Другият

1.

Тя върна служебния телефон (винаги го носеше със себе си, макар Пийт все да я будалкаше) на поставката до домашния апарат, седна пред компютъра и не помръдна трийсетина секунди. После натисна бутона на фитнесгривната „Фитбит“, за да си провери пулса. Седемдесет и пет, близо десет удара над нормата. Не се изненада. Разказът на Пели за Мейтланд я развълнува и заинтригува — не се беше чувствала така, откакто приключи с покойния (и ужасяващ) Брейди Хартсфийлд.

Не, кривеше си душата. Всъщност след смъртта на Бил не бе изпитвала вълнение и интерес към каквото и да било. Пийт Хънтли работеше усърдно, обаче (тя дръзваше да го признае само тук, сред тишината на жилището си) му липсваха въображение и размах. Дай му на него да издирва мошеници, хора, нарушили гаранцията, откраднати автомобили, изгубени домашни животинки и татенца, които след развода не си плащат издръжката за децата. Холи беше казала на Алек Пели самата истина — ненавиждаше насилието, освен във филмите, защото кървавите сцени ѝ причиняваха стомашни спазми, обаче докато преследваше Хартсфийлд, се чувстваше жива — усещане, което повече не я беше спохождало. Беше нещо подобно и при гонитбата на Морис Белами, откачения любител на художествената литература, който беше застрелял любимия си автор.

За щастие в Дейтън не я чакаха нито Брейди Хартсфийлд, нито Морис Белами, иначе щеше да стане напечено, защото Пийт беше на почивка в Минесота, а младият ѝ приятел Джером беше заминал с другите от семейството за Ирландия.

— Ша цуна вместо тебе камъка Бларни, хубавице — ѝ бе казал на летището, имитирайки ирландски акцент, още по-кошмарен от акцента на харлемски чернокож от радиошоуто „Еймъс и Анди“, който Джером пускаше в употреба от време на време, най-вече за да я дразни.

— По-добре недей — бе се намусила тя. — Кой знае какъв развъдник на бацили е този Камък на красноречието. Втриса ме, като си представя.

„Алек Пели си въобразяваше, че ще се откажа, защото случаят е странен — помисли си сега и се поусмихна. — Смяташе, че ще кажа: «Чиста лудост! Един и същ човек не може да е на две места едновременно и хората не могат да изчезнат от архивирани новинарски репортажи. Това е или лоша шега, или измама.» Той обаче не знае (и аз няма да го осведомя), че един и същ човек наистина може да е едновременно на две места. Брейди Хартсфийлд можеше и когато най-после умря, беше в тялото на друг човек.“

— Всичко е възможно — промърмори, все едно говореше на празната стая. — Абсолютно всичко. В света има безброй тайни ниши и пролуки.

Отвори „Файърфокс“ и намери адреса на ресторант „Томи и Тапънс“. Най-близкият хотел беше „Феървю“ на булевард „Нортуудс“. В същия хотел ли бяха отседнали семейство Мейтланд? Нищо не ѝ струваше да попита по имейла Алек Пели, обаче по всяка вероятност отговорът беше „да“, ако се съдеше по казаното от по-голямата дъщеря на Мейтланд. Провери в сайта „Триваго“ и разбра, че може да получи прилична стая срещу деветдесет и два долара на вечер. Поколеба се дали да не вземе малък апартамент, но се отказа. Щеше да е излишен разход — порочна практика, която не водеше до нищо добро.

Обади се в хотела (по служебния телефон, тъй като това беше признат разход), направи резервация за три нощувки, смятани от следващия ден, после отвори „Math Cruncher“ на компютъра си. Според нея тази игра, свързана с математиката, беше най-сигурното средство за разрешаване на ежедневните проблеми. Стаята в хотела щеше да е свободна в три следобед, а максималната скорост, при която нейната „Тойота Приус“ се движеше с минимален разход на гориво, беше сто километра в час. Холи предвиди едно спиране по пътя, за да зареди с бензин и да хапне нещо (несъмнено гадно) в крайпътна закусвалня… добави още четирийсет и пет минути за неизбежното забавяне поради ремонт на участък от магистралата…

— Ще тръгна в десет — промърмори. — Не, по-добре десет минути по-рано — ей така, за по-сигурно. — И за още по-сигурно отвори приложението за трафик и навигация „Уейз“, за да си набележи алтернативен маршрут — за всеки случай.

Взе душ (за да не се къпе сутринта), облече си нощницата, изми си зъбите, почисти ги с конец (най-новите проучвания доказваха, че това не помага срещу зъбно загниване, само че ѝ беше навик и щеше да го прави до края на живота си), свали си шнолите, подреди ги една до друга, после отиде боса в стаята за гости.

Тук се помещаваше нейната филмотека. На полиците бяха подредени хиляди дивидита; купените от магазин бяха в оригиналните разноцветни кутии, но повечето бяха „изпечени“ в домашни условия. Беше ѝ лесно да намери онзи, който търсеше, защото дисковете бяха подредени по азбучен ред. Взе го и го остави на нощното си шкафче, за да ѝ е пред очите, когато сутринта си стяга багажа.

Щом свърши и тази работа, коленичи, затвори очи и скръсти ръце на гърдите си. Психоаналитикът я беше посъветвал да казва по една молитва сутрин и вечер и когато Холи заяви, че не вярва в Бог, той ѝ обясни как, дори и да не е религиозна, споделянето на тревогите и плановете ѝ с някаква хипотетична висша сила ще ѝ е от голяма полза. Оказа се, че е имал право.

— Пак съм аз, Холи Гибни, и все така се старая да давам всичко от себе си. Ако ме чуваш, моля Те, закриляй Пийт, защото само ненормален излиза на риболов с лодка, макар да не умее да плува. Моля Те, бди и над Робинсънови, докато са в Ирландия, и ако Джером наистина смята да целуне камъка Бларни, гледай да го разубедиш. Пия концентриран сироп от цитрусови плодове „Буст“ с цел да понапълнея, понеже доктор Стоунфийлд все ме кори, че съм прекалено слаба. Този „Буст“ никак не ми харесва, обаче на етикета пише, че всяко кенче съдържа 240 калории. Вземам си редовно антидепресанта „Лексапро“ и не пуша. Утре заминавам за Дейтън. Моля Те, помогни ми да пътувам безаварийно, да не нарушавам правилата за движение и да си свърша добре работата, доколкото ми позволяват фактите, с които разполагам. И които са доста любопитни. — Тя се позамисли, после добави: — Още тъгувам за Бил. Много ми липсва. Е, това беше за днес.

Легна си и след пет минути вече спеше дълбоко.

2.

Холи влезе в хотел „Феървю“ в 15:17 — не беше точно както го беше планирала, но и така не беше зле. Щеше да пристигне в 15:12, ако всеки проклет светофар не ѝ правеше напук, след като напусна магистралата. Стаята беше прилична. Хавлиените кърпи бяха окачени малко накриво на вратата на душкабината, обаче тя ги оправи, след като използва тоалетната и си изми ръцете и лицето. Към телевизора нямаше дивиди-плеър, което не я изненада — не очакваше кой знае какъв лукс срещу деветдесет и два долара на вечер. Ако ѝ се приискаше да гледа филма, който си беше донесла, и лаптопът щеше да свърши работа. Лентата беше нискобюджетна и заснета за десет дни — филм, за гледането на който не е необходима висока резолюция и звукова система „Долби“.

„Томи и Тапънс“ се намираше съвсем наблизо. Щом излезе изпод тентата над входа на хотела, Холи веднага зърна табелата на заведението. Приближи се и прегледа менюто, залепено на витрината. В горния ляв ъгъл беше нарисуван апетитно изглеждащ пай, от който се издигаше пара. Отдолу с печатни букви беше написано: НАШИЯТ СПЕЦИАЛИТЕТ Е ПАЙ С БЪБРЕЧЕТА. Тя продължи и една пресечка по-нататък стигна до паркинг, в който почти две трети от местата бяха заети. Надписът на табелата отвън гласеше: ГРАДСКИ ПАРКИНГ. РАЗРЕШЕН ПРЕСТОЙ — ШЕСТ ЧАСА. Холи влезе и се заоглежда за квитанции за глоби, пъхнати под чистачки, или маркировки с тебешир по гумите, чрез които пътните полицаи се ориентираха дали някой е превишил разрешеното време. Не забеляза нито едното, нито другото, което означаваше, че няма нарушители. Всъщност спазването на забраната беше въпрос на чест. Тук се работеше на доверие. Подобна система надали беше приложима в Ню Йорк, но може би действаше успешно в Охайо. След като липсваха камери за наблюдение, нямаше как да се разбере преди колко време Мърлин Касиди е зарязал тук буса, обаче тя предположи, че е било скоро, иначе някой щеше да открадне возилото, след като вратите бяха отключени и ключът беше на таблото.

Върна се в „Томи и Тапънс“, представи се на управителката и обясни, че разследва случай, свързан с човек, живял наблизо през пролетта. Жената се оказа и съсобственичка на ресторанта и тъй като вечерният наплив на клиенти щеше да започне чак след час, беше склонна да си побъбри. Първият въпрос на Холи беше дали си спомня кога са разпращали листовки с менюто на адреси в района. Вместо да отговори, управителката попита:

— Какво е направил този човек? — Казваше се Мери, а не Тапънс, и акцентът ѝ беше на човек, родом от Ню Джърси, а не от Нюкасъл.

— Нямам право да ви кажа. Поверително е, нали разбирате?

— Всъщност много добре си спомням за листовките — продължи Мери. — Щеше да е странно, ако бях забравила.

— Защо?

— Като отворихме преди две години, заведението се наричаше „При Фредо“. Нали се сещате, като в „Кръстникът“.

— Да — кимна Холи, — въпреки че всички свързват Фредо с „Кръстникът II“, и то най-вече заради сцената, в която брат му Майкъл го целува и му казва: „Знам, че си бил ти, Фредо. Разби ми сърцето.“

— Може и да е така; важното е, че в Дейтън има около двеста италиански ресторанта и ние щяхме да фалираме. Затова решихме да пробваме с английска кухня — всъщност „кухня“ едва ли може да се каже за менюто на ресторант, дето предлага риба с пържени картофи, наденици с картофено пюре и дори печен боб върху препечена филийка — и прекръстихме заведението на „Томи и Тапънс“ — като в книгата на Агата Кристи. Рекохме си, че на тоя етап нямаме какво да губим. И знаете ли какво стана? Успяхме. Бях потресена, ама в положителния смисъл на думата. На обяд тук няма къде игла да падне, същото е и през повечето вечери. — Приведе се над масата и дъхът ѝ с мирис на джин лъхна посетителката: — Да ви издам ли една тайна?

— Душа давам за тайни — искрено отговори Холи.

— Пайовете ни ги изпращат от Парамъс. Замразени са, ние само ги затопляме във фурната. И знаете ли какво? Оня журналист от „Дейтън Дейли Нюз“, дето има колонка за ресторантите, адски си падна по нашето кръчме. Даде му цели пет звезди. Да пукна, ако лъжа. — Приведе се още по-близо към Холи и прошепна: — Ако издадете тайната, ще се наложи да ви убия.

Холи прокара пръст по устните си, сякаш затваряше цип, и завъртя невидим ключ, както беше виждала да прави Бил Ходжис, после върна разговора в желаната от нея посока:

— И така, като започнахте отначало с ново име и с ново меню… или може би малко преди това…

— Джони — така се казва мъжлето ми, — искаше да разпратим листовки една седмица предварително, обаче аз му рекох, че не бива, щото паметта на хората е много къса, затуй отложихме акцията за деня преди откриването. Платихме на едно хлапе да раздава листовките с менюто и напечатахме достатъчно, че да стигнат за район в радиус от девет пресечки.

— Включително онзи паркинг наблизо, така ли?

— Точно така. Важно ли е?

— Ще си погледнете ли календара, за да ми кажете през кой ден от седмицата е била… акцията?

— Не ми е притрябвал календар. Датата и денят са се запечатили ей тука. — Мери допря показалец до челото си. — Деветнайсети април. Четвъртък. Отворихме — всъщност за втори път — в петък.

Холи потисна желанието си да я поправи, че не се казва „запечатили“, благодари ѝ и стана да си върви.

— Ей, няма ли все пак да ми кажете какво е направил оня, дето го търсите?

— Съжалявам, но не мога. Ще остана без работа.

— Ами, тогаз поне идвайте да вечеряте, ако поостанете в нашия град.

— Непременно — кимна Холи, макар да знаеше, че няма да стъпи там. Бог знае още какви ястия в менюто пристигаха замразени от Парамъс.

3.

Утре щеше да посети клиниката за пациенти с нарушена памет „Хейсман“, за да поговори с бащата на Тери Мейтланд, стига той да беше в час (ако изобщо му бяха останали дни, през които да е с всичкия си). Дори умът му да витаеше в облаците, тя възнамеряваше да разпита хората от персонала. Сега обаче се намираше в сравнително приличната хотелска стая. Включи лаптопа и изпрати на Алек Пели имейл с тема ДОКЛАД №1 ОТ ГИБНИ:

След като свърши деловата работа, отиде в ресторанта на хотела и си поръча лека вечеря (никога не използваше румсървис, защото навсякъде услугата беше абсурдно скъпа). Прегледа списъка с филми срещу заплащане, намери един с Мел Гибсън, който не беше гледала, и го поръча; струваше девет долара и деветдесет и девет цента, които тя щеше да впише в графата със служебни разходи. Филмът не струваше, въпреки че Гибсън се беше постарал да извлече максималното от глупавия сценарий. Холи записа в поредния си кинодневник заглавието и продължителността на филма (предишните ѝ дневници наброяваха повече от две дузини) и го оцени с три звездички. После провери дали и двете врати на стаята са заключени, каза си молитвата (както обикновено, завършвайки обръщението към Бог с фразата, че Бил много ѝ липсва) и си легна. Спа непробудно осем часа, без да ѝ се присъни нещо. Или поне нещо, което да помни на сутринта.

4.

На другата сутрин, след като пи кафе, пробяга пет километра, закуси в кафенето до хотела и взе горещ душ, Холи позвъни в местната полицейска служба и поиска да говори с някого от отдел „Пътна полиция“. След кратко изчакване я свързаха с някой си полицай Линдън, който любезно я попита с какво може да ѝ услужи. Реакцията му я възхити. Общуването с учтиво ченге неизменно ѝ оправяше настроението за целия ден. Макар че в интерес на истината повечето любезни представители на закона бяха все от Средния запад.

Тя се представи, добави, че се интересува от бял бус „Еконолайн“, изоставен през април на обществен паркинг на булевард „Нортууд“, и попита дали от полицията редовно правят проверки за превишаване на шестчасовия лимит за престой.

— Обществените паркинги са обект на редовни проверки, но колегите не са задължени да следят дали някой е оставил колата си по-дълго от разрешения срок за престой. В края на краищата те са ченгета, а не са назначени да следят нарушителите и да им налагат глоби.

— Разбирам — каза Холи, — обаче сигурно са длъжни да следят за изоставени автомобили, нали?

Линдън се засмя:

— Май вашата агенция доста често се занимава с издирване на откраднати коли и връщането им на собствениците.

— О, да. Тази работа, плюс намирането на лица, нарушили съдебната гаранция, са основният ни източник на приходи.

— Е, значи сте наясно как стоят нещата. На мушката ни са скъпи автомобили, които остават твърде дълго на градските паркинги или на паркинга на летището. Луксозни джипове „Денали“, „Ескалейд“, ягуари и беемвета. Казахте, че бусът, който ви интересува, е бил с нюйоркска регистрация, нали?

— Точно така.

— Надали веднага е щял да привлече вниманието на колегите — колкото и да е странно, хора от Ню Йорк често идват в Дейтън, — обаче ако още е бил там на втория ден? Може би.

Холи си помисли, че дори да е така, семейство Мейтланд са пристигнали чак след двайсет и четири часа.

— Благодаря, господин полицай — каза.

— Ако желаете, мога да проверя в хангара, където държат конфискуваните автомобили.

— Не е необходимо. Бусът е видян на хиляда и шестстотин километра южно оттук.

— Ще ми кажете ли защо се интересувате от тази кола? Ако нямате нищо против, разбира се.

— Не, не, ще ви кажа — промърмори Холи. В крайна сметка човекът беше полицай. — С този бус е било отвлечено момче, което по-късно е било убито.

5.

Холи вече беше деветдесет и пет процента сигурна, че бусът е напуснал паркинга много преди Тери Мейтланд да пристигне в Дейтън заедно с жена си и с дъщерите си на 21 април. Качи се в тойотата и потегли към клиника „Хейсман“ — дълга, ниска сграда от пясъчник, построена сред добре поддържана градина, разпростираща се най-малко на четири акра. Неголяма горичка разделяше клиниката от болницата „Киндред“, чиито собственици вероятно притежаваха, управляваха и получаваха солидни приходи от това лечебно заведение; то изобщо не изглеждаше евтино.

Питър Мейтланд явно имаше солидни спестявания или солидна застраховка… или и двете, с одобрение отбеляза Холи. В този ранен час на паркинга за посетители имаше доста празни меса, но тя предпочете да спре в далечния му край. Поставила си беше за цел да изминава 12 000 крачки дневно и се стараеше да я постигне.

Спря за миг и се загледа в трима санитари, които „разхождаха“ трима пациенти (единият май осъзнаваше къде се намира), после влезе в сградата. Фоайето беше просторно и приветливо, но приятният аромат на препарати за почистване на подови настилки и мебели се примесваше с едва доловимия мирис на урина. И на още нещо, по-неприятно. Може да беше глупаво и мелодраматично този мирис да бъде наречен миризма на безнадеждност, но на Холи ѝ миришеше тъкмо на това. „Може би защото, като бях по-млада, за мен чашата винаги беше наполовина празна“ — помисли си.

На регистратурата имаше табелка с надпис: ВСИЧКИ ПОСЕТИТЕЛИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЕ РЕГИСТРИРАТ ТУК. Жената зад бюрото (на баджа ѝ пишеше „Госпожа Кели“) приветливо се усмихна:

— Здравейте. Мога ли да ви бъда полезна?

„Обичайно посрещане от вежлива служителка“ — каза си Холи, но „обичайната вежливост“ се изпари след миг, когато тя попита може ли да посети Питър Мейтланд. Устните на госпожа Кели останаха разтегнати в служебна усмивка, обаче погледът ѝ стана леден.

— Роднина ли сте му?

— Не — отвърна Холи. — Семейна приятелка — добави и си помисли, че всъщност не лъже. Работеше за адвоката на госпожа Мейтланд, което спокойно можеше да се нарече приятелство, след като ѝ бяха възложили да изчисти името на покойния съпруг на същата госпожа.

— Боя се, че не е достатъчно. — От усмивката на госпожа Кели беше останала само бледа сянка. — Щом не сте родственица, ще ви помоля да напуснете. И без това господин Мейтланд няма да ви познае. От лятото насам състоянието му все повече се влошава.

— От лятото насам или след посещението на Тери през пролетта?

Усмивката на госпожа Кели съвсем помръкна.

— Ако сте репортерка, законът ви задължава да ми го съобщите, а пък аз ви моля незабавно да напуснете сградата. В противен случай ще повикам охраната и ще ви изведат насила. До гуша ни е дошло от такива като вас.

„Хм, интересно!“ — помисли си Холи. Може би нямаше връзка със случая, който беше дошла да разследва, но пък може и да имаше. Жената на регистратурата беше олицетворение на любезността, докато не чу името на Питър Мейтланд.

— Не съм репортерка — каза лаконично.

— Склонна съм да ви повярвам, но щом не сте роднина на Мейтланд, ще ви помоля да напуснете.

— Добре. — Холи се отдръпна от бюрото, направи две крачки към вратата, после ѝ хрумна нещо и се обърна: — Ами ако Тери, синът на господин Мейтланд, ви се обади и гарантира за мен? Тогава ще ми разрешите ли посещение?

— Вероятно — неохотно промърмори госпожа Кели. — Първо обаче ще поискам той да отговори на няколко въпроса, за да се уверя, че не е ваш колега. Може да ви се стори параноично, госпожице Гибни, но сме си имали големи неприятности, а аз съм свикнала съвестно да си изпълнявам задълженията.

— Разбирам.

— Може би да, може би не, но и без това е безполезно да разговаряте с Питър. От полицията вече се убедиха. Той страда от Алцхаймер в последна фаза. Ако разговаряте с младия господин Мейтланд, той ще потвърди думите ми.

„Младият господин Мейтланд нищичко няма да потвърди, госпожо Кели, защото е мъртъв отпреди седмица. Но вие не знаете, нали?“

— Кога за последно полицията разговаря с Питър Мейтланд? Питам като семейна приятелка.

Госпожа Кели се позамисли, после отсече:

— Не ви вярвам и отказвам да отговарям на въпросите ви!

На този етап Бил щеше да се усмихне подкупващо и да спечели сърцето на непристъпната Кели, накрая дори щяха да си разменят имейлите и да си обещаят да държат връзка във Фейсбук, ала макар Холи да притежаваше отлично дедуктивно мислене, все още работеше върху онова, което психоаналитикът ѝ наричаше „изкуство на общуването“. Тръгна си малко оклюмала, но не и обезкуражена.

Ставаше все по-интересно.

6.

В единайсет часа през това слънчево утро на втория ден от седмицата Холи седеше на скамейка под сянката на едно дърво в парк „Андрю Дийн“, пиеше лате, което си беше купила от „Старбъкс“, и размишляваше за странния си разговор с жената на регистратурата.

Госпожа Кели не знаеше, че Тери е мъртъв, може би никой в клиниката не знаеше, което не беше много изненадващо. Смъртта на Франк Питърсън и на Тери Мейтланд беше настъпила в градче, намиращо се на стотици километри оттук, и ако медиите бяха съобщили новината през седмицата, през която симпатизант на Ислямска държава беше застрелял осем души в мол в Тенеси и торнадо бе изравнило със земята градче в Индиана, историята щеше да е спомената само бегло в „Хъфингтън Поуст“. Надали и Марси Мейтланд се беше обадила на свекъра си да му съобщи тъжната вест, пък и защо да го прави, след като той не разбираше дори къде се намира?

„Репортерка ли сте? — беше попитала госпожа Кели. — До гуша ни е дошло от такива като вас.“

Ясно — репортерите са ходили в клиниката, също и полицаите, а госпожа Кели като завеждаща регистратурата е трябвало да ги изтърпи. Само че те не са я разпитвали за Тери Мейтланд, иначе тя щеше да е разбрала за смъртта му. Тогава защо беше настръхнала като таралеж?

Холи остави на скамейката чашата с латето, извади от чантата айпада си, включи го и се увери, че тук устройството има пълно покритие, за да не ѝ се налага да се връща в „Старбъкс“. Плати минимална такса за достъп до архивите на местния вестник (разбира се, прилежно отбеляза разхода като служебен) и започна да чете новините от 19 април — деня, в който Мърлин Касиди беше зарязал буса и в който возилото почти сигурно е било откраднато от друг човек. Прочете всичко много внимателно, обаче не намери нещо, свързано с клиниката. Същото се отнасяше и за следващите пет дни, макар че имаше много други новини: катастрофи с коли, две кражби с взлом, пожар в нощен клуб, експлозия на бензиностанция, скандал с човек от училищното настоятелство, присвоил голяма сума, издирване на две изчезнали сестри (от бялата раса), живеещи в съседния град Тротууд, обвинение срещу полицай за убийството на невъоръжен тийнейджър (цветнокож), синагога, осквернена със свастика.

На 25 април обаче заглавието на първа страница с грамадни букви известяваше, че изчезналите сестри Амбър и Джолийн Хауард са били намерени мъртви и обезобразени в клисура недалеч от дома им. Анонимен полицейски източник твърдеше, че „момиченцата са били изтезавани жестоко“. Както и че и двете са били изнасилени.

Тери Мейтланд е бил в Дейтън на 25 април. Разбира се, бил е със семейството си, обаче…

Нямаше нова информация на 26 април, когато Тери Мейтланд беше посетил за последен път баща си, нито на двайсет и седми, когато семейство Мейтланд бяха заминали обратно за Флинт Сити. На 28-и обаче от полицията бяха съобщили, че разпитват „съмнително лице“. След два дни съмнителното лице беше арестувано. „Лицето“ се казваше Хийт Холмс, трийсет и две годишен, живеещ в Дейтън, работещ като санитар в клиника „Хейсман“.

Холи отново взе чашата, изпи на големи глътки половината лате и замислено впери поглед в сенчестите глъбини на парка. После провери показанията на фитнесгривната. Пулс сто и десет, а галопирането на сърцето ѝ не беше предизвикано само от кофеина.

Тя отново зачете архивите на „Дейли Нюз“; скролна набързо информацията за май и юни, следвайки развитието на историята. За разлика от Тери Мейтланд Хийт Холмс беше изправен пред съда, но също като Тери (Джийни Андерсън би го нарекла стечение на обстоятелствата) никога нямаше да бъде съден за убийствата на Амбър и Джолийн Хауард. На 7 юни се беше самоубил в затвора на окръг Монтгомъри.

Холи отново провери показанията на фитнесгривната. Пулсът ѝ се беше повишил до сто и двайсет. Въпреки това допи кафето. Харесваше ѝ да води живот, изпълнен с опасности.

„Бил, да можехме заедно да разследваме тази история! Адски ми се иска. И Джером да е с нас. Тримата щяхме здраво да хванем юздите и да яздим този кон, докато спре да галопира.“

Само че Бил беше мъртъв, Джером пътешестваше из Ирландия, а тя беше попаднала в задънена улица и не можеше да разплете това кълбо. Най-малкото не и сама. Това обаче не означаваше, че е приключила в Дейтън. Не, не още.

Върна се в хотела, поръча сандвич на румсървиса (по дяволите излишният разход) и отвори лаптопа. Към бележките, водени по време на телефонния разговор с Алек Пели, добави информацията, която беше научила днес. Докато се взираше в екрана и преглеждаше написаното, внезапно се сети за фраза, често повтаряна от майка ѝ: „Едната ръка не знае какво прави другата.“ Полицията в Дейтън не знаеше за убийството на Франк Питърсън, а полицията във Флинт Сити беше в неведение за смъртта на сестрите Хауард. Всъщност беше логично. Престъпленията бяха извършени в различни райони на страната и по различно време. Никой не знаеше, че Тери Мейтланд е бил и на двете места, както и че убийствата по някакъв начин са свързани с клиника „Хейсман“. През всеки разследван случай минава нещо като информационна магистрала, а тази тук беше прекъсната най-малко на две места.

— Обаче аз знам — промърмори Холи. — Най-малкото знам повече от другите. Само че…

На вратата се почука, тя нервно подскочи и не довърши изречението. Отвори на сервитьора, подписа сметката, добави бакшиш, възлизащ на десет процента (след като се увери, че не е включен в сумата), и на бърза ръка отпрати младежа. После закръстосва из стаята; машинално отхапваше от сандвича с бекон, маруля и домат, макар да не усещаше вкуса му.

Какво ѝ убягваше? Какво пропускаше? Тревожеше се… всъщност беше обсебена от мисълта, че в пъзела, който се опитва да нареди, липсват доста елементи. Не вярваше, че Алек Пели нарочно е премълчал нещо… само дето може би той разполагаше с информация, която смяташе за маловажна.

Можеше да телефонира на госпожа Мейтланд, обаче щеше да я разстрои и да не може да я успокои — открай време не ѝ се удаваше да проявява съчувствие към страдащи хора. Вярно, че неотдавна беше помогнала на сестрата на Джером Робинсън да преодолее тежка криза, но по принцип не я биваше за ролята на утешителка. Пък и разумът на горката жена сигурно беше замъглен от скръбта и тя нямаше да се сети за важни факти, които да сглобят отделните фрагменти в едно цяло — също като онези три-четири парченца от пъзела, които почти винаги падат на пода и не можеш да видиш цялата картина, докато не ги намериш.

Човекът, който би трябвало да знае всички подробности — и важните, и маловажните, — беше детективът, разпитал повечето свидетели и арестувал Мейтланд. След като беше работила с Бил Ходжис, Холи имаше доверие на полицейските детективи. Разбира се, не всички бяха кадърни; тя не уважаваше Изабел Джейнс, партньорката на Пийт Хънтли след пенсионирането на Бил, а пък този Ралф Андерсън беше допуснал сериозна грешка, арестувайки Мейтланд на обществено място. От друга страна, гафът не означаваше непременно, че той е некадърен, а Пели ѝ беше обяснил най-важното „смекчаващо вината му“ обстоятелство — Тери Мейтланд е бил в близък контакт със сина на Ралф. Холи не можеше да си криви душата — Андерсън беше провел разпитите много професионално. Според нея тъкмо той най-вероятно държеше липсващите парченца от пъзела.

Да, струваше си да помисли по този въпрос. Междувременно ѝ предстоеше повторно посещение в клиника „Хейсман“.

7.

Пристигна там в два и половина, но този път зави вляво, където имаше две табели с надписи СЛУЖЕБЕН ПАРКИНГ и НЕ ПРЕПРЕЧВАЙТЕ ПЪТЯ НА ЛИНЕЙКИТЕ. Тя си избра място в дъното и влезе на заден ход, за да може, като спре, да наблюдава сградата. След петнайсет минути в паркинга започнаха да влизат колите на хората от смяната от 3 до 11. Малко след 3 следобед започнаха да напускат сградата онези от първата смяна — предимно санитари, няколко медицински сестри, двама с костюми, навярно лекари. Единият костюмиран се качи в кадилак, а другият — в порше. Да, явно бяха лекари. Холи внимателно огледа другите и си набеляза медицинска сестра на средна възраст, с туника с щамповани танцуващи мечета. Колата ѝ беше раздрънкана „Хонда Сивик“ с ръждясали прагове, счупен стоп, залепен с лейкопласт, и с избелял стикер ПОДКРЕПЯМ ХИЛАРИ на задната броня. Преди да се качи, жената спря да запали цигара. Автомобилът ѝ беше бричка, цигарите — скъпи. Чудесно!

Холи излезе след нея от паркинга и я последва; изминаха около пет километра в западна посока, излязоха от града, прекосиха приятно наглед предградие, после навлязоха в друго, не така приятно. Жената зави по алеята пред типова къща на улица, където „близначките“ на къщата бяха почти долепени една до друга — на миниатюрните морави пред повечето от тях бяха захвърлени евтини пластмасови играчки. Холи спря до тротоара, помоли се набързо Бог да я дари със сила, търпение и мъдрост и слезе от колата.

— Госпожо? Сестра? Може ли за малко?

Жената се обърна. Лицето ѝ беше набраздено от бръчки, косата ѝ — преждевременно побеляла (белези, типични за страстните пушачи), та беше невъзможно да се определи възрастта ѝ. Може да беше на четирийсет и пет или на петдесет. Не носеше венчална халка.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Да. И ще ви платя за услугата. Ще получите сто долара, ако ми разкажете за Хийт Холмс и какво го свързва с Питър Мейтланд.

— Проследили сте ме от работата, така ли?

— Да.

Жената сбърчи вежди:

— Репортерка ли сте? Госпожа Кели ни предупреди, че някаква репортерка слухти наоколо, и се закани да уволни всеки, който разговаря с нея.

— За мен ви е предупредила, обаче не съм репортерка, а работя за частна детективска фирма. Освен това госпожа Кели никога няма да разбере, че сме разговаряли.

— Легитимирайте се.

Холи ѝ подаде шофьорската си книжка и служебната си карта от „Търси се“. Жената внимателно ги разгледа, върна ги и едва тогава се представи:

— Казвам се Канди Уилсън.

— Приятно ми е.

— И на мен, обаче ако ще си рискувам работата заради вас, ще ми платите двеста долара. — Поколеба се, после се поправи: — Двеста и петдесет.

— Дадено. — Холи предполагаше, че може да я склони да свали на двеста, дори на сто и петдесет, обаче не умееше да се пазари („да се дърли за пари“, както се изразяваше майка ѝ). Пък и тази жена очевидно беше закъсала.

— Елате вътре — промърмори Уилсън. — Съседите ми имат уши като антени.

8.

В къщата вонеше на цигари и за първи път от сума време на Холи ѝ се допуши. Уилсън се тръсна на едно кресло, което също като стопа на колата ѝ беше „ремонтирано“ с лейкопласт. До креслото беше изправен пепелник като онези пред заведенията, какъвто Холи не беше виждала, откакто дядо ѝ бе починал (от емфизема). Канди извади от джоба на ластичния си панталон пакет цигари и запалка „Бик“. Не предложи цигара на посетителката, което не беше изненадващо предвид безбожните цени на тютюневите изделия, но Холи мислено ѝ благодари. Защото може би щеше да се изкуши да запали.

— Първо ми платете — рече домакинята.

На път за второто си посещение на клиниката Холи предвидливо беше изтеглила пари от банкомат; сега извади от чантата си портмонето, преброи банкнотите и ги подаде на Уилсън, която също ги преброи и ги пъхна в джоба си при пакета с цигари.

— Дано да е вярно, че умееш да си държиш езика зад зъбите, Холи — каза, изведнъж преминавайки на „ти“. — Бог ми е свидетел, че тези мангизи са ми адски необходими, щото онзи задник, мъжът ми, изтегли всички пари от сметката ни, преди да се омете. Обаче ме е и адски шубе от госпожа Кели, щото тя хич не си поплюва. Същински дракон е, като в „Игра на тронове“.

Холи отново прокара пръст по устните си и завъртя невидимия ключ. Канди Уилсън се усмихна и като че ли се поуспокои. Огледа дневната — малка, тъмна и обзаведена в стил „Ранна гаражна разпродажба“.

— Скапано е тук, нали? Имахме хубава къща в западния район на града. Е, не точно дворец, но беше сто пъти по-свястна от тази дупка. Оня мръсник мъжът ми я шитна под носа ми, преди да духне завинаги. Нали знаеш поговорката, миличка: „Най-заблудени са тия, дето си затварят очите за истината.“ Понякога съжалявам, че нямаме деца, та да ги насъскам срещу него.

Бил щеше да знае как да реагира на това откровение, обаче Холи се почувства като в небрано лозе, затова побърза да извади бележника си и да се заеме с въпросите:

— Вярно ли е, че Хийт Холмс е бил санитар в клиниката?

— О, да. Викахме му Хийт Хубавеца. Хем на майтап, хем не съвсем. Е, не беше Крис Пайн или Том Хидълстън, обаче и не беше грозник. А и си падаше добряк. Всички го смятаха за симпатяга със златно сърце. Което за пореден път доказва, че никога не знаеш какво се таи в душите на мъжете. Аз разбрах колко е черна душата на тъй наречения ми мъж, ама той поне не е изнасилвал и обезобразявал деца. Видя ли им снимките във вестника?

Холи кимна. Красиви русокоси момиченца с еднакви красиви усмивки. На дванайсет и на десет, на същата възраст като дъщеричките на Тери Мейтланд. Още един факт, който можеше да е важен. Или пък не, само че интуицията нашепваше на Холи, че двата случая са свързани, че убиецът е един и същ. Още няколко доказателства — и шепотът щеше да прерасне във вик.

— Кой постъпва така? — попита Канди и сама си отговори: — Само чудовище може да го извърши.

— Колко време работихте заедно с него, госпожо Уилсън?

— Викай ми Канди, става ли? След като ми помогна да си платя сметките за идния месец, имаш право да ми говориш на „ти“. А Хийт… работих с него седем месеца и нищичко не заподозрях.

— Във вестника пише, че е бил в отпуск, когато момичетата са били убити.

— Вярно е. Замина при майка си в Риджис, на петдесетина километра оттук. Майка му казала на ченгетата, че той през цялото време е бил при нея. — Уилсън завъртя очи.

— Прочетох във вестника още нещо — че е имал досие.

— Тъй си беше, ама нищо сериозно, само дето на седемнайсет беше откраднал кола, за да се повози. — Канди намръщено се загледа в цигарата си. — Странно, че са го написали във вестника, понеже тогава Хийт е бил малолетен и тези досиета трябва да са засекретени. Ако не бяха, май нямаше да го назначат в „Хейсман“, макар да имаше солидна военна подготовка и да беше работил пет години в Националния военен медицински център „Уолтър Рийд“. Да, вероятно нямаше да му се отвори парашутът.

— Говориш така, сякаш много добре го познаваш.

— Само да не си помислиш, че го защитавам. Чат-пат се виждахме на по питие, обаче не бяхме гаджета — понякога след работа с цялата тайфа отивахме в „Четирилистната детелина“; по онова време не бях безпарична и можех да почерпя, когато ми дойдеше редът. Минало свършено, миличка. Бяхме се кръстили Малоумната петорка, понеже…

— Мисля, че схванах — прекъсна я Холи.

— О, не се и съмнявам. Знаехме всички вицове за болестта на Алцхаймер. Повечето са адски жестоки, а много от пациентите ни всъщност са мили хора, обаче ние си ги разправяхме тия вицове, за да… ами, не знам точно защо…

— Все едно да си подсвиркваш за кураж, като минаваш край гробище — подсказа Холи.

— Точно! Ще пиеш ли една бира?

— Да, с удоволствие. — Холи не обичаше бира, освен това дори слабоалкохолните напитки не са препоръчителни, когато вземаш лексапро, обаче тя искаше да поддържа разговора.

Уилсън донесе от кухнята две „Бъд Лайт“, но не предложи чаша на посетителката също както одеве не ѝ беше предложила цигара. Пак се настани на закърпеното с лейкопласт кресло, което уморено изпъшка, и подхвана:

— Да, знам, че го бяха окошарили заради откраднатата кола. Всички го знаехме. Когато хората си пийнат, езиците им се развързват. Само че тая негова простъпка не можеше да се сравнява с онова, дето направи през април. Още не ми го побира главата. Като си помисля, че на миналогодишното коледно тържество се целунах с него под имела… — Тя потрепери… може би малко театрално.

— Значи той е бил в отпуск на двайсет и трети април.

— Ами, щом казваш… Знам, че беше през пролетта, щото пак ме беше хванала алергията. — Канди Уилсън запали поредната цигара. — Каза, че отива в Риджис и че с майка му щели да организират паметна служба за баща му, починал преди година. Той се хилеше на думата „паметна“, щото нали ние се грижим за хора с намалена памет… Може да е отишъл в Риджис, но се е върнал, за да убие момиченцата от Тротууд. Спор няма по този въпрос — първо, разни хора са го видели, второ, има видеозапис от камерата на една бензиностанция, на който се вижда как той си пълни резервоара.

— Резервоара на какво? — попита Холи. — Бус ли е карал? — Въпросът беше подвеждащ и Бил нямаше да одобри тази стратегия, обаче тя не можа да се въздържи.

— Де да знам? Май не пишеше във вестниците. Може да е бил с неговия си джип — „Шевролет Тахо“, много шикозен. Специални гуми, много никел… и с шибидах. Може да е вкарал децата вътре. Упоил ги е, докато е бил готов да ги… ами… да се възползва от тях.

— Ох… — неволно изпъшка Холи.

Канди Уилсън кимна:

— Точно. Не ти се иска да си го представиш, но не можеш да се въздържиш. Лично аз не мога. Сигурно знаеш и че са намерили по тях неговата ДНК, понеже и това го пишеше във вестника.

— Да.

— Освен това аз го видях същата седмица, щото веднъж дойде в работата. „Не те сдържа далече оттук, а?“ — попитах го. Той не продума, само се усмихна зловещо и продължи към Отделение Б. Никога не го бях виждала да се усмихва така, никога. Бас държа, че кръвта на горките деца още е била под ноктите му. Може би даже по оная му работа. Боже, призлява ми само като си помисля какво им е направил!

И на Холи ѝ призляваше, обаче не го каза, само отпи от бирата си и попита какъв ден от седмицата е било, когато Хийт е дошъл в клиниката.

— Не се сещам, обаче беше след изчезването на момиченцата… Чакай малко! Ще ти кажа съвсем точно, понеже същия ден след работа имах час при фризьорката, за да си боядисам косата. Оттогава не съм стъпвала там и си личи, нали? Момент така. — Канди стана, взе от малкото бюро бележник и го прелисти. — Ето: „Хеърпорт“, салонът на Деби. 26 април.

Холи си записа всичко и добави удивителна. На тази дата Тери за последен път беше посетил баща си, а на следващия ден цялото семейство се беше качило на самолета за Тексас.

— Питър Мейтланд позна ли господин Холмс?

Канди Уилсън се засмя:

— Питър Мейтланд не разпознава никого, миличка. Миналата година имаше няколко дни на просветление… дотолкова, че сам да стигне до кафенето и да поиска шоколад — повечето от нашите питомци си спомнят най-дълго нещата, дето са им най-любими. Сега само седи и гледа в една точка. Ако ме хване тая болест, ще изгълтам една шепа хапчета — докато още помня за какво служат — и ще гушна букета. Обаче ако питаш дали Хийт е познавал Мейтланд, отговорът е твърдо „да“. Някои санитари току си сменят пациентите, но Хийт винаги обслужваше стаите с нечетни номера в Отделение Б. Разправяше, че някои пациенти го разпознават, въпреки че повечето им мозъчни клетки са мъртви. А Мейтланд е в стая 5 от Отделение Б.

— Хийт посети ли го в деня, в който си го видяла в клиниката?

— Сигурно. Знам нещо, дето не го писаха във вестниците, обаче щеше да предизвика фурор, ако Хийт го бяха изправили пред съда.

— Какво е то, Канди? Какво?

— Щом ченгетата разбраха, че след убийствата е бил в отделението, претърсиха всички стаи, като наблегнаха на стаята на Мейтланд, понеже Кам Мелински каза, че видял Хийт да излиза оттам. Кам е чистач и рече, че забелязал Хийт най-вече защото той — Кам де — миел пода в коридора, а Хийт се подхлъзнал и тупнал по задник.

— Сигурна ли си, Канди?

— Разбира се, но сега следва най-интересното. Най-добрата ми приятелка е сестра Пени Прюдъм. Та тя чула как след обиска на стая 5 едното ченге казало на някого по телефона, че са намерили там косъм. Косъм от руса коса. Какво, мислиш, е станало после, а?

— Сигурно са направили ДНК тест, за да проверят дали е на едно от момиченцата.

— Позна, мила! Също като в „От местопрестъплението“!

— Резултатите от теста не са били обявени публично — промърмори Холи. — Или греша?

— Не грешиш. Знаеш обаче какво са открили ченгетата в мазето на госпожа Холмс, нали?

Холи кимна. Тази подробност беше стигнала до пресата и когато родителите на момиченцата са я чели, все едно са забивали стрели в сърцата им. Някой се беше разприказвал и вестникарите не се бяха посвенили да публикуват информацията. Може би новината е била съобщена и по телевизията.

— Много убийци сексманиаци колекционират „сувенири“ — авторитетно заяви Канди. — Гледала съм такива неща в „Криминални досиета“ и „Дейтлайн“. Обичайно е за тези откачалки.

— Хийт Холмс никога не ти се е струвал откачен, нали?

— Тези типове умеят да се прикриват — кисело промърмори Канди.

— Само че той не се е постарал да прикрие това престъпление. Видели са го много хора, има и запис от охранителната камера.

— И какво от това? Откачил е напълно, а на откачените не им пука.

„Убедена съм, че детектив Андерсън и прокурорът на окръг Флинт са казали същото за Тери Мейтланд — помисли си Холи. — Въпреки че някои серийни «убийци сексманиаци», както ги нарича Канди Уилсън, с години се изплъзват от правосъдието. Например Тед Бънди и Джон Уейн Гейси.“

Стана и промърмори:

— Време е да тръгвам. Благодаря, че се съгласи да си поговорим.

— Ще ми се отблагодариш, като се постараеш госпожа Кели да не разбере за разговора ни.

— Бъди спокойна, никога няма да узнае. — Холи тръгна към вратата, но миг преди да излезе, Канди каза:

— Нали знаеш за майка му? Какво направи, след като Хийт се самоуби в затвора?

Холи спря и се обърна:

— Не, не знам.

— Стана един месец по-късно. Сигурно не си стигнала дотам, като си проучвала. Тя се обеси. Също като сина си, само че в мазето на къщата си, а не в затворническа килия.

— Мили Боже! Оставила ли беше предсмъртно писмо?

— Не ми е известно. Знам само, че тъкмо в мазето полицаите са намерили окървавените гащички. Онези с Мечо Пух, Тигъра и Ру. Ако единственият ти син направи такова нещо, защо да оставяш предсмъртно писмо?

9.

В моментите, когато Холи се двоумеше каква да е следващата ѝ стъпка, почти винаги отиваше в IHOP7 или в Denny’s8. И в двете заведения сервираха закуска през целия ден — храна за душата, която можеш да изконсумираш на спокойствие, без сервитьорите да ти се натрапват и да ти предлагат листа с вината. Зарадва се, като намери клон на закусвалнята с палачинките недалеч от хотела.

Седна на една ъглова масичка, поръча си палачинки (само няколко), едно бъркано яйце и омлет с настъргани картофи (в закусвалните от тази верига картофените омлети винаги бяха превъзходни). Докато чакаше да ѝ донесат храната, включи лаптопа си и потърси телефонния номер на Ралф Андерсън. Не се изненада, когато не го намери — номерата на полицейските служители обикновено не бяха в публичната директория. Разбира се, щеше да го открие, защото Бил я беше научил на всички трикове; държеше да разговаря с него, понеже беше убедена, че всеки от двама им притежава парченца от пъзела, които липсват на другия.

— Едната ръка не знае какво прави другата — промърмори.

— Какво каза, мила? — попита сервитьорката, незабелязано изникнала до масата с табла в ръце.

— А, нищо особено. Само отбелязах колко съм гладна.

— Дано, щото тук има храна за двама. — Жената остави таблата, отрупана с чинии. — Ама ако ми разрешиш да отбележа, добре ще е да си похапваш повечко. Прекалено си мършава.

— Имах приятел, който все ми натякваше, че съм твърде слаба — промълви Холи и внезапно ѝ се доплака. Това „Имах приятел“ сякаш я прободе в сърцето. Вярно е, че времето лекува всички рани, но някои заздравяват твърде бавно. А разликата между „имам“ и „имах“ беше от небето до земята.

Хранеше се бавно, като обилно поливаше палачинките със сироп. Не беше кленов, но пък бе вкусен, освен това беше чудесно да похапнеш някъде, където да не бързаш.

Докато похапваше, размишляваше и накрая, макар и неохотно, взе решение. Да се обади на детектив Андерсън, без да уведоми Пели, означаваше да бъде отстранена от разследването, а тя искаше, както се изразяваше Бил, „да продължи ловуването“. Освен това щеше да е неетично.

Сервитьорката предложи да ѝ налее още кафе и Холи прие. В „Старбъкс“ не предлагаха подобни екстри. А тукашното кафе, макар и не от най-висока класа, доста го биваше. Също като сиропа. „И като мен — помисли си. Според психотерапевта ѝ минутите, ежедневно отделяни за самооценка, бяха от особена важност. — Може да не съм Шерлок Холмс (или пък Томи и Тапънс), обаче ме бива и знам как да постъпя. Може би господин Пели ще се опита да ме убеди, че не съм права, а аз мразя споровете, но ако се наложи, няма да му остана длъжна. Ще действам като Бил Ходжис.“

Тя се вкопчи в тази мисъл, докато чакаше да се свърже с Пели. Щом чу гласа му, изтърси без предисловия:

— Тери Мейтланд не е убил момчето на Питърсънови.

— Моля?! Добре ли чух?

— Да. Попаднах на много интересни находки тук, в Дейтън, но преди да напиша доклада си, държа да говоря с детектив Андерсън. Имаш ли нещо против?

Боеше се, че Пели ще ѝ откаже, обаче той каза само:

— Искам да го обсъдя с Хауи Голд и да поискам разрешение от Марси. Мисля, че и двамата ще се съгласят.

Холи облекчено въздъхна и отпи от кафето си:

— Чудесно. Говори с тях колкото е възможно по-бързо и ми дай номера на Андерсън. Ще ми се да разговарям с него довечера.

— Защо? На какво се натъкна?

— Ще ти задам един въпрос. Известно ли ти е дали нещо необичайно се е случило в клиника „Хейсман“, когато Тери Мейтланд е посетил баща си за последно?

— В какъв смисъл необичайно?

Този път Холи не подведе свидетеля:

— Ами… каквото и да било. Може би не го знаеш, а може би ти е известно. Например дали Тери е казал нещо на жена си, когато се е върнал в хотела. Сещаш ли се за нещо?

— Не… освен ако не намекваш за нелепата случка, когато на излизане Тери се сблъскал с един санитар, онзи се подхлъзнал на мокрия под и паднал, но е било само нелепа злополука. Освен това никой не е пострадал, не е получил наранявания…

Холи стисна телефона си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха:

— Защо не си ми го казал досега?

— Не смятах, че е важно.

— Ето защо държа да разговарям с детектив Андерсън. Липсват парченца от пъзела. Ти току-що ми даде едно. Може би Андерсън има повече. Освен това той може да се добере до информация, до която нямам достъп.

— Нима твърдиш, че неволният сблъсък на Тери със санитаря е много важен? И ако е така, какво имаш предвид?

— Нека първо да поговоря с детектив Андерсън. Моля.

Пели дълго мълча, после неохотно промърмори:

— Ще видя какво може да се направи…

Холи прекъсна връзката и пъхна телефона в джоба си. Сервитьорката се приближи до масата, остави листчето със сметката и отбеляза:

— Май не беше лесен разговор, а?

Холи ѝ се усмихна:

— Благодаря за чудесното обслужване.

Сметката възлизаше на осемнайсет долара и двайсет цента. Холи остави пет долара бакшиш. Беше много повече от препоръчаната сума, но тъкмо сега не я вълнуваха парите, а нещо много по-важно.

10.

Мобилният ѝ зазвъня тъкмо когато влизаше в хотелската стая. На екранчето пишеше НЕПОЗНАТ НОМЕР.

— Ало? Свързахте се с Холи Гибни, с кого разговарям?

— Казвам се Ралф Андерсън. Алек Пели ми даде номера ви, госпожо Гибни, и ми каза с какво се занимавате. Първият ми въпрос е следният: Знаете ли какво правите?

— Да. — Холи се тревожеше за щяло и за нещяло и непрекъснато я гризяха съмнения, въпреки че от години ходеше на психотерапевт, но в този случай беше напълно сигурна.

— Такааа… Може би знаете, може би — не. Няма как да разбера, нали?

— Не. Поне засега.

— Казали сте на Алек, че Тери Мейтланд не е убил Франк Питърсън. Според него сте уверена в правотата си. Интересно ми е на какво се основава увереността ви, след като се намирате в Дейтън, а Питърсън беше убит тук, във Флинт Сити.

— Веднага отговарям. В Дейтън е било извършено подобно престъпление, и то по времето, по което Мейтланд е бил в този град. Престъпникът е действал по същия начин — изнасилване и осакатяване. Човекът, арестуван от полицията, настоявал, че по същото време е бил при майка си в град, намиращ се на петдесетина километра оттук, и тя е потвърдила, че са били заедно, обаче той е бил видян и в Тротууд — предградието, откъдето са били отвлечени момиченцата. Има и доказателство — запис от охранителна камера. Струва ли ви се познато?

— Да, познато ми е, но не ме изненадва. След ареста повечето убийци на бърза ръка си изфабрикуват алиби. Може би не ви е известно от работата ви за залавяне на хора, нарушили гаранцията си, госпожо Гибни — Алек ми каза каква е основната дейност на фирмата ви, — обаче сигурно го знаете от телевизионните сериали.

— Човекът, за когото става въпрос, е бил санитар в „Хейсман“ и макар да се е водил в отпуск, все пак е ходил в клиниката поне веднъж през същата седмица, през която Мейтланд няколко пъти е посетил баща си. По време на последното му посещение — вероятно на 26 април — двамата предполагаеми убийци са се сблъскали. В буквалния смисъл.

— Будалкате ли ме? — почти изкрещя Андерсън.

— Не. „Няма лъжа, няма измама“, както би казал предишният ми съдружник в „Търси се“. Е, възбудих ли любопитството ви?

— Пели осведоми ли ви, че след падането си санитарят е наранил Мейтланд? Издраскал му е ръката.

Холи не продума. Мислеше за филма в сака си. Нямаше навик да се поздравява сама — тъкмо обратното, — но сега излизаше, че хрумването ѝ е било гениално. Питала ли се беше дали в случая с Мейтланд има нещо необичайно? Не. Най-вече заради досега си с чудовищния Брейди Уилсън Хартсфийлд. Подобно преживяване доста разширява мирогледа, дава възможност да погледнеш нещата от друг, понякога невероятен ъгъл.

— Не е било единственото нараняване. — Андерсън сякаш говореше на себе си. — Имало е още едно, обаче тук. След като Франк Питърсън беше убит.

„Ето още едно липсващо парченце!“ — помисли си Холи.

— Разкажете ми, детектив! Разкажете ми, разкажете ми, моля ви!

— Не и по телефона. Можете ли да вземете самолета и да дойдете тук? Време е да си поговорим: двамата с вас, Алек Пели, Хауи Голд и детективът от Щатската полиция, който също работи по случая. Може би трябва да присъства и Марси. Да, задължително.

— Чудесна идея, но първо е редно да я обсъдя с господин Пели, който ми е клиент.

— По-добре говорете с Хауи Голд. Ще ви дам номера му.

— Етиката…

— Хауи е работодател на Алек, следователно служебната етика няма да бъде нарушена.

Холи се позамисли, после попита:

— Можете ли да се обадите на полицията в Дейтън и на прокурора на окръг Монтгомъри? Нямам достатъчно информация за убийствата на момичетата Хауард и за Хийт Холмс — така се казва санитарят, — обаче на вас ще я съобщят.

— Този… Холмс… още ли не е изправен пред съда? Ако е така, надали ще ми дадат…

— Холмс е мъртъв — прекъсна го Холи. — Също като Тери Мейтланд.

— Господи! — промърмори той. — Не е ли странно?

— И ще става все по-странно. — Още нещо, в което тя не се съмняваше.

— По-странно от това, здраве му кажи — промърмори Андерсън. — Личинки в пъпеша.

— Какво казахте?

— Не е важно. Обадете се на господин Голд, става ли?

— Все пак мисля, че първо трябва да позвъня на господин Пели. За всеки случай.

— Щом смятате за необходимо. И още нещо, госпожо Гибни… май си разбирате от работата.

Беше равнозначно на комплимент и тя доволно се усмихна.

11.

Холи получи разрешение от Алек Пели и веднага се свърза с Хауи Голд — толкова се беше изнервила, че крачеше напред-назад (с риск да протърка евтиния хотелски мокет) и през няколко секунди натискаше бутона на фитнесгривната, за да си провери пулса. Голд се съгласи, че ще е най-добре тя да замине за Флинт Сити, дори я помоли да си вземе билет за бизнес класа, защото „имало повече място човек да си протегне краката“.

— Да… добре — избърбори тя, почти не чуваше какво казва, от вълнение ѝ се зави свят. — Така и ще направя.

— Явно не вярваш, че Тери е убил момчето на Питърсънови.

— Също както не вярвам, че Хийт Холмс е убил двете момиченца — отвърна тя. — Мисля, че е бил някой друг. Външен човек.