратата с надпис САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ СЛУЖИТЕЛИ и Йейтс грубо блъсна Тери напред.

Ралф задържа вратата и спря за момент:

— Прибери се у дома, Марси. Прибери се, преди да са довтасали журналистите.

Едва не добави: „Съжалявам“ но се въздържа. Защото щеше да излъже. Бетси Ригинс и щатските полицаи я чакаха пред дома ѝ, но друг съвет не можеше да ѝ даде. Може би изпитваше някакво чувство на дълг към нея. Към момичетата — със сигурност: те бяха най-невинните в тази история. Освен това…

„Несправедлив си към мен. Не го очаквах.“

Нямаше причина да се чувства гузен заради упрека на човек, който бе изнасилил и убил дете, но за миг все пак го жегна усещане за вина. После си спомни снимките от местопрестъплението, толкова ужасяващи, че да ти се доще да ослепееш. Спомни си клона, стърчащ от ректума на момченцето. Спомни си кървавия отпечатък върху гладкото дърво. Гладко, защото ръката, оставила отпечатъка, беше натискала толкова силно, че да обели кората.

Бил Самюълс беше изложил два непоклатими аргумента. Ралф ги беше приел, както и съдията Картър, към когото Самюълс се обърна за заповедта за задържане. Първо, нямаше съмнение кой е убиецът. Безсмислено беше да чакат, след като вече разполагаха с всичко необходимо. Второ, ако се забавеха, имаше опасност Тери да избяга; тогава щяха да са принудени да го заловят бързо, преди да намери друго момченце, което да изнасили и умъртви.

10.

Показания на господин Райли Франклин (13 юли, 7:45, разпитван от детектив Ралф Андерсън)

11.

Марси спря колата на паркинга пред „Бъргър Кинг“ на Тинсли Авеню и извади от чантата мобилния си телефон. Ръцете ѝ трепереха и тя го изпусна. Наведе се да го вдигне, удари си главата във волана и пак се разплака. Прегледа списъка с контактите, докато намери номера на Хауи Голд; семейство Мейтланд нямаше причини да поддържа връзка с адвокат, но навремето Хауи беше помагал на Тери да тренира младежкия отбор по американски футбол. Голд вдигна на второто позвъняване.

— Хауи? Обажда се Марси Мейтланд. Съпругата на Тери — добави, като че ли не вечеряха заедно поне веднъж месечно от 2016-а насам.

— Марси? Плачеш ли? Какво е станало?

Беше толкова чудовищно, че отначало тя не можа да го изрече.

— Марси? Чуваш ли ме? Да не си катастрофирала или нещо подобно?

— Чувам те. Не е заради мен, заради Тери е. Арестуваха Тери. Ралф Андерсън го арестува. За убийството на онова момче. Така казаха. За убийството на малкия Питърсън.

— Какво? Шегуваш ли се?

— А той дори не беше в града — проплака Марси. Чуваше се сякаш отдалеч и усещаше, че говори като хлапачка, изпаднала в истерия, но не можеше да се сдържи. — Арестуваха го и казаха, че полицаите ме чакат у дома!

— Къде са Сара и Грейс?

— Пратих ги при съседката Джейми Матингли. Засега са добре. „Макар че как биха могли да са добре, след като видяха да арестуват баща им и да му слагат белезници?“ — добави наум. Потърка челото си и се запита дали ѝ е останала синина от волана. Всъщност защо ѝ пукаше? Защото журналистите вече чакаха пред дома ѝ? Защото щяха да видят синината и да решат, че Тери я е ударил?

— Хауи, ще ми помогнеш ли? Ще ни помогнеш ли?

— Разбира се. Заведоха Тери в участъка, така ли?

— Да! С белезници!

— Добре. Отивам веднага. Прибери се у дома, Марси. Виж какво искат полицаите. Ако имат заповед за обиск — сигурно затова са там, не се сещам за друга причина, — прочети я внимателно, разбери какво търсят, позволи им да влязат, но не казвай нито дума. Разбра ли? Не казвай нищо.

— Аз… да, разбрах.

— Малкият Питърсън беше убит миналия вторник, ако не ме лъже паметта. Момент… — Чу се приглушен говор, първо Хауи попита нещо, отговори му жена, вероятно съпругата му Илейн. След малко той каза: — Да, било е във вторник. Къде беше Тери във вторник?

— В Кап Сити! Отиде…

— Засега няма значение. Може би полицаите ще ти зададат същия въпрос. Може би ще ти задават още много въпроси. Кажи им, че твоят адвокат те е посъветвал да не отговаряш. Схвана ли?

— Д-да.

— Не им позволявай да ти заложат капан, не се хващай на въдицата им. Много ги бива в тия неща.

— Добре. Добре, няма.

— Къде си сега?

Помнеше, че е видяла табелата, но отново я погледна, за да е сигурна.

— Пред „Бъргър Кинг“. На Тинсли Авеню. Спрях, за да ти се обадя.

— В състояние ли си да шофираш?

Тя едва не му каза, че си е ударила главата във волана, но в последния момент размисли и лаконично отговори: „Да.“

— Поеми си дълбоко въздух. Преброй до три. След това карай право към къщи. Спазвай ограничението на скоростта, давай мигач на всеки завой. Тери има ли компютър?

— Разбира се. В кабинета. И таблет, макар че не го ползва често. Плюс това и двамата имаме лаптопи. Момичетата си имат минитаблети. И телефоните, разбира се, всички имаме телефони. Грейс получи своя за рождения си ден преди три месеца.

— Ще ти дадат списък на всичко, които ще изземат.

— Наистина ли имат право? — Марси не се разрида отново, но сълзи парнаха очите ѝ. — Да ни конфискуват вещите? Все едно, че сме в Русия или в Северна Корея!

— Могат да вземат каквото пише в заповедта, но искам и ти да си водиш списък. Момичетата носят ли си мобилните телефони?

— Шегуваш ли се? Буквално са им се сраснали с ръцете.

— Добре. Може ченгетата да поискат твоя. Откажи.

— Ами ако все пак го вземат? — Всъщност имаше ли значение?

— Няма, ако не ти е предявено обвинение. Сега тръгвай. Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро. Ще уредим всичко, бъди спокойна.

— Благодаря, Хауи. — Тя пак се разплака и през сълзи избърбори: — Много ти благодаря.

— Има защо. И не забравяй: не превишавай разрешената скорост, спирай на всеки знак стоп, давай мигач. Запомни ли?

— Да.

— Тръгвам към участъка. — Той затвори.

Марси включи на скорост, после изключи. Пое си дълбоко въздух. Още веднъж. И още веднъж. „Това е кошмар, но поне ще бъде кратък. Тери беше в Кап Сити. Ще проверят и ще го освободят.“

— Тогава — каза тя на колата (която изглеждаше празна без момичетата, които да се кикотят и да се боричкат на задната седалка) — ще ги съдим до дупка.

Изпъна рамене и светът отново дойде на фокус. Подкара към дома си в Барнъм Корт, като спазваше ограничението на скоростта и спираше на всеки знак стоп.

12.

Показания на господин Джордж Зърни (13 юли, 8:15, разпитван от полицай Роналд Уилбърфорс)

13.

Тери Мейтланд седеше в стаята за разпит. Белезниците бяха свалени, та адвокатът му да не вдигне патърдия, когато се появи, което щеше да стане скоро. Ралф Андерсън стоеше с ръце зад гърба зад еднопосочното стъкло и наблюдаваше бившия треньор на сина си. Първо отпрати Йейтс и Рамидж, после разговаря с Бетси Ригинс, която му каза, че госпожа Мейтланд още не се е върнала у дома. След като арестът беше извършен и страстите бяха охладени, безпокойството отново го загриза — събитията се развиваха прекалено бързо. Разбира се, Тери твърдеше, че има алиби, което със сигурност щеше да се окаже съшито с бели конци, обаче…

— Здравей, Ралф! — Бил Самюълс се приближи забързано, оправяйки в движение възела на вратовръзката си. Косата му беше черна като катран и късо подстригана, но отгоре беше „близната“ и стърчеше — този щръкнал кичур му придаваше вид на хлапак. Ралф знаеше, че Самюълс е бил обвинител по половин дузина дела за предумишлено убийство, всички завършили с осъдителни присъди, а двама от осъдените (той ги наричаше „моите момчета“) чакаха смъртното си наказание в затвора „Макалистър“. Беше чудесно да имаш в отбора си вундеркинд, но тази вечер главният прокурор на окръг Флинт поразително приличаше на Алфалфа от анимационната поредица „Малки пакостници“.

— Здравей, Бил.

— Ето го и него — промърмори Самюълс, взирайки се в Тери. — Гадно ми е да го гледам с екип и шапка на „Драконите“. Ще се радвам, като надене затворническите дрехи. И още повече ще се радвам, като го тикнат в килия на метри от масата с отровната инжекция.

Ралф не продума. Мислеше си как Марси стоеше в края на полицейския паркинг като изгубено дете, кършеше ръце и се взираше в него, сякаш бе напълно непознат. Или страшилище. Само че съпругът ѝ беше страшилището.

Сякаш прочел мислите му, прокурорът попита:

— Не прилича на чудовище, нали?

— Рядко им личи.

Самюълс бръкна в джоба на сакото си и извади няколко сгънати листа хартия. Единият беше копие от отпечатъците на Тери Мейтланд, взети от досието му в гимназията на Флинт Сити. Всички нови учители бяха длъжни да дадат пръстови отпечатъци, преди да им разрешат да преподават. Другите два листа бяха формуляри с надпис ЩАТСКА КРИМИНОЛОГИЯ. Самюълс ги размаха:

— Последните и най-интересните.

— От субаруто ли?

— Да. Щатските момчета свалиха над седемдесет отпечатъка и петдесет и седем от тях са на Мейтланд. Според техника, който се занимаваше със сравненията, останалите са много по-малки, вероятно на жената в Кап Сити, която преди две седмици съобщи, че колата ѝ е открадната. Барбара Ниъринг ѝ е името. Нейните отпечатъци са много по-отдавнашни, което изключва да е била замесена в убийството на Питърсън.

— Добре, но все пак ни трябва ДНК. Той отказа да даде проба.

За разлика от пръстовите отпечатъци в този щат взимането на ДНК се смяташе за насилствено действие.

— Знаеш, че не са ни необходими. Ригинс и щатските ще вземат самобръсначката му, четката за зъби и космите, останали по възглавницата му.

— Не стига, ако не ги сравним с проби, взети тук, на място.

Самюълс наклони глава и го изгледа. Вече не приличаше на Алфалфа от „Малки пакостници“, а на много интелигентен гризач. Или пък на врана, зърнала нещо лъскаво.

— Да не си се разколебал? Моля те, кажи, че не си. Особено след като тази сутрин беше по-ентусиазиран дори от мен.

„Тогава си мислех за Дерек — каза си Ралф. — Беше преди Тери да ме погледне в очите, сякаш ме обвиняваше. И преди да ме нарече негодник, което би трябвало да ми е безразлично, но кой знае защо, не е.“

— Не се колебая. Само дето ми се струва, че действаме прибързано. Свикнал съм да разполагам с неоспорими факти. А сега дори нямахме заповед за арест.

— Ще ти трябва ли заповед, ако видиш някое хлапе да продава дрога на градския площад?

— Не, разбира се, но сега е различно.

— Всъщност не чак толкова; за твое сведение обаче имам заповед, подписана от съдия Картър преди ареста. Трябва вече да си я получил по факса. Така че… предлагам да влезем и да започнем разпита. — Очите на Самюълс блестяха от възбуда.

— Надали ще отговаря на въпросите ни.

— Прав си, сигурно ще откаже. — Самюълс се усмихна и пред Ралф вече стоеше човекът, вкарал двама убийци в килията на смъртниците. И който несъмнено скоро щеше да вкара там и бившия треньор на Дерек Андерсън от Младежката лига. Тренер Т. щеше да се превърне в поредното „момче“ на господин прокурора.

— Ние обаче можем да му кажем това-онова, нали? Да му дадем да разбере, че обръчът се затяга около него и скоро ще го задуши.

14.

Показания на госпожица Върбова вейка (13 юли, 11:40, разпитвана от детектив Ралф Андерсън)

15.

Когато Марси Мейтланд беше в прогимназията (тогава още се наричаше прогимназия), понякога сънуваше, че влиза в клас гола и всички ѝ се присмиват: „Тъпата Марси Гибсън е забравила да се облече сутринта! Всичко ѝ се вижда!“ В гимназията кошмарът бе заменен от малко по-сложен сън, в който тя влизаше в клас облечена, но осъзнаваше, че ѝ предстои най-важният изпит, а не е учила за него.

Когато зави от Барнъм Стрийт към Барнъм Корт, ужасът и безсилието на тези сънища се завърнаха и този път нямаше да има блажено облекчение и шепот на благодарност към Бога, когато се събуди. На алеята пред дома ѝ стоеше полицейска кола, копие на онази, която откара Тери в участъка. Зад нея беше паркиран бус без прозорци с голям син надпис: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МОБИЛНА КРИМИНОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ. От двете страни алеята беше препречена от две черни коли на Щатската полиция и сините им лампи мигаха сред спускащия се мрак. Четирима едри полицаи, които заради шапките си на рейнджъри изглеждаха високи почти два метра, стояха разкрачени на тротоара („Сякаш топките им са твърде големи, за да стоят нормално“ — помисли си Марси). Беше ужасно, но имаше и още по-страшно — съседите, застанали пред къщите си и наблюдаващи случващото се. Знаеха ли защо ченгетата чакат пред спретнатия дом на семейство Мейтланд? Тя предположи, че повечето знаят — проклятието на мобилните телефони — и че на бърза ръка ще осведомят останалите.

Единият полицай стъпи на платното и вдигна ръка. Марси спря и свали страничното стъкло.

— Вие ли сте Марша Мейтланд, госпожо?

— Да. Колите на алеята ми препречват пътя, не мога да си вляза в гаража.

— Паркирайте ето там, зад патрулките.

Прииска ѝ се да се подаде през отворения прозорец и да му кресне: „Това е МОЯТА алея! МОЯТ гараж! Разкарайте се!“

Само че не го направи, а отби встрани и слезе. Пикочният ѝ мехур щеше да се пръсне. Сигурно ѝ се пишкаше още откакто ченгето закопча Тери, обаче чак сега го осъзнаваше.

Друг полицай говореше в микрофона на рамото си… а иззад къщата, с уоки-токи в едната ръка, се зададе върхът на този злокобен вечерен сюрреализъм — бременна жена с чудовищно голям корем, изпъващ шарената ѝ рокля без ръкави. Тя прекоси моравата с онази особена патешка походка — почти клатушкане, — която сякаш е характерна за всички бременни в края на деветия месец. Не се усмихна, когато наближи Марси. На шията ѝ висеше ламинирана служебна карта. Забодена на роклята върху колосалната ѝ гръд и също тъй нелепа като кучешка бисквита върху поднос за причастие, се мъдреше значка на полицията на Флинт Сити.

— Госпожо Мейтланд? Аз съм детектив Бетси Ригинс.

Тя подаде ръка. Марси не я стисна. И макар че Хауи вече ѝ беше казал, попита:

— Какво искате?

Ригинс погледна през рамото ѝ към един от щатските полицаи. Очевидно беше някакво началство, защото имаше нашивки на ръкава на ризата. Държеше лист хартия.

— Госпожо Мейтланд, аз съм лейтенант Юн Сабло. Имаме заповед да претърсим това жилище и да изземем всички предмети, принадлежащи на вашия съпруг Терънс Джон Мейтланд.

Тя грабна листа. Най-отгоре бе отпечатано с готически шрифт: ЗАПОВЕД ЗА ОБИСК. Следваха куп юридически дрънканици, най-отдолу имаше подпис, който тя отначало прочете погрешно като съдия Кратър2. „Не беше ли изчезнал много отдавна?“ — помисли си, примигна, за да прогони влагата от очите си — може би пот, може би сълзи, — и видя, че името е Картър, а не Кратър. Заповедта беше с днешна дата и явно бе подписана преди по-малко от шест часа.

Върна листа и се намръщи:

— Тук не е изброено нищо. Означава ли, че можете да вземете дори бельото му?

Бетси Ригинс, която знаеше, че непременно ще вземат всичко, което намерят в коша за мръсни дрехи, отговори:

— Това е по наша преценка, госпожо Мейтланд.

— По ваша преценка? По ваша преценка? Да не сме в нацистка Германия?

— Разследваме най-отвратителното убийство, което се е случило в този щат през двайсетте ми години в полицията, и ще вземем, каквото е необходимо. Любезно ви изчакахме да се приберете…

— Майната ѝ на вашата любезност! Какво щяхте да направите, ако бях закъсняла? Да разбиете вратата ли?

Ригинс изглеждаше ужасно притеснена — не заради въпроса, помисли си Марси, а заради човечето в корема ѝ — този пътник, който я съпровождаше в горещата юлска нощ. Трябваше да си седи у дома до климатика с високо вдигнати крака, а вместо това беше на работа. Марси не изпита никаква жалост към нея. Главата ѝ се пръскаше от болка, пикочният ѝ мехур пулсираше, в очите ѝ напираха сълзи.

— Да, щяхме да го направим в краен случай — намеси се полицаят с нашивките, — но знайте, че е наше законно право според заповедта, която току-що ви показах.

— Да влезем в къщата, госпожо Мейтланд — въздъхна Ригинс. — Колкото по-скоро започнем, по-бързо ще се отървете от нас.

— Ехей — обади се друг полицай. — Ето ги лешоядите.

Марси се извърна. По улицата се приближаваше бусът на телевизионен канал, сателитната антена на покрива му още не беше вдигната. Следваше го джип с големи бели букви KYO на предния капак. Плътно зад него, почти броня до броня, се движеше кола на друга телевизия.

— Да влезем — повтори Ригинс почти умоляващо. — Не бива да сте отвън, когато пристигнат.

Марси кимна и си помисли, че това може би ще е първата от поредица капитулации и загуби. Загуба на личното ѝ пространство. На достойнството ѝ. На усещането, че децата ѝ са в безопасност. А съпругът ѝ? Щеше ли да е принудена да се откаже от Тери? Не! Деянието, което му приписваха, беше абсурдно. Все едно да го обвинят, че е отвлякъл бебето на семейство Линдберг.

— Добре. Но няма да разговарям с вас, тъй че дори не се опитвайте. И няма да ви дам мобилния си телефон. Така ме посъветва адвокатът.

— Съгласна. — Ригинс я хвана за ръката, макар че би трябвало Марси да я подкрепя, за да е сигурна, че госпожа полицайката няма да се спъне и да падне върху грамадния си корем.

Шевролетът на Кей Уай Оу спря по средата на улицата и една от репортерките им — русата хубавица — изскочи отвътре толкова бързо, че за радост на полицаите полата ѝ се вдигна почти до кръста.

— Госпожо Мейтланд! Госпожо Мейтланд, само няколко въпроса!

Марси не помнеше да е вземала чантата си, когато слезе от колата, но тя се оказа на рамото ѝ. Без затруднение измъкна ключа за къщата от страничния джоб, само дето, когато се опита да го пъхне в ключалката, не успя, защото ръката ѝ трепереше. Ригинс не взе ключа, само стисна ръката на Марси, за да ѝ помогне да отключи.

Някой се провикна отзад:

— Вярно ли е, че вашият съпруг е арестуван за убийството на Франк Питърсън, госпожо Мейтланд?

— Останете на тротоара! — нареди единият полицай. — Нито крачка напред!

— Госпожо Мейтланд!

После се озоваха вътре. Стана ѝ по-добре, макар и с бременната полицайка до нея, но къщата изглеждаше различно и Марси знаеше, че вече никога няма да е както преди. Спомни си онази Марси, която излезе оттук с дъщерите си, весели и развълнувани — беше като да си спомняш жена, която си обичал, но вече е мъртва.

Краката ѝ се подкосиха и тя се тръсна на пейката в антрето, където зиме момичетата сядаха да си обуят ботушите. Тук понякога сядаше Тери (както бе сторил и тази вечер), за да прегледа тактическите си планове, преди да тръгне към игрището. С въздишка на облекчение Бетси Ригинс седна до нея и месестото ѝ бедро се притисна до кльощавия крак на Марси. Лейтенант Сабло и двама други минаха край тях, без да ги погледнат, надявайки в движение плътни сини найлонови ръкавици. Вече бяха обули калцуни в същия цвят. Марси предположи, че четвъртият удържа тълпата отвън. Тълпа пред тяхната къща в спокойния Барнъм Корт…

— Ходи ми се до тоалетната — каза на Ригинс.

— И на мен. Лейтенант Сабло! Може ли за момент?

Онзи с нашивките се върна. Другите двама продължиха към кухнята, където най-престъпното, което можеха да намерят, беше половин шоколадова торта в хладилника.

Ригинс се обърна към Марси:

— Имате ли тоалетна на долния етаж?

— Да, минава се през килера. Достроихме я миналата година, Тери сам направи всичко.

— Аха… Лейтенант, дамите искат да се изпишкат, така че първо огледайте тоалетната, и то по-бързо. — После се обърна към Марси: — Съпругът ви има ли кабинет?

— Не. Когато му се налага, работи на бюрото в дъното на трапезарията.

— Благодаря. Бюрото е следващата ви задача, лейтенант. — Отново се обърна към Марси: — Може ли едно въпросче, докато чакаме?

— Не.

Ригинс сякаш не я чу.

— Забелязали ли сте нещо странно в поведението на съпруга си през последните седмици?

Марси се засмя невесело:

— Питате дали се е подготвял да извърши убийство, а? Разхожда се напред-назад, потрива ръце, може би си мърмори под носа и от устата му текат лиги, така ли си го представяте? Тая бременност да не ви е увредила мозъка, детектив?

— Приемам това за не.

— Точно така. А сега престанете да ме тормозите!

Ригинс се облегна назад и скръсти ръце на корема си. Марси, която вече едва издържаше да не се напишка, изведнъж си спомни какво беше казал Гавин Фрик миналата седмица след тренировката: „Къде му е умът на Тери напоследък? През повечето време сякаш витае из облаците. Като че ли е пипнал грип или нещо подобно.“

— Госпожо Мейтланд?

— Какво?

— Изглежда, май ви хрумна нещо.

— Правилно. Хрумна ми, че е гадно да седя до вас. Все едно съм до дишаща фурна.

И бездруго зачервеното лице на Бетси Ригинс пламна. Марси се отврати от жестокостта си. Същевременно беше доволна, че е настъпила по мазола наперената полицайка.

Жестока или не, забележката имаше ефект — Ригинс не ѝ зададе други въпроси.

Сякаш след цяла вечност Сабло се върна с прозрачен плик за веществени доказателства, в който бяха всички хапчета от аптечката на долния етаж (лекарства без рецепти — малкото предписани медикаменти бяха в двете бани на горния етаж) и тубичката крем против хемороиди, използван от Тери.

— Готово, тоалетната е на ваше разположение — каза.

— Първо вие — кимна Ригинс.

При други обстоятелства Марси щеше да стиска още малко, за да отстъпи на бременната, но не и сега. Влезе в малкото помещение, затвори вратата и видя, че капакът на тоалетното казанче е сложен накриво. Бяха търсили там Бог знае какво — най-вероятно дрога. Наведе глава и притисна длани до лицето си, докато се облекчаваше, за да не вижда хаоса. Можеше ли тази вечер да доведе тук Сара и Грейс? Да мине заедно с тях под светлината на телевизионните прожектори, които несъмнено щяха да монтират дотогава? И ако не тук, къде да ги заведе? В хотел? Нямаше ли репортерите (лешоядите, както ги нарече полицаят) да ги намерят и там? Щяха, разбира се.

Изчака Бетси Ригинс да влезе в тоалетната и отиде в трапезарията — нямаше желание пак да седне до китоподобната полицайка. Ченгетата тършуваха из бюрото на Тери — всъщност изнасилваха бюрото му, всички чекмеджета бяха извадени, съдържанието им — изсипано на пода. Компютърът му вече беше разглобен, по частите бяха залепени жълти етикети, сякаш ги готвеха за разпродажба на търг.

Марси си помисли: „Преди един час най-важното в живота ми беше «Златните дракони» да спечелят мача и да се класират за финала.“

Бетси Ригинс също влезе в трапезарията, седна до масата и въздъхна:

— Ох, олекна ми. Чувствам се прекрасно. За цели петнайсет минути, после…

Марси едва не изтърси: „Дано ти умре бебето!“ но навреме се сепна и промърмори:

— Хубаво е някой да се чувства прекрасно. Макар и само за петнайсет минути.

16.

Показания на господин Клод Болтън (13 юли, 16:30, разпитван от детектив Ралф Андерсън)

17.

След ареста на бейзболното игрище Ралф вече не можеше да играе ролята на доброто ченге в класическия полицейски сценарий, така че само се подпираше на стената в стаята за разпити и наблюдаваше. Беше готов за още един обвинителен поглед, но Тери се обърна към него само за миг (лицето му беше безизразно), после загледа Бил Самюълс, който се беше настанил от другата страна на масата.

Докато наблюдаваше Самюълс, Ралф започна да схваща как се е издигнал толкова бързо. Докато двамата стояха зад еднопосочното стъкло, окръжният прокурор изглеждаше малко млад за поста си. Сега, застанал срещу изнасилвача и убиеца на Франки Питърсън, изглеждаше още по-млад, като стажант-адвокат, който (поради някаква грешка) се е озовал на този разпит на знаменит престъпник. Дори щръкналият кичур на главата му подсилваше впечатлението за младок, щастлив, че е попаднал в голямата игра. „Можеш да споделиш всичко — казваха очите му, — защото ще ти повярвам. За първи път играя с големите момчета и съм малко объркан.“

— Здравейте, господин Мейтланд — подхвана. — Аз работя в окръжната прокуратура.

„Добро начало — помисли си Ралф. — Правиш се на господин Никой, макар да си самият прокурор.“

— Губите си времето! — отсече Тери. — Няма да разговарям с вас, докато не дойде адвокатът ми. Ще кажа само, че ви очаква шумно дело за незаконен арест.

— Разбирам, че сте разстроен, обяснимо е за човек във вашето положение. Може би има начин да изясним всичко още сега. Можете ли само да ми кажете къде бяхте, когато са убили момчето на Питърсън? Случило се е миналият вторник следобед. Ако сте били някъде другаде…

— Бях — прекъсна го Тери, — но възнамерявам да го обсъдя с адвоката си, преди да го съобщя на вас. Името му е Хауард Голд. Когато дойде, първо ще разговарям с него насаме. Предполагам, че имам това право. Тъй като съм невинен до доказване на противното.

„Бързо се окопити — помисли си Ралф. — Дори закоравял престъпник не би се справил по-добре.“

— Така е — кимна прокурорът. — Но ако не сте направили нищо…

— Не се опитвайте, господин Самюълс. Не сте ме довели тук, защото сте добър човек.

— Всъщност наистина съм добър — подкупващо се усмихна Самюълс. — Ако е станала грешка, аз съм не по-малко заинтересован от вас да я поправя.

— Косата ви стърчи — отбеляза Тери. — Вземете някакви мерки, иначе приличате на Алфалфа от анимационните филмчета, които гледах като малък.

Ралф не се засмя, но едното ъгълче на устата му потрепна. Не можа да се удържи.

Временно изкаран от равновесие, Самюълс вдигна ръка да приглади непокорния кичур, който моментално щръкна отново.

— Сигурен ли сте, че не искате да го изясним? — Той се приведе и сериозната му физиономия подсказваше, че Тери допуска голяма грешка.

— Сигурен съм. Както съм сигурен, че ще си изпатите. Надали ще ви осъдят да ми платите достатъчно голяма сума, която да компенсира онова, което ми причинихте тази вечер, нещастници жалки — не само на мен, но и на съпругата и дъщерите ми, — но възнамерявам да проуча този въпрос.

Самюълс поседя още малко така — приведен напред, приковал в Тери поглед, пълен с невинна надежда, — после се изправи. Невинният поглед изчезна.

— Добре. Чудесно. Можете да се консултирате с адвоката си, господин Мейтланд, това е ваше право. Без аудио– и видеозаписи, дори ще дръпнем завесата. Ако приключите бързо, може би ще успеем да изясним всичко тази вечер. Рано сутринта ще играя голф.

Тери сякаш не повярва на ушите си.

— Голф?

— Да, голф. Онази игра, в която се мъчиш да вкараш малката топка в дупката. Не ме бива особено, но в тази игра тук съм много добър, господин Мейтланд. И както ще ви каже уважаемият господин Голд, имаме право да ви задържим четирийсет и осем часа, без да ви обвиним. Всъщност няма да е толкова дълго. Ако не успеем да изясним нещата, рано-рано сутринта в понеделник ще ви отведем в съда за предявяване на обвинението. Дотогава целият щат ще знае за ареста ви, така че ще има голямо медийно покритие. Сигурен съм, че фотографите ще ви направят чудесни снимки.

След като реши, че е казал последната дума, той понечи да тръгне към вратата (Ралф предполагаше, че коментарът на Тери за щръкналия кичур здравата го е жегнал). Преди да я отвори, Тери подвикна:

— Хей, Ралф.

Ралф се обърна. Тери изглеждаше спокоен, което беше странно при тези обстоятелства. Или може би не. Понякога хладнокръвните престъпници, социопатите, се съвземаха след първоначалния шок и се стягаха за дългото изпитание. Ралф бе виждал това преди.

— Няма да обсъждам нищо, докато Хауи не дойде, но искам да знаеш нещо, детектив Андерсън.

— Продължавайте — насърчи го Самюълс, опитвайки се да прикрие нетърпението си, но лицето му посърна при следващите думи на Тери.

— Едно от най-трудните неща е да отбиеш топката с голи ръце, докато тичаш към първа база. Малцина играчи го усвояват. Дерек го можеше.

— Млък! — просъска Ралф. Не беше на себе си от гняв, гласът му се извиси във вибрато. — Да не съм те чул да изричаш името на сина ми! Нито тази вечер, нито когато и да било!

Мейтланд кимна:

— Разбирам те, защото и аз никога не съм искал да бъда арестуван пред жена ми, дъщерите ми и хиляда други, много от тях мои съседи. Така че не ми дреме какво не искаш да чуваш. Просто послушай за минутка. Мисля, че ми го дължиш, задето ме унизи.

Ралф отвори вратата, но Самюълс сложи ръка върху неговата, поклати глава и леко вдигна очи към камерата в ъгъла. Ралф отново затвори вратата, обърна се към арестувания и скръсти ръце на гърдите си. Разбираше, че Тери иска да го нарани заради публичния арест, обаче знаеше, че Самюълс е прав. Винаги беше по-добре заподозреният да говори, отколкото да мълчи като риба, докато се появи адвокатът му. Защото една дума често пораждаше втора и трета.

Тери продължи:

— Като играеше в Младежката лига, Дерек не бе по-висок от метър и четирийсет и пет. Виждал съм го и по-късно — всъщност опитах се да го привлека в градския отбор миналата година — и забелязах, че е пораснал с петнайсетина сантиметра. Обзалагам се, че докато завърши гимназията, ще е по-висок от теб.

Ралф мълчеше.

— Беше дребосък, но на батърската позиция беше безстрашен. Много от другите се бояха, обаче Дерек заставаше дори срещу играчи, които мятаха топката без ни най-малка представа къде ще отиде. Удряха го по пет-шест пъти, но той никога не се предаваше.

Беше самата истина. Ралф бе виждал синините след някои мачове, когато Дерек сваляше екипа си — по задника, по бедрото, на ръката, на рамото. Веднъж на врата му имаше черно-синьо кръгло петно. Джанет много се тревожеше и не я успокояваше, че Дерек носи шлем; всеки път, когато момчето заставаше на батърската позиция, тя стискаше ръката на Ралф почти до кръв. Боеше се, че рано или късно ще го улучат между очите и ще изпадне в кома. Ралф я уверяваше, че няма да се случи, но беше доволен почти колкото нея, когато синът им реши, че тенисът му допада повече. Там топките бяха по-меки.

— Много интересно, но защо да не поговорим за Франк Питърсън?

Тери все едно не го чу; приведе се и дори се поусмихна, без да откъсва поглед от Ралф:

— Като видях, че е смелчага, аз го научих как да отбива. Много момчета на негова възраст — десет-единайсет — ги е шубе. Все си мислят колко ще ги заболят пръстите, ако топката ги удари на голо. Но не и Дерек. Твоето момче имаше кураж за седмина. А как тичаше само!

Ралф не даде знак, че това го вълнува, но знаеше за какво говори Тери. Често беше скачал на крака, виждайки как синът му лети бясно покрай линията, сякаш косата му е пламнала и всеки момент ще му подпали задника.

— Показах му някои трикове с батата — добави Тери и вдигна ръце, за да демонстрира. Все още бяха мръсни, вероятно от тренировката преди тазвечерния мач. — Наклон наляво, топката отлита по трета базова линия. Наклон надясно — първа линия. Той схващаше бързо. Хлапетата все го насърчаваха: „Давай, Андерсън, трепач си!“, дори му лепнаха прякора Трепача и така го наричаха през цялата минала година, когато спечелихме окръжното първенство. Трепача Андерсън. Знаеше ли тази подробност?

Ралф не я знаеше. Знаеше обаче, че Дерек порасна изненадващо бързо през това лято. Смееше се по-често и след мачовете оставаше с приятели, вместо да тръгне към колата с наведена глава и унило да размахва бейзболната ръкавица.

— Той сам постигна повечето — тренираше като луд, докато не го усвои, — но го направи, защото го посъветвах. — Тери замълча, после добави едва чуто: — А ти ме унизи. Пред целия град.

Ралф усети как лицето му пламва. Понечи да отговори, но Самюълс почти насила го поведе към вратата. Спря за миг, само колкото да подхвърли през рамо:

— Ралф не ти го е причинил, Мейтланд. Нито пък аз. Сам си си виновен.

След секунда двамата отново стояха зад еднопосочното стъкло и Самюълс питаше Ралф дали е добре.

— Нищо ми няма — промърмори Ралф. Лицето му още гореше.

— Някои от тях умеят да ти влязат под кожата. Знаеш го, нали?

— Да.

— И знаеш, че Тери е виновен. Никога не съм имал толкова „опечен“ случай.

„Тъкмо това ме притеснява — помисли си Ралф. — Досега не се тревожех, но вече съм като на тръни. Не би трябвало, защото Самюълс е прав, и все пак…“

— Забеляза ли му ръцете? — попита. — Когато показваше как е обучавал Дерек, видя ли му ръцете?

— Да. И какво?

— Няма дълъг нокът на кутрето. Нито на едната ръка, нито на другата.

Прокурорът сви рамене.

— Значи го е отрязал. Сигурен ли си, че си добре?

— Да… Само че…

Вратата между коридора с кабинетите и арестантското крило забръмча и се отвори с трясък. Човекът, който нахълта в помещението тази съботна вечер, беше облечен като за почивка у дома — избелели джинси и тениска със Супержабока отпред, — но куфарчето му безспорно беше официално, адвокатско.

— Здравей, Бил — каза задъхано. — Добър вечер, детектив Андерсън. Ще ми обясни ли някой защо арестувахте Мъжа на годината на Флинт Сити за 2015-а? Дали е само поправима грешка, или сте се побъркали, мътните ви взели?

Хауард Голд беше пристигнал.

18.

19.

Хауи Голд се ръкува със Самюълс и Ралф Андерсън. После се загледа през еднопосочното стъкло в Тери Мейтланд, все още с екипа на „Златните дракони“ и с късметлийската си бейзбол на шапка. Седеше спокойно, изпънал гръб и с вирната глава, ръцете му бяха скръстени на масата. Не се въртеше неспокойно на стола, погледът му не се стрелкаше нервно ту в една, ту в друга посока. „Накратко, поведението му е на невинен човек“ — неохотно призна пред себе си Ралф.

Голд се извърна към прокурора.

— Говори! — каза лаконично, сякаш подканяше куче да направи заучен номер.

— Засега не разполагаме с много, Хауард. — Самюълс машинално приглади немирния си кичур, който след секунда щръкна отново. Ралф неволно си спомни един бисер на Алфалфа, на който с брат си се скъсваха от смях като малки: „Само веднъж в живота си срещаш приятели, каквито се срещат веднъж в живота.“ — Знай обаче, че не сме допуснали грешка и не сме се побъркали, мътните ни взели!

— Какво каза Тери?

— Нищо засега — намеси се Ралф.

Голд рязко се извърна към него, светлосините му очи, увеличени от диоптрите на кръглите му очила, проблеснаха:

— Не ме разбрахте, Андерсън. Не питам за тази вечер. Знам, че не е продумал, защото не е глупак. Интересувам се какво е казал на предварителния разпит. Ако не ме информирате, ще го науча от него.

— Нямаше предварителен разпит — смотолеви Ралф. Нямаше причина да се тревожи, не и с доказателствата, които бяха събрали само за четири кратки дни, но… все пак се притесняваше. Може би защото Хауи Голд му говореше на „ви“, сякаш никога не се бяха черпили с питиета в „Колелото на каруцата“ срещу окръжния съд. Изпитваше абсурдното желание да му се тросне: „Не гледай мен, а човека до мен. Той ме пришпори.“

— Моля? Добре ли чух? Я почакайте!

Голд пъхна ръце в джобовете си и се запоклаща на пети. Ралф го беше виждал да го прави много пъти, в окръжния и в районния съд, и се подготви за най-лошото. Да си на свидетелската скамейка и да те разпитва Хауи Голд, не беше приятно изживяване. Ралф обаче го разбираше… поне до тази вечер: поведението на адвоката в съдебната зала беше професионален трик.

— Да не би да казваш, че си го арестувал пред две хиляди души, без дори да му дадеш възможност да обясни? — премина на „ти“ Хауард.

— Ти си добър защитник, но сега и Господ Бог не може да отърве Мейтланд. Между другото, присъстваха хиляда и двеста души, максимум хиляда и петстотин. „Естел Барга“ не побира две хиляди. Трибуните ще се сгромолясат.

Голд пренебрегна този безплоден опит за разведряване на атмосферата. Гледаше Ралф, сякаш онзи бе някакъв непознат вид насекомо.

— Арестува го на обществено място, когато му предстоеше да обере лаврите…

— Ларвите ли? — усмихна се Самюълс.

Голд пренебрегна и него и продължи да се взира в Ралф.

— Направи го, макар че би могъл да разположиш дискретна полицейска охрана около игрището и после да го арестуваш в дома му. Направи го пред жена му и дъщерите му, направи го показно и нарочно. Какво те е прихванало? Какво, да му се не види?

Ралф усети как лицето му отново пламва.

— Наистина ли искаш да знаеш, господин адвокат?

— Кротко — предупреди го Самюълс и сложи ръка на рамото му. Ралф я отблъсна.

— Не аз го арестувах. Пратих двама полицаи, защото се страхувах, че ще го сграбча за гърлото и ще го удуша. Което би създало доста работа на умник като теб. — Пристъпи към Голд, за да му попречи да се полюшва, и продължи гневната си тирада: — Той е похитил Франк Питърсън и го е завлякъл във Фигис Парк. Там го е изнасилил с клон и го е убил. Искаш ли да знаеш точно как, господин адвокат?

— Това е поверително! — извика Самюълс.

Ралф не му обърна внимание.

— Предварителното заключение на криминолозите е, че му е прегризал гърлото. Може дори да е погълнал парче от плътта, разбираш ли? Което така го е възбудило, че си е смъкнал панталона и се е изпразнил по задната част на бедрата на жертвата. Най-жестокото, най-гнусното, най-неописуемото убийство, което някога ще видим, опазил ни Бог! Вероятно отдавна е събирал смелост да го извърши. Нито един от нас, хората, присъствали на местопрестъплението, няма да забрави гледката, докато е жив. Тери Мейтланд го е извършил. Тренер Т. е извършил зверството, а доскоро докосваше сина ми и му показваше как да удря с бухалката. Току-що ми разказа тъкмо това, сякаш оправдава действията му…

Голд вече не го гледаше като странно насекомо, а изумено, сякаш се беше натъкнал на артефакт от тайнствена извънземна раса. Ралф не му обърна внимание. Вече нищо не можеше да го спре.

— Ти също имаш момче — Томи се казва, нали? И се нави да тренираш детския футболен отбор заедно с Тери, защото Томи играеше, нали? Мейтланд докосваше и твоя син. А сега ще го защитаваш, така ли? Браво на теб!

Самюълс процеди:

— Ралф, дръж си езика зад зъбите!

Голд престана да се полюшва, но не отстъпи назад и продължи да наблюдава Ралф с любопитството на изследовател.

— Дори не си го разпитал — въздъхна. — Не си. Никога не съм… никога не съм…

— Я стига! — прекъсна го Самюълс с изкуствено приповдигнат тон. — Виждал си всичко, Хауи. Най-често по два пъти…

— Искам да разговарям с него — прекъсна го Голд, — затова изключете звука и дръпнете завесата.

— Добре — кимна прокурорът. — Разполагаш с петнайсет минути, след което идваме и ние. Виж дали треньорът ще каже нещо.

— Искам един час, господин Самюълс.

— Трийсет минути. После или ще ни връчиш самопризнанията му — което може да се окаже решаващо дали да получи смъртна присъда, или да остане до края на дните си в „Макалистър“, — или ще бъде заключен в килия до понеделник, когато ще му бъде предявено обвинението. От теб зависи. И още нещо — ако си мислиш, че лесно сме взели това решение, грешиш както никога през живота си.

Голд се приближи до вратата. Ралф прокара картата си по електронната ключалка, изчака щракването, после се върна до стъклото, за да продължи наблюдението. Самюълс настръхна, когато Тери Мейтланд стана, разпери ръце и тръгна към адвоката, само че нямаше от какво да се притеснява: задържаният изглеждаше радостен, а не агресивен. Прегърна Голд, който пусна куфарчето и също го прегърна.

— Братска прегръдка — подхвърли Самюълс. — Боже, колко трогателно!

Голд се извърна, сякаш го беше чул, и посочи червената лампичка.

— Изключете я! — долетя гласът му през високоговорителя. — Микрофона — също. И дръпнете завесата.

Ралф натисна ключовете, монтирани на стенната поставка, на която стояха аудио– и видеозаписните устройства. Червената лампичка на камерата в ъгъла на помещението за разпити угасна. Той кимна на Самюълс, който дръпна завесата. Звукът от плъзгането ѝ възкреси неприятен спомен в паметта на Ралф. На три пъти — и трите преди Бил Самюълс да стане прокурор — бе присъствал на екзекуции в „Макалистър“. Пред дългия прозорец между помещението за изпълнение на присъдата и наблюдателната зала имаше подобна завеса (може би произведена от същата компания). Беше дръпната, когато свидетелите влизаха в залата, и се плъзгаше обратно веднага след като обявяха осъдения за мъртъв. Тази тук издаваше същия неприятен съскащ звук.

— Ще отскоча до „Зони“ за сандвич и безалкохолно — каза Самюълс. — Бях твърде нервен и не вечерях. Искаш ли нещо?

— Кафе. Без мляко, с една бучка захар.

— Сигурен ли си? Пил съм кафе в „Зони“, неслучайно го наричат „Черната смърт“.

— Ще рискувам.

— Добре. Връщам се след петнайсет минути. Ако приключат по-рано, не започвайте без мен.

Нямаше да започнат без него. Ралф на драго сърце щеше да му отстъпи мястото на примадоната и славата в това ужасяващо представление. Ако изобщо можеше да се говори за слава… До стената в дъното на помещението бяха наредени столове. Той седна до копирната машина, която сънено бръмчеше. Впери поглед в стъклото, закрито от завесата, и се запита какво ли казва Тери Мейтланд, какво ли безумно алиби се опитва да пробута на човека, който навремето е бил негов помощник-треньор.

Мислите му се прехвърлиха към едрата индианка, която беше закарала Мейтланд от „Само за джентълмени“ до гарата в Дъброу. „Тренирам баскетболния отбор към Християнския младежки съюз — бе казала тя. — Мейтланд често идваше на мачовете, сядаше при родителите и гледаше как играят хлапетата. Казваше, че търси таланти за Градската бейзболна лига…“

Беше го познала, той нея — също — при това телосложение и етническа принадлежност човек трудно би я забравил. И все пак в таксито я беше нарекъл госпожо. Защо? Защото я познаваше по лице, но не помнеше името ѝ? Твърде възможно, само че тази теория издишаше. Име като Върбова вейка трудно се забравя.

— Е, бил е под стрес — промърмори Ралф или на себе си, или на задрямалата копирна машина. — Освен това…

В паметта му изплува нов спомен, а с него и друга причина Мейтланд да нарече Върбова вейка „госпожо“ — теория, която му допадаше много повече. Брат му Джони беше с три години по-малък и не го биваше в игрите на криеница. Обикновено изтичваше в стаята си и се завиваше презглава, въобразявайки си, че ако не вижда Ралфи, и Ралфи няма да го види. Не беше ли възможно човек, току-що извършил жестоко убийство, да е склонен към същото магическо мислене? „Ако аз не те познавам, и ти не ме познаваш.“ Безумна логика, разбира се, но самото престъпление беше безумно и това предположение обясняваше не само обръщението на Тери към Върбова вейка, а и защо е решил, че може да му се размине, макар да беше добре познат на мнозина във Флинт Сити, както и истинска знаменитост за местните запалянковци.

Обаче Карлтън Скоукрофт… Ако затвореше очи, Ралф почти си представяше как Голд подчертава ключов пасаж в показанията на Скоукрофт и когато се подготвя за речта си пред съдебните заседатели, може би ще перифразира прочутата фраза на Джони Кокран, адвоката на О Джей Симпсън: „Щом ръкавицата не става, клиентът ми се освобождава.“ Не по-малко остроумната версия на Голд би гласяла: „Щом клиентът ми е бил в неведение, следва незабавно оневинение.“

Нямаше да мине, дори не беше почти същото, но…

Според Скоукрофт Мейтланд обяснил кръвта по лицето и по дрехите си с кръвоизлив от носа. „Спука ми се кръвоносен съд и кръвта бликна като фонтан. Случайно наблизо да има мобилен доктор?“

Само че с изключение на четирите години в колежа Тери Мейтланд бе живял само във Флинт Сити; не му е бил необходим рекламният билборд за пункта за спешна медицинска помощ, за да се ориентира. Всъщност дори не би попитал. Тогава защо е задал безсмисления въпрос?

Самюълс се върна с кока-кола, бургер, увит в прозрачно фолио, и с чаша кафе, която подаде на Ралф.

— Наред ли е всичко?

— Да. Остават им още двайсет минути. Като приключат, ще се опитам да го накарам да ни даде ДНК проба.

Самюълс разопакова бургера си, недоверчиво надникна в разрязаното хлебче и изпъшка:

— Все едно са останки от жертва на изгаряне.

Въпреки това отхапа от сандвича.

Ралф се изкушаваше да сподели с него мислите си за разговора на Тери с Върбова вейка и странния му въпрос за дежурен медицински пункт, но се отказа. Отказа се и да спомене факта, че Мейтланд не си е направил труда да се дегизира или поне да си скрие лицето с тъмни очила. И преди беше повдигал подобни въпроси, обаче Самюълс винаги правеше на пух и прах аргументите му, твърдейки (с основание), че са без значение, когато се съпоставят с показанията на свидетелите и с криминологични доказателства, уличаващи Тери.

Кафето наистина беше отвратително, но Ралф все пак отпи няколко глътки и чашата му беше почти празна, когато Голд позвъни, за да отворят вратата на стаята за разпити. Ралф видя изражението му и стомахът му се сви на топка. Голд не изглеждаше разтревожен и разгневен, нито разиграваше театрално възмущение, към което прибягваха негови колеги, разбрали, че клиентът им е затънал до гушата. Не, на лицето му беше изписана симпатия, и то искрена.

— Съчувствам ви — заяви. — И двамата здравата сте загазили.

20.

21.

Хауи Голд завърши разговора си с Тери в 20:40, десет минути преди края на разрешения половин час. Междувременно Ралф и прокурорът вече не бяха сами; дошли бяха Трой Рамидж и Стефани Гулд, пътна полицайка, която бе застъпила на смяна в осем. Тя носеше комплект за вземане на ДНК проба, все още в найлоновото пликче. Ралф се престори, че не му пука от ироничния коментар на адвоката, че им съчувства, задето много са загазили, и го попита дали с неговия клиент ще се съгласят с вземането на ДНК проба.

Хауи подпря с крак вратата към помещението за разпити, за да не се заключи, и попита:

— Съгласен ли си да ти вземат ДНК проба? Така или иначе ще го сторят, а аз трябва набързо да телефонирам на няколко души.

— Добре — промърмори Тери. Под очите му се бяха вдълбали тъмни сенки, но той говореше спокойно. — Да направим каквото трябва, за да изляза оттук до полунощ.

Изглеждаше напълно сигурен, че ще го освободят. Ралф и Самюълс се спогледаха. Самюълс повдигна вежда и повече отвсякога заприлича на Алфалфа.

— Обади се на жена ми — добави Тери. — Кажи ѝ, че съм добре.

Хауи широко се усмихна:

— Тя ми е първа в списъка.

— В края на коридора покритието е най-добро — намеси се Ралф.

— Знам — кимна Голд. — Бил съм тук и преди. Все едно съм се преродил. А ти, Тери, не казвай нито дума, докато ме няма.

Полицай Рамидж взе пробите, по една от вътрешната страна на всяка буза, и вдигна тампоните към камерата, преди да ги прибере във флаконите. Полицай Гулд върна флаконите в прозрачния плик и го показа на камерата, докато го запечатваше с червена лепенка за веществени доказателства, после подписа специалния формуляр. Двамата щяха да занесат пробите в стаичката с размерите на дрешник, където се съхраняваха веществените доказателства, отново щяха да ги покажат пред камерата на тавана, после щяха да ги регистрират. На следващия ден други двама полицаи, вероятно щатски, щяха да доставят пробите в Кап Сити, тоест доказателствената верига щеше да е непокътната, както би се изразил доктор Боуган. За непосветените тези мерки биха изглеждали прекалени, само че това не беше шега работа. Ралф не искаше да има нито едно слабо звено в тази верига. Никакви издънки, които да позволят на злодея да се измъкне. Не и в този случай.

Окръжният прокурор Самюълс понечи да се върне в стаята за разпити, докато Хауи разговаряше по телефона пред вратата на помещението за наблюдение, но Ралф му направи знак да остане; искаше да чуе на кого се обажда адвокатът и какво казва. Голд разговаря за кратко със съпругата на Тери („Всичко ще се оправи, Марси“), после проведе второ, още по-кратко обаждане: обясни на някого къде са дъщерите на Тери и напомни, че пред къщата на Мейтланд в Барнъм Корт ще гъмжи от репортери и трябва да се действа предпазливо. После се върна в стаята за разпити и заяви:

— А сега да видим дали можем да оправим тази каша.

Ралф и Самюълс седнаха срещу Тери. Столът помежду им остана празен. Хауи предпочете да остане прав до клиента си, с ръка на рамото му.

Прокурорът се усмихна и зададе първия си въпрос:

— Харесваш малките момчета, нали, треньоре?

Тери отговори без капчица колебание:

— Много. Харесвам и малките момичета, имам си две у дома.

— И съм сигурен, че дъщерите ти спортуват, как иначе, щом тренер Т. им е баща? Но ти не тренираш момичешки отбори, нали? Не се занимаваш с европейски футбол, софтбол или лакрос. Интересуват те момчетата. Бейзбол през лятото, юношески футбол през есента и баскетбол в Християнското дружество през зимата, макар че, доколкото разбрах, там си бил само зрител. Посещавал си баскетболните мачове под предлог, че издирваш таланти — момчета, притежаващи бързина и пъргавина. И между другото да ги огледаш, докато са по гащета.

Ралф очакваше Хауи да прекъсне това издевателство, обаче адвокатът мълчеше… поне за момента. Лицето му беше като издялано от камък, движеха се само очите му, прехвърлящи се ту към Тери, ту към прокурора. „Сигурно е страхотен на покер“ — помисли си Ралф и се изненада установи, че Мейтланд не само не се е изнервил, а дори се усмихва.

— Това от Върбова вейка ли го чу? — попита. — Сигурно. Тя е голям чешит, нали? Да я чуеш само как крещи по време на тренировките: „Стой им под коша, сега скачай, ПРАСКАЙ ВЪТРЕ!“ Как е тя?

— Ти ми кажи — рече Самюълс. — Все пак си я видял във вторник вечерта.

— Не съм…

Хауи впи пръсти в рамото на Тери, за да му попречи да продължи, и подхвърли:

— Защо да не прекратим този цирк, а? Обяснете защо Тери е тук. Свалете картите и…

Прокурорът се престори, че не го чува, и пак погледна Тери:

— Кажи ни къде беше във вторник, Мейтланд! Щом си започнал, карай до края.

— Бях…

Хауи Голд пак стисна рамото му, този път по-силно, за да го накара да млъкне, и се сопна:

— Не, Бил, така няма да стане! Кажете каква информация имате, иначе ще заявя пред медиите, че сте арестували един от най-достойните граждани на Флинт Сити, обвинили сте го в жестоко убийство, съсипали сте и репутацията, и семейството му, а сега отказвате да съобщите с какви доказателства разполагате.

Самюълс стрелна с поглед Ралф, който сви рамене. Ако прокурорът не присъстваше на разпита, той, Ралф, щеше да изложи доказателствата, надявайки се на бързо самопризнание.

— Хайде, Бил — подкани го Хауи. — Този човек иска да се прибере у дома при семейството си.

Устните на Самюълс се разтегнаха, но това не беше усмивка, а гримаса, защото погледът му остана суров.

— Ще научите всичко в съда, Хауард. В понеделник, когато предявим обвинение на твоя клиент.

Ралф усети как нещата вървят на зле, и то най-вече по вина на Бил, който изпитваше ненавист към човека, извършил неописуемо жестокото престъпление. Всеки би изпитал същото чувство… само че това нямаше да извади каруцата от калта, както би се изразил покойният му дядо.

— Момент, имам въпрос — подхвърли, за да разведри атмосферата. — Само един. Може ли, господин адвокат? Така или иначе ще научим отговора, нека го чуем сега.

Голд сякаш се зарадва, че може да отклони вниманието си от прокурора.

— Да го чуем.

— Каква е кръвната ти група, Тери? Знаеш ли?

Тери погледна Хауи, който сви рамене, после отново извърна очи към Ралф:

— Знам я, естествено. Шест пъти годишно дарявам кръв, защото е от доста рядка група.

— AB положителна?

Тери примигна:

— Откъде знаеш? — Досети се какъв ще е отговорът и побърза да добави: — Но не е чак толкова рядка като AB отрицателна. За твое сведение от Червения кръст са съхранили на бързо набиране номерата на кръводарители с тази група.

— Като стане дума за нещо рядко, дори уникално, се сещам за пръстовите отпечатъци — подхвърли Самюълс, все едно се опитваше да поддържа разговора. — Сигурно защото толкова често се споменават в съда.

— И много рядко влияят на решението на съдебните заседатели — отбеляза Голд.

Прокурорът се престори, че не го е чул, и продължи да разсъждава:

— Няма два еднакви. Дори в отпечатъците на еднояйчни близнаци има минимални разлики. Случайно да имаш еднояйчен близнак, Тери?

— Да не би да намекваш, че мои отпечатъци са били открити на мястото, на което е убит малкият Питърсън?

Мейтланд изглеждаше изумен. Ралф мислено му свали шапка — беше страхотен актьор и явно възнамеряваше да се преструва на невинен до дупка.

— Открихме толкова много отпечатъци, че ми е трудно да ги преброя — намеси се Ралф. — Навсякъде в белия бус, с който си отвлякъл хлапето. По велосипеда на момчето, който намерихме в буса. По сандъчето с инструменти, което също беше в буса. В субаруто, оставено зад кръчмата „При Шорти“, на което си се прекачил, след като си зарязал буса на служебния паркинг. — Замълча за миг и добави: — Също и по клона, с който си изнасилил момчето — толкова жестоко, че дори само вътрешните наранявания са могли да причинят смъртта му.

— За разпознаването на тези по клона не се налага да използваме прах за снемане на отпечатъци или фенерче с ултравиолетова светлина — обади се Самюълс. — Те са от пръстите, покрити с кръвта на малкия Питърсън.

В този момент повечето престъпници (около деветдесет и пет процента) биха се пречупили, независимо дали адвокатът им присъства, или не. Не и Тери. Изглеждаше потресен и изумен, смаян, но не и гузен.

Хауи Голд възрази:

— Имате отпечатъци. Чудесно. Няма да е първият случай на подхвърлени улики.

— Седемдесет? Осемдесет отпечатъка? Някои от които са от окървавени пръсти, стискали оръжието?

— Имаме и куп свидетели — заяви Самюълс и ги заотмята на пръсти: — Видели са те да заговаряш Питърсън на паркинга пред „Джералд“. Да прибираш велосипеда му в буса, който си използвал. Видели са го да се качва в буса заедно с теб. Видели са те да излизаш, покрит с кръв, от гората, където е извършено убийството. Мога да продължа, обаче мама ме е учила да запазвам по нещо за по-късно.

— Рядко може да се разчита на показанията на очевидците — отбеляза Хауи. — Пръстовите отпечатъци са ненадеждни, но очевидците… — Той поклати глава.

Ралф реагира мълниеносно:

— Бих се съгласил, поне в повечето случаи. При този обаче — не. Наскоро разпитвах човек, който каза, че всъщност Флинт Сити е градче, в което всички се познават. Не знам дали е точно така, но Уест Сайд е доста гъсто населен квартал и господин Мейтланд е добре известен. Тери, жената, която те е видяла до „Джералд“, е твоя съседка, а момичето, видяло как излизаш от гората във Фигис Парк, те познава много добре не само защото живее на Барнъм Стрийт недалеч от твоята къща, но и защото преди време си върнал на семейството избягалото им куче.

— Джун Морис? — Тери погледна Ралф с неприкрито недоумение. — Джуни?

— Не е само тя — каза Самюълс. — Много са.

— Върбова вейка? — ахна Тери, сякаш го бяха ударили в корема. — И тя ли?

— Много са — повтори Самюълс.

— Всеки от тях те избра измежду шест снимки — каза Ралф. — Без колебание.

— А на снимката моят клиент сигурно е носил шапка на „Златните дракони“ и тениска с емблемата на отбора — язвително предположи Хауи. — И може би разпитващият полицай случайно е потупал с пръст по нея.

— Знаеш, че не беше така — намръщи се Ралф. — Надявам се, че го знаеш.

— Това е кошмар! — промълви Тери.

Самюълс се усмихна съчувствено:

— Разбирам те. Има начин да се изтръгнеш от него: само ни кажи защо го направи.

„Сякаш на тоя Божи свят може да има причина за нечовешкия акт, която един нормален човек да разбере“ — помисли си Ралф.

— Може би ще си облекчиш положението. — Самюълс вече говореше почти ласкаво. — Трябва обаче да си признаеш, преди да получим резултатите от ДНК пробите. Разполагаме с много улики и когато съвпаднат с резултатите от теста… — Той сви рамене.

— Кажи ни! — настоя Ралф. — Не знам дали си го направил в състояние на временно умопомрачение, или на фуга, при която си загубил спомен за самоличността си, под въздействието на сексуалния нагон или поради друга причина, но ни кажи. — Усети как повишава глас, помисли си дали да не успокои топката, после обаче си каза: „Майната му!“, и добави: — Постъпи мъжки и ни кажи!

Говорейки по-скоро на себе си, отколкото на двамата от другата страна на масата, Тери промълви:

— Не знам как… как е възможно. Във вторник дори не бях в града.

— А къде беше? — повдигна вежда Самюълс. — Хайде, сподели. Падам си по интересните истории. В гимназията изчетох почти всичко от Агата Кристи.

Тери се обърна и погледна Голд, който кимна. Само че според Ралф адвокатът изглеждаше притеснен. Информацията за кръвната група и за пръстовите отпечатъци го бе извадила от равновесие, показанията на свидетелите — още повече. Може би най-силно му бяха въздействали думите на малката Джуни Морис, чието изгубено куче ѝ било върнато от добрия, почтен тренер Тери.

— Бях в Кап Сити. Заминах в десет във вторник сутринта, върнах се късно в сряда вечерта. Е, беше около девет и половина, но за мен това е късно.

— Предполагам, че си бил сам — подсмихна се Самюълс. — Искал си да се усамотиш, за да си подредиш мислите, нали? Да се подготвиш за големия удар.

— Аз…

— С колата ли пътува, или с белия бус? Между другото, къде си го криел? И как така открадна бус с нюйоркски номера? Имам си теория, обаче ми се иска да я потвърдиш или да я отхвърлиш…

— Ще ме изслушаш ли, или не? — прекъсна го Тери. Колкото и да е невероятно, отново се усмихваше. — Може би се боиш да го чуеш. И може би има защо. Здравата си затънал, господин Самюълс, още малко — и ще се удавиш.

— Нима? Тогава защо не ти, ами аз съм този, който може да се прибере у дома, след като приключим разпита?

— По-кротко — промърмори Ралф.

Самюълс рязко се извърна към него, непокорният му перчем пак щръкна и се полюшна, само че за Ралф гледката вече не беше комична.

— Не ме поучавай, детектив! Пред нас е човек, който е изнасилил с клон едно дете и му е прегризал гърлото като… като канибал!

Голд погледна право в камерата в ъгъла на помещението и заговори, сякаш изнасяше реч пред бъдещия съдия и съдебните заседатели:

— Престани да се държиш като капризно дете, господин прокурор, или незабавно ще прекратя този разпит.

— Не бях сам — каза Тери, — и не знам за какъв бус говориш. Заминах с Евърет Раундхил, Били Куейд и Деби Грант. С други думи, с всички преподаватели по английски от местната гимназия. Моят „Форд Експедишън“ беше на ремонт заради климатика, затова пътувахме с автомобила на Ев. Той ни е шеф и кара беемве. Голяма кола, побрахме се всички. Потеглихме от гимназията в десет.

За миг Самюълс изглеждаше твърде объркан, за да зададе логичния въпрос, затова Ралф се намеси:

— Какво в Кап Сити привлече четирима преподаватели по английски насред лятната ваканция?

— Харлан Коубън — лаконично отвърна Тери.

— Кой е Харлан Коубън? — попита Бил Самюълс. Явно след изчитането на книгите на Агата Кристи беше загубил интерес към криминалните романи.

Ралф обаче знаеше кой е Коубън; предпочиташе научнопопулярната литература, но жена му беше запалена читателка на художествена проза.

— Авторът на криминални романи, така ли?

— Същият — кимна Тери. — Членуваме в Асоциацията на преподаватели по английски от градове, разположени в три щата, и ежегодно в средата на лятото се събираме на тридневна конференция. Само тогава всички имаме възможност да присъстваме. Провеждат се семинари, тематични дискусии и така нататък. Всяка година събитието е в различен град. Тази година беше ред на Кап Сити. Само че учителите по английски са като всички хора, трудно е да ги събереш дори през лятото, защото някои са на почивка със семействата си, освен това им предстоят толкова много задачи — ремонти, които не правят през учебната година, извънучилищни дейности… Самият аз през лятото тренирам играчите от Младежката и от Градската лига. Ето защо организаторите се стараят да осигурят знаменит лектор за втория ден на конференцията, когато пристигат повечето участници.

— Тази година вторият ден се е паднал миналия вторник, така ли? — попита Ралф.

— Точно така. Тазгодишната конференция беше в „Шератон“ от 9 юли, понеделник, до 11 юли, сряда. От пет години не бях посещавал нито една, но когато Ев ми каза, че ще има среща с Коубън и че всички други колеги ще присъстват, уговорих Гавин Фрик и бащата на Байбир Пател да поемат тренировките във вторник и сряда. Никак не ми се искаше да зарежа отбора тъкмо преди полуфиналния мач, но пък щях да се върна за тренировките в четвъртък и петък, а не исках да пропусна срещата с Коубън. Чел съм всичките му книги. Сюжетите му са страхотни, има чудесно чувство за хумор. А и темата на тазгодишната конференция беше преподаване на популярна литература за възрастни на ученици от седми до дванайсети клас — емоционален и в повечето случаи оспорван въпрос, особено в този район на страната…

— Спести ни подробностите! — сряза го Самюълс. — Карай по същество, кажи ни истината.

— Добре. Четиримата заминахме за Кап Сити. Присъствахме на официалния обяд, на срещата с Коубън, на тематична дискусия в осем вечерта и пренощувахме в един хотел. Ев и Деби си бяха взели единични стаи, но аз спах в двойна с Били Куейд. Той го предложи — изграждал пристройка към къщата си и трябвало да пести. Те ще потвърдят, че съм бил там. — Погледна Ралф и разпери ръце: — Бях там. Това е истината.

Известно време никой не продума, накрая Самюълс попита:

— В колко часа беше срещата с Коубън?

— В три. В три следобед във вторник.

— Колко хубаво! — възкликна Самюълс ехидно.

Хауи Голд се усмихна широко:

— Не и за теб.

„В три часа — помисли си Ралф. — Почти по същото време, когато Арлийн Станхоуп е видяла Тери да качва велосипеда на Франк Питърсън в откраднатия бял бус и да потегля с момчето на предната дясна седалка. Не, не почти, а точно. Госпожа Станхоуп каза, че е чула камбаната на часовника на кметството да отброява часа.“

— В голямата заседателна зала на „Шератон“ ли беше срещата? — попита.

— Да. Срещу банкетната зала.

— И си сигурен, че е започнала в три.

— Е, тогава председателката на Асоциацията започна встъпителната си реч, която се проточи най-малко десет минути.

— Ясно. Колко време говори Коубън?

— Мисля, че около четирийсет и пет минути. След това отговаря на въпроси на публиката. Предполагам, че е било четири и половина, когато свърши.

Мислите на Ралф се въртяха в главата му като лист хартия, подхванат от въздушно течение. За първи път в живота си се чувстваше толкова объркан и дори безпомощен. Едва сега си даваше сметка, че е трябвало да проверят къде е бил Тери в деня на убийството, само че те бяха обсъдили ареста в понеделник сутринта. Тримата със Самюълс и Юн Сабло от Щатската полиция единодушно бяха решили, че ако започнат да разпитват за Мейтланд, преди да го арестуват, ще рискуват този много опасен престъпник да надуши, че полицията е по следите му. Освен това проверката изглеждаше излишна при толкова солидни доказателства. Сега обаче…

Погледна прокурора, сякаш търсеше подкрепа, ала така и не я получи: също като него Самюълс изглеждаше недоверчив и объркан.

— Направили сте голям гаф, сериозна грешка — заяви Голд. — Сигурно и вие вече го проумявате, господа.

— Няма грешка — заинати се Ралф. — Имаме неговите отпечатъци, имаме свидетели, които го познават, а скоро ще получим и първия резултат от ДНК теста. Едно съвпадение е достатъчно да докаже вината му…

— О! Може пък съвсем скоро и ние да имаме нещо за вас — прекъсна го Голд. — Докато тук водим толкова приятен разговор, моят помощник изпълнява мисията, която му възложих, и е убеден, че ще успее.

— Моля? Какъв помощник? — кресна Самюълс.

Голд се усмихна:

— Защо да ви развалям изненадата? Нека видим до какво се е добрал Алек. Ако твърдението на моя клиент е вярно, Бил, още една пробойна ще зейне в твоята лодка, а тя и бездруго вече пропуска вода, и то здравата.

Въпросният Алек беше Алек Пели, пенсиониран детектив от Щатската полиция, който работеше предимно за адвокати по наказателни дела. Взимаше скъпо и беше много способен. Веднъж на чашка Ралф го попита защо е минал от другата страна на барикадата, а Пели отвърна, че е вкарал в затвора поне четирима души, за които по-късно разбрал, че са невинни, и сега изкупва греховете си.

— Освен това — добави — пенсионерският живот е скапан, ако не играеш голф.

Безсмислено беше да гадаят какво и кого преследва този път Пели… разбира се, ако адвокатът не си измисляше или не блъфираше. Ралф се втренчи в Тери, надявайки се да зърне разкаяние, угризения на съвестта, но видя само притеснение, гняв и недоумение — изражение на човек, арестуван за престъпление, което не е извършил.

Само че наистина го беше извършил, всички улики го потвърждаваха и резултатът от ДНК теста щеше да забие последния пирон в ковчега му. Алибито му беше изкусно изградена заблуда, история, достойна за роман, написан от Агата Кристи (или от Харлан Коубън). Ралф се зарече, че още на другата сутрин ще се заеме с разобличаването на този „илюзионист“: ще разпита колегите му, ще проучи отново всичко, случило се на учителската конференция, и по-специално точно кога е започнала и свършила срещата с Коубън.

Още преди да се захване с тази работа (която спадаше към основните му задължения), той зърна пробойна в алибито на Тери. В три часа Арлийн Станхоуп бе видяла как Франк Питърсън се качва в белия бус заедно с Тери. Приблизително в шест и половина Джун Морис бе видяла Тери, облян в кръв, във Фигис Парк; майка ѝ беше казала, че когато Джун излязла от къщи, по телевизията вървяла прогнозата за времето, следователно нямаше съмнение за часа. Излизаше, че на Тери му се губят три часа и половина — предостатъчно време да се изминат с кола сто и десетте километра между Кап и Флинт Сити.

Ами ако госпожа Станхоуп се е припознала? Ами ако не е видяла Тери на паркинга пред магазина на Джералд, а негов съучастник, с когото си приличат? Или пък само човек с шапка и с тениска на „Златните дракони“? Изглеждаше малко вероятно, докато човек не се замислеше за възрастта на госпожа Станхоуп… и за очилата ѝ с голям диоптър…

— Приключихме ли, господа? — попита Голд. — Защото, ако наистина възнамерявате да задържите господин Мейтланд, ми предстои много работа. Първо ще разговарям с представителите на медиите. Не ми е любимото занимание, обаче…

— Лъжеш — кисело процеди Самюълс.

— По този начин се надявам да отклоня вниманието им от къщата на Тери, та децата му да се приберат у дома, без да бъдат преследвани и фотографирани. Нещо повече — така поне за малко семейството му ще бъде оставено на спокойствие — спокойствие, което така безразсъдно им отнехте.

— Запази тази прочувствена реч за пред телевизионните камери! — сопна се прокурорът и с драматичен жест, сякаш и той вече се намираше в съдебната зала, посочи Тери: — Този човек, когото тъй пламенно защитаваш, е изтезавал и убил дете — сам си е виновен, ако семейството му е въвлечено в скандала.

— Не е за вярване колко си нагъл! — процеди Тери. — Дори не ме разпита, преди да ме арестуваш. Не ми зададе поне един въпрос.

Ралф се опита да успокои положението:

— Какво направи след речта на Коубън, Тери?

Мейтланд поклати глава — не в знак, че отказва да отговори, а сякаш за да избистри ума си.

— След това ли? Заедно с колегите се наредихме на опашката. Обаче бяхме доста назад заради Деби. Наложи ѝ се да отиде до тоалетната и помоли да я изчакаме. Доста се забави. Мнозина от присъстващите също се втурнаха към тоалетните веднага след края на срещата с Коубън, обаче жените винаги се бавят повече, защото… е, сещате се… кабинките са малко. С Ев и Били слязохме при будката с печатни издания и изчакахме там Деби. Докато тя дойде, опашката се беше проточила чак до фоайето.

— Каква опашка? — попита Самюълс.

— На кой свят живееш, господин Самюълс? Опашката за автографи. Всички вече притежавахме новата книга на Коубън „Казах ти, че ще го сторя“. Тя влизаше в цената за участие в конференцията. С удоволствие ще ти покажа моя екземпляр с подпис и с дата. Стига полицаите да не са го конфискували заедно с другите ми вещи. Минаваше пет и половина, когато стигнахме до масата, на която авторът даваше автографи.

Ралф си каза, че ако Тери не лъже, предполагаемата пробойна в алибито му вече се е смалила до миниатюрна дупчица. Теоретично беше възможно да стигнеш от Кап до Флинт за един час — ограничението на скоростта по магистралата беше сто и десет километра в час и полицаите нямаше да те спрат, ако не вдигнеш над сто и трийсет или дори над сто и четирийсет, но така или иначе Тери не би имал време да убие малкия Франки. Ами ако зверството е било извършено от негов двойник и съучастник? Отговор: Невъзможно е — пръстовите отпечатъци на Мейтланд бяха навсякъде, включително и по клона. Пък и защо му е да търси съучастник, който прилича на него, облечен е като него… или и двете? Отговор: Няма защо.

— Другите преподаватели по английски с теб ли бяха, докато чакаше на опашката? През цялото време, така ли? — попита Самюълс.

— Да.

— Писателят е давал автографи в голямата зала, в която е била и лекцията? Така ли е?

— Да. Мисля, че я наричат балната зала.

— И след като всички взехте автографи, какво направи?

— Отидох на вечеря заедно с неколцина учители по английски от Броукън Ароу, с които се запознах на опашката.

— Къде вечеряхте? — намеси се Ралф.

— В „Камината“ — ресторант на около три пресечки от хотела. Влязохме около шест, поръчахме по няколко питиета преди вечерята, после си взехме и десерт. Беше приятно… — добави Тери почти замечтано. — Ако не ме лъже паметта, бяхме деветима. Върнахме се заедно в хотела, после участвахме във вечерната дискусия на тема оспорвани и забранявани романи като „Да убиеш присмехулник“ и „Кланица Пет“. Ев и Деби си тръгнаха по-рано, но ние с Били останахме до края.

— Тоест до колко часа? — попита Ралф.

— Приключихме около девет и половина.

— А после?

— С Били пихме по една бира в бара, след това си отидохме в стаята и си легнахме.

„Слушал е лекция на известен криминален писател, когато Питърсън е бил отвлечен — помисли си Ралф. — Вечерял е с поне осем души, когато Питърсън е бил убит. Участвал е в дискусия за оспорвани книги по времето, когато Върбова вейка го е качила в таксито си на паркинга на «Само за джентълмени» и го е закарала до гарата в Дъброу. Сигурно знае, че ще разпитаме неговите колеги, че ще издирим учителите от Броукън Ароу, че ще говорим с бармана във фоайето на «Шератон». Сигурно знае, че ще проверим записите от камерите на хотела и дори автографа в неговия екземпляр от най-новия трилър на Харлан Коубън. Сигурно знае всичко това, защото не е глупак.“

Заключението, че версията му ще се потвърди, беше и неизбежно, и невероятно.

Самюълс вирна брадичка и се приведе през масата:

— Нима очакваш да повярваме, че си бил с другите през цялото време между три и осем вечерта във вторник? През цялото време?

Тери го измери с поглед, на какъвто са способни само гимназиалните учители: „И двамата знаем, че си малоумен, но няма да ти го кажа, за да не те изложа пред класа.“

— Не, разбира се. Преди лекцията на Коубън отидох до тоалетната. И веднъж отскочих до ресторанта. Може би някак ще убедиш съдебните заседатели, че съм успял да стигна до Флинт Сити, да убия клетия Франки Питърсън и да се върна в Кап Сити през онази минута и половина, докато си изпразвах пикочния мехур. Мислиш ли, че ще ти повярват?

Самюълс погледна Ралф. Онзи сви рамене.

— Мисля, че засега нямаме други въпроси — каза прокурорът. — Господин Мейтланд ще бъде отведен в окръжния затвор и задържан под стража, докато в понеделник не му бъде повдигнато обвинение.

Тери посърна и се изгърби.

— Възнамеряваш да го задържиш и да продължиш този фарс — промърмори Голд. — Наистина ще го направиш.

Ралф очакваше Самюълс пак да избухне, но този път окръжният прокурор го изненада. Тонът му беше обезсърчен почти колкото изражението на Мейтланд:

— Стига, Хауи. Знаеш, че при тези улики нямам избор. А когато се окаже, че неговата ДНК съвпада с тази на убиеца, всичко ще приключи. — Той пак заплашително се наклони към Тери: — Още имаш възможност да избегнеш смъртната присъда. Не ти го гарантирам, но може и да се случи. Не си изпускай шанса. Престани да лъжеш и си признай. Направи го заради Фред и Арлийн Питърсън, чийто син беше погубен, зверски погубен. Ще ти олекне.

Тери не се отдръпна, както може би очакваше Самюълс, а се приведе към него; окръжният прокурор рязко се отдръпна, сякаш се боеше, че човекът от другата страна на масата е болен от нещо заразно, което той, Самюълс, може да прихване.

— Няма какво да признавам, сър. Не съм убил Франки Питърсън. Не бих сторил зло никому, камо ли на дете. Арестувахте невинен човек.

Самюълс въздъхна и се изправи:

— Както искаш. Пропиля си шанса. Сега… Бог да ти е на помощ.

22.

23.

Общото помещение в полицейското управление във Флинт Сити беше голямо, но четиримата мъже, които чакаха Тери Мейтланд, сякаш го изпълваха: двамата щатски полицаи и двамата надзиратели от окръжния затвор бяха много едри и широкоплещести. Макар Тери все още да беше зашеметен от това, което му се беше случило (което продължаваше да се случва), внезапно го досмеша. Затворът се намираше на по-малко от километър от полицейския участък, а бяха пратили четирима здравеняци да го заведат дотам.

— Ръцете! — изръмжа единият надзирател.

Тери протегна ръце и на китките му отново щракнаха белезници. Озърна се и потърси с поглед Хауи, защото сърцето му се сви, както когато беше на пет и майка му го остави за първи път в детската градина. Голд седеше зад едно свободно бюро и говореше по мобилния си телефон, но като видя изражението на Тери, прекъсна връзката и побърза да се приближи до него.

— Не докосвайте задържания, сър — каза онзи, който бе сложил белезниците.

Голд не му обърна внимание. Прегърна арестувания през раменете и прошепна:

— Всичко ще е наред.

После направи нещо, с което изненада и клиента си, и себе си — целуна го по страната.

Тери съхрани мисълта за тази целувка, докато четиримата го съпровождаха до главния вход и до камионетката на окръжния затвор, паркирана зад щатска патрулка с включени светлини. Съхрани и думите. Най-вече думите, докато светкавиците на фотоапаратите и телевизионните прожектори го заслепяваха и репортерите го обстрелваха с въпроси, по-страшни от куршуми: „Повдигнаха ли ви обвинение, вие ли го направихте, невинен ли сте, признахте ли си, какво ще кажете на родителите на Франк Питърсън…“

„Всичко ще е наред“ — бе казал Голд и Тери се вкопчи в тази мисъл.

Само че нищо не беше наред.