Другият

1.

В десет часа в неделната утрин ресторантът на О’Мали беше по-безлюден отвсякога. Двама старчоци се бяха настанили близо до вратата, пред тях стояха големи чаши с кафе, на масата помежду им беше отворена шахматна дъска. Единствената сервитьорка се взираше като хипнотизирана в екрана на малкия телевизор над барплота, по който вървеше информационна реклама за стикове за голф.

Юн Сабло седеше на маса в дъното; носеше избелели джинси и прилепнала тениска, която подчертаваше релефните му мускули (каквито Ралф не притежаваше от около 2007-а насам). Юн също зяпаше телевизора, но като видя Ралф, вдигна ръка и му помаха. Изчака го да седне и отбеляза:

— Не проумявам защо сервитьорката проявява такъв интерес към този стик.

— Според теб жените не играят голф, така ли? В какъв свят на мъже шовинисти живееш, амиго?

— Знам, че жените играят голф, обаче този стик е кух. Ползата от него е, че ако ти се допикае преди четиринайсетата дупка, можеш да се облекчиш в него. Дори е осигурена мъничка престилка, която да си преметнеш върху оная работа. С което искам да кажа, че тъкмо този стик е безполезен за представителките на нежния пол.

Сервитьорката дойде да им вземе поръчката. Ралф поиска бъркани яйца и препечен ръжен хляб, като гледаше менюто, а не нея, иначе имаше опасност да се разсмее. Желание, с което тъкмо тази сутрин не предполагаше, че ще се бори; колкото и да се мъчеше, все пак тихичко се изкиска. Сетеше ли се за престилчицата, го напушваше истеричен смях.

И без да умее да чете мисли, келнерката разбра причината за веселието му и промърмори:

— Абе, наглед е голям майтап. Освен ако простатата на мъжа ти, който е луд по голфа, не е колкото грейпфрут, а ти се чудиш какво да му подариш за рождения ден.

Ралф и Юн се спогледаха и не издържаха. Разсмяха се гръмко и шахматистите ги изгледаха на кръв.

Жената се обърна към Юн:

— Ще поръчаш ли нещо, красавецо, или само ще се наливаш с кафе и ще се хилиш на стика писоар?

Той си поръча пържени яйца по мексикански, сервирани върху запържена царевична тортиля и залети с пюре от домати, люти чушки и кромид, подправено с кориандър. Изчака сервитьорката да се отдалечи и отбеляза:

— Не мислиш ли, че живеем в странен свят, изобилстващ със странни неща?

— Така изглежда. Особено предвид предстоящия ни разговор. Какво беше странното в Канинг?

— О, де да беше само едно!

Юн носеше кожена чанта с дълга дръжка, за която Джак Хоскинс веднъж се беше изказал (подигравателно), че е чантичка за педали. Извади от нея айпад мини в кожен калъф, протрит от употреба. Ралф беше забелязал, че все повече полицаи използват такива джаджи, и предполагаше, че до 2020-а или до 2025-а те ще изместят традиционните бележници. Е, светът вървеше напред. Човек или се движеше в крачка с него, или изоставаше безнадеждно. Радваше се, че за рождения ден му бяха подарили такова устройство, вместо писоарния стик за голф.

Юн натисна няколко клавиша и отвори файла с бележките си.

— Вчера следобед младеж на име Дъглас Елфман намерил дрехите и маратонките. Разпознал катарамата с форма на конска глава, защото я били показали в репортаж по телевизията. Обадил се на баща си, който веднага се свързал с шерифската служба. В шест без петнайсет вече бях там заедно с криминалистите. Джинсите… нищо не мога да кажа за тях — панталони от деним се срещат под път и над път, — обаче веднага познах катарамата. Погледни и ще се убедиш, че е същата.

Чукна по екрана и се появи снимка в едър план на катарамата. Ралф нито за миг не се усъмни, че същата катарама беше видял на колана на Тери на записите от охранителната камера на транспортен център „Вогъл“ в Дъброу.

— Да, още една брънка във веригата — промълви, говорейки и на себе си, и на Юн. — Той оставя буса зад кръчмата на Шорти. Прехвърля се на субаруто. Зарязва го край Железния мост, захвърля дрехите, бельото и обувките си…

— Ластични джинси „Ливайс 501“, боксерки, бели спортни чорапи и много скъпи маратонки. Плюс колана с интересната катарама.

— Да. Преоблича се — по дрехите му вече няма кръв, — качва се на такси, чакащо пред „Само за джентълмени“, и поръчва да го закарат до гарата в Дъброу. Само че не се качва на влака. Защо?

— Може би се е опитвал да остави фалшива следа — в подобни случаи връщането по обратния път е задължително. Или пък… хрумна ми нещо налудничаво. Да ти го кажа ли?

— Давай.

— Мейтланд е имал намерение да избяга. Качва се на влака за Форт Уърт, Тексас, а оттам продължава я за Мексико, я за Калифорния. Защо след убийството да остане във Флинт Сити, след като знае, че мнозина са го видели? Само че…

— Какво?

— Само че не може да си тръгне тъкмо когато предстои най-големият мач в живота му. Искал е да поведе отбора към още една победа и да стигнал до финалите.

— Наистина е налудничаво.

— По-налудничаво от това да убиеш и да изнасилиш с клон момченце?

Волю-неволю, Ралф щеше да признае, че Юн има право, но сервитьорката донесе поръчките и му спести отговора. Щом останаха сами, побърза да попита:

— А отпечатъците по катарамата?

Сабло прокара пръст по дисплея и показа друга снимка на конската глава, отново в едър план; на тази фотография блясъкът на катарамата беше помрачен от белия дактилоскопски прах. Отпечатъците върху нея бяха му заприличаха на стъпки в схема от едновремешен самоучител по танци.

— Криминолозите имаха в компютъра си отпечатъците на Мейтланд и програмата веднага показа съвпадение. Само че… ето първата странност, необичайност… наречи я както щеш. Линиите и завъртулките на отпечатъците от катарамата са избледнели и на места са прекъснати. Все пак са достатъчно за доказване на съвпадение, което ще издържи в съда. Обаче компютърният специалист, който ги изследва — а той е много опитен, — каза, че са от пръстите на възрастен човек. На осемдесет, дори на деветдесет години. Попитах го дали разликата се е получила заради това, че Мейтланд е бързал отново да се преоблече и да си плюе на петите. Той отговори, че е възможно, обаче изражението му отричаше това предположение.

— Ами… — Ралф си взе от бърканите яйца и установи, че има апетит — приятна изненада също като внезапния пристъп на смях по повод многофункционалния стик за голф. — Не отричам, че е странно, но може би е без значение. И наум добави: „Докога ще продължавам да пренебрегвам непрекъснато изникващите аномалии и да твърдя, че са без значение?“

— Имаше на още един човек — продължи Юн. — Те също бяха доста неясни, затова компютърният специалист не ги изпрати в националната база данни на ФБР, но той вече разполагаше с всички паразитни пръстови отпечатъци от буса и от катарамата. Погледни и кажи какво мислиш.

Той подаде на Ралф айпада. Виждаха се два комплекта дактилоскопски следи; единият беше обозначен с „БУС НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ“, другият — с „КАТАРАМА НА КОЛАН НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ“. Изглеждаха идентични, но само на пръв поглед. Нямаше да бъдат приети като доказателства в съда, особено ако ги оспореше адвокат като Хауи Голд (той беше като булдог — захапеше ли нещо, не го пускаше). Ралф обаче не се намираше в съдебната зала и беше почти убеден, че отпечатъците са на един и същ човек, а предположението му се основаваше на онова, което снощи му беше казала Марси Мейтланд. Е, доказателствата не бяха сто процента сигурни, но все пак бяха достатъчни за детектив в принудителен отпуск, който не е длъжен да докладва всичко на висшестоящите… или за окръжен прокурор, борещ се за преизбиране.

Разказа на Юн за срещата си с Марси, обаче временно спести една подробност.

— Разковничето е в буса — каза накрая. — Може би криминолозите ще намерят отпечатъци от хлапака, който първи го е откраднал…

— Вече намериха. От полицията в Ел Пасо ни изпратиха отпечатъците на Мърл Касиди. Компютърният специалист ги сравни с паразитните дактилоскопски следи в буса — повечето по сандъчето с инструменти, което Касиди сигурно е отворил, за да провери дали вътре има нещо ценно. Съвършено ясни са и не са ето тези. — Той прокара пръст по екрана и се върна на размазаните отпечатъци на неизвестното лице, обозначени с „БУС“ и „КАТАРАМА НА КОЛАН“.

Ралф се приведе напред и отмести чинията си:

— Виждаш връзката, нали? Не знаем дали Тери е откраднал буса, понеже семейство Мейтланд са пътували със самолет и на отиване, и на връщане. От друга страна, ако неясните отпечатъци от буса и по катарамата са еднакви…

— Смяташ, че все пак той е имал съучастник, който е закарал буса от Дейтън до Флинт Сити.

— Убеден съм. Няма друго обяснение.

— Някой, с когото са си приличали като две капки вода, така ли?

— Върнахме се на отправната точка — въздъхна Ралф.

— Освен това и двата комплекта отпечатъци бяха на катарамата — продължи Юн. — Което означава, че Мейтланд и двойникът му са носили един и същ колан, може би едни и същи дрехи. Има логика, ако са близнаци, които са били разделени след раждането си. Само че в регистрите е отбелязано, че Тери Мейтланд няма нито братя, нито сестри.

— Имаш ли още нещо? Каквото и да било.

— Да. Стигнахме до най-странното, най-необяснимото, ако щеш. — Юн премести стола си до Ралф. Сега на екрана беше снимка в едър план на джинсите, чорапите, боксерките и маратонките, струпани на купчина до пластмасов маркер за улики с номер 1. — Виждаш ли петната?

— Да. Каква е тази гадост?

— Не знам — отвърна Сабло. — И криминолозите не знаят, обаче единият каза, че прилича на сперма, и аз го подкрепям. На снимката не се вижда много добре, но…

— Семенна течност? Поднасяш ли ме?

Сервитьорката се върна с кана кафе, Ралф обърна айпада с екрана надолу.

— Някой от вас иска ли още?

И двамата поискаха да им долее в чашите и щом отново останаха насаме, Ралф обърна айпода и плъзна пръсти върху екрана, за да увеличи изображението:

— Юн, виждам това… нещо на чатала на джинсите, надолу по крачолите чак до подгъва…

— Също и върху боксерките и чорапите — прекъсна го Сабло. — Да не говорим за маратонките — вътре в тях и отгоре им, — където веществото е така засъхнало, че прилича на глазура върху керамично изделие. И е толкова много, че сигурно може да запълни кух стик за голф.

Ралф не се засмя, само промърмори:

— Не може да е семенна течност. Дори порнозвездата Джон Холмс в разцвета си…

— Знам. А и спермата не причинява ето това.

Юн прокара пръст по екрана. На следващата снимка беше фотографиран подът на обора. Друг маркер за улики — номер 2 — стоеше до купчинка слама. Поне Ралф си помисли, че е слама. Номер 3 беше върху бала сено вляво, която се беше послегнала, сякаш беше тук от много дълго време. Почти цялата беше боядисана в черно, до нея също имаше голямо черно петно, като че ли някаква разяждаща слуз се беше стекла на пода.

— Същото ли е? — попита. — Сигурен ли си?

— Деветдесет процента — отвърна Юн. — В сеновала има още. Ако е сперма, то ще да е била полюция, достойна за „Рекордите на Гинес“.

— Невъзможно е — промърмори Ралф. — Нещо друго е. Първо, няма начин семенната течност да боядиса в черно сеното. Абсурд!

— И аз съм на същото мнение, ама какво ми разбира главата — та нали съм само момче от бедно мексиканско семейство.

— Надявам се, че криминолозите ще анализират… веществото.

Юн кимна:

— В момента се занимават с това.

— И ти ще ме информираш за резултата.

— Естествено. Сега разбираш какво имах предвид, като казах, че тази история става все по-странна.

— Джийни я нарече необяснима. — Ралф се прокашля. — Всъщност използва думата свръхестествена.

— Моята Габриела предположи същото. Може би е женска интуиция. Или пък мексиканска.

Ралф повдигна вежди.

— Си, сеньор! — Сабло се засмя. — Майката на жена ми починала млада и Габи израснала със своята абуела — с баба си, която ѝ напълнила главата с предания и легенди. Та като ѝ разказах за видяното в обора, тя се сети за мексиканския вампир. Някакъв човек умирал от туберкулоза и един стар, мъдър отшелник, живеещ в пустинята, му казал, че ще се излекува, ако изпива кръвта на дечица и маже с мазнина от тях гърдите и гениталиите си. Болният го послушал и станал безсмъртен. Предполага се, че отвлича само непослушни деца и ги пуска в голямата си черна торба, затова някои го наричат Торбалан. Габи ми разказа как като малка, може би на седем, изпаднала в истерия от лекаря, дошъл при брат ѝ, който бил болен от скарлатина.

— Защото лекарят е носел черна чанта, която ѝ е напомнила за торбата на страшното същество от легендата.

Юн кимна и добави:

— Как се казваше вампирът? На върха на езика ми е, обаче ми се изплъзва. Много изнервящо, нали?

— Според теб с какво си имаме работа? С вампир ли?

— Не. Може да съм син на беден мексикански фермер или, да речем, на собственик на автосалон в Амарило, но не съм малоумен. Убиецът на Франк Питърсън е простосмъртен като нас двамата и почти сигурно е бил Тери Мейтланд. Ако разгадаем какво се е случило, всичко ще си дойде на мястото и аз отново ще спя нощем, вместо да се мятам в леглото. Защото тази история не ми дава покой. — Сабло си погледна часовника. — Време е да тръгвам. Обещах на жена ми да я заведа в Кап Сити на изложението на художествените занаяти. Други въпроси? Би трябвало да ми зададеш още един, защото още нещо шантаво ще ти избоде очите.

— В обора имаше ли следи от автомобилни гуми?

— Мислех, че ще питаш за друго, но да, имаше. Само че бяха безполезни — ще се убедиш, като разгледаш снимките, на които се виждат следи и моторно масло, но не и отпечатъци, които да използваме за сравнение. Предполагам, че са от буса, с който Мейтланд е отвлякъл момченцето. Бяха доста раздалечени, което означаваше, че не са от субаруто.

— Ъхъ. Слушай, нали имаш във вълшебната си джаджа записите на разпитите на свидетелите, които проведох? Преди да си тръгнеш, намери онзи с Клод Болтън. Той е бияч в „Само за джентълмени“, макар че, доколкото си спомням, се обиди, когато го нарекох така.

Сабло отвори един файл, поклати глава, отвори друг и подаде на Ралф айпада:

— Скролвай надолу.

Отначало Ралф подмина онова, което търсеше, но накрая се справи:

— Ето го! Болтън каза: „Чакайте, сетих се още нещо, дреболия всъщност, но някак зловеща, ако наистина той е пречукал онова хлапе.“ Добави, че онзи го е одраскал. Като го попитах какво точно е станало, отговори, че благодарил на Мейтланд, задето е помогнал на племенниците на приятеля му, и му стиснал ръката. В този момент Тери го одраскал с нокътя на кутрето си. Това го върнало към наркоманските му дни, защото някои момчета, най-вече „Ангелите на ада“, си оставяли дълги ноктите на кутретата, та да загребват с тях кока. Очевидно е била някаква мода.

— Ще благоволиш ли да обясниш защо е толкова важно? — Юн демонстративно си погледна часовника.

— Може и да е. А може да се окаже… — Спря се навреме, преди да каже несъществено. Все повече намразваше тази дума. — Може би не е от значение, но е нещо, което жена ми нарича стечение на обстоятелствата. Тери също е бил одраскан по подобен начин, когато е посетил баща си в клиниката в Дейтън. — Той набързо разказа как санитарят се подхлъзнал, хванал се за Тери, за да запази равновесие, и одраскал китката му.

Юн се позамисли, после сви рамене:

— Според мен е най-обикновено съвпадение, драги. Извинявай, но наистина трябва да тръгна веднага, за да не си навлека гнева на Габриела. Но не и преди да ти кажа, че все още пропускаш нещо и не говоря за следите от автомобилни гуми. Твоят приятел Болтън дори го споменава. Превърти нагоре и ще го намериш.

Само че не се Налагаше да превърта — беше пред очите му.

— Джинси, боксерки, къси чорапи и маратонки… но няма риза.

— Точно! — кимна Сабло. — Или му е била любимата, или е бил принуден да я облече, защото не е имал друга.

2.

На половината път до Флинт Сити на Ралф изведнъж му просветна защо мисълта за жълтата презрамка на сутиена го тормози дни наред.

Спря на паркинга пред големия магазин за алкохол „Байрън“ и натисна бутона за бързо избиране на мобилния си. Включи се гласовата поща на Юн. Той прекъсна връзката, без да остави съобщение. Младият Сабло беше свършил повече от необходимото, заслужил беше да прекара уикенда с жена си. Пък и след като поразмисли, Ралф реши, че това е стечение на обстоятелствата, за което не би разказал никому, освен на Джийни. Може би.

В миговете преди Тери да бъде застрелян — тези сюрреалистични мигове, през които сетивата му бяха свръхизострени, беше видял още нещо жълто; съзнанието му беше изтласкало на преден план жълтата презрамка, вместо другото, което се вписваше в по-голямата галерия от гротески, но беше засенчено от Оли Питърсън, извадил само след секунди стария револвер, скрит в брезентовата чанта. Нищо чудно, че му се изплъзваше толкова време.

Около главата на човека с грозните изгаряния по лицето и с татуировки по ръцете беше омотана жълта кърпа, може би за да прикрие други белези. Но… дали беше кърпа, а не нещо друго? Например изчезналата риза? Същата, която Тери беше носил на железопътната гара?

„Фантазирам си небивалици“ — помисли си и може би беше така… обаче подсъзнанието му (онези мисли, скрити зад мислите му) през цялото време му беше крещяло да обърне внимание на тази жълта кърпа.

Стисна клепачи и се помъчи да си спомни точно какво беше видял през последните секунди от живота на Тери. Неприятната усмивка на русокосата водеща от Канал 7, когато се беше втренчила в окървавените си пръсти. Плакатът със спринцовката и с надпис МЕЙТЛАНД ЕТО ТИ ЛЕКАРСТВОТО. Момчето със заешката устна. Жената, която се приведе към Марси и ѝ показа среден пръст. И човека с изгарянията, който изглеждаше така, сякаш Бог с грамадна гума почти беше заличил чертите му, оставяйки само издутини, участъци розово-червена кожа и две дупки на мястото, където е бил носът, преди огънят да „разкраси“ лицето му с татуировки, по-страховити от онези по ръцете му. И сега, връщайки се към онези мигове, Ралф видя, че около главата на непознатия не е омотана кърпа, а нещо, което му стига до раменете, напомнящо куфия.

Да, би могло да е риза… но дори да беше, означаваше ли, че е точно онази, с която Тери беше на записите от охранителните камери на гарата? Имаше ли начин да се провери?

Реши, че има, само че с помощта на Джийни, която разбираше от компютри много повече от него. Освен това май беше настъпил моментът да престане да смята за врагове Хауард Голд и Алек Пели. „Може би всички сме на една и съща страна“ — каза му Пели на сбогуване след срещата в дома на Мейтланд. Може и така да беше. Или би могло.

Той включи на скорост и потегли към дома си; през цялото време натискаше педала до дупка.

3.

Седяха в кухнята с Джийни, нейният лаптоп стоеше пред тях на масата. В Кап Сити имаше четири телевизии — всяка голяма тв мрежа имаше местен канал, плюс Канал 81, който излъчваше новините от града, заседанията на Общинския съвет и различни обществени прояви (например срещата с Харлан Коубън, в която Тери беше участвал като гост-звезда). Репортерите и от петте медии бяха чакали пред съда, за да отразят предявяването на обвинение на Тери, операторите и на петте бяха заснели престрелката и всички разполагаха с кадри на стълпотворението пред сградата. Разбира се, след първия изстрел всички камери се бяха обърнали към Тери — по лицето му се стича кръв, той изблъсква жена си встрани, за да я предпази, после се просва на улицата, поразен от втория, фатален изстрел. Преди това да се случи, записът на Си Би Ес прекъсва, защото камерата, улучена от куршума на Ралф, се пръсва и парченце попада в окото на оператора.

След като изгледаха по два пъти всички клипове, Джийни се обърна към мъжа си, но не продума. Не се и налагаше.

— Пусни отново материала на Канал 81 — помоли той. — При започване на стрелбата образът заподскача, но иначе на техния запис най-добре се виждат хората от тълпата.

— Ралф… — Тя докосна ръката му. — Добре ли…

— Нищо ми няма — излъга той. Струваше му се, че светът се накланя и може скоро да се прекатури в нищото. — Пусни го отново, ако обичаш. И спри звука. Непрекъснатото дърдорене на репортерката ме разсейва.

Двамата се загледаха в монитора. Хора размахваха табели и крещяха беззвучно, устата им се отваряха и затваряха като на риби на сухо. В един момент камерата се завъртя — не дотолкова бързо, че да покаже човека, изплюл се в лицето на Тери, но тъкмо навреме да заснеме как Ралф му подлага крак и уж неволно го поваля на земята. На следващия кадър се виждаше как Тери помага на грубияна да стане („Също като сцена от Библията“ — помислил си бе тогава Ралф), после камерата се насочи обратно към човешкото множество. Сега на монитора двамата от охраната на съда — пълният мъж и кльощавата жена — се опитваха да попречат на хората да се качат на стъпалата към входната врата. После русокосата от Канал 7 се изправи, взирайки се невярващо в окървавените си пръсти. На следващите кадри Ралф видя Оли Питърсън, нарамил брезентовата вестникарска чанта и нахлупил плетената вълнена шапка, изпод която стърчаха рижавите му къдрици — оставаха две секунди, преди да се превърне в звездата на шоуто. Видя момчето със заешката устна и оператора на Канал 81, който за миг насочва камерата към лицето на Франк Питърсън, щамповано на тениската на хлапето, преди да продължи да…

— Стоп! — извика. — Точно тук!

Джийни се подчини и двамата се вгледаха в кадъра — леко размазан, защото операторът беше бързал да заснеме по малко от всичко, случващо се пред съда.

Ралф почука с пръст по екрана:

— Виждаш ли го този, дето размахва каубойската си шапка?

— Да.

— Човекът с белезите от изгаряне стоеше до него.

— Да, добре…

Тонът ѝ го изненада, за първи път я чуваше да говори така нервно, дори изплашено.

— Джийни, заклевам се! Видях го с очите си! Все едно бях под въздействието на ЛСД, мескалин или нещо подобно и виждах всичко. Пусни отново другите записи. Този е най-добрият, обаче и на „Фокс“ става, затова искам…

— Не! — Тя изключи лаптопа и го затвори. — Човекът, когото си видял, не е на тези записи. Знаеш го не по-зле от мен.

— Мислиш ме за луд, така ли? Мислиш, че съм получил… как се казваше…

— Умствено разстройство? — Джийни отново се пресегна и окуражаващо стисна ръката му. — Не, разбира се. Щом твърдиш, че си го видял, значи е било така. Щом смяташ, че си е бил увил ризата около главата, за да се пази от слънцето, вероятно имаш право. Последният месец беше може би най-тежкият в живота ти, но не се съмнявам в наблюдателността ти. Само че… вече трябва да разбереш…

Не се доизказа. Ралф зачака и след малко тя отново заговори:

— Тази история е много странна, меко казано, и с новите разкрития става още по-необяснима. Плаши ме. Плаши ме приказката, която ти е разказал Юн. Всъщност в нея става дума за вампир, нали? Четох „Дракула“ в гимназията и съм позабравила съдържанието; единственото, което си спомням съвсем ясно, е, че вампирите нямат отражения в огледалата. А пък ако нещо няма отражение, може би няма да се види и на запис от телевизионна камера.

— Глупости! Призраци, вещици, вампири — те не съще…

Джийни удари с длан по масата и звукът, напомнящ пистолетен изстрел, така стресна Ралф, че той подскочи. Очите ѝ гневно искряха:

— Опомни се! Виж онова, което ще ти избоде очите! Тери Мейтланд е бил едновременно на две места! Ако престанеш да търсиш обяснение на този факт и го приемеш…

— Не мога да го приема, мила. Противоречи на всичко, в което съм вярвал през целия си живот. Ако се примиря, ако повярвам, наистина ще полудея.

— Не, няма, защото имаш здрава психика. Мисълта ми е друга: опитвам се да ти кажа, че вече не е необходимо да продължаваш да разнищваш случилото се. Тери е мъртъв. Откажи се.

— Ами ако се откажа, а Тери наистина не е убил Франки Питърсън? Какво ще означава това за Марси, за дъщерите ѝ?

Джийни стана, приближи се до прозореца над мивката и се загледа навън. Беше стиснала юмруци.

— Дерек пак се обади — промърмори. — Настоява да се прибере вкъщи.

— Какво му каза?

— Да остане до края на сезона в средата на идния месец. Макар че много ми се иска да си е у дома. Накрая го убедих да ме послуша и знаеш ли защо? — Тя се обърна: — Защото не искам да е тук, докато се ровиш в тази гадост. Защото, като се стъмни довечера, ще ме обземе страх. Ами ако наистина е някакво свръхестествено същество? Ами ако разбере какво търсиш?

Ралф я прегърна и усети как трепери. „Май наистина го вярва“ — помисли си.

— Юн ми разказа тази история, обаче е убеден, че убиецът е човек, а не някакво измислено същество. Аз съм на същото мнение.

Джийни, която беше притиснала лице до гърдите му, промълви:

— Тогава защо човекът с белязаното лице не се вижда на записите?

— Не знам.

— Държа на Марси. — Тя го погледна, по лицето ѝ се стичаха сълзи. — Обичам момичетата ѝ. Всъщност държа и на Тери… на всички от семейство Питърсън… но най-много държа на двама ви с Дерек. Вие сте смисълът на живота ми. Не можеш ли да се откажеш? Да изчакаш края на принудителната отпуска, да се срещнеш с психолога и веднъж завинаги да приключиш с този епизод.

— Не знам — излъга Ралф. Всъщност знаеше. Само че не искаше да го казва на Джийни тъкмо сега, когато тя се държеше толкова странно и бе толкова разстроена. Не можеше да приключи.

Все още.

4.

Късно вечерта излезе в задния двор, седна на масата за пикник, запали пура „Типарило“ и се загледа в небето. Нямаше звезди, но луната още се виждаше през прииждащите облаци. „Много често истината е тъкмо това — помисли си. — Мъглява светеща окръжност зад облаците. Понякога изплува иззад тях, друг път те се сгъстяват и светлината изчезва.“

Едно беше сигурно — нощем кльощавият туберкулозен човек от легендата на Юн Сабло изглеждаше по-правдоподобен. Не достоверен — Ралф вярваше в него, колкото в Дядо Коледа, обаче си го представяше: тъмнокожа версия на Слендърман6, страшилището на американските момиченца: висок и много слаб, с черен костюм, лицето му блести, той носи торба, в която може да се побере детенце с колене, притиснати до гърдите. Според Юн мексиканският вампир удължил живота си, като изпивал кръвта на дечица и мажел с тлъстината им гърдите и гениталиите си… и случилото се с малкия Питърсън, макар и не същото, напомняше за страшната приказка. Възможно ли е убиецът — Мейтланд или неизвестното лице с неясните пръстови отпечатъци — да е вярвал, че наистина е вампир или друго свръхестествено същество? Нима серийният убиец Джефри Дамър не е вярвал, че създава зомбита, когато е убивал и разчленявал бездомници?

„Добре, но нито едно предположение не отговаря на въпроса защо човекът с белязаното лице не се вижда на записите.“

Джийни се провикна от къщата:

— Прибирай се, Ралф, всеки момент ще завали. Пуши в кухнята, щом не можеш да се откажеш от тази воняща гадост.

„Заради друго искаш да се прибера — каза си той. — Никога няма да си признаеш, но се страхуваш, че този мексикански вампир се спотайва наблизо, на някое местенце, неосветявано от лампата на двора.“

Разбира се, беше нелепо, но донякъде разбираше тревогата ѝ. И него го мъчеше смътно безпокойство. Какво беше казала Джийни? „Тази история е много странна, меко казано, и с новите разкрития става още по-необяснима.“

Влезе в кухнята, пусна чешмата и изгаси пурата под струята, после взе телефона си. Изчака Хауи да вдигне и без предисловия каза:

— Можете ли с Пели утре да дойдете у дома? Имам да ви разказвам много, някои предположения са доста невероятни. Елате на обяд. Ще взема сандвичи от „Рудис“.

Голд прие веднага. Ралф затвори телефона и видя Джийни на вратата — беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше изпод вежди.

— Няма да се откажеш, така ли? — промълви.

— Не, мила. Не мога. Съжалявам.

Тя въздъхна:

— Обещаваш ли да внимаваш?

— Ще внимавам на всяка стъпка.

— Дано, иначе аз ще те стъпча. И не купувай сандвичи. Ще приготвя нещо за хапване.

5.

На следващия ден, неделя, валеше проливен дъжд, затова Ралф, Джийни, Хауи и Алек насядаха около рядко използваната маса в трапезарията на семейство Андерсън. Юн Сабло, който си беше у дома в Кан Сити, присъстваше „задочно“ по скайп чрез лаптопа на Хауи.

Ралф направи рекапитулация на известната им досега информация, после даде думата на Юн, който разказа на Голд и Пели за „находките“ в обора на Елфман. Хауи внимателно го изслуша, после промърмори:

— Нищо не се връзва, нелогично е. Всъщност е на светлинни години от логичното.

— Според вас този човек се е криел в сеновала на изоставения обор, така ли? — обърна се Алек към Юн.

— Така предполагаме.

— В такъв случай няма как да е бил Тери — намеси се Голд. — През целия ден в събота беше тук, във Флинт Сити. Сутринта заведе момичетата на общинския басейн, целия следобед беше на „Естел Барга“, за да подготви игрището — влизаше му в задълженията като треньор на отбора домакин. Много хора ще потвърдят, че са го видели и на едното, и на другото място.

— А от събота до понеделник — добави Алек — вече беше в затвора. Както отлично знаеш, Ралф.

— Да, той има алиби за почти всяка своя крачка — кимна Ралф. — Тъкмо това най-много ни озадачаваше, но да го оставим за малко. Ще ви покажа нещо. Юн вече го е виждал, прегледа записа тази сутрин. Само че преди това му зададох въпрос, който сега ще задам и на вас. Да сте забелязали пред сградата на съда човек с обезобразено лице? На главата му имаше нещо, но няма да ви кажа какво. Е, някой видя ли го?

Хауи отговори отрицателно и поясни, че вниманието му е било погълнато от неговия клиент и съпругата му. Алек Пели обаче каза:

— Да, видях го. Изглеждаше, сякаш е пострадал при пожар. На главата му… — Той млъкна и се ококори.

— Продължавай — подкани го Юн от дневната си в Кап Сити. — Кажи го, амиго. Ще ти олекне.

Пели разтри слепоочията си, като че ли го мъчеше главоболие, и промълви:

— Тогава си помислих, че си е омотал голям шал или кърпа, понеже косата му е изгоряла при пожар и не може да порасне заради белезите, затова той си пази главата от слънцето. Може обаче да не е било кърпа, а риза. Онази, която не е била намерена в обора, това ли си мислиш? Същата, която Тери е носил на гарата според записите от охранителните камери.

— Печелиш голямата награда — усмихна се Юн.

Хауи обаче не се усмихваше, а намръщено се взираше в Ралф:

— Още ли се опитваш да припишеш убийството на Тери?

Джийни проговори за първи път:

— Само се опитва да стигне до истината… което според мен не е най-блестящата идея.

— Изгледай този запис — подкани го Ралф — и посочи човека с изгарянията. — Пусна видеозаписа на Канал 81, след това на „Фокс“, после по молба на Алек (той се беше навел толкова близо до лаптопа на Джийни, че носът му почти се допираше до екрана) — отново първия запис. Накрая се облегна назад и заяви:

— Няма го. Което е невъзможно.

— Стоеше до човека, който размахваше каубойската си шапка, нали? — намеси се Юн.

— Така мисля. До него и по-далеч от русокосата репортерка, която някой халоса с плаката си. Виждам и нея, и човека, размахващ плаката… но не и онзи с белезите. Как е възможно?

Никой не отговори.

— Да се върнем за малко на другата тема — предложи Хауи. — Отпечатъците на колко души са открити в буса, Юн?

— Вероятно на дванайсет, предполагат криминолозите.

Голд изпъшка.

— Не се тръшкай, елиминирахме поне четири: на фермера, притежавал буса, на най-големия му син, който го е карал от време на време, на хлапето, което го е откраднало, и на Тери Мейтланд. Остават само едни, който не сме идентифицирали (може да са на приятел на фермера или на някое от другите му деца, вмъкнало се в буса да си поиграе), както и онези, неясните.

— Същите размазани отпечатъци, които сте открили на катарамата.

— Може би, но не сме сигурни. Линиите и завъртулките са избледнели и тук-там са прекъснати. Нито един съд няма да ги приеме като доказателство.

— Да, да, разбрах. Ще ви попитам нещо, господа. Възможно ли е човек, получил тежки изгаряния — и по ръцете, и по лицето, — да остави подобни отпечатъци? Толкова неясни, че да не могат да бъдат идентифицирани?

— Да — отговориха едновременно Юн и Алек — гласовете им се разминаха с частица от секундата заради забавянето по скайп.

— Проблемът обаче е, че човекът пред съдебната зала имаше татуировки на опакото на дланите. Ако пръстите му са били обгорени, би трябвало и татуировките да ги няма, нали така?

Хауи поклати глава:

— Не е задължително. Ако съм се подпалил, може би ще се опитам да изгася пламъците, но не и с опакото на дланите. — Той се заудря по гърдите, за да покаже нагледно. — А ето така — с дланите.

За момент всички замълчаха, после Алек Пели промълви едва чуто:

— Човекът с белезите беше там. Готов съм да се закълна върху цял куп Библии.

— Предполагам, че криминолозите ще анализират веществото върху сеното в обора — каза Ралф, — но междувременно можем ли да предприемем нещо? Готов съм да приема всякакви предложения.

— Връщане в Дейтън — лаконичен бе Алек. — Знаем, че Мейтланд е бил там, също и бусът. Предполагам, че поне на някои въпроси ще получим отговор. Аз не мога да пътувам дотам, твърде много спешни задачи имам в момента, обаче познавам подходящ човек. Ще телефонирам и ще проверя дали е на разположение.

С това срещата приключи.

6.

Десетгодишната Грейс Мейтланд спеше неспокойно, откакто убиха баща ѝ, и дори да се унесеше за кратко, сънуваше кошмари. През този неделен следобед умората я налегна като невидимо бреме. Остави майка си и сестра си да правят кейк в кухнята, качи се в стаята си и си легна. Макар времето да беше дъждовно, през прозореца проникваше достатъчно светлина, което донякъде я успокои. Напоследък тъмнината я плашеше. Чуваше как майка ѝ и Сара разговарят и гласовете им също ѝ подействаха успокояващо. Унесе се в сън и макар, когато се събуди, да ѝ се стори, че са минали само няколко секунди, навярно бяха изтекли часове, защото дъждът вече беше пороен и навън бе притъмняло. Сенки изпълваха стаята.

Някакъв човек седеше на леглото ѝ и я наблюдаваше. Носеше джинси и зелена фланелка, имаше татуировки на опакото на дланите и нагоре по ръцете: змии, кръст, кама, череп. Лицето му вече не изглеждаше, сякаш някое дете, лишено от талант, го е изваяло от пластилин, обаче тя го позна. Беше същият, когото беше видяла пред прозореца на Сара. Поне този път очите му не бяха като сламки — бяха очите на баща ѝ. Не би могла да ги сбърка. Запита се дали е истина, или отново сънува. Ако беше сън, то не бе страшен колкото кошмарите.

— Татко, ти ли си?

— Разбира се — отговори човекът. Зелената му фланелка се смени с тениска с емблемата на „Златните дракони“ и тя разбра, че наистина сънува. След миг тениската се превърна в някаква бяла дреха като престилка, после пак стана зелена фланелка. — Обичам те, Грейси.

— Не е неговият глас. Ти се преструваш на моя татко.

Онзи се приведе към нея, Грейс се отдръпна, без да откъсва поглед от очите му. За разлика от лигавия му глас те приличаха на очите на Тери, но все пак този човек не беше баща ѝ.

— Искам да се махнеш — каза му.

— О, да, знам, както знам, че хората в ада искат леденостудена вода. Тъгуваш ли, Грейс? Липсва ли ти баща ти?

— Да! — Тя се разплака. — Искам да се махнеш! Очите ти не са истинските очи на моя татко, ти само се преструваш на него.

— Не си въобразявай, че ще ти съчувствам — ухили се човекът. — Радвам се, че страдаш. Дано тъгуваш още дълго и да цивриш „уа, уа, уа“ като бебе.

— Моля те, върви си!

— Бебчето си иска биберона? Бебчето си е напишкало пеленките и циври „уа, уа, уа“?

— Престани!

Той се отдръпна.

— Ще си отида, ако направиш каквото ти кажа. Съгласна ли си, Грейс?

— Какво искаш?

Той ѝ каза и после Сара я будеше да слезе в кухнята да хапне кейк, затова Грейс реши, че все пак всичко е било сън, лош сън, и че не трябва да прави нищо, обаче ако го направи, кошмарът никога няма да се повтори.

Насили се да хапне от кейка, макар да нямаше апетит, после, когато майка ѝ и сестра ѝ седнаха да гледат някакъв лигав филм, каза, че не харесва такива глупости и си отива в стаята да играе „Angry Birds“. Само че вместо в стаята си, влезе в спалнята на родителите си (сега — само на майка ѝ — колко тъжно!) и взе от шкафчето мобилния ѝ. Номера на полицая го нямаше в списъка с контактите, но пък номерът на господин Голд беше записан. Грейс му позвъни, като държеше мобилния с две ръце, за да не го изпусне, и се молеше той да се обади. Молитвите ѝ бяха чути.

— Марси? Какво се е случило?

— Не, аз съм Грейс, звъня от телефона на мама.

— Здравей, Грейс, радвам се да те чуя. Защо се обаждаш?

— Защото не знам как да се свържа с детектива. Онзи, който арестува татко.

— Защо го…

— За да му предам съобщение от един човек. Може да е било само сън, обаче не искам да рискувам.

— Какъв човек? Какво съобщение?

— Като видях за първи път този човек, имаше сламки вместо очи. Сега обеща повече да не идва, ако предам на детектив Андерсън едно съобщение. Искаше да ме излъже, че очите му са татковите, само че не се хванах. Сега лицето му не е толкова ужасно, обаче пак е страшен. Не искам да се връща, даже ако е било сън, затова ви моля да кажете на детектив Андерсън.

Внезапно забеляза, че майка ѝ стои на прага и я наблюдава, без да продума; сигурно щеше да ѝ се скара, но на Грейси вече ѝ беше все едно.

— Какво да му кажа, Грейс?

— Да спре, ако не иска да се случи нещо лошо.

7.

Грейс и Сара седяха на канапето в дневната, Марси бе седнала помежду им и ги беше прегърнала през раменете. Хауи Голд се бе настанил на креслото, което беше на Тери, преди светът да се преобърне с главата надолу. Ралф Андерсън придърпа до канапето табуретката и седна на нея — краката му бяха твърде дълги и коленете почти обрамчваха лицето му. Помисли си, че сигурно изглежда доста комично, но щеше да е чудесно, ако помогнеше на Грейси Мейтланд да се поотпусне.

— Явно сънят е бил страшен, Грейс. Сигурна ли си, че е било сън?

— Разбира се, че е сънувала! — намеси се Марси. Беше пребледняла, лицето ѝ беше изопнато. — В тази къща няма никакъв човек. Няма как да отиде на горния етаж, без да го забележим.

— Или най-малкото да го чуем — добави Сара, само че и тя май беше изплашена. — Стълбището скърца ужасно.

— Тук сте само поради една причина — да успокоите дъщеря ми! — процеди Марси. — Ако обичате, свършете си работата.

— Каквото и да е било, вече знаеш, че тук няма непознат човек. Нали, Грейс? — попита Ралф.

— Да, знам. Отиде си. Обеща да не се връща повече, ако ви предам съобщението, детектив Андерсън. Мисля, че ще си изпълни обещанието… независимо дали съм сънувала, или не.

Сара театрално въздъхна:

— О, какво облекчение!

— Стига, миличка — намръщи се Марси.

Ралф извади бележника си:

— Опиши го, ако обичаш — онзи човек, когото си сънувала. Аз съм детектив и вече съм убеден, че е било само сън.

Марси надали някога щеше да му прости, но поне му благодари с поглед.

— Изглеждаше по-добре — каза Грейс. — Лицето му вече не беше от пластилин.

— Така е изглеждал миналия път — намеси се Сара. — Според нея.

— Сара, идете в кухнята с господин Голд и донесете по едно парче кейк за всички, става ли?

Сара погледна Ралф:

— И за него ли? Вече не сме ли му сърдити?

— Кейк за всички! — повтори Марси, избягвайки въпроса. — Нарича се гостоприемство. Хайде, върви.

Сара стана от канапето, прекоси дневната и промърмори на Голд:

— Изгониха ме.

— Случва се и с най-симпатичните — като теб, млада госпожице — усмихна се той. — Ще те придружа в това изгнание.

— В какво?

— Няма значение, детко. — Двамата тръгнаха към кухнята.

Марси се обърна към Ралф:

— Ако обичаш, бъди кратък. Тук си само защото Хауи каза, че е важно. Че може да е свързано със… знаеш с какво.

Той кимна, без да откъсва поглед от Грейс.

— Този човек, който при първото си появяване е имал лице като от пластилин…

— И сламки вместо очи — уточни тя. — Стърчаха като в анимационно филмче, а тъмните кръгчета, които са в очите на хората, при него бяха дупки.

— Ъхъ. — Ралф си записа в бележника: „Сламки вместо очи?“ — Спомена, че лицето му било като от пластилин. Дали защото е имал белези от изгаряния?

Грейс се позамисли, преди да отговори, после каза:

— Не. По-скоро като че ли не беше свършено.

— Недовършено, така ли? — намеси се Марси.

Малката кимна и пъхна палец в устата си. „Това десетгодишно дете, което си смуче палеца, страда… и аз съм причината“ — помисли си Ралф. Беше самата истина и никога нямаше да се промени, макар да беше действал въз основа на наглед неоспорими доказателства.

— Как изглеждаше днес човекът в съня ти, Грейс?

— Имаше къса черна коса, щръкнала като бодлите на таралеж, и къса брада около устата. И очите му бяха на баща ми, обаче не бяха истински. На ръцете имаше татуировки — чак до раменете. Някои бяха змии. Отначало тениската му беше зелена, после се превърна в бейзболната тениска на татко със златния дракон, след това стана бяла като късата престилка, която носи госпожа Гърсън, когато прави косата на мама.

Ралф погледна Марси и тя промърмори:

— Мисля, че има предвид туника.

— Да, точно така — кимна малката. — После пак се превърна в зелената тениска и тогава разбрах, че сънувам. Само че… — Долната ѝ устна затрепери, сълзите ѝ рукнаха по пламналите ѝ страни. — Само че той ми каза лоши неща. Радвал се, че ми е тъжно. Била съм ревла като бебе.

Притисна лице до гърдите на майка си и зарида. Марси погледна Ралф — в този момент не го обвиняваше и не го мразеше, просто се боеше за дъщеря си. „Знае, че не е било само сън — каза си той. — Разбира, че означава нещо важно за мен.“

Изчака малката да се поуспокои и ѝ се усмихна:

— Много благодаря, че ми разказа съня си. Забрави го, вече всичко е наред, нали така?

— Да — задавено прошепна Грейс. — Човека го няма. Отиде си, защото направих, каквото той ми каза.

Марси също ѝ се усмихна:

— Иди да помогнеш на сестра си да донесе чиниите с кейк. Ще хапнем тук.

Малката изтича в кухнята. Марси я изчака да излезе и промълви:

— И двете го преживяха много тежко, особено Грейс. Бих казала, че сънищата ѝ са породени от скръбта, само че Хауи е на друго мнение, също и ти, струва ми се. Така ли е?

— Госпожо Мейтланд… Марси… вече не знам какво да мисля. Провери ли за нещо нередно в стаята на Грейс?

— Разбира се. Веднага щом тя обясни защо се е обадила на Хауи.

— Никаква следа от проникване на непознат, така ли?

— Никаква. Прозорецът беше затворен, щорите — спуснати, а и казаното от Сара за стълбището е вярно. Къщата е стара и стъпалата скърцат, когато някой се качва или слиза.

— Разгледа ли леглото ѝ? Грейс каза, че онзи е седял там.

Марси невесело се засмя:

— Не бих могла да преценя. Грейс спи толкова неспокойно… По цяла нощ се мята и се върти в леглото, откакто… — Не довърши изречението и притисна длан до челото си. — Ужасно е!

Ралф стана и се приближи до нея, за да я утеши, обаче тя се дръпна като ужилена:

— Да не си посмял да седнеш до мен. И не ме докосвай! Тук си по милост, детектив. Съгласих се да дойдеш само за да успокоя дъщеря си, та поне довечера да спи, без да се буди с писъци.

Появата на Хауи и двете момичета му спести необходимостта да отговори. Марси избърса сълзите си — толкова бързо, че никой не ги забеляза — и широко се усмихна на адвоката и на дъщерите си:

— Браво на вас! Ура за кейка.

Ралф взе своето парче и благодари. Беше споделял с Джийни всяка подробност за тази кошмарна история, но нямаше да ѝ разкаже за съня на момиченцето. За нищо на света.

8.

Алек Пели смяташе, че необходимият му телефон е в списъка с контактите му, но когато позвъни, автоматично съобщение го уведоми, че е избрал несъществуващ номер. Намери стария си бележник (неизменен негов спътник навремето, а след настъпването на компютърната ера заврян в чекмедже — при това най-долното — на бюрото) и набра друг номер.

— Детективско бюро „Търси се“ — каза някой от другата страна на линията. Алек реши, че се е свързал с телефонен секретар (логично предположение, тъй като звънеше в неделя вечер), и зачака информацията за работното време, последвана от меню за избор на опция чрез натискане на различни бутони, и накрая — покана да остави съобщение след сигнала. Само че човекът отсреща раздразнено се сопна: — Говорете, де! Там ли сте?

Алек познаваше този глас, само че не можеше да го свърже с име. Преди колко време го беше чувал? Преди две години? Преди три?

— Затварям теле…

— Недейте! Тук съм. Казвам се Алек Пели и се опитвам да се свържа с Бил Ходжис. Работихме заедно по един случай преди няколко години, след като напуснах Щатската полиция поради навършване на пенсионна възраст. Един мошеник — казваше се Оливър Мадън — беше откраднал самолета на тексаски петролен магнат на име…

— Дуайт Крам. Помня го. Помня и вас, господи Пели, макар че не сме се виждали. За съжаление господи Крам не ни плати веднага. Пет-шест пъти му изпращах фактури, накрая го заплаших със съд. Дано поне на вас да не е създавал проблеми.

— Опита се. — Алек се поусмихна на спомена за евтините номера на господин магната. — Първо ми изпрати чек без покритие, обаче вторият беше наред. Вие сте Холи, нали? Забравил съм фамилното ви име, обаче знам, че Бил имаше много високо мнение за вас.

— Холи Гибни.

— Радвам се, че отново разговарям с вас, госпожо Гибни. Позвъних на Бил, но вероятно си е сменил номера.

Мълчание.

— Госпожо Гибни? Връзката ли прекъсна?

— Не. Чувам ви. Бил почина преди две години.

— Господи! Много съжалявам. Сърдечен удар? — Алек беше виждал Ходжис само веднъж (бяха вършили съвместната си работа чрез разговори по телефона и имейли), но помнеше, че пенсионираният детектив беше доста пълен.

— Рак. На панкреаса. Сега аз управлявам агенцията заедно с Питър Хънтли — беше партньор на Бил, когато работеха в полицията.

— Чудесно.

— Не, за мен не е чудесно. Не се оплакваме от липса на клиенти, но на мига бих се отказала от агенцията, ако това ще върне Бил сред живите. Уви, ракът не прощава.

Алек се канеше отново да изрази съболезнованията си, да ѝ благодари и да затвори. По-късно често се питаше как щяха да се развият събитията, ако го беше сторил. Само че си спомни какво беше казал Бил за тази жена, докато издирваха откраднатия „Бийчкрафт Кинг Еър“ на Дуайт Крам: „Холи е особнячка и е малко вманиачена на тема кино, симетрия и чистота, не е общителна, обаче умът ѝ сече като бръснач. От нея щеше да излезе страхотен детектив.“ Ето защо, вместо да прекъсне разговора, каза:

— Надявах се Бил да ми помогне за едно разследване, но може би вие ще приемете предложението ми. Повтарям — той често ви хвалеше.

— Много мило, господин Пели, обаче надали ще съм ви от полза. Нашата агенция се занимава предимно с издирването на лица, нарушили съдебната гаранция, и на изчезнали хора. — Тя замълча за миг, после добави: — Да не говорим, че ни дели голямо разстояние, освен ако не живеете някъде в североизточните щати.

— Не, обаче се налага да проуча нещо в Охайо, а не мога да взема самолета и да замина, защото имам спешни дела, които няма как да зарежа. На какво разстояние от Дейтън се намирате?

Тя каза „Изчакайте малко“, но отговори почти моментално:

— На триста седемдесет и един километра според MapQuest — чудесно приложение, между другото. Какво искате да се проучи, господин Пели? И преди да отговорите, ще добавя, че няма да приема, ако е свързано с насилие. Насилието ме отвращава.

— Не е свързано. Да, убито беше едно дете, но това се случи тук, в моя град, а човекът, арестуван за престъплението, е мъртъв. Въпросът е дали наистина го е извършил и за да се стигне до отговора, трябва отново да се проучат подробностите, свързани с пътуването му до Дейтън през април заедно със семейството му.

— Ясно. Кой ще плати на агенцията ни? Вие ли?

— Не. Адвокат на име Хауард Голд.

— Знаете ли дали адвокат Голд е по-почтен платец от Дуайт Крам?

Алек широко се усмихна:

— Гарантирам за него.

Да, Хауи щеше да плати хонорара на „Търси се“, ако Холи Гибни приемеше да направи проучването в Дейтън, но всъщност парите бяха на Марси Мейтланд, която можеше да си позволи този разход. Застрахователите биха отказали да изплатят застраховката на лице, обвинено в убийство, но тъй като Тери никога не бе осъждан за каквото и да било, те нямаха основание за отказ. Освен това Хауи щеше да предяви от името на Марси граждански иск срещу Флинт Сити за причиняване на смърт; беше казал на Алек, че градската управа вероятно ще се съгласи да ѝ плати един милион. Тлъстата банкова сметка нямаше да върне съпруга ѝ, но тя можеше да плати за частно разследване, за преместването си в друг град, ако пожелаеше, и за колежа на момичетата. „Парите не са лек за скръбта, но дават възможност да скърбиш, без да мислиш за насъщния“ — каза си Алек.

— Разкажете ми повече за този случай, господин Пели, и ще ви отговоря дали мога да ви съдействам.

— Боя, че ще отнеме много време. Ако предпочитате, мога да се обадя утре, в работно време.

— И сега е удобно. Само секунда, за да изключа дивидито — гледах един филм.

— Провалям ви вечерта…

— Ни най-малко. Гледала съм „Пътища на славата“ поне дванайсет пъти. Мисля, че е сред най-добрите филми на Кубрик. Много по-забележителен от „Сиянието“ и „Бари Линдън“, но, разбира се, Кубрик е бил много млад, когато го е заснел. Според мен младите творци са много по-склонни да рискуват.

— Не съм запален по киното — промърмори Алек и отново си спомни какво беше казал Ходжис за нея: „Холи е особнячка и е малко вманиачена на тема кино, ред и чистота…“

— Благодарение на филмите светът е по-ведър, така мисля. Момент. — Тихата музика, звучаща като фон, секна, Холи се върна на телефона: — Какво искате да се свърши в Дейтън, господин Пели?

— Да ви предупредя: историята не само е много дълга, ами е и много странна.

Холи се засмя — смехът ѝ беше младежки, не като на жена, която грижливо си подбира думите:

— Повярвайте, няма да е първата, която чувам. Когато работех с Бил… всъщност няма значение. Но щом ще разговаряме дълго, казвайте ми Холи. Ще ви включа на високоговорител, за да са ми свободни ръцете. Секунда… така, слушам ви.

Алек заразказва; вместо тихата филмова музика сега чуваше тракането на клавишите на компютър — Холи си водеше бележки. Още преди да приключат разговора, той се радваше, че одеве не затвори телефона. Тази жена задаваше уместни въпроси и не изглеждаше притеснена от странностите. Помисли си: „Жалко, че Бил Ходжис е мъртъв, но май му намерих достоен заместник.“

Най-накрая свърши и попита:

— Събудих ли любопитството ви?

— Да. Господин Пели…

— Алек. Да загърбим официалностите.

— Добре, Алек. „Търси се“ поема този случай. Редовно ще те уведомявам по телефона, с имейли или по „Фейстайм“ — приложение, което според мен е сто пъти по-добро от скайп. Щом имам цялата информация, до която съм се добрала, ще ти изпратя обобщен доклад.

— Благодаря. Много професи…

— Да. Сега ще ти продиктувам банковата сметка на нашата агенция, за да преведеш сумата, за която се уговорихме.