Другият

1.

В крайна сметка Холи не пътува в бизнес класа, макар че би могла, ако беше взела полета на „Делта“ в 10.15, пристигащ в Кап Сити в 12.30. Тя обаче искаше да разполага с повече време в Охайо, затова предпочете да пътува с три прекачвания, и то с едномоторни самолетчета, които сигурно щяха да я подхвърлят като топка; накратко, неособено приятни полети, но поносими. По-непоносим беше фактът, че ще пристигне във Флинт Сити чак в шест вечерта, и то ако всичко вървеше точно според плана ѝ. Срещата в кантората на адвокат Голд беше насрочена за седем, а от всичко на света Холи най-много мразеше да закъснява. Закъснението за делова среща беше най-сигурният начин да провалиш нещо, преди да е започнало.

Прибра малкото си вещи, плати сметката си в хотела и потегли към Риджис, намиращ се на петдесет километра оттук. Първо отиде в къщата, в която Хийт Холмс беше прекарал отпуската си заедно с майка си. Вратата беше заключена, прозорците бяха заковани с дъски, най-вероятно защото вандалите ги бяха използвали за мишени. На неокосената морава беше забита табела с надпис: ПРОДАВА СЕ. ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ПЪРВА НАЦИОНАЛНА БАНКА, ДЕЙТЪН. Холи се вгледа в къщата (навярно скоро местните хлапетии щяха да я обявят за обитавана от призраци, ако вече не го бяха сторили) и се замисли за същината на трагедията. Трагедията беше заразна също като едрата шарка, заушката или рубеолата. За разлика от тези заболявания обаче за нея нямаше ваксина. Смъртта на Франк Питърсън беше зараза, поразила всички негови близки и разпространила се из целия град. Семейство Холмс вече го нямаше, останал беше само опустелият им дом.

Холи се поколеба дали да снима къщата със заковани прозорци и с табела ПРОДАВА СЕ на моравата — въплъщение на скръб и загуба, — но се отказа. Някои хора, с които ѝ предстоеше да се срещне, може би щяха да разберат, да почувстват внушението, но само някои. За повечето това щеше да е просто снимка.

Постоя още малко и потегли към гробището „Вечен покой“ в покрайнините на града. Тук всички от семейството отново бяха заедно: баща, майка и единственият им син. Нямаше цветя, надгробният камък на Хийт Холмс беше съборен. Холи предполагаше, че същото се е случило с надгробния камък на Тери Мейтланд. Скръбта беше заразна, гневът — също. Камъкът беше малък, на него се виждаха само името, датите и някаква засъхнала гадост, може би от хвърлено яйце. Беше ѝ трудно, обаче успя да го изправи. Не си въобразяваше, че няма отново да го съборят, но човек прави каквото може, нали?

— Не си убил никого, нали, Холмс? Единствената ти вина е, че си имал нещастието да попаднеш на лошо място в лош момент. — Измъкна няколко стръка цветя от букета на съседния гроб и ги пръсна върху гроба на Хийт. — Само че си опозорен завинаги. Всички тук са убедени, че си виновен. Надали и хората, с които ще се срещна довечера, ще повярват обратното.

Все пак щеше да се опита да ги убеди. Човек прави, каквото може, независимо дали изправя съборени надгробни камъни, или се мъчи да убеди хора от двайсет и първи век в съществуването на чудовища, които осъществяват ужасните си намерения тъкмо заради отказа на разумните хора да повярват в тях.

Огледа се и зърна гробница на недалечното ниско хълмче (в този район на Охайо всички хълмове бяха ниски). Приближи се до него, загледа се в името, издялано в гранита (ГРЕЙВЗ9, колко уместно), после слезе по трите каменни стъпала и надникна вътре. Видя каменни скамейки, на които някой да седне и да размишлява за всички Грейв, погребани тук. Дали съществото се беше крило в гробницата, след като бе извършил ужасното си дело? Не ѝ се вярваше, защото всеки, може би дори вандалите, съборили надгробния камък на Хийт Холмс, можеха също като нея да надникнат вътре. Освен това следобедите слънцето е огрявало за час-два скамейките, а пък ако то беше онова, за което го мислеше, щеше да предпочита мрака. Не вечен мрак, но в определени моменти. В определени решаващи моменти. Още не беше завършила проучването си, но почти беше убедена във верността на предположението си. И още нещо: може би убийството беше смисълът на живота му, ала скръбта бе храната му. Скръбта и гневът.

Не, не беше намерило убежище в тази гробница, но беше сигурна, че то е било в гробището, може би дори преди смъртта на Мейвис Холмс и на сина ѝ. Дори го подушваше… макар че може би си въобразяваше. От Брейди Хартсфийлд се излъчваше същата миризма — зловонието на чудовище. Бил го усещаше, медицинските сестри в отделението на Хартсфийлд — също, макар да се предполагаше, че той е в полукататонично състояние. Тя бавно тръгна към малкия паркинг пред гробището, голямата ѝ чанта се полюшваше и се удряше в бедрото ѝ. Тойотата ѝ — сам-самичка и напечена от жаркото слънце, търпеливо я чакаше. Холи я отмина, после бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса, като внимателно се оглеждаше. Отвъд започваха стопанствата — тя долавяше специфичния мирис на изкуствен тор, но това тук беше преходна зона с изоставени индустриални сгради, грозна и безплодна. В рекламните брошури на местната Търговска камара (ако в Риджис имаше Търговска камара) нямаше да са поместени снимки от тази зона. Тук нищо не привличаше погледа — тъкмо обратното, отблъскваше го, сякаш самата земя казваше: „Махай се, тук не е интересно за теб, сбогом и повече не се връщай.“ Единствената „забележителност“ беше гробището „Вечен покой“, но зиме навярно го посещаваха малцина, и то за кратко, защото мразовитият северен вятър сигурно ги принуждаваше да ограничат до минимум времето за оказване на почит към мъртвите.

Недалеч в северна посока минаваше железопътна линия, но релсите бяха ръждясали и между траверсите растяха плевели, а прозорците на отдавна изоставената гара бяха заковани с дъски като прозорците на къщата на Холмс. На глуха линия отвъд гарата стояха два товарни вагона, пълзящи растения бяха обвили колелата им. Изглеждаха, сякаш са тук още от времето на войната във Виетнам. Наблизо се намираха отдавна изпразнени складови помещения и още някакви, в които според Холи някога се бяха помещавали ремонтните работилници. Зад тях полуразрушена фабрика се гушеше сред слънчогледи и високи храсти. Върху ронещата се розова фасада, която преди много, много години е била червена, със спрей бе изрисуван пречупен кръст. От дясната страна на пътя към града стърчеше килнат на една страна билборд: АБОРТЪТ СПИРА ЕДНО БИЕЩО СЪРЦЕ! ИЗБЕРИ ЖИВОТА! От другата страна се простираше много дълга ниска постройка с избледнял надпис на покрива: АВТ МИВКА РОБО БЪРЗАКА. На празния паркинг стоеше същата табела като пред дома на Холмс: ПРОДАВА СЕ. ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ПЪРВА НАЦИОНАЛНА БАНКА, ДЕЙТЪН.

„Мисля, че си бил тук. Не в гробницата, но наблизо, за да помирисваш сълзите, когато вятърът духа в тази посока. За да чуваш смеха на мъжете или на хлапетиите, които са съборили надгробния камък на Хийт Холмс и после (най-вероятно) са се изпикали върху гроба му.“

Побиха я тръпки… въпреки жегата. Ако разполагаше с повече време, щеше да влезе в изоставените постройки и да ги огледа. Нямаше да се изложи на опасност, Другия отдавна беше напуснал Охайо. Вероятно и Флинт Сити.

Тя снима четири обекта: гарата, товарните вагони, фабриката, автомивката. Разгледа ги и реши, че ще свършат работа. Нямаше време за повече, иначе щеше да изпусне самолета.

И възможността да убеди разни хора в правотата си.

Стига да успееше, разбира се. В момента се чувстваше безпомощна и самотна. Представяше си как ще ѝ се присмеят — през целия си живот се боеше да не стане за смях. Няма значение, все пак щеше да се опита. Налагаше се. Заради убитите хлапета — Франк Питърсън, момичетата Хауард и всички онези, умъртвени преди тях, — но и заради Тери Мейтланд и Хийт Холмс. Човек прави, каквото може.

Преди да се качи на самолета, трябваше да се отбие още на едно място. За щастие ѝ беше на път.

2.

Някакъв старец, отдъхващ си на скамейка в Тротууд Парк, любезно я упъти към мястото, на което са били намерени труповете на „горките момиченца“. Добави, че е наблизо и че тя ще се ориентира, като стигне дотам.

Така и стана.

Спря колата, слезе и се загледа в долчинката, която опечалените (и търсачите на силни усещания, преструващи се на опечалени) се бяха опитали да превърнат в нещо като гробница на светец. Оставени бяха лъскави картички, на повечето от които беше написано СКЪРБИМ и РАЙ. Имаше и балони, някои вече спаднали, други — съвсем нови, въпреки че Амбър и Джолийн Хауард са били намерени тук преди три месеца. Някой беше оставил статуетка на Дева Мария, на която шегобиец беше нарисувал мустаци. Холи видя и плюшено мече, от което я побиха тръпки, защото беше плесенясало.

Извади айпада си и направи една снимка.

На това място не се усещаше миризмата, която беше доловила (или си беше въобразила, че долавя) на гробището, ала не се съмняваше, че съществото е идвало тук след намирането на мъртвите момиченца, за да отпие от скръбта на опечалените, както се дегустира отлежало бургундско вино. Също и от нездравото вълнение на онези (не много, но неколцина — винаги се намираха неколцина), които идваха, за да си представят какво е да сториш такива ужасии, каквито бяха причинени на Амбър и на Джолийн, и да слушаш писъците им.

„О, да, идвал си тук, но не веднага, за да не привлечеш нечие внимание, както е станало в деня, в който братът на Франк Питърсън е застрелял Тери Мейтланд.“

— Тогава не си устоял — промърмори тя. — Както прегладнял човек не може да устои на обилен обяд по случай Деня на благодарността.

Някакъв миниван спря пред нейната тойота. Отдясно на задната му броня имаше стикер с надпис МАМА-ТАКСИ. На другия отляво пишеше ВЯРВАМ ВЪВ 2-РАТА ПОПРАВКА И ГЛАСУВАМ. От вана слезе добре облечена, закръглена и хубавичка жена на около трийсет. Държеше букет. Коленичи, остави цветята до дървен кръст с надписи МОМИЧЕНЦА и С ИИСУС, изправи се и се обърна към Холи:

— Толкова е тъжно, нали?

— Да.

— Християнка съм, обаче се радвам, че звярът, който го е извършил, е мъртъв. Радвам се и че е в ада. Лош човек ли съм?

— Не е в ада — промърмори Холи.

Непознатата трепна, сякаш я бяха зашлевили.

— Той сътворява ад — добави Холи.

Докато шофираше към дейтънското летище, тя няколко пъти се изкуши да превиши разрешената скорост (малко изоставаше от графика), обаче се въздържа. Законите бяха измислени, за да се спазват.

3.

Пътуването с прекачване (Бил наричаше „консервени кутии“ малките самолети, използвани от авиокомпаниите за полети на къси разстояния) си имаше и предимства. Първо, накрая тя се озова на летище „Кайова“ в окръг Флинт, без да ѝ се налага да шофира около сто и двайсет километра от Кап Сити дотук. Освен това, докато чакаше следващия полет, тя използваше безжичните интернет-мрежи на летищата, за да свали колкото е възможно повече информация. По време на самите полети пък съсредоточено четеше изтеглената информация и дори не чу изплашените викове на другите пасажери, когато вторият самолет, трийсетместна турбовитлова машина, попадна във въздушна яма и се устреми надолу като асансьор.

Тя пристигна на „Кайова“ само с пет минути закъснение и като си плю на петите, се класира първа на гишето на „Херц“, без да се трогне от кръвнишкия поглед на шишкавия бизнесмен, когото изпревари на финалната права. Докато шофираше към града, видя, че има опасност да закъснее, и превиши разрешената скорост. Само с осем километра в час обаче.

4.

— Ето я. Сто на сто е тя.

Хауи Голд и Алек Пели стояха пред сградата, където се помещаваше кантората на Хауи, и Голд сочеше слабичка жена с елегантен сив костюм и бяла блуза, която припкаше по тротоара и голямата ѝ пътна чанта се удряше о хълбока ѝ. Късо подстриганата ѝ прошарена коса обрамчваше лицето, бретонът ѝ стигаше до веждите. Бледото ѝ червило вече се беше поизтрило, иначе нямаше никакъв грим. Слънцето вече залязваше, но въздухът още беше горещ и по страната на жената със сивия костюм се стичаше струйка пот.

— Госпожица Гибни? — Хауи пристъпи към нея.

— Да, аз съм — задъхано изрече тя. — Закъснях ли?

— Всъщност си подранила — намеси се Алек. — Нека ти помогна с чантата. Изглежда доста тежка.

— Не е необходимо. — Холи извърна очи от набития, оплешивяващ адвокат и погледна частния детектив, който ѝ беше възложил тази работа. Пели беше най-малко двайсетина сантиметра по-висок от шефа си, прошарената му коса беше пригладена назад, носеше бежов летен панталон и бяла риза с ревери. — Другите тук ли са вече?

— Да, почти всички — отвърна Алек. — Детектив Андерсън… а, за вълка говорим, а той…

Холи се обърна; по тротоара вървяха двама мъже и една жена на средна възраст, която на младини явно е била много красива, но и сега изглеждаше доста добре, макар тъмните кръгове под очите ѝ, едва прикрити с фон дьо тен и малко пудра, свидетелстваха, че може би напоследък спи зле. Вляво от нея крачеше кльощав и очевидно изнервен мъж със смешен перчем, който стърчеше от иначе старателно сресаната му коса. А вдясно…

Детектив Андерсън беше висок, с приведени рамене и наченки на шкембенце, което щеше да увеличи размерите си, ако той не наблегнеше на физическите упражнения и не пазеше диета. Светлосините му проницателни очи я измериха от главата до петите и обратно. Не… не беше Бил. Бил беше в гроба отпреди две години и нямаше да възкръсне. Освен това този човек беше много по-млад, отколкото бе Ходжис, когато тя се запозна с него. Приликата помежду им беше само в изражението на нетърпеливо любопитство. Той държеше за ръка жената, което предполагаше, че тя е съпругата му. Странно, че беше пожелала да го придружи…

Новодошлите се запознаха с Холи. Оказа се, че слабичкият мъж с щръкналия перчем е Уилям („Моля, наричайте ме Бил“) Самюълс, главният прокурор на окръг Флинт.

— Да се качим в кантората ми и да избягаме от жегата — предложи Хауи.

Госпожа Андерсън — Джанет — попита Холи дали полетът е минал гладко. Холи изрече обичайния банален отговор, после се обърна към Хауи с въпрос дали помещението, което ще използват, е оборудвано с аудио-визуална техника. Голд потвърди и добави, че всичко е на нейно разположение, ако тя възнамерява да покаже снимков или видеоматериал. Щом слязоха от асансьора, Холи попита къде е тоалетната и добави:

— Извинете, ще ми отнеме само минута-две. Идвам направо от летището.

— Не се притеснявайте. Намира се вляво, в дъното на коридора. Би трябвало да е отключено.

Холи се боеше, че госпожа Андерсън ще предложи да я придружи, обаче това не се случи и тя се зарадва. Наистина ѝ се ходеше до тоалетната („да пусне една вода“, както се изразяваше майка ѝ), обаче имаше нещо много по-важно, което можеше да направи само ако е сама.

Влезе в кабинката, сложи чантата на пода и затвори очи. Започна да се моли, но наум, защото облицованите с плочки стени бяха естествени усилватели.

„Пак съм аз, Холи Гибни, и ми е необходима помощ. Знаеш, че се стеснявам от непознати, а тази вечер ще са шестима. Дори седем, ако присъства и вдовицата на Тери Мейтланд. Не съм паникьосана, но ще излъжа, ако кажа, че не се страхувам. Бил го биваше в тези неща, обаче аз не съм като него. Помогни ми да не се боя от недоверчивостта им, която е напълно разбираема.“

И завърши, шепнейки:

— Моля те, Господи, помогни ми да не се издъня. — Замълча за миг, после добави: — Продължавам да не пуша.

5.

Срещата се състоя в заседателната зала на Хауард Голд, която, макар и по-малка, отколкото в сериала „Добрата съпруга“, бе доста изискана: подбрани с вкус картини, махагонова маса, кожени кресла. Госпожа Мейтланд наистина бе дошла. Хауи Голд седна на председателското място, покани я да се настани до него и я попита на кого е оставила дъщерите си.

Марси невесело се усмихна:

— Лукеш и Чандра Пател ми предложиха да ги приютят временно. Синът им Байбир играеше в отбора на Тери. Всъщност беше на трета база, когато… — Тя погледна детектив Андерсън. — Когато вашите хора арестуваха мъжа ми. Байбир беше сломен, не разбираше какво и защо се случва.

Андерсън скръсти ръце и не продума. Жена му го потупа по рамото и му прошепна нещо. Той кимна.

— Откривам съвещанието — започна Голд. — Не съм набелязал дневен ред, но може би нашата гостенка ще предпочете да се изкаже първа. Представям ви Холи Гибни, частен детектив; Алек ѝ възложи да проведе разследване в Дейтън, в случай че между убийствата има връзка. Този въпрос е сред онези, на които тази вечер трябва да отговорим, ако е възможно.

— Не съм частен детектив — поправи го Холи. — Партньорът ми Пийт Хънтли има разрешително да упражнява такава дейност. Нашата агенция се занимава предимно с издирване на откраднати автомобили, на длъжници и на хора, нарушили съдебната гаранция. От време на време поемаме криминално разследване, заради което няма да имаме неприятности с полицията. Например имаме голяма успеваемост при намирането на изчезнали домашни животинки… — Последното изречение ѝ се стори толкова глупаво, че тя се изчерви.

— Госпожа Гибни скромничи — намеси се Алек. — Всеизвестно е, че благодарение на агенция „Търси се“ беше издирен и заловен опасният престъпник и беглец от закона Морис Белами.

— Залови го моят партньор — поправи го тя. — Първият ми партньор. Бил Ходжис, който вече не е между живите, като знаете, господин Пели… както знаеш, Алек.

— Уви, знам. Моите съболезнования.

Латиноамериканецът, когото детектив Андерсън беше представил като Юнел Сабло от Щатската полиция, се прокашля и се обърна към Холи:

— Известно ми е, че с детектив Ходжис сте разследвали масово убийство и осакатяване на хора, извършено с лек автомобил, шофиран от младеж на име Брейди Хартсфийлд. А самата вие, госпожо Гибни, сте му попречили да взриви бомба в голяма концертна зала и да отнеме живота на стотици тийнейджъри.

Хората около масата започнаха да си шепнат и се втренчиха в нея. Холи усети, че се изчервява още по-силно. Искаше да им каже, че само временно е попречила на безумеца да осъществи престъпните си намерения, че той е оцелял след удара, който му беше нанесла, и се е подготвял отново да сее смърт, преди да бъде ликвидиран, само че в момента нейните „подвизи“ не интересуваха никого.

Лейтенант Сабло обаче продължи:

— Знам още, че сте били наградена от градската управа, вярно ли е?

— Освен мен награда получиха още двама души: златен ключ и безплатна карта за автобусен превоз, валидна десет години. — Холи огледа присъстващите; даваше си сметка, че лицето ѝ още е пламнало като на шестнайсетгодишна хлапачка. — Беше много отдавна… А сега предпочитам да говоря последна. И да ви съобщя заключенията си.

— Също като в последната глава в класическите английски криминални романи — усмихна се Голд. — Всички сме се събрали в гостната, съобщаваме ви какво знаем, после вие се изправяте и ни смайвате с обяснението кой, как и защо е извършил престъплението.

— Пожелавам ви успех — промърмори Бил Самюълс. — Получавам главоболие само като си помисля за Питърсън.

— Убедена съм, че вече имаме повечето елементи от пъзела — заяви Холи, — но те още не са на масата. В главата ми непрекъснато се върти една стара поговорка за това как едната ръка не знае какво прави другата. Сега обаче и „двете ръце“ са тук, образно казано, и…

— Ръцете са доста повече — подхвърли Хауи Голд, но като видя изражението ѝ, побърза да добави: — Не ви поднасям, госпожо. Напротив, съгласен съм с вас. И така, да сложим картите на масата. Кой ще започне?

— Нека е Юн — предложи детектив Андерсън. — Защото аз съм временно отстранен от работа.

Юн сложи на масата куфарчето си и извади лаптопа:

— Господин Голд, ще ми покажете ли как работи прожекционният апарат?

Холи наблюдаваше адвоката и внимателно слушаше обясненията му, за да може да работи с апарата, когато ѝ дойде редът. Щом свързаха кабелите, Хауи завъртя ключа на стената и намали осветлението.

— Така… — подхвана Юн. — Госпожо Гибни, моля да ме извините, ако съобщя преди вас факти, на които сте се натъкнали в Дейтън.

— Разбира се, не се притеснявайте.

— Разговарях с капитан Бил Даруин от дейтънската полиция и със сержант Джордж Хайсмит от полицията в Тротууд. Съгласиха се да помогнат, след като им съобщих, че имаме подобен случай, може би свързан с откраднат бус, който е видян близо до двете местопрестъпления, и благодарение на магията на телекомуникациите би трябвало да имам тяхната информация. Ако тази джаджа работи, де.

На екрана се появи десктопът на Юн. Той отвори файла ХОЛМС. Първата снимка беше на човек с оранжев затворнически гащеризон. Червеникавокестенявата му коса беше късо подстригана, брадата му — набола. Присвитите му очи бяха или на зъл престъпник, или на човек, смаян от внезапния обрат в живота си. Холи беше виждала полицейската снимка на първата страница на броя от 30 април на „Дейтън Дейли Нюз“.

— Това е Хийт Джеймс Холмс — каза Юн. — Трийсет и четири годишен, арестуван за убийствата на Амбър и Джолийн Хауард. Разполагам със снимки от местопрестъплението, но няма да ви ги покажа, защото после няма да заспите нощи наред. Не съм виждал такова зверство.

Седмината около масата не продумаха. Джийни се беше вкопчила в ръката на мъжа си. Марси беше притиснала длан до устните си и като хипнотизирана се взираше в снимката на Холмс.

— Холмс има чисто полицейско досие, само веднъж като юноша е бил арестуван за шофиране на открадната кола и има няколко глоби за паркиране. Нищо повече. Отзивите за него в докладите за оценка на работата му, каквито по закон се правят два пъти годишно, са блестящи — и в болница „Киндред“, и в клиника „Хейсман“. Колегите му и пациентите имат отлично мнение за него. Ето някои коментари: „Неизменно добронамерен“, „Искрено загрижен“ и „Работи повече, отколкото е необходимо“.

— Хората казваха същото и за Тери — промърмори Марси.

— Тези мнения не струват пукната пара — заяви Самюълс. — Същото се е говорело и за Тед Бънди.

— Холмс казал на колегите си, че ще прекара едноседмичната си отпуска при майка си в Риджис, градче на петдесетина километра от Дейтън и Тротууд — продължи Юн. — В средата на въпросната седмица труповете на двете сестрички били открити от пощальон, движещ се по обичайния си маршрут. Зърнал ято врани над долчинка на около километър и половина от дома на Хауард и спрял да разбере какво ги е привлякло. Предвид онова, което е видял, вероятно вече горчиво съжалява за любопитството си.

Юн щракна с мишката: на екрана вече не беше лицето на Холмс — човека с присвитите очи и наболата брада, — а две русокоси момиченца в някакъв увеселителен парк. Зад тях се виждаше въртележка с колички, момиченцата се усмихваха и бяха вдигнали като спортни купи фунии със захарен памук.

— Не че обвинявам горките момичета, обаче и двете били буйни деца, от онези, които понякога наричат „трудни“. Майката е алкохоличка, бащата отдавна ги е напуснал, живеели в скапан дом в скапан квартал. В училище били причислени към рисковата група и често бягали от часовете. Както направили и в понеделник, 23 април, около десет часа. Амбър имала свободен час, а пък Джолийн помолила за разрешение да отиде до тоалетната, затова смятам, че са го планирали предварително.

— Бягство от Алкатраз — подхвърли Бил Самюълс. Никой не се засмя.

Юн продължи:

— Малко преди обяд ги видели в бакалничка на около пет преки от училището. Ето снимка, свалена от записа на една от охранителните камери.

Холи си помисли, че черно-бялата фотография е като кадър от старомодна холивудска криминална драма. Едното русокосо момиченце държеше две кутийки безалкохолно, другото — няколко шоколадови десертчета. И двете носеха тениски и джинси. И двете бяха намусени; онова с десертчетата явно крещеше нещо, челото му беше сбърчено.

— Продавачът е знаел, че би трябвало да са в час, и е отказал да ги обслужи — обясни Юн.

— Очевидно — обади се Хауи. — Все едно чувам как по-голямата сестра го ругае.

— Така е било — кимна Сабло, — само че друго е интересното. Погледнете горния десен ъгъл на снимката. Вижте кой стои на тротоара и гледа през витрината. Момент, ще увелича изображението.

Марси прошепна нещо… може би „Господи!“.

— Холмс е, нали? — възкликна Самюълс. — Наблюдава ги.

Юн кимна:

— Продавачът е последният, който е видял живи Амбър и Джолийн. Обаче най-малко една камера ги е проследила. — Щракна с мишката, на екрана се появи снимка, взета от друга камера, насочена към островче пред бензинови колонки. Виждаха се часът и датата: 12:19, 23 април.

Според Холи тъкмо тази снимка беше споменала медицинската сестра Канди Уилсън. Тя беше предположила, че на фотографията е джипът на Холмс, „Шевролет Тахо“, „много шикозен, с шибидах“, само че беше сгрешила. На тази снимка се виждаше как Хийт Холмс върви към лекотоварен автомобил с надпис ДЕЙТЪН — ОЗЕЛЕНЯВАНЕ & БАСЕЙНИ. Вероятно беше платил бензина и се връщаше с две кутийки безалкохолно, към които протягаше ръце Амбър, надвесена през спуснатото стъкло.

— Кога е бил откраднат автомобилът? — попита Ралф.

— На 14 април — отговори Юн.

— Държал го е скрит някъде, докато се е подготвял. Тоест престъплението е било планирано.

— Така изглежда.

— И… момиченцата… са се качили при него, така ли? — прошепна Джийни.

Сабло сви рамене:

— Повтарям: не хвърлям вината върху тях — не можеш да виниш толкова малки хлапета заради грешките им, — обаче тази фотография доказва, че доброволно са се качили в колата му. Майката казала на сержант Хайсмит, че по-голямата ѝ дъщеря имала навик „да пътува на стоп“, ако ѝ хрумнело да отиде някъде, макар сто пъти да ѝ било казвано, че е много опасно.

Според Холи двете снимки разказваха простичка история. Чуждият е видял как продавачът в бакалницата отказва да обслужи момиченцата и е предложил да им купи безалкохолно и шоколадчета от близката бензиностанция, докато му заредят колата. Вероятно им е обещал после да ги закара до вкъщи или докъдето искат: чисто и просто симпатяга, който помага на хлапета, избягали от училище — какво толкова, и той е бил млад, нали?

Юн отново заговори:

— Холмс е бил видян малко след осемнайсет часа в закусвалня в покрайнините на Дейтън. По лицето, ръцете и ризата му имало кръв. Казал на сервитьорката и на човека, приготвящ аламинутите, че е получил кръвоизлив от носа, и отишъл в мъжката тоалетна да се измие. Преди да си тръгне, си взел храна за вкъщи. Двамата го гледали, докато излизал, и забелязали как и отзад ризата му е окървавена, кръв имало и по седалището на панталона му; затова си казали, че историята с кръвоизлива издиша, защото на повечето хора носовете са отпред. Сервитьорката записала номера на колата и се обадила на полицията. По-късно разпознали Холмс сред снимките на още петима души. Наистина е трудно да се сбърка човек с червеникава коса.

— Тогава още ли е карал лекотоварния автомобил? — попита Ралф.

— Да. Колата е била открита на обществения паркинг в Риджис малко след като са били намерени момичетата. Отзад имало много кръв, както и отпечатъците на Холмс и на момичетата. Някои били оставени от окървавени пръсти. Повтарям — приликата с убийството на Франк Питърсън е много голяма. Всъщност е поразителна.

— Мястото, на което е намерен лекотоварният автомобил, близо ли е до дома на Холмс? — поинтересува се Холи.

— Разстоянието е около петстотин метра. От полицията предполагат, че той е зарязал колата, прибрал се е у дома, захвърлил е окървавените си дрехи, преоблякъл се е и е приготвил вкусна вечеря за майка си. Почти веднага намерили съвпадение с пръстовите отпечатъци в автомобила, обаче загубили два дни, докато преодолеят бюрократичните бариери и се доберат до името на лицето.

— Защото единственият арест на Холмс за шофиране на открадната кола е бил по времето, когато той още е бил непълнолетен — кимна Ралф.

— Си, сеньор. На 26 април той отишъл в клиника „Хейсман“. Завеждащата, госпожа Джун Кели, го попитала какво прави в болницата по време на отпуската си, а той отвърнал, че е дошъл да си вземе нещо от шкафчето и решил, че след като тъй или иначе е там, ще нагледа някои пациенти. Сторило ѝ се странно, понеже само медицинските сестри имат шкафчета, а санитарите разполагат с малки пластмасови контейнери в помещението за отдих. Освен това още при постъпването им на санитарите и на хората от спомагателния персонал втълпяват, че трябва да наричат пациентите (които плащат големи такси) гости на лечебното заведение, а пък Холмс обикновено ги наричал „моите момчета и момичета“. Не подигравателно, разбира се. Така или иначе един от „гостите“, които посетил през този ден, бил бащата на Тери Мейтланд; по-късно от полицията намерили в тоалетната на стареца рус косъм. Заключението на криминолозите било, че е от косата на Джолийн.

— Колко удобно… — промърмори Ралф. — Случайно някой да е предположил, че косъмът е бил подхвърлен там?

— Налице били твърде много доказателства, ето защо от местната полиция решили, че Холмс е проявил небрежност или пък че е искал да го заловят — промърмори Юн. — Лекотоварният автомобил, снимките от охранителните камери, бельото на момиченцата, намерено в мазето на къщата му… и накрая, черешката на тортата, съвпадение на ДНК. Пробите от слюнката, събрана от вътрешността на бузата на заподозрения, взети в ареста, съвпадат със семенната течност на извършителя, открита на местопрестъплението.

— Господи! — изпъшка Бил Самюълс. — Отново déjà-vu… историята се повтаря…

— Да, но с едно важно изключение — прекъсна го Юн. — Хийт Холмс не е имал късмета да бъде заснет с камера по време на лекция, на която е присъствал по същото време, по което момичетата Хауард са били похитени и убити. Майка му се заклела, че през цялото време е бил в Риджис, че не е стъпвал в „Хейсман“ и че не е пътувал до Тротууд. „Че защо му е да ходи там? — казала. — Тротууд е скапан град, гъмжащ от скапани хора.“

— Колкото и да се кълне, съдебните заседатели няма да ѝ повярват — отбеляза Самюълс. — Ако майка ти не излъже, за да ти спаси кожата, кой друг би го сторил?

— Съседите често го виждали през седмицата, докато е бил в Риджис — продължи Юн. — Окосил моравата пред къщата на майка си, оправил улуците, боядисал стълбището към верандата, помогнал на жената в отсрещната къща да си засади цветята в същия ден, в който са били похитени момиченцата. Да не говорим, че „шикозният“ му джип се набивал на очи, когато шофирал из градчето да свърши някоя работа, възложена от майка му.

— Съседката от отсрещната къща казала ли е кога ѝ е помагал да си насади цветята?

— Казала, че било около десет, което обаче не потвърждава алибито на Холмс. Риджис е много по-близо до Тротууд, отколкото Флинт до Кап Сити. От полицията предположили, че щом насадил петуниите или каквито там цветя е искала съседката, той отишъл с джипа до обществения паркинг, сменил шевролета с лекотоварния автомобил и тръгнал на лов.

— Тери извади повече късмет от Хийт Холмс — пророни Марси и се обърна към Ралф и Самюълс. Андерсън я погледна в очите, прокурорът или не можа, или не пожела. — Само че се оказа недостатъчно.

— Имам още нещо — още един елемент от пъзела, както би казала госпожа Гибни, — но ще го споделя с вас, след като Ралф направи равносметка на разследването на случая с Мейтланд — всички плюсове и минуси.

Андерсън говори кратко, но всяка дума си беше на мястото, сякаш той даваше свидетелски показания пред съда. Обърна специално внимание на разказа на Клод Болтън как Тери го бил одрал с нокътя си, когато се здрависали. Разказа за находката в Канинг — джинси, боксерки, къси чорапи, маратонки, но не и риза, — после се върна към човека, когото беше видял на стъпалата пред съда. Добави, че не е сигурен в едно: дали този човек е използвал ризата, с която Тери е бил на гарата в Дъброу, за да си покрие главата (може би плешива и осеяна с белези), но всъщност било твърде вероятно.

— Пред съда е имало телевизионни камери — намеси се Холи. — Прегледахте ли записите?

Ралф и лейтенант Сабло се спогледаха.

— Прегледахме ги — отговори Ралф, — обаче този човек го няма на нито един.

Всички около масата зашепнаха, Джийни отново хвана ръката му, всъщност се вкопчи в нея. Той окуражаващо потупа опакото на дланта ѝ, обаче не гледаше нея — наблюдаваше жената, пристигнала от Дейтън. Холи не изглеждаше озадачена, а доволна.

6.

— Човекът, убил момичетата Хауард, е използвал лекотоварен автомобил — каза Юн, — и когато вече не му е бил необходим, го е заразял на място, на което да бъде намерен лесно. Човекът, убил Франк Питърсън, е направил същото с буса, с който е отвлякъл момчето; всъщност дори е привлякъл вниманието към него, като го е оставил на служебния паркинг зад кръчмата на Шорти и е разговарял с двама души, както Холмс е разговарял с готвача и със сервитьорката в онази закусвалня. Полицаите в Охайо намерили в лекотоварния автомобил много пръстови отпечатъци — и на убиеца, и на жертвите, — ние също открихме много в буса. Само че в нашия случай имаше минимум едни, които идентифицирахме чак днес, и то късно следобед.

Ралф се приведе напред, сякаш се боеше да не пропусне и дума.

— Ще ви покажа нещо. — Юн натисна някакъв клавиш на лаптопа и на екрана се появиха два пръстови отпечатъка. — И двата са на хлапака, който е откраднал буса в северния район на щат Ню Йорк. Едните са взети от буса, другите — от него, когато са го арестували в Ел Пасо. А сега погледнете това. — Пак се приведе към лаптопа и двата отпечатъка съвпаднаха. — Така, приключихме с Мърл Касиди. Ето ви и Франк Питърсън: един отпечатък, снет от патоанатома, и един — намерен в буса. — Той наложи един върху друг тези отпечатъци и те също съвпаднаха. — Ред е на Мейтланд. Негов отпечатък, открит в буса (един от многото, държа да подчертая), и един, взет от полицията на Флинт Сити при задържането на треньора. — Юн наложи и тези отпечатъци — отново имаше пълно съвпадение. Марси едва чуто изстена. — А сега се подгответе за главоблъсканицата. Вляво е отпечатък на неизвестно лице, свален от буса; вдясно — пръстов отпечатък на Хийт Холмс, взет при задържането му в окръг Монтгомъри, Охайо. — Той ги наложи един върху друг.

„Не съвпадат идеално като предишните, но за съдебните заседатели съвпадението ще е пълно. Самата аз се заблудих в първия момент“ — помисли си Холи.

— Ще забележите минимални разлики — продължи Юн, защото отпечатъкът на Холмс, снет от буса, е леко размазан. Така или иначе сходствата са достатъчно, за да твърдя, че в някакъв момент Хийт Холмс е бил в буса, с който е бил отвлечен малкият Франк Питърсън. Вие сте първите, които научавате тази информация.

Никой не продума.

Той показа на екрана още два отпечатъка. Онзи вляво беше съвсем ясен. Холи осъзна, че вече са го видели. Ралф — също, защото каза:

— Отпечатъкът на Тери от буса, нали?

— Точно така. А вдясно е онзи от катарамата в обора.

Линиите бяха еднакви, но на места бяха избледнели, което бе много странно. Когато Юн ги постави един до друг, отпечатъкът от буса запълни избледнелите участъци на отпечатъка, оставен на катарамата.

— Несъмнено са идентични — каза той. — И двата са на Тери Мейтланд. Само че онзи на катарамата сякаш е от пръста на много по-възрастен човек.

— Как е възможно? — възкликна Джийни.

— Невъзможно е — намеси се Самюълс. — Видях отпечатъците на Мейтланд на формуляра, изготвен след ареста му… Взети са дълго след като е пипал катарамата. Бяха идеални, всички линии — дъги, завои и завъртулки — бяха непокътнати.

— Ние също взехме от катарамата пръстов отпечатък на неизвестно лице — намеси се Юн. — Ето го. Съдебните заседатели няма да го приемат, защото, макар да се виждат линии и завъртулки, отпечатъкът е неясен. Накратко, нямаме доказателства, обаче аз не вярвам отпечатъкът да е на господин Мейтланд, не може и да е на Холмс, защото той е бил мъртъв много преди катарамата да бъде видяна на записа от охранителните камери на гарата. И все пак… Хийт Холмс е бил в буса, с който е отвлечен Франк Питърсън. Не мога да обясня кога, как и защо се е случило, но съм готов да дам хиляда долара, за да разбера кой е оставил неясния отпечатък върху катарамата, плюс още поне петстотин, за да узная защо отпечатъкът на Мейтланд върху нея е от пръста на много по-възрастен от него човек. — Той изключи лаптопа и седна.

— Вече имаме много парченца от пъзела — въздъхна Хауи, — обаче те не съставят цялостната картина. Някой знае ли още нещо?

Ралф се обърна към жена си:

— Кажи им. Кажи им за онзи, когото си сънувала в нашата къща.

— Не беше сън — възрази тя. — Сънищата избледняват, но не и действителността.

Заразказва — отначало бавно, после по-бързо — как е видяла включената лампа на долния етаж и човека, седнал на стол, взет от кухнята, зад арката, разделяща дневната от кухненското помещение. Завърши разказа си, като наблегна на избледнелите букви, татуирани на опакото на дланта му.

— „ТРЯБВА да го накараш да спре“ — така ми каза, после… после припаднах. За първи път в живота си.

— Събуди се в леглото си — обясни Ралф. — Нямаше следи от влизане с взлом в къщата. Алармата беше включена.

— Било е сън! — отсече Самюълс.

Джийни тръсна глава толкова силно, че косата ѝ се разпиля:

— Не! Той беше в дома ни!

— Нещо се е случило — намеси се Ралф. — Сигурен съм. Човекът с обгореното лице имаше татуировки на опакото на дланите си…

— Човекът, когото го няма на видеозаписите — прекъсна го Хауи.

— Да, знам, че изглежда налудничаво. Само че още някой, замесен в този случай, имаше татуировки на опакото на дланите и най-после си спомних кой е бил. Помолих Юн да ми изпрати снимка и Джийни разпозна човека на нея — онзи, когото е сънувала… или е видяла в нашата къща, е Клод Болтън, биячът в „Само за джентълмени“. Онзи, чиято ръка е била одраскана, когато се е здрависал с Мейтланд.

— Също както Тери е бил наранен, когато се е сблъскал със санитаря — промълви Марси. — Този човек е бил Хийт Холмс, нали?

— О, да — някак разсеяно промърмори Холи, сякаш мислеше за нещо друго. — Кой друг би могъл да бъде?

Алек Пели заговори за първи път:

— Някой от двама ви провери ли къде е сега Болтън?

— Да — отговори Ралф. — Намира се в Мерисвил, градче в Западен Тексас, на шестстотин и четирийсет километра оттук, и (освен ако не разполага с частен реактивен самолет) е бил там, когато Джийни го е видяла в нашата къща.

— И освен ако майка му не лъже — обади се Самюълс. — Както вече споменахме, майките са готови да лъжесвидетелстват, когато синовете им са заподозрени.

— Същото хрумна и на жена ми, обаче надали важи в този случай. Полицаят, който ги е посетил под измислен претекст, твърди, че и двамата изглеждали спокойни и се държали много свободно, а не като престъпници.

Прокурорът скръсти ръце на гърдите си:

— Не съм убеден!

Хауард Голд се обърна към вдовицата на Тери:

— Марси? Твой ред е да добавиш липсващи парченца от пъзела.

— Аз… аз не искам. Нека говори детективът. Грейс му разказа всичко.

Хауи стисна дланта ѝ:

— Направи го заради Тери.

Марси въздъхна:

— Добре… Грейс също видя някакъв човек. Два пъти, втория — в дома ни. Предполагах, че сънува кошмари, защото не е на себе си след смъртта на баща си… кое дете не би реагирало така? — Тя млъкна и прехапа долната си устна.

— Моля ви, продължете — промълви Холи. — Много е важно, госпожо Мейтланд.

— Да, много — повтори Ралф.

— Бях убедена, че не е истина!

— Тя описа ли го? — намеси се Джийни.

— Ами… криво-ляво. Първият път беше преди седмица. Със Сара спяха в една стая и каза, че се събудила и го видяла да се движи бавно край прозореца. Лицето му било от пластилин и вместо очи имал сламки. Всеки би си помислил, че е било само кошмар, нали?

Никой не ѝ отговори.

— Вторият път беше в неделя. Каза, че била задрямала, а като се събудила, той седял на леглото ѝ. Очите му вече не били от сламки, а очите на баща ѝ, но пак я било страх от него. Имал татуировки на ръцете чак до раменете.

Ралф допълни:

— Грейс ми каза, че лицето му вече не било от пластилин. Имал къса черна коса, щръкнала като бодлите на таралеж. И къса брада около устата.

— Брада катинарче — промълви Джийни. Беше пребледняла като платно. — Бил е същият човек. Може би първия път е сънувала, но втория… бил е Болтън. Няма кой друг да е бил.

Марси притисна длани до слепоочията си, като че ли я мъчеше главоболие:

— Да, логично е, но… трябва да е било сън. Грейси описа как тениската му си сменяла цвета пред очите ѝ и това би могло да се случи само насън. Детектив Андерсън, ще разкажеш ли останалото?

Той поклати глава:

— Не, справяш се чудесно.

Марси разтърка очи и продължи:

— Тя каза, че човекът ѝ се подигравал, а когато се разплакала, се зарадвал — било хубаво, когато тъгувала. После ѝ предал съобщение за детектив Андерсън: че той трябва да спре, иначе ще се случи нещо много лошо.

— Според Грейс при първото му появяване изглеждал като недовършен — намеси се Ралф. — А втория път описа човек, който наистина много прилича на Клод Болтън. Само че Болтън е в Тексас. Какво ще кажете?

— Ако той е там, няма начин да е бил тук — намеси се Бил Самюълс, който явно губеше търпение. — Очевидно е!

— И с Тери Мейтланд изглеждаше очевидно — промърмори Хауи. — И с Хийт Холмс, както вече установихме. — Той се обърна към Холи. — Тази вечер мис Марпъл не е сред нас, но пък госпожа Гибни е тук. Ще ни помогнете ли да разгадаем мистерията?

Холи сякаш не го чу, продължаваше да се взира в картината на стената.

— Сламки вместо очи — промълви. — Да, точно така. Сламки… — Тя не довърши изречението.

— Госпожо Гибни? — повтори Хауи Голд. — Искате ли да ни съобщите нещо?

Холи се върна от мястото, на което се беше пренесла:

— Да. Мога да обясня какво се случва. Моля ви само да не си правите прибързани заключения. Мисля, че ще стане по-бързо, ако ви покажа откъс от филма, който донесох. Дискът със записа е в чантата ми.

Отново каза наум молитва за сила (и да получи подкрепата на Бил Ходжис, когато присъстващите заговориха един през друг — едни изразиха недоумение, други бяха разгневени), стана и сложи лаптопа си на масата на същото място, на което беше стоял лаптопът на Юн. После извади външен дивиди-плеър и го включи.

7.

Джак Хоскинс си беше наумил да помоли за отпуск по болест заради слънчевото изгаряне, като изтъкне, че ракът на кожата се предава по наследство в семейството му, но се отказа. Беше глупаво. Всъщност беше адски тъпо. Знаеше какво ще се случи: началник Гелър щеше да му нареди веднага да се пръждоса от кабинета му, а когато всички в участъка научеха (Родни Гелър не умееше да си държи езика зад зъбите), щяха да побъркат от майтапи детектив Хоскинс. Ако пък случайно Гелър се съгласеше, щеше да го прати на лекар, а Джак още не беше готов за среща с медицинско лице.

Така или иначе му бяха съкратили отпуската с три дни — адски нечестно, след като я беше заявил още през май. Според него тази несправедливост му даваше право (пълно право) да оползотвори дните под формата на еднодневни екскурзии, както би се изразил Ралф Андерсън. Още същия следобед предприе екскурзии до няколко бара. След третия почти забрави страховитото преживяване в Канинг, а след четвъртия вече не се страхуваше толкова много от слънчевото изгаряне и от странния факт, че го беше получил през нощта.

Петата му спирка беше в кръчмата на Шорти. Помоли барманката — секси мацка, чието име беше забравил, но не и очарователно дългите ѝ крака, подчертавани от впитите джинси, да му каже какво вижда на врата му.

— Слънчево изгаряне — обяви тя.

— Само това, нали?

— Да… — Барманката замълча за миг, после добави: — Доста зле изглежда обаче. Появили са се мехурчета. Използвай мехлем с…

— Алое. Да, вече ми го казаха.

След като изпи пет водки с тоник (дали пък не бяха шест?), потегли с колата към дома си; седеше, изпънал гръб зад волана, гледаше само напред и стриктно спазваше ограничението на скоростта. Щеше да е кофти, ако го спрат. В този щат шофирането с повече от 0.8 промила в кръвта се наказваше сурово.

Спря колата пред старата си къща почти по същото време, по което Холи Гибни започна изложението си в заседателната зала на Хауи Голд. Захвърли всички дрехи, докато остана по боксерки, набързо заключи вратите и се втурна в банята, защото мехурът му заплашваше да се пръсне. Облекчи се и отново взе огледалцето, за да разгледа врата си. Предполагаше, че червенината вече я няма и кожата е започнала да се бели. Но не! Мястото на изгарянето беше почерняло, прорязваха го дълбоки цепнатини, от две се стичаха бисерни ручейчета гной. Той изстена, стисна клепачи, отново отвори очи и облекчено въздъхна. Кожата не беше почерняла, нямаше нито цепнатини, нито гной. Само че мястото беше силно зачервено и наистина имаше мехурчета. Не го болеше при допир, както преди, но това бе логично, след като беше приел слонска доза руско обезболяващо вещество.

„Крайно време е да спра да се натрясквам до козирката — помисли си. — Взеха да ми се привиждат разни страхотии, което е ясен сигнал, даже предупреждение.“

Нямаше подръка мехлем с алое, затова обилно се намаза с гел, съдържащ арника. Засмъдя го, обаче болката скоро премина (по-точно постихна и сега той усещаше само леко пулсиране). Беше добър признак, нали? Постла хавлиена кърпа върху възглавницата си, за да не я изцапа, просна се в леглото и изгаси лампата. Веднага се почувства по-зле, в тъмното болката сякаш се усили, а и беше по-лесно да си представи, че не е сам, че в стаята се е промъкнало съществото, което стоеше зад него в изоставения обор.

„Въобразих си го, нищо повече. Както си въобразих, че кожата ми е почерняла, нацепена и гноясала.“

Безспорно беше така, само че се почувства по-добре, като включи нощната лампа. Последната му мисъл беше, че ако се наспи, на сутринта всичко ще е наред.

8.

— Госпожице Гибни, искате ли да намаля осветлението? — попита Хауи Голд.

— Не е необходимо. Не го правим за забавление, само ще споделя информация и макар филмът да е кратък, само осемдесет и седем минути, не се налага да го изгледаме целия, нито дори повечето кадри. — Страхуваше се, че ще е нервна, но не беше. Поне засега. — Преди обаче да ви го покажа, държа да изясня нещо, което, предполагам, вече всички знаете, въпреки че съзнанието ви още отказва да го приеме.

Всички я гледаха, без да продумат. Господи, толкова очи, вперени в нея! Не можеше да повярва, че го прави, не и плахата като мишле Холи Гибни, която в училище винаги седеше на последния чин, никога не вдигаше ръка и в дните, когато имаше час по физическо, обличаше спортния екип под полата и блузата си. Холи Гибни, която, дори и прехвърлила двайсетте, не смееше да възрази на майка си. Холи Гибни, която на два пъти беше полудяла.

„Само че това беше преди Бил. Той ме смяташе за нещо много повече и аз бях… заради него. И ще бъда заради тези хора.“

— Тери Мейтланд не е убил Франк Питърсън и Хийт Холмс не е убил момичетата на семейство Хауард. Убийствата са извършени от друг. Той използва срещу нас нашата съвременна наука, съвременните ни криминологични методи, но истинското му оръжие е отказът ни да повярваме в съществуването му. Свикнали сме да приемаме фактите и понякога, когато те си противоречат, ние надушваме миризмата му, обаче отказваме да я проследим, да потърсим източника ѝ. Той знае това. Той го използва.

— Госпожо Гибни — промълви Джийни Андерсън, — нима твърдите, че убийствата са дело на свръхестествено същество, на нещо като вампир?

Холи прехапа устни и проговори едва след няколко секунди:

— Засега не желая да отговоря на този въпрос. Предпочитам първо да видите кадри от филма, който съм донесла. Мексикански е, обаче е дублиран на английски и е бил предвиден за двойните прожекции в местните автокина преди петдесет години. Английското заглавие е „Мексиканските жени бойци се срещат с Чудовището“, но испанското е…

— Губим си времето! — възкликна Ралф. — Каква е връзката?

— Замълчи! — Джийни говореше тихо, но гласът ѝ трепереше от гняв. — Позволи ѝ да се доизкаже.

— Но…

— Ти не беше там снощи, обаче аз бях. Не се инати, дай ѝ възможност да говори.

Също като Самюълс той скръсти ръце на гърдите си. Холи познаваше този жест, означаващ: „Няма да те слушам.“ Въпреки това продължи:

— Оригиналното заглавие е „Rosita Luchadora e Amigas Conocen El Cuco“. Означава „Жената боец Росита и приятелките ѝ срещат Ел Куко“.

— Това е! — извика Юн и всички стреснато подскочиха.

— Това е името, което не можах да се сетя онзи ден в ресторанта на О’Мали! Помниш ли историята, Ралф? Онази, която бабата на жена ми ѝ разказала в детството ѝ?

— Как бих могъл да я забравя? За човека с черна торба, който убива дечица и натърква с мазнината им… — Ралф не довърши изречението — против волята си мислеше за Франк Питърсън и момичетата на семейство Хауард.

— Какво по-точно им прави? — намеси се Марси Мейтланд.

— Изпива им кръвта и се разтрива с мазнината им — обясни Юн. — Предполага се, че това му помага да остане вечно млад.

— Точно така — кимна Холи. — В Испания го наричат El Hombre con Saco — Човека с торбата. В Португалия — Тиквоглавеца. Когато хлапетата в Америка правят тиквени фенери за Хелоуин, винаги изобразяват Ел Куко, както преди стотици години са правили децата на Иберийския полуостров.

— Имаше една приспивна песничка за Ел Куко — промърмори Юн. — Понякога баба ми я тананикаше вечер: Duérmete, niño, duérmete ya… останалото съм забравил.

— Заспи, дете, заспи веднага — изрецитира Холи. — Ел Куко е на тавана и ще дойде да те изяде сега.

— Чудесна приспивна песен — отбеляза Алек. — Сигурно след това децата са спели спокойно и щастливо.

— Божичко… — прошепна Марси. — Мислите, че нещо такова е било в нашата къща? Седяло е на леглото на дъщеря ми?

— И да, и не — отговори Холи. — Ще пусна филма. Първите десетина минути са достатъчни.

9.

Джак сънуваше, че шофира по празно двулентово шосе, от двете страни на което няма нищо, а отгоре е само безкрайното синьо небе. Беше зад волана на голям камион, може би цистерна за гориво, защото надушваше миризмата на бензин. До него седеше човек с къса черна коса и с брада катинарче. Ръцете му бяха покрити с татуировки. Хоскинс го познаваше, защото често посещаваше „Само за джентълмени“ (но рядко по служба) и много пъти си беше бъбрил с Клод Болтън, който имаше полицейско досие, но беше свестен, особено след като вече не се друсаше. Този Клод на съседната седалка не беше свестен, а много, много лош. Този Клод беше дръпнал завесата на душа дотолкова, че Джак да прочете татуировката на опакото на дланта му: НЕМОЖЕ.

Цистерната отмина крайпътна табела с надпис МЕРИСВИЛ, НАС. 1280.

— Ракът се разпространява бързо — каза Клод. Да, това беше гласът, който беше прозвучал иззад завесата. — Погледни си ръцете, Джак.

Хоскинс машинално погледна ръцете си на волана — бяха почернели. Докато се взираше в тях, те се откъснаха. Цистерната излезе от пътя, наклони се, всеки момент щеше да се преобърне. Джак разбра, че ще стане експлозия, и се изтръгна от съня, преди това да се случи — задъхваше се и гледаше в тавана.

— Боже! — прошепна и провери дали ръцете му са си на мястото. Там бяха, също и часовникът му. — Беше спал по-малко от час. — Боже Госпо…

Нещо се размърда вляво от него. За миг Джак се запита дали не е довел вкъщи дългокраката барманка, но не… беше се прибрал сам. Такава красива млада жена никога нямаше да му обърне внимание. За нея той беше шишкав чичко, наближаваш петдесетте, и оплеши…

Погледна встрани. Жената в леглото беше майка му. Позна я по шнолата от черупка на костенурка, увиснала от няколкото кичура коса, които ѝ бяха останали. Като я положиха в ковчега, беше с тази шнола. От погребалната агенция я бяха гримирали — малко приличаше на восъчна кукла, но, общо взето, не беше толкова лошо. Сега лицето ѝ почти го нямаше, разложената плът се беше свлякла и бе оголила костта. Нощницата ѝ прилепваше към тялото ѝ, понеже беше просмукана с гной. От нея лъхаше воня на гниещо месо. Той понечи да закрещи, но не можа.

— Ракът те чака, синко — каза му разлагащата се жена. Джак виждаше как зъбите ѝ тракат, понеже устните ги нямаше. — Разяжда те. Той още може да си го вземе обратно, но скоро ще е прекалено късно дори за него. Ще направиш ли каквото иска?

— Да — прошепна Хоскинс. — Да, готов съм на всичко.

— Тогава слушай внимателно.

Джак Хоскинс я изслуша.

10.

Преди филма нямаше обичайното предупреждение, че ФБР ще преследва разпространяването на пиратски копия, но Ралф не се изненада. Кой би си направил труда да регистрира авторското право на толкова стара лента, при това с долнокачествено съдържание? Музиката към филма също беше пълна скръб — смехотворна комбинация от скрибуцащи цигулки и влудяващо веселяшки акордеонни рифове. Копието беше надраскано, като че ли е било прожектирано многократно от отдавна мъртви киномеханици, на които не им е пукало за лентата.

„Чак не ми се вярва, че още не съм си тръгнал — каза си Ралф. — Това е налудничаво.“

Само че жена му и Марси Мейтланд не откъсваха поглед от екрана на лаптопа, съсредоточени като студенти, подготвящи се за последния си изпит, а другите, макар и не толкова заинтригувани, също гледаха внимателно. Юн Сабло леко се усмихваше — не като човек, наблюдаващ нещо нелепо, а като някой, зърнал епизод от миналото, оживяла легенда от детството.

Филмът започваше със заснети през нощта кадри от улица, където всички сгради бяха или публични домове, или барове, или и двете. Камерата следваше красива жена с дълбоко деколтирана рокля; жената водеше за ръка дъщеричката си, наглед четиригодишна. Причината за нощната разходка в квартал с лоша слава, при това с дете, което би трябвало да си е в леглото, може би щеше да бъде обяснена в следващите епизоди от филма, но не и в този.

Пияница, преплитащ крака, се приближи до жената и (съдейки по движението на устните му) каза нещо различно от американския актьор, озвучаващ ролята, който произнесе „Ехей, маце, искаш гушка те?“ с мексикански акцент, наподобяващ изказа на Спиди Гонзалес. Тя го отблъсна и продължи пътя си. След малко на тъмното местенце между две улични лампи от една странична уличка изникна човек с дълго черно наметало, все едно излязъл от филм за Дракула, носещ черен чувал. Със свободната си ръка той сграбчи момиченцето. Майката изпищя, подгони го, настигна го при следващата лампа и се вкопчи в чувала. Човекът се извърна, лампата освети лицето на мъж на средна възраст с белег на челото.

Той изръмжа, фалшивите му вампирски зъби проблеснаха под лампата. Жената сепнато се отдръпна и вдигна ръце, заприличвайки не на ужасена майка, а на оперна певица, подготвяща се да изпее ария от „Кармен“. Крадецът на деца преметна наметалото си върху момиченцето, но миг преди да побегне, от един бар излезе човек, който му подвикна, говорейки със същия кошмарен акцент на Спиди Гонзалес: „Професор Еспиноза, що тъй бърза? Ела те черпя едно питие!“

Следващата сцена показа как доведоха майката в градската морга (с надпис EL DEPOSITO DE CADAVERES на матовото стъкло на вратата) и тя, както се очакваше, запищя истерично, когато повдигнаха чаршафа, скриващ вероятно обезобразения труп на детето ѝ. Следваха кадри с ареста на човека с белега, който се оказа уважаван професор в местния университет.

После — един от най-кратките в историята на киното съдебен процес. Майката даде показания, на свидетелското място се изредиха двама души с акцента на Спиди Гонзалес, единият беше човекът, предложил питие на професора, накрая съдебните заседатели се оттеглиха да разискват присъдата. Сюрреалистичен момент в иначе предсказуемото съдебно заседание беше появата на пет жени, които седнаха най-отзад — и петте носеха костюми като на супергероините от съвременните филми, лицата им бяха скрити зад причудливи маски. Никой в залата не реагира, включително съдията, сякаш присъствието им беше в реда на нещата.

Заседателите се върнаха; професор Еспиноза беше осъден за отвратително престъпление; той наведе глава, изглеждаше гузен. Една от маскираните жени се изправи и извика:

— Това ужасна съдебна грешка! Професор Еспиноза никога не посегнал на дете.

— Но аз видяла го! — изписка майката. — Тоз път ти в грешка, Росита!

Маскираните жени се изнизаха от залата, потропвайки с токовете на шикозните си ботуши, последва плавен преход към едър план на клуп. Камерата се отдръпна, за да покаже ешафод, заобиколен от зяпачи. Поведоха професор Еспиноза нагоре по стълбите. Докато нахлузваха примката на шията му, погледът му се спря на човек с монашеско расо, с качулка на главата, обут в сандали. Между краката му стоеше голям черен чувал.

Филмът беше глупав и зле направен, но Ралф настръхна и машинално стисна ръката на Джийни. Знаеше точно какво ще последва. Монахът отметна качулката си — лицето му беше на професор Еспиноза с белега на челото и всички други подробности. Ухили се, разкривайки нелепите си пластмасови кучешки зъби… посочи черната торба… и се засмя.

— Ето го! — извика от бесилката истинският професор. — Ето го там!

Зяпачите се обърнаха, обаче човекът с черния чувал беше изчезнал. Еспиноза получи свой черен чувал — нахлузиха му го на главата. Той закрещя:

— Чудовището, чудовището… чудо… — Капакът се отвори и професорът увисна на бесилото.

В следващата сцена маскираните жени преследваха „монаха“ по някакви покриви; Холи натисна бутона за „пауза“ и каза:

— Преди двайсет и пет години гледах копие на този филм, което не беше дублирано, а със субтитри. Преди да го обесят, професорът крещи: „Ел Куко, Ел Куко!“

— Че кой друг? — промърмори Юн. — Господи, от детството си не съм гледал нито един от тези филми за лучадорас. Сигурно са били цяла дузина. — Той се огледа, като че ли се изтръгваше от сън. — Така наричат жените бойци. Росита, звездата в тези филми, беше прочута. Да я бяхте видели без маската, ой, карамба! — Той помаха с пръсти, като че ли беше докоснал нещо горещо.

— Били са най-малко петдесет — поправи го Холи. — Всички в Мексико обожавали жените бойци. Филмите напомнят съвременните ленти за супергерои, само че са били заснети с много по-малък бюджет.

Можеше да им изнесе цяла лекция за тази интересна (според нея) подробност от историята на киното, само че моментът не беше подходящ; не и сега, когато детектив Андерсън се мръщеше като човек, отхапал голям залък от нещо отвратително на вкус. Нямаше да сподели с тях и че много харесваше филмите за жените бойци. Излъчваха ги на майтап по местната кливландска телевизия, по която всяка събота вървяха филми на ужасите. Тя предполагаше, че колежанчетата се напиваха и си пускаха тези филми, за да се подиграват на лошия дублаж и на костюмите, които сигурно им се струваха смехотворни, ала за свитата и нещастна гимназистка Холи жените бойци не бяха смешни и нелепи. Карлота, Мария и Росита бяха силни, смели и винаги помагаха на бедните и угнетените. Росита Муньос, най-известната, дори с гордост признаваше, че е cholita — тъкмо за каквато се мислеше свитата и нещастна гимназистка: мелез, странна птица.

— Повечето мексикански филми за жени бойци преразказват древни легенди. Този не прави изключение. Забелязвате ли как пасва на информацията ни за двете убийства?

— Да, безспорно — каза Бил Самюълс. — Не отричам аргументите ви. Единственият проблем е, че теорията е налудничава. Ако наистина вярвате в Ел Куко, госпожо Гибни, вие сте куку.

„И това го казва човекът, който ми разказа за необяснимо изчезващите следи от стъпки“ — помисли си Ралф. Не вярваше в съществуването на Ел Куко, обаче се възхищаваше от куража на тази жена да им покаже филма, макар че сигурно е знаела как ще реагират. Любопитно му беше какво ще отговори на прокурора Холи Гибни в качеството ѝ на частна детективка от агенция „Търси се“.

— В легендата Ел Куко се храни с кръвта на дечица — отвърна тя, — ала в реалния свят, в нашия реален свят, той оцелява и благодарение на хора, които мислят като вас, господин Самюълс. Както, предполагам, мислите всички вие. Позволете да ви покажа още нещо. Съвсем кратичко е.

Премина на деветия, предпредпоследен сегмент на дивидито. Действието набираше скорост, ставаше напечено — Карлота, едната жена боец, беше сгащила в изоставен склад монаха с качулката. Той се опита да се изплъзне, като се покатери на стълба (явно поставена там за целта). Карлота го хвана за развяващото се расо и го преметна през рамото си. Той се превъртя във въздуха и се просна по гръб. Качулката му се отметна, видя се лицето му — всъщност не беше лице, а празен овал. Карлота изпищя, когато два нажежени до червено шипа изскочиха от местата, където би трябвало да са очите. Навярно притежаваха някаква загадъчна отблъскваща сила, защото Карлота залитна, притисна гръб до стената и машинално вдигна ръка да се защити.

— Спрете го! — извика Марси. — Моля ви!

Холи натисна някакъв клавиш; картината на екрана изчезна, но Ралф още я виждаше: оптичен ефект, който изглеждаше праисторически в сравнение със съвременните компютърно генерирани специални ефекти, но достатъчно въздействащ, ако си чул разказа на едно момиченце за страшния човек, седнал на леглото му.

— Мислите ли, че това е видяла дъщеря ви, госпожо Мейтланд? — попита Холи. — Е, не точно същото, но…

— Да! Разбира се. „Вместо очи имаше сламки.“ Така каза Грейс.

11.

Ралф стана и заяви, без да се горещи:

— Госпожо Гибни, моите уважения за вашите… хм… подвизи в миналото, обаче това свръхестествено чудовище Ел Куко, което се храни с кръвта на деца, не съществува. Далеч съм от мисълта да отричам, че в този случай — в тези два случая, ако са свързани, което изглежда все по-вероятно — се наблюдават много странни елементи, но вие ни водите по фалшива следа.

— Не я прекъсвай, нека довърши! — настоя Джийни.

— Преди да го отречеш напълно, изслушай докрай госпожа Гибни.

Той забеляза, че жена му е на ръба да избухне. Разбираше я и дори ѝ съчувстваше. За нея отказът му да приеме нелепата теория за Ел Куко означаваше и отказ той да повярва, че рано сутринта е видяла в дома им непознат. Искаше да ѝ вярва не само защото я обичаше и уважаваше, а и понеже описаният от нея човек си приличаше като две капки вода с Клод Болтън — прилика, за която нямаше обяснение. Въпреки това каза нещо — на всички и най-вече на Джийни. Налагаше се. Това бе основата, скалата на истината, върху която беше изграден животът му. Да, наистина в пъпеша имаше личинки, но те бяха попаднали вътре по някакъв естествен начин. Фактът, че не знаеш какво представлява нещо или някакво явление, нито го променяше, нито го отхвърляше.

— Как е възможно да вярваме в каквото и да било, ако признаваме съществуването на чудовищата, на свръхестественото? — възкликна разпалено, отново седна и понечи да хване ръката на Джийни, но тя я отдръпна.

— Разбирам ви — промълви Холи. — Честна дума. Обаче съм виждала неща, детектив Андерсън, заради които вярвам и в чудовищата, и в свръхестественото. Не говоря за филма, нито дори за легендата, послужила за сценария му. Само че във всяка легенда има зрънце истина. Предлагам временно да се отклоним от тази тема. Бих искала да покажа диаграма на събитията, която подготвих в Дейтън, преди да потегля насам. Ще разрешите ли? Няма да отнеме много време.

— Имате думата — промърмори Хауи; изглеждаше доста озадачен.

Тя отвори един файл и го показа на екрана. Почеркът ѝ беше дребен, но много четлив. Ралф неохотно призна пред себе си: диаграмата беше толкова професионално изработена, че всеки съд би я признал.

— Четвъртък, 19 април. Мърл Касиди зарязва буса на паркинг в Дейтън. Убедена съм, че превозното средство е било откраднато още същия ден. Няма да наричаме крадеца Ел Куко, а Другия, за да не влизаме в противоречие с убежденията на детектив Андерсън.

Ралф премълча леко хапливата забележка и този път Джийни му позволи да хване ръката ѝ, макар да не стисна дланта му.

— Къде го е скрил? — намеси се Алек. — Имаш ли някакво предположение?

— Ще стигнем и до това, но предпочитам засега да се придържам към хронологията на случилото се в Дейтън. Става ли?

Той ѝ направи знак да продължи.

— Събота, 21 април. Семейство Мейтланд пристигат със самолет в Дейтън и се настаняват в хотела. Хийт Холмс — истинският Хийт Холмс — е в Риджис при майка си.

Понеделник, 23 април. Амбър и Джолийн Хауард са убити. Другия ръфа плътта им и пие кръвта им. — Холи погледна Ралф. — Не, не го знам. Не и със сигурност. Обаче като чета между редовете на вестникарските репортажи, оставам с убеждението, че са липсвали части от труповете и че труповете са били обезкървени. Нещо подобно ли се е случило с момчето на Питърсънови?

— Аз ще ви отговоря. Случаят Мейтланд е приключен и тук провеждаме неофициален разговор, ето защо не нарушавам служебната етика. Парчета плът липсваха от шията, дясното рамо, дясната част от седалището и от лявото бедро на Франк Питърсън.

Марси задавено изстена, но когато Джийни пристъпи към нея, тя ѝ махна да не се приближава:

— Добре съм. Всъщност… не съм, но няма да повърна или да припадна.

„Не съм толкова сигурен. Пребледняла си като платно“ — апострофира я наум Ралф Андерсън.

Холи продължи:

— Другия изоставя близо до дома на Холмс лекотоварния автомобил, с който е отвлякъл момичетата, за да е сигурен, че бързо ще открият превозното средство и то ще се превърне в поредното доказателство за вината на избраната от него изкупителна жертва. Оставя бельото на момиченцата в мазето на Холмс — още един гвоздей в ковчега му.

Сряда, 25 април. Труповете на момичетата на семейство Хауард са намерени в Тротууд, между Дейтън и Риджис.

Четвъртък, 26 април. Докато Хийт Холмс е в Риджис, помага на майка си с домакинската работа и дори услужва на съседите, Другия се появява в клиника „Хейсман“. Дали е търсил конкретно господин Мейтланд, или би могло да е който и да е пациент? Не знам със сигурност, но мисля, че е бил набелязал Мейтланд, защото е знаел, че семейството пристига отдалеч. Другия (без значение дали ще го наречете реално, или свръхестествено същество) има една прилика със серийните убийци — не се застоява на едно място. Госпожо Мейтланд, възможно ли е Хийт Холмс да е знаел, че съпругът ви възнамерява да посети баща си?

— Предполагам. От управата на клиниката държат да бъдат уведомявани за посещенията на родственици от други райони на страната. В тези случаи полагат усилия да подобрят външния вид на пациентите — подстригване за господата и студено къдрене за дамите, — както и по възможност да уредят свиждането да не е в самата клиника. Бащата на Тери нямаше късмета да излезе извън четирите стени на стаята си — психичното му разстройство беше в твърде напреднал стадий. — Марси се приведе и погледна в очите Холи: — Но ако този, когото наричате Другия, не е бил Холмс, макар да е изглеждал като него, откъде би могъл да знае за посещението на Тери?

— О, елементарно е, ако приемем основната предпоставка — намеси се Ралф Андерсън. — При положение че Другия, както го наричате, е точно копие на Холмс, той вероятно има достъп до спомените му. Познах ли, госпожо Гибни? Това ли се канехте да ни кажете?

— Да речем, че донякъде имате право, но да не си губим времето. Предполагам, че всички сме уморени и госпожа Мейтланд иска да се върне у дома при децата си.

„Ако преди това не припадне“ — помисли си Ралф.

— Другия знае, че ще го видят в клиника „Хейсман“ — продължи Холи. — Такава е и целта му. Затова оставя още една улика, която ще инкриминира истинския Холмс — косъм от едното убито момиче. Според мен обаче главната причина да отиде там на 26 април е да пусне кръв от Тери Мейтланд, точно както по-късно прави с Клод Болтън. Винаги действа по един и същи начин. Първо убива. После набелязва следващата си жертва. Следващото си аз, да речем. След това се скрива. Само че всъщност това му състояние е нещо като зимен сън. Също като мечките и той излиза от предварително набелязаната си бърлога, но, общо взето, остава там известно време и си почива, докато настъпи промяната.

— В легендите преобразяването продължава години наред — намеси се Юн. — Може би цели поколения. Само че сега не става въпрос за легенда. Нали не мислите, че отнема толкова време, госпожо Гибни?

— Смятам, че са му необходими само няколко седмици, най-много няколко месеца. Докато се преобразява от Тери Мейтланд в Клод Болтън, лицето му вероятно изглежда като от пластилин. — Тя се обърна и погледна Ралф. Мразеше да гледа хората в очите, но понякога беше неизбежно. — Или все едно има дълбоки белези от изгаряния.

— Не го вярвам — промърмори Ралф. — Меко казано.

— Тогава защо човека с изгореното лице го няма на видеозаписите? — попита Джийни.

Той въздъхна:

— Не знам.

— В повечето легенди има зрънце истина — каза Холи, — но те не са истината, ако разбирате какво имам предвид. В мексиканските предания Ел Куко е като вампир, смучещ кръв, но според мен това същество се храни и с отрицателните емоции, със страданието. За него скръбта е като кръв, психическа кръв. — Тя се обърна към Марси: — Казал е на дъщеря ви, че се радва, задето е тъжна и скърби. Мисля, че се е хранел със скръбта ѝ.

— И с моята — прошепна Марси. — Също и със скръбта на Сара.

— Не твърдя, че каквото и да е в тази история отговаря на истината — каза Хауи Голд. — Не ме разбирайте погрешно. Само че случилото се със семейство Питърсън съответства на този сценарий. Всички бяха унищожени с изключение на бащата, а той е „зеленчук“ — лекарите го поддържат жив, но защо ли? Питърсънови са идеалните жертви за чудовище, което съществува благодарение на нещастието — поглъщач на скръб, вместо на грехове10.

— Напомни ми за случилото се пред съдебната зала — замислено промърмори Юн. — Ако наистина съществува чудовище, което се храни с отрицателни емоции, за него събитията пред съда са били като празнична вечеря по случай Деня на благодарността.

— Абе, вие чувате ли се какво говорите? — избухна Ралф. — Полудяхте ли всички?

— Престани да си криеш главата в пясъка! — сопна се Сабло и Ралф примигна, като че го бяха зашлевили. — Не само аз, всички си даваме сметка колко е невероятно и ще минем без натякванията ти, че си единственият нормален в приюта за душевноболни. Тук се случва нещо извън обсега на човешкото познание, нещо непознато. И човекът пред съдебната зала, който не се вижда на видеозаписите, е само елемент от загадката.

Ралф усети как лицето му пламва, обаче не възрази на упрека.

— Престани да упорстваш и да се съпротивляваш, драги. Ясно ми е, че този пъзел не ти харесва, меко казано — не мисли, че допада и на мен, — но поне признай, че парченцата прилягат на местата си. Налице е верига — поредица от последователности, — която води от Хийт Холмс към Тери Мейтланд и към Клод Болтън.

— Знаем къде е Клод Болтън — намеси се Алек. — Според мен логичният ни следващ ход е някой да отиде в градчето му и да го разпита.

— Защо, за Бога? — възкликна Джийни. — Та нали тази сутрин видях тук човека, който си прилича с него като две капки вода!

— Ще говорим за това — каза Холи, — но първо ще задам един въпрос на госпожа Мейтланд. Къде е погребан съпругът ви, госпожо?

Марси слисано я изгледа:

— Как къде? Ами тук, в гробището „Вечна памет“. Не бяхме… нали се сещате… не бяхме мислили за това… Та Тери щеше да навърши едва четирийсет през декември… смятахме, че ни остава още много време… че като всички добродетелни хора сме заслужили да се радваме на дълголетие…

Джийни извади от чантата си носна кърпичка и я подаде на Марси, която избърса сълзите си бавно, все едно не съзнаваше какво прави.

— Не знаех, че трябва да… бях… зашеметена… мъчех се да възприема мисълта, че той е мъртъв. Господин Донъли, директорът на погребалната агенция, предложи „Вечна памет“, понеже в „Хилвю“ нямало места, пък и е в другия край на града…

Ралф изпита желание да извика на Хауи: „Кажи на тази Гибни да престане! Въпросите ѝ са мъчителни и безсмислени. Мястото, на което е погребан Тери, интересува само Марси и дъщерите ѝ!“

Само че отново не продума, защото думите на Марси също бяха упрек към него, макар и непреднамерен. Каза си, че рано или късно тази история ще приключи и той ще заживее без мисълта за Тери Мейтланд. Задължително беше да повярва, че това е възможно.

— Знаех за другото място — продължи Марси, — обаче и през ум не ми мина да го спомена на господин Донъли. Веднъж Тери ме заведе там, само че е прекалено далеч от града… и е толкова… уединено… изолирано от света.

— Какво е това място? — попита Холи.

Ненадейно Ралф си спомни една снимка — шестима каубои с вехти шапки и с револвери, прибрани в кобурите, внасят в гробище дъсчен ковчег — и предусети изникването на поредното сливане, наречено от Джийни „стечение на обстоятелствата“.

— Старото гробище в Канинг — отговори Марси. Както вече споменах, веднъж Тери ме заведе там и… изглеждаше, сякаш от много време никой не е бил погребан там, нито пък някой е посетил гроба на скъп покойник. Нямаше цветя, само надгробни плочи, повечето бяха дотолкова съсипани от природните стихии, че имената върху тях не се четяха.

Ралф изумено погледна Юн, който само кимна.

— Ето защо Мейтланд е разглеждал книгата в хотелското магазинче за печатни издания — тихо каза Бил Самюълс. — „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“.

Марси отново си избърса очите с кърпичката на Джийни и промълви:

— Не се учудвам, че е проявил интерес към тази книга. Мейтландови са пуснали корени в този район на щата още от времето на треската за земи през 1889-а. Прапрадядото и бабата на Тери — може би дори едно поколение преди тях, не съм сигурна — се заселили в Канинг.

— А не във Флинт Сити, така ли? — попита Алек.

— По онова време този град не е съществувал. Само селце, наречено Флинт, почти невидима точица на картата. В началото на двайсети век Канинг бил най-големият град в района и, разбира се, бил наречен на името на най-големия местен земевладелец. Мейтландови заемали второто или третото място след него. Градът бил важно средище до разразяването на страшните пясъчни бури през двайсетте и трийсетте, в резултат на които горният, плодороден слой на почвата бил отнесен. Сега това е западнало селище с един магазин и с църква, в която рядко влиза някой.

— И с гробище — допълни Алек, — където навремето местните са погребвали близките си. Сред тях са и мнозина предци на Тери.

Марси невесело се усмихна:

— Ужасно беше това място. Също като запустяла къща, която вече никой не обича.

— Ако по време на преобразяването Другия е попивал мислите и спомените на Тери, сигурно е научил за гробището — промърмори Юн. Сега се взираше в една картина на стената, обаче Ралф сякаш му четеше мислите. Защото и самият той мислеше за същото. За обора. За захвърлените дрехи.

— Според легендите — в интернет са качени много предания за Ел Куко — тези същества харесват местата за вечен покой. Защото там се чувстват най-добре.

— Ако приемем, че съществуват чудовища, които се хранят със скръб — замислено промърмори Джийни, — то за подобно същество гробището ще е като закусвалня…

Ралф ужасно съжаляваше, че жена му го е придружила на тази среща. Иначе щеше да напусне още преди десет минути. Да, оборът, в който бяха намерили дрехите и маратонките, беше близо до потъналото в забрава гробище. Да, слузта, която беше боядисала в черно сеното, беше озадачаваща, меко казано, и да, може би някой, когото условно бяха нарекли Другия, нарочно пресъздаваше стара мексиканска легенда… само че това не обясняваше защо на видеозаписите липсваше човекът с белязаното лице, нито как е било възможно Тери Мейтланд да е бил на две места едновременно. Тези въпроси възникваха непрекъснато и не му даваха покой; бяха като камъчета, заседнали в гърлото му.

— Разрешете да ви покажа няколко фотографии, които заснех в друго гробище. Може би след като ги видите, ще имате повод да предприемете „нормално“ разследване. Разбира се, стига детектив Андерсън или лейтенант Сабло да пожелаят да се свържат с полицията в окръг Монтгомъри в Охайо.

— На този етап ще разговарям и с папата, ако това ще помогне да разбулим мистерията — заяви Юн.

Холи показа на екрана снимките една след друга: гарата, фабриката с пречупения кръст, нарисуван със спрей на фасадата ѝ, отдавна неработещата автомивка.

— Заснех ги от паркинга пред гробището „Вечен покой“ в Риджис, в което са погребани Хийт Холмс и родителите му. — Тя отново превъртя снимките — гара, фабрика, автомивка. — Мисля, че Другия е скрил на едно от тези места буса, който е откраднал от паркинга в Дейтън, и че ако убедите полицията в окръг Монтгомъри да ги претърси, може би ще бъдат открити следи от това превозно средство. Дори следи от него, от Другия. Тук… или може би тук. — Тя показа снимката на двата товарни вагона на глухата линия зад гарата. — Има вероятност той да е скрил буса в единия вагон, може би дори се е подслонил в другия за известно време. Те са още по-близо до гробището.

Най-после нещо реално, за което Ралф можеше да се хване.

— Хм, уединени места, където не стъпва човешки крак… Наистина може да има следи. Дори след три месеца.

— Следи от автомобилни гуми — предположи Юн. — Още захвърлени дрехи.

— Или други неща — добави Холи. — Предупредете колегите си да се подготвят за киселинно-фосфатен тест.

„Петна от сперма“ — помисли си Ралф и си спомни слузта в обора. Какво беше казал Юн по този повод? „Била е полюция, достойна за «Рекордите на Гинес».“

Сега Юн каза, и то с уважение:

— Разбирате си от работата, госпожо!

Тя се изчерви, сведе поглед и промълви:

— Бил Ходжис беше човекът, който си разбираше от работата. От него научих много.

— Ако искате, мога да телефонирам на прокурора на окръг Монтгомъри — предложи Самюълс. — Да уреди полицаите, под чиято юрисдикция е онзи град… Риджис?… да съгласуват действията си с Щатската полиция. Стига онова, което младият Елфман е открил в обора, да си струва труда.

— Моля? — Холи наостри уши. — Какво е намерил освен катарамата с отпечатъците по нея?

— Панталон, боксерки, чорапи, маратонки — отвърна Самюълс. — По тях имаше нещо като слуз, както и по сеното. Беше го боядисала в черно. — Спря за миг, после добави: — Нямаше риза обаче.

— Може би тъкмо ризата онзи с изгореното лице е бил омотал около главата си, когато го видяхме пред съдебната зала — обясни Юн.

— Какво е разстоянието между обора и гробището? — попита Холи.

— Около петстотин метра — отговори Юн. — Петната по дрехите бяха като от засъхнала семенна течност. Същото ли подозирахте и вие, госпожице Гибни? Затова ли искате полицаите от Охайо да направят киселинно-фосфатен тест?

— Невъзможно е да е сперма — възрази Ралф. — Прекалено много е.

Сабло не му обърна внимание. Взираше се в Холи, все едно го беше хипнотизирала.

— Предполагате, че онази гадост в обора е нещо като… утайка, останала след преобразяването, така ли? — попита. — Дали сме проби в лабораторията, но още не сме получили резултатите.

— Не знам какво предполагам, лейтенант. Проучванията ми за Ел Куко засега се свеждат до легендите, които прочетох по време на полета дотук, а те не са достоверен източник. Предавани са устно от поколение на поколение много преди възникването на криминалистиката. Казвам само, че полицията в Охайо трябва да провери местата, които видяхте на моите снимки. Може да не открият нищо… обаче мисля, че няма да бият път напразно. Надявам се да намерят следи, както каза детектив Андерсън.

— Приключихте ли, госпожо Гибни? — попита Хауи Голд.

— Мисля, че нямам какво повече да кажа. — Тя седна до масата. Ралф си помисли, че изглежда капнала от умора, което беше съвсем естествено. През последните дни е имала твърде много работа. Пък и лудостта сигурно изтощава.

— Госпожи и господа — каза Хауи, — някакви предложения какво следва да предприемем оттук нататък? Имате думата.

— Следващата стъпка изглежда очевидна — отбеляза Ралф. — Този непознат — предпочитам да го наричам така — може да е тук, във Флинт Сити; разказите на съпругата ми и на Грейс Мейтланд предполагат това заключение, обаче някой трябва да се срещне в Клод Болтън в Тексас и да разбере какво знае той. Предлагам да замина аз.

— Държа да те придружа — каза Алек.

— Аз също идвам с вас — заяви Хауи. — Лейтенант Сабло?

— Много ми се иска, обаче трябва да свидетелствам в съда, иначе две много лоши момчета може да отърват затвора. Ще попитам прокурора в Кап Сити дали делото не може да се отложи, но подозирам какво ще ми отговори. Все пак не мога да изтъкна като основателна причина, че съм по следите на мексиканско чудовище, притежаващо способността да се преобразява в каквото пожелае.

Хауи се усмихна:

— Вярно е. А вие, госпожо Гибни? Желаете ли да продължите с нас още малко на юг? Разбира се, срещу парично възнаграждение.

— Да, ще дойда. Този Болтън може би знае подробности, които ще ни помогнат да стигнем до истината. Ако е така, от голямо значение е правилната формулировка на въпросите, които ще му зададем.

— А ти, Бил? — обърна се Хауи към прокурора. — Не искаш ли да довършиш започнатото?

Самюълс кисело се усмихна, поклати глава и стана:

— Всичко, което чух тази вечер, беше много интересно, ако човек харесва налудничавите истории, но за мен този случай е приключен. Ще се обадя на полицията в Охайо, обаче не очаквайте друго от мен. Госпожо Мейтланд, съжалявам за загубата ви.

— Има защо да съжалявате.

Той потръпна, но продължи, все едно не беше чул язвителното подхвърляне:

— Госпожо Гибни, прекарах много интересна вечер. Оценявам усърдната ви работа и трудолюбието ви. Признавам, че излагате много убедителни доводи за доказване на нещо несъществуващо — казвам го без капчица ирония, — но аз възнамерявам да се прибера у дома, да си взема една бира от хладилника и да се помъча да забравя тази история.

Гледаха го как си грабва дипломатическото куфарче и тръгва към вратата — щръкналият му перчем се поклащаше като заканително размахван пръст.

Хауи го изчака да излезе и обясни подробности за пътуването:

— Ще наема самолета „Кинг Еър“, с който понякога летя. Пилотите ще знаят най-близкото летище, на което да кацнат. Ще уредя да ни чака автомобил. Ако сме само четиримата, обикновен седан или комби ще свърши работа…

— За всеки случай предвиди място и за мен — прекъсна го Юн. — Ако случайно успея да изклинча от съда.

— С удоволствие.

— Още тази вечер някой трябва да се обади на Клод Болтън, за да го предупреди да очаква посещение.

Юн вдигна ръка:

— Това мога да направя.

— Успокой го, че не го издирваме заради нещо незаконно — добави Хауи, — иначе ще избяга и ще се укрие.

— Обади ми се, след като разговаряш с него — каза Ралф. — Дори да е много късно. Интересува ме реакцията му.

— И мен — промълви Джийни.

— Лейтенант, кажете му и още нещо — намеси се Холи. — Предупредете го да бъде нащрек. Защото ако теорията ми се потвърди, той ще е следващата жертва.

12.

Вече беше паднал мрак, когато излязоха от сградата, в която се помещаваше кантората на Голд. Хауи беше останал да уреди още нещо, частният детектив беше с него.

— Госпожице Гибни, къде ще нощувате? — попита Джийни.

— В тукашния хотел „Лукс“. Запазих си стая.

— Не, в никакъв случай! — отсече Джийни. — Единственият лукс в този хотел е названието, му. Всъщност е долнопробна дупка.

Холи явно се разтревожи.

— Сигурно тук има хотел от веригата „Холидей Ин“…

— Заповядайте у дома — каза Ралф, изпреварвайки жена си и надявайки се заради този жест тя да му прости за всичко, което беше наговорил тази вечер.

Холи се поколеба. Чувстваше се неловко в домовете на други хора. Чувстваше се неловко дори в дома, в който беше израснала, когато ѝ се налагаше да гостува на майка си. Знаеше, че ако приеме поканата на тези непознати, ще остане будна до късно и ще се събуди рано, ще се вслушва във всяко проскърцване на стените и на подовете, ще чува тихите гласове на съпрузите Андерсън и ще се пита дали разговарят за нея… в което не се съмняваше. Ще се моли те да не я чуят, като стане през нощта, ако ѝ се допишка. А как искаше да се наспи! Срещата в кантората на Голд я беше изтощила — оправдаваше недоверието на детектив Андерсън, но отказът му да приеме дори най-железните аргументи ѝ беше причинил допълнителен стрес.

Но, както би казал Бил Ходжис. Но!

Тъкмо заради недоверието на Андерсън трябваше да приеме поканата. Така и стори.

— Благодаря, много мило, само че преди това ще свърша нещо. Няма да се бавя. Дайте ми адреса и моят айпад ще ме отведе право у вас.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Ралф. — С удоволствие ще…

— Благодаря, не е необходимо. — Тя подаде ръка на Юн. — Елате с нас, лейтенант Сабло. Сигурна съм, че ви се иска.

Той се усмихна:

— О, да, но както се казва в онова стихотворение на Робърт Фрост, аз дълга си трябва да изпълня.

Марси Мейтланд стоеше встрани от тях, притискаше до корема си дамската си чанта и изглеждаше като замаяна. Без да се поколебае нито за миг, Джийни се приближи до нея. Ралф, който ги наблюдаваше, видя как отначало Марси сепнато се отдръпна, после позволи на Джийни да я прегърне, дори сложи глава на рамото ѝ и се притисна до нея. Приличаше на дете, капнало от умора. И двете плачеха. След малко Джийни се отдръпна и промълви:

— Много съжалявам за загубата ти.

— Благодаря.

— Винаги съм насреща, ако ти потрябва помощ — за теб или за момичетата…

— Не можеш да ми помогнеш, но той може — прекъсна я Марси и се обърна към Ралф. Очите ѝ, още влажни от сълзите, бяха студени. Преценяващи. — Искам да намериш този непознат или каквото там е. Не позволявай да избяга само защото не вярваш в съществуването му. Ще можеш ли?

— Не знам, но ще се опитам.

Марси не каза нито дума повече; хвана под ръка Юн и му позволи да я придружи до колата ѝ.

13.

Джак Хоскинс седеше в пикапа си, паркиран пред отдавна закрития магазин от веригата „Улуърт“ на половин пресечка от кантората на Хауи Голд, отпиваше от плоската си метална бутилка и наблюдаваше групичката хора на тротоара. Разпознаваше всички с изключение на слабичката жена в костюм за път, каквито носят бизнесдамите. Прошарената ѝ коса беше къса, бретонът ѝ — неравен, като че си го беше подстригала сама. Чантата с дълга дръжка, преметната през рамото ѝ, беше достатъчно голяма, за да побере късовълнова радиостанция. Непознатата проследи с поглед как Сабло — мексиканското щатско ченге, отведе госпожа Мейтланд до автомобила ѝ, после самата тя се приближи до колата си — толкова безлична, че положително беше взета под наем на аерогарата. Джак смяташе да я проследи, но реши да не си отклонява вниманието от семейство Андерсън. В края на краищата Ралф беше причината той, Джак Хоскинс, сега да виси тук, а май имаше един изтъркан лаф, че си отиваш у дома с момичето, с което си бил на танци.

Освен това беше наложително да държи под око този Андерсън. Открай време не го харесваше, а откакто преди година разбра, че когато е трябвало да му направи персонална оценка, Ралф е написал „Нямам мнение“ (нафукано копеле, все едно лайната му не воняха като на другите хора), вече го мразеше в червата. Зарадва се, когато онзи яко се издъни с ареста на Мейтланд, и въобще не се изненада от откритието, че самодоволният гадняр си навира носа там, където не му е работата. Например в приключен случай.

Опипа си врата, потръпна и включи двигателя. Можеше да се върне у дома, след като се увери, че Андерсънови са се прибрали в къщата си, обаче реши да спре наблизо и да продължи наблюдението. Държеше в пикапа празна бутилка от тонизиращата напитка „Гаторейд“, в която да се облекчава, може би дори щеше да подремне, ако пулсиращата болка във врата му не е толкова силна. Нямаше да му е за първи път да спи в превозното си средство; случвало му се беше още няколко пъти, откакто онази досадна мърла, жена му, го напусна.

Джак не беше наясно каква ще е следващата му стъпка, но засега имаше ясна цел: да спре намесата. Намесата в какво? Нямаше представа, знаеше само, че е свързано с момчето на семейство Питърсън. И с обора в Канинг. Засега му беше достатъчно и ако не се броеше онова на врата му, което може би не беше изгаряне, а рак на кожата, случващото се беше интересно и дори вълнуващо.

Беше убеден, че когато настъпи моментът, ще му кажат какво да прави по-нататък.

14.

С помощта на навигационното приложение на телефона си Холи бързо стигна до местния „Уолмарт“. Обожаваше тези магазини — халета, анонимността им. Тук купувачите сякаш не забелязваха другите клиенти, както в останалите супермаркети, все едно всеки беше изолиран в капсула, докато пазаруваше на едро дрехи, видеоигри или тоалетна хартия. Тук дори не се налагаше да разговаряш с касиерите, ако използваш каса на самообслужване, както винаги правеше Холи. Напазарува бързо, защото предварително си беше набелязала какво да купи. Първо посети отдела за канцеларски принадлежности, после за юношеско и мъжко облекло, накрая — в отдела за всичко, свързано с автомобилите. Мина през касата на самообслужване и пъхна бележката в портмонето си. Това бяха служебни разходи, за които щеше да си получи парите обратно. Стига да останеше жива. Имаше усещането (сякаш чу Бил Ходжис да казва: „Прочутата интуиция на Холи отново се задейства“), че може би ще оцелее, ако Ралф Андерсън, толкова приличащ на Бил в известно отношение и толкова различен от него в друго, преодолее предубежденията си.

Качи се в колата и потегли към дома на семейство Андерсън. Преди това обаче прошепна кратка молитва. Не само за себе си, за всички.

15.

Тъкмо когато двамата с Джийни влязоха в кухнята, мобилният на Ралф иззвъня. Обаждаше се Юн. Беше взел от Джон Зелман, собственика на „Само за джентълмени“, телефона на Лави Болтън в Мерисвил и се беше свързал с Клод.

— Какво му каза? — попита Ралф.

— Каквото решихме одеве в кантората на Хауи: че искаме да си поговорим с него, защото се съмняваме във вината на Тери Мейтланд. Подчертах, че не го обвиняваме в каквото и да било и че хората, които ще го посетят, действат само като частни лица. Попита дали ти ще си с тях и аз потвърдих. Дано не възразяваш. Той явно няма нищо против.

— И аз нямам. — Джийни се беше качила направо на горния етаж и той чу мелодичния сигнал за стартиране на общия компютър. — Нещо друго?

— Предупредих го, че ако Мейтланд е бил натопен за престъплението, самият той е заплашен от същото, особено след като има досие в полицията.

— Как реагира?

— Според мен нормално. Не взе да се оправдава или нещо подобно, обаче ми зададе интересен въпрос. Попита сигурен ли съм, че човекът, когото е видял в клуба в нощта на убийството на малкия Питърсън, наистина е бил Тери Мейтланд.

— Сериозно? Обясни ли защо пита?

— Защото Мейтланд се държал така, сякаш го вижда за първи път, и когато Болтън го попитал как върви отборът, оня смотолевил, че отборът е супер, въпреки че би трябвало да се изфука, задето момчетата ще играят в плейофите. И още нещо — каза ми, че Мейтланд бил със скъпи маратонки. Цитирам: „Като ония, за които хлапетиите спестяват, та да изглеждат като бандитчета.“ Добави, че никога не го бил виждал с такива маратонки.

— Тъкмо тях намерихме в обора.

— Няма как да го докажем, но съм убеден, че имаш право.

Ралф чу виене, последвано от скърцане — Джийни беше включила стария им принтер „Хюлет Пакард“, — и се запита какво я е прихванало.

Юн продължи:

— Помниш ли какво ни каза госпожа Гибни за косъма, намерен в стаята на бащата на Мейтланд в онази клиника? Дето бил от едното убито момиче.

— Разбира се.

— Искаш ли да се обзаложим, че ако проследим банковите извлечения на Мейтланд, ще открием, че е купил тези маратонки с кредитна карта. Както и касова бележка с подпис, който е еднакъв с неговия.

— Предполагам, че хипотетичният „друг“ би могъл да направи това — кимна Ралф, — но само ако е откраднал някоя от, кредитните карти на Тери.

— Грешиш. Хората от фамилията Мейтланд са кореняци, поколения наред живеят във Флинт Сити. Предполагам, че имат разплащателни сметки в минимум половин дузина магазини, и то от престижните, в центъра на града. Двойникът отива в спортния магазин, избира си скъпите маратонки, подписва се и си тръгва. Кой би се усъмнил? Всички в града познават Тери. Същото е с косъма и с бельото на момиченцата, не разбираш ли? Отнема лицата на хората и върши отвратителните си дела, само че това не му е достатъчно. Той оплита и въжето, на което да ги обесят — образно казано. Защото се храни със скръб. Храни се със скръб!

Ралф притисна палец до едното си слепоочие, а четирите пръста — до другото.

— Ралф, чуваш ли ме?

— Да… само че правиш предположения, които не мога да приема.

— Разбирам. И аз не съм напълно убеден. Моля те само за едно — не изключвай тази възможност.

„Не е възможност! — помисли си Ралф. — Това е невъзможност.“

Попита Юн дали е предупредил Болтън да внимава.

— О, да. Той се засмя. Заяви, че държат вкъщи две пушки и един пистолет и че майка му, макар и с емфизема, стреля по-точно от него. Ех, как ми се иска да съм с вас!

— Опитай се да го уредиш.

— Непременно.

Затвори телефона и погледна Джийни, която се появи с няколко листа хартия и му ги подаде:

— Потърсих в мрежата информация за Холи Гибни. Уверявам те, че тази кротка наглед жена с безвкусни дрехи изобщо не си поплюва.

Ралф взе разпечатките, ала в същия момент фарове осветиха алеята пред къщата и жена му сграбчи страниците, но не и преди той да види голямото заглавие на първата страница на някакъв вестник: ПЕНСИОНИРАН ПОЛИЦАЙ И ОЩЕ ДВАМА ДУШИ СПАСЯВАТ ХИЛЯДИ В КОНЦЕРТНА ЗАЛА „МИНГО“. Предположи, че Холи Гибни е една от „двамата души“.

— Иди да ѝ помогнеш с багажа. — Джийни го побутна към вратата. — Ще четеш после в леглото.

16.

Холи нямаше багаж — само чанта за през рамо, в която беше лаптопът ѝ, мъничък сак, побиращ се в багажното над седалката в самолета, и найлонов плик от „Уолмарт“. Подаде на Ралф сака, но настоя да носи чантата и найлоновия плик.

— Много мило, че ме поканихте — каза на Джийни.

— За нас е удоволствие. Мога ли да ви наричам Холи? Да си говорим на „ти“?

— Да, разбира се. Благодаря.

— Стаята за гости е в дъното на коридора на горния етаж. Спалното бельо е сменено, има отделна тоалетна. Само гледай да не се спънеш в крачната ми шевна машина, ако ти се наложи през нощта да посетиш „заведението“.

Холи очевидно изпита облекчение, задето няма да пречи на домакините, и се усмихна:

— Ще се постарая.

— Искаш ли чаша топло какао? Или нещо по-силно?

— Не, благодаря. Не искам да съм неучтива, но предпочитам веднага да си легна — беше тежък ден.

— Не се притеснявай, разбирам. Ела, ще ти покажа стаята.

Холи се поколеба за миг и надникна през свода в семейната дневна:

— Като си слязла да използваш тоалетната, си видяла там човека, проникнал в дома ви, така ли?

— Да. Седеше на стол, взет оттук, от кухнята… — Джийни скръсти ръце и обхвана с длани лактите си. — Отначало го виждах само от коленете надолу. После зърнах думата, татуирана на опакото на дланта му — ТРЯБВА. После той се приведе напред и му видях лицето.

— Лицето на Болтън.

— Да.

Холи се позамисли, после широко се усмихна — изненадваща, лъчезарна усмивка, която я подмлади поне с десет години:

— Извинете ме — отивам в страната на сънищата.

Джийни я поведе към стаята за гости, като не преставаше да говори за какво ли не. „Предразполага я така, както аз не бих могъл — помисли си Ралф. — Това е вроден талант и вероятно ще въздейства дори на тази особнячка.“

Да, несъмнено беше особнячка, но пък много симпатична въпреки налудничавите ѝ идеи за Тери Мейтланд и Хийт Холмс.

„Налудничави идеи, които си пасват с фактите.“

Не, беше абсурдно.

„Пасват им като ръкавица.“

— Въпреки това са абсурдни — промърмори той.

От горния етаж долетя смехът на двете жени — толкова заразителен, че и Ралф се усмихна. Изчака, докато чу как Джийни тръгва към тяхната спалня, и се качи по стълбището. Вратата на гостната в дъното на коридора беше затворена. Листовете хартия със сведенията, набързо издирени от жена му, бяха на възглавницата му. Съблече се, просна се на кревата и зачете информацията за госпожа Холи Гибни, съсобственичка на детективската агенция „Търси се“.

17.

От „наблюдателния си пост“ Джак видя как жената със строгия костюм зави с колата по алеята пред къщата на семейство Андерсън. Ралф излезе да ѝ помогне с багажа. Всъщност тя почти нямаше багаж — носеше само голямата чанта, малък пътнически сак и найлонов плик от „Уолмарт“. А, ето къде беше ходила, може би да си купи нощница и четка за зъби. Ако се съдеше по външността на тази жена, нощницата сигурно беше грозна, а четката — толкова твърда, че да ѝ разкървави венците.

Отпи от манерката, завинти капачката и реши да потегли към къщи (защо не, след като всички добри дечица си бяха у дома), но изведнъж осъзна, че не е сам в пикапа. Някой седеше до него, току-що се беше появил в обсега на периферното му зрение. Разбира се, беше невъзможно, обаче също така невъзможно бе да е бил тук през цялата вечер. Нали?

Хоскинс се загледа право напред. Болката в зачервеното място на врата му, която беше постихнала, отново се усили и запулсира.

С крайчеца на окото си мерна ръка, сякаш плаваща във въздуха. Струваше му се, че седалката прозира през нея. На опакото на дланта с избеляло синьо мастило беше написано ТРЯБВА. Хоскинс затвори очи, надявайки се онзи да не го докосне.

— Искам да отидеш с пикапа до едно място — каза натрапникът. — Освен ако не искаш да свършиш като майка си, разбира се. Помниш ли как пищеше?

Джак помнеше. Тя пищя, докато вече не можеше.

— Докато вече не можеше — изрече на глас мислите му онзи. Ръката леко докосна бедрото на Хоскинс и той знаеше, че ще усети парене и там, както на врата. Панталонът нямаше да го предпази, отровата щеше да се процеди през тъканта. — О, да, не си забравил. Как би могъл?

— Къде искаш да отида?

Онзи му каза и Джак престана да усеща допира на ужасната ръка. Отвори очи и се огледа. Никой не седеше до него. В къщата на Андерсънови не светеше нито една лампа. Погледна си часовника — единайсет без петнайсет. Неусетно беше заспал. Можеше да си внуши, че случилото се е било само сън, кошмарен сън, ако не беше онова на таблото.

Включи двигателя и потегли. Щеше да зареди резервоара на бензиностанцията на Шосе 17 извън града, защото Коуди, оня тип, дето все беше нощна смяна, винаги разполагаше със запас от малки бели хапчета. Продаваше ги на шофьорите на големи камиони, пътуващи почти без почивка на север към Чикаго или на юг към Тексас. За Джак Хоскинс от полицията на Флинт Сити стоката щеше да е безплатна.

Таблото на пикапа беше покрито с дебел слой прах. На първия знак стоп Джак се наведе надясно и го избърса, за да заличи думата, която онзи беше написал с показалеца си. ТРЯБВА.