Другият

1.

Джак Хоскинс се събуди в четири сутринта.

Навън духаше силен вятър, а той изпитваше болки навсякъде — не само на онова място на врата, а в ръцете, краката, корема, задника. Все едно цялото му тяло беше изгорено от слънцето. Отметна завивките, седна на ръба на леглото, включи нощната лампа и се помъчи да се разгледа на жълтеникавата светлина на шейсетватовата крушка. Нямаше други зачервявания по кожата, обаче болката не го напускаше. Нещо го гризеше отвътре.

— Ще направя, каквото искаш — каза на посетителя. — Ще ги спра, обещавам.

Мълчание. Онзи или не искаше да отговори, или го нямаше. Поне не и в момента. Само че несъмнено беше там, в онзи проклет обор. Докоснал го беше съвсем лекичко, като милувка, но и това беше достатъчно. Той, Джак, вече беше пълен с отрова. Отровата на рака. И сега, седнал преди зазоряване в скапаната мотелска стая, той вече не беше сигурен дали онзи ще изпълни обещанието си да го излекува, обаче… имаше ли избор? Не. Трябваше да се опита. Ако това не помогнеше…

— Ще се гръмна. — Мисълта му подейства успокояващо. Майка му не беше имала избор. Той повтори, този път по-решително: — Ще се гръмна!

Край на махмурлуците. Край на шофирането с разрешената скорост и със спирането на всеки светофар от страх пътните полицаи да не го накарат „да духа“, защото дрегерът ще покаже минимум един промил. Край на обажданията от бившата му, която го търси само да му напомни, че пак закъснява с издръжката, сякаш на него не му е известно. Какво ще прави мадам, ако престане да получава чековете? Ще ѝ се наложи да се хване на работа, за да види как живеят другите, жална ѝ майка тогава. Край на висенето пред телевизора, за да зяпа шоуто на Елън Дедженеръс и реалитито на съдия Джуди. Колко жалко.

Облече се и излезе. Леденият вятър го прониза чак до костите. Като потегли насам от Флинт Сити, беше горещо и той не се сети да си вземе якето, нито още една смяна дрехи. Нито дори четка за зъби.

Стори му се, че чува гласа на бившата си: „Типично за теб, сладък. Никога няма да се промениш. При теб всичко е след дъжд качулка.“

Автомобили, пикапи и няколко кемпера бяха паркирани така, че предниците им опираха до мотела, все едно бяха кученца, сучещи от майката. Джак слезе няколко стъпала по остъкленото стълбище, за да провери дали синьото комби на навлеците още е там. Там беше. Несъмнено те сладко спяха, унесени в приятни сънища, в които нямаше болка. Прииска му се да обиколи стаите и един по един да застреля тези хора, които му създаваха грижи. Мисълта беше примамлива, но нелепа. Не знаеше в кои стаи са, следователно още след първия му изстрел някой — не непременно главният натрапник — щеше да отвърне на стрелбата. Намираха се в Тексас, където местните предпочитаха да вярват, че още живеят във времената на каубоите и на легендарните стрелци.

По-разумно беше да ги чака на мястото, на което според посетителя вероятно щяха да отидат. Там щеше да ги избие до крак и да му се размине безнаказано — в радиус от десетки километри нямаше жива душа. Всичко щеше да се нареди, ако онзи спазеше обещанието си и в замяна на „услугата“ премахнеше отровата, разпространяваща се в тялото на детектив Хоскинс. В противен случай детектив Хоскинс щеше да захапе дулото на служебния глок и да дръпне спусъка. О, колко примамлива беше перспективата бившата му — тази гадна пиявица — през следващите двайсет години да работи като сервитьорка в долнопробна кръчма или във фабриката за кожени изделия, само че нещо друго беше много по-важно. Той не искаше и нямаше да умре като майка си, чиято кожа се цепеше при всяко нейно движение.

Разтреперан от студ, седна зад волана на пикапа и потегли към Мерисвил Хол. Луната, напомняща леден камък, се беше спуснала почти до хоризонта. Джак вече не зъзнеше, а цял се тресеше, и то толкова неудържимо, че няколко пъти премина в другото платно. Нямаше опасност от челен удар — големите камиони пътуваха или по Шосе 190, или по магистралата. В този безбожно ранен час по междуселищния път се движеше само неговият пикап.

Щом двигателят загря, Джак пусна парното и след няколко минути се почувства по-добре, защото скованият му кръст се отпусна. Онова място на врата му обаче продължаваше да пулсира от болка и когато го разтърка, по дланта му останаха люспици от белещата се кожа. Ами да, вероятно беше най-обикновено слънчево изгаряне, а всичко друго си го беше въобразил. Беше психосоматично също като мигрените на бившата му. Възможно ли е въображаема болка да те събуди от дълбок сън? Нямаше представа, но знаеше, че неканеният гост, скрит зад завесата в банята му, бе реален, а с типове като този не се бъзикаш — заповядат ли ти нещо, изпълняваш дословно.

И да не забравяме Ралф Скапаняка Андерсън, който открай време го тормозеше. Господин Нямам мнение, заради когото му прекъснаха отпуската — точно заради него, защото го изритаха от работа. Да, тъкмо това направиха с малкия Ралфи, а приказките за временно отстраняване бяха прах в очите. Заради Ралф Скапаняка Андерсън го изпратиха в Канинг и му попречиха да си седи в малката хижа, да гледа филми на дивиди и да жули водка с тоник.

Стигна до табелата с надпис ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ, зави по изровеното шосе и внезапно го осени прозрение: Ралф Скапаняка Андерсън нарочно го беше изпратил в Канинг! Може би е знаел, че посетителят ще го чака в обора и какво ще му причини. Точно така — подлецът отдавна искаше да се отърве от него и като се вземеше предвид този факт, всичко си идваше на мястото. Логиката беше неоспорима. Само дето Ралфи не беше предвидил, че ще бъде изигран от човека с татуировките.

Колкото до изхода от тази авантюра, възможностите бяха три. Номер едно: може би човекът с татуировките ще разкара по някакъв начин отровата, разпространяваща се в тялото на детектив Джак Хоскинс. Номер две: ако болката е психосоматична, ще отшуми от само себе си. Номер три: може би е реална и онзи няма как да я прекрати.

Каквото и да се случеше обаче, едно беше сигурно — детектив Нямам мнение щеше да се пресели в ловните полета. Джак се беше зарекъл — не пред татуирания, а пред себе си, — че Андерсън ще бъде ликвидиран заедно с придружителите си. Щеше да ги избие до крак. Джак Хоскинс, американският снайперист.

Стигна до някогашната будка за билети и заобиколи веригата. Вятърът сигурно щеше да стихне и температурата да започне да се повишава, щом слънцето напече земята, но сега леденият вихър още фучеше и вдигаше облаци прах и ситен чакъл. Чудесно — щеше да заличи следите от гумите на пикапа и навлеците нямаше да ги видят. Ако дойдеха, разбира се.

— Ако не се появят, ще ми вземеш ли болката? — попита и най-неочаквано получи отговор.

„О, да, всичко ще ти е наред.“

Изрекъл ли го беше някой, или беше чул собствения си глас?

Имаше ли значение?

2.

Мина край разпадащите се туристически бунгала и се запита защо на някого ще му скимне да пръсне куп пари, за да пренощува до някаква дупка в земята (ако не друго, поне названието на пещерата беше точно14). Нима нямаше по-интересни природни забележителности, например националния парк „Йосемити“ или Гранд Каньон? Дори Най-голямото кълбо канап е по-интересно от тази суха и прашна дупка на задника на географията.

Също като при предишното си посещение паркира до някогашния склад, извади от жабката фенерчето, а от сейфа — пушката и кутия с патрони, които натъпка в джобовете си. Тръгна към пътеката, но се върна, позачисти праха върху стъклото на подвижната врата на склада, включи фенерчето и освети голямото помещение — може би вътре имаше нещо, което щеше да му е от полза. Нямаше, но онова, което видя, предизвика доволната му усмивка: прашна малка кола, може би хонда или тойота. На задното стъкло се мъдреше голяма лепенка с надпис: СИНЪТ МИ Е ПЪРВЕНЕЦ НА ГИМНАЗИЯТА ВЪВ ФЛИНТ СИТИ! Въпреки отровата, която бавно, но сигурно превземаше тялото на Джак Хоскинс, той още не беше загубил елементарните си детективски умения. О, да, татуираният беше тук! Беше пристигнал от Флинт Сити с този (несъмнено откраднат) автомобил.

Почувства се малко по-добре, дори усети глад (за първи път, откакто ръката с татуировките хвана завесата в банята), затова се върна при пикапа и пак порови в жабката. Намери само пакетче солени бисквити с фъстъчено масло и половин опаковка таблетки против стомашни киселини „Тъмс“. Е, не беше закуска за шампиони, но поне щеше да залъже глада. Тръгна по пътеката, в дясната си ръка държеше бисквита, в лявата — пушката. Уинчестърът имаше ремък, но ако го преметнеше през рамо, каишът щеше да прежули врата му и може би дори да го разкървави. Пълните му с патрони джобове бяха като торби, които се удряха о бедрата му.

Спря се до дървената табела с избледнелия надпис (и със стария вожд, съобщаващ на света, че Каролин Алън му е издухала индианския член), защото изведнъж се сети нещо. Всеки, който минеше по страничния път, водещ към туристическите бунгала, щеше да види пикапа му до склада и да се усъмни в нещо нередно. Поколеба се дали да не се върне и да го премести, после реши, че се тревожи напразно. Ако навлеците дойдат, ще паркират пред главния вход. Щом слязат от комбито, той ще открие огън от стрелковата си позиция на върха на отвесната скала и преди да се усетят, ще застреля двама, дори трима. Другите ще се разбягат като подплашени пилци и той ще ги гръмне, докато тичат да се скрият. Защо да му пука какво ще видят по пътя към бунгалата, след като нито един от тях няма да напусне паркинга?

3.

В тъмното изкачването по стръмната пътека към върха на скалата беше опасно дори ако си осветяваш пътя с фенерче, затова Джак не бързаше. Само това му липсваше тъкмо сега като капак на другите неприятности — да падне и да си счупи нещо. Когато се добра до наблюдателницата си, небето на изток вече бавно просветляваше. Той освети с фенерчето вилата, която беше оставил предишния ден, понечи да я вземе, но стреснато отскочи назад. Надяваше се да не е поличба за това как ще се развият събитията до края на деня, но в положението имаше горчива ирония и дори в сегашното си състояние той не пропусна да я отбележи.

Беше донесъл вилата да се брани от змии, а сега почти върху нея лежеше гърмяща змия, и то много голяма, същинско чудовище. Не можеше да я застреля, само щеше да я рани, тогава проклетото нещо щеше да се опита да го ухапе, а той беше по маратонки, защото беше забравил да си купи ботуши от магазина в Типит. Освен това куршумът можеше да рикошира и да рани самия него. Хвана пушката за приклада и бавно я протегна напред. Подхвана с цевта змията и я хвърли през рамо. Гадината падна на пътеката зад него, сви се на кълбо и заиздава звуци, напомнящи тракане на мъниста в кратуна. Джак грабна вилата, обърна се, пристъпи напред и замахна към влечугото. То се плъзна в пукнатината между два големи камъка и изчезна.

— Правилно — изсъска Джак. — И не се връщай. Това е моя територия.

Легна и погледна през оптическия мерник. Ето го паркинга с призрачните жълти линии; ето го порутения магазин за сувенири; ето го затворения вход към пещерата с избледнелия, но все още четлив надпис отгоре: ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕРИСВИЛ ХОЛ.

Не му оставаше друго, освен да чака. Това и щеше да направи.

4.

Ралф беше казал, че няма да предприемат нищо преди девет, но още в осем и петнайсет се събраха в закусвалнята към мотела. Ралф, Хауи и Алек поръчаха стек и яйца. Холи поиска омлет и пържени картофки и за радост на Ралф не остави и трохичка в чинията си. Той видя, че пак е облякла сакото си и подхвърли:

— После ще стане много горещо.

— Знам. Освен това сакото е много измачкано, обаче има големи джобове и ми е удобно. Ще взема и чантата с айпада, въпреки че ако се наложи дълго да вървим пеш, ще я оставя в колата. — Приведе се и понижи глас: — Понякога камериерките в такива „хотели“ са крадливи.

Хауи притисна длан до устните си — да прикрие или оригване, или усмивката си.

5.

Потеглиха с комбито към къщата на Болтън и завариха Клод и Юн да пият кафе на верандата. Лави, седнала на инвалидната количка, плевеше градинката си; нахлупила беше голяма сламена шапка, захапала беше цигара, кислородната бутилка беше в скута ѝ.

— Как мина нощта? — попита Ралф.

— Нормално — отговори Юн. — Вятърът беше доста силен и отначало ми пречеше да заспя, но после спах като къпан.

— А ти, Клод? Всичко наред ли е?

— Ако питаш дали съм усетил някой да обикаля наоколо, не съм. И майка ми нищо не е усетила.

— Може би защото в Типит се е случило нещо, така ни казаха колегите — обясни Алек. — Имало опит за проникване с взлом в една къща. Собственикът чул трошене на стъкла, грабнал пушката и подплашил разбойника. Описал го на полицаите като мускулест мъж с брадичка катинарче и с много татуировки.

— Не съм си излизал от стаята! — вбесено извика Клод.

— Не се и съмняваме — кимна Ралф. — Може да е бил онзи, когото търсим. Отиваме в Типит да разберем какво точно е станало. Ако онзи го няма — предполагаме, че вече е избягал, — ще вземем самолета за Флинт Сити и там ще решим какво да предприемем по-нататък.

— Въпреки че едва ли можем да направим каквото и да било — добави Голд. — Щом той не се навърта тук и не е в Типит, кой го знае къде е.

— Някакви други следи? — попита Клод.

— Нито една — промърмори Алек.

Лави се приближи до тях с инвалидната си количка:

— Ако решите да си вървите вкъщи, отбийте се на връщане от Типит и ще ви спретна сандвичи от пилешкото, дето остана. Стига да нямате нищо против да го ядете два пъти, де.

— Непременно — усмихна ѝ се Хауи. — Благодаря и на двама ви.

— Аз трябва да съм благодарен — заяви Клод.

Ръкува се с всички подред, Лави разпери ръце да прегърне Холи, която в първия миг се стресна, но не се възпротиви.

— Да се върнеш жива и здрава — прошепна ѝ Лави.

— Добре — отговори Холи, надявайки се да изпълни обещанието си.

6.

Хауи седна до Ралф, другите трима се настаниха на задната седалка. Слънцето вече беше високо в небето, очертаваше се поредният горещ ден.

— Чудя се как полицаите от Типит са се свързали с вас — промърмори Юн. — Мислех, че никой от официалните власти не знае къде се намираме.

— И правилно мислиш — кимна Алек. — Ако това чудовище съществува и чете мислите на Клод, беше наложително да го заблудим.

И без да умее да чете мисли, Ралф знаеше какво се върти в главата на Холи: „Винаги говорите за Другия в условно наклонение.“ Обърна се назад и каза:

— Слушайте внимателно. Повече никакви „ако“ и „може би“. Днес вярваме, че той съществува. Днес вярваме, че той може да чете мислите на Клод Болтън и че се крие в Мерисвил Хол. Край на предположенията, искам да вярвате. Ще можете ли?

Отначало никой не продума, после Хауи промълви:

— Аз съм адвокат, синко. Мога да повярвам във всичко.

7.

Стигнаха до билборда с прехласнатите мъж, жена и двете им деца, вдигнали високо газовите си фенери. Хауи потегли бавно по изровеното шосе към пещерата, като се опитваше да избегне най-големите дупки. Температурата, която беше около десет градуса, когато тръгнаха от къщата на семейство Болтън, вече се беше покачила до над двайсет. И щеше да се повишава още.

Холи посочи:

— Виждате ли онзи хълм? Главният вход на пещерата е в основата му. По-скоро е бил, преди да го циментират. Първо ще огледаме него. Ако онзи се е опитал да влезе оттам, може да е оставил някакви следи.

— Съгласен съм. — Юн се огледа: — Боже, колко е запустяло… печална гледка.

— Семействата на близначетата и на хората от спасителната експедиция били съкрушени от смъртта им — промълви Холи, — но случилото се било пагубно и за Мерисвил. Всички разчитали на доходите от туристите, посещаващи пещерата. Мнозина напуснали, след като „атракцията“ била затворена.

Хауи удари спирачки:

— Сигурно в тази будка са се продавали билетите, виждам и верига, преграждаща пътя.

— Заобиколи я — каза Юн. — Дай малко зор на автомобила и да се надяваме, че окачването ще издържи.

Голд се подчини, комбито заподскача, заедно с него заподскачаха и пътниците, закопчали предпазните си колани.

— Така. Само да предупредя: от този момент нататък сме закононарушители, защото навлизаме без разрешение в частна собственост.

Мършав койот изскочи от храсталаците и побягна, сянката му препускаше редом с него. Ралф мимоходом забеляза почти заличени от вятъра следи от широки гуми и предположи, че местните младежи — все някои бяха останали в Мерисвил — са идвали тук с атеветата си. Вниманието му обаче беше насочено към скалистия хълм, където бе някогашната единствена туристическа атракция в Мерисвил. Смисълът на съществуването му, както префърцунено би се изразил някой.

— Всички сме въоръжени — каза Юн. Беше изпънал гръб и се взираше право напред. — Нали така?

Мъжете отговориха утвърдително. Холи Гибни не продума.

8.

От стратегическата си позиция Джак ги видя много преди да стигнат до паркинга. Провери оръжието си — беше заредено, имаше и патрон в цевта. Беше сложил на ръба на скалата плосък камък и след като се просна по корем, подпря приклада на камъка. Прицели се така, че кръстчето на мерника спря на предното стъкло на комбито откъм страната на шофьора. Проблясък на слънцето го заслепи за миг. Той потръпна, вдигна глава, разтърка окото си, докато плаващото петно изчезна, и отново погледна през мерника.

„Хайде, сладурчета! — помисли си. — Спрете по средата на паркинга. Тъкмо ще сте ми на мушка. Спрете и слезте от колата.“

Само че комбито бавно прекоси по диагонал паркинга и спря пред входа към пещерата. Вратите се отвориха, слязоха петима души, четирима мъже и една жена. Петима наглеци накуп. Красота! За съжаление беше невъзможно да ги гръмне, защото заради положението на слънцето тъкмо сега входът беше в сянка. Можеше да се опита — пушката беше точна, — само че комбито закриваше трима, включително господин Нямам мнение.

Джак лежеше, притиснал страна към приклада, сърцето му биеше бавно и равномерно. Вече не усещаше пулсиращата болка във врата; вълнуваха го само навлеците, които стояха до табелата с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕРИСВИЛ ХОЛ.

— Махнете се оттам, пиленца. Излезте на светлото и се поогледайте. Нали затова сте дошли? — прошепна и зачака.

9.

Аркообразният вход на пещерата беше препречен с две дузини дебели дъски, прикрепени с грамадни, ръждясали болтове към циментовата „тапа“ зад тях. При подобна двойна „застраховка“ срещу любители на приключенията предупредителни табели бяха излишни, но все пак имаше две, съобщаващи, че влизането е забранено. Плюс няколко надписа със спрей, вероятно дело на младежите, идвали дотук с атеветата си.

— Някой забелязва ли опит за проникване в пещерата? — подхвърли Юн.

— Как не! — промърмори Алек. — Да ги питаш защо са си направили труда да заковават тези талпи. Доста динамит ще потрябва на онзи, който реши да пробие дупка в циментовата преграда.

— И това вероятно ще довърши започнатото от земетресението — добави Хауи.

Ходи се обърна и посочи над предницата на комбито:

— Виждате ли пътя от другата страна на магазинчето за сувенири? Води към входа на Ахига. На туристите не е било разрешено да влизат оттам, обаче има много интересни пиктограми.

— Откъде знаеш? — повдигна вежда Юн.

— Картата, която са раздавали на туристите, още е онлайн. В наши дни всичко е онлайн.

— Нарича се проучване, амиго — намеси се Ралф. — Не е зле да пробваш някой път.

Качиха се обратно в колата, Хауи отново седна зад волана, Ралф — до него. Хауи насочи комбито към пътя, показан от Холи, и промърмори:

— Изглежда доста зле. Дано колата не ни изневери…

— Не бой се — успокои го тя. — И други са минавали по този път. Оттатък хълма има туристически бунгала. Според вестникарските дописки вторият спасителен екип ги е използвал като базов лагер. Плюс куп репортерски коли и автомобили на разтревожени роднини, които са се струпали там, след като новината за срутването се е разчула.

— Да не забравяме обичайните зяпачи, любители на кървавите гледки — добави Юн. — Вероятно са…

— Хауи, спри! — извика Алек. — Чакай малко! — Бяха на средата на паркинга, предницата на комбито беше обърната към пътя към туристическите бунгала. И (вероятно) към задния вход към пещерата, споменат от Холи.

Голд удари спирачки и попита:

— Защо?

— Защото май си усложняваме живота. Не е задължително Другия да е в пещерата; спомнете си, че в Канинг се е криел в някакъв обор.

— Тоест?

— Тоест първо да проверим дали някой не се е опитал да влезе с взлом в магазинчето за сувенири.

— Аз ще отида — каза Юн.

Хауи отвори предната врата:

— Защо не отидем всички?

10.

Навлеците зарязаха закования с дъски вход и се върнаха при колата; плешивият шишко я заобиколи, за да седне зад волана. Идеално! Джак фиксира кръстчето на мерника върху лицето на дебелака, дълбоко си пое въздух, задържа го в белите си дробове и натисна спусъка, който обаче не помръдна. За един кошмарен миг той си помисли, че пушката се е повредила, после видя, че не е освободил предпазителя. Ама че глупак! Опита се да го вдигне, без да отмества око от мерника. Палецът му, влажен от пот, се плъзна встрани и когато най-после предпазителят беше освободен, плешивият шишко вече се беше качил в колата и затваряше вратата. Другите също бяха на задната седалка.

— Мамка му! — прошепна Джак Хоскинс. — Мамка му, мамка му, мамка му!

С нарастваща паника гледаше как комбито потегля към черния път, скоро щеше да е извън обсега на оръжието му. Ще превалят първия хълм, ще видят туристическите бунгала и склада, до който е паркиран пикапът му. Ще се досети ли Ралф Андерсън чий е? Разбира се. Ако не по лепенките с летящи риби от двете страни, то по стикера на задната броня: ОСВЕН ТАЗИ КОЛА ЯХАМ И МАЙКА ТИ.

Не им позволявай да стигнат до този път!

Не знаеше дали е чул гласа на посетителя, или своя, пък и не му пукаше — който и да го беше казал, имаше право. Трябваше да спре комбито, което не беше трудно — два-три куршума в резервоара и готово. После ще започне да стреля през стъклата. Може да не улучи всички заради отблясъците от слънцето, но оцелелите ще побързат да излязат на паркинга — може би ранени, но със сигурност зашеметени.

Пръстът му допря спусъка, но преди да стреля, колата спря до магазинчето за сувенири с падналата и обърната наопаки табела. Вратите се отвориха.

— Благодаря ти, Боже — промълви Джак и отново се прицели, очаквайки появата на господин Нямам мнение. Щеше да ги избие до крак, обаче най-големият виновник щеше да си иде пръв.

11.

Гърмящата змия излезе от пролуката в скалата, в която се беше скрила. Запълзя към разтворените крака на Джак, спря, стрелна раздвоения си език, за да усети миризмите в затоплящия се въздух, после пак се плъзна напред. Нямаше намерение да напада, но когато Хоскинс изстреля първия куршум, тя вдигна опашката си и затрака зловещо. Джак, който беше забравил не само четката си за зъби, но и тапите за уши, не я чу.

12.

Хауи Голд пръв слезе от комбито. Сложи ръце на кръста и огледа падналата табела с надпис СУВЕНИРИ И АВТЕНТИЧНИ ОБРАЗЦИ НА ИНДИАНСКИТЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ. Алек и Юн, които бяха на задната седалка, слязоха през лявата врата. Ралф също слезе, за да отвори другата врата, защото Холи се затрудняваше с ръчката. Изведнъж зърна нещо на напукания асфалт.

— Виж ти! — възкликна. — Каква находка. — Той се наведе да я разгледа.

— Какво намери? — нетърпеливо попита Холи.

— Мисля, че е връх на стре…

Отекна изстрел от мощна пушка, напомнящ силно плющене на камшик. Ралф усети раздвижването на въздуха, което означаваше, че куршумът е преминал само на два-три сантиметра над главата му, преди да улучи страничното огледало на колата. То се разби на ситни парченца, които се разлетяха по напукания асфалт като безброй ярки искрици.

— Оръжие! — извика той, хвана за раменете Холи и я накара да коленичи. — Долу! На земята!

Хауи Голд сепнато се огледа:

— Какво?! Видя ли…

Вторият изстрел отнесе скалпа му. За миг той се задържа на крака, макар кръвта да струеше по лицето му. После се строполи на земята. Алек се затича към него; отекна трети изстрел и Пели политна по гръб върху капака на комбито. Кръв избликна през ризата му, точно над колана. Юн машинално пристъпи натам. Невидимият стрелец отново натисна спусъка. Куршумът откъсна парче от шията на Алек и той падна зад колата.

— Залегни, Юн! — извика Ралф. — Той е на онази скала!

Сабло падна на колене и запълзя. Отекнаха още три изстрела, почти един след друг. Едната гума на комбито засъска. Предното стъкло се напука, стана млечнобяло и хлътна около дупката над волана. Третият куршум улучи левия заден калник близо до мястото, на което Ралф и Юн се бяха привели от двете страни на Холи, и проби дупка с големината на топка за тенис. Настъпи пауза, последвана от пореден залп: този път изстрелите бяха четири. Задното стъкло се пръсна, посипаха се парченца, бляскави като диаманти. Поредна назъбена дупка зейна в преградата зад задните седалки.

— Не можем да останем тук — каза Холи. — Дори онзи да не ни улучи, ще уцели резервоара.

— Права е — съгласи се Юн. — Алек и Голд… как мислите, има ли шанс да…

— Не — прекъсна го Ралф. — И двамата са…

Пореден изстрел, напомнящ плющене на камшик. Тримата потръпнаха, още една гума започна да спада със съскане.

— Простреля всички гуми. Налага се да тичаме до сувенирното магазинче. Холи, Юн, тръгвате първи, аз ще ви прикривам.

— Не, аз ще остана — възрази Юн, — вие тичайте.

Откъм скалата долетя вик; Ралф не можеше да прецени дали е предизвикан от гняв, или от болка.

Юн се изправи, разкрачи се, хвана пистолета си с две ръце и започна да стреля към върха на скалата.

— Тръгвайте! — извика. — Веднага! Давайте, давайте!

Ралф и Холи се изправиха. Той изпита чувство, подобно на онова в деня на убийството на Тери Мейтланд — струваше му се, че сетивата му са изострени до краен предел. Виждаше всичко. Ръката му беше около кръста на Холи. Птица, разперила криле, кръжеше в небето. Гумите спадаха. Комбито се накланяше наляво. Горе на скалата нещо се движеше и проблясваше — той реши, че е оптичният мерник на мръсника. Не знаеше защо се мести и не се интересуваше. Онзи пак изкрещя, после отново, този път гласът му се извиси в писък. Холи хвана Юн за рамото и го разтърси. Сабло я изгледа недоумяващо като човек, събуден от дълбок сън, и Ралф разбра, че лейтенантът е бил готов да умре. Очаквал е да умре. Тримата се втурнаха към магазинчето за сувенири и макар то да беше само на шейсет метра от смъртно раненото комби, все едно тичаха на забавен каданс като трима верни приятели в края на сладникава романтична комедия. Само че героите в сладникавите романтични комедии не газеха в локви кръв и не оставяха след себе си яркочервени следи. Отново проехтя изстрел. Юн извика:

— Улучи ме! Шибанякът ме улучи! — И се свлече на земята.

13.

Джак, чиито уши още кънтяха от изстрелите, тъкмо презареждаше, когато на гърмящата змия ѝ писна от натрапника и го ухапа по прасеца. Зъбите ѝ с лекота проникнаха през памучния му панталон, торбичките ѝ с отрова бяха пълни. Джак се претърколи; държеше високо пушката в дясната си ръка и крещеше — не от болка, защото тя още не беше силна, а от ужас, понеже змията вече пълзеше по бедрото му, раздвоеният ѝ език се стрелкаше, черните ѝ мънистени очички сякаш се взираха в него. Хлъзгавата ѝ тежест беше страшна, противна. Тя отново го ухапа, този път по бедрото, и продължи да се придвижва нагоре, като тракаше с опашката си. Следващия път сигурно щеше да си забие зъбите в топките му.

— Махай се! РАЗКАРАЙ СЕ, ГАДИНО!

Нямаше как да я избута с пушката в ръце, затова той пусна оръжието и сграбчи влечугото. Змията го клъвна по дясната китка — от втория опит, но успя и дупките от зъбите ѝ бяха големи като двоеточие във вестникарско заглавие, обаче отровата ѝ се беше изцедила. Джак нито знаеше, нито се интересуваше от това. Изви я, както се изстисква пране, и видя как кожата ѝ се разцепи. От паркинга някой стреляше през няколко секунди — вероятно с пистолет, ако се съдеше по звука, — само че разстоянието беше твърде голямо, та стрелецът да улучи мишената си. Хоскинс хвърли змията, тя тупна върху каменистия сипей и отново пропълзя в някаква пукнатина.

„Очисти ги, Джак!“

— Да, добре, разбрах.

Говореше ли, или само си го мислеше? Не знаеше. Бученето в ушите му се беше усилило и напомняше бръмченето на стоманена жица, вибрираща, когато многократно я опъват.

Грабна пушката, преобърна се по корем, отново облегна приклада върху плоския камък и се прицели. Тримата навлеци, които още бяха живи, тичаха към магазинчето за сувенири. Той опита да се прицели в Андерсън, обаче ръцете му (едната няколко пъти ухапана от змията) трепереха и той улучи смуглия мъж. От втория опит, но все пак го улучи. Ръката на онзи се отметна назад като на питчър, подготвящ се да хвърли най-бързата си топка, и той падна по хълбок. Другите двама се наведоха да му помогнат. Джак знаеше, че това е най-добрата му възможност да приключи с тях, може би последната. Не ги ли застреляше сега, щяха да се скрият зад сградата.

Кракът му, който змията беше ухапала най-напред, пулсираше, болката се усилваше и прасецът се подуваше, само че най-страшното беше друго — паренето се разпространяваше из цялото му тяло, като че го мъчеха горещи вълни. Или слънчево изгаряне от ада. Отново стреля и реши, че този път е улучил жената, само че се лъжеше. Тя хвана ръката на смуглия, която не беше засегната от куршума, Андерсън го прегърна през кръста и го изправи на крака. Джак отново натисна спусъка… но чу само изщракване. Порови в джобовете си, извади патрони, зареди два, другите изпусна. Ръцете му се вцепеняваха. Ухапаният му крак се вцепеняваше. Езикът му сякаш се подуваше и изпълваше устата му. Той пак изкрещя, но от гняв. Отново се прицели, само че тримата вече ги нямаше. За миг зърна сенките им, после и те изчезнаха.

14.

С помощта на Ралф и Холи, които го подкрепяха от двете страни, задъхващият се Юн се добра до магазинчето за сувенири, тръсна се на земята и облегна гръб на дъсчената стена. Лицето му беше пепеляво, челото му — осеяно със ситни капчици пот. Левият ръкав на ризата му беше плувнал в кръв чак до китката.

— Мамка му, само това ми липсваше! — изпъшка.

Снайперистът отново стреля. Куршумът рикошира в асфалта.

— Дай да ти видя ръката, приятел. — Ралф разкопча маншета на ризата и макар да нави ръкава внимателно, Юн изстена и стисна зъби. Холи не ги гледаше, а се взираше в мобилния си телефон.

В първия момент Ралф си помисли, че раната не е сериозна, както се страхуваше — куршумът може би само беше одраскал ръката. Ако бяха герои в екшън, Юн щеше да е готов за нови подвизи, само че това беше истинският живот, в който нещата не се случват като във филмите. Сабло беше улучен в лакътя и плътта наоколо вече се подуваше и се обагряше в лилаво, все едно го бяха ударили с бухалка.

— Кажи ми, че е само изместен — промърмори той.

— Де да можех, обаче мисля, че е счупен. И все пак извади късмет, приятел — куршумът можеше да ти откъсне ръката. Не знам какво му е оръжието на онзи, но е мощно и с оптичен мерник.

— Рамото ми със сигурност е изместено. Станало е, когато ръката ми се отметна назад. Мамка му! Какво ще правим, амиго? В капан сме.

Ралф се обърна към Холи:

— Какво става?

— Нищо. У Болтънови имах пълно покритие, а тук — никакво. Чухте ли какво извика онзи одеве? „Остави ме на мира!“ Чухте ли…

Снайперистът стреля отново. Тялото на Алек Пели подскочи, после остана проснато на земята.

— Ще те очистя, Ралфи! — долетя глас от върха на скалата. — Всички ви ще очистя!

Юн сепнато изгледа Ралф.

— Издънихме се — промълви Холи. — Все пак Другия си е имал Ренфийлд. И те познава, Ралф… който и да е той. Позна ли гласа му?

Андерсън поклати глава. Онзи крещеше истерично, почти виеше, и ехото повтаряше думите му.

Юн огледа ранената си ръка. Кървенето почти беше спряло, но отокът се разрастваше. Скоро нямаше да си личи къде е лакътят му.

— Боли повече и от развален мъдрец! Кажи ми, че имаш идея как да се измъкнем, Ралф.

Андерсън изтича до другия край на сградата, сви дланите си като рупор и се провикна:

— Полицията идва, мръснико! Щатската полиция! Тия момчета не си поплюват. Няма да ти предложат да се предадеш, а ще те гръмнат като бясно куче. Бягай, ако искаш да отървеш кожата!

Тишина, после писък. Може би онзи пищеше от болка, може би се смееше… или и двете. После стреля още два пъти. Единият куршум попадна над главата на Ралф, разхлаби една дъска и от нея се посипаха куп тресчици.

Той отскочи назад и погледна двамата оцелели от засадата:

— Май отговорът беше „не“.

— Мисля, че стрелецът е изпаднал в истерия — отбеляза Холи.

— Да, обезумял е — съгласи се Сабло и пак облегна глава на стената. — Господи, колко е нагорещен асфалтът! До обяд още повече ще се нажежи. Ако още сме тук, ще се изпечем като на грил.

— Можете ли да стреляте с дясната ръка, лейтенант? — попита го Холи.

— Да. И след като сме в капана на луд с мощно оръжие, защо не зарежеш официалностите и не ме наричаш Юн, както ми вика el jefe, началник Андерсън.

— Трябва с Ралф да си размените местата. Когато започнеш да стреляш, ние с Ралф ще се втурнем към пътя към туристическите бунгала и входа на Ахига. Ще бъдем на открито около 45 метра, които можем да пробягаме за петнайсет секунди. Дори за дванайсет.

— Дванайсет секунди са достатъчни онзи да застреля или Ралф, или теб, Холи.

— Мисля, че ще успеем. — Хладнокръвието ѝ беше изумително — като студен полъх от вентилатор над купа с ледени кубчета. Още по-изумително бе, че само преди две вечери по време на съвещанието в кантората на Хауи тя изглеждаше толкова изнервена и напрегната, че сякаш щеше да подскочи до тавана дори ако някой се изкашля.

„И преди е била в подобни ситуации — помисли си Ралф. — Може би истинската Холи Гибни излиза наяве тъкмо когато е напечено.“

Още един изстрел, последван от дрънчене на метал. После още един.

— Стреля по резервоара на комбито — промърмори Юн. — От агенцията за коли под наем няма да се зарадват.

— Да тръгваме, Ралф. — Холи го погледна в очите — още нещо, което я затрудняваше преди. Но не и сега. — Мисли за всички момчета като Франк Питърсън, които той ще убие, ако го оставим да се изплъзне. Ще му позволят да ги отведе, където пожелае, защото си мислят, че го познават. Или пък защото се държи приятелски с тях, както е постъпил с момичетата на семейство Хауард. Не говоря за онзи горе, а за Другия, който използва стрелеца като маша.

Отекнаха три последователни изстрела. Три дупки зейнаха над задния калник. „Да, онзи се цели в резервоара“ — помисли си Ралф и попита:

— Какво ще правим, ако господин Ренфийлд слезе да ни пресрещне?

— Може би няма да се случи. Може да предпочете да остане на удобната си позиция. Трябва само да се доберем до пътеката към входа на Ахига. Ако пък онзи слезе от скалата, преди да достигнем пътеката, ще го застреляш.

— С удоволствие, стига той да не ме гръмне преди това.

— Според мен този не е наред — отбеляза Холи. — Като си спомня истеричните му крясъци…

Юн кимна:

— „Остави ме на мира!“ Да, и аз ги чух.

Следващият куршум проби резервоара на комбито и бензинът потече по асфалта. Не последва експлозия, но ако онзи на скалата отново улучеше резервоара, колата щеше да експлодира.

— Да го направим, Холи — каза Ралф. Другата възможност беше да останат тук и да чакат съучастникът на чудовището да заизстрелва високоскоростните куршуми право в магазина, опитвайки се да убие някого. — Юн? Прикривай ни, доколкото е възможно.

Сабло се приближи до мястото, на което стоеше Ралф, скърцайки със зъби от болка. Глокът беше в дясната му ръка и той го притискаше до гърдите си. Холи и Ралф се преместиха на другия край на сградата. Оттук се виждаше пътят към туристическите бунгала, минаващ между две канари. На едната беше нарисуван американският флаг, на другата — знамето на Тексас, Щата на самотната звезда.

„Ще сме в безопасност, щом се озовем зад канарата с американското знаме!“ — каза си Ралф.

Да, сигурно, само че тези 45 метра му се струваха като четиристотин. Помисли си за Джийни — може би си е у дома и си прави йога-упражненията или си има някаква работа в центъра на града. Помисли си за Дерек — може би разговаря с новите си приятели за телевизионни предавания, видеоигри или за момичета. Дори му остана време да се запита за какво си мисли Холи.

Очевидно за него, защото го попита:

— Готов ли си?

Преди да ѝ отговори, снайперистът отново стреля в резервоара и комбито се превърна в оранжево огнено кълбо. Юн се подаде иззад сградата и започна да стреля към върха на скалата.

Холи се затича. Ралф я последва.

15.

Джак видя как колата се взриви и закрещя победоносно, макар да беше глупаво — та нали вътре нямаше никого. После някакво движение привлече вниманието му — двама натрапници тичаха към страничния път. Жената беше отпред, Андерсън я следваше. Джак Хоскинс обърна пушката към тях и се прицели. Преди да натисне спусъка, изжужа куршум, отломки от скалата се посипаха по рамото му. Стреляше натрапникът, останал при магазина, и макар че обсегът на пистолета или револвера му бе малък, последният изстрел не беше за пренебрегване. Джак се приведе и когато брадичката му се допря до шията му, усети, че лимфните му жлези са подути и пулсират, сякаш са пълни с гной. Главата му се пръскаше от болка, кожата му изгаряше, очите му като че ли бяха изскочили от орбитите.

Погледна през мерника тъкмо когато Андерсън изчезна зад едната канара. Двамата с жената се бяха изплъзнали. Де да беше само това… От горящото комби се издигаше черен дим, а след настъпването на деня вятърът беше утихнал и вече нищо не можеше да разсее пушека. Ами ако някой го види и се обади на жалките доброволци пожарникари в това смотано градче на края на географията?

„Слез от скалата!“

Този път не се налагаше да гадае чий е гласът.

„Настигни ги, преди да са се озовали на пътя на Ахига!“

Хоскинс нямаше представа какво е Ахига, но знаеше за какво говори посетителят в главата му: за пътя, започващ от табелата с индианския вожд. Потрепери, когато следващият куршум на мръсника долу отрони парчета от близката скала, понечи да слезе по пътеката, по която беше дошъл, и падна. За миг болката заличи мислите му. Той се хвана за някакъв храст, растящ между два големи камъка, и се изправи. Погледна надолу и не можа да повярва на очите си — какво се бе случило с него? Кракът му, ухапан от змията, беше два пъти по-дебел от другия и крачолът сякаш щеше да се пръсне. Най-страшна обаче бе подутината между краката му — все едно беше напъхал там възглавничка.

„Слизай, Джак! Очисти онези двамата и аз ще те освободя от рака.“

Да, добре, само че тъкмо сега го тревожеше нещо друго. Подуваше се като сюнгер, напоен с вода.

„Ще премахна и змийската отрова. Ще те излекувам.“

Не знаеше дали да вярва на Татуирания, но разбираше, че няма избор. И още нещо — не можеше да позволи проклетият Ралф Андерсън, скапаният господин Нямам мнение, да се измъкне по живо, по здраво. Той и само той беше причината за всички беди на Джак Хоскинс, затова трябваше да умре.

Закуцука надолу по пътеката; държеше пушката за цевта и се подпираше на приклада. Въпреки това падна втори път — подхлъзна се по каменистия сипей, опита се да прехвърли тежестта на подутият си крак и се строполи на земята. Крачолът на панталона му се цепна, плътта отдолу беше моравочерна. Той се вкопчи в някакви по-големи камъни и с усилие се изправи; по подпухналото му лице се стичаха вадички пот. Сигурен беше, че ще пукне на тази забравена от Бога, обрасла с плевели и храсталаци скала, обаче нямаше да умре сам; проклет да е, но и друг щеше да умре с него.

16.

Ралф и Холи се приведоха и се затичаха по страничния път. На върха на първия хълм спряха да си поемат дъх. Долу вляво се виждаха подредените в окръжност порутени бунгала. Вдясно имаше дълга сграда, вероятно служила за склад по времето, когато пещерата Мерисвил Хол е била туристическа атракция. До нея беше паркиран пикап. Ралф го погледна, извърна очи, после отново ги впери в него:

— Господи!

— Какво? Какво?!

— Нищо чудно, че онзи ме познава. Това е пикапът на Джак Хоскинс.

— Хоскинс? Детектива от Флинт Сити ли?

— Същият.

— Защо му е да… — Тя завъртя глава толкова силно, че косата ѝ се разлетя. — Няма значение. Престана да стреля, което означава, че може би идва насам. Да вървим.

— Може Юн да го е ранил — предположи Ралф и като видя изражението ѝ, побърза да добави: — Добре, добре, да тръгваме.

С бързи крачки отминаха някогашния склад, отвъд който започваше друга пътека, заобикаляща хълма.

— Ще вървя пред теб — заяви Ралф, — защото съм въоръжен.

Тя не възрази.

Закатериха се по стръмната, криволичеща пътека. Песъчливата почва се ронеше под краката им, опасността да се подхлъзнат беше голяма. След две-три минути някъде отгоре се чу трополене на падащи камъни. Хоскинс наистина идваше да ги пресрещне.

Заобиколиха неголяма скална група, Ралф държеше в готовност глока си, Холи вървеше след него. Следваше прав участък от пътеката, дълъг петнайсетина метра. Звуците, съпровождащи слизането на Хоскинс, се усилиха, но сред този скален лабиринт бе трудно да се прецени на какво разстояние се намира той.

— Къде е проклетото разклонение към задния вход? — изпъшка Ралф. — Онзи се приближава. Заприличва ми на играта на нерви, когато две коли фучат една срещу друга в един филм с Джеймс Дийн.

— Да, „Бунтовник без кауза“… Не знам къде е, но не може да е далеч.

— Ако налетим на Хоскинс, преди да напуснем „главната улица“, ще има престрелка. И куршуми, които рикошират. Щом го видиш, искам веднага да легнеш на земята и…

Тя го потупа по гърба:

— Стигнем ли преди него до другата пътека, няма да има престрелка, затова си спести указанията. Давай!

Ралф се затича по правия участък, повтаряйки си, че е получил неочакван прилив на сили. Не беше вярно, обаче оптимизмът помагаше. Холи тичаше след него и го потупваше по рамото — или да му даде знак да побърза, или да го увери, че го следва.

Стигнаха до следващия завой. Ралф проточи шия, очаквайки срещу него да зейне цевта на пушка. Пушка нямаше, но пред очите му се изпречи дървена табела с избледнелия образ на вожда Ахига.

— Давай, Холи! — извика. — Бързо!

Докато тичаха към табелата, Ралф чу приближаването на Хоскинс, по-скоро го чу как се задъхва, почти се дави. Отново изтрополиха камъни, последва вик от болка. Изглежда, Джак беше паднал.

„Чудесно! Стой си там, не ставай!“

Само че отново чу колебливите стъпки на предателя. Беше съвсем близо. Сграбчи Холи и я избута на пътеката на Ахига. Пот се стичаше по дребното ѝ личице. Беше стиснала устни и бе пъхнала ръце в джобовете на сакото си, вече побеляло от скалния прах и изцапано с кръв.

Ралф допря пръст до устните си. Тя кимна, Ралф застана зад табелата. Дървото се беше напукало от жаркото тексаско слънце и той надникна през една по-широка цепнатина. Хоскинс се приближаваше, по-точно — залиташе и едва се тътреше. Първата мисъл на Ралф беше, че Юн все пак е ранил предателя, само че защо крачолите на панталона му бяха разкъсани и десният му крак беше подут като балон? Никак не беше чудно, че беше паднал, може би дори няколко пъти. Всъщност беше цяло чудо, че е слязъл чак дотук по стръмната, изровена пътека. Още държеше пушката, с която беше застрелял Голд и Пели, но я използваше вместо бастун и пръстите му бяха далеч от спусъка. Всъщност ръцете му трепереха толкова силно, че дори от близко разстояние едва ли би улучил нещо или някого. Кървясалите му очи бяха хлътнали, скалният прах беше превърнал лицето му в маска от театър кабуки, но потта беше прорязала пътечки през нея и кожата отдолу беше зачервена като от ужасен обрив.

Ралф излезе иззад табелата и насочи към него пистолета си, който държеше с две ръце:

— Спри на място, Джак, и хвърли пушката.

Хоскинс се подхлъзна и олюлявайки се, спря на десетина метра, но продължи да държи пушката за приклада — нещо, което не допадна на Ралф, обаче засега щеше да се примири. Ако онзи понечеше да се прицели, щеше да се прости с живота.

— Онези хора не трябваше да идват — процеди Джак, — ама щом толкова им се искаше, си го получиха. Получиха си го, задето си завираха носовете в неща, които не ги засягат.

— Какви по-точно, господин Хоскинс? — намеси се Холи.

Устните му се разтегнаха в усмивка, нацепиха се и закървиха:

— Знаеш какви! Бъзикаха се с Човека с татуировките. Тъпачка такава! Кой ти дава право да се бъркаш в живота на хората?

— Е, след като си изкара яда, хвърли пушката — каза Ралф. — Достатъчно бели направи. Хвърли я. Ако се наведеш, ще се проснеш по корем на земята. Змия ли те е ухапала?

— Змията беше само допълнение към програмата. Вървете си. Вървете си и двамата, иначе той ще ви отрови, както отрови мен. Послушайте ме.

Холи пристъпи към него, без да обръща внимание на Ралф, който се опита да я задържи:

— Как ви отрови, господин Хоскинс?

— Просто ме пипна по врата. Само толкова. — Той поклати глава, като че ли още не можеше да го повярва. — Случи се в онзи обор в Канинг. — Гласът му изтъня, затрепери от гняв. — Където ме прати ти!

— Грешиш, сигурно е бил началник Гелър. Нищо не знам по този въпрос. Няма да ти повтарям да хвърлиш оръжието. За теб тази история приключи.

Хоскинс се замисли… или поне се престори. После бавно вдигна пушката, местейки ръцете си по цевта, за да стигне до спусъка.

— Няма да умра като майка ми! Не, сър, няма. Първо ще гръмна приятелката ти, после теб. Освен ако не ми попречиш.

— Джак, недей. Последно предупреждение.

— Заври си го в…

Опита се да насочи пушката към Холи. Тя не помръдна. Ралф застана пред нея и три пъти натисна спусъка — изстрелите прокънтяха оглушително. Три куршума, по един за Хауи, Алек и Юн. Разстоянието не беше малко, но глокът беше отличен пистолет, а Ралф открай време беше отличен стрелец. Джак Хоскинс се строполи на каменистата земя, на изкривеното му от болка лице сякаш беше изписано облекчение.

17.

Ралф седна на скален перваз срещу табелата и се опита да си поеме въздух. Холи се приближи до Хоскинс, клекна и го обърна по гръб. Огледа го, после се върна и обясни:

— Бил е ухапан няколко пъти.

— Сигурно е била гърмяща змия, и то голяма.

— Преди това нещо друго го е отровило. Нещо по-страшно от змия. Той го нарече Човека с татуировките, ние — Другия. Ел Куко. Искам… длъжни сме да довършим започнатото.

Ралф си помисли за мъртвите Хауи и Алек, които лежаха от другата страна на този прокълнат скалист хълм. Те имаха семейства. Юн — още жив, но ранен, измъчван от болките, може би вече изпаднал в шок — също имаше семейство.

— Имаш право — промълви. — Искаш ли пистолета? Аз ще взема пушката на Хоскинс.

Холи безмълвно поклати глава.

— Тогава да вървим да сложим точка на тази история.

18.

След първия завой пътеката на Ахига се разшири и се спусна надолу. От двете ѝ страни имаше пиктограми — някои „разкрасени“, други — напълно закрити от рисунки с цветен спрей.

— Той ще разбере, че идваме — промълви Холи.

— Знам. Трябваше да вземем от онези фенерчета.

Тя бръкна в единия джоб на сакото си — онзи, който беше провиснал като торба, — и извади едното ултравиолетово фенерче, купено от „Хоум Депо“.

— Невероятна си! Случайно да си пъхнала там и две каски?

— Не се обиждай, но чувството ти за хумор издиша. Поработи по въпроса.

Пътеката отново зави и те видяха естествена кухина в скалата на около метър и двайсет от земята. Над нея с избледнели черни букви беше написано: НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИМ. В нишата стоеше прашна ваза, от която стърчаха тънки клонки, напомнящи пръсти на скелет. Цветчетата отдавна бяха изпопадали и изгнили, но около вазата бяха разпръснати половин дузина пластмасови вождове Ахига, копия на фигурката на близнаците Джеймисън, останала в прохода, след като те бяха потънали завинаги в земните недра. Фигурките бяха пожълтели от времето и пластмасата се беше напукала от силното слънце.

— Идвали са хора от градчето — промълви Холи. — Вероятно тийнейджъри, те обичат цветните спрейове. Заличили са пиктограмите, но не са посегнали на този своеобразен олтар.

— Не са го осквернили — добави Ралф. — Да побързаме. Юн не ми излиза от главата — ранен е и вероятно лакътната му кост е счупена.

— И сигурно изпитва силни болки. Но и трябва да внимаваме, което означава да не бързаме.

Ралф я хвана за лакътя:

— Имаш право. Ако загинем, Юн ще остане без помощ. Предлагам да се върнеш.

Холи посочи издигащите се в небето кълба черен дим от горящото комби:

— Някой ще забележи пушека и хора от града ще дойдат да проверят какво става. И ако нещо се случи с нас, Юн е единственият, който ще знае причината.

Тя се дръпна, за да освободи ръката си, и тръгна по пътеката. Ралф още веднъж погледна малкия олтар, останал непокътнат през годините, и я последва.

19.

Тъкмо когато Ралф си помисли, че пътеката на Ахига ще ги отведе обратно до магазинчето за сувенири, тя рязко зави наляво и стигна до нещо, което всички биха помислили за вход на барака за инструменти в някое предградие. Само че зелената боя беше избеляла и олющена, а вратата без прозорче зееше. От двете ѝ страни бяха залепени табелки, покрити с найлон. С течение на времето найлонът беше помътнял, обаче надписите още се четяха. Онзи вляво гласеше ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО, другият вдясно — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ОТЧУЖДЕНА ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ В МЕРИСВИЛ.

Ралф извади пистолета си и се приближи до вратата. Направи знак на Холи да се отдръпне до скалите край пътеката, бутна вратата и приклекна, готов за стрелба. Видя малък коридор, в който бяха захвърлени откъртените дъски, доскоро препречващи голям отвор, водещ в мрака. Назъбените останки от дъсчените планки още бяха прикрепени към скалата с грамадни ръждясали болтове.

— Ралф, погледни. Важно е.

Тя се беше навела и разглеждаше ключалката, почти унищожена. Според Ралф не беше разбита с железен лост или щанга — някой я беше удрял с камък, докато поддаде.

— Какво, Холи?

— Не забелязваш ли? Заключва се само отвън. Някой е решил, че ако близнаците Джеймисън или хората от първия спасителен екип са живи и се доберат до този изход, вратата не бива да е заключена.

— Само че никой не е оцелял.

— Да… — въздъхна тя, мина по коридорчето и се приближи до големия отвор в скалата. — Подушваш ли миризмата?

Ралф я подушваше и си даваше сметка, че са пред входа към друг свят. Долавяше мириса на застояла влага, примесен със сладникавата воня на разлагаща се плът, ненатрапчива, но се усещаше. Внезапно си спомни пъпеша от детството си и гадинките, пълзящи вътре.

Пристъпиха в мрака. Отворът беше достатъчно голям, та да не се налага Ралф, макар и доста висок, да се навежда. Холи включи фенерчето — отначало освети каменен коридор, спускащ се надолу, после насочи лъча пред краката им. Призрачно фосфоресциращи капки водеха в мрака. От уважение към Ралф тя не изтъкна, че са от същото вещество, което самоделното ѝ ултравиолетово фенерче беше „прихванало“ в дневната му.

Изминаха рамо до рамо двайсетина метра, после коридорът се стесни и Холи подаде фенерчето на спътника си. Той го взе с лявата си ръка, в дясната стискаше пистолета. Минералните жилки в каменните стени излъчваха тайнствена светлина — червена, лилава, зеленикавожълта. От време на време Ралф осветяваше тавана, за да се увери, че Ел Куко не пълзи сред останките от счупените сталактити. Въздухът не беше студен (Ралф беше чел, че в пещерите се запазва приблизително същата температура като средната за района, в който се намират), обаче след ужасния пек навън двамата зъзнеха, може би и защото още бяха плувнали в пот след ужасяващото стълкновение с Джак Хоскинс. Въздушно течение, идващо нейде от дълбините, лъхаше в лицата им и разнасяше едва доловимата миризма на гнилоч.

Той рязко спря и когато Холи се блъсна в него, подскочи — толкова беше изнервен.

— Какво има? — прошепна тя.

Той не продума, само насочи фенерчето към тесен проход в стената вляво. Отстрани някой беше написал с черен спрей ПРОВЕРЕНО и НИЩО.

Продължиха напред бавно, много бавно. Ралф не знаеше как се чувства Холи, ала него все повече го обземаше страх, все повече започваше да вярва, че никога вече няма да види жена си и сина си. Нито пък дневната светлина. Странно как изведнъж започваш да чувстваш колко ти липсва. Струваше му се, че ако се измъкнат от пещерата, ще пие като вода дневната светлина.

— Тук е ужасно, нали? — прошепна Холи.

— Да. Искам да се върнеш.

Вместо да отговори, тя го побутна по гърба.

Отминаха още няколко прохода встрани от спускащия се коридор; всеки беше обозначен с онези две думи. Кога ли са били написани? Ако по това време Клод Болтън е бил тийнейджър, значи са изминали петнайсет, дори двайсет години. Идвал ли е оттогава някой (освен Другия, разбира се)? Стъпвал ли е тук човешки крак след трагедията? Едва ли, и то с основание. Холи имаше право, в този подземен лабиринт беше ужасно. С всяка стъпка все по-силно го връхлиташе усещането, че го погребват жив. Насили се да си спомни полянката във Фигис Парк. Да си спомни Франк Питърсън и клона с обелената кора, покрит с кървави отпечатъци от пръсти. И Тери Мейтланд, който малко преди да умре, му казва: „Невинен съм, затова на твоята съвест няма да олекне.“

Продължи да върви напред.

Неочаквано коридорът се стесни още повече заради купчините от скални отломъци от двете му страни. Ралф насочи нагоре фенерчето и видя в тавана голяма вдлъбнатина, напомняща дупка във венеца след изваждането на зъб.

— Точно тук се е срутил сводът, Холи. Навярно втората група спасители са извозили навън най-големите скални късове. А тези… — Той освети отломките и под лъча на фенерчето отново проблеснаха призрачни разноцветни ивици.

Холи довърши фразата вместо него:

— Не са си направили труда да ги изнесат. Само са ги избутали от двете страни на коридора.

— Да.

Отново тръгнаха напред, сега придвижването беше по-трудно, особено за Ралф, който беше по-широкоплещест и му се налагаше да върви извърнат настрани. Подаде на Холи фенерчето и повдигна дясната си ръка:

— Осветявай пътя изпод ръката ми. Само напред, не встрани! Не искам изненади.

— Д-д-добре.

— Хм, сякаш зъзнеш от студ.

— Наистина зъзна. И не говори толкова високо, онзи може да ни чуе.

— Какво от това? Знае, че идваме. Наистина вярваш, че може да го убие куршум, нали? Нима…

— Спри, спри веднага! Ще го настъпиш!

Ралф се подчини, сърцето му заби до пръсване. Холи насочи фенерчето към нещо на сантиметри от краката му. Преди купищата отломки да изчезнат и коридорът отново да се разшири, Ралф видя върху последната купчина труп на куче или на койот. По-вероятно беше на койот, но не можеше да е сигурен, защото главата на животното я нямаше. Коремът му беше разпран, вътрешностите също липсваха.

— Ето откъде е вонята на мърша — промълви Холи.

Той внимателно прескочи гнусната находка, но три метра по-нататък отново се спря. „Да, животното наистина е било койот, ето я и главата му“ — помисли си. Стори му се, че очите са ококорени от изненада, и отначало не разбра какво предизвиква това впечатление.

Холи първа осъзна причината:

— Очите ги няма. Вътрешностите не са му били достатъчни. Изгребал е и очите на горкото животно. Божичко…

— Излиза, че Другия не се храни само с човешка плът и кръв… Или със скръб — промълви Ралф.

— Ще ти обясня набързо. Благодарение на нас — най-вече благодарение на двама ви с лейтенант Сабло — той беше прекалено активен в периода, когато би трябвало да е в хибернация. И не можа да се добере до любимата си храна. Сигурно е много гладен.

— И силите му са изчерпани, както предположи ти.

— Да се надяваме — прошепна Холи. — Много ме е страх. Мразя затворените пространства и…

— И те съветвам да се върнеш.

Тя отново го побутна напред:

— Продължавай да вървиш и си гледай в краката.

20.

Дирята от призрачно светещи капки продължаваше. Ралф мислено ги наричаше „потта на чудовището“. Дали и то като тях се потеше от страх? Дано! Надяваше се също да е изпитало сковаващ страх и още да се бои.

От двете страни на коридора се отваряха нови проходи, които не бяха маркирани с черен спрей; бяха прекалено тесни, та в някой да се вмъкне дете. Както и да се измъкне отвътре. Холи отново вървеше редом с Ралф, макар че пак нямаше много място. Някъде далеч капеше вода, веднъж лек ветрец отляво лъхна лицето на Ралф, сякаш го помилваха призрачни пръсти. Идваше от поредния тесен проход и беше съпроводен от глухо стенание, напомнящо звука, когато някой духа в гърлото на празна бирена бутилка. Да, безспорно страховито място! Трудно му беше да повярва, че туристите са плащали, за да разгледат тази каменна гробница, но, разбира се, те не са знаели онова, което му беше известно и което вече приемаше за истина. Странно как спускането в дълбините на земята помагаше да повярваш в нещо, което доскоро си смятал не само за невъзможно, но и за смехотворно.

— Внимавай — предупреди го Холи. — Има още „изненади“.

Този път бяха две катерички, разкъсани на парчета. Встрани от тях се виждаха останките от гърмяща змия… всъщност само ивици от кожата ѝ.

След малко стигнаха до стръмен спускащ се склон, излъскан като паркета на дансинг. Ралф си помисли, че сигурно тук по времето на динозаврите е текла подземна река, която е пресъхнала дълго преди раждането на Исус. От едната страна имаше железен парапет, на места прояден от ръжда. Холи насочи фенерчето натам и те видяха не само фосфоресциращи капки, а отпечатъци от длани и от пръсти. Отпечатъци, които несъмнено щяха да отговарят на тези на Клод Болтън.

— Мръсникът се е държал за парапета, за да не падне.

Холи кимна:

— Сигурно това е „Дяволската пързалка“, за която говореше Лави. Вни…

Някъде зад тях и под тях се чу шум от падащи камъни, последван от глухо тупване, от което коридорът се разтресе. Ралф си спомни как понякога дори дебел пласт лед може да се раздвижи. Холи го погледна изплашено.

— Мисля, че няма опасност — побърза да я успокои той. — В продължение на столетия пещерата е разговаряла със себе си.

— Да, но след земетресението, за което ни разказа Лави, разговорът е станал по-оживен.

— Съветвам те да се…

— Престани да ми го повтаряш. Искам да разбера как ще свърши тази история — прекъсна го тя и Ралф знаеше, че е искрена.

Слязоха по склона, като се държаха за перилото, обаче внимаваха да не докосват отпечатъците от ръката на онзи, минал преди тях. Долу ги посрещна табела с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ ПРИ ДЯВОЛСКАТА ПЪРЗАЛКА. ВНИМАВАЙТЕ, ДРЪЖТЕ СЕ ЗА ПЕРИЛОТО.

Коридорът отвъд „пързалката“ беше още по-широк. Следваше още един аркообразен вход, но дървената облицовка беше изгнила и изпопадала, разкривайки създаденото от природата: само една назъбена паст.

Холи сви дланите си като фуния и тихичко извика:

— Ехо?

Гласът ѝ се върна в поредица от наслагващи се отгласи: Ехо… хо… хо… хо…

— Така и предполагах. Това е „Залата на звуците“ — онази, голямата, за която Лави каза, че…

— Привет.

Привет… ет… ет… ет…

Думата бе изречена тихо, но за миг сърцето на Ралф престана да бие. Усети как Хол и се вкопчи в рамото му толкова силно, че пръстите ѝ сякаш се превърнаха в нокти на граблива птица.

— След като вече сте тук… — Тук… ук… ук… ук… — и сте си направили труда да ме намерите, защо не влезете?

21.

Двамата заедно прекрачиха арката, Холи се беше вкопчила в ръката на Ралф като младоженка, която в последния момент се е изплашила от предстоящата сватбена церемония. Тя държеше фенерчето; Ралф стискаше пистолета и възнамеряваше да го използва веднага щом види онзи, който ги предизвикваше. Само един изстрел. Ала отначало нямаше по кого да стреля…

Отвъд арката се простираше издадена скална площадка — нещо като балкон на двайсетина метра от пода на пещерата. Надолу водеше спираловидна метална стълба. Холи вдигна глава и веднага ѝ се зави свят — стълбата се изкачваше около шейсет метра височина, минаваше край голям отвор (може би едновремешния централен вход) и стигаше чак до тавана, от който висяха сталактити. Тя разбра, че хълмът е кух като пластмасова торта на витрината на сладкарница. Надолу стълбата изглеждаше непокътната, но горната ѝ част се беше откачила от големите колкото юмрук болтове и висеше изкривена над ямата.

На дъното на пещерата, осветен от най-обикновен лампион, какъвто има във всяка сравнително добре обзаведена дневна, стоеше Другия. Кабелът на лампиона беше включен в тихо жужащ червен генератор „Хонда“. На границата между кръга светлина и мрака стоеше походно легло, в чийто долен край имаше сгънато одеяло.

През дългите си години в полицията Ралф беше виждал много бегълци от закона и онзи, за когото бяха дошли, спокойно можеше да мине за един от тях: хлътнали очи, кльощав, очукан от живота. Носеше джинси, кожухче без ръкави над мръсната бяла риза и протрити каубойски ботуши. Изглежда, не беше въоръжен. Беше вдигнал лице към тях — лицето на Клод Болтън, увенчано с черна щръкнала коса, с високите скули, предполагащи, че в жилите му тече индианска кръв, с брадичка катинарче. От мястото, на което се намираше, Ралф не можеше да види опакото на дланите му, но знаеше, че на тях има татуировки.

„Татуирания, човекът с татуировките“ — така го бе нарекъл Хоскинс.

— Ако държите да си поговорим, рискувайте да слезете по стълбата. Мен издържа, обаче ви предупреждавам, че никак не е стабилна. — Говореше бавно и спокойно, но думите му се припокриваха, удвояваха се и се утрояваха, сякаш долу не стоеше само едно същество, а цяла секта подобни на него, скрити в сенките и в тесните проходи, в които не проникваше светлината на лампиона.

Холи тръгна към стълбата, но Ралф я спря:

— Аз ще сляза пръв.

— По-добре аз, защото съм по-лека.

— Аз съм пръв! — повтори той. — Ще ме последваш, когато стигна долу. Ако стигна. — Говореше тихо, почти шепнешком, но предполагаше, че заради акустиката Другия чува всяка негова дума. „Надявам се да е така“ — помисли си. — Само че спри, преди да слезеш по последните стъпала. Искам да си поговоря насаме с него — добави и я погледна в очите. Тя едва забележимо кимна към пистолета му. Не, нямаше да има разговори, никакви въпроси и отговори. Всичко бе приключило. Един изстрел в главата на чудовището и после щяха да изтичат навън. Стига сводът да не паднеше и да не ги затиснеше.

— Добре — промълви. — Моля те, внимавай.

Е, нямаше как да изпълни тъкмо тази ѝ молба (ръждясалата спираловидна стълба или щеше да го издържи, или не), но докато слизаше, той се опита да си внуши, че е много по-лек. Стълбата стенеше, скрибуцаше и се тресеше.

— Добре се справяш дотук — отбеляза Другия. — Движи се по-близо до стената, може да е по-безопасно.

Пасно… асно… асно…

Ралф стигна додолу. Онзи стоеше неподвижно до лампиона, създаващ нелеп домашен уют. Дали го беше купил заедно с генератора и с походното легло от „Хоум Депо“ в Типит? Нищо чудно — май това беше единственият подобен магазин в това забравено от Бога кътче на Щата на самотната звезда. Не че имаше значение… Стълбата зад него отново заскърца и застена, докато Холи слизаше по нея.

Едва сега Ралф можа да разгледа отблизо Другия с интереса на учен, изследващ неизвестен обект. Приличаше му на човек, същевременно му беше трудно да го възприеме като представител на човешката раса. Беше като да гледаш картина, но да си малко кривоглед: знаеш какво виждаш, обаче всичко е изместено и някак далеч от истината. Лицето беше на Клод Болтън, но брадичката не беше заоблена, а квадратна и с трапчинка, дясната страна на долната челюст бе по-дълга от другата и физиономията изглеждаше изкривена, почти гротескна. Косата беше гарвановочерна като на Клод, само че в нея се провиждаха кестеняво-червеникави кичури. Най-поразителни бяха очите. Едното беше кафяво като на Клод, но другото беше синьо.

Ралф знаеше чия е брадичката с трапчинка и червеникаво-кестенявата коса. И най-вече — синьото око. Беше видял как помръква, когато Тери Мейтланд умря на улицата през онова горещо юлско утро… бе неотдавна, а сякаш бяха изминали години.

— Още се променяш, нали? Проекцията, видяна от жена ми, може би е изглеждала като Клод, но истинското ти аз не се е преобразило докрай, нали?

Възнамеряваше това да са последните думи, които Другия ще чуе. Стълбата беше престанала да скърца, което означаваше, че Холи още е достатъчно високо, за да е в безопасност. Той вдигна глока и хвана китката си с лявата си ръка.

Другия разпери ръце:

— Убий ме, щом си решил, детектив, но знай, че ще погубиш и себе си, и приятелката си. Не мога да ти чета мислите, както чета мислите на Клод, обаче знам какво ти се върти в главата: смяташ, че не рискуваш само с един изстрел, че това е приемлив риск. Имам ли право?

Ралф не продума.

— Знам, че съм прав, знам и още нещо — рискът е прекалено голям. — Той изкрещя: — КАЗВАМ СЕ КЛОД БОЛТЪН!

Ехото отекна още по-гръмко от крясъка. Холи стреснато възкликна, защото парче от сталактит, вероятно вече пропукан, се отдели от тавана и профуча надолу като каменна кама. Заби се в пода на пещерата далеч от окръжността, очертавана от светлината на слабата лампа, но Ралф разбра посланието.

Другия отпусна ръце:

— След като сте научили достатъчно, че да ме откриете тук, сигурно вече знаете и това, но за всеки случай ще ви информирам. Две момченца се загубили някъде в проходите под тази зала, а когато спасителите се опитали да ги намерят…

— Някой от екипа стрелял и част от тавана се срутила — обади се от стълбата Холи. — Да, известно ни е.

— Случило се е в прохода „Дяволската пързалка“, където звукът от изстрела е бил позаглушен. — Другия се усмихна. — Какво ли ще се случи, ако ти, детектив Андерсън, стреляш тук? Разбира се, по-големите сталактити ще се откъснат от тавана и ще полетят надолу. Може да ги избегнеш, или ще те смажат. Съществува и още една привлекателна възможност — горната част на хълма да се срути и свличането на земните маси да погребе всички ни. Искаш ли да рискуваш, детектив? Мисля, че беше готов, докато слизаше по стълбата, но те предупреждавам, че рискът е прекалено голям.

Стълбата отново изскърца — Холи беше слязла още едно, може би две стъпала надолу.

„Не се приближавай!“ — мислено ѝ заповяда той, само че нямаше как да я принуди. Тази жена беше много вироглава.

— Знаем и защо си тук — каза тя. — Чичото и братовчедите на Клод са погребани някъде в тази пещера.

— Точно така. — Той… то… се усмихна още по-широко. Златният зъб в устата му беше зъбът на Клод, както и татуировките на опакото на дланите му. — Заедно с мнозина други, включително двете деца, които са се надявали да спасят. Усещам ги в земята. Някои са близо. Роджър Болтън и синовете му са ей там, на по-малко от шест метра под „Змийски корем“. Усещам ги най-силно не защото са по-близо, а понеже са кръвни роднини на онова, в което се превръщам.

— Само че не стават за храна — подхвърли Ралф, като гледаше походното легло. Каменният под до хладилната чанта беше осеян с кости.

— Естествено! — Другия го изгледа подигравателно, сякаш не беше чувал по-глупава забележка. — Само че от останките им се излъчва нещо… не мога да го обясня, обикновено не споделям тези неща… някаква еманация. Чувствам как се излъчва даже от глупавите хлапета, макар да е слаба. Те са много надълбоко. Може да се каже, че са загинали при проучването на неизследвани участъци от Мерисвил Хол. — Той отново се ухили и този път показа всичките си зъби. Ралф се запита дали се е усмихвал така, когато е убил Франк Питърсън, ръфал е плътта му и заедно с кръвта е пиел агонията му.

— Излъчване, напомнящо слабата светлина на нощна лампа, така ли? — попита Холи с такъв тон, сякаш изгаряше от любопитство, и слезе още две стъпала надолу. Ралф искаше с цялото си сърце тя да се движи обратно — нагоре и навън, обратно под жаркото тексаско слънце.

Другия само сви рамене.

Ралф се опита да внуши на Холи:

„Върни се! Обърни се и се изкачи обратно. Ще стрелям веднага щом съм сигурен, че си имала достатъчно време да излезеш през входа на Ахига. Ще стрелям дори ако ще оставя жена си вдовица и сина си сирак. Дължа го на Тери и на всички преди него.“

— Да, нощна лампа — повтори тя и прекрачи на долното стъпало. — За да не те е страх от тъмното. Като малка имах такава лампа, действаше ми успокояващо.

Онзи се беше втренчил в нея. Беше с гръб към лампиона, лицето му оставаше в сянка и сега Ралф видя странно сияние в различните му очи. Всъщност не беше в тях, а се излъчваше отвътре и чак сега му стана ясно защо Грейс Мейтланд твърдеше, че съществото, което е видяла, е имало сламки вместо очи.

— Успокояващо ли? — Онзи сякаш заобмисля думата. — Да, може би, макар че никога не ми е хрумвало. За мен това сияние означава информация. Дори и мъртви, те притежават есенцията на Болтънови.

— Имаш предвид мислите им, така ли? — Тя направи още една крачка към него. Ралф свали лявата си ръка от китката, стискаща пистолета, и махна на Холи да се върне, макар да знаеше, че няма да му се подчини.

— Не, не! — нетърпеливо възкликна Другия; очевидно смяташе въпросите ѝ за глупави, но изпитваше и още нещо. Желание, жажда да говори, позната на Ралф от многобройните разпити, които беше провеждал. Случваше се с повечето заподозрени, които твърде дълго бяха останали в заключените стаи на мислите си. А това… същество сигурно е било само с мислите си дълго, много дълго време. Личеше си от пръв поглед.

— Тогава какво? — Холи не беше помръднала. „И слава Богу“ — помисли си Ралф.

— Кръвната връзка. Тя е много по-важна от паметта или от физическите прилики, предавани от поколение на поколение. Тя е начин на съществуване. На виждане. Не е храна, но е сила. Душите им ги няма, няма го тяхното ка, но нещо е останало дори в мъртвите им мозъци и тела.

— Нещо като ДНК. Може би на племенна, може би на расова основа — подхвърли Холи.

— Може би, щом така ти харесва повече. — Той пристъпи към Ралф и протегна ръката с татуираната дума ТРЯБВА. — Наподобява тези татуировки. Не са живи, но съдържат определена инфор…

— Престани! — кресна тя и Ралф си помисли: „Господи, съвсем близо е до него! Как е стигнала дотам, без да я чуя?“

Ехото… и следващото… и следващото се застъпиха и сякаш се усилиха и още нещо падна на пода. Този път не беше сталактит, а камък, откъртен от стената.

Другия се намръщи:

— Не викай, ако не искаш пещерата да се срути върху нас.

Холи отново заговори — по-тихо, но все така настойчиво:

— Не забравяй какво причини този на детектив Хоскинс. Докосването му отравя.

— Само когато се преобразявам — любезно обясни чудовището. — Представлява естествена защита и рядко е с фатални последици. По-скоро прилича на обрив от отровен бръшлян, отколкото на поражение от радиация. Разбира се, детектив Хоскинс беше… податлив, да речем. Щом докосна някого, често (невинаги, но често) прониквам и в съзнанието му. Или в съзнанието на близките му. Така направих с близките на Франк Питърсън. Съвсем леко, колкото да ги подтикна натам, накъдето бяха поели.

— Да не си посмял да мръднеш! — процеди Ралф.

Другия вдигна татуираните си ръце:

— Разбира се. Както казах, ти си въоръженият. Само че не мога да ви позволя да си тръгнете оттук. Твърде уморен съм, за да си търся ново убежище. Първо, заради непредвиденото шофиране дотук, второ, трябваше да се снабдя с това-онова, което още повече изчерпа силите ми. Изглежда, сега сме в задънена улица.

— Ти сам се вкара в задънена улица — поправи го Ралф. — Знаеш го, нали?

Другия обърна към него лицето си, все още смътно наподобяващо лицето на Тери, и не отговори.

— Хийт Холмс. Разбирам защо си го набелязал. Другите преди него също. Обаче с Мейтланд се издъни.

— Може и да си прав. — Онзи изглеждаше озадачен, но все още говореше спокойно, дори самодоволно. — Само че съм избирал и много други — всеки един с желязно алиби и с безупречна репутация. Алибито и репутацията са без значение, когато веществените доказателства и свидетелските показания доказват вината. Хората не проумяват обяснения и факти, неотговарящи на възприятието им за реалност. Не предвиждах да ме проследиш дотук. Дори не трябваше да ме усетиш; колкото и непоклатимо да беше алибито на Мейтланд, той щеше да бъде обвинен и осъден. Но ти се усъмни, почувства нещо нередно. Дали защото дойдох пред съда?

Ралф не продума. Холи беше слязла от стълбата и сега стоеше до него.

Другия въздъхна:

— Сгреших, признавам. Подцених факта, че ще има телевизионни камери, обаче още изпитвах глад. Въпреки това можеше да се въздържа. Само че бях лаком.

— И прекалено самоуверен, не забравяй да го добавиш към списъка. А прекалената самоувереност води до нехайство. Ние, ченгетата, знаем много примери за самозабравили се и станали небрежни престъпници.

— Да, може да си прав. Мисля обаче, че и този път щеше да ми се размине. — Той изпитателно се втренчи в бледата жена с прошарена коса, застанала до Ралф. — На теб трябва да благодаря за сегашното си положение, нали, Холи? Клод каза, че името ти е Холи. Как така повярва в съществуването ми? Как съумя да накараш неколцина съвременни мъже, които вярват само в онова, което долавят петте им сетива, да ме проследят дотук? Някога виждала ли си подобен на мен? — Нямаше съмнение, че е искрен, че изгаря от любопитство.

— Не сме тук да отговаряме на въпросите ти! — сопна се тя. Беше пъхнала ръка в джоба на измачканото си сако, в свободната ѝ ръка беше ултравиолетовото фенерче; не го беше включила, единствената светлина идваше от лампиона. — Дойдохме да те убием.

— И как смятате да го направите… Холи? Да бяхме само двамата с твоя приятел, той може би щеше да се осмели да стреля, но не мисля, че ще рискува и твоя живот. А пък ако той или двамата заедно решите да се нахвърлите върху мен, ще установите, че съм учудващо силен, както и че мога да ви отровя. Да, въпреки че съм омаломощен.

— Засега резултатът е равен, но не задълго — процеди Ралф. — Хоскинс рани щатския полицай Юн Сабло, обаче не го уби. Сигурно вече е повикал подкрепление.

— Ха-ха, добър опит, само че не ти се вързах. На десет километра на изток и двайсет на запад няма клетки на мобилни оператори. Мислиш ли, че не съм проверил?

Ралф очакваше подобна вероятност, но имаше още един коз:

— Хоскинс взриви автомобила, с който дойдохме. Димът се вижда от километри.

За първи път онзи се изплаши не на шега.

— Хм, това променя нещата. Налага се да избягам, което в сегашното ми състояние ще е трудно и болезнено. Ако целта ти е била да ме ядосаш, детектив, то ус…

— Попита ме дали съм виждала подобни на теб — прекъсна го Холи. — Не съм… по-точно, виждала съм, но не твои копия, обаче Ралф е виждал. Като оставим настрана способността да се преобразяваш и да превземаш паметта на жертвите си, както и странните ти, горящи очи, ти си най-обикновен сексуален садист и педофил.

Онзи потрепери, сякаш го беше зашлевила, и за миг като че ли забрави горящото, изпращащо димни сигнали комби на паркинга.

— Обидно, нелепо и невярно! Храня се, за да се поддържам жив, нищо повече. Вие, хората, правите същото, като убивате прасета и крави. Скотове — само това сте за мен.

— Лъжеш. — Холи пристъпи към него и бръсна встрани ръката на Ралф, когато той се опита да я хване за рамото. На бледите ѝ страни бяха разцъфнали алени рози. — Способността ти да изглеждаш като някой, който не си… като нещо, което не си, ти помага да печелиш доверие. Могъл си да убиеш който и да е приятел на господин Мейтланд. Дори жена му. Само че си убил дете. Жертвите ти винаги са деца.

— Защото са най-питателната и вкусна храна! Не си ли яла телешко? Или черен дроб от теленце?

— Не само ги изяждаш, а еякулираш върху тях. — Лицето ѝ се изкриви от отвращение. — Изпразваш се върху тях…

— За да оставя ДНК! — кресна той.

— Можеш да я оставиш и по други начини! — извика Холи и още нещо падна от тавана над тях. — Само че не си вкарваш оная работа, нали? Защото си импотентен! — Вдигна пръст, после го сви. — Така е, нали?

— Млъкни!

— Избираш деца, защото си педофил, който дори не може да ги изнасили с пениса си и използва…

Той се спусна към нея, лицето му се беше изкривило от омраза, неприсъща нито на Клод Болтън, нито на Тери Мейтланд; беше неговата си омраза, черна и страшна като земните дълбини, в които близнаците Джеймисън се бяха простили с живота. Ралф се прицели, но Холи се изпречи пред него:

— Не стреляй, не стреляй!

Още нещо падна от тавана, този път — много голямо: разби на парчета походното легло и хладилната чанта и върху лъскавия под се разпиляха отломки от камъни с блестящи минерални жилки.

От онзи джоб на сакото си, който все беше провиснал, Холи измъкна нещо — дълго, бяло и опънато от едната страна, като че ли там имаше някаква тежест. Същевременно включи ултравиолетовото фенерче и го насочи право в лицето на превръщенеца. Онзи потрепери, изръмжа и обърна глава, протегнал към нея татуираните ръце на Клод Болтън. Тя вдигна бялото нещо и замахна с всичка сила. Краят с тежестите се стовари върху слепоочието на Другия.

Онова, което Ралф видя после, години наред щеше да го преследва в сънищата му. Отляво главата на чудовището хлътна, като че ли черепът не беше от кост, а от папиемаше. Кафявото око изскочи от орбитата си. Съществото падна на колене и лицето му сякаш се втечни. Стотици черти пробягаха по него за секунди и изчезнаха: високи и ниски чела, бухлати вежди и други, толкова руси, че почти не се виждаха, хлътнали и изпъкнали очи, плътни и тънки устни. Появиха се щръкнали предни зъби и изчезнаха, брадички изпъкваха и се смаляваха… Ала последното лице, което се задържа най-дълго (и което почти сигурно бе истинският лик на Другия), беше невзрачно като на човек, когото ще срещнеш на улицата и ще отминеш, без да запомниш как е изглеждал.

Холи отново го удари, този път улучи скулата му и невзрачното лице доби формата на кошмарен полумесец, все едно беше картинка от страшна детска книжка.

„В крайна сметка то е нищо — помисли си Ралф. — Никой. Онова, което приличаше на Клод, на Тери, на Хийт Холмс… е нищо. Само фалшиви фасади. Само сценични костюми.“

Безброй червеникави, подобни на червеи гадини изпълзяха от дупката в главата на Другия, от носа му, от капковидния отвор, в който се беше превърнала устата му, изпопадаха на пода на „Залата на звуците“ и се загърчиха. Тялото на Клод Болтън първо затрепери, после заподскача, накрая започна да се смалява в дрехите.

Холи хвърли фенерчето и отново замахна с бялото нещо (едва сега Ралф видя, че е мъжки спортен чорап), като го държеше с две ръце, и за последен път го стовари върху главата на „нещото“. Лицето се разцепи надве като прогнила кратуна. В кухината нямаше мозък, само още безброй гърчещи се червеи, които неизбежно напомниха на Ралф за личинките, видени от него в пъпеша преди много години. Онези, които вече бяха на пода, пълзяха към краката на Холи.

Тя отстъпи заднешком, блъсна се в Ралф и краката ѝ се подкосиха. Той я сграбчи и ѝ помогна да запази равновесие. Лицето ѝ беше мъртвешкибледо и обляно от сълзи.

— Хвърли чорапа — прошепна ѝ той.

Холи го изгледа, сякаш не разбираше какво ѝ говори.

— Върху него има от гадинките.

Тя отново не реагира, само се взираше в него като в непознат. Ралф се опита да изтръгне чорапа от хватката ѝ, но отначало не можа, толкова силно се беше вкопчила в него. Той разтвори пръстите ѝ един по един, макар да беше готов в краен случай да ги счупи. Тези гадинки бяха по-опасни от отровен бръшлян, ако я полазеха. А пък ако проникнеха под кожата ѝ…

Холи като че ли започна да идва на себе си и отвори юмрука си. Чорапът падна, петата издрънча, когато се удари в каменния под. Ралф побърза да се отдръпне от червеите, които търсеха сляпо (какво ти сляпо, идваха право към двама им), и задърпа Холи за ръката, още сгърчена от нечовешката сила, с която беше стискала чорапа. Тя погледна надолу, видя какво ги заплашва и хлъцна.

— Не пищи! — просъска Ралф. — Сводът може да се стовари върху нас. Само се качвай!

Задърпа я нагоре по стълбата. След първите четири-пет стъпала Холи вече можеше да се движи и без неговата помощ, само че трябваше да се качват заднешком, за да държат под око червеите, които продължаваха да излизат от разцепената глава на чудовището. Също и от капковидната му уста.

— Спри — прошепна тя. — Спри и ги погледни, вече не се движат толкова бързо и не могат да се качат на стълбата, започват да умират.

Имаше право. Пълзяха по-бавно, а онези, струпани на купчина до мъртвото чудовище, вече не помръдваха. Трупът обаче се движеше; нещо в него, одушевената сила, се опитваше да задържи живота. Съществото с образа на Болтън се гърчеше и размахваше ръце като регулировчик. Докато го наблюдаваха, шията му се скъси. Онова, което беше останало от главата, постепенно се скри под яката на ризата. Остана да стърчи само черната коса на Клод Болтън, после и тя изчезна.

— Какво е това? — прошепна Холи. — Какво са тези гадини?

— Не знам и не ме интересува — промърмори Ралф. — Знам само, че до края на живота си ще пиеш безплатно, най-малкото когато си с мен.

— Много рядко консумирам алкохол. Не бива заради лекарствата, които вземам. Мисля, че ти го ка… — Изведнъж се наведе над перилото и повърна. Ралф я придържаше, за да не се подхлъзне. — Извинявай…

— Няма за какво. Хайде да…

— … се махаме от проклетата пещера! — довърши тя.

22.

Слънчевата светлина никога не им се беше струвала толкова прекрасна.

Едва стигнаха до табелата с вожда Ахига, когато Холи измънка, че ѝ се вие свят и иска да си почине. Ралф примъкна широк и плосък камък и двамата седнаха на него. Тя се вгледа в проснатия на земята труп на Джак Хоскинс, изстена и от очите ѝ потекоха сълзи. Отначало само задавено хълцаше, сякаш я бяха учили, че за нищо на света не бива да плаче пред някого. Ралф я прегърна през раменете и сърцето му се сви — беше толкова крехка. Холи притисна лице до гърдите му и се разрида. Той си даваше сметка, че не бива да се бавят, че трябва час по-скоро да се върнат при Юн; може да беше по-тежко ранен, отколкото им се бе сторило — бяха под обстрел и беше невъзможно да преценят. В най-добрия случай лакътят му беше счупен и рамото — изместено. Ралф си даваше сметка и за друго: че е наложително да изчакат още мъничко, докато Холи се посъвземе — беше го заслужила, извършвайки онова, което той, опитният детектив, не бе могъл да стори.

След около четирийсет и пет секунди „бурята“ отслабна. След минута премина. Холи Гибни беше силна жена. Обърна към Ралф зачервените си от плача очи, но сякаш още не осъзнаваше къде се намира. Нито пък кой е той.

— Не мога да го направя отново, Бил. Никога повече! Никога, никога, никога! И ако това… нещо… се върне към живота като Брейди, ще се самоубия. Чуваш ли?

Ралф лекичко я разтърси:

— Няма да възкръсне, Холи. Повярвай ми!

Тя примигна:

— Ралф. Обърках се, исках да кажа „Ралф“. Видя ли какво изпълзя от… видя ли червеите?

— Да.

— Охххх… Охххх… — Тя притисна длан до устните си, сякаш се страхуваше, че отново ще повърне.

— Откъде знаеше как да пригодиш чорапа като палка и колко силен е ударът, ако чорапът е дълъг? Бил Ходжис ли те научи?

Тя кимна.

— Какво имаше вътре?

— Сачми за лагери, също като в „палката“ на Бил. Купих ги от „Уолмарт“ във Флинт Сити. Защото не използвам огнестрелно оръжие. Всъщност не вярвах, че ще използвам Бияча, действах… импулсивно.

— Или интуитивно. — Ралф не осъзна, че се усмихва; още беше вцепенен… безчувствен… и често се оглеждаше, за да се увери, че гадините не са пропълзели след тях в отчаяния си стремеж да оцелеят в нов гостоприемник. — Бияча! Ти ли го измисли?

— Бил го наричаше така. Да тръгваме. Юн е…

— Знам. Първо обаче ще свърша нещо. Не ставай още. — Приближи се до мъртвия Хоскинс и се насили да пребърка джобовете му. Извади ключовете за пикапа и се върна при Холи. — Готово.

Заслизаха по пътеката. Холи се спъна веднъж и Ралф я хвана навреме, после тя го подкрепи, когато той залитна и едва не падна.

„Все едно сме двама сакати — помисли си Ралф. — Но след всичко, което видяхме…“

— Останаха толкова много загадки — промълви тя. — Откъде е дошъл. Дали гадинките са били причинители на болест, или дори някаква форма на извънземен живот. Кои са били жертвите му — не само децата, които е убил, а и хората, обвинени в убийствата. Сигурно са много. Много! Видя ли му лицето накрая? Видя ли как се променяше?

— Да. Никога няма да го забравя.

— Не знаем колко време е живял. Как се е проектирал. Какво всъщност беше.

— Последното ни е известно — поправи я Ралф. — Той… то беше Ел Куко. А, и още нещо — знаем, че проклетникът е мъртъв.

23.

Почти бяха стигнали до края на пътеката, когато чуха клаксон. Холи се сепна, спря и прехапа наранените си устни.

— Спокойно, мисля, че е Юн — промърмори Ралф.

Пътеката вече беше по-широка, затова бързо се озоваха зад бившия склад. Заобиколиха го и наистина видяха Юн — беше седнал зад волана на пикапа и натискаше клаксона с дясната си ръка. Лявата — подута и окървавена, — лежеше в скута му като кученце.

— Вече можеш да спреш — подвикна му Ралф. — Мама и татко са тук. Как си?

— Болката в ръката е нечовешка, иначе съм добре. Очистихте ли го? Другия, Ел Куко?

— Да. Холи го ликвидира. Не беше човек, но все пак умря. Никога повече няма да убива деца.

— Холи ли? — Юн изненадано я изгледа. — Как…

— По-късно ще ти разкажем — прекъсна го тя. — В момента ти си по-важен. Загуби ли съзнание? Вие ли ти се свят?

— Главата ми се замая, докато се довлека дотук. Стори ми се, че измина цяла вечност, няколко пъти спрях да си почина. Надявах се да ви пресрещна на излизане от пещерата. По-скоро се молех на Бог. После видях пикапа. Сигурно е на снайпериста. Регистриран е на името на Джон Хоскинс. Дали е този, за когото мисля?

Ралф кимна:

— Детектив от полицията на Флинт Сити. По-точно беше. И той е мъртъв. Застрелях го.

Юн смаяно се ококори:

— Той пък защо е бил тук?

— Другия го беше изпратил. Нямам представа как е успял.

— Помислих си, че може да е оставил ключовете, обаче ги няма. Няма и някакво болкоуспокояващо в жабката. Само регистрационен талон, документ за застраховката и разни боклуци, дето не стават за…

— Ключовете са у мен — прекъсна го Ралф. — Бяха в джоба му.

— А пък аз ще ти дам болкоуспокояващо. — Холи извади от единия торбест джоб на измачканото си и мръсно сако голямо кафяво шишенце без етикет.

— Още какво носиш там? — попита Ралф. — Примус? Кафеварка? Радиостанция?

— Чувството ти за хумор издиша. Вече ти го казах — измънка тя.

— Не е шега, а израз на възхита.

— Към който се присъединявам — обади се Юн.

Холи отвори „портативната аптечка“, изсипа на дланта си куп различни таблетки и внимателно остави шишенцето върху таблото на пикапа:

— Да видим… золофт… паксил… валиум, макар че напоследък рядко го вземам… и… а, ето. — Тя остави в дланта си две оранжеви таблетки и внимателно върна обратно другите. — Мотрин. Пия го против главоболие, причинено от напрежение и преумора. Както и при болки в челюстните стави, макар те да понамаляха, откакто използвам предпазител против скърцане със зъби. Купих си хибридния модел, наречен „Нощен страж“. Скъпичък е, но си струва пари… — Тя не довърши, защото забеляза, че се взират в нея. — Защо ме гледате така?

— Отново изразяваме възхищението си, querida, скъпа — заяви Юн. — Харесвам жените, които са подготвени за всякакви случаи. — Взе таблетките, глътна ги без вода и затвори очи. — Много ти благодаря. Дано нощният страж винаги ти служи вярно.

Холи го изгледа, сякаш се питаше как да приеме подмятането му, и пусна шишенцето обратно в джоба си:

— Имам още две, ако много те заболи. Да си чул сирени на пожарни?

— Не. Подозирам, че няма да дойдат.

— Ще дойдат — намеси се Ралф, — само че ти няма да ги дочакаш, защото отиваш в болница. Плейнвил е по-близо от Типит, освен това Болтънови са ви по път. Трябва да спрете там. Холи, ще можеш ли да шофираш? Аз оставам.

— Ще мога, но защо… — Тя леко се плесна по челото. — Господин Голд и господин Пели.

— Да. Няма да ги оставя така… като захвърлени.

— Забранено е да се пипа или размества нещо на местопрестъплението — отбеляза Юн. — Самият ти много добре го знаеш.

— Да, известно ми е, само че няма да позволя двама достойни мъже да се разлагат под горещото слънце до горящ автомобил. Възражения?

Сабло поклати глава. Късо подстриганата му коса беше потъмняла от пот.

— Разбира се, че нямам.

— Качваме се на пикапа, закарвам го до паркинга, после Холи сяда зад волана. Поминаха ли болките, амиго? Мотринът помогна ли?

— По-добре съм. Не съвсем, но вече не ме боли толкова.

— Радвам се, защото, преди да потеглим, се налага да си поговорим.

— За какво?

— За обясненията, които предстои да дадем — намеси се Холи.

24.

Ралф спря на паркинга и слезе от пикапа. Докато го заобикаляше, пресрещна Холи и този път тя го прегърна — само за миг, но силно. Синьото комби беше почти унищожено от пламъците и димът започваше да се разсейва.

Като се мръщеше от болка и съскаше през зъби, Юн се намести на предната дясна седалка. Наведе се през сваленото стъкло и попита:

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — Ралф знаеше, че Сабло не пита за Хоскинс. — Сто процента?

— Да. Не се разтопи като Злата вещица от Запада, но се случи нещо подобно. След като гръмне голямата новина и криминалистите довтасат, вероятно ще намерят в пещерата само дрехите му и може би куп умрели червеи.

— Червеи ли? — Юн озадачено сбърчи чело.

— Като си спомня как бързо измираха — намеси се Холи, — вероятно също тъй бързо се разлагат. По дрехите обаче ще има ДНК и ако я сравнят с тази на Клод, може би ще има съвпадение.

— Или пък ще открият ДНК и от него, и от Тери, защото преобразяването не беше завършило — отбеляза Ралф. — Видя го със собствените си очи, нали?

Тя кимна.

— Което означава, че пробите ще са безполезни — продължи той. — Според мен Клод няма да има неприятности. — Извади от джоба си мобилния си телефон и го сложи в здравата ръка на Юн. — Ще можеш ли да се обадиш на когото трябва веднага щом имаш обхват?

— Разбира се.

— Знаеш в какъв ред, надявам се.

Докато Юн изброяваше всички, откъм Типит се чу слаб вой на сирени. Изглежда, някой все пак беше забелязал дима, само че не си беше направил труда да дойде дотук и да разбере какво се случва. Може би така беше по-добре.

— Първо звъня на Бил Самюълс, след него — на жена ти. После на началник Гелър и накрая — на капитан Хорас Кийни от тексаската щатска полиция. Номерата са в списъка с контактите. Със семейство Болтън ще разговаряме лично.

— Аз ще разговарям с тях — поправи го Холи. — Ти ще си почиваш и… дано дотогава болките в ръката поутихнат.

— От особена важност е Клод и Лави да си научат урока — каза Ралф. — Хайде, тръгвайте, че ако сте тук, когато пристигнат пожарните, няма мърдане.

Холи нагласи седалката и огледалцето за обратно виждане, както предпочиташе, и се обърна към Юн и към Ралф, който още държеше отворена предната дясна врата. Личеше, че е уморена, но не и изтощена. Кризата със сълзите беше преминала. Сега тя беше съсредоточена и целеустремена.

— Да не забавя нещо важно — каза им. — Обясненията трябва да са кратки. Кратки и възможно най-близо до истината.

— И преди ти се е случвало, нали? — попита Сабло. — Преживяла си го. Ако не същото, то нещо подобно. Така ли е?

— Да. И те ще ни повярват, макар че някои въпроси завинаги ще останат без отговори. Знаете защо. Ралф, вече чувам по-ясно сирените. Време е да тръгваме.

Той затвори вратата и проследи с поглед отдалечаващия се пикап на детектива предател, който си беше получил заслуженото. На Холи нямаше да ѝ е лесно да прекара пикапа през трънаците и храстите, докато заобикаля веригата, препречваща шосето, но тя щеше да се старае да избягва дупките и изровените участъци, та пикапът да не друса и да причини болка на Юн. Беше си казал, че няма как да ѝ се възхити още повече, обаче… ето че сега имаше нов повод.

Първо щеше да се погрижи за Алек — даваше си сметка, че ще му е доста трудно. Комбито вече не беше обгърнато от пламъци, но от нажежената ламарина се излъчваше адска горещина. Лицето и раменете на Алек бяха почернели, косата му беше изгоряла, затова изглеждаше плешив; Ралф го хвана за колана и го повлече към магазинчето за сувенири, като се стараеше да не мисли за дирята от овъглени късчета плът, която оставаше след него. Нито как сега Алек приличаше на човека, когото беше видял пред съда през онзи кошмарен ден. „Липсва само жълтата риза, омотана около главата му“ — каза си и това вече му дойде в повече. Пусна колана, едва направи няколко крачки встрани, наведе се, подпря длани на коленете си и повърна. После събра сили, върна се и довърши започнатото — завлече първо Алек, после Хауи под сянката на магазинчето за сувенири.

Задъхваше се, затова изчака малко, после разгледа вратата на магазинчето. Беше заключена с катинар, но беше изкорубена и изглеждаше паянтова. Опита да я отвори с ритник и втория път пантите поддадоха. Вътре беше сумрачно, жегата беше нетърпима. Полиците бяха празни, останали бяха само няколко сувенирни тениски с надписи АЗ ИЗСЛЕДВАХ МЕРИСВИЛ ХОЛ. Ралф взе две и се постара да изтръска праха от тях. Сирените вече бяха съвсем близо. Той си каза, че пожарникарите надали ще рискуват да повредят колите, като минат през крайпътните гъсталаци, и ще спрат да прережат веригата. Разполагаше с още няколко минути.

Коленичи и покри лицата на двамата мъртъвци. Достойни мъже, които би трябвало да живеят още дълги години. Семействата им щяха да скърбят за тях. Единственото хубаво бе (ако нещо в този кошмар можеше да е хубаво), че скръбта им нямаше да послужи за храна на чудовището.

Седна до тях, облегна лакти на коленете си и наведе глава. Имаше ли вина и за тяхната смърт? Може би, защото веригата от събития винаги водеше обратно до неразумното му, фатално решение да арестува публично Тери Мейтланд. И все пак, колкото и да беше съсипан от умора и от угризения на съвестта, донякъде си даваше сметка, че вината за случилото се не е само негова.

„Ще ни повярват — беше казала Холи. — Знаете защо.“

Той знаеше. Щяха да повярват дори на неправдоподобно обяснение, понеже е невъзможно следите от нечии стъпки внезапно да спрат и ларви да се излюпят в пъпеш с непокътната кора. Щяха да повярват, защото приемането на всяка друга възможност би означавало да се усъмнят в самата реалност. Каква ирония: онова, което бе закриляло Другия през дългите години, когато е убивал, сега щеше да защити тях.

„Вселената е безкрайна“ — каза си и зачака пристигането на пожарните.

25.

Холи шофираше към къщата на семейство Болтън (беше изпънала гръб, ръцете ѝ бяха в позиция 10 и 2 часа) и слушаше как Юн се обажда на хората, които беше изброил на Ралф. Бил Самюълс беше потресен от новината за смъртта на Хауи Голд и Алек Пели; искаше подробности, но Сабло го отряза. По-късно щял да отговори на въпросите му, сега имало нещо много по-важно — Самюълс отново да разпита свидетелите, като започне с Върбова вейка. От самото начало трябва да я предупреди, че са възникнали сериозни съмнения относно самоличността на човека, когото е закарала от „Само за джентълмени“ до железопътната гара в Дъброу, и да я попита дали още твърди, че е бил Тери Мейтланд.

— Опитай се да ѝ зададеш подвеждащи въпроси, които ще породят у нея съмнения — добави. — Ще можеш ли?

— Естествено — заяви Самюълс. — Предимно това правя в съда през последните пет години. А и ако се съди по показанията на госпожата, самата тя храни известни подозрения. Също и другите свидетели, особено откакто записът с участието на Тери в учителската конференция стана публично достояние. Гледан е половин милион пъти в Ютюб. А сега ми разкажи за Хауи и Алек.

— По-късно. Не разполагаме с много време. Разпитай свидетелите, започни с Върбова вейка. И още нещо относно съвещанието ни преди две вечери. Много е важно, затова слушай внимателно.

Самюълс го изслуша и се съгласи, дойде ред Юн да позвъни на Джийни Андерсън. Този разговор беше по-дълъг, защото на нея можеше да обясни всичко. Накрая тя се разплака, но най-вече от облекчение. Мъчно ѝ беше за загиналите и че Сабло е бил ранен, но нейният съпруг (и баща на сина ѝ) беше невредим. Юн ѝ каза какво се иска от нея и тя веднага се съгласи.

Тъкмо преди да се свърже с началник Родни Гелър, чуха воя на още сирени, този път — съвсем наблизо. Две коли на тексаската полиция профучаха край тях на път към Мерисвил Хол.

— Ако имаме късмет, в един от автомобилите е полицаят, който беше разговарял с Болтънови. Май се казваше Стейп.

— Сайп — поправи го Холи. — Оуен Сайп. Как ти е ръката?

— Още ме боли зверски. Ще изпия и другите два мотрина.

— Не! Четири наведнъж ще увредят черния ти дроб. Свържи се с останалите хора. Преди това обаче изтрий разговорите с господин Самюълс и с госпожа Андерсън.

— От теб ще излезе страхотна мошеничка, сеньорита.

— Елементарна предпазливост, лейтенант — заяви Холи, без да откъсва очи от шосето. Нямаше нито една кола, но… такава си беше тя. — Изтрий ги и се обади на другите хора.

26.

Оказа се, че Лави Болтън има сред запасите си от лекарства и перкоцет, предписан ѝ заради болките в гърба. Юн взе две таблетки вместо мотрин, после Клод, който при последния си престой в затвора беше изкарал курс по оказване на първа помощ, превърза раната му. През това време Холи обясняваше, но бързо, и то не само защото искаше час по-скоро да закара лейтенанта в болницата, а понеже държеше майката и синът да научат репликите си преди пристигането на полицията. Пазителите на закона скоро щяха да са тук, защото Ралф сигурно вече беше отговорил на въпросите им. Добре че не ѝ се наложи да ги убеждава в съществуването на Другия; Лави и Клод го бяха усетили преди две нощи, а Клод — и много по-рано. Беше споделил с тях, че от известно време се чувства неспокоен, объркан и сякаш някой го наблюдава.

— Разбира се, че си го усетил — с горчивина отбеляза тя. — Ограбвал е съзнанието ти.

— Видели сте го — промълви Клод. — Криел се е в пещерата и сте го видели.

— Да.

— И приличаше на мен.

— Беше почти твое копие.

Лави плахо попита:

— Аз щях ли да разбера, че не е моят син?

Холи се усмихна:

— От пръв поглед. Убедена съм. Лейтенант Сабло… Юн… можем ли вече да тръгваме?

— Да. — Той се изправи. — Това им харесвам на опиатите — всичко продължава да те боли, обаче не ти пука.

Клод гръмко се засмя и се „прицели“ в него с показалец:

— Улучи право в десетката, братле. — Забеляза, че Лави се намръщи, и добави: — Извинявай, майко.

— Запомнихте ли какво трябва да кажете? — попита Холи.

— Естествено — ухили се той. — Толкоз е елементарно, че няма начин да се издъниме. Прокурорът на Флинт Сити възнамерява да възобнови делото Мейтланд и сте дошли да ме разпитате.

— А ти какво си ни казал?

— Че колкото повече си блъскам главата, толкоз по-сигурен съм, че през оная вечер не съм видял тренера Тери, а някой, дето е приличал на него.

— Друго какво? — намеси се Юн. — Най-важното.

Този път отговори Лави:

— Тая сутрин сте се отбили да се сбогувате с нас и да ни питате да не би да сме забравили да ви кажем нещо. Тъкмо когато сте си тръгвали, някой се е обадил по телефона.

— По стационарния — уточни Холи и си помисли: „Слава Богу, че още имат стационарен телефон.“

— Да, точно по него. Човекът рече, че работи заедно с детектив Андерсън.

— Който е разговарял с него.

— Да. Той казал на детектива, че оня, дето го търсите, истинският убиец, се крие в Мерисвил Хол.

— Чудесно. Гледайте да не го забравите, не казвайте нищо повече — кимна Холи. — Благодаря и на двама ви.

— Ние трябва да ви благодарим. — Старицата разпери ръце. — Ела тука, госпожице Холи Гибни, и прегърни старата Лави.

Холи се приближи до инвалидната количка и се наведе. След преживяното в пещерата ѝ беше хубаво в прегръдката на Лави Болтън. Дори ѝ беше необходима. Затова не побърза да се отдръпне.

27.

След публичния арест и най-вече след публичната екзекуция на съпруга ѝ Марси Мейтланд се беше опарила от недоброжелатели и много внимаваше кого допуска в дома си. Ето защо, когато на вратата се позвъни, тя първо се приближи до прозореца, леко дръпна завесите и погледна през пролуката. Отвън стоеше жената на детектив Андерсън и очите ѝ сякаш бяха зачервени от плач. Марси изтича до вратата и я отвори. Да, Джийни наистина беше плакала и като видя колко е разтревожена Марси, отново се разплака.

— Какво е станало? Всичко наред ли е? Те добре ли са?

Джийни влезе в антрето:

— Къде са твоите момичета?

— Седят под голямото дърво в градината и играят крибидж с дъската на Тери. Играха до късно през нощта, а тази сутрин започнаха рано-рано. Какво е станало? Защо плачеш?

Джийни я хвана под ръка и я заведе в дневната:

— Моля те, седни.

Марси не помръдна:

— Кажи ми веднага!

— Едната новина е хубава, но другата — много лоша. Ралф и Холи Гибни са невредими. Лейтенант Сабло е бил прострелян, но раната му не е много опасна. Хауи Голд и Алек Пели… те са мъртви. Застрелял ги е от засада колега на мъжа ми. Детектив Джак Хоскинс.

— Мъртви? Мъртви ли? Как е възможно… — Марси седна на любимото кресло на Тери, защото краката ѝ се подкосиха, и недоумяващо се втренчи в Джийни: — За каква добра новина говореше? Как е възможно да са… Господи, става все по-лошо!

Тя притисна длани до лицето си. Джийни коленичи до нея и дръпна ръцете ѝ — с много нежност, но и решително:

— Марси, овладей се!

— Не мога. Съпругът ми е мъртъв, а сега и това… Никога няма да се съвзема. Дори заради Грейс и Сара…

— Престани — тихо каза Джийни, обаче Марси примигна, все едно я бяха зашлевили. — Нищо не може да върне Тери, ала двама достойни мъже умряха, за да изчистят петното от името му и да помогнат на дъщерите ти да не се чувстват белязани в този град. И двамата са семейни и като си тръгна оттук, ще ида при Илейн Голд. Сърцето ми се свива, знам, че ще е ужасно. Юн е бил ранен, мъжът ми е рискувал живота си. Знам колко те боли, но сега можеш да помогнеш на Ралф и на другите. Затова се овладей и ме изслушай.

— Да… Добре.

Джийни хвана едната ѝ ръка — беше ледена… също като нейната.

— Всичко, което ни разказа Холи Гибни, се оказа вярно. Имало е друг, извършващ убийствата, но не е бил човешко същество, а… нещо различно. Без значение е как ще го наречем — Ел Куко, Дракула, Син на Сам или на Сатаната… Бил е там, в пещерата. Намерили са го и са го убили. Ралф ми каза, че изглеждал като Клод Болтън, въпреки че истинският Клод през това време е бил в дома си на километри от пещерата. Преди да дойда тук, разговарях с Бил Самюълс. Той смята, че ако всички разкажем една и съща история, всичко ще е наред. Че е твърде вероятно да изчистим името на Тери. Ако всички разказваме една и съща история. Ще можеш ли?

Надеждата изпълни очите на Марси като вода, бликнала от извор.

— Да! Да! Ще мога. Каква е историята?

— На срещата онази вечер сме обсъждали само как да докажем невинността на Тери. Нищо друго.

— Да, невинността на Тери.

— По време на срещата Бил Самюълс се е съгласил повторно да разпита всички свидетели, които вече са били разпитани от Ралф и от другите детективи, като започне с Върбова вейка и кара по обратния ред. Така беше, нали?

— Да.

— Не е могъл да започне с Клод Болтън, защото той е бил в Тексас при майка си, която не е добре със здравето. Хауи е предложил заедно с Холи, Алек и с моя съпруг да го разпитат на място. Юн е обещал да замине с тях, ако му е възможно. Помниш ли тази уговорка?

— Да. — Марси усърдно закима. — Всички бяхме единодушни, че идеята е чудесна. Само че съм забравила защо госпожа Гибни беше на срещата.

— Защото тя е частен детектив и Алек ѝ беше възложил да проследи дали Тери е бил в Охайо и какво е правил, докато е бил там. Случаят я заинтригувал и пристигнала във Флинт Сити, за да провери дали помощта ѝ ще е необходима и в бъдеще. Сега спомни ли си?

— Да.

Без да изпуска ръката на Марси и без да отмества поглед от лицето ѝ, Джийни ѝ каза най-важното:

— Не сме разговаряли за същества, които могат да се преобразят в каквото и в когото си пожелаят, и дума не е ставало за Ел Куко, призрачни проекции или за нещо друго, което би могло да се нарече свръхестествено.

— Не. Не, разбира се. И през ум не ни е минавало, откъде-накъде?

— Вярвали сме, че някой, който изглежда като Тери, е убил малкия Франк Питърсън и се е опитал да натопи съпруга ти. Нарекли сме този някой Другия.

Марси стисна ръката ѝ:

— Точно така. Нарекохме го Другия.