Другият

1.

— Не! — възкликна Хауи Голд. — Не, не и не!

— За негово добро е — възрази Ралф. — Самият ти виждаш…

— Виждам снимка на първа страница на вестника! Виждам водещата новина по всички телевизионни канали — как извеждат от затвора моя клиент с бронежилетка върху сакото. С други думи — все едно вече е осъден. Белезниците са достатъчно унизителни, а това вече ще е върхът.

Седмина души стояха в зоната за посещения на окръжния затвор; играчките бяха прибрани в разноцветните пластмасови кутии, столовете — обърнати върху масите. Срещу Тери и Хауи Голд се бяха изправили окръжният шериф Дулин, Ралф Андерсън и Върнън Гилстрап, помощник-окръжният прокурор. Навярно Самюълс вече беше в съда. Дулин не възрази, но продължи да се пресяга, подавайки на Тери бронежилетката. На гърба ѝ с крещящо, сякаш обвиняващо жълто бяха написани буквите ЗОФ — Затвор на окръг Флинт. От нея висяха трите прикрепващи ленти — по една за ръцете и една — за кръста.

Двама души от охраната на затвора (които биха поправили онзи, който ги нарече надзиратели) стояха със скръстени ръце до вратата към улицата. Единият беше наблюдавал как Тери се бръсне със самобръсначка еднодневка, другият беше пребъркал джобовете на костюма и ризата, донесени от Марси, прокарал беше пръст дори по задния шев на синята вратовръзка.

Помощник-прокурор Гилстрап погледна Тери:

— Е, драги? Ще рискуваш ли да те гръмнат? Ще е чудесно, ако питаш мен. Тъкмо ще спестиш на щата разходите по делата за обжалване, преди да те боцнат с отровната игла.

— Това не биваше да го казваш. Не е честно — процеди Голд.

Гилстрап, който от дълги години работеше в системата и навярно щеше да се пенсионира (с тлъста пенсия), ако Бил Самюълс загубеше изборите, само злобно се подсмихна.

— Ей, Мичъл! — подвикна Тери. Надзирателят, който по време на бръсненето го беше наблюдавал да не си пререже гърлото с еднодневка „Бик“, повдигна вежди, но остана със скръстени ръце. — Горещо ли е навън?

— Беше двайсет и девет градуса, като влизах тук. По радиото казаха, че до обяд термометрите ще показват близо четирийсет.

— Не искам бронежилетка — каза Тери на шерифа, усмихна се и изведнъж заприлича на хлапак. — Не искам ризата ми да е мокра от пот, когато застана пред съдия Хортън. Бях треньор на внука му в Детската лига.

Решението му очевидно разтревожи Гилстрап, който извади бележник от джоба на карираното си сако и си записа нещо.

— Да тръгваме. — Голд хвана ръката на Тери.

Мобилният на Ралф иззвъня. Извади го от калъфа, закачен отляво на колана му (отдясно беше кобурът му), погледна екранчето и извика:

— Чакайте, чакайте. Налага се да се обадя.

— О, я стига! — намръщи се Хауи Голд. — Това да не ти е цирково представление?

Ралф не му обърна внимание и отиде при автоматите за храни и напитки в отсрещния край на помещението. Застана под табела с надпис САМО ЗА ПОСЕТИТЕЛИ, каза няколко думи, заслуша се, затвори телефона и се върна при другите:

— Е, да приключваме.

Мичъл закопча белезниците на китките на Тери, попита дали го стягат и когато Мейтланд поклати глава, каза:

— Тогава да вървим.

Хауи си свали сакото и го преметна върху белезниците. Двамата служители от охраната изведоха Тери, Гилстрап наперено пристъпваше пред тях като мажоретка.

Адвокатът се изравни с Ралф и тихо каза:

— Жестоко се издънихте. — И тъй като Андерсън не продума, добави: — Добре, мълчи си, колкото искаш, но преди разширеното съдебно заседание ние с теб и със Самюълс трябва да си поговорим. Добре е и Пели да присъства. Фактите няма да излязат наяве днес, а по-късно и тогава новината ще гръмне така, че ще я отразят не само местните телевизии, а и Си Ен Ен, „Фокс“, Ем Ес Ен Би Си, блоговете. Никой няма да пропусне сензацията. Ще е като смесица от процеса срещу О Джей Симпсън и „Екзорсистът“.

„О, да, несъмнено ще направиш всичко възможно това да се случи“ — помисли си Ралф. Ако този тарикат накараше репортерите да се съсредоточат само върху въпроса как е възможно един човек да бъде на две места едновременно, те щяха да забравят момчето, изнасилено и убито от чудовище, което може да е било и канибал.

— Знам какво ти се върти в главата, Ралф, но аз не съм ти враг. Освен ако не ти пука за друго, освен да чуеш как четат смъртната присъда на Тери, само че не го вярвам. Виж, за Самюълс съм сигурен. Не искаш ли да научиш какво се е случило?

Ралф не отговори.

Марси Мейтланд чакаше във фоайето; изглеждаше миниатюрна между Бетси Ригинс с грамадния корем и Юн Сабло от Щатската полиция. Видя мъжа си и се втурна към него. Ригинс се опита да я спре, обаче Марси се изтръгна от хватката ѝ. Сабло не помръдна, само наблюдаваше отстрани. Тя успя да погледне Тери в очите и да го целуне по страната, после Мичъл я хвана за раменете и я побутна към шерифа, който още държеше бронежилетката, като че ли не знаеше какво да прави с нея.

— Недейте така, госпожо Мейтланд — учтиво, но твърдо каза охранителят. — Забранено е.

— Обичам те, Тери! — извика Марси, когато поведоха мъжа ѝ към вратата. — И момичетата те обичат!

— Аз ви обичам два пъти повече! Кажи им, че всичко ще се оправи!

После пристъпи навън, под лъчите на жаркото утринно слънце и бомбардировката от въпроси. На Ралф, който още беше във фоайето, му се стори, че крясъците на репортерите повече приличат на хули.

Тръгна към вратата, но Хауи се доближи до него („Този лесно не се отказва“ — помисли си Ралф) и тихо каза:

— Ти си от свестните полицаи. Никога не си взел подкуп и не си укрил веществено доказателство, не си се отклонил от правия път.

„Снощи замалко не укрих доказателство — каза си Ралф. — Може би щях да се изкуша, ако не присъстваше и Сабло. Ако бяхме само двамата със Самюълс…“

Голд продължи и тонът му беше почти умоляващ:

— Никога досега не си имал такъв случай. Важи за всички ни. Вече не става въпрос само за момченцето. И майка му е мъртва.

Ралф се спря като ударен от гръм (тази сутрин не беше включвал телевизора) и се втренчи в адвоката:

— Какво каза?

— Починала е вчера. Инфаркт. Вече имаме две жертви. Пак те питам: не искаш ли да узнаеш истината? Не искаш ли да въздадеш справедливост?

Този път Ралф не се сдържа и кресна:

— Знам истината! Тъкмо затова ще ти издам една тайна, Хауи. Преди малко ми се обади доктор Боуган от Отделението по патология в общинската болница. Всички резултати от ДНК пробите ще излязат минимум след две седмици, но вече имат резултат за ДНК на семенната течност по задната част на бедрата на жертвата. Съвпада с пробите, които взехме от Мейтланд в събота вечерта. Твоят клиент е убил Франк Питърсън, изнасилил го е и е ръфал плътта му. Накрая така се е възбудил, че се е изпразнил върху трупа. Нещо да кажеш? — Врътна се и забърза към вратата; знаеше, че поне за момента е затворил устата на адвоката. Беше спечелил време, което бе много важно за него, защото парадоксът си оставаше. ДНК пробите не лъжеха. Беше убеден обаче, че и колегите на Мейтланд не лъжат. Мистерията се задълбочаваше, като се вземеха предвид и отпечатъците върху книгата за окръг Флинт и видеозаписа на Канал 81.

Ралф Андерсън се двоумеше и нерешителността го подлудяваше.

2.

До 2015-а окръжният съд във Флинт Сити се намираше до затвора, което представляваше голямо удобство за правоохранителните органи. Превеждаха арестуваните, на които предстоеше да бъдат предявени обвинения, от едната каменна сграда в готически стил в съседната, все едно водеха на екскурзия избуяли на ръст дечурлига (само дето децата, тръгнали на екскурзия, много рядко са с белезници). Сега до затвора се издигаше недостроената сграда на комплекс със заседателни, спортни и концертни зали и се налагаше задържаните да бъдат транспортирани до новата съдебна палата — девететажна постройка от стъкло, която зевзеците бяха нарекли Кафеза.

Пред затвора бяха паркирани две патрулки с включени въртящи се лампи, малък син бус и лъскавият черен кадилак на Хауи Голд. До него стоеше Алек Пели, който приличаше на шофьор, защото носеше черен костюм и тъмни очила. Зад полицейските прегради от отсрещната страна на улицата се бяха струпали репортерите, операторите и зяпачите, двама-трима от които носеха плакати. На един пишеше: ЕКЗЕКУТИРАЙТЕ ДЕТЕУБИЕЦА! На друг: МЕЙТЛАНД, ЩЕ ГОРИШ В АДА. Марси се спря на най-горното стъпало и изумено се вгледа в плакатите.

Щом съпроводиха затворника надолу по стъпалата, охранителите също спряха — бяха си свършили работата. Шериф Дулин и заместник-прокурорът Гилстрап, които отговаряха за тазсутрешната процедура, придружиха Тери до патрулката, паркирана най-отпред. Ралф и Юн Сабло тръгнаха към другата. Хауи хвана под ръка Марси и преди да я поведе към кадилака си, шепнешком я предупреди:

— Наведи глава! Не позволявай на хиените да ти снимат лицето.

— Тези плакати… ужасни са…

— Не им обръщай внимание, върви с наведена глава.

Заради горещината стъклата на синия бус бяха свалени. Затворените в него арестанти (предимно хора, компенсиращи скучните си професии с щури изцепки през уикендите), на които предстоеше да бъдат обвинени в по-леки или по-тежки престъпления, видяха Тери. Притиснаха лица към телената преграда и закрещяха:

— Ей, педал!

— Зор ли видя да му го вкараш?

— Спукана ти е работата, Мейтланд!

— Издуха ли го, преди да му отхапеш пишката?

Алек понечи да заобиколи ескалейда, за да отвори предната врата, но Хауи поклати глава, направи му знак да се върне и посочи задната врата откъм тротоара. Искаше да защити Марси от хиените, скупчени на отсрещната страна на улицата. Тя беше навела глава и косата скриваше лицето ѝ, но докато вървяха към кадилака сред шумотевицата, я чу да плаче.

— Госпожо Мейтланд! — провикна се гръмогласен репортер. — Той каза ли ви, че ще го направи? Опитахте ли се да му попречите?

Хауи стисна ръката ѝ:

— Не отговаряй! — Де да можеше да ѝ каже и да не слуша… — Не се тревожи, ще се погрижим за всичко.

Докато ѝ помагаше да се качи в колата, Алек му прошепна:

— Красота! Половината градски полицаи са в отпуск, а безстрашният шериф на Флинт Сити не би могъл да удържи тълпата дори на празненство на военни ветерани.

— Само ни закарай дотам. Ще седна отзад с Марси.

Щом Алек седна зад волана и затвори вратите, виковете на репортерите и на другите арестанти вече не се чуваха толкова силно. Патрулките и синият бус потеглиха бавно като погребална процесия. Алек ги последва. Журналисти и фотографи се затичаха по тротоара, без да обръщат внимание на жегата, за да изпреварят колите и да са пред Кафеза, когато Тери пристигне. Телевизионните бусове сигурно вече бяха там, паркирани плътно един след друг като стадо пасящи мастодонти.

— Мразят го! — проплака Марси. Лекият грим, който си беше сложила, за да прикрие торбичките под очите си, се беше разтекъл и тя изглеждаше комично, като миеща се мечка. — През целия си живот е правил само добро за този град, а всички до един го мразят.

— Няма да е така, след като разширеният съдебен състав откаже да му предяви обвинение — каза Хауи. — Знам го със сигурност. И Самюълс го знае.

— Наистина ли си сигурен?

— При някои дела едва намираш едно основателно съмнение. Тук гъмжи от тях. Затова отговарям с твърдо „да“.

— За друго питах. Убеден ли си, че хората в този град ще си променят мнението за Тери?

— Разбира се. — Хауи видя в огледалцето за обратно виждане как Алек се намръщи, но в случаи като този лъжата беше неизбежна. Докато не откриеха (ако успееха) истинския убиец на Франки Питърсън, съгражданите на Тери Мейтланд щяха да са убедени, че той е измамил системата и така се е разминал със смъртната присъда. И, разбира се, щяха да се отнасят с него като с престъпник, избегнал справедливото наказание. Засега обаче Хауи трябваше да се съсредоточи върху предстоящата съдебна процедура.

3.

Ралф се чувстваше горе-долу добре, когато умът му беше зает с прозаичното ежедневие: какво ще има за вечеря, кога да придружи Джийни до супермаркета, за да ѝ помогне с покупките, да не пропусне вечерното обаждане на Дерек от летния лагер (сега синът му телефонираше по-рядко, явно беше преодолял тъгата по дома). Замислеше ли се за Тери обаче (всъщност мислеше само за него напоследък), незабавно се задействаше нещо като свръхсъзнание, сякаш умът му се опитваше да си внуши, че всичко е като преди: горе си е горе, долу си е долу и капчиците пот над горната му устна са само понеже е много горещо, а климатикът на колата е скапан. Да, човек трябва да се радва на всеки ден, защото животът е кратък, но случващото се тези дни му идваше в повече. С изчезването на филтъра в съзнанието изчезваше и „голямата картина“. Нямаше гора, само дървета. Понякога беше още по-лошо — нямаше и дървета, само дървесна кора.

Щом малката процесия наближи сградата на окръжния съд, Ралф даде десен мигач и се престрои зад автомобила на шериф Дулин. Репортерите, които бяха причаквали арестанта да излезе, вече прииждаха и си пробиваха път през насъбралото се множество; два пъти повече хора, отколкото онези пред затвора, се бяха натъпкали като сардели на моравата пред сградата. Ралф забеляза емблемите на няколко телевизионни канала, щамповани на тениските на репортерите, под мишниците им вече се бяха образували тъмни кръгове от пот. Русокосата репортерка от Канал 7 в Кап Сити също се появи, косата ѝ беше разрошена, вадички пот се стичаха по лицето ѝ и размазваха тежкия ѝ грим.

И тук имаше полицейски заграждения, но приливите и отливите на блъскащата се тълпа вече бяха съборили няколко. Дузина полицаи — половината от местното управление, половината от шерифската служба, се опитваха да не допуснат никого на тротоара и на стълбите към съда. Разбира се, не бяха достатъчно, но по време на летните отпуски полицията винаги страдаше от недостиг на хора.

Репортерите разблъскаха с лакти хората около себе си, за да се озоват най-отпред. Русокосата от Канал 7 също се помъчи да заеме стратегическа позиция, решавайки да омае всички с чаровната си усмивка, позната на местните зрители, обаче някой я удари със саморъчно направен плакат с нескопосано нарисувана спринцовка, надписът под която гласеше: МЕЙТЛАНД ЕТО ТИ ЛЕКАРСТВОТО! Операторът изблъска назад човека с плаката, неволно закачи някаква възрастна жена, тя политна и щеше да падне, ако не я беше подхванала друга жена, която халоса оператора по главата с чантата си. Ралф забеляза (нямаше как да не забележи), че чантата е от изкуствена крокодилска кожа и е червена.

— Как лешоядите се появиха толкова скорострелно? — промърмори Сабло. — Да им се не види, търчат по-бързо от хлебарки, когато някой запали лампата.

Ралф само поклати глава: с нарастващо недоумение се взираше в тълпата и се опитваше да я види като едно цяло, ала заради свръхнапрегнатостта му това не му се удаваше. Щом шериф Дулин слезе от колата (от едната страна кафявата му униформена риза се беше измъкнала и се виждаше коремът му, провиснал над колана) и отвори задната врата за Тери, някой извика:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Всички зяпачи заприпяваха след него като на футболен мач:

— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!

Тери, поразен и огорчен, се взираше в обезумелите хора; един кичур се беше изплъзнал от грижливо сресаната му коса и закриваше лявото му око. (Ралф чувстваше, че може да преброи всеки косъм.) „Вижда свои познати — каза си. — Преподавал е на децата им и ги е тренирал, канил ги е в дома си на традиционното барбекю по случай края на бейзболния сезон. А сега всички до един искат смъртта му.“

Едно полицейско заграждение падна, през пролуката нахлуха хора — неколцина репортери с микрофони и куп местни, които явно изгаряха от желание да обесят Тери на първия уличен стълб. Двама полицаи се втурнаха насреща им и доста грубо ги изблъскаха назад. Друг изправи заграждението, междувременно озверялата тълпа събори друга бариера. Ралф забеляза как над двайсет души снимат с телефоните си.

— Да вървим! — извика на Сабло. — Да го вкараме вътре, преди да са задръстили стълбите.

Изскочиха от колата и забързаха към сградата, Сабло махна на Дулин и Гилстрап да ги последват. През отворената врата Ралф зърна Бил Самюълс, който изглеждаше объркан. И защо? Как е възможно да не е предвидил какво ще се случи? Как е възможно шериф Дулин да не го е предвидил? Всъщност и самият той имаше вина — защо не беше настоял да преведат Тери през задната врата, откъдето влизаха повечето служители в съда?

— Назад! Всички да се отдръпнат! Оставете съда да си свърши работата!

Гилстрап и шерифът хванаха Тери под мишниците и го поведоха към стъпалата. Ралф (отново) си помисли колко грозно е карираното сако на заместник-прокурора и се запита дали жена му го е избрала. Ако наистина беше така, тя сигурно тайно го мразеше. Арестантите, които щяха да се потят в напечения от слънцето малък бус, докато бъде предявено обвинение на „звездата на шоуто“, се бяха включили в звуковото меле: някои припяваха „Смърт, смърт!“, други лаеха като кучета, виеха като койоти и удряха с юмруци по металните мрежи на отворените прозорци.

Ралф се обърна към ескалейда и вдигна ръка, давайки знак на Хауи и Алек Пели да не извеждат от колата Марси, докато Тери не влезе в съда и тълпата не се поукроти. Само че беше твърде късно. Тя отвори задната врата, изтръгна се от хватката на Голд с лекотата, с която се беше изплъзнала от Бетси Ригинс в затвора, и се втурна към съпруга си. Ралф забеляза, че обувките ѝ са с нисък ток и че си е порязала единия прасец, докато си е бръснала краката. „Сигурно ѝ е треперела ръката“ — каза си. Щом тя извика името на Тери, камерите се насочиха към нея. Бяха пет и обективите им приличаха на изцъклени очи. Някой я замери с книга. Ралф не можа да прочете заглавието, но позна книгата по зелената корица — „И страж да бди на пост“ от Харпър Лий. Бяха я обсъждали в читателския клуб на жена му. Обложката се изхлузи, разгърна се и запърха във въздуха като птица. Книгата улучи рамото на Марси и отскочи, но тя сякаш не я забеляза.

— Марси! — извика Ралф и се спусна към нея. — Марси, насам!

Тя се огледа — може би го търсеше с поглед, може би — не. Изглеждаше, сякаш е изпаднала в сомнамбулен транс. Като чу името на жена си, Тери се спря, извърна се и не помръдна, въпреки че шериф Дулин го дърпаше към стълбите.

Хауи изпревари Ралф и хвана под ръка Марси. Някакъв едър мъжага с работен гащеризон събори едната преграда и се втурна към тях, като крещеше:

— Прикриваше го, а, долна курво! Признай си!

Адвокат Хауи Голд беше на шейсет, но още бе във форма и не беше страхливец. Приклекна, удари с рамо онзи право в диафрагмата и го изблъска встрани.

— Нека помогна — извика Ралф.

— Аз имам грижата за нея! — сопна се Хауи и прегърна Марси през кръста. Лицето му беше пламнало, червенината беше пропълзяла чак до оредялата му коса. — Не ти искаме помощта. Само вкарайте в съда Тери. По-бързо! Не знам какви ги мислите, но това е цирк!

Ралф възнамеряваше да отговори, че циркът е организиран от шерифа, обаче си премълча, защото донякъде и той имаше вина. Ами Самюълс? Предвидил ли беше какво ще се случи? О, да! Може би дори се беше надявал на сензация, която да предизвика големия интерес на медиите.

Обърна се тъкмо когато човек с каубойска риза се шмугна покрай един от полицаите, опитващи да удържат тълпата, изтича до Тери и му се изхрачи в лицето. Преди да побегне обратно, Ралф му подложи крак и онзи се просна по корем на платното. Джинсите му бяха клоширани „Ливайс“, на единия заден джоб се виждаше избеляло очертание на кутийка с тютюн за дъвчене. Андерсън махна на един полицай:

— Закопчай го и го вкарай в твоята патрулка!

— К-к-колите ни са отзад — заекна онзи. Беше селско момче и изглеждаше на годините на Дерек.

— Тогава го качи в буса при другите арестанти.

— Ааа, не м-м-мога, защото тия хора ще…

Ралф не чу края на фразата, защото пред очите му се разигра невероятна сцена. Докато Дулин и Гилстрап гледаха струпаните зад преградите хора, Тери помагаше на човека с каубойската риза да се изправи. Каза му нещо, което Ралф не чу, въпреки че също като другите му сетива в момента и слухът му бе необичайно изострен. Онзи кимна и си тръгна, като избърса кръвта от лицето си с ръкава на ризата си. По-късно Ралф щеше да си спомни този кратък епизод от дългата пиеса. Споменът щеше да го преследва през дългите нощи, когато сънят упорито отказва да го споходи: въпреки че ръцете му са оковани с белезници, Тери помага на онзи да се изправи… докато храчката още се стича по страната му. Все едно беше сцена от Библията.

Зяпачите вече бяха безброй и скоро щяха да са неудържими. Въпреки усилията на полицията някои се бяха добрали до двайсетте гранитни стъпала пред главния вход на сградата. Отвътре изскочиха охранители на съда — едър, пълен мъж и кльощава жена — и се опитаха да помогнат на полицаите да освободят пътя на арестанта. Някои се отдръпнаха, но други се втурнаха на местата им.

Като капак на всичко Гилстрап и Дулин заспориха. Заместник-прокурорът искаше да върнат Тери в автомобила, докато полицията овладее положението. Шерифът пък настояваше незабавно да вкарат в съда арестанта и Ралф Андерсън мислено го подкрепи.

— Няма време за спорове — извика им. — Тръгваме. Ние с Юн ще вървим пред вас.

— Извадете си оръжията — изпъхтя Гилстрап. — Ще се стреснат и на бърза ръка ще се отдръпнат!

Разбира се, това не само беше против правилата, ами бе пълно безумие и Дулин и Ралф само се спогледаха. Шерифът и помощник-прокурорът пак хванаха Тери и го поведоха напред. Поне пред стъпалата нямаше нито репортери, нито зяпачи. В циментовия тротоар блещукаха люспици слюда. „Ще ги виждам и след като влезем — помисли си Ралф. — Ще греят пред очите ми като миниатюрно съзвездие.“

Синият автобус се залюля — арестантите се хвърляха ту на едната, ту на другата страна и продължаваха да припяват „Смърт, смърт!“ заедно с множеството отвън. Зави аларма на кола — двама младежи се бяха покатерили на едно новичко камаро — единият на предния капак, другият на покрива — и танцуваха. Ралф забеляза, че телевизионните камери работят, и си представи как ще изглеждат местните хора в очите на зрителите от другите райони на щата, когато репортажът бъде излъчен в новинарската емисия в шест вечерта — като хиени. Всеки се виждаше съвършено ясно, всеки бе гротеска. Ралф видя как русокосата от Канал 7 отново падна, ударена от плаката със спринцовката, как стана и как устните ѝ се разтегнаха в неприятна усмивка, когато си опипа главата и се втренчи в окървавените си пръсти. Видя човек с татуировки по ръцете; около главата му беше омотана жълта кърпа, чертите на лицето му бяха като размити — може би от белези от изгаряния, с които пластичните хирурзи не са се справили. „Пръснала го е запалена мазнина — помисли си. — Сигурно се е напил и е решил да си приготви свински пържоли.“ Видя как мъж размахва каубойска шапка, все едно е на родео. Видя как Хауи води Марси към стъпалата (двамата вървяха с наведени глави, сякаш да се защитят от насрещен вятър) и как някаква жена пристъпи напред и показа среден пръст на Марси. Видя човек с брезентова вестникарска чанта през рамо, който беше нахлупил плетена вълнена шапка въпреки жегата. Видя как някой удари в гърба едрия охранител от съда и как той щеше да падне, ако широкоплещеста чернокожа жена не го беше хванала за колана. Видя тийнейджърка, която се беше качила на раменете си приятеля си. Тя размахваше юмруци и се смееше, едната презрамка на сутиена ѝ се беше смъкнала до лакътя ѝ. Презрамката беше яркожълта. Видя момче със заешка устна и с тениска с щампа на усмихнатото лице на Франк Питърсън. Под щампата пишеше: ПОМНЕТЕ ЖЕРТВАТА. Видя хора, които размахваха саморъчни табели и плакати и крещяха. Зейналите им уста бяха като дупки, облицовани с червена коприна, и с бели зъби. Чу как някой наду тромба на велосипед. Погледна Сабло, който беше разперил ръце, за да удържа прииждащите хора, и разгада изражението му: „Издънихме се мегаяко!“

Дулин и Гилстрап най-после преведоха Тери до стъпалата. Хауи и Марси ги настигнаха. Адвокатът извика нещо на заместник-прокурора и още нещо на шерифа. Гласът му беше заглушен от виковете на озверелите хора и Ралф не чу думите му, но каквито и да бяха, онези двамата се подчиниха. Марси протегна ръце към съпруга си. Дулин я блъсна назад. Някой закрещя „Пукни, Мейтланд, пукни“ и тълпата подхвана новия припев, щом Тери и придружителите му се заизкачваха по стъпалата.

Ралф отново се загледа в човека с брезентовата вестникарска чанта с надпис ЧЕТЕТЕ „ГЛАСЪТ НА ФЛИНТ СИТИ“ — червените букви бяха избледнели, сякаш чантата беше стояла дълго под дъжда. Загледа се в човека, който носеше плетена вълнена шапка през тази лятна утрин, въпреки че температурата вече прехвърляше трийсет градуса. В човека, който посягаше да извади нещо от чантата. Изведнъж си спомни показанията на госпожа Станхоуп, възрастната жена, видяла как Франк Питърсън се качва в белия бус заедно с Тери. Беше я попитал: „Сигурна ли сте, че видяхте Франк Питърсън?“, а тя отговори: „О, да, беше Франк. Питърсън имат две момчета, и двете червенокоси.“ Не се ли подаваше рижава коса изпод плетената вълнена шапка?

„Преди време ни носеше вестника“ — бе добавила госпожа Станхоуп.

Човекът с вълнената шапка измъкна от чантата ръката си. Не държеше вестник.

Ралф извади глока си и извика колкото му глас държи:

— Оръжие! ОРЪЖИЕ!

Хората около Оли запищяха и се разбягаха. Като видя старовремския колт с дълга цев, Гилстрап пусна ръката на Тери, приведе се и побегна заднешком. И шерифът пусна ръката на арестанта, но само за да си извади оръжието… по-точно — да се опита. Предпазният ремък беше закопчан и пистолетът си остана в кобура. Ралф не можеше да стреля. Русокосата от Канал 7, още замаяна от удара по главата, стоеше пред Оли Питърсън. По страната ѝ се стичаха тънки струйки кръв.

— Залегни! — извика ѝ Сабло. Подпираше се на коляно, държеше глока с дясната си ръка и я придържаше с другата.

Мейтланд хвана жена си за лактите (веригата на белезниците се оказа достатъчно дълга) и я блъсна встрани тъкмо когато Оли стреля над рамото на блондинката от Канал 7. Куршумът проряза дълбока драскотина в главата на Тери, кръв шурна върху костюма, който Марси беше изгладила толкова старателно.

— Не ти стигаше брат ми, та уби и майка ми! — кресна Оли и отново стреля; този път улучи камарото от отсрещната страна на улицата. Младежите, танцуващи върху него, изпищяха, скочиха на земята и побягнаха.

Сабло на бегом се изкачи по стъпалата, сграбчи русокосата, дръпна я надолу и се просна върху нея.

— Ралф, Ралф, стреляй! — извика.

В мига, в който Андерсън натисна спусъка, един от бягащите зяпачи го блъсна и вместо да улучи Оли, куршумът разби камерата на рамото на един оператор. Човекът я изпусна, притисна длани до лицето си и слепешката се запрепъва назад. Измежду пръстите му струеше кръв.

— Мръсник! — изкрещя Оли. — Убиец! — И отново натисна спусъка.

Тери изпъшка и стъпи обратно на тротоара. Притисна окованите си ръце до брадичката си, като че ли му беше хрумнало нещо, което иска да обмисли задълбочено. Марси се втурна към него и го прегърна през кръста. Дулин още се мъчеше да извади от кобура автоматичния си пистолет. Гилстрап тичаше по улицата и отвратителното му карирано сако с цепка отзад се развяваше. Ралф внимателно се прицели и отново стреля. Този път никой не го блъсна; челото на Оли хлътна, сякаш го бяха ударили с чук. Очите му изскочиха от орбитите като на изненадан герой от анимационно филмче, когато трийсет и осем калибровият куршум му пръсна мозъка. Краката му се подкосиха. Той се просна върху вестникарската си чанта, револверът се изплъзна от ръката му, изтрополи две-три стъпала надолу и спря.

„Вече можем да се изкачим по стълбите — каза си Ралф, все още приведен като за стрелба. — Пътят е свободен.“ Само че писъкът на Марси: „Помощ! Помогнете на мъжа ми!“, му подсказа, че няма защо да се изкачват по стъпалата към съда. Не и днес, може би никога повече.

4.

Първият куршум, изстрелян от Оли Питърсън, само проряза дълбока драскотина в главата на Тери (изтече много кръв, но раната беше повърхностна), от която би му останал белег и неприятен спомен. Третият обаче го прониза в сърцето и върху ризата му се появи бързо уголемяващо се кърваво петно.

„Куршумът щеше да улучи предпазната жилетка, ако не беше отказал да я сложи“ — помисли си Ралф.

Тери лежеше на тротоара. Очите му бяха отворени. Устните му мърдаха. Хауи Голд понечи да клекне до него, но Ралф го блъсна встрани и Хауи се просна по гръб. Марси се беше надвесила над съпруга си и бърбореше несвързано:

— Раната не е сериозна, Тер, ще се оправиш, не се предавай…

Андерсън сложи длан на гърдите ѝ и я накара да се отдръпне. Тери още беше в съзнание, но времето му изтичаше.

Тъкмо коленичи на тротоара, някой застана до него — оператор от някоя от проклетите телевизии. Юн Сабло хвана човека през кръста, завъртя го и го изтласка встрани. Краката на оператора се преплетоха и той падна, като машинално вдигна камерата, за да я предпази.

— Тери… — промълви Ралф; виждаше как потта от челото му капе върху лицето на Мейтланд и се смесва с кръвта от раната на главата му. — Тери, ще умреш. Разбираш ли ме? Той хубаво те подреди. Ще умреш!

— Не! — изписка Марси. — Не, не бива! Момичетата няма да останат без баща. Не може, не бива да умре! — И отново се опита да коленичи до съпруга си и да го прегърне.

Алек Пели, който беше пребледнял и изглеждаше съсипан, я хвана за блузата и я придърпа към себе си. Хауи някак си се беше изправил на колене, но повече не се намеси.

— Къде… ме улучи?

— В гърдите, Тери. Право в сърцето, предполагам. Искам да направиш предсмъртно признание, чу ли? Признай, че си убил Франк Питърсън. Това е последната възможност да ти олекне на съвестта.

Тери се усмихна, от двете страни на устните му потекоха тънки струйки кръв.

— Не съм го убил — пророни тихо, почти шепнешком, но съвършено ясно. — Невинен съм, Ралф… затова… на твоята съвест няма да олекне.

Стисна клепачи… после с усилие отново отвори очи. За секунда-две в погледа му искреше живот. Сетне искрата угасна. Ралф сложи пръстите си пред устата му. Тери вече не дишаше.

Той се обърна към Марси Мейтланд. Беше му трудно, главата му сякаш тежеше тонове.

— Съжалявам — промълви. — Мъжът ти почина.

Шериф Дулин печално промърмори:

— Ако не беше отказал да сложи предпазната жилетка…

Току-що овдовялата жена го изгледа смаяно, но се нахвърли върху Ралф Андерсън — толкова мълниеносно, че Алек Пели не можа да я задържи и в ръката му остана само парче от блузата ѝ:

— Ти си виновен! Ако не го беше арестувал пред очите на целия град, тези хора нямаше сега да са тук. Все едно ти го застреля!

Ралф Андерсън я остави да издере с нокти дясната му страна и едва след това я хвана за китките. Позволи ѝ да разкървави лицето му може би защото го беше заслужил… не, не може би — заслужил го беше.

— Марси — промълви. — Застреля го братът на Франк Питърсън и той щеше да е тук, без значение къде сме арестували Тери.

Алек Пели и Хауи Голд ѝ помогнаха да се изправи, като внимаваха да не настъпят мъртвия ѝ съпруг.

— Може би е така, детектив Андерсън — процеди Хауи, — само че убиецът нямаше да е заобиколен от стотици хора и щеше да се набива на очи.

Алек Пели не продума, само изгледа с ледено презрение детектива. Ралф се обърна към Юн, но той извърна очи и подаде ръка на ридаещата блондинка от Канал 7, за да ѝ помогне да се изправи.

— Получи си предсмъртното признание, нали? — изкрещя Марси и протегна към Ралф ръцете си, почервенели от кръвта на съпруга ѝ. — Доволен ли си!?

Той не продума; тя го изгледа с отвращение, обърна се и съзря Бил Самюълс. Най-после се беше осмелил да излезе и стоеше на най-горното стъпало между двамата от съдебната охрана.

— Каза, че не го е извършил! — кресна му Марси. — Каза, че е невинен! Всички го чухме, мръсник такъв! Миг преди да умре, МЪЖЪТ МИ КАЗА, ЧЕ Е НЕВИНЕН!

Самюълс не отговори; обърна се и влезе обратно.

Сирени. Пищенето на алармата на камарото. Развълнуваното бърборене на хората, които се връщаха, след като опасността беше отминала. Връщаха се, за да видят трупа. Да го снимат и да го качат на стените си във Фейсбук. Сакото, което Хауи беше преметнал върху ръцете на Тери, за да скрие от зяпачите и телевизионните камери белезниците, сега беше захвърлено на улицата — изцапано и окървавено. Ралф го взе и покри с него лицето на Тери (като го видя, Марси нададе жален вой), после отиде до стълбите пред съда, седна и отпусна глава между коленете си.