Другият

1.

Самолетът, нает от покойния Хауард Голд, се приземи на летището във Флинт Сити малко след единайсет сутринта. Нито Хауи, нито Алек бяха на борда. След като съдебномедицинският експерт си свърши работата, мъртъвците бяха превозени до Флинт Сити с катафалка на погребалната агенция в Плейнвю. Ралф, Юн и Холи си поделиха разходите, платиха и за втора катафалка за Джак Хоскинс. Юн изрази на глас онова, което и тримата си мислеха: мръсникът не биваше да е заедно с мъжете, които беше убил.

На пистата ги чакаха Джийни Андерсън, съпругата на Юн и двамата му синове. Момчетата профучаха край Джийни (едното, десет-дванайсетгодишен мургав хлапак на име Хектор, замалко не я събори) и се затичаха към баща си, чиято пострадала ръка беше гипсирана и с превръзка през рамото. Той несръчно ги прегърна с дясната си ръка, побутна ги встрани и махна на жена си. Тя се втурна към него, последвана от Джийни, която тичаше толкова бързо, че полата ѝ се развяваше. Прегърна Ралф, по-точно се вкопчи в него.

Двете семейства стояха до вратата на малкия частен терминал, смееха се и се прегръщаха… Ралф се огледа, търсейки с поглед Холи. Тя стоеше до самолета и ги наблюдаваше. Беше с нов панталон и сако, които бе принудена да си купи от магазина за дамско облекло в Плейнвил, защото най-близкият „Уолмарт“ беше в предградията на Остин, на повече от шейсет километра.

Ралф ѝ помаха, тя плахо се приближи, но в последния момент спря, сякаш се разколеба; Джийни обаче я хвана за ръката, придърпа я към себе си и я прегърна.

— Благодаря — прошепна ѝ. — Благодаря, че ми го доведе жив и здрав!

— Надявахме се да се върнем веднага след като съдебният лекар приключи работата си, но лекарите в болницата настояха лейтенант Сабло… Юн… да остане още един ден. В рамото му имаше съсирек и те искаха да го отстранят. — Холи деликатно се освободи от прегръдката — беше се изчервила, но изглеждаше щастлива. На метри от тях Габриела Сабло увещаваше момчетата да престанат да прегръщат papi, иначе болната му ръка може пак да се счупи.

— Какво каза на Дерек, Джийни? — попита Ралф.

— Че си участвал в престрелка в Тексас и че си добре. Знае, че двама души са загинали. Помоли да се върне у дома по-рано.

— А ти какво му отговори?

— Съгласих се. Ще си бъде у дома следващата седмица. Нали не възразяваш?

— Напротив. — Щеше да е чудесно отново да види сина си — загорял от слънцето и заякнал от плуването, гребането и стрелбата с лък. И най-важното — на повърхността на земята, а не под нея.

— Ще вечеряме вкъщи и отново ще нощуваш у нас. Никакви възражения! Вече съм ти приготвила леглото в стаята за гости, Холи.

— Приемам с удоволствие. — Холи се усмихна, но като се обърна към Ралф, усмивката ѝ помръкна: — Как ми се иска господин Голд и Алек да бяха на масата с нас. Още не мога да приема, че са мъртви. Струва ми се…

— Знам. — Той я прегърна през раменете. — И аз мисля като теб.

2.

Ралф изпече пържоли на скарата, която блестеше от чистота — принудителният отпуск се беше отразил добре на поддържането на домакинството. Джийни приготви салата, имаше и кочани варена царевица, както и ябълков пай.

— Беше много вкусно — заяви Холи.

Бил Самюълс се потупа по корема:

— Може би ще хапна нещо чак на Деня на труда, обаче не е съвсем сигурно.

— Дрън-дрън! — Джийни взе бутилка бира от хладилната чанта до масата за пикник, сипа половината в чашата на господин прокурора, останалото — в своята чаша. — Прекалено си кльощав. Намери си съпруга да ти готви, иначе ще умреш от глад.

— Може би като започна да практикувам частно, бившата ми ще се върне. В града ще се усети липсата на добри адвокати, след като Хауи вече не е… — Изведнъж осъзна какво казва и машинално приглади непокорния си перчем (който по изключение не стърчеше, защото Самюълс наскоро се беше подстригал). — Мисълта ми беше, че опитен адвокат винаги ще си намери клиенти.

Няколко секунди не продумаха, после Ралф вдигна за тост бутилката бира:

— За приятелите, които вече не са сред нас.

Холи каза толкова тихо, че едва я чуха:

— Понякога животът е много акан.

Никой не се засмя.

Потискащата юлска жега беше преминала, най-неприятните насекоми бяха изпълзели или отлетели другаде и в задния двор на семейство Андерсън беше много приятно. След вечерята двамата синове на Юн и двете момичета на Марси отидоха при баскетболния кош до гаража и започнаха да се надпреварват кой ще стреля по-точно от една и съща позиция.

Марси попита тихо (макар че децата бяха далеч и увлечени от играта):

— Какво беше заключението на следствието? Нашата версия издържа ли?

— Да — отговори Ралф. — Хоскинс се обажда по стационарния телефон на Болтънови и ни подмамва в Мерисвил Хол. Там се опитва да застреля всички ни, убива Хауи и Алек и ранява Юн. Изразих увереността си, че всъщност аз съм бил мишената. Отдавна ми имаше зъб, а с течение на времето започна да пие все повече и все повече да се вманиачава. Предполага се, че е имал засега неидентифициран съучастник, който го е снабдявал с алкохол и наркотици (съдебният лекар откри следи от кокаин в тялото му) и е подхранвал параноята му. Хората от тексаската полиция са слезли в „Залата на звуците“, но не са го открили.

— Намерили са само някакви дрехи — каза Холи.

— Убеден си, че той е мъртъв, така ли? — попита Джийни. — Сигурен ли си, че Другия наистина е мъртъв?

— Да — кимна той. — Ако беше видяла какво се случи, и ти щеше да си сигурна.

— Радвай се, че не го видя — промърмори Холи.

— Всичко ли приключи? — намеси се Габриела Сабло. — Само това ме интересува.

— Не, не е — промълви Марси. — Не и за мен и за дъщерите ми. Не и докато невинността на Тери бъде доказана. Само че по какъв начин? Убиха го, преди да се изправи пред съда.

— Работим по въпроса — каза Самюълс.

3

(1 август)

Призори на първия ден от завръщането си във Флинт Сити Ралф, сключил ръце зад гърба си, отново стоеше до прозореца на спалнята и наблюдаваше Холи Гибни, която отново седеше в задния двор. Той се обърна към леглото, увери се, че Джийни още спи дълбоко и дори леко похърква, и слезе в кухнята. Не се изненада, като видя чантата на Холи, вече приготвена за пътуването на север. Доколкото беше опознал тази жена, тя не обичаше да си губи времето. А и навярно изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне Флинт Сити.

При предишната им ранна среща тук, в задния двор, беше сварил кафе и ароматът му беше събудил Джийни, затова този път донесе кана с портокалов сок. Обичаше жена си и не можеше без нея, но държеше предстоящият разговор да си остане само между двама им с Холи. Помежду им беше възникнала връзка, която никога нямаше да се заличи, дори и да не се видеха повече.

— Благодаря — усмихна се тя. — Най-чудесното нещо сутрин е чаша портокалов сок. Кафето може да почака.

— В колко часа е полетът ти?

— В единайсет без петнайсет. Ще тръгна оттук в осем. — Тя забеляза изумлението му и смутено се усмихна. — Знам какво си мислиш, обаче аз съм ранно пиле по принуда. Золофт ми помага за куп други проблеми, но не и за безсънието.

— Поспа ли поне малко?

— Да, малко. А ти?

— Малко.

Умълчаха се. Първата птичка запя утринната си песен, друга започна да ѝ приглася.

— Кошмари ли сънува? — попита Ралф.

— Да. А ти?

— И аз. Онези червеи.

— И двата пъти след Брейди Хартсфийлд имах кошмари. — Тя за миг докосна дланта му, после побърза да отдръпне ръката си. — Отначало ме измъчваха всяка нощ, но с течение на времето понамаляха.

— Мислиш ли, че някога ще се отърсиш от тях?

— Не. Пък и не знам дали искам. Мисля, че сънищата са нашият мост към невидимия свят. Те са като да притежаваш особена дарба.

— Дори и страшните ли?

— Дори и те.

— Ще поддържаме ли връзка?

Тя изненадано го изгледа:

— Разбира се. Искам да съм в течение на всичко. Знаеш ли, аз съм много любопитна. И понякога това ме забърква в големи каши.

— А понякога те измъква от тях.

Холи се усмихна:

— Иска ми се да мисля, че е така. — Допи сока си и добави: — Убедена съм, че Бил Самюълс ще ти помага. Знаеш ли, напомня ми за коренната промяна в Скрудж, след като го навестяват трите призрака. Всъщност и ти малко ми напомняш за скъперника с гузната съвест.

Ралф се засмя:

— Бил ще направи всичко по силите си за Марси и дъщерите ѝ. Аз ще му съдействам. И двамата имаме да плащаме за грешката си.

Тя кимна:

— Да, постарайте се да ѝ помогнете. После обаче… забравете проклетото чудовище, забравете ужасните събития, които то предизвика. Ако не си в състояние да забравиш миналото, грешките ще те съсипят, ще те изядат жив. — Обърна се към него и го погледна в очите — нещо, което обикновено избягваше. — Повярвай ми, минала съм по този път.

Лампата в кухнята светна. Джийни беше станала. След малко тримата щяха да пият кафе тук, на двора, но Ралф искаше да каже още нещо, докато е насаме с Холи, нещо важно.

— Благодаря, Холи. Благодаря, че дойде и че повярва в невинността на Тери и в съществуването на Другия. Че ме накара и аз да повярвам. Ако не беше ти, чудовището щеше да продължи да убива.

Тя се усмихна и сияйната усмивка, която Ралф толкова харесваше, озари лицето ѝ и я подмлади:

— Аз ти благодаря за похвалата. Въпреки това с удоволствие ще се върна към скучната си работа по издирване на нарушители на съдебната гаранция, мошеници и изгубени домашни любимци.

Джийни отвори вратата на кухнята и се провикна:

— Кой иска кафе?

— И двамата — извика Ралф.

— Ей сега ще го донеса. Запазете ми място на масата.

Холи каза толкова тихо, че той се приведе към нея, за да я чуе:

— Онзи… онова… беше въплъщение на злото. Изчадие адово.

— Безспорно.

— И все пак непрестанно мисля за онова парченце хартия, което си намерил в буса. Късчето от рекламната брошура на „Томи и Тапънс“. Обсъждахме различни обяснения как и защо се е озовало там, помниш ли?

— Разбира се.

— Всички без изключение ми се струват неправдоподобни. Не биваше да е там, обаче беше. И ако го нямаше, ако не беше тази връзка със случилото се в Охайо, чудовището още щеше да вилнее на свобода.

— Накъде биеш?

— Простичко е. На света има сила, насочена към доброто — ето още нещо, в което вярвам. Отчасти тази вяра ми помага да не полудея, когато си спомня за всички случили се ужасии, но и… има доказателства за съществуването на тази сила, не мислиш ли? Не само тук, а навсякъде. Сила, която се опитва да възстанови равновесието. Спомни си това парченце хартия, когато те измъчват кошмари.

Известно време Ралф не продума и тя го попита за какво мисли. Вратата на кухнята се тресна — Джийни идваше с кафето. Времето им насаме изтичаше.

— Замислих се за вселената — промълви той. — Действително е безкрайна. И необяснима.

— Точно така. Безсмислено е да търсим обяснение.

4.

(10 август)

Областният прокурор Уилям Самюълс с тънка папка под мишница се качи на подиума в заседателната зала на съда и застана зад микрофоните. Прожекторите на телевизиите се включиха. Той машинално приглади косата си (перчемът не стърчеше) и зачака репортерите да млъкнат. Ралф Андерсън седеше на първия ред. Самюълс му кимна и започна:

— Добро утро, госпожи и господа. Ще направя кратко изявление по повод убийството на Франк Питърсън, след което ще отговоря на въпросите ви.

Мнозина от вас знаят за видеозаписа, на който се вижда, че Тери Мейтланд е присъствал на конференция в Кап Сити по същото време, по което Франк Питърсън е бил отвлечен и по-късно убит тук, във Флинт Сити. Няма никакво съмнение, че видеозаписът е автентичен. Нямаме и основание да се съмняваме в показанията на колегите на господин Мейтланд, които също са присъствали на конференцията и твърдят, че той е бил там. По време на разследването открихме пръстовите отпечатъци на господин Мейтланд в хотелската му стая и получихме официално потвърждение от криминологичната лаборатория, че тези отпечатъци са оставени почти по времето на убийството на малкия Питърсън, поради което господин Мейтланд не бива да се третира като заподозрян.

Репортерите зашепнаха помежду си, един се провикна:

— Тогава как ще обясните, че отпечатъците на Мейтланд са били открити на местопрестъплението?

Самюълс го измери с най-строгия си прокурорски поглед:

— Изчакайте с въпросите, ако обичате; ще стигна и до това. Направена беше допълнителна криминологична експертиза, която ни убеди, че отпечатъците в буса, с който е било отвлечено детето, и онези във Фигис Парк, са били оставени за заблуда на полицейските власти. Необичайно е, но не и невъзможно. В интернет, където има информация, достъпна и за престъпниците, и за служителите на закона, ще откриете разнообразни техники за оставяне на фалшиви пръстови отпечатъци. Да, необичайно е, но и доказва, че този убиец е коварен, извратен и много опасен. Засега е невъзможно да твърдим, че е имал зъб на Тери Мейтланд, но вероятно ще го установим при допълнителното разследване.

Той огледа присъстващите и си каза, че наистина се радва, задето никога повече няма да се кандидатира за прокурор във Флинт Сити; всеки некадърен адвокат, завършил право задочно чрез кореспонденция или онлайн, щеше да го победи с лекота.

— С право ще попитате защо сме възнамерявали да предявим обвинение на господин Мейтланд, след като сме имали информацията, която току-що изложих пред вас. Причините бяха две. Най-очевидната е, че нито в деня на ареста на Тери Мейтланд, нито в деня на предявяване на обвинението разполагахме с гореизброените факти.

„Я стига, Бил — по това време вече имахме почти всички“ — помисли си Ралф Андерсън; беше облякъл най-хубавия си костюм и наблюдаваше сцената, без изражението да издава чувствата му — умение, присъщо на опитните полицаи.

— Втората причина — продължи Самюълс — беше, че ДНК, открита на местопрестъплението, съвпадаше с тази на господин Мейтланд. Широко разпространено е предположението, че тестовете за съвпадение на ДНК са безпогрешни, но както се посочва в научната статия, озаглавена „Възможност за грешки при криминологичното изследване на ДНК“, това схващане не отговаря на истината. Например, ако пробите са смесени, съвпадението не може да се докаже със стопроцентова сигурност, а пробите от Фигис Парк наистина бяха смесени и съдържаха ДНК и на извършителя, и на жертвата.

Той изчака репортерите да престанат да пишат в бележниците си и продължи:

— В допълнение същите тези проби са били изложени на ултравиолетова светлина по време на друг тест, който няма отношение към това дело. За съжаление те са увредени до такава степен, че според прокуратурата са негодни като доказателства в съда. Казано накратко, тези проби са безполезни.

Самюълс млъкна, погледна следващия лист хартия в папката си — трик за заблуда на присъстващите, защото всички листове бяха празни.

— Ще се спра накратко на събитията, разиграли се в Мерисвил, Тексас, след убийството на Тери Мейтланд. Смятаме, че детектив Джон Хоскинс от полицията във Флинт Сити е бил в престъпен заговор с лицето, убило Франк Питърсън. Помагал му е да се укрива, твърде вероятно е да са подготвяли друго подобно отвратително престъпление. Благодарение на героизма на детектив Ралф Андерсън и хората, които са му съдействали, плановете на злодеите, колкото и пъклени да са били, не се осъществиха. — Той мрачно изгледа присъстващите. — Хауард Голд и Алек Пели загинаха в Мерисвил, Тексас, и ние скърбим за тях. Единствената утеха и за семействата им, и за всички нас е, че в този момент, някъде, където и да било, живее дете, което никога няма да бъде сполетяно от съдбата на Франк Питърсън.

„Браво — одобрително си помисли Ралф. — Доста патетично, без да е сладникаво.“

— Знам, че ще искате да отговоря на въпросите ви относно случилото се в Мерисвил, само че нямам право — в момента тече разследване, провеждано съвместно от Щатската полиция на Тексас и полицията на Флинт Сити. Щатският полицай Юнел Сабло координира действията на двата екипа и аз съм сигурен, че той ще ви информира при първа възможност.

„Много го бива — искрено се възхити Ралф. — Направо уцелва десетката!“

Самюълс затвори папката, за миг сведе глава, после отново впери поглед в присъстващите:

— Няма да се кандидатирам за втори мандат, госпожи и господа, ето защо имам невероятната възможност да бъда напълно откровен с вас.

„Става още по-вълнуващо!“ — помисли си Ралф.

— Ако прокуратурата разполагаше с повече време за преценка на доказателствата, щеше да оттегли обвиненията срещу господин Мейтланд. Ако все пак се стигнеше до съд, той щеше да бъде обявен за невинен. Какъвто всъщност — едва ли се налага да напомням — той бе според законите на юриспруденцията, преди да бъде убит. Ала сянката на съмнението остана върху него и впоследствие върху семейството му. Днес съм тук, за да разсея това съмнение. Становището на областната прокуратура и лично моето е, че Тери Мейтланд не е отговорен за смъртта на Франк Питърсън. Ето защо съобщавам, че разследването е подновено. Макар че в момента следствените действия са съсредоточени в Тексас, разследванията във Флинт Сити, в окръг Флинт и в община Канинг също вървят с пълна пара. А сега с удоволствие ще отговоря на въпроси, ако има желаещи да ги зададат.

Желаещите и въпросите бяха много.

5.

По-късно същия ден Ралф посети Самюълс в службата му. На бюрото на бъдещия окръжен прокурор в оставка стоеше бутилка „Бушмилс“. Наля на себе си и на госта и вдигна чаша, цитирайки втората вещица от „Макбет“:

— Вече боят стихна и роди победа и разгром. В моя случай — разгром, но какво толкова? Да пием за боя.

Отпиха, после Ралф каза:

— Поздравления за начина, по който отговаряше на въпросите им. Особено като се има предвид какви лъжи изприказва преди това.

Самюълс сви рамене:

— Добрият адвокат трябва да умее да лъже убедително. Хората в този град никога няма напълно да повярват в невинността на Тери и Марси го знае, обаче ледът започва да се пропуква. Тя ми телефонира, че приятелката ѝ Джейми Матингли отишла да ѝ се извини, двете си поплакали заедно. Мисля, че най-силно въздействие оказа видеозаписът, на който Тери е в Кап Сити, но и моите обяснения за пръстовите отпечатъци и за ДНК тестовете ще помогнат. Марси е решила да остане тук. Мисля, че ще преодолее недоверието и предразсъдъците.

— Като спомена ДНК, се сетих, че Ед Боуган от Отделението по патология и серология анализира тези проби. Сега репутацията му е заложена на карта и сигурно газ пикае.

Самюълс се усмихна:

— Мислиш ли? Нека! Защото истината е още по-неприемлива — поредният случай на следи от стъпки, които внезапно спират. Пробите не бяха изложени на ултравиолетова светлина, само че в тях се появиха белезникави петна с неизвестен произход и вече са напълно негодни. Същото се случи с пробите на Хийт Холмс. На поредица от снимки се вижда как се разпадат. Всеки адвокат би умрял от радост.

— А свидетелите?

Бил Самюълс се засмя и си наля още едно питие. Предложи и на Ралф, но той отказа, защото му предстоеше да шофира до вкъщи.

— Със свидетелите беше лесно. Решиха, че са сгрешили, само Арлийн Станхоуп и Джун Морис се запънаха и не се отказаха от показанията си.

Ралф не се учуди. Станхоуп беше старицата, която беше видяла как Другия примамва в буса Франк Питърсън и потегля нанякъде, Джун Морис беше момиченцето, което го беше зърнало да излиза от парка и бе казало, че ризата му била обляна в кръв. Много възрастните и младите винаги са най-наблюдателни.

— Какво следва?

— Допиваме си уискито и всеки по пътя си — усмихна се Самюълс. — Последен въпрос.

— Давай.

— Онзи… единствен ли беше? Или има и други?

Ралф си спомни жадния блясък в очите на Другия, когато беше попитал Холи: „Виждала ли си подобни на мен?“, и промълви:

— Мисля, че не, обаче никога няма да сме напълно сигурни. Може би има нещо, каквото и да е то. Вече вярвам в това.

— Господи, дано не си прав!

Ралф не отговори. Стори му се, че отново чува гласа на Холи: „Вселената е безкрайна.“

6.

(21 септември)

Ралф си занесе кафето в банята, за да го пие, докато се бръсне. Докато беше в принудителен отпуск, не си правеше труда да се бръсне всеки ден, но преди две седмици го бяха върнали на работа. Джийни беше в кухнята и приготвяше закуска. Ралф усети миризмата на пържен бекон и чу тръбенето на тромпети, сигнализиращо началото на предаването „Днес“, което щеше да започне с редовната порция лоши новини, последвани от сензации за житието и битието на знаменитостите и безкрайно много реклами за лекарства без рецепта. Той стави чашата на плота и се вцепени — червеникав червей изпълзя изпод нокътя на палеца му. Надникна в огледалото и видя как лицето му се преобразява в лицето на Клод Болтън. Понечи да изкрещи, от устата му се изсипаха купища личинки и червени червеи и запълзяха по ризата му.

7.

Събуди се и видя, че седи в леглото; сърцето му биеше до пръсване и ударите отекваха в гърдите му, в гърлото и в слепоочията му, притискаше длан до устните си, сякаш да заглуши писъка си… или да попречи на нещо да излезе. Джийни спеше до него, значи не беше изкрещял, а е било онова, другото…

„Нито една гадина не ме полази през онзи ден. Нито една дори не се допря до мен. Сигурен съм.“

Да, така беше. А и преди да се върне на работа, се беше явил на задължителния пълен (и отдавна просрочен) медицински преглед. Доктор Елуей го посъветва да свали един-два килограма и му съобщи, че има повишен холестерол, но иначе е здрав като бик.

Погледна часовника — беше четири без петнайсет. Легна си и се загледа в тавана. До настъпването на деня оставаше много време. Много време за размисъл.

8.

Ралф и Джийни винаги ставаха рано; Дерек спеше, докато не го събудеха в седем — в последния възможен момент, за да му остане време да закуси и да не изпусне училищния автобус. Ралф седна по пижама в кухнята, жена му включи кафемашината „Бън“ и сложи на масата кутиите с мюсли, та Дерек да си избере. Попита Ралф как е спал. Той отговори, че е спал дълбоко. Попита го дали са намерили заместник на Джак Хоскинс. Той отговори, че въз основа на препоръката на Бетси Ригинс началник Гелър е повишил в детектив полицай Трой Рамидж.

— Не е от най-умните, но е трудолюбив и умее да работи в екип. Мисля, че ще се справи.

— Чудесно. Радвам се, че сте взели „свой“ човек. — Тя му наля кафе, после прокара длан по страната му: — Леле, как боцкаш, господине! Бягай да се избръснеш.

Ралф си взе чашата с кафето, качи се в спалнята, затвори вратата и откачи телефона си от кабела на зарядното. Номерът, който търсеше, беше в списъка с контактите му и макар че още беше твърде рано — до тръбенето на тромпетите оставаше поне половин час, — той знаеше, че тя вече е будна. Много често вдигаше още на първото позвъняване. И днес се случи същото.

— Здравей, Ралф.

— Добро утро, Холи.

— Как спа?

— Не много добре. Сънувах червеите. А ти?

— Не мога да се оплача. Гледах филм на компютъра и веднага след това заспах. „Когато Хари срещна Сали“ — много го харесвам, защото винаги ме разсмива.

— Хубаво. Това е добре. Върху какво работиш?

— Общо взето, все досадни и познати неща… — Изведнъж тя се оживи. — Обаче открих в един младежки хостел момиче, избягало от Тампа. Майката търсеше малката от шест месеца. Поговорих с госпожицата и тя се съгласи да се върне у дома. Щяла да направи последен опит, въпреки че мразела гаджето на майка си.

— Сигурно си ѝ дала пари за автобуса.

— Амиии…

— Известно ли ти е, че вероятно е профукала парите за дрога и се е скрила в някое наркоманско убежище?

— Невинаги става така, Ралф. Трябва да…

— Знам. Да повярвам.

— Да. — За миг настъпи тишина между двата свята — неговия и нейния. — Ралф… — Той търпеливо зачака. — Онези… онези неща, които излязоха от него… те не стигнаха до нас, не ни полазиха. Знаеш го, нали?

— Да. Мисля, че кошмарите са свързани с пъпеш, който разрязах в детството си, и с онова, което се намираше вътре. Май ти разказах тази история… или греша?

— Разказа ми я.

По гласа ѝ пролича, че се усмихва, и той също се усмихна, все едно тя беше до него.

— Разбира се, че ти я разказах, и то неведнъж. Понякога ми се струва, че полудявам.

— Не е вярно. Следващия път аз ще те потърся да ти кажа, че съм сънувала как Другия е в гардероба ми и е с лицето на Брейди Хартсфийлд. А ти ще си спал спокойно.

Ралф знаеше, че е права, защото вече се беше случило.

— Онова, което чувстваш… което чувствам и аз… е нормално. Реалността е като тънък лед, обаче повечето хора през целия си живот се пързалят по него и до края не пропадат във водата. Ние с теб пропаднахме, обаче взаимно си помогнахме и се спасихме. И продължаваме да си помагаме.

„Ти ми помагаш повече, Холи — каза си той. — Може да си имаш странности, но много по-умело помагаш на хората. Много по-умело.“

— Наистина ли си добре? — попита я. — Отговори ми честно.

— Да, наистина. Скоро и ти ще се почувстваш така.

— Разбрах. Обади ми се, ако усетиш, че ледът се пропуква под краката ти.

— Непременно. И ти ще ми позвъниш, ако ти се случи. Това е начинът да продължим напред.

Джийни се провикна от кухнята:

— Закуската ще е готова след десет минути, скъпи!

— Ще затварям — каза Ралф. — Благодаря, че винаги си насреща.

— Пак заповядай. Всичко хубаво. Пази се. Изчакай кошмарите да престанат.

— Добре.

— Дочуване, Ралф.

— Дочуване.

Той се поколеба и добави „Обичам те, Холи“, но след като вече беше прекъснал разговора. Винаги постъпваше така, защото ако ѝ го кажеше, тя щеше да се смути и да си глътне езика.

Отиде в банята да се избръсне. Вече беше на средна възраст и брадата му беше започнала леко да се прошарва, но лицето си беше неговото — същото лице, което жена му и синът му познаваха и обичаха. Завинаги щеше да си остане неговото лице и това беше хубаво.

Беше хубаво.