Другият

1.

Синята полицейска лампа с батерия, която Алек Пели държеше в своя експлорър, донякъде беше незаконна. Вярно, че той вече беше пенсионер и не работеше в Щатската полиция, но, от друга страна, беше почетен член на полицейския резерв в Кап Сити. Така или иначе, сега прецени, че е необходимо да я сложи на таблото и да я включи. Благодарение на хрумването си измина разстоянието между Кап и Флинт Сити за рекордно време и в девет и четвърт почука на вратата на Барнъм Корт 17. Тук нямаше жадни за сензации репортери, но недалеч той зърна ярки телевизионни прожектори, осветяващи една къща, вероятно тази на Мейтланд. Изглежда, не всички лешояди бяха подмамени от импровизираната пресконференция на Хауи. Не че той очакваше да се хванат на въдицата.

Отвори му дребничък, набит мъж с къса тъмноруса коса, сбърчено чело и тъй силно стиснати устни, че устата му сякаш я нямаше. Изглеждаше готов да наругае и да прати по дяволите неканения посетител. Зад него застана зеленоока блондинка, с около осем сантиметра по-висока от съпруга си и много по-симпатична, въпреки че не беше гримирана и клепачите ѝ бяха подпухнали. Не плачеше, но вътре в къщата хлипаше дете. Алек предположи, че е една от дъщеричките на Мейтланд.

— Господин и госпожа Матингли? Аз съм Алек Пели. Чухте ли се с Хауи Голд?

— Да — кимна жената. — Заповядайте, господин Пели.

Алек понечи да влезе, обаче Матингли, макар и с двайсет сантиметра по-нисък, безстрашно му препречи пътя:

— Може ли първо да видим някакъв документ?

— Разбира се.

Пели можеше да им покаже шофьорска книжка, но предпочете служебната си карта на полицай от резерва. Не беше необходимо да знаят, че напоследък повечето му задължения са като подаяния за бивш полицай: охранител на рок-концерти, на състезания по родео, на професионални мачове по кеч и три пъти годишно на Монстър Трък Джем3. Понякога заместваше болна служителка и обикаляше деловия център на Кап Сити, като маркираше със специалното устройство гумите на неправилно паркиралите автомобили. Твърде унизително занимание за човек, който някога беше командвал четирима щатски детективи, обаче той нямаше нищо против — харесваше му да е навън, на слънце. Пък и се смяташе за познавач на Библията, а в Посланието на Яков, глава 4, стих 6, бе казано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат.“

— Благодаря. — Дребничкият мъж се отдръпна встрани и му подаде ръка. — Том Матингли.

Алек се ръкува с него — както и очакваше, ръкостискането на този човек беше силно, на истински мъж.

— Обикновено не съм мнителен, живеем в спокоен квартал, но както казах на Джейми, трябва много да внимаваме, докато Сара и Грейс са под нашия покрив. Вече много хора имат зъб на тренер Т. и това е само началото. Разчуе ли се какво е направил, ще стане още по-лошо. Радвам се, че дойдохте, за да ни отървете от тях.

Жена му го погледна укорително:

— Каквото и да е сторил баща им — ако изобщо е сторил нещо, — те нямат вина. — И добави, обръщайки се към Алек: — Съсипани са, особено Грейси. Видяха как отвеждат баща им с белезници.

— А още не знаят защо — промърмори Матингли. — Обаче ще разберат. В днешно време нищо не остава скрито от децата. Проклет интернет, проклет фейсбук, проклети туитъри и прочие! — Той поклати глава. — Джейми е права, невинен до доказване на противното — такъв е законът в Америка, обаче при тоя публичен арест… Ще пийнете ли нещо, господин Пели? Джейми приготви студен чай преди мача.

— Благодаря, но бързам да заведа момичетата у тях. Майка им ги чака.

Придружаването на децата до дома им беше само първата му задача за тази вечер. Преди да застане пред телевизионните камери, Хауи бе изредил набързо какво иска от Пели и задача номер две беше спешно да се върне в Кап Сити, като в движение звъни по телефона да моли за информация (и за услуги). Отново щеше да върши полицейска работа, което беше чудесно — хиляди пъти по-добре, отколкото да маркира неправилно паркирани коли по Мидланд Стрийт, — само че онова, което му предстоеше сега, нямаше да е нито лесно, нито приятно.

Момичетата бяха в помещение, което, ако се съдеше по препарираните риби, окачени по грубата чамова ламперия, сигурно беше „убежището“ на Том Матингли, където той да се занимава с хобитата си и да се среща „по мъжки“ с приятели. На екрана на грамадния телевизор Спондж Боб лудуваше в подводния град Бикини Ботъм, но звукът беше изключен. Дъщерите на Тери се бяха сгушили на дивана; още бяха с тениски на „Златните дракони“ и с бейзболни шапки. Лицата им бяха боядисани в черно и златно — вероятно от майка им преди няколко часа (преди дружелюбният дотогава свят да се изправи на задните си лапи и да отхапе парче от семейството им), — но сълзите на по-малката почти бяха измили грима.

По-голямата видя непознатия на прага и още по-здраво прегърна разплаканата си сестра. Макар да нямаше деца, Алек харесваше хлапетата и сърцето му се сви от машиналния жест на Сара Мейтланд — дете, което закриля друго дете.

Той застана по средата на стаята:

— Сара? Аз съм приятел на Хауи Голд. Познаваш го, нали?

— Да. Баща ми добре ли е? — прошепна тя, гласът ѝ беше прегракнал от плача. Грейс не го погледна, а притисна лице до рамото на сестра си.

— Да. Помоли ме да ви заведа вкъщи. — Не беше съвсем вярно, обаче сега не беше моментът да обяснява подробно.

— Той прибра ли се?

— Не, но майка ви е там.

— Можем да си идем сами — промълви Сара. — На две крачки е. Аз ще държа за ръка Грейси.

Сестра ѝ, все така притискайки лице към рамото ѝ, протестиращо завъртя глава.

— Не и по тъмно, скъпа — намеси се Джейми Матингли.

„И не тази вечер — помисли си Алек. — Нито още много вечери. Дори дни.“

— Хайде, момичета — каза Том с изкуствена (и зловеща) сърдечност. — Ще ви изпратя до вратата.

Навън, под лампата на верандата, Джейми Матингли изглеждаше още по-бледа; само за три часа беше заприличала на жена, болна от рак.

— Какъв кошмар! — промълви. — Сякаш целият ни свят се преобърна. Слава Богу, че нашето момиче е на лагер. Тази вечер бяхме на мача само защото Сара и Морийн са първи приятелки.

Като чу името на приятелката си, Сара Мейтланд също заплака и сестра ѝ отново зарида. Алек благодари на съпрузите Матингли и поведе момичетата към своя експлорър. Те вървяха бавно, с наведени глави и се държаха за ръце като деца в някоя приказка. Той беше разчистил предната дясна седалка от обичайните боклуци и двете седнаха там, притиснати една до друга. Грейс отново криеше лице до рамото на сестра си.

Алек не им сложи предпазния колан — разстоянието до дома на семейство Мейтланд, осветен от прожектори, беше едва триста метра. Пред къщата дежуреше само един екип на местния канал на Ей Би Си — четирима-петима мъже, които стояха до служебния бус и пиеха кафе от пластмасови чашки. Щом видяха експлоръра да завива по алеята, те се втурнаха към него.

Алек свали страничното стъкло и се провикна, както правеше в миналото, когато нареждаше на заподозрян да не мърда и да си вдигне ръцете:

— Не снимайте! Да не сте посмели да снимате тези деца!

Те се стъписаха, но само за няколко секунди. Да кажеш на лешоядите да не снимат, е все едно да наредиш на комарите да не хапят. Алек си спомняше как всичко беше различно преди години (когато господата още правеха път на дамите), обаче тези времена безвъзвратно бяха отминали. Самотният репортер, който беше останал пред къщата на Матингли (Алек го беше виждал и преди — млад латиноамериканец, който си падаше по папийонки и през почивните дни съобщаваше по телевизията прогнозата за времето), вече беше грабнал микрофона и проверяваше батерията на колана си.

Вратата на къщата се отвори. Сара видя майка си на прага и понечи да слезе от колата.

— Чакай! — Алек се пресегна към задната седалка. Преди да потегли на тазвечерната мисия, беше взел няколко хавлиени кърпи от банята си и сега подаде по една на момичетата. — Закрийте си лицата, но без очите. — Помъчи се да се усмихне и добави: — Също като бандитите във филмите.

Грейс само го изгледа, обаче Сара взе кърпите и метна едната на главата на сестра си. Алек помогна на Грейс да я нагласи, Сара се справи сама. Слязоха от експлоръра и се затичаха към къщата под ослепителната светлина на телевизионния прожектор, придържайки кърпите под брадичките си. Не приличаха на бандити, а на бедуини джуджета, застигнати от пясъчна буря. И на най-тъжните, най-отчаяните хлапета, каквито Алек беше виждал.

Марси Мейтланд нямаше кърпа, за да скрие лицето си, и операторът насочи камерата към нея.

— Госпожо Мейтланд! — извика Папийонката. — Имате ли коментар за ареста на съпруга ви? Разговаряхте ли с него?

Алек застана пред камерата (и пъргаво пристъпи встрани заедно с нея, когато операторът се опита да снима от друг ъгъл), и предупредително вдигна пръст към Папийонката:

— А̀ си стъпил на моравата, hermano, а̀ ще задаваш на Мейтланд тъпите си въпроси от килията до неговата!

Онзи гневно го изгледа:

— Кого наричаш hermano? Я ме остави да си върша работата!

— О, да, страхотна работа! Да тормозиш една съсипана жена и двете ѝ момиченца!

Неговата работа тук обаче беше приключила. Госпожа Мейтланд прегърна дъщерите си и ги заведе в къщата. Сега бяха в безопасност — поне доколкото беше възможно, макар че тези деца много дълго време надали щяха да се чувстват в безопасност където и да било.

Докато той вървеше обратно към колата си, Папийонката го догони и кимна на оператора да снима:

— Кой сте вие, сър? Как се казвате?

— Господин Никой. Попитай отново и ще ти кажа същото. Тук няма сензация, остави тези хора на мира, разбра ли? — озъби се на нахала, макар да знаеше, че със същия успех може да говори и на китайски. Съседите пак бяха наизлезли пред домовете си, нетърпеливи да видят следващия епизод от драмата на Барнъм Корт.

Алек мина на заден ход алеята и зави на запад, давайки си сметка, че операторът е заснел номера на колата му и че скоро ще разберат кой е и за кого работи. Не беше кой знае каква новина, но все пак ставаше за черешка на мелбата, която щяха да поднесат на зрителите, очакващи новините в единайсет. За момент се замисли какво се случва в онази къща, как зашеметената и ужасена майка се опитва да утеши две зашеметени и ужасени момичета с размазан от сълзите театрален грим.

— Направил ли го е? — беше попитал, когато Хауи се обади и му съобщи накратко каква е ситуацията. Всъщност нямаше значение, работата си беше работа, но той предпочиташе да знае истината. — Как мислиш?

— Не знам какво да мисля, обаче знам каква е следващата ти задача, щом отведеш Сара и Грейси вкъщи.

Когато видя първата табела, насочваща го към магистралата, Алек позвъни в „Шератон“ в Кап Сити и попита за управителя, с когото бе работил и преди.

Да му се не види, с кого ли от тях не беше работил?

2.

Ралф и Бил Самюълс седяха в кабинета на Ралф — бяха разкопчали яките на ризите си, вратовръзките им бяха разхлабени. Телевизионните прожектори вън бяха изгаснали преди десет минути. И четирите бутона на телефона на Ралф светеха, но Санди Макгил поемаше входящите обаждания, докато Гери Молдън я сменеше в единайсет. Задачата ѝ беше лесна, макар и скучна — да повтаря само: „Засега полицията на Флинт Сити няма коментар. Разследването продължава.“

Междувременно Ралф проведе няколко разговора по мобилния си телефон и го пъхна обратно в джоба на сакото си:

— Юн Сабло и жена му са заминали при родителите ѝ. Казва, че вече два пъти е отлагал гостуването и сега нямал друг избор, ако не иска една седмица да спи на дивана. Който бил много неудобен, така каза. Ще се върне утре и, разбира се, ще присъства, когато повдигнат обвинението.

— Тогава ще пратим в „Шератон“ някой друг — промърмори прокурорът. — Жалко, че Джак Хоскинс е в отпуск.

— Не, никак не е жалко — заяви Ралф и Самюълс се разсмя.

— Добре де, имаш право. Нашият Джаки може да не е най-лошият детектив в щата, но признавам, че заема едно от челните места в класацията. Познаваш всички детективи от управлението в Кап Сити. Търси наред, все ще намериш някого.

Ралф поклати глава:

— Трябва ни Сабло. Той познава случая и е нашата връзка с Щатската полиция. Предвид случилото се днес не бива да си разваляме отношенията с тях. Събитията не се развиха точно според очакванията ни.

Това вече беше евфемизмът на годината, ако не и на века. Неподправената изненада на Тери и спокойствието му на невинен човек бяха потресли Ралф дори повече от абсурдното му алиби. Възможно ли беше чудовището в него не само да е убило момчето, но и да е заличило спомените му за извършеното? И после… какво? Да е запълнило празнините с подробна измислена история за учителска конференция в Кап Сити?

— Ако не изпратиш някого час по-скоро, то онзи тип, когото Голд използва…

— Алек Пели.

— Да, същият. Ще се добере преди нас до записите от охранителните камери в хотела. Ако не са изтрити, разбира се.

— Не са. Пазят ги трийсет дни.

— Сигурен ли си?

— Да. Но Пели няма съдебна заповед.

— Я стига! Вярваш ли, че ще му е необходима?

Всъщност Ралф не вярваше. Алек Пели беше служил като детектив в Щатската полиция повече от двайсет години. През това време сигурно си беше създал много връзки, а след като вече работеше за известен адвокат като Хауард Голд, несъмнено се стараеше да ги поддържа.

— Сега идеята ти да го арестуваш публично ми се струва доста неуместна — заяви Самюълс.

Ралф го изгледа накриво:

— Ти я подкрепи, нали?

— Доста неохотно. Дай да си кажем истината в очите, след като вече сме само двамката. За теб този арест беше нещо лично.

— Точно така! И все още е. И след като сме „само двамката“, ще ти напомня, че не реагира неохотно, а тъкмо обратното. Наесен те чакат избори и един зрелищен арест на известна личност нямаше да ти навреди, нали?

— Изобщо не ми е хрумнало — промърмори Самюълс.

— Добре. Да речем, че си се предоверил, но ако си мислиш, че съм арестувал Мейтланд на игрището само заради сина си, искам пак да погледнеш снимките от местопрестъплението и да си спомниш какво е написала Фелисити Акерман в допълнението към доклада от аутопсията. Убийци като този никога не се задоволяват само с една жертва.

По лицето на Самюълс плъзна червенина:

— Мислиш, че съм ги забравил, така ли? Та нали аз го нарекох канибал, и то официално, за протокола!

Ралф прокара длан по лицето си. Брадата му беше набола и бодеше.

— Безсмислено е да спорим кой какво е казал и какво е направил. Важното е да си втълпим, че няма значение кой пръв ще се добере до записите. Ако е Пели, не може да ги вземе и да си тръгне, нали? Нито пък да ги изтрие.

— Вярно е — кимна Самюълс. — Пък и надали ще ни свършат работа. Може да видим човек, който прилича на Мейтланд…

— Правилно. Само че ще е много трудно, дори невъзможно да докажем, че на записите за миг се мярва тъкмо той. Особено когато показанията на свидетелите и пръстовите отпечатъци доказват вината му. — Ралф стана и отвори вратата. — Може би записите не са толкова важни… Искам да се обадя по телефона. Всъщност отдавна трябваше да позвъня.

Самюълс го последва в общото помещение. Санди Макгил говореше по телефона. Ралф се приближи до нея и прокара пръст по гърлото си. Тя затвори и впери поглед в него, очаквайки нарежданията му.

— Евърет Раундхил — лаконично каза той. — Шеф на преподавателите по английски в гимназията. Открий го и ме свържи…

— Няма да се наложи да го откривам, вече имам номера му — прекъсна го Санди. — Обади се два пъти, настояваше да разговаря с водещия разследването детектив, а аз му казах да се нареди на опашката. — Тя взе от бюрото снопче листчета с бележки: — Щях да ви ги оставя на бюрото за утре. Знам, че е неделя, но казвам на всички, които се обаждат, че със сигурност ще сте на работа.

Без да погледне Ралф, Бил Самюълс произнесе бавно:

— Раундхил се е обаждал. Два пъти. Не ми харесва. Никак не ми харесва.

3.

В тази съботна вечер Ралф се прибра у дома в единайсет без четвърт. Отвори гаража с дистанционното, вкара колата и пак натисна бутона. Вратата покорно се плъзна обратно — поне едно нещо на този свят не беше откачило и работеше нормално. Натискаш бутон A и ако в отделението B са поставени сравнително нови батерии „Дюрасел“, гаражната врата C се отваря и се затваря.

Той изключи двигателя и известно време не помръдна; седеше в мрака, потропваше с венчалната си халка по волана и в главата му се въртеше идиотско стихче, спомен от щурите му тийнейджърски години: „Бръснене, подстрижка… караме наред! Тъй припява от бардака курвенски квартет.“

Джанет (по домашен халат) излезе от къщата през задната врата. На светлината от кухнята Ралф видя, че е с чехлите — „зайчета“, които ѝ беше подарил на шега за миналия ѝ рожден ден. Истинският подарък беше пътуване до Кий Уест, само двамата; прекараха страхотно, но сега в съзнанието му бе останал само смътен спомен като за всичките му отпуски напоследък: ефимерни видения, напомнящи остатъчен вкус от захарен памук. За разлика от спомените майтапчийските чехли от магазина „За един долар“ не бяха потънали в небитието, а си бяха съвсем истински: розови зайчета с глуповати очички и със смешни клепнали уши. Като я видя с тях, Ралф се просълзи. Струваше му се, че е остарял с двайсет години, откакто на поляната във Фигис Парк видя окървавените останки от едно момченце, което навярно беше боготворило Батман и Супермен.

Слезе от колата, прегърна жена си, притисна до гладката ѝ страна четинестата си буза и не продума няколко секунди, докато се мъчеше да се овладее, да се сдържи да не заплаче.

— О, миличък — промълви тя. — Нали го залови, защо си разстроен? Какво се е случило?

— Може би не е важно. Може би е фатално. Първо трябваше да го разпитам. Но… бях толкова убеден, че е виновен!

— Да се приберем у дома. Ще направя чай и ще ми разкажеш всичко.

— Чаят ще ме разсъни.

Джийни се отдръпна и впери в него тъмните си очи, тъй прекрасни дори сега, когато тя вече беше на петдесет, а не на двайсет и пет години:

— Дали изобщо ще заспиш? — И след като той не отговори, добави: — Случаят е приключен, постарай се да се успокоиш. Радвам се, че тъкмо сега Дерек не е тук, а на лагер в Мичиган. Искаш ли да седнем в кухнята и да гледаме новините в единайсет?

Той поклати глава. Нямаше никакво желание да гледа десетминутен репортаж за ареста на Чудовището от Флинт Сити. Джийни отряза няколко парченца от сладкиша със стафиди. Ралф седна на кухненската маса и заразказва, вперил поглед в ръцете си. Остави Евърет Раундхил за накрая.

— Беше бесен. На всички ни, но понеже най-накрая аз се свързах с него, си изкара яда на мен.

— Да не би да е потвърдил версията на Тери?

— Да. Всяка дума. Взел с колата Тери и другите двама учители — Куейд и Грант — от гимназията. В десет часа във вторник сутринта, както се били разбрали. Влезли в „Шератон“ в Кап Сити приблизително в 11:45 — тъкмо навреме да се регистрират за участие в конференцията и да заемат местата си за тържествения обяд. След това Раундхил изгубил от поглед Тери за около час, но мисли, че Мейтланд е бил с Куейд. Така или иначе отново били заедно в три часа — по същото време, когато на сто и десет километра южно от Кап госпожа Станхоуп е видяла Тери да качва велосипеда на Франк Питърсън — и самия Франк — в мръсен бял бус.

— Разговаря ли с Куейд?

— Да. По пътя насам. Раундхил е така побеснял, че заплашва да се обърне към главния прокурор с молба да разследва този скандален случай, но Куейд е само озадачен. Потресен. Каза, че след тържествения обяд с Тери отишли в някаква книжарница, наречена „Второ издание“, разгледали книгите и се върнали за лекцията на Коубън.

— Ами Грант? Той какво каза?

— Не той, а тя — Деби Грант. Още не съм разговарял с нея, съпругът ѝ каза, че излязла с приятелки и че в такива случаи винаги си изключва телефона. Ще ѝ се обадя утре сутринта, но не се съмнявам, че ще потвърди казаното от Раундхил и Куейд. — Той отхапа мъничко от резенчето сладкиш и го остави обратно в чинията. — Аз съм виновен. Ако бях разпитал Тери в четвъртък вечерта, след като Станхоуп и малката Морис го разпознаха, щях да разбера, че нещата не са толкова прости, и сега нямаше да ни разнасят нито по телевизията, нито в интернет.

— Но в четвъртък вечерта вече сте знаели, че пръстовите отпечатъци от местопрестъплението съвпадат с отпечатъците на Тери Мейтланд, нали?

— Да.

— Отпечатъци в микробуса, отпечатък върху ключа от микробуса, отпечатъци в колата, която е изоставил край реката, по клона, който е използвал, за да…

— Да.

— Имало е и други очевидци. Човекът зад кръчмата на Шорти и неговият приятел. Плюс таксиметровата шофьорка. И биячът от секс-клуба. Всички са го разпознали.

— О, да. А сега, след като Мейтланд вече е в ареста, сто на сто ще се намерят и други свидетели от „Само за джентълмени“. Най-вече необвързани мъже, които няма да са принудени да обясняват на съпругите си какво са правили там. И все пак трябваше да изчакам. Да се обадя в гимназията, да проверя къде е бил в деня на убийството, само че изглеждаше безсмислено, понеже сега е лятната ваканция. Какво щяха да ми отговорят от там, освен: „Не е на работа“?

— Страхувал си се, че той ще научи, ако започнеш да задаваш въпроси.

Тогава му се беше сторило разумно, обаче сега изглеждаше глупаво. И дори по-лошо — безотговорно.

— Допускал съм грешки, но нито една не може да се сравни с тази — промърмори. — Като че ли бях заслепен.

Джийни завъртя глава:

— Спомняш ли си какво ти казах, когато сподели как искаш да го направиш?

— Да.

„Действай. Час по-скоро направи така, че да е далеч от отбора, от момчетата, от всички момчета.“ Така беше казала.

Двамата се спогледаха през масата.

— Невъзможно е — промълви накрая Джийни.

Ралф вдигна пръст:

— Точно! Тъкмо в това е проблемът.

Тя замислено отпи от чашата си, после го погледна над ръба ѝ:

— Старите хора казват, че всеки човек има двойник. Мисля, че Едгар Алън По е написал разказ на тази тема; озаглавен е „Уилям Уилсън“, ако не ме лъже паметта.

— По е писал по време, когато никой не е чувал за пръстови отпечатъци и за ДНК. Още нямаме резултатите от пробата, взета от Тери, но ако се потвърди, че ДНК е негова, значи той е убиецът и може би ще се измъкна сух от водата. Ако обаче се окаже на някой друг, ще ме вкарат в лудницата. Първо обаче ще ме изхвърлят от работата и ще ме дадат под съд за незаконен арест.

Джийни взе от чинията своето парче сладкиш, но веднага го върна обратно и пак заговори:

— Неговите пръстови отпечатъци са на местопрестъплението. И ДНК ще съвпадне с неговата, сигурна съм. Но… нямаш пръстови отпечатъци или ДНК на онзи, който е бил на конференцията в Кап Сити. Ами ако Тери Мейтланд е убил момчето, а двойникът му е присъствал на конференцията?

— Ако твърдиш, че Тери Мейтланд има неизвестен еднояйчен близнак със същите пръстови отпечатъци и ДНК, това е невъзможно.

— Друга ми е мисълта: нямаш доказателства, че Тери е бил в Кап Сити. Ако Тери е бил тук, а според уликите наистина е бил, значи двойникът трябва да е бил там. Единственото логично обяснение.

Ралф разбираше логиката ѝ; в любимите ѝ криминални романи — от Агата Кристи, Рекс Стаут, Харлан Коубън — това щеше да е върховият момент в последната глава, когато госпожица Марпъл, Ниро Улф или Майрън Болитар разкрива как е извършено престъплението. Обединяващото звено между всички кримки беше факт, неоспорим като гравитацията: човек не може да бъде на две места едновременно.

Но ако Ралф вярваше на свидетелите от Флинт Сити, трябваше да вярва и на онези, които твърдяха, че са били с Мейтланд в Кап. Как би могъл да се усъмни в твърденията им? Раундхил, Куейд и Грант преподаваха в една и съща гимназия. Виждаха Мейтланд всеки ден. Трябваше ли той, Ралф, да повярва, че трима преподаватели са съзаклятничили за изнасилване и убийство на дете? Или че са прекарали два дни с двойник, толкова съвършен, че да не заподозрат нещо гнило? Дори ако повярваше в тази теория, способен ли беше Бил Самюълс да я внуши на съдебните заседатели, особено след като Тери беше защитаван от опитен и коварен адвокат като Хауи Голд?

— Да си лягаме — въздъхна Джанет. — Ще ти дам едно от моите хапчета и ще ти масажирам гърба. На сутринта всичко ще ти изглежда по-розово.

— Мислиш ли? — промърмори той.

4.

Докато Джанет Андерсън масажираше гърба на съпруга си, Фред Питърсън и по-големият му син (всъщност единственият му син, след като Франки бе мъртъв) събираха чиниите и разчистваха дневната и кабинета. Макар че хората бяха дошли на помен, хаосът беше почти като след бурен и продължителен купон.

Днес Оли беше неузнаваем. Типичен тийнейджър егоист, който не си вдигаше чорапите, хвърлени под масичката в дневната, ако не го подканеха поне два-три пъти, тази вечер той помагаше сръчно и безропотно, откакто в десет часа Арлийн отпрати последните от безкрайния поток гости. Към седем приятелите и съседите бяха започнали да се разотиват и Фред се надяваше след час изпитанието му да е свършило (вече нямаше сили да кима, когато му казваха, че Франки сега е в рая), но тъкмо тогава гръмна новината, че Терънс Мейтланд е бил арестуван за убийството на Франки, и „сбирката“ продължи — наистина беше почти като купон, макар и зловещ. Всеки присъстващ се чувстваше длъжен да каже на Фред, че: А) това е невероятно; Б) кой би го очаквал от тренер Т., та той е олицетворение на психично стабилен човек? и В) че умъртвяването с отровна инжекция в „Макалистър“ е прекалено милостиво наказание за него.

Оли сновеше между дневната и кухнята, пренасяше чаши и купища чинии и ги зареждаше в съдомиялната със сръчност, каквато Фред не бе очаквал от него. Когато миялната се напълни, Оли я включи, изплакна още чинии и ги натрупа в мивката за следващото зареждане. Фред донесе чиниите, които бяха останали в кабинета, намери още на масата за пикник в задния двор, където гостите бяха излизали да пушат. Навярно през този печален дом се бяха изредили петдесет-шейсет души — всички съседи, приятели от други квартали, плюс отец Брикстън и богомолците (неговите групита, както мислено ги наричаше Фред) от църквата „Сейнт Антъни“. Прииждаха на талази — безкраен поток от опечалени и зяпачи.

Фред и Оли работеха, без да продумат, погълнати от тъжните си мисли. След като часове наред бяха приемали съболезнования (в интерес на истината дори съболезнованията от напълно непознати бяха искрени), вече нямаха сили да се утешат взаимно. Може да беше странно. Може да беше тъжно. Може да беше онова, което книжните плъхове наричат ирония на съдбата. Фред беше твърде уморен и съкрушен, за да размишлява каква е причината.

През тези дълги часове Арлийн Питърсън, майката на мъртвото момче, облякла най-официалната си копринена рокля, седеше със скръстени ръце на канапето, обгърнала с длани месестите си рамене, сякаш ѝ беше студено. Не бе проронила и дума, откакто последната гостенка, възрастната съседка госпожа Гибсън, която стоически издържа до самия край, най-сетне си тръгна.

— Вече може да си върви, всичко е запаметила — каза тогава, след като заключи външната врата и се облегна на нея с цялата си тежест.

Арлийн Кели беше стройна красавица с бяла дантелена рокля, когато предшественикът на отец Брикстън я венча с Фред. Все още беше стройна и красива, след като роди Оли, но това беше преди седемнайсет години. Започна да трупа килограми след раждането на Франк и сега беше на ръба да се превърне в безформена дебелана… макар че си оставаше красива за Фред, който не намери сили да послуша съвета, даден му от доктор Конъли по време на поредния задължителен преглед. „Ти като нищо ще изкараш още петдесет години, Фред, стига да не паднеш от някое скеле или да не те блъсне камион, но жена ти има диабет тип 2 и задължително трябва да свали двайсет и пет килограма, за да не ѝ се усложни положението. Трябва да ѝ помогнеш. В края на краищата и двамата имате за какво да живеете.“

Само че след жестоката смърт на Франки повечето от нещата, заради които си струваше да живеят, им изглеждаха глупави и незначителни. С изключение на Оли, разбира се. Макар и зашеметен от скръбта, Фред си даваше сметка, че през следващите седмици и месеци с Арлийн трябва много да внимават как се отнасят с него. Оли също скърбеше. Беше изпълнил задължението си (всъщност нещо повече) за заличаването на останките от този първобитен ритуал по повод смъртта на Франклин Виктор Питърсън, но от следващия ден нататък трябваше да му помогнат да се върне към безгрижното юношество. Нямаше да стане бързо, обаче след време щеше да се отърси от ужаса.

„Следващия път, когато му видя чорапите под масичката, ще се зарадвам — обеща си Фред. — И ще наруша това ужасно, неестествено мълчание, щом ми хрумне какво да кажа.“

Само че нищо не му хрумна и когато Оли мина като сомнамбул покрай него, влачейки прахосмукачката за маркуча, Фред си помисли — без да подозира колко дълбоко греши, — че поне по-лошо не може да стане.

Застана на вратата на кабинета и загледа как Оли чисти с прахосмукачката сивия мокет със същата зловеща, неосъзната експедитивност, движейки четката първо в едната посока, после в другата. Трохите от соленки с фъстъчено масло, бисквитки „Орео“ и крекери „Риц“ изчезнаха, сякаш никога не ги беше имало, и Фред най-накрая измисли какво да каже:

— Аз ще почистя дневната…

— Не ми тежи — прекъсна го Оли. Клепачите му бяха зачервени и подпухнали. Разликата във възрастта между братята беше седем години, обаче двамата бяха удивително близки. А може и да не беше толкова удивително, може би тъкмо заради голямата разлика те не си съперничеха и Оли беше нещо като втори баща на Франк.

— Знам — кимна Фред, — но трябва да си поделяме работата.

— Добре. Само не казвай: „Така би искал Франки“, че ще те удуша с тоя маркуч.

Фред се усмихна. Вероятно не за първи път, откакто полицаят застана на прага им миналия вторник, но навярно бе първата му искрена усмивка:

— Дадено!

Оли довърши мокета и довлече прахосмукачката в дневната. Щом Фред се зае с килима, Арлийн стана и бавно тръгна към кухнята. Фред и Оли се спогледаха. Оли сви рамене. Фред също, сетне отново се захвана с килима. Хората бяха съпричастни към скръбта им и това беше много мило, обаче каква свинщина беше останала след тях! Е, щеше да е още по-зле, ако поменът беше по ирландски4, но след раждането на Оли той беше отказал алкохола и оттогава в този дом живееха само трезвеници.

Откъм кухнята долетя смях — толкова неочакван, че Фред и Оли отново се спогледаха. Оли се втурна натам — в смеха на майка му, който отначало изглеждаше естествен, вече се долавяха истерични нотки. Фред изключи прахосмукачката и го последва.

Арлийн Питърсън стоеше с гръб към мивката, хванала се беше за корема и се превиваше, а по страните ѝ се стичаха сълзи.

— Мамо? — възкликна Оли. — Какво ти става?

Макар че мръсните чинии вече бяха изнесени от кабинета и от дневната, тук имаше още куп работа. Плотовете от двете страни на умивалника и масата в обособения кът, където най-често семейство Питърсън вечеряха, бяха отрупани с остатъци от храна в касероли и в пластмасови съдове „Тапъруер“. На печката бяха оставени поднос с недоядено пиле и сосиера, пълна с нещо, напомнящо кафеникава тиня.

— Имаме храна за цял месец! — изпъхтя Арлийн. Запревива се от смях, а когато се изправи, лицето ѝ беше станало мораво. Рижавата ѝ коса, която беше наследил и синът, който стоеше пред нея, и онзи в гроба, се беше освободила от шнолите и обкръжаваше като червеникав ореол налятото ѝ с кръв лице.

— Лоша новина — Франки е мъртъв! Добра вест — няма да пазарувам дълго… дълго… време!

Тя нададе вой — страховит звук, присъщ за лудница, но не и за тяхната кухня. Фред си заповяда да се раздвижи, да пристъпи до нея и да я прегърне, но отначало краката не му се подчиниха. Оли реагира пръв, ала преди да стигне до майка си, тя грабна пилето и замери с него сина си. Оли се приведе, пилето се запремята във въздуха (плънката се разлетя във всички посоки) и се удари в стената — пльок! На тапетите под часовника остана кръгло мазно петно.

— Мамо, спри! Престани!

Оли се опита да я хване за раменете и да я прегърне, но Арлийн се промуши под протегнатите му ръце и се пресегна към единия плот, продължавайки да се смее и да вие. Хвана с две ръце тавичка с лазаня, донесена от една от обожателките на отец Брикстън, и я нахлупи на главата си. Корите на лазанята се посипаха по косата и раменете ѝ. Тя запрати тавичката в дневната и се провикна:

— Франки е мъртъв, а ние имаме италианска храна за вечеря!

Фред се изтръгна от вцепенението и пристъпи към нея, обаче тя му се изплъзна. Кискаше се като превъзбудено момиченце, увлечено в игра на гоненица. Сграбчи пластмасова купа с десерт, приготвен с бонбони маршмелоу, понечи да хвърли и нея, но я изпусна. Смехът ѝ секна. Хвана се за гърдите и извърна към мъжа си ококорените си очи, плувнали в сълзи.

„Тези очи — помисли си Фред. — Заради тях се влюбих в нея.“

— Мамо? Мамо, какво ти е?

— Нищо — избърбори тя, после добави: — Май нещо със сърцето. — Наведе се да погледне пилето и десерта на пода. От косата ѝ се посипаха парченца лазаня. — Виж каква беля направих… — изхриптя, задъха се и не довърши.

Фред я прегърна, но тя беше твърде тежка, изплъзна се от ръцете му и се строполи на пода. Лицето ѝ вече беше бледо като платно.

Оли изкрещя и коленичи до нея:

— Мамо! Мамо! Мамо! — Вдигна очи към баща си и изплашено прошепна: — Май не диша!

Фред го избута встрани:

— Обади се на 911.

Без да погледне дали Оли се е подчинил, той плъзна длан по шията на жена си и се опита да намери пулса ѝ. Напипа го, но ударите на сърцето ѝ бяха накъсани, хаотични: туп-туп, туптуптуп, туп-туптуп. Фред я възседна, постави една върху друга дланите си на гърдите ѝ и ритмично занатиска. Правилно ли го вършеше? Дали изобщо беше сърдечен масаж? Не знаеше, но когато тя отвори очи, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Ето, тя се свестяваше…

„Всъщност не е било инфаркт. Преуморила се е, нищо повече. За миг загуби съзнание. Май го наричат синкоп. Но ще те подложим на диета, скъпа, а за рождения ден ще ти подаря от онези гривни, които измерват.“

— Всичко изцапах — прошепна Арлийн. — Извинявай.

— Не говори, пази си силите.

Оли говореше по телефона, окачен на стената в кухнята — бързо и високо, почти крещеше. Даде адреса. Помоли да побързат.

— Пак ще трябва да чистиш дневната — избърбори Арлийн. — Съжалявам, много съжалявам.

Преди Фред отново да ѝ нареди да не говори, а да лежи неподвижно, докато не се почувства по-добре, Арлийн се опита да си поеме въздух… захърка, завъртя кървясалите си очи, които се изцъклиха, и лицето ѝ се превърна в посмъртна маска от филм на ужасите: картина, която Фред напразно щеше да се мъчи да заличи от паметта си.

— Татко? Идват. Тя добре ли е?

Фред не отговори. Продължаваше с нескопосания сърдечен масаж, горчиво съжалявайки, че така и не намери време да изкара курсове за оказване на първа помощ. Съжаляваше за толкова много неща… Би продал безсмъртната си душа, за да върне календара назад само с една-единствена седмица.

Притисни, отпусни. Притисни, отпусни. Притисни, отпусни.

— Ще се оправиш — каза на Арлийн. — Длъжна си. Не може последната ти дума да е „съжалявам“. Няма да го допусна.

Притисни, отпусни. Притисни, отпусни.

5.

Марси Мейтланд се съгласи Грейс да си легне при нея и попита Сара иска ли и тя да е заедно с тях в леглото, но по-голямата ѝ дъщеря поклати глава.

— Добре, обаче ако размислиш, ела при нас.

Мина един час, после още един. Най-ужасната събота в живота на Марси свърши и настъпи най-ужасната неделя.

Мислеше си за Тери, който сега трябваше да спи дълбоко до нея (и може би да сънува предстоящия шампионат на Градската лига, след като отборът му беше победил „Мечките“), а вместо това се намираше в затворническа килия. И той ли беше буден? Несъмнено…

Знаеше, че ги чакат тежки дни, обаче Хауи щеше да уреди всичко. Веднъж Тери ѝ бе казал, че някогашният му помощник-треньор е най-добрият адвокат по криминални дела в Югозапада и че някой ден може да бъде назначен във Върховния съд на Съединените щати. Пък и нямаше начин Хауи да се провали, защото алибито на Тери беше желязно. Ала всеки път, когато тази мисъл я успокояваше дотолкова, че да се унесе, тя се сещаше за Ралф Андерсън, този Юда, когото беше смятала за приятел, и се разсънваше. След като Тери бъдеше оправдан, щяха да съдят полицейското управление на Флинт Сити за неправомерен арест, оклеветяване и каквото още измислеше Хауи Голд, а когато опитният адвокат започнеше да пуска своите умни бомби, тя щеше да се погрижи да са насочени към Ралф Андерсън. Възможно ли беше да подадат срещу него частна жалба? Възможно ли беше да го осъдят и да му бъде отнето цялото имущество? Надяваше се, че е възможно. Надяваше се предателят, неговата съпруга и синът му, за когото Тери беше положил толкова грижи, да се озоват на улицата, боси и дрипави. Надали щеше да се случи в настоящата (предполагаемо) просветена епоха, обаче това не ѝ пречеше ясно да си представя как тримата просят по улиците на Флинт Сити; всеки път въображаемата картина я изтръгваше от дрямката и тя се разтреперваше и от гняв, и от задоволство.

Часовникът на нощното шкафче показваше два и четвърт, когато по-голямата ѝ дъщеря застана на прага. Краката ѝ стърчаха изпод прекалено голямата тениска с емблема на Оклахома Сити, която носеше вместо нощница.

— Мамо? Будна ли си?

— Да.

— Може ли да си легна при вас с Грейси?

Марси отметна завивката, премести се, за да ѝ направи място, прегърна я и я целуна по вратлето. Сара се разплака.

— Шшшт, ще събудиш сестра си.

— Ох, не мога да спра! Все си мисля за белезниците. Извинявай!

— Поплачи си, но тихо. Тихичко, скъпа.

Марси я държа в прегръдките си, докато Сара изплака и последните сълзи. Най-сетне притихна, а Марси си каза, че след като и двете ѝ дъщери са до нея, може би най-сетне ще заспи. Само че Сара се завъртя в леглото и я погледна. Очите ѝ, мокри от сълзите, блестяха в тъмнината.

— Няма да отиде в затвора, нали, мамо?

— Няма. Невинен е.

— Но… и невинни хора попадат в затвора. Понякога за дълги години, докато някой открие, че все пак са били невинни. Освобождават ги, обаче са стари, животът им почти е минал.

— Няма да се случи с баща ти. Той беше в Кап Сити, когато се случи онова, за което…

— Знам за какво го арестуваха — прекъсна я Сара и избърса сълзите си. — Не съм глупачка.

— Разбира се, че не си, миличка.

Сара взе неспокойно да се върти в леглото:

— Сигурно са имали причина…

— Вероятно си мислят така, обаче грешат. Господин Голд ще им разкаже всичко и баща ти ще излезе от ареста.

— Добре. — Сара помълча, после промърмори: — Не искам да се върна в лагера, докато всички не научат истината. Мисля, че и Грейси не бива…

— Няма да се наложи. А наесен тази история ще е само спомен.

— Лош спомен — подсмръкна Сара.

— Точно така. А сега гледай да поспиш.

След няколко минути Сара заспа. Поуспокоена от близостта на дъщерите си, Марси също задряма, обаче в съня си отново видя как двамата полицаи отвеждат Тери, как стотиците зрители ги зяпат, Байбир Пател плаче, Гавин Фрик стои ошашавен.

6.

До полунощ в окръжния затвор беше като в зоопарк в часа за хранене на животните — пияници пееха, пияници плачеха, пияници стояха до решетките на килиите си и разговаряха на висок глас със себеподобните си. На Тери му се стори, че чува размяна на юмручни удари, макар да недоумяваше как е възможно, след като килиите бяха единични… освен ако двама души не се биеха през решетките. В дъното на коридора някой крещеше с пълно гърло, повтаряйки първата фраза от Евангелие от Йоан 3:16: „Защото Бог толкова възлюби света! Защото Бог толкова възлюби света! Защото Бог толкова възлюби ЦЕЛИЯ ШИБАН СВЯТ!“ Вонеше на урина, изпражнения, дезинфектант и на макароните със сос, които им бяха дали за вечеря.

„Не е за вярване, че съм зад решетките — помисли си Тери. — На четирийсет години се озовах в панделата, в дранголника, в кафеза, в хотел «Пандиз Палас». Чудно, няма що.“

Искаше му се да изпитва гняв, справедлив гняв, и предполагаше, че това чувство ще го връхлети на сутринта, когато главата му се избистри и започне да разсъждава трезво, обаче сега, в три през нощта, когато крясъците и пеенето бяха стихнали и се чуваха само хъркане, пръдни и от време на време по някой стон, той изпитваше само срам. Сякаш наистина беше виновен. Само че ако беше направил онова, в което го обвиняваха, нямаше да се срамува. Ако беше толкова извратен и зъл, та да извърши подобно чудовищно злодеяние срещу дете, щеше да изпитва само отчаяното лукавство на животно в капан; щеше да е готов да каже или да стори всичко, за да се измъкне. Но наистина ли беше така? Откъде знаеше как би разсъждавал човек в това положение? Беше като да гадае какво се върти в ума на пришълец от космоса.

Не се съмняваше, че Хауи Голд ще го измъкне; дори и сега, в най-мрачните часове на нощта, докато умът му още се опитваше да възприеме как за броени минути животът му се е преобърнал на сто и осемдесет градуса, той не се съмняваше, че ще го освободят. Ала знаеше още нещо: че цялата кал, хвърляна по него, няма да се отмие. Щяха да го освободят и да му се извинят (ако не утре, то при повдигането на обвинение, ако не и тогава, то на следващия етап, който вероятно щеше да е явяването му пред разширен състав от съдебни заседатели в Кап Сити), но той знаеше какво ще види в очите на учениците си следващия път, когато застане пред тях, а с кариерата му като треньор вероятно бе свършено. Съответните власти щяха да измислят някаква причина, за да го отстранят, ако той не напуснеше доброволно, както според тях щеше да е почтено. Никога повече нямаше да е напълно невинен, не и за своите съседи в Уест Сайд или за съгражданите си във Флинт Сити. Винаги щеше да е човекът, арестуван за убийството на Франк Питърсън. Винаги щеше да е онзи, за когото хората ще казват: „Няма дим без огън.“

Ако опираше само до него, навярно щеше да издържи. Какво казваше на момчетата, когато се оплакваха, че решението на съдията е несправедливо? „Стисни зъби и продължи да играеш.“ Обаче не само той трябваше да стисне зъби и да продължи да играе. Марси щеше да е жигосана с клеймото на позора. Той си представяше как щяха да си шушукат и да я зяпат и в работата, и в магазина. Как всички щяха да престанат да ѝ се обаждат. Е, може би с изключение на Джейми Матингли, но вероятно и тя щеше да премине във вражеския лагер.

Ами момичетата? Сара и Грейси ще са подложени на тормоз, какъвто са способни да упражняват само хлапетата на тази възраст. Навярно Марси ще е достатъчно благоразумна да ги държи плътно до себе си, та макар и само за да ги опази от репортерите, но дори и наесен, дори след като вече е оправдан, те също ще са белязани. „Виждаш ли онази? Баща ѝ го арестуваха, задето убил дете и му забил клон в задника.“

Проснат на тясното легло, той се взираше в мрака, подушваше вонята на затвора. Мислеше си — „Ще се наложи да се преместим. Може би в Тълса, може би в Кап Сити, може би чак в Тексас. Все някъде ще ме назначат на работа, дори да не ме допуснат и на километър от момчешките отбори по бейзбол, футбол или баскетбол. Имам добри препоръки и ще се боят да не ги съдя за дискриминация, ако откажат.“

Само че арестът — и причината за ареста — щяха да преследват като тази затворническа смрад цялото семейство. Особено момичетата. Само фейсбук стигаше, за да бъдат открити и посочени с пръст: „Ето ги тези, чийто баща уби момченце и му се размина.“

Стига! Не биваше да мисли за най-лошото! Най-важното сега беше да се опита да подремне и да престане да се срамува от себе си, защото някой друг — по-точно Ралф Андерсън — беше допуснал ужасна грешка. Посред нощ всичко изглеждаше в по-черни краски, а в сегашното му положение — заключен в килия и с торбеста кафява униформа с надпис ОКРЪЖЕН ЗАТВОР на гърба — беше неминуемо страховете му да нарастват, докато добият размерите на празнично украсените подвижни платформи по време на парадите. На сутринта положението щеше да изглежда по-розово. Несъмнено.

Точно така.

Обаче срамът…

Той притисна длани до очите си.

7.

В неделя сутринта Хауи Голд стана в шест и половина, но не защото имаше някаква работа по това време, нито защото му се искаше. Като при много мъже, прехвърлили шейсетте, простатата му се беше увеличила заедно с доходите, а пикочният му мехур сякаш се беше смалил успоредно с нагона му. Щом се събуди, мозъкът му превключи на скорост и вече му беше невъзможно да заспи отново.

Остави Илейн в страната на сънищата — надяваше се да са приятни — и зашляпа бос към кухнята, за да направи кафе и да провери телефона си, който бе оставил с изключен звук на плота, преди да си легне. Имаше есемес от Алек Пели, получен в 1:12.

Хауард си изпи кафето и тъкмо когато похапваше мюсли със стафиди, Илейн влезе в кухнята, прозина се и пристегна колана на халата си:

— Какво става, пухчо?

— Ще видим. Искаш ли бъркани яйца?

— Мъжлето предлага да ми приготви закуска. — Тя си наля чаша кафе. — И понеже не е нито Свети Валентин, нито пък рожденият ми ден, трябва ли да заподозра нещо гнило?

— Намирам се на работа, докато чакам. Получих есемес от Алек, обаче не мога да му се обадя преди седем.

— Добри новини или лоши?

— Нямам представа. Е, искаш ли яйца?

— Да. Две. На очи, а не бъркани.

— Знаеш, че не ме бива по тая част — жълтъците винаги се разтичат.

— Понеже днес ми се е паднало да седя и да ме обслужваш, ще се въздържа от критики. Филийка бял хляб, моля.

Като никога само единият жълтък се разтече. Хауи сложи чинията пред жена си.

— Ако Тери Мейтланд е убил това дете, значи светът се е побъркал — отбеляза тя.

— Светът наистина се е побъркал — каза Хауи, — обаче Тери не го е направил. Алибито му е безспорно като буквата S на гърдите на Супермен.

— Тогава защо го арестуваха?

— Защото вярват, че уликите им са безспорни като буквата S на гърдите на Супермен.

Тя се позамисли и промърмори:

— Всепомитащо гюле среща непоклатим стълб?

— Случаят не е такъв, мила. — Той си погледна часовника. Седем без пет. Май вече можеше да позвъни. Набра номера на Алек. Бившият детектив вдигна след третото позвъняване:

— Подранил си, още се бръсна. Можеш ли да се обадиш след пет минути? С други думи, в седем, както предложих.

— Не, обаче ще изчакам да си избършеш пяната от лицето.

— Ти си безмилостен шеф — промърмори Алек, но по тона му пролича, че е в добро настроение въпреки ранния час и въпреки че го бяха прекъснали по време на неприятно занимание, което повечето мъже предпочитат да отметнат, докато са заети само със собствените си мисли. Хауи се обнадежди. Вече разполагаше с достатъчно информация, но допълнителната беше винаги добре дошла.

— Добра ли е новината, или лоша?

— Изчакай секунда, ако обичаш. Целият ми телефон се омаза с пяна. — Изминаха повече от пет секунди, преди той да продължи: — Новината е добра, шефе. Добра за нас и лоша за окръжния прокурор. Много лоша.

— Гледа ли записите от охранителните камери? Колко са и от колко камери?

— Гледах ги и са от много камери. — Алек помълча и когато заговори отново, гласът му издаваше, че се усмихва: — Обаче има и нещо по-хубаво. Много по-хубаво.

8.

Джанет Андерсън се събуди в седем без четвърт и видя, че мъжът ѝ вече не е в леглото. В кухнята миришеше на прясно сварено кафе, но Ралф не беше и там. Джийни погледна през прозореца: Ралф, още по пижама, седеше на масата за пикник в задния двор, пред него беше чашата, която Дерек му бе подарил по случай миналия Ден на бащата. Отстрани с големи сини букви беше написано: ИМАШ ПРАВОТО ДА МЪЛЧИШ, ДОКАТО СИ ИЗПИЯ КАФЕТО. Тя взе своята чаша, отиде в двора и целуна мъжа си по страната. Очертаваше се горещ ден, но в ранната утрин въздухът още беше приятно прохладен.

— Само за това мислиш, нали, Ралф?

— Отнася се за всички ни. И още дълго ще е така.

— Неделя е. Ден за почивка, каквато ти е необходима. Не ми харесва как изглеждаш. Според статия, която прочетох миналата седмица в раздела със здравни съвети на „Ню Йорк Таймс“, ти си на крачка от сърдечния удар.

— Много обнадеждаващо.

Тя въздъхна.

— Коя е първата задача в списъка ти?

— Да разпитам онази учителка, Дебора Грант. Чиста формалност. Несъмнено ще потвърди, че Тери е пътувал до Кап Сити, обаче може да е забелязала нещо странно в поведението му, което Раундхил и Куейд са пропуснали. Понякога жените са по-наблюдателни.

Джийни си помисли, че изказването му е доста сексистко, но вместо да се заяде, предпочете да се върне към разговора от предишната вечер:

— Тери е бил тук. Той го е направил. Необходими са ти веществени доказателства от Кап Сити. Предполагам, че за ДНК няма шанс, но пръстови отпечатъци?

— Можем да снемем пръстовите отпечатъци в стаята, където са били двамата с Куейд, но те са напуснали хотела в сряда сутринта и оттогава стаята е била почиствана няколко пъти след други клиенти на хотела.

— Все пак е някаква възможност, нали? Има и съвестни камериерки, обаче повечето само оправят леглата, избърсват следите от мокри чаши по масичката и така отбиват номера. Ами ако откриеш отпечатъците на господин Куейд, но не и на Тери Мейтланд?

Беше поруменяла като развълнувано хлапе, играещо ролята на детектив; не му се искаше да я разочарова, обаче…

— Това няма да докаже нищо, мила. Хауи Голд ще заяви на съдебните заседатели, че не могат да осъдят някого заради липсата на отпечатъците му, и ще е прав.

Джийни се замисли, после отново подхвана:

— Смятам, че все пак трябва да се вземат отпечатъци от онази стая и да се идентифицират колкото е възможно повече и по-бързо. Възможно ли е?

— Да. Чудесна идея — кимна той и си помисли, че ако не друго, щяха да отхвърлят една от теориите. — Ще разбера за коя стая става въпрос и ще се опитам да убедя управата на „Шератон“ да преместят сегашния ѝ обитател. Мисля, че ще ни съдействат, за да избегнат скандала — вероятно си дават сметка какъв отглас ще има това в медиите. Ще наръсим с дактилоскопски прах всичко от пода до тавана. Обаче най-много ме вълнуват записите от охранителните камери за времето, през което се е състояла конференцията, и тъй като детектив Сабло — той е представителят на Щатската полиция, който отговаря за случая, ще се върне чак привечер, аз ще замина за Кап Сити. Вярно, че човекът на Голд ще е там часове преди мен, но няма как да го предотвратя.

Джийни сложи ръка върху неговата:

— Само ми обещай от време на време да прекъсваш и да се радваш на деня — единствения, който ще имаш до утре.

Той се усмихна, стисна дланта ѝ, после я пусна:

— Все си мисля за използваните от него автомобили — онзи, с който е отвлякъл малкия Питърсън, и другия, с който е напуснал града.

— Буса „Еконолайн“ и субаруто.

— Да. Субаруто не ме притеснява. Отмъкнато е от обществен паркинг. От 2012-а насам сме се нагледали на подобни кражби Новите коли с безключово запалване са радост за апашите, защото, когато спреш някъде и си мислиш какви задачи ти предстоят или какво да приготвиш за вечеря, ключовете не висят на таблото. Лесно е да забравиш електронния чип, особено ако си със слушалки или говориш по телефона и не чуваш как колата сигнализира да го вземеш. Собственичката на субаруто — Барбара Ниъринг — оставила чипа в гнездото за чаши, а квитанцията за паркиране — върху таблото, когато отишла на работа в осем. Когато се върнала в пет, колата я нямало.

— Служителят не помни ли кой я е взел?

— Не, и това не е изненадващо. Паркингът е голям, на пет нива, непрекъснато влизат и излизат автомобили. На изхода има камера, но записите се пазят само четирийсет и осем часа. Бусът обаче…

— Какво?

— Собственост е на Карл Джелисън — работещ и като дърводелец, и като момче за всичко — от Спуитънкил, Ню Йорк — градче между Покипси и Ню Палц. Той си взел ключовете, обаче държал резервни в кутийка, прикрепена с магнит под задната броня. Някой намерил кутийката и отмъкнал буса. Теорията на Бил Самюълс е, че крадецът е закарал буса в Кап Сити… или в Дъброу… или може би направо тук, във Флинт Сити… и след това го е зарязал, оставяйки резервния ключ на таблото. После и Тери е откраднал возилото и го е скрил някъде. Може би в плевня или хамбар извън града. Бог ми е свидетел, че има много изоставени ферми, откакто икономиката отиде на кино през 2008 година. Накрая е зарязал буса зад кръчмата на Шорти с ключа на таблото, като се е надявал — съвсем основателно — някой да го открадне за трети път.

— Само че това не се е случило — отбеляза Джийни. — Значи имаш с буса и ключа с отпечатък на Тери Мейтланд.

Ралф кимна:

— Всъщност имаме купища отпечатъци. Таратайката е на десет години и не е била почиствана поне през последните пет. Вече знаем, че някои са на Джелисън, сина му, съпругата му, двама негови помощници. Получихме ги в четвъртък следобед благодарение на нюйоркската полиция, Бог да ги благослови. Ако ги очаквахме от някои други щати, всъщност от повечето, щяха да минат още няколко дни. Разбира се, имаме и отпечатъците на Тери Мейтланд и на Франк Питърсън. Четирите на Питърсън бяха от вътрешната страна на дясната врата. На това място тапицерията е омазнена, затова са съвсем ясни, като нови-новенички монети. Ето какво се е случило според мен: на паркинга във Фигис Парк Тери се е опитал да свали момченцето от пътническата седалка, а то се е съпротивлявало.

Джийни потрепери.

— Още чакаме резултатите за други отпечатъци, открити в буса; пуснахме ги в системата в сряда. Може да има съвпадения, може и да няма. Предполагаме, че някои са на първия крадец на колата. Другите може да са на кого ли не — от приятели на Джелисън до стопаджии, които е качвал крадецът. Най-пресните, ако не броим тези на момчето, са на Мейтланд. Първият крадец не ме интересува, но бих искал да знам къде е зарязал буса. — Ралф помълча, после добави: — Няма логика, честно казано.

— Това, че Тери не си е заличил отпечатъците ли?

— Не само. Защо е откраднал буса и субаруто? Защо му е да краде коли, за да извърши немислимото, а после да не избяга и ни лук ял, ни лук мирисал, да разговаря с кого ли не?

Джийни го слушаше и все повече се озадачаваше, само че като негова съпруга не можеше да му зададе въпросите, породени от неговите: „Ако си имал съмнения, защо го арестува, и то така зрелищно, да му се не види? И защо избърза?“ Да, тя го беше насърчила и може би носеше известна вина за случилото се, обаче тогава не знаеше подробностите. „Евтинко обяснение, но мое си“5 — помисли си и отново потръпна.

Сякаш прочел мислите ѝ (след почти двайсет и пет години брак навярно бе способен на това), Ралф добави:

— Не са закъснели угризения — не оставай с това впечатление. Обсъдих намерението си с Бил Самюълс. Ето какво ми каза: „Не е задължително да има логика.“ Тери е постъпил така, защото е умопобъркан. Желанието да го направи — бих казал дори потребността да го направи, макар че никога няма да се изразя по този начин в съда — се е разгаряло все повече. Известни са ми много подобни случаи. Несъмнено се е канел да направи някаква мръсотия и е започнал подготовката, ала когато във вторник видял Франк Питърсън да бута колелото със скъсаната верига, загърбил всички планове. Превъртял и доктор Джекил се превърнал в мистър Хайд.

— Сексуален садист, действащ в пристъп на безумие — промърмори Джийни. — Тери Мейтланд. Тренер Т.

— Тогава ми се стори вероятно и все още съм на същото мнение — че е превъртял! — възрази Ралф почти заядливо.

„Може би — изкушаваше се да отговори тя, — но какво ще кажеш за после, скъпи? Помислихте ли върху това двамата с Бил? Как така, след като е задоволил нагона си, не си е заличил отпечатъците и е разговарял с толкова много хора?“

— Под шофьорската седалка на буса намерихме нещо — добави той.

— Наистина ли? Какво?

— Късче хартия. Може би парченце от меню на заведение за храна за вкъщи. Навярно не е от значение, но искам да го разгледам още веднъж. Сигурен съм, че фигурира в списъка с веществените доказателства. — Той плисна в тревата останалото кафе и стана. — Най-много обаче искам да изгледам записите от охранителните камери в „Шератон“ от вторник и сряда. А също и от ресторанта, където според Тери са вечеряли всички преподаватели от Флинт Сити.

— Изпрати ми скрийншот, ако лицето му се вижда добре на някой кадър. — И когато Ралф вдигна вежди, тя добави: — Познавам Мейтланд, откакто го знаеш и ти; ако онзи в Кап Сити не е Тери, ще разбера. — Усмихна се и подхвърли: — В края на краищата жените са по-наблюдателни от мъжете. Сам го каза.

9.

Сара и Грейс Мейтланд почти не хапнаха на закуска, което не разтревожи Марси, колкото необичайното отсъствие на телефоните и минитаблетите им. Полицията им беше разрешила да ги задържат, но Сара и Грейс ги оставиха в спалнята, след като ги прегледаха набързо. Явно не им се четяха писанията в социалните мрежи и в новинарските сайтове. Марси погледна през прозореца на всекидневната и като видя на улицата още телевизионни бусове и една патрулка, побърза да дръпне завесите. Очертаваше се безкраен ден. С какво, за Бога, щеше да го запълни?

Хауи Голд отговори на този въпрос. Обади се в осем и четвърт и гласът му звучеше удивително бодро:

— Днес следобед ще посетим Тери. Заедно. По принцип задържаният подава молба за свиждане двайсет и четири часа предварително и чака за одобрение, но аз го уредих. За съжаление няма да имате пряк контакт, защото Тери е в отделение с максимална сигурност. Това означава да разговаряте през стъкло, обаче не е страшно като във филмите. Ще видиш.

— Добре… — Тя усети, че се задъхва от вълнение. — В колко часа?

— Ще те взема в един и половина. Приготви най-хубавия му костюм и елегантна тъмна вратовръзка. Ще ги носи в съда, когато ще му предявят обвинение. А, вземи и нещо хубаво за хапване. Ядки, плодове, бонбони. Сложи ги в прозрачна торбичка.

— Разбрах. Ами момичетата? Трябва ли…

— Не, те остават вкъщи. Затворът не е място за тях. Намери някой да стои при тях, ако онези от медиите започнат да напират. И им кажи, че всичко е наред.

Марси не знаеше дали ще намери някого да наглежда дъщерите ѝ — след случилото се снощи не ѝ се искаше да моли Джейми. Навярно, ако помолеше полицая в патрулката, той щеше да държи настрана „лешоядите“. Нали?

— Наистина ли? Наистина ли?

— Така мисля. Алек Пели току-що удари джакпота в Кап Сити и печалбата се изсипа в ръцете ни. Ще ти пратя линк към един материал. Ти прецени дали да го споделиш с пиленцата си, но на твое място аз бих го направил.

След пет минути Марси седеше на дивана, от едната ѝ страна се беше настанила Сара, от другата — Грейс. Гледаха нещо на минитаблета на Сара. Е, щеше да е по-добре да разполагаха с компютъра на Тери или с лаптопа му, но полицията ги беше конфискувала. Оказа се обаче, че и таблетът върши работа. Скоро и трите се смееха, крещяха от радост и пляскаха дланите си една на друга, като правят спортистите при победа.

„Това не е само светлина в края на тунела — помисли си Марси, — а дъга, която носи късмет.“

10.

Чук-чук-чук.

Отначало Мърл Касиди си помисли, че чува чукането в съня си, в един от кошмарите, в които пастрокът му се канеше да го напердаши. Плешивият гадняр имаше навик да потропва по кухненската маса — първо с кокалчетата на пръстите си, после с юмрук, — докато задаваше въпроси, предшестващи поредния вечерен побой: „Къде беше? Защо ти е тоя часовник на ръката, щом вечно закъсняваш за вечеря? Защо не помагаш на майка си? Защо ги влачиш вкъщи тия учебници и тетрадки, като никога не си пишеш домашните?“ Майката на Мърл се опитваше да го защити, но онзи не ѝ обръщаше внимание и грубо я изблъскваше, ако опиташе да се намеси. После започваше да налага Мърл със същия юмрук, с който все по-силно беше удрял по масата.

Чук-чук-чук.

Мърл отвори очи; имаше само миг, за да се наслади на иронията: намираше се на две хиляди и петстотин километра от онзи мръсник с тежките юмруци, най-малко на две хиляди и петстотин… и същевременно бе близо до него; близо, колкото продължава един нощен сън. Не че бе спал цяла нощ; рядко му се случваше, откакто избяга от къщи.

Чук-чук-чук.

Полицай почукваше с палка по стъклото на колата. Търпеливо. После направи знак със свободната си ръка: „Свали го.“

В първия момент Мърл се запита къде се намира, но като видя през предното стъкло магазина, напомнящ грамадна кутия за обувки, в дъното на дългия поне два километра и полупразен паркинг, всичко си дойде на място. Ел Пасо. Намираше се в Ел Пасо. Буикът, който шофираше, беше останал почти без бензин, а самият той — почти без пари. Беше спрял на паркинга пред „Уолмарт“, за да подремне няколко часа. Може би на сутринта щеше да измисли какво да прави по-нататък. Сега обаче изглеждаше, че „по-нататък“ няма да има.

Чук-чук-чук.

Той свали страничното стъкло:

— Добро утро, господин полицай. Карах до късно и отбих, за да подремна. Мислех, че няма да преча на никого, ако спра за малко тук. Ако съм сбъркал, съжалявам.

— Ооо, похвално — усмихна се полицаят и Мърл за миг се обнадежди. Усмивката беше дружелюбна. — Мнозина постъпват така. Само че повечето не изглеждат на четиринайсет години.

— Аз съм на осемнайсет, обаче съм дребен за възрастта си — заяви Мърл, ала усети убийствена умора, която не се дължеше на недостига на сън през последните седмици.

— Аха, и мен хората вечно ме бъркат с Том Ханкс. Някои дори молят за автограф. Да видя книжката и талона на колата.

Мърл направи още един опит, немощен като предсмъртна конвулсия:

— Бяха в палтото ми. Някой го открадна, докато бях в тоалетната. Тоалетната на „Макдоналдс“.

— Да, да, добре. И откъде си?

— Финикс — неуверено промърмори Мърл.

— Ясно. А защо тази красавица е с номер от Оклахома?

Мърл мълчеше, беше изчерпал отговорите.

— Слез от колата, синко, и макар да не ми изглеждаш по-опасен от пале, дрискащо под дъжда, дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Мърл се подчини без особено съжаление. Приключението си го биваше. Всъщност беше направо вълшебно. Би трябвало да го спипат най-малко десетина пъти, откакто избяга от къщи в края на април, обаче все му се разминаваше. Е, сега се случи — голям праз! И без това не знаеше къде отива. Не му дремеше, стига да е по-далече от плешивия гадняр.

— Как се казваш, хлапе?

— Мърл Касиди. Мърл, съкратено от Мърлин.

Няколко подранили купувачи ги изгледаха, после продължиха към денонощното царство на чудесата, наречено „Уолмарт“.

— Аха, нещо като магьосника Мерлин, ясно. Имаш ли някакъв документ за самоличност, вълшебнико?

Мърл бръкна в задния си джоб и извади евтин портфейл, обшит с тънки кожени ремъчета, които вече се бяха разръфали; беше подарък от майка му за осмия му рожден ден. Тогава си бяха само двамата с нея и животът не беше толкова лош. В портфейла имаше една банкнота от пет долара и две по един. Той извади ламинирана карта със снимката си от отделението, в което държеше няколко снимки на майка си.

— Младежка християнска организация — Покипси — изрече замислено полицаят. — От щата Ню Йорк ли си?

— Да, сър. — Обръщението „сър“ му беше набито в главата с юмруци от пастрока му.

— Значи живееш в Покипси, така ли?

— Не, сър, но наблизо. Малко градче, наречено Спойтън Кил. Означава „езеро, бликащо като фонтан“. Поне така казваше майка ми.

— Аха, интересно, човек се учи всеки ден. Кога избяга от къщи, Мърл?

— Преди около три месеца.

— И кой те научи да шофираш?

— Вуйчо Дейв. Учеше ме да карам из ливадите. Аз съм добър шофьор. За мен няма значение дали колата е с ръчна скоростна кутия, или автоматик… Вуйчо Дейв получи инфаркт и умря…

Полицаят се замисли и запотропва с ламинираната карта по нокътя си — не чук-чук-чук, а цък-цък-цък. Мърл си каза, че, общо взето, го харесва. Поне за момента.

— Добър шофьор, казваш… Ама естествено, че си добър, за да стигнеш от Ню Йорк до тая прашна дупка на задника на географията. Колко коли открадна, Мърл?

— Три. Не, четири. Тази е четвъртата. Само първата беше бус. На съседа от нашата улица.

— Четири — повтори полицаят, взирайки се в мърлявото хлапе. — И как финансира това свое сафари, Мърл?

— А?

— Какво яде? Къде спа?

— Амиии… спях в колите, дето ги карах. И крадях. — Той наведе глава. — Най-вече от жени. Понякога не загряваха, че им пребърквам чантите, ама когато някои се усещаха, си плюех на петите. Бягам много бързо… — Сълзите му потекоха. Често плачеше по време на сафарито, както го нарече полицаят, най-вече нощем, но тогава не беше почувствал облекчение. За разлика от сега. Не знаеше защо е така и не му пукаше.

— Три месеца, четири коли — промърмори ченгето и отново зацъка с картата по нокътя си. — От какво бягаш, хлапе?

— От моя пастрок. И ако ме върнете при този мръсник, пак ще избягам, така да знаете. Още при първата възможност.

— Ясно. Разбрах. На колко години си, Мърл?

— На дванайсет, но идния месец ще направя тринайсет.

— Дванайсет. Брей да му се не види! Идваш с мен, Мърл. Да видим какво ще те правим.

Закара го в полицейския участък на Харисън Авеню и докато чакаха човека от социалните служби, снимаха Мърл Касиди, обезпаразитиха го и му взеха пръстови отпечатъци, които бяха регистрирани в полицейския информационен масив. Обичайната процедура.

11.

Ралф се отби в полицейския участък на Флинт Сити с намерението да се обади на Дебора Грант, преди да вземе служебна кола за пътуването до Кап Сити, и завари там Бил Самюълс. Прокурорът изглеждаше отчаян. Дори смешният му перчем беше клюмнал.

— Какво е станало пък сега? — попита Ралф. „Какво още?“ — добави наум.

— Алек Пели ми прати есемес. С линк.

Прокурорът извади от куфарчето си голям айпад и го включи. Плъзна няколко пъти пръст по екрана, после подаде устройството на Ралф. Есемесът от Пели гласеше: „Сигурни ли сте, че искате да повдигнете обвинение на Т. Мейтланд? Първо погледнете това.“ Линкът беше отдолу. Ралф чукна на него.

Отвори се сайтът на местния Канал 81. Имаше поредица видеа: заседания на общинския съвет, повторно откриване на някакъв мост, инструктаж, озаглавен ВАШАТА БИБЛИОТЕКА, КАК ДА Я ИЗПОЛЗВАТЕ, и още едно видео: НОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ В ГРАДСКИЯ ЗООПАРК. Ралф озадачено повдигна вежда.

— Дай надолу — промърмори Самюълс.

Ралф превъртя и намери клип, озаглавен ХАРЛАН КОУБЪН ГОВОРИ ПРЕД ГИМНАЗИАЛНИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ ПО АНГЛИЙСКИ. Иконката PLAY беше върху снимката на застанала на подиум очилата жена, чиято коса беше толкова обилно напръскана с лак, че и хвърлена с все сила бейзболна топка би отскочила. Зад нея се виждаше емблемата на хотелската верига „Шератон“. Ралф разшири картината на цял екран.

— Здравейте всички! Добре дошли! Аз съм Джоузефин Макдърмът, тазгодишната председателка на Асоциацията на преподавателите по английски от градове в три щата. Щастлива съм, че съм тук, и ви поздравявам с добре дошли на ежегодната среща на умовете. Плюс, разбира се, на среща с отлежали напитки. — Няколко души учтиво се засмяха. — Прави ми впечатление, че присъстват повече колеги от обичайното и макар да се изкушавам да повярвам, че това се дължи на очарованието ми (отново учтив смях), мисля, че причината е днешният ни забележителен гост…

— Мейтланд беше прав за едно — процеди Самюълс. — Проклетата ѝ реч е безкрайна. Госпожа председателката прави литературен разбор на всяка книга от Коубън. Ако обичаш, превърти на девет минути и трийсет секунди, когато излиянията свършват.

Ралф се подчини. Предчувстваше какво следва. Не искаше да го види, обаче не откъсна поглед от екрана, все едно беше хипнотизиран.

— Дами и господа, представям ви днешния ни гост, господин Харлан Коубън!

Иззад кулисите излезе плешив джентълмен; беше толкова висок, че като се наведе да се здрависа с госпожа Макдърмът, приличаше на човек, който се ръкува с дете, облечено като възрастен. От Канал 81 бяха преценили, че събитието е достатъчно интересно, за да изпратят двама оператори и втората камера показа присъстващите, станали на крака да посрещнат писателя. До една от масите най-отпред стояха трима мъже и една жена. Ралф изпита усещането, че стомахът му шеметно се спуска надолу като скоростен асансьор. Чукна с пръст по екрана, за да превключи на пауза.

— Господи! — изпъшка. — Той е. Тери Мейтланд с Раундхил, Куейд и Грант.

— Невъзможно е, ако вземем предвид доказателствата, с които разполагаме, но наистина адски прилича на него.

— Бил… — За миг Ралф си глътна езика, толкова беше потресен. — Бил, този човек беше треньор на сина ми. Не прилича на него, а е самият той.

— Коубън говори около четирийсет минути. Камерите следят него, но от време на време показват как присъстващите се смеят на остроумията му — остроумен е, няма спор — или само го слушат внимателно. Мейтланд (ако е той) се вижда на повечето кадри. Обаче последният гвоздей в ковчега е приблизително на петдесет и шестата минута от записа. Дай напред, ако обичаш.

За по-сигурно Ралф отиде на петдесет и четвъртата. Коубън вече отговаряше на въпроси на публиката:

— Никога не използвам в книгите си цинизми просто така, самоцелно. При определени обстоятелства обаче сквернословието е напълно уместно. Човек, който си е ударил палеца с чук, не казва: „Да му се не види и белята!“ — Всички отново се разсмяха. — Имаме време за още един-два въпроса. Кажете вие, сър.

Камерата се прехвърли от Коубън към следващия желаещ да зададе въпрос на прочутия автор. Беше Тери Мейтланд, в близък план, и последната надежда на Ралф, че имат работа с двойник, както предполагаше Джийни, се изпари.

— Когато започвате нов роман, господин Коубън, винаги ли знаете кой е престъпникът, или понякога е изненада дори за вас?

Камерата отново показа Коубън, който се усмихна:

— Чудесен въпрос.

Преди Ралф да чуе несъмнено чудесния отговор, върна записа, стопира го и двайсетина секунди се взира в лицето на Тери, който бе станал да зададе въпроса си, после върна айпада на Самюълс.

— Бам! — промърмори прокурорът. — Издънихме се. Всичко отиде на кино.

— Още чакаме резултатите от ДНК анализа — каза Ралф; стори му се, че гласът му прозвуча някъде отдалеч, все едно той някак беше излязъл от тялото си и витаеше над него. Навярно така се чувстват боксьорите в нокаут, преди съдията да прекрати мача. — Тъй или иначе ще разговарям с Дебора Грант, после заминавам за Кап Сити да поработя като едновремешните детективи. Ще си размърдам задника и ще задавам въпроси, както е казал Хари Бош. Ще разпитам служителите в хотела и сервитьорите в „Камината“, където учителите са вечеряли. — Спомни си за казаното от Джийни и добави: — Може пък да открием нови отпечатъци или ДНК.

— Знаеш ли колко малка е вероятността да намериш улики в голям градски хотел почти седмица след въпросния ден?

— Знам.

— А пък ресторантът надали работи по това време. — Самюълс мрънкаше като дете, което е било съборено на тротоара от по-голямо хлапе и си е ожулило коляното. Ралф започваше да си дава сметка, че този човек го дразни. Държеше се като пораженец.

— Ако е близо до хотела, сигурно е отворен поне за обяд.

Самюълс поклати глава, без да откъсва поглед от застиналия образ на Тери Мейтланд.

— Дори да има съвпадение на ДНК… в което започвам да се съмнявам… ти си достатъчно опитен, за да знаеш, че съдебните заседатели рядко постановяват осъдителни присъди въз основа на ДНК и пръстови отпечатъци. Процесът на О Джей Симпсън е показателен в това отношение.

— Свидетелите…

— Голд ще ги срази в съда. Станхоуп? Стара и полусляпа. „Вярно ли е, че преди три години сте се отказали да шофирате, госпожо Станхоуп?“ Морис? Хлапе, зърнало окървавен човек на отсрещния тротоар. Скоукрофт е пил, неговият приятел — също. Клод Болтън има досие за притежание на наркотици. Най-надеждната свидетелка на обвинението е Върбова вейка, обаче ще ти открехна нещо, приятелю: в този щат хората все така недолюбват индианците. Нямат им доверие.

— Вече сме нагазили твърде дълбоко, за да се откажем — възрази Ралф.

— Самата истина и от нея боли.

Известно време двамата не продумаха. Вратата на Ралф беше отворена и както обикновено през неделните утрини в това градче, общото помещение на участъка беше почти безлюдно. На Ралф му идваше да каже на господин прокурора, че видеото ги е отклонило от най-важното, от безспорното: едно дете беше убито и според всички веществени доказателства те бяха арестували злодея. Ако се съди по видеозаписа от срещата с Харлан Коубън, Мейтланд е бил на сто и десет километра от местопрестъплението. Нямаха право да се откажат, докато не разплетяха загадката.

— Предлагам ти да ме придружиш в Кап Сити — промърмори накрая.

— Не мога. С бившата ми и децата отиваме на пикник край езерото Окома. Тя е приготвила обяд за всички. Най-после си оправихме отношенията и не ми се ще да се издъня — измънка Самюълс.

— Както кажеш. — И без това го беше поканил с половин уста. Искаше да е сам, за да поразсъждава спокойно върху този случай, който отначало изглеждаше толкова ясен, но вече заприличваше на колосален гаф.

Той стана. Бил Самюълс прибра айпада в куфарчето си и също се изправи:

— Има опасност да си загубим работата заради тази история, Ралф. А ако Мейтланд се отърве, ще ни съди до дупка. Известно ти е, нали?

— Иди на пикник. Хапни сандвичи. Още нищо не е приключило.

Самюълс излезе от кабинета преди него и Ралф се вбеси, като го гледаше как е увесил нос и как куфарчето унило се удря в коляното му.

— Бил?

Самюълс се обърна.

— Едно дете от този град беше жестоко изнасилено. Или преди, или непосредствено след това е било нахапано до смърт. Още не мога да го повярвам. Мислиш ли, че на родителите му им дреме дали ще ни уволнят, или някой ще съди полицията?

Без да продума, Самюълс прекоси пустото общо помещение и излезе на светло, под лъчите на ранното утринно слънце. Очертаваше се чудесен ден за пикник, но според Ралф окръжният прокурор нямаше да е в настроение за забавления.

12.

Фред и Оли бяха пристигнали в болница „Мърси“ малко преди съботната нощ да премине в неделно утро — само три минути след линейката, в която беше Арлийн Питърсън. По това време голямата чакалня на спешното отделение беше претъпкана с обичайната „клиентела“: контузени и кървящи, пияни и мрънкащи, плачещи и кашлящи. Както в повечето спешни отделения, и тук беше натоварено в съботните нощи, но в девет сутринта в неделя в чакалнята бяха останали шепа хора. Някакъв мъж притискаше импровизирана превръзка върху окървавената си ръка. Жена и дете със зачервено от високата температура лице в скута ѝ гледаха лудориите на мъпета Елмо, вперили очи в телевизора, прикрепен с винтове на стената в ъгъла. Къдрокоса тийнейджърка, отметнала глава, седеше, притворила клепачи, и притискаше с длани корема си.

Само тези четирима. Плюс останките от семейство Питърсън. Около шест Фред беше задрямал, но Оли непрекъснато се взираше в асансьора, в който бяха вкарали носилката с майка му, защото беше сигурен, че ако заспи, тя ще умре. „Не можахте ли поне един час да бдите с Мен?“ — бе казал Исус на Петър — чудесен въпрос, на който няма отговор.

В девет и десет от асансьора слезе лекарят, с когото бяха разговаряли малко след като бяха дошли в болницата. Носеше синя туника и панталон, синята му операционна шапка, украсена с танцуващи червени сърчица, беше мокра от пот. Изглеждаше капнал от умора и като ги видя, рязко се извърна, сякаш му се дощя да избяга. Реакцията му подсказа на Оли какво се е случило. Искаше му се да не буди баща си и сам да понесе първия удар, но нямаше да е редно. В края на краищата татко му беше познавал и обичал майка му по-дълго, отколкото беше живял самият той, Оли.

— А? — промърмори Фред, когато синът му го разтърси за рамото. — Какво?

После видя лекаря, който свали операционната си шапка и отдолу се показа сплъстената му от пот кестенява коса.

— Господа, за съжаление госпожа Питърсън почина. Положихме всички усилия да я спасим и отначало се надявах, че ще успеем, но пораженията бяха твърде тежки. Искрено съжалявам.

За миг Фред втрещено го изгледа, после изкрещя. Къдрокосата тийнейджърка отвори очи и се втренчи в него. Болното детенце се притисна до майка си.

„Съжалявам, е думата на деня — помисли си Оли. — Миналата седмица бяхме семейство, сега сме само двамата с татко. Да, това е думата, «съжалявам». Единствената, няма друга.“

Фред беше притиснал длани до лицето си и ридаеше. Оли го прегърна и го притисна до себе си.

13.

На обяд Марси и момичетата само ровичкаха храната в чиниите си, после тя отиде в спалнята да прегледа половината от дрешника, отредена за Тери. Всичко деляха наполовина, обаче дрехите му заемаха само една четвърт от пространството. Той беше преподавател по английски, бейзболен и футболен треньор, организатор на благотворителни акции за събиране на средства, когато бяха необходими (тоест почти винаги), съпруг и баща. Биваше го във всичко, с което се занимаваше, но получаваше заплата само за преподаването, затова не притежаваше шикозни дрехи. Синият му костюм беше най-хубав, подчертаваше цвета на очите му, но вече беше започнал да се износва и нито един спец по мъжка мода не би го сбъркал с „Бриони“. Беше марка „Мен’с Уерхаус“ и беше купен преди четири години. Марси въздъхна, свали го от закачалката, извади бяла риза и тъмносиня вратовръзка. На вратата се позвъни тъкмо когато ги слагаше в специалната чанта за дрехи.

Беше Хауи и носеше много по-хубав костюм от онзи, който Марси току-що беше прибрала. Той прегърна момичетата и целуна Марси по страната.

— Ще помогнеш ли на татко да се върне у дома? — попита Грейси.

— Няма да е днес, но скоро ще е при вас. — Той пое чантата от Марси и подхвърли: — Няма да е зле вземеш и обувки.

— Господи! Колко съм загубена! — Черните не бяха лоши, но трябваше да ги лъсне. Сега обаче нямаше време, затова ги сложи в торбичка и се върна в дневната: — Готова съм.

— Добре. Върви бързо и не обръщай внимание на койотите. Момичета, дръжте вратите заключени, докато не се върне майка ви, и не вдигайте телефона, ако не познавате номера. Запомнихте ли?

— Да, добре — кимна Сара. Но не изглеждаше добре. Нито пък сестра ѝ. Марси се запита възможно ли е толкова малки момичета да отслабнат за една нощ. Не, разбира се.

— Да тръгваме — подкани я Хауи, който изглеждаше в отлично настроение.

Излязоха от къщата, той носеше чантата с костюма, Марси — обувките. Репортерите пак се втурнаха към моравата.

— Госпожо Мейтланд, говорихте ли със съпруга си? Какво ви каза полицията? Господин Голд, как реагира Тери Мейтланд на обвиненията? Ще поискате ли освобождаване под гаранция?

— За момента нямаме информация за вас — невъзмутимо отвърна Хауи и поведе Марси към своя „Кадилак Ескалейд“ под ярката светлина на телевизионните прожектори. („За какво са им притрябвали през този слънчев юлски ден?“ — помисли си Марси). Като стигна края на алеята, Хауи свали страничното стъкло и си подаде главата навън, обръщайки се към единия полицай:

— Дъщерите на Мейтланд са в къщата. Ще се погрижите да не ги притесняват, нали?

Нито този полицай, нито колегата му отговориха, само изгледаха Хауи; израженията им бяха или безразлични, или враждебни. Марси не можа да прецени кое от двете, но май беше второто.

Радостта и облекчението, които изпита, след като изгледаха онова видео — Бог да благослови Канал 81, — не я бяха напуснали, но пред къщата ѝ все още имаше бусове на телевизионни канали и репортери с микрофони. Тери все още беше заключен „в окръжния“, както се изрази Хауи — ужасяваща фраза като в тъжна кънтри-балада. Непознати бяха претърсили дома ѝ и бяха конфискували всичко, каквото бяха пожелали. Най-страшни обаче, много по-обезпокоителни от телевизионните прожектори и градушката от въпроси, бяха каменните изражения на полицаите и нежеланието им да отговорят на Хауи. Институционалната машина беше погълнала семейството ѝ. Хауи твърдеше, че ще се отърват невредими, само че това още не се беше случило.

Все още не.

14.

Полицайка, която изглеждаше недоспала, обискира Марси, после ѝ нареди да остави чантата си в специалната пластмасова касетка и да мине през детектора за метал. Взе шофьорските книжки и на двамата, сложи ги в найлоново пликче и го закачи при другите на таблото.

— Дайте ми костюма и обувките, госпожо.

Марси се подчини.

— Искам да го видя с този костюм, когато го взема утре сутринта — каза Хауи и мина през металдетектора, който изписука.

— Непременно ще кажем на иконома му — озъби се полицаят от другата страна на устройството. — Сега извадете всичко от джобовете и опитайте пак.

Проблемът се оказа ключодържателят му. Хауи го подаде на униформената и отново мина през детектора.

— Идвал съм тук най-малко пет хиляди пъти и все забравям за ключовете — подхвърли той на Марси. — Сигурно е фройдистки комплекс.

Тя се усмихна насила и не продума. Беше изнервена, гърлото ѝ беше пресъхнало и каквото и да кажеше, сигурно щеше да прозвучи като грачене.

Друг полицай ги поведе навътре — през една врата, после през друга. Марси чу детски смях и гласове на възрастни. Минаха през зона за посещения, застлана с грозен кафяв мокет. Няколко деца си играеха. Затворници в кафяви гащеризони разговаряха със своите съпруги, гаджета и майки. Едър мъж с лилаво родилно петно на едната си страна и със заздравяваща рана на другата помагаше на дъщеричката си да пренареди мебелите в куклена къща.

„Това е кошмарен сън — помисли си Марси. — Невероятно ясен, но само сън. Ще се събудя до Тери и ще му кажа как съм сънувала, че го арестуват за убийство. Хубаво ще се посмеем.“

Един от затворниците я посочи без капчица дискретност. Жената до него се ококори, после зашепна на друга жена. Полицаят, който водеше Марси и Хауи, сякаш се затрудни с картата, която отваряше вратата в другия край на зоната за посещения, и Марси го заподозря, че нарочно се бави. Преди ключалката да изтрака, изглежда, всички ги зяпаха. Дори децата.

По протежение на късия коридор, в който попаднаха, имаше кабинки, разделени с прегради от материал, напомнящ замъглено стъкло. Тери седеше в едната. Марси се разплака, като го зърна в прекалено големия затворнически гащеризон — изглеждаше толкова безпомощен! Влезе в кабинката и погледна съпруга си през преградата, която не беше стъклена, а от плексиглас. Притисна към нея дланта си и разпери пръсти, той притисна своята длан върху нейната, все едно се докосваха. Разговорите се водеха през дупчици, разположени във формата на окръжност като на старомодните телефонни слушалки.

— Не плачи, мила, иначе и аз ще се разплача. И седни.

Тя седна на късата скамейка и Хауи се смести до нея.

— Как са момичетата?

— Добре. Тревожат се за теб, но днес са по-добре. Научихме чудесни новини. Знаеш ли, че речта на господин Коубън е била заснета от Канал 81?

Тери зяпна от изумление, после се засмя:

— Председателката май спомена нещо за телевизионно отразяване, обаче беше толкова многословна, че я слушах с половин ухо. Слава Богу!

— Да, определено е Божия работа — усмихна се Хауи.

Тери се приведе, докато челото му почти докосна преградата. Очите му блестяха от възбуда:

— Марси… Хауи… и аз зададох въпрос на Коубън. Да, шансът не е голям, но може би гласът ми е на записа. От полицията разполагат с програма за гласово разпознаване и е лесно да направят сравнение!

Марси и Хауи се спогледаха и се разсмяха. Смехът бе необичаен в отделението за максимална сигурност и надзирателят в края на коридора вдигна поглед и се навъси.

— Какво? Какво казах?

— Камерата те е заснела, когато задаваш въпроса! — възкликна Марси. — Разбираш ли? Има те на видеозаписа!

За миг Тери сякаш не вникна в думите ѝ. После победоносно вдигна юмруци, както когато някой от неговите играчи отбележеше точка или се справеше отлично в защита. Тя машинално вдигна ръце и повтори жеста.

— Сигурна ли си? Сто процента? Изглежда твърде хубаво, за да е вярно.

— Вярно е — усмихна се Хауи. — Всъщност ти си на записа пет-шест пъти, когато камерите се насочват към присъстващите, за да покажат реакциите им. Фактът, че си заснет как задаваш въпрос на Коубън, е само черешката на тортата.

— Значи обвинението срещу мен отпада и утре излизам на свобода, нали?

— Да не избързваме. — Широката усмивка на Хауи помръкна. — Утре ще ти предявят обвинение, а полицията разполага с куп криминологични доказателства, които смята за неопровержими…

— Това е нелепо! — прекъсна го Марси. — Как е възможно да обвинят Тери в убийство, извършено във Флинт Сити, след като той очевидно е бил на учителската конференция в Кап? Записът го доказва…

Хауи вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и обясни:

— По-късно ще се занимаем с това противоречие, макар отсега да ви предупреждавам, че нашите доказателства оборват техните. Буквално ги прегазват. Само че машината вече е задействана.

— О, да, машината — промърмори Марси. — Да. Знаем го, нали, Тери?

Той кимна:

— Като че съм попаднал в роман от Кафка. Или в „1984“. И забърках в тази гнусна история най-близките си хора…

— Момент, момент — прекъсна го Хауи. — Никого не си забъркал, вината е на онези умници от полицията и прокуратурата. Успехът ни е в кърпа вързан, приятели. Чичо Хауи ви го обещава, а той винаги си спазва обещанията. Утре точно в девет ще ти предявят обвинение пред съдия Хортън, Тери. Ще изглеждаш чудесно, изтупан и спретнат, с хубавия костюм, който жена ти донесе. Възнамерявам да се срещна с Бил Самюълс, за да обсъдим гаранцията — тази вечер, ако приеме поканата, утре сутрин, ако откаже. Няма да му хареса и ще настоява за домашен арест, но ние ще надделеем, защото дотогава някой журналист вече ще е открил записа на Канал 81 и проблемите на обвинението ще станат обществено достояние. Предполагам, че ще трябва да ипотекираш дома си, за да осигуриш гаранцията, но няма да е голям риск, освен ако нямаш намерение да свалиш електронната гривна от глезена си и да духнеш накъдето ти видят очите…

— Никъде няма да ходя — прекъсна го Тери. По лицето му бяха избили червени петна. — Как го беше казал онзи генерал от Гражданската война? „Възнамерявам да водя битки на тази линия, ако ще да продължи и цяло лято“, ако не ме лъже паметта.

— И каква е следващата битка? — попита Марси.

— Ще подскажа на окръжния прокурор, че ще сгреши, ако внесе в съда обвинителен акт. Мисля, че този аргумент ще надделее. После ще те освободят.

„Дали? — запита се Марси. — Дали всички ние ще се освободим? След като от полицията и прокуратурата твърдят, че имат неговите отпечатъци и свидетели, които са го видели да отвлича момченцето, а след това да излиза от Фигис Парк с окървавени дрехи? Ще бъдем ли някога истински свободни, докато истинският убиец е на свобода?“

— Марси! — усмихна ѝ се Тери. — Успокой се. Знаеш какво казвам на момчетата: Завземай база след база.

— Ще те попитам нещо — намеси Хауи. — Само налучквам, разбира се.

— Давай.

— Те твърдят, че разполагат с всички важни веществени доказателства, макар че още чакат резултатите от ДНК теста…

— Не може да има съвпадение — прекъсна го Тери. — Няма начин.

— Същото важи и за пръстовите отпечатъци — промърмори Хауи.

— Може някой да го е натопил — предположи Марси. — Да, параноично е, обаче… — Тя сви рамене.

— Но защо? — попита Хауи. — Това е въпросът. Можете ли да посочите човек, който би положил толкова големи усилия, за да злепостави Тери, да му причини това изпитание?

Съпрузите Мейтланд, седнали от двете страни на плексигласовата преграда, се замислиха, после поклатиха глави.

— И аз не мога — продължи Хауи. — В живота рядко е като в романите на Робърт Лъдлъм. И все пак те разполагат с достатъчно доказателства, за да избързат с ареста, за което — убеден съм — вече съжаляват. Боя се само от едно, приятелю: дори да те изтръгна от машината, сянката ѝ може да остане върху теб.

— Почти през цялата нощ си мислих за същото — промърмори Тери.

— Аз още си го мисля — промълви Марси.

Хауи се приведе напред:

— Ще ни е от полза, ако имаме веществени доказателства, с които да оборим техните. Предполагам, че видеозаписът на Канал 81 и свидетелските показания на другите преподаватели от гимназията ще са предостатъчни, обаче аз съм алчен. Искам още.

— Да се намерят веществени доказателства в един от най-посещаваните хотели в Кап Сити, и то след четири дни? — промълви Марси, без да подозира, че повтаря казаното наскоро от Бил Самюълс. — Струва ми се невъзможно.

Тери, който беше смръщил чело и се взираше в една точка, промърмори:

— Не чак толкова…

— Тери? — повдигна вежда Хауи. — Какво искаш да кажеш?

Мейтланд ги погледна и се усмихна:

— Може и да се намерят. Така мисля.

15.

Ресторант „Камината“ наистина беше отворен за обяд, затова Ралф отиде първо там. На смяна бяха двама от персонала, обслужвал клиентите в деня на убийството на малкия Питърсън: салонната управителка и късо подстриганият сервитьор, изглеждащ, сякаш наскоро е навършил възрастта, когато ще му е разрешено да си купува бира. Управителката не можа да помогне на Ралф („Онази вечер тук беше истинска лудница, детектив!“), а сервитьорът първо каза, че има бегъл спомен за голямата група преподаватели, но когато Ралф му показа снимка на Тери от миналогодишния албум на гимназията във Флинт Сити, взе да увърта: да, „комай“ си спомнял човек, който изглеждал така, но не можел да се закълне, че е същият от снимката. Дори не бил сигурен, че този тип е вечерял с учителите:

— Ами… може само да съм му сервирал порция пикантни крилца на бара.

Надеждите на Ралф бяха попарени.

И в „Шератон“ отначало не му провървя. Оказа се, че Мейтланд и Уилям Куейд са се настанили в стая 644 във вторник вечерта и управителят на хотела му показа квитанцията, но подписът беше на Куейд, който беше платил с кредитна карта. Ралф научи още, че след напускането на Мейтланд и Куейд стая 644 е била заета всяка вечер и е била почиствана всяка сутрин.

— Освен това предлагаме екстра — подготвяне на леглата за сън — добави управителят, с което окончателно срина надеждите му. — Това означава, че през повечето дни стаята е била почиствана по два пъти.

Добави, че не възразява детектив Андерсън да изгледа записите от охранителните камери, и Ралф се въздържа да изтъкне, че вече са разрешили същото на Алек Пели. (Тъй като не беше от местната полиция, трябваше да си държи езика зад зъбите и да избере дипломатичния подход.) Видеозаписите бяха цветни и с отлично качество — никакви купени на старо или евтини камери за „Шератон“ в Кап Сити. Ралф видя човек, който приличаше на Тери, във фоайето и в магазина за подаръци, във фитнеса на хотела и на опашката за автографи пред балната зала. Кадрите от фоайето и от магазина за подаръци не бяха съвсем ясни, но нямаше никакво съмнение (не би го изрекъл, но си го помисли), че човекът във фитнеса и онзи, чакащ за автограф, е един и същ — някогашният треньор на Дерек.

Сякаш отново чу Джийни да казва, че криминологичните доказателства от Кап Сити са липсващото парче от пъзела, златният шанс. „Ако Тери е бил тук — бе заявила тя, — тоест във Флинт Сити, и е убил малкия Питърсън, значи двойникът му е бил там, в Кап. Това е единственото логично заключение.“

— Изобщо не е логично — промърмори той, взирайки се в снимката на монитора. Снимката на човек, който много приличаше на Тери Мейтланд; камерата го беше уловила как стои на опашката за автографи заедно с шефа си Раундхил и се смее на нещо.

— Моля? Какво казахте? — попита човекът от охраната на хотела, който му беше показал записите.

— Нищо.

— Желаете ли да видите още нещо?

— Не, благодаря.

От самото начало Ралф знаеше, че само си губи времето. След видеото на Канал 81 кадрите от охранителните камери на „Шератон“ бяха без значение, защото човекът, задал последния въпрос на Коубън, несъмнено беше Тери.

Само че някакво гласче нашепваше на Ралф, че в тази история има нещо гнило. Например как Тери бе станал да зададе въпроса си, сякаш е знаел, че камерата ще е насочена към него… Беше прекалено съвършено, да му се не види. Нима е било предварително нагласено? Един изумителен, обаче в крайна сметка обясним трик? Ралф не разбираше как би могло да стане, но и не разбираше как Дейвид Копърфийлд минава през Великата китайска стена, а го беше виждал по телевизията. Ако се окажеше вярно, Тери Мейтланд не беше само убиец, а убиец, който им се надсмива.

Охранителят прекъсна размишленията му:

— Детектив, само да ви предупредя. Получих бележка от Харли Брайт — той е шефът, — че всички записи, които изгледахте, трябва да бъдат запазени за адвокат на име Хауард Голд.

— Не ми пука какво ще ги правите — промърмори Ралф. — Ако щете, пратете ги на Сара Пейлин в Аляска, пет пари не давам. Връщам се у дома.

„Точно така. Чудесна идея. Върни се у дома, седнете в задния двор с Джийни, изпийте шест бири: ти — четири, тя — две. И гледай да не се побъркаш от мисли за този парадокс.“

Човекът от охраната го придружи до вратата и подхвърли:

— По телевизията казаха, че сте спипали онзи тип, дето убил хлапето.

— По телевизията казват много неща. Благодаря за съдействието, сър.

— Удоволствие е да помагаш на полицията.

„Де да беше помогнал“ — помисли си Ралф.

Тръгна да излиза, но преди да мине през въртящата се врата, изведнъж се спря, защото му хрумна нещо — да провери още едно място, след като така и така беше тук. Тери беше споменал, че Деби Грант едва изчакала да свърши речта на Коубън, изтичала в дамската тоалетна и доста се забавила. „С Ев и Били слязохме на долния етаж и изчакахме Деби до будката за печатни издания“ — бе добавил.

Будката за вестници и списания всъщност беше нещо като втори магазин за сувенири и подаръци. Силно гримираната жена с прошарена коса зад щанда преподреждаше изложените евтини бижута. Ралф се легитимира и я попита дали е била на работа миналия вторник следобед.

— О, драги — усмихна се тя, — тук съм всеки Божи ден, освен ако не съм болна. Не печеля от продажбата на книги и списания, обаче за бижутата и за сувенирните чаши за кафе получавам комисиона.

— Случайно да си спомняте този човек? Бил е тук миналия вторник заедно с колеги, преподаватели по английски, за срещата с известен писател. — Той ѝ показа снимка на Тери.

— Ама разбира се, че го помня. Помоли да разгледа книгата за окръг Флинт. Първият, който се заинтересува от нея от Бог знае колко време. Не съм я поръчала, заварих я сред другите книги, когато започнах работа тук през 2010-а. Все се заричам да я махна, обаче нямам с какво да я заменя. Книги, списания — без значение какви, — си остават вечно твои, ако не са на нивото на очите на клиентите — става ти ясно почти веднага след като се захванеш с тази търговия. Е, поне онези долу са евтини. Горе са скъпите, отпечатани на гланцирана хартия и със снимки.

— За коя книга става въпрос, госпожо… — Той погледна табелката с името ѝ. — … Левел?

— Ето тази. — Тя я посочи. — „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“. Заглавие, та дрънка — да ти се върже езикът на фльонга.

Ралф се обърна. На двата стелажа до щанда със сувенирни чаши и чинии бяха изложени печатни издания. На единия — списания, на другия — евтини романчета и бестселъри с твърди корици. На най-горната му полица бяха наредени половин дузина луксозни издания, които Джийни би определила като „книги за фукане“, защото обикновено хората ги слагаха на масичката в гостната, за да се изкарат интелигентни. Бяха увити с полиетилен, та онези, които ги разглеждат, да не изцапат страниците или да повредят подвързията. Ралф се приближи и вдигна глава да ги разгледа. На Тери, който беше с осем сантиметра по-висок от него, не му се беше наложило да се повдигне на пръсти, за да вземе някоя.

Той се пресегна за книгата, посочена от госпожа Левел, но му хрумна нещо и се обърна:

— Разкажете ми какво си спомняте.

— За този човек ли? Ами… нищо особено. След речта на автора сума народ се струпа в магазина за сувенири, а моите клиенти никакви ги нямаше. Сещате се защо, нали?

Ралф поклати глава и си наложи да прояви търпение. Беше попаднал на нещо и си мислеше… надяваше се — че е, каквото очаква.

— Не искаха да си загубят реда на опашката за автографи, пък и си имаха четиво, с което да си запълнят времето, докато чакат — новата книга от господин Коубън, разбира се. Обаче трима господа благоволиха да влязат при мен и единият — беше доста шишкав — си купи новия роман на Лиза Гарднър. Другите двама само зяпаха. После някаква жена надникна през вратата, каза им, че е готова, и тримата излязоха. Сигурно да изчакат Коубън да им подпише книгите.

— Споменахте, че единият — висок мъж, — проявил интерес към книгата за окръг Флинт.

— Така беше, обаче мисля, че се заинтересува най-вече от историята на Канинг. Май спомена, че предците му са оттам, така ли беше?

— Не знам, вие ми кажете.

— Почти съм сигурна, че го спомена. Взе книгата, но я върна на полицата, като видя цената — седемдесет и девет долара и деветдесет и девет цента.

„Бум! Ето го онова, което предчувствах!“ — каза си Ралф и попита:

— Оттогава друг клиент интересувал ли се е от същата книга? Мисълта ми е дали друг я е разглеждал.

— Точно тази ли? Шегувате се!

Той пристъпи до рафта, застана на пръсти и взе обемистия том, обвит с полиетилен, като го притискаше между дланите си, без да го докосва с пръсти. На първата корица имаше тонирана в сепия фотография на някогашно траурно шествие. Шестима каубои с вехти шапки и с револвери, прибрани в кобурите, внасяха в гробище дъсчен ковчег. Свещеникът (също с револвер в кобура), стиснал Библия в ръце, ги чакаше до прясно изкопан гроб.

Госпожа Левел засия:

— Наистина ли ще я купите?

— Да.

— Подайте ми я да я маркирам.

— Ще го направим по друг начин. — Ралф обърна книгата така, че да се вижда баркодът, и тя доближи сканиращото устройство.

— Цената е осемдесет и четири долара и четиринайсет цента с ДДС, обаче на вас ще ви струва само осемдесет и четири.

Той остави книгата изправена на щанда, за да си извади кредитната карта. Прибра в горния си джоб касовата бележка и пак притисна книгата между дланите си, сякаш държеше потир.

— Била е в ръцете му — промърмори не толкова за да чуе потвърждението на госпожа Левел, а да се увери в невероятния си късмет. — Сигурна сте, че човекът на снимката, която ви показах, е държал тази книга.

— Разбира се. Свали я от полицата и обясни, че фотографията е заснета в Канинг. После погледна цената и върна обратно книгата. Точно както ви казах преди малко. Да не би да е улика или нещо от този род?

— Не знам. — Ралф се вгледа в опечалените на корицата (които също отдавна бяха покойници). — Обаче ще разбера.

16.

В четвъртък следобед тленните осанки на Франк Питърсън бяха пренесени от моргата в погребалната агенция „Братя Донъли“. Уредила го беше Арлийн Питърсън… както и всичко останало, включително некролога във вестника, цветята, мемориалната служба в петък сутринта, погребението, надгробното слово и съботното събиране на приятели и близки в дома на опечалените. Да, тя го беше уредила, друг не беше способен. Фред не го биваше в организирането на обществени събития, дори да бяха по радостен повод.

„Този път ми се налага — помисли си, когато с Оли си тръгнаха от болницата и се прибраха у дома. — Налага се, защото няма кой друг да го свърши. Служителят от «Донъли» ще ми помогне, там разбират от тези неща.“ Само че как ще плати за второто погребение? Застраховката ще покрие ли разноските? Не знаеше. Арлийн се занимаваше и с тези въпроси. Бяха се споразумели: той изкарва парите, тя плаща сметките. По-късно щеше да потърси в бюрото ѝ застрахователните полици. Само като си го помисли, почувства умора.

Седнаха в дневната, Оли включи телевизора. Предаваха европейски футбол. Известно време двамата се взираха в екрана, въпреки че харесваха само американски футбол. По едно време Фред неохотно стана, отиде в коридора и взе от чантата на Арлийн верния ѝ червен бележник. Прелисти, докато стигна на Д — да, телефонът на „Братя Донъли“ беше записан, само че не с обичайния красив почерк на жена му, а нечетливо, от трепереща ръка. Логично. Тя не би записала номера на погребална агенция, преди Франк да умре. Семейство Питърсън щяха да живеят още дълги години, преди да им се наложи да се занимават с погребения. Дълги години…

Фред се загледа в протрития кожен бележник и се замисли колко често го беше виждал в ръцете на жена си; навремето, преди появата на интернет, Арлийн методично записваше адресите за обратна кореспонденция. Той заплака.

— Не мога… — избърбори през сълзи. — Не мога. Не и толкова скоро след Франки…

Коментатор извика „Гооол!“ и футболистите с червени екипи се скупчиха един върху друг. Оли изключи телевизора и протегна ръка за бележника:

— Аз ще уредя всичко.

Баща му безмълвно впери в него зачервените си от плач очи.

Оли кимна:

— Нямай грижа за мен, татко. Честно. Ще уредя абсолютно всичко. А ти иди горе и си полегни.

Фред се подчини, макар да си даваше сметка, че не бива да позволява седемнайсетгодишният му син да носи на плещите си цялото бреме. Зарече се скоро да го отмени поне малко, обаче сега наистина искаше да поспи. Беше смазан от умора.

17.

Тази събота Алек Пели се освободи от семейните задължения чак в три и половина следобед. Докато пристигне в Кап Сити, минаваше пет часът, но слънцето още прогаряше дупка в небето. Той паркира на обръщалото на „Шератон“, даде десетачка на охранителя и го помоли да държи под око колата му. В магазинчето за печатни издания Лорет Левел отново преподреждаше евтините бижута на витринката. Алек остана там само няколко минути. Излезе, облегна се на експлоръра си и се обади на Хауи Голд:

— Добрах се преди Андерсън до записите от охранителните камери и видеото от телевизията, обаче той ме изпревари с книгата, дори я е купил. Май резултатът е равен.

— Мамка му! — процеди Хауард. — Кой му е казал за нея?

— Никой. Мисля, че е съчетание от късмет и нюх на опитен полицай. Продавачката в магазинчето — то по-скоро е като будка — за печатни издания ми каза, че в деня на срещата с Коубън някакъв човек се поинтересувал от книгата, но като видял, че струва близо осемдесет долара, я върнал на полицата. Изглежда, тя не знае, че този човек е бил Мейтланд — явно не гледа новините. Разказала на Андерсън за случилото се и той купил книгата. Направило ѝ впечатление, че непрекъснато я държал между дланите си.

— Явно се е надявал да открие пръстови отпечатъци, които не съвпадат с отпечатъците на Тери, и така да докаже, че човекът, разглеждал въпросната книга, не е бил Мейтланд. Няма да му се отвори парашутът. Бог знае още колко души са я разглеждали.

— Госпожа Левел, която държи магазинчето, е на друго мнение. Каза, че месеци наред никой друг не е посягал тъкмо към тази книга.

— Няма значение. — Хауи май не се разтревожи, обаче на Алек му беше неспокойно и за двамата. Появил се беше мъничък дефект в аргументите им, които досега бяха непробиваеми като бронежилетка. „Евентуален дефект — напомни си, — който Хауи лесно ще преодолее.“ Съдебните заседатели не се интересуваха от онова, което не е пред очите им.

— Бях длъжен да ти кажа, шефе. Нали затова ми плащаш.

— Е, вече знам. Ще се върнеш за предявяване на обвинението утре, нали?

— За нищо на света няма да го пропусна — заяви Алек. — Разговаря ли със Самюълс за паричната гаранция?

— Да. Разговорът беше много кратък. Той обеща да се възпротиви с всяка фибра на тялото си. Цитирам го дословно.

— Господи, този човек няма ли бутон за изключване?

— И аз това питам.

— Смяташ ли, че все пак ще пуснат клиента ти под гаранция?

— Предполагам. Разбира се, не съм напълно сигурен, но… почти деветдесет процента.

— Ако освободят Мейтланд, непременно го предупреди да не се разхожда дори из квартала си. Мнозина държат вкъщи оръжия, за да се защитават от крадци, а в момента той е най-недолюбваният човек във Флинт Сити.

— Ще бъде под домашен арест и от полицията ще наблюдават къщата му. — Хауи въздъхна. — Жалко за онази книга…

Алек му каза дочуване и седна зад волана. Искаше да е вкъщи по-рано, за да му остане време да си направи пуканки преди „Игра на тронове“.

18.

Същата вечер Ралф Андерсън и детектив Юн Сабло от Щатската полиция се срещнаха с прокурор Бил Самюълс в дома му в северния район на града — почти престижен квартал, застроен с големи модерни къщи с неоснователни претенции за стил и елегантност. Вече се смрачаваше, но в задния двор двете дъщерички на Самюълс още се гонеха сред струите на градинската пръскачка. Бившата съпруга на прокурора беше останала, за да приготви и да сервира вечерята; докато се хранеха, Бил беше в отлично настроение. Често потупваше бившата си по ръката, веднъж дори няколко пъти стисна дланта ѝ и тя не я отдръпна. „Твърде приятелски взаимоотношения между разведени — каза си Ралф. — Браво на тях.“ А след края на вечерята, като видя как госпожата взе да събира нещата на децата, си помисли, че скоро ще настъпи и краят на доброто настроение на господин окръжния прокурор.

„Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“ беше на масичката в дневната; Ралф беше взел от кухненското си чекмедже прозрачен плик за смет и внимателно го беше нахлузил върху книгата. Сега снимката на погребалната процесия беше неясна, защото полиетиленовата опаковка на томчето беше обработена с дактилоскопски прах. Само един отпечатък — от палец — се открояваше на предната корица близо до гръбчето. Открояваше се съвсем ясно като датата на новоизсечена монета.

— Отзад има още четири със същото качество — обясни Ралф. — Така се хваща тежка книга — палецът отпред, другите пръсти отзад, и то разперени, за опора. Щях да ги сваля още в Кап Сити, обаче нямах отпечатъците на Тери, за да направя сравнение. Ето защо взех от участъка, каквото ми трябваше, и свърших работата у дома.

Самюълс повдигна вежди:

— Изнесъл си картона с пръстовите отпечатъци на Мейтланд, така ли?

— Не, фотокопирах го.

— Не ни дръж в напрежение — намеси се Сабло.

— Добре. Имаме съвпадение. Отпечатъците върху книгата са на Тери Мейтланд.

Господин Ярко слънце, който по време на вечерята седеше до бившата си съпруга, изчезна, на негово място се появи господин Черен облак.

— Не можеш да си сигурен без компютърен анализ! — отсече.

— Бил, правил съм го още по времето, когато нямаше компютри — каза Ралф и наум добави: „Още по времето, когато си се опитвал да надзърнеш под полите на съученичките си.“ — Отпечатъците са на Мейтланд и компютърното сравнение ще потвърди заключението ми. Погледни. — Извади от вътрешния джоб на сакото си купчинка картички и ги сложи на два реда на масичката. — Ето отпечатъците на Тери, взети снощи при докарването му в управлението. А това са отпечатъците му върху полиетиленовата опаковка. Е, какво ще кажеш?

— Няма да приема съвпадението, докато не бъде потвърдено от компютърен анализ — просъска през зъби Самюълс. При други обстоятелства магарешкият му инат щеше да е забавен.

Ралф не реагира веднага. Проявяваше любопитство към младия прокурор и тъй като по рождение беше оптимист, се надяваше, че първоначалното му впечатление за него (как ще си плюе на петите при първата сериозна контраатака) ще се окаже погрешно. Очевидно беше, че бившата му съпруга го уважава, а дъщерите му го обожават, обаче това свидетелстваше само за един аспект от характера му. Човек можеше да се държи по един начин у дома и по съвсем друг, когато е на работа, особено ако е амбициозен и ако на пътя му внезапно се изпречи препятствие, заплашващо да му провали великите планове. За Ралф Андерсън това беше от голямо значение, защото им беше съдено да работят заедно по този случай независимо от изхода му.

— И веднага ще ти кажа защо! — продължи Самюълс и машинално вдигна ръка да приглади немирния перчем, който обаче тази вечер се държеше примерно. — Невъзможно е да е бил по едно и също време на две места.

— Изглежда, че може — намеси се Сабло. — До днес нямахме улики в Кап Сити. Сега обаче са налице.

Намръщената физиономия на господин прокурора се проясни:

— Възможно е Мейтланд да е държал книгата при предишно посещение в Кап Сити, за да си подготви алибито. Да, така е станало — добави, очевидно забравяйки първоначалното си твърдение, че убийството на Франк Питърсън е извършено импулсивно от човек, неспособен да овладее нагона си.

— Не бива да отхвърляме тази теория, обаче съм виждал много пръстови отпечатъци и тези изглеждат пресни. Линиите и набраздяванията се виждат много ясно — нямаше да е така, ако отпечатъците са били оставени преди седмици или месеци.

Сабло прошепна едва чуто:

— Човече, все едно да поискаш карта на дванайсет и да ти се падне картинка.

— Какво?! — Самюълс рязко извърна глава към него.

— Говори за блекджек — обясни Ралф. — Накратко, смисълът е следният: щеше да е по-добре да не бяхме открили отпечатъците. Да не бяхме ровили надълбоко.

Настъпи тишина. След малко Самюълс заговори — почти нехайно, сякаш предлагаше тема за убиване на времето:

— Да предположим, че не си открил отпечатъци по полиетилена? Или че са били размазани и неясни?

— Положението ни нямаше да се подобри — намеси се Сабло, — но и нямаше да се влоши.

Прокурорът кимна:

— В такъв случай — говоря хипотетично — Ралф щеше да е само някой, който си е купил доста скъпа книга. Няма да я изхвърли, ще си каже, че не е отговорила на очакванията му, и ще я сложи в библиотеката си. Разбира се, след като отстрани полиетиленовата опаковка и я изхвърли.

— А картоните с пръстовите отпечатъци? — попита Ралф. — Тях какво да ги правя?

— Какви картони? — повдигна вежда Самюълс. — Не виждам никакви картони. А ти, Юн?

— Не знам дали ги виждам, или не.

— Говориш за унищожаване на веществени доказателства — процеди Ралф.

— О, моля те, не ми вменявай думи, които не съм изрекъл. Разсъждавам на глас, нищо повече. — Прокурорът отново вдигна ръка да укроти перчема, който не беше щръкнал. — Обаче… ето ти тема за размисъл, Андерсън. Първо си отишъл в участъка, но си сравнил отпечатъците в дома си. Жена ти беше ли там?

— Джийни беше на сбирка на читателския клуб.

— Аха. Погледнете — книгата е в найлонова торба за смет, а не в официален плик за веществени доказателства. Следователно не фигурира сред тях.

— Засега — каза Ралф, но вместо да разсъждава върху различните страни на характера на нахакания млад прокурор, се замисли за различните страни на своя характер.

— Казвам само, че подобна хипотетична възможност може да ти се е въртяла в главата.

Така ли беше? Ралф не можеше да отговори откровено. И ако наистина му е минало през ума, по каква причина? Да спаси кариерата си от позорно петно, каквото се очертаваше на хоризонта, след като не само всичко беше тръгнало наопаки, ами заплашваше да се срути с гръм и трясък.

— Грешиш! — отсече. — Книгата ще бъде приобщена като веществено доказателство към делото. Защото детето е мъртво, Бил. Каквото и да ни се случи, е маловажно в сравнение с това.

— Съгласен съм — кимна Сабло.

— Естествено — отегчено подхвърли Самюълс. — Каквото и да се случи, лейтенант Юн Сабло ще си спаси кожата.

— А дали Тери Мейтланд ще си спаси кожата? — попита Ралф. — Ами ако сме арестували невинен човек?

— Не сме. Уликите го доказват! — сопна се прокурорът.

С това съвещанието завърши. Ралф се върна в участъка, регистрира „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“ и я заключи при другите веществени доказателства. Радваше се, че се е отървал от нея.

Докато вървеше към служебния паркинг, където си беше оставил колата, телефонът му иззвъня. На екранчето беше снимката на жена му и когато натисна бутона за свързване, се стресна от гласа ѝ.

— Какво става, мила? Плакала ли си?

— Дерек се обади от лагера.

Сърцето му се сви и той спря:

— Всичко наред ли е?

— Той е добре. Физически. Само че е много разтревожен, защото приятели са му пратили имейли за случилото се с Тери. Все повтаряше, че е станала грешка, че е невъзможно тренерът Т. да е направил подобно нещо.

— А! Само това ли? — Ралф отново тръгна към паркинга; със свободната си ръка се опитваше да извади ключовете от джоба си.

— Не, не е само това! — ядно се сопна тя. — Къде си?

— В участъка. След малко тръгвам към къщи.

— Може ли първо да отидеш в затвора и да говориш с него?

— С Тери ли? Да, мога, стига да пожелае да разговаря с мен, но защо?

— Забрави за миг уликите и ми отговори на един въпрос — искрено и най-чистосърдечно. Съгласен ли си?

— Ами добре… — Ралф чуваше отдалеч грохота на грамадните камиони, които летяха по магистралата. Около него щурците пееха лятната си песен сред тревата край тухлената постройка, в която беше работил дълги години. Знаеше какво ще го попита Джийни.

— Убеден ли си, че Тери Мейтланд е убил момченцето?

Ралф се сети за човека, когото Върбова клонка беше закарала с таксито до Дъброу и който я беше нарекъл „госпожо“, въпреки че би трябвало да ѝ знае името. Сети се как този човек беше паркирал белия бус зад кръчмата на Шорти и беше попитал как да стигне до най-близкия медицински пункт за спешна помощ — нещо необичайно за Тери Мейтланд, който беше прекарал във Флинт Сити целия си живот. Сети се за преподавателите, които щяха да се закълнат, че той е бил с тях по времето, когато момченцето е било отвлечено, както и по времето, когато е било убито. Спомни си обаче и как Тери не само беше задал въпрос на Харлан Коубън, ами беше станал, сякаш да е сигурен, че ще бъде забелязан и че ще бъде заснет от камерите на телевизията. Дори отпечатъците му върху книгата… доказателствата бяха… прекалено съвършени.

— Ралф? Чуваш ли ме? Чакам.

— Как да ти кажа… — промълви той. — Може би щях да съм сигурен, ако като Хауи Голд бях негов треньор, но аз само съм го наблюдавал как тренира Дерек. Затова ще ти отговоря най-чистосърдечно: не знам.

— Тогава иди при него. Погледни го в очите и го попитай.

— Самюълс ще побеснее, и без това ми има зъб.

— Бил Самюълс не ме интересува! — разпалено възкликна Джийни. — Интересува ме само нашият син. Убедена съм, че и ти мислиш същото. Направи го заради него, Ралф, заради Дерек.

19.

Оказа се, че Арлийн Питърсън има застраховка за погребение; Оли намери документите в най-долното чекмедже на малкото ѝ бюро, прибрани в папка заедно с договора за ипотекиране на къщата (ипотеката вече почти беше изплатена) и гаранционните карти за домакинските уреди. Телефонира на погребалната агенция и някакъв човек с глас на професионален оплаквач (може би един от братята Донъли, може би не) му благодари и му съобщи, че „майка му е пристигнала“. Сякаш сама беше отишла дотам, може би с „Юбер“. После попита Оли дали му е необходим формуляр за некролога във вестника. Оли отговори отрицателно. Формулярите бяха на бюрото пред него. Майка му — предвидлива дори в скръбта си — вероятно беше направила фотокопия на формуляра, необходим ѝ за некролога на Франк, в случай че сгреши при попълването. Следващият въпрос на оплаквача беше дали младият господин Питърсън би желал да отиде в агенцията на следващия ден, за да организира траурната служба и погребението. Оли отвърна, че друг ще отиде вместо него — реши, че е редно баща му да се заеме това.

След като уреди плащането на последния път на майка си, той облегна глава на бюрото и си поплака — тихичко, за да не събуди баща си. Най-после сълзите му пресъхнаха; взе единия формуляр и го попълни, но с печатни букви, защото пишеше много грозно. Щом свърши и това, отиде в кухнята и огледа хаоса: лазанята на линолеума, оглозганото пиле под часовника, пластмасовите съдове и тавичките с храна, натрупани на плотовете. Спомни си нещо, което майка му винаги казваше след тържествени обеди или вечери: „Същинска кочина!“ Взе от шкафа под мивката голям чувал за смет и нахвърля вътре всичко, започвайки със скелета на оглозганото пиле, който му се струваше най-страховит. После изми пода. След като кухнята блесна от чистота (друга любима фраза на майка му), установи, че е гладен. Някак си не беше редно да изпитва глад тъкмо сега, обаче… „По природа хората са животни — помисли си. — Дори когато майка ти и малкият ти брат са мъртви, искаш да ядеш, а после изсираш храната. Задоволяваш глада и телесните си нужди.“ Отвори хладилника и видя, че е претъпкан — още тавички и пластмасови съдове с храна, още нарязани колбаси и печено месо. Избра тавичка с пай с кайма и зеленчуци, покрит със снежнобяло картофено пюре, сложи го във фурната и я включи на 350 градуса. Облегна се на плота и внезапно се почувства, сякаш е попаднал в чужда къща. След няколко минути баща му влезе в кухнята. Косата му стърчеше („Приличаш на таралеж“ — би казала Арлийн Питърсън), беше брадясал. Клепачите му бяха подпухнали, изглеждаше замаян.

— Взех от таблетките на майка ти и съм заспал като труп.

— Хубаво е, че си поспал, татко.

— Почистил си кухнята. Трябваше да ти помогна.

— Не се притеснявай.

— Майка ти… погребението… — Фред като че ли не знаеше как да продължи; Оли забеляза, че панталонът му е разкопчан, и тъкмо това му се стори най-печалното. Не заплака, изглежда, беше изплакал всичките си сълзи. Засега. Което беше хубаво. „Поне едно нещо да е наред“ — рече си наум.

— Уредено е — каза. — И двамата имате застраховки за погребение. Тя вече е… там. На онова място. — Боеше се да каже „в погребалната агенция“, защото имаше опасност баща му пак да заридае. Имаше опасност и самият той отново да се разплаче.

— А, така ли? Добре. — Фред седна и притисна опакото на дланта до челото си. — Редно беше аз да го уредя. Задължението е мое… не предполагах, че ще спя толкова дълго.

— Ако искаш, можеш да отидеш утре. Да избереш ковчег и…

— Къде да отида?

— В агенцията на братя Донъли. Същата, която уреди всичко за Франки.

— Жена ми е мъртва — прошепна Фред. — Не мога да повярвам, че я няма.

— Да… — смотолеви Оли; не искаше да признае, че е неспособен да мисли за друго. Как тя се извиняваше до последния си дъх, като че ли вината за всичко беше само нейна. — Човекът от агенцията каза, че трябва да уредиш и други подробности. Ще можеш ли?

— Да. Утре ще съм по-добре… Какво мирише толкова апетитно?

— Пай с кайма.

— Майка ти ли го е приготвила, или някой го е донесъл?

— Не знам.

— Няма значение, ухае апетитно.

Вечеряха на кухненската маса, после Оли остави чиниите в мивката, защото съдомиялната беше пълна. Отидоха в дневната. Сега по телевизията предаваха бейзбол — „Филис“ срещу „Метс“. Баща и син безмълвно се втренчиха в екрана, всеки посвоему проучваше границите на пропастта, зейнала в живота им, за да не падне в нея. След известно време Оли прекоси кухнята, седна на стъпалата към задния двор и се загледа в звездите. Бяха безчет. Видя още метеор, спътник и няколко самолета. Хрумна му, че майка му никога няма да ги види, защото е мъртва. Колко абсурдно и несправедливо! Върна се в дневната; бейзболният мач по телевизията продължаваше, Фред беше заспал на стола. Оли го целуна по челото, но той дори не помръдна.

20.

Докато Ралф шофираше към затвора, получи есемес от Киндерман, шефа на отдел „Компютърна криминология“ към Щатската полиция. Спря колата, паркира на банкета и телефонира на Киндерман, който вдигна след първото позвъняване.

— Вие не почивате ли в неделя? — подхвърли Ралф.

— За компютърните маниаци няма почивни дни — отвърна Киндерман; на заден фон се чуваше изпълнението на някаква хевиметъл група. — Освен това съм на мнение, че хубавите новини могат да почакат, обаче лошите трябва да се съобщават незабавно. Още не сме преровили докрай твърдите дискове на Мейтланд — някои педофили са спецове по прикриването, — обаче засега всичко изглежда законно. Никакво порно с деца, всъщност никакво порно. Нито на стационарния му компютър, нито на лаптопа, нито на таблета, нито на телефона му. Изглежда чист като сълза.

— Прегледахте ли историята на търсенията?

— Разбира се. Често е влизал в различни сайтове, все популярни — за пазаруване като „Амазон“, дузина спортни, нови блогове като в „Хъфингтън Поуст“. Следи мачовете в Националната лига по бейзбол и май е фен на „Тампа Бей Лайтнинг“. Дори само това свидетелства, че му хлопа дъската. Гледа „Озарк“ по „Нетфликс“ и „Американците“ по „Ай Тюнс“. И аз гледам „Американците“.

— Продължавай да търсиш.

— За това ми плащат.

Ралф паркира на служебния паркинг зад затвора, извади от жабката табелката с надпис „Полицай по служба“ и я сложи на таблото. Надзирател Л. Кийн (според надписа на табелката с името му), който го придружи до помещение за разпити, доста ядосано промърмори:

— Нарушавате правилника, детектив. Почти двайсет и два часът е.

— Знам колко е часът и не съм тук с развлекателна цел.

— Окръжният прокурор уведомен ли е за посещението ви?

— Не ви влиза в работата, Кийн.

Ралф седна до масата и се запита дали Тери ще се съгласи да се срещне с него. Не бяха намерили порно в компютъра му, нито порносписания в дома му. Както Киндерман беше изтъкнал обаче, някои педофили бяха спецове по прикриването.

„И все пак защо е допуснал сума народ да му види лицето? И защо не е заличил отпечатъците си?“

Самюълс би отговорил, че Мейтланд не е бил на себе си. Доскоро (всъщност сякаш беше преди век) Ралф би се съгласил с него.

Кийн доведе арестанта. Тери носеше кафяв затворнически гащеризон и гумени чехли. Беше с белезници на ръцете, но отпред.

— Свалете белезниците, Кийн.

Онзи поклати глава:

— Забранено е.

— Аз отговарям.

Кийн кисело се усмихна:

— Не, детектив, тук аз нося отговорността и ще ми се стъжни, ако той реши да прескочи масата и да ви удуши. Все пак ще направя компромис — няма да го прикова към масата. Доволен ли сте?

Тери се поусмихна, сякаш казваше: „Сега разбираш ли на какво съм подложен?“

Ралф въздъхна:

— Добре. Оставате ни насаме, ако обичате. И благодаря.

Кийн излезе, но несъмнено щеше да ги наблюдава през еднопосочното стъкло. Вероятно щеше и да слуша какво си говорят. Ралф си даваше сметка, че няма начин Бил Самюълс да не научи за тазвечерното му посещение в затвора. Погледна Тери и промърмори:

— Не стърчи така. Седни, ако обичаш.

Мейтланд седна и сложи ръцете си на масата. Веригата на белезниците издрънча. Той усмихнато подхвърли:

— Хауи Голд няма да одобри срещата ми с теб.

— И Самюълс няма да се зарадва, значи сме квит.

— Какво искаш?

— Отговори. Ако си невинен, защо една дузина свидетели те разпознаха? Защо намерихме твоите отпечатъци по клона, с който е изнасилено момчето, и навсякъде в буса, с който е било отвлечено?

Тери поклати глава. Усмивката му беше помръкнала.

— И аз съм озадачен не по-малко от теб. Благодаря на Бог, на единствения Му син и на всички светци, задето мога да докажа, че съм бил в Кап Сити. Ами ако нямах доказателства, детектив Андерсън? Мисля, че и двамата знаем отговора. Още преди края на лятото щях да се озова в отделението на смъртниците в „Макалистър“, а след две години щях да бъда умъртвен с отровна инжекция. Може би дори по-скоро, защото твоят приятел Самюълс ще прегази молбите ми за обжалване, както булдозер прегазва детски пясъчен замък.

Ралф понечи да възрази, че прокурорът не му е приятел, но навреме се въздържа и продължи с въпросите:

— Най-любопитна ми е историята с буса. Онзи с нюйоркската регистрация.

— Не мога да ти помогна. За последно бях в Ню Йорк през медения си месец, тоест преди шестнайсет години.

Сега Ралф се усмихна:

— Тази подробност не ми беше известна, обаче знам, че не си бил наскоро там. Проверихме дали си пътувал през последните шест месеца — само едно пътуване до Охайо през април.

— Точно така, до Дейтън. Исках да посетя татко, а дъщерите ми бяха във ваканция и пожелаха да ме придружат. И Марси беше с нас.

— Баща ти в Дейтън ли живее?

— Да, ако състоянието му напоследък може да се нарече живот. Дълго е за обясняване и не е свързано с тази история. Не използвахме зловещ бял бус, нито дори семейната кола, а взехме самолет. Пет пари не давам колко мои отпечатъци сте намерили в буса, с който е бил отвлечен Франк Питърсън. Не съм го откраднал. Никога през живота си не съм го виждал. Надали ще ми повярваш, но е самата истина.

— Никой не смята, че си бил в Ню Йорк и оттам си откраднал буса. Теорията на Бил Самюълс е, че онзи, който го е отмъкнал от Голямата ябълка, го е зарязал в нашия град или в околността, и то с ключа на таблото. После пък ти си го откраднал и си го скрил някъде, докато си се подготвял за… за онова, което си направил.

— Много умен ход за човек, който, след като е извършил ужасно престъпление, не се е постарал дори да се дегизира, та да не го разпознаят.

— Самюълс ще обясни на заседателите, че след убийството не си бил на себе си, и те ще му повярват.

— Ще продължат ли да му вярват след показанията на Ев, Били и Деби? И след като Хауи им покаже видеозаписа от срещата с Коубън?

Ралф не желаеше да подхваща тази тема. Поне засега.

— Ти познаваше ли Франк Питърсън?

Мейтланд се изсмя горчиво — звукът повече напомняше лай.

— Задаваш ми въпрос, на който Хауи не би искал да отговоря.

— Означава ли, че няма да получа отговор?

— Всъщност ще задоволя любопитството ти. Познавах го, колкото да му кажа здрасти като на всички хлапета в Уест Сайд, само толкова, ако ме разбираш. Още беше в началното училище и не спортуваше. Човек не можеше да не го забележи заради червената му коса — също като знак „стоп“. И брат му Оли също е червенокос. Бях му треньор в Детската лига, но като стана на тринайсет, загуби интерес към бейзбола. Случва се понякога…

— Не си бил хвърлил око на Франки, така ли?

— Не, Ралф. Сексът с деца не ме привлича.

— Не си ли го видял случайно как бута велосипеда си със скъсаната верига, прекосявайки паркинга пред магазина на Джералд? Не си ли помисли: „Охо, падна ми в ръчичките!“?

Тери не продума, само го изгледа с безмерно презрение. Ралф обаче не сведе поглед и продължи да се взира в него. След секунда Тери въздъхна, вдигна окованите си с белезници ръце към еднопосочното огледало и извика:

— Приключихме!

— Не бързай толкова — промърмори Ралф. — Ще ти задам още един въпрос и настоявам да ме гледаш в очите, когато отговориш. Ти ли уби Франки Питърсън?

Погледът на Тери не се отклони нито за миг.

— Не бях аз!

Кийн го отведе. Ралф не помръдна; налагаше се да изчака надзирателя, който щеше да го преведе през трите заключени врати. Е, вече знаеше отговора на въпроса, който Джийни го беше помолила да зададе. „Не бях аз“ — беше отвърнал Мейтланд, все така гледайки го в очите.

Ралф искаше да му повярва.

И не можеше.