Другият

1.

Джак Хоскинс премина границата с Тексас приблизително в два през нощта на 26 юли и се регистрира в мизерна дупка с гръмкото название „Индиански мотел & закусвалня“ тъкмо когато небето на изток просветляваше. Плати за една седмица на сънения служител на рецепцията с „Мастъркард“ — единствената си кредитна карта с непревишен лимит — и поиска стая в дъното на порутената сграда.

Помещението вонеше на долнопробен алкохол и на застоял цигарен дим. Кувертюрата беше излиняла, леглото — продънено, калъфката на възглавницата беше пожълтяла от употреба, от пот или от двете. Джак седна на единствения стол и без особен интерес прегледа есемесите и съобщенията в гласовата поща на телефона си (след 4 сутринта нямаше съобщения, защото пощата се беше препълнила). Всички бяха от участъка, повечето от самия началник Гелър: „Извършено е двойно убийство в «Уест Сайд». Ралф Андерсън и Бетси Ригинс са извън строя, на линия е само той, детектив Хоскинс, къде се губи, да му се не види, незабавно да отиде на местопрестъплението… дрън-дрън-дрън…“

Той се просна по гръб на леглото, обаче болката на изгореното място беше нетърпима. Обърна се на хълбок и пружините протестиращо закрещяха под тежестта му. „Ще отслабна, ако ракът се разпространи — помисли си. — Накрая майка ми беше станала само кожа и кости. Скелет, който пищеше.“

— Няма да се случи — каза, сякаш говореше на стаята. — Само да поспя и ще съм кукуряк. Гаранция!

Четири часа бяха достатъчни. Пет, ако извадеше късмет. Само че мозъкът му отказваше да се изключи; беше като двигател, работещ на празни обороти. Разбира се, онзи тарикат Коуди, дето освен бензин продаваше и дрога, му беше дал от малките бели хапчета, плюс кока, за която твърдеше, че е почти чиста. „И май не излъга, като гледам как се чувствам сега“ — каза си Джак, проснат върху жалкото подобие на креват (и през ум не му минаваше да се завие — кой знае какви гадинки щъкаха между чаршафите). Смръкнал си беше кока само няколко пъти след полунощ, когато му се струваше, че никога няма да се добере до Тексас, и сега се чувстваше, сякаш никога повече няма да заспи… всъщност усещаше, че може да препокрие цял покрив и после да пробяга осем километра. Все пак след известно време заспа, но сънят му беше неспокоен, изпълнен с кошмари, в които непрекъснато беше майка му.

Събуди се чак след дванайсет по обяд; във вонящата стая беше нетърпимо горещо, въпреки че климатикът работеше. Той отиде в банята, облекчи се и се опита да разгледа в огледалото пулсиращото място на врата си. Не успя, но може би така беше по-добре. Върна се в стаята и седна на леглото, за да си сложи обувките, обаче намери само едната. Заопипва пода за другата и някой му я пъхна в ръката.

— Джак.

Хоскинс се вцепени, побиха го тръпки, косъмчетата на врата му настръхнаха. Онзи, който се криеше зад завесата в банята му във Флинт Сити, сега беше под леглото подобно на чудовищата, от които се страхуваше като малък.

— Слушай внимателно, Джак. Ще ти кажа точно какво трябва да направиш.

След като безплътният глас приключи указанията, Хоскинс откри, че болката като от забит трън във врата му (каква ирония — навремето той мислено наричаше благоверната си „трън в задника“) е изчезнала. Е, не съвсем, но почти. А онова, което онзи искаше от него, изглеждаше справедливо, макар и малко драстично. Всъщност не му пукаше, защото беше почти сигурен, че ще му се размине безнаказано, а да очисти Андерсън, щеше да му достави безмерно удоволствие. В крайна сметка дъртият детектив Нямам мнение беше главният виновник и сам си го беше изпросил. Щеше да е жалко за другите, но и за тях вината беше на скапания Андерсън, защото ги беше забъркал в тази каша.

— Кофти, момчета, нямате късмет — промърмори.

Щом си сложи обувките, коленичи и погледна под леглото: нищо освен прахоляк, макар и тук-там да изглеждаше като издухан. Камък му падна от сърцето. Нито за миг не се съмняваше, че онзи е бил тук, както не се съмняваше какво е било татуирано на ръката, която му подаде обувката: НЕМОЖЕ.

След като болката от слънчевото изгаряне беше постихнала и вече не бе като истеричен крясък, а напомняше едва чуто мърморене, пък и главата му се беше прояснила, може би беше време да хапне нещо. Например телешка пържола плюс яйца. Чакаше го много работа, трябваха му сили. Не можеше да се крепи само на коката и хапчетата. Ако припаднеше от глад на улицата, слънцето щеше да го изгори.

Слънцето… Щом излезе от хотела, проклетото слънце го блъсна в лицето като юмрук и онова място на врата му предупредително запулсира. Той изведнъж се сети, че е свършил слънцезащитния лосион и че е забравил вкъщи мехлема с алое. Може би щеше да намери някакъв козметичен крем в закусвалнята до мотела заедно с боклуците, които обикновено стояха подредени до касата в подобни заведения: тениски, бейзболни шапки, дискове с кънтримузика и индиански сувенири, изработени в Камбоджа. Би трябвало да предлагат и неща от първа необходимост, понеже най-близкият град беше на…

Посегна да отвори вратата, но внезапно ги видя през мръсната витрина и се вкамени. Видя ги всички — Андерсън и веселата му дружина гадняри, включително кльощавата жена с прошарената коса. Заедно с тях бяха и някаква дърта вещица на инвалиден стол и мускулест мъж с къса черна коса и брадичка катинарче. Дъртата се разсмя — явно някой беше казал нещо забавно, — после се закашля. Джак я чуваше дори от улицата — звукът беше като от багер, превключил на ниска предавка. Онзи с брадичката катинарче я тупна по гърба няколко пъти и цялата компания още повече се развесели.

„Смейте се, ама скоро ще ви се стъжни. Ще ви видя сметката, веселяци“ — помисли си Джак. Всъщност беше хубаво, че се смеят, иначе можеше да го видят през витрината.

Обърна се и се отдалечи, като опитваше да осмисли видяното. О, не му дремеше, че се хилят като смахнати, друго го вълнуваше. Онова, което видя, когато якият тип с брадичката катинарче се пресегна да потупа по гърба дъртата кранта — надписът, татуиран на опакото на дланта му. Витрината беше прашна и синьото мастило беше избледняло, обаче Джак Хоскинс знаеше какво е написано: НЕМОЖЕ. Не му се искаше да гадае как онзи се е измъкнал изпод леглото и толкова бързо се е озовал в закусвалнята. Имаше си по-важни задачи и очистването от рака, който щеше да прояде плътта му, беше само едната. Втората беше да очисти Ралф Андерсън и това не беше работа, а удоволствие.

Проклетия господин Нямам мнение!

2.

Летището на Плейнвил се намираше в пущинака край почти обезлюденото градче. Имаше само една писта, която според Ралф беше ужасно къса. Щом колесникът докосна земята, пилотът задейства спирачките и всички неприкрепени предмети се разлетяха из пътническия салон. „Кинг Еър“-ът спря на жълтата линия в края на тясната писта на метри от буренясало дере, пълно със застояла вода, в което бяха нахвърляни кутийки от бира „Шайнър“.

— Добре дошли в Никъде — промърмори Алек още докато самолетът тромаво се движеше към изградения от панелни плоскости терминал, изглеждащ така, сякаш следващият силен повей на вятъра ще го отнесе. Наблизо беше паркиран прашен бус „Додж“. Ралф позна модела — „Къмпениън“, пригоден за превозване на хора на инвалидни колички — още преди да види инвалидния регистрационния номер. До буса стоеше Клод Болтън — висок, мускулест, с избелели джинси, синя риза с джобове, износени каубойски ботуши и шапка на „Тексас Рейнджърс“.

Ралф слезе от самолета пръв и му подаде ръка. Болтън се поколеба само за секунда, после се ръкува с него. Колкото и да не му се искаше, Ралф неволно се загледа в татуировката на опакото на дланта му: НЕМОЖЕ.

— Благодаря, че приехте да ни сътрудничите — каза му. — Не сте длъжен, но се съгласихте — добави, после представи спътниците си.

Холи последна се ръкува с Клод и го попита:

— Татуировките на ръцете ви… с пиенето ли са свързани?

„Ето го! — помисли си Ралф. — Последното парченце от пъзела, което забравих да извадя от кутията.“

— Да, госпожо, познахте. — Болтън говореше като човек, който преподава научен наизуст и любим урок.

— На сбирките на Анонимните алкохолици му викат „големия парадокс“. Първо обаче го чух в затвора. Трябва да пиеш, но не може.

— И аз съм така с цигарите… — промърмори тя.

Клод широко се усмихна, а Ралф си помисли колко е странно, че най-стеснителната личност сред тях беше помогнала на Болтън да се отпусне и да се успокои. Не че изглеждаше много разтревожен — по-скоро беше нащрек. От самото начало ли беше знаела какво означават татуировките на опакото на дланите? Ралф не беше сигурен.

— Тоя парадокс можеш да го пребориш само ако ти помогне висша сила, тъй ни учеха на сбирките, затова си намерих такава сила. И винаги държа подръка медальона, дето ми го дадоха, като отказах пиячката. Ето на какво ни учеха там: като ти се прииска пиячка, лапни медальона. Ако ти се разтопи в устата, можеш да изпиеш едно.

Холи се усмихна — отново лъчезарната усмивка, която Ралф започваше да харесва.

Страничната врата на буса се плъзна встрани, отвътре със скърцане се спусна ръждясала рампа. Едра жена (побелялата ѝ коса приличаше на екстравагантна корона) в инвалидна количка внимателно я прекара по рампата. В скута ѝ стоеше малка зелена кислородна бутилка с пластмасова тръбичка, свързана с канюлата в носа ѝ.

— Клод! Какво си се разприказвал с хората на тая жега? Не се мотай, ако ще тръгваме, давай, че наближава пладне.

— Майка ми — промърмори Клод. — Мамо, това е детектив Андерсън, който ме разпита за онова нещо, дето ти го разказах. Другите не ги познавам.

Хауи, Алек и Юн се представиха на старицата. Холи последна се приближи до нея и каза:

— Приятно ми е, госпожо Болтън.

Лави се изкиска:

— Ще видим дали ще ти е приятно, като ме опознаеш.

— Отивам за колата под наем — обяви Голд. — Мисля, че е онази, паркирана до вратата. — Той посочи тъмносиньото комби.

— Ще карам пред вас — предложи Клод. — Няма как да ме изгубите от поглед, щото по шосето към Мерисвил я се мерне някоя кола, я не.

Лави Болтън се обърна към Холи:

— Защо не се качиш при нас, миличка? Тъкмо ще правиш компания на възрастната дама.

Ралф очакваше Холи да откаже, обаче тя веднага се съгласи:

— С удоволствие, госпожо. Изчакайте само минутка.

Извърна очи към Ралф, той разбра, че иска да му каже нещо, и я последва към самолета; Клод не забеляза нищо — наблюдаваше как майка му обърна инвалидната количка и я насочи нагоре по рампата. В първия момент Ралф не чу въпроса на Холи, защото гласът ѝ бе заглушен от рева на двигателя на излитащ малък самолет.

— Какво да им кажа? — повтори тя. — Положително ще ме питат защо сме дошли.

Ралф се позамисли, после отвърна:

— Защо не им кажеш истината?

— Няма да ми повярват!

Той се усмихна:

— Холи, бива те да убеждаваш невярващите.

3.

Като много бивши затворници (най-малкото като онези, които не искаха да рискуват отново да попаднат зад решетките), Клод Болтън шофираше с осем километра в час по-малко от разрешената скорост. След половин час зави на паркинга пред „Индиански мотел & закусвалня“. Слезе и почти извинително каза на Хауи, който седеше зад волана на наетата кола:

— Дано не възразявате, че спрях да хапнем нещо. На майка ми ѝ става кофти, ако не се храни редовно, а не ѝ остана време да направи сандвичи. Изюрках я, щото се страхувах да не ви изпуснем. — Понижи глас, сякаш споделяше някаква срамна тайна, и добави: — От кръвната захар е. Като се понижи, на нея ѝ прилошава.

— На всички ще ни дойде добре — усмихна се Хауи.

— Тая история, дето ни разказа госпожата…

— Да я обсъдим у вас, става ли? — намеси се Ралф.

Клод кимна:

— Май така е по-добре.

В закусвалнята миришеше (но не противно) на мазнина, боб и пържено месо. От джубокса Нийл Даймънд пееше на испански „Аз съм, казах“. Менюто със специалитетите (което не беше богато) бе окачено на стената зад барплота. Над вратата към кухнята висеше снимка на Доналд Тръмп, преработена от неизвестен творец. Русата коса на господин президента беше оцветена в черно и един кичур падаше на челото му, под носа му се мъдреха мустачки. Надписът отдолу гласеше: „Yanqui vete a casa!“ — „Янки, вървете си у дома!“ В първия момент Ралф се изненада — Тексас беше републикански щат, после си спомни, че тук, близо до границата, хората от бялата раса ставаха малцинство.

Настаниха се в дъното на помещението; Алек и Хауи — на маса за двама, другите — на съседната маса, която беше по-голяма. Ралф си поръча бургер, Холи — салата (която се оказа накъсани на едро повехнали листа от салата айсберг), Юн и Болтънови — голямо мексиканско меню, състоящо се от тако, бурито и емпанада. Сервитьорката донесе кана с подсладен чай, макар да не го бяха поръчали, и я тресна на масата.

Лави Болтън любопитно изучаваше Юн, очите ѝ блестяха като на птица.

— Сабло, викаш, ти е името, а? Бая особено ми се вижда.

— Така си е, малко хора са с тази фамилия.

— Отвъд границата ли си роден, или си тукашен?

— Аз съм американски гражданин, госпожо — отговори той и на две хапки изгълта такото. — Второ поколение.

— Браво, момче! Произведено в САЩ. Навремето познавах един Аугустин Сабло… тогаз още не бях омъжена и живеех в далечния Юг. Та тоя Аугустин разнасяше с камионетката си хляб в Ларедо и в Нуево Ларедо. Колчем минеше покрай нашата къща, със сестрите ми изтичвахме навънка и му викахме да ни донесе шоколадови еклери. Случайно да ти се пада роднина?

Смуглото лице на Юн едва забележимо потъмня (почти се беше изчервил), но погледът му към Ралф беше насмешлив.

— Да, госпожо, сигурно е бил моят папи.

— Виж ти, виж ти, светът е малък, а? — Лави се разсмя, закашля се, накрая се задави. Клод я тупна по гърба толкова силно, че канюлата се изплъзна от носа ѝ и падна в чинията пред нея. Щом си пое въздух, тя възкликна:

— Леле, синко, какво направи?! Буритото ми се омаза със сополи. — Напъха обратно иглата и добави: — Какво пък толкоз? Каквото си е мое, няма да ме отрови. — И продължи да се храни с апетит.

Ралф се разсмя, другите също прихнаха. Дори Хауи и Алек, макар че не бяха чули всичките ѝ реплики. „Смехът сближава — помисли си Ралф. — Радвам се, че Клод я доведе. Възрастната дама е страхотна скица.“

— Даааа, светът е малък — повтори Лави. Приведе се толкова силно, че могъщият ѝ бюст изтика напред чинията ѝ. Не откъсваше от Юн любопитните си птичи очи. — Знаеш ли я историята, дето току-що ни я разказа вашата приятелка? — Тя извърна очи към Холи, която намусено ровичкаше салата си.

— Да, госпожо.

— Как ти се струва, истина ли е?

— Не знам… — Той понижи глас. — Според мен — да.

Лави кимна и също понижи глас:

— Като малък гледал ли си Парада на мъртвите в Нуево?

— Si, señora.

Тя продължи, но вече шепнешком:

— Сещаш ли се за онзи? Farnicoco! Вампира. Виждал си го?

— Si — отговори Юн.

Ралф си помисли колко е странно, че макар Лави Болтън да е чистокръвна американка, Юн машинално беше преминал на испански.

— Не сънуваше ли кошмари после, младежо? — все така шепнешком попита тя.

Юн се поколеба, после промълви:

— Si Muchas pesadillas. Много кошмари.

Лави се облегна назад; изглежда, отговорите я бяха удовлетворили, но не и успокоили. Намигна на Юн и го поправи:

— Muchos.

Само че май не ѝ беше до шеги — изглеждаше изплашена.

4.

След като малкият керван отново потегли на път, Ралф попита Юн какъв е този парад.

— Провежда се по време на Страстната седмица. Официално е забранен от Църквата, но духовниците се правят на разсеяни.

— А Фарникоко? Същият ли е като Ел Куко, за когото ни разказа Холи?

— Много по-страшен е — мрачно промърмори Сабло. — По-страшен е дори от Човека с торбата, когото някои наричат Торбалан. Фарникоко е Човекът с качулката. Той е Смъртта.

5.

Наближаваше три часът, когато стигнаха до къщата на Болтън в Мерисвил, жегата се стовари върху тях като чук. Насядаха в малката дневна, където монтираният на прозореца бръмчащ климатик, който според Ралф отдавна беше навършил пенсионна възраст, се опитваше да разхлади помещението. Клод донесе от кухнята хладилна чанта с кутийки кока-кола:

— Ако някой иска бира, ще го разочаровам. Не купувам алкохолни напитки.

— Кока-колата ще ни дойде добре — каза Хауи. — Надали на някой от нас ще му се допие алкохол, докато не приключим с тази история. Доколкото е по възможностите ни. Разкажи ни за снощи — нали не възразяваш да си говорим на „ти“?

— Не, никак даже. — Болтън погледна майка си. Тя скръсти ръце и кимна. — Правичката да ви кажа, не беше нещо особено. Легнах си след късните новини по телевизора, както ми е обичай, и веднага ми стана едно…

— Шубелийско — намеси се Лави. — Откак дойде, не си на себе си. Не те свърта на едно място… — Тя обходи с поглед хората, насядали в мъничката дневна. — Не хапваш ни залък… говориш насън…

— Аз ли да разкажа, мамо, или ти ще говориш вместо мене?

Лави му направи знак да продължи и отпи от кока-колата си.

— Ами, тъй си е — призна Клод, — само че не ми се ще да се разчува в работата. Охранителите в „Само за джентълмени“ трябва да са корави типове, а не бъзливи женчовци. Обаче мен напоследък ме гони шубето. Само че не и като снощи. Снощи беше друго. Събудих се към два, щото ми се присъни нещо гадно, и станах да заключа вратите — нещо, дето не го правя, като съм тука. Иначе съм казал на майка ми да заключва, когато е сама — да изчака социалната асистентка да си тръгне в шест и веднага да врътне ключа.

— Помниш ли какво сънува? — намеси се Холи.

— Че под кревата ми лежи някой. Само това помня — отговори Клод и продължи, след като тя само кимна: — Преди да заключа външната врата, излязох на верандата да хвърля едно око наоколо и забелязах, че койотите са спрели да вият. Обикновено се дерат, та се късат, щом луната изгрее.

— Но ако наблизо има някой — обади се Алек, — престават да вият. Също както щурците се смълчават.

— Хм, като го спомена, ми идва наум, че и щурците не ги чух, а в градината на мама е пълно с тия свирчовци… Та огледах аз верандата и пак си легнах, обаче сън не ме ловеше. Сетих се, че не съм сложил райберите на прозорците, станах да свърша и тая работа, обаче майка ми се събуди, щото пустите райбери много скърцат. Попита ме какво правя, рекох ѝ да се опита пак да заспи. Легнах си и почти се унесох — по туй време вече наближаваше три, — но се сепнах — не бях сложил райбера на прозорчето в банята, онова над ваната. Счу ми се, че някой се прекачва през него, затуй рипнах от леглото и изтичах да проверя. Абе, знам, че ще ви се стори тъпо, ама…

Изгледа ги и забеляза, че никой не се усмихва, никой не го гледа недоверчиво.

— Добре де, добре. Щом сте били толкоз път дотука, може да не ви се струва тъпо. Тръгнах аз към банята, обаче се спънах в глупавата табуретка на майка ми и тоя път тя стана. Попита дали някой се мъчи да влезе в къщата; казах ѝ, че няма такова нещо, но все пак да си стои в стаята.

— Аз обаче не го послушах — самодоволно отбеляза Лави. — В живота си не съм се подчинявала на ни един мъж, освен на съпруга ми, а той отдавна е в гроба.

— В банята нямаше никой — продължи Клод, — никой не се опитваше да влезе през прозорчето, обаче чувствах — няма начин да ви опиша колко силно беше това чувство, — че онзи още е в къщата, спотаил се е някъде и дебне удобен момент.

— Не беше ли под леглото ти? — попита Ралф.

— Не. Първо там проверих. Абе, луда работа, обаче… — Той замълча за миг. — Не мигнах, докато не се развидели, чак тогаз съм заспал. Мама ме събуди и рече да ставам, иначе ще закъснеем да ви посрещнем на летището.

— Оставих го да спи до последния момент, затуй не направих сандвичи. Хляба го държиме върху хладилника, а ако се пресегна дотам, дишането ми спира.

— Сега поуспокои ли се, Клод? — попита Холи.

Той въздъхна, прокара длан по страната си и наболата му брада проскърца.

— Не, право да си кажа. Престанах да вярвам в Торбалан горе-долу по същото време, като спрях да вярвам в Дядо Коледа, но ми е едно такова тревожно и все ми се струва, че някой ме дебне — тъй се чувствах, когато се друсах с кока. Тоя тип преследва ли ме? Наистина ли го вярвате?

Той огледа всички подред. Само Холи му отговори:

— Да.

6.

Известно време мълчаха, всички се бяха умислили. После Лави се обърна към Холи:

— Ти го нарече Ел Куко, нали така?

— Да.

Старицата кимна и забарабани по кислородната бутилка с пръсти, изкривени от ревматизма:

— Като бях малка, мексиканските хлапета му викаха Кукуй, а пък тия, дето говореха английски — Куки, Чуки или само Чук. Даже имах книжка с картинки за този тип.

— Май и аз имах същата — каза Юн. — Баба ми я подари. За един великан с голямо червено ухо.

— Si, mi amigo. — Лави извади пакет цигари и запали една. Издуха дима, изкашля се и продължи: — В приказката се разказваше за три сестри. Най-малката готвела, чистела и вършела всякаква друга работа. По-големите били мързеливи и ѝ се подигравали. Веднъж дошъл Ел Кукуй. Вратата била заключена, обаче той изглеждал като татко им, затуй го пуснали. Ел Кукуй отвлякъл лошите сестри, за да им даде урок. Оставил само доброто момиче, което се претрепвало от работа за баща си, дето сам се грижел за трите си дъщери. Помниш ли я, млади господин Сабло?

— Разбира се. Трудно се забравят приказките, които си чувал като малък. В книгата Ел Кукуй беше положителен герой, обаче помня колко се изплаших, когато той завлече момичетата в планинската си пещера. И как те плачеха и го молеха да ги освободи.

— Да — кимна Лави. — Накрая ги пусна и те от лоши момичета станаха добри. Така се разказва в приказката. Само че истинският Кукуй не пуска децата, колкото и да плачат и да му се молят. Вие всички, дето сте тука, знаете това, нали? Виждали сте какво прави.

— Значи и ти вярваш в съществуването му, така ли? — попита Хауи.

Лави сви рамене:

— Както се казва, кой знае? Вярвала ли съм в Чупакабра — тъй старите индианци наричат чудовището, дето пие кръвта на козите? — Тя изсумтя. — Дръжки! Колкото в съществуването на Голямата стъпка. Не отричам обаче, че има странни неща. Например веднъж — беше на Разпети петък — видях в църквата „Светото причастие“ на Галвестън Стрийт как статуята на Дева Мария рони кървави сълзи. Не само аз, много хора я видяха. По-късно отец Хоаким рече, че не били сълзи, а ръжда, потекла изпод стрехите, ама ние знаехме, че не е вярно. И отецът знаеше — личеше си по изражението му. — Тя отново погледна Холи: — Одеве рече, че и ти си виждала разни шантави неща.

— Да. Затова вярвам в… онова. Може би не е точно Ел Куко, но мисля, че е съществото, на което се основават всички легенди.

— Дали този… това същество… е изпило кръвта и се е хранило с плътта на момчето и момиченцата, за които ми разказа?

— Възможно е — намеси се Алек Пели. — Ако се съди по намереното на местопрестъпленията, да, твърде е възможно.

— Сега се е превърнал в мене — промълви Болтън. — Това си мислите, нали? Стигало му е да вземе малко от кръвта ми. Изпил ли я е?

Никой не му отговори, само че Ралф все едно видя как съществото, изглеждащо като Тери Мейтланд, стиска ръката на Клод и го одрасква с нокътя на кутрето си. Картината беше съвсем ясна — доказателство доколко това безумие се е загнездило в съзнанието му.

— Той ли снощи се е навъртал около къщата ни? — попита Болтън.

— Може би не е бил тук в истинския смисъл на думата — промълви Холи, — и може би още не е приел облика ти. Може би преобразяването му не е завършило.

— Да предположим, че е… разузнавал — намеси се Юн.

„Да предположим, че се е опитвал да разбере повече за нас — каза си Ралф. — И ако е било така, значи е успял — Клод знаеше, че пристигаме.“

— И какво още да очакваме? — намръщи се Лави. — Тоя да очисти друго дете или дори две в Плейнвил или в Остин и да лепне убийството на моето момче, така ли?

— Едва ли — отвърна Холи. — Мисля, че още не е събрал достатъчно сили. След като е натопил Тери Мейтланд, са му били необходими няколко месеца, докато направи същото с Холмс. А и през това време е бил доста… деен, не е отпочинал.

— И още нещо — намеси се Юн. — От практическа гледна точка тук вече става твърде напечено за него. Ако е умен — а трябва да е умен, иначе нямаше да оцелее толкова дълго, — ще иска да се прехвърли другаде.

„Има право“ — помисли си Ралф. Представи си как Другия, описан от Холи и вече приел образа и мускулестото тяло на Клод Болтън, се качва на автобус или на влак на гарата в Остин и потегля към златния Запад. Може би към Лас Вегас. Или към Лос Анджелис, където „случайно“ ще одраска с нокът някакъв мъж (или дори жена), ще пролее малко кръв. Поредната брънка от веригата.

От телефона в джоба на Юн зазвуча песента на Селена „Изтанцувай тази кумбия“. Сабло сякаш се изненада.

Клод широко се усмихна:

— О, да. Мобилните имат покритие даже тук. Вече сме в двайсет и първи век, мой човек.

Юн извади телефона и погледна екранчето:

— Търсят ме от полицията в окръг Монтгомъри. Налага се да вдигна. Извинете ме.

Холи се сепна, дори сякаш се изплаши. Промърмори някакво извинение и го последва на верандата.

— Може да е относно…

Ралф поклати глава, без да знае защо. Не и на съзнателно ниво.

— Къде е този окръг Монтгомъри? — поинтересува се Клод.

— В Аризона — каза Ралф, изпреварвайки отговора на Хауи или на Алек. — Друг случай. Не е свързан с този.

— Мене ме интересува точно какво ще предприемеме за този — обади се Лави. — Имате ли представа как да хванете изрода? Моят син е всичко за мене, той ми е животът.

Холи се върна, приближи се до госпожа Болтън и ѝ зашепна нещо. Клод се наведе, за да подслушва, обаче Лави му махна, като че ли прогонваше пиле:

— Донеси от кухнята ония бисквити с шоколад, момчето ми. Стига да не са се разтопили в тая жега.

Той явно беше свикнал да се подчинява, защото безпрекословно изпълни нареждането. Холи продължи да шепне, Лави се ококори, после кимна. Клод донесе пакета с бисквитите в същия момент, в който Юн се върна в дневната, напъхвайки телефона обратно в джоба на ризата си.

— Беше за… — Не довърши, защото Холи, която беше с гръб към Клод, притисна пръст до устните си и завъртя глава. — Относно друг случай — добави той. — Арестували са някакъв човек, обаче не е, когото търсим.

Болтън остави на масата бисквитите (шоколадовата глазура наистина се беше разтекла в целофановия плик) и недоверчиво изгледа Сабло:

— Нещо ни мотаеш. Друго искаше да кажеш. Какво става?

„Уместен въпрос“ — помисли си Ралф и примижа, когато слънчевите лъчи се отразиха в металния сандък отзад в пикапа, който изтрополи по пътя отвън.

— Ето какво искам от тебе, момчето ми — обърна се Лави към сина си. — Сядаш в колата и отиваш да ни купиш пилешко за вечеря от „Раят на магистралата“ — бива си го това заведение. Ще нахраним нашите гости, пък чак тогава да вървят да спят в оня, „индианския“ мотел. Не е бог знае какво, но поне ще имат покрив над главата си.

— Ама до Типит са шейсет и четири километра! — запротестира Клод. — Порции за седем души ще струват майка си и баща си, да не говорим, че докато се върна, всичко ще е изстинало!

— Ще стопля пилешкото на печката и ще е като току-що изпечено — преспокойно възрази тя. — Хайде, тръгвай, не се мотай!

Клод сложи ръце на кръста си и я изгледа — хем ядосано, хем развеселено:

— Искаш да се отървеш от мене, а?

— Позна. — Тя угаси цигарата си в тенекиен пепелник, вече препълнен с фасове. — Защото, ако симпатичната госпожица Холи е права, оня знае всичко, дето и ти го знаеш. Може да няма значение, може вече да е късно, обаче от прекалени мерки глава не боли. Затуй бъди добро момче и ни купи вечеря.

Хауи си извади портфейла:

— Позволи ми аз да платя, Клод.

— Няма нужда — кисело промърмори Болтън. — И аз мога да се бръкна.

Голд се усмихна подкупващо, както умее всеки адвокат:

— Настоявам!

Клод взе парите и ги пъхна в портфейла, закачен с верижка на колана му. Огледа гостите, насилвайки се да изглежда разгневен, но не издържа и се засмя:

— Майка ми винаги получава, каквото си е наумила. Сигурно вече сте го разбрали.

7.

Страничният път, минаващ край къщата на Болтънови, стигаше до Магистрала 190, но преди това вдясно имаше отклонение — четирилентово, но неподдържано шосе. В началото му се издигаше билборд в същото окаяно състояние, изобразяващ щастливо семейство — мъж, жена и двете им деца, слизащи по спираловидно стълбище. И четиримата бяха вдигнали високо запалените газови фенери и гледаха в захлас сталактитите, надвиснали над тях. Под снимката пишеше: ПОСЕТЕТЕ МЕРИСВИЛ ХОЛ, ЕДНО ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЧУДЕСА НА ПРИРОДАТА. Всъщност това беше написано навремето, когато Клод беше тийнейджър с бълбукащи хормони, заточен в Мерисвил, а сега на табелата се четеше само: ПОСЕТЕТЕ МЕРИС и ЕМИТЕ ЧУДЕСА. Останалите букви бяха закрити от залепената върху тях широка бяла лента с надпис (също избелял) ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ.

Докато минаваше край шосето, което местните хлапета (подхилквайки се многозначително) наричаха Пътя към ада11, Клод Болтън усети как му се зави свят и му призля, но щом усили климатика, главата му се проясни. В интерес на истината, макар да протестираше, задето го пращат в ресторанта на майната си, всъщност с радост излезе от къщата. Усещането, че някой го наблюдава, вече не го измъчваше. Пусна радиото, превключи на станцията „Кънтри извън закона“, по която тъкмо вървеше парче на Уейлън Дженингс12 (най-якият!), и запя с него.

Май идеята да вземе пилешко от „Раят на магистралата“ не беше толкова кофти. Щеше да си поръча и порция пържени лучени кръгчета и да си ги хапне по обратния път, докато са още горещи и мазни.

8.

Джак Хоскинс остана в мотелската стая, докато през пролуката в щорите не видя как на шосето излезе бус с регистрационни номера с обозначението за инвалид. Сигурно беше возилото на дъртата кранта. Последва го синьо комби, с което несъмнено пътуваха тъпаците от Флинт Сити, дето си пъхаха носа в чуждите работи. Изчака колите да се скрият от погледа му, отиде в закусвалнята, нахрани се, после огледа стоките, наредени до касата. Нямаше нито крем с алое, нито слънцезащитен лосион, затова купи две бутилки вода и две прекалено скъпи квадратни кърпи. Нямаше да го предпазят кой знае колко от жаркото тексаско слънце, но без тях щеше да е още по-зле. Качи се в пикапа и потегли на югозапад, следвайки посоката, в който се бяха отправили натрапниците, докато стигна до билборда и зави по шосето към пещерата Мерисвил Хол.

Около седем километра по-нататък стигна до будка по средата на пътя, носеща следите на времето. Предположи, че тук са се продавали билети, когато пещерата е била отворена за посетители. Стените на будката, някога боядисани в яркочервено, сега бяха бледорозови като кръв, разтворена във вода. Отпред беше закована табела с надпис: ОБЕКТЪТ Е ЗАТВОРЕН, ЗАВИЙ ОБРАТНО! Шосето зад будката беше преградено с верига. Джак я заобиколи и пикапът заподскача встрани от шосето, прегазваше трънаци, заобикаляше пелиновите храсти и с един последен подскок се върна на платното… ако това отвъд веригата можеше да се нарече така. Пътят беше целият в дупки, скрити сред избуялите около тях плевели, и в изровени участъци, които никога не са били асфалтирани. Пикапът — с високо шаси и с двойно предаване — с лекота преодоляваше изровените участъци, изпод големите му гуми хвърчаха пръст и ситни камъчета.

След десет минути, през които измина едва три километра, Джак стигна до голям празен паркинг; жълтите линии, очертаващи местата, бяха избледнели и едва се виждаха, асфалтът беше напукан и тук-там — надигнат. В подножието на стръмен, обрасъл с храсталаци хълм се намираше отдавна затвореното магазинче за подаръци; табелата беше паднала и обърната наопаки, но Джак Хоскинс прочете надписа: СУВЕНИРИ И АВТЕНТИЧНИ ОБРАЗЦИ НА ИНДИАНСКИТЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ. Широка циментова алея (също в плачевно състояние) водеше до проход в хълма. По-точно — навремето там е имало проход, сега закован с дъски, върху които имаше табели с надписи: НЕ ПРЕМИНАВАЙ, ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЧАСТЕН ИМОТ и ОБЛАСТНИЯТ ШЕРИФ ПАТРУЛИРА В ТОЗИ РАЙОН.

„Патрулира — друг път! — каза си Джак. — Може би наминава на всеки 29 февруари.“

От паркинга започваше още едно изровено шосе, минаваше край магазина за подаръци, изкачваше се по хълма и се спускаше от другата му страна — отначало Джак видя няколко мизерни туристически бунгала, чиито врати и прозорци също бяха заковани с дъски, после — сграда, напомняща склад и вероятно предназначена за служебните автомобили и за оборудването. И тя беше окичена с предупредителни табели ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, имаше и една жизнерадостна: ПАЗИ СЕ ОТ ГЪРМЯЩИ ЗМИИ!

Хоскинс паркира пикапа под оскъдната ѝ сянка. Преди да слезе, омота около главата си едната кърпа (заприличвайки на човека, когото Ралф беше видял пред съда в деня на убийството на Тери Мейтланд). Другата завърза на шията си, та болното място отзад да не изгори още повече от слънцето. Отключи металния сейф и благоговейно извади калъфа, в който беше неговата гордост — пушка помпа „Уинчестър .300“ като онази, с която Крис Кайл13 очистваше ония с чалмите (Джак беше гледал осем пъти „Американски снайперист“). Благодарение на оптическия мерник „Leupold VX-1“ можеше да улучи цел на хиляда и осемстотин метра. Разбира се, при четири от шест опита, и то ако му вървеше и ако нямаше вятър, но сега нямаше да стреля на такова разстояние, когато му дойдеше времето. Ако изобщо настъпеше.

Сред плевелите бяха захвърлени градински сечива и той взе ръждясала вила, за да се предпази, ако се натъкне на гърмяща змия. Заобиколи сградата и тръгна нагоре по пътеката към входа на пещерата, намиращ се от другата страна на хълма, и всъщност представляваща ерозирала почти отвесна скала. Край пътеката се въргаляха кутийки от бира, няколко големи камъка бяха „маркирани“ с глупави надписи от рода на СПАНКИ 11 и ТАТЕНЦЕТО БЕШЕ ТУК. По средата на пътя пътеката се разклоняваше и втората очевидно водеше обратно до вече несъществуващия магазин за сувенири и до паркинга. В началото ѝ беше забита надупчена от куршуми дървена табела с нарисуван индианец с характерната корона от пера. Отдолу имаше стрелка и много избледнял надпис, който едва се четеше: КЪМ НАЙ-ИНТЕРЕСНИТЕ ПИКТОГРАМИ. Някакъв шегобиец беше нарисувал с флумастер балонче като в комиксите, излизащо от устата на вожда. Вътре беше написано: КАРОЛИН АЛЪН МИ ИЗДУХА ИНДИАНСКИЯ ЧЛЕН.

Тази пътека беше по-широка, само че Джак не беше дошъл да се любува на изкуството на древните обитатели на Америка, затова продължи нагоре. Стръмнината не беше опасна, но през последните години детектив Хоскинс „тренираше“ само по баровете. Преди да измине три четвърти от пътя, вече едва дишаше, кърпата и ризата му бяха мокри от пот, пред очите му причерняваше. Остави на земята вилата и калъфа с пушката, наведе се и подпря длани на коленете си, докато мъглата пред очите му се разсея и сърцето му почти възвърна нормалния си ритъм. Беше тук, за да избегне ужасната смърт от рака на кожата, който беше погубил майка му. Щеше да е горчива ирония на съдбата, ако вместо това пукнеше от инфаркт.

Понечи да се изправи, но се спря и присви очи. Под скален перваз, почти скрити в сянката му и защитени от природните стихии, имаше още рисунки, но ако бяха сътворени от хлапета, то тези хлапета бяха мъртви вече стотици години. На една се виждаха човечета-клечки с копия-клечки, заобиколили животно — може би антилопа, но със сигурност рогато. На друга човечета-клечки стояха пред нещо като вигвам. На трета (толкова избледняла, че изображението едва си личеше) човече-клечка стоеше над проснато на земята себеподобно и победоносно бе вдигнало копието си.

„Пиктограми — каза си Джак, — и то не най-интересните, както твърди вождът от табелата. Хлапетата от детска градина биха ги нарисували по-добре, само че тези грозотии ще са си тук дълго след като мен вече няма да ме има. Особено ако ракът ме ликвидира.“

Вбеси се само като си го помисли. Грабна голям, остър камък и чука с него по скалата, докато заличи пиктограмите.

„Така ви се пада, умрели гадове! Така ви се пада! Вече ви няма и аз съм победителят.“

Хрумна му, че може би полудява… или вече съвсем се е смахнал. Прогони тази мисъл и продължи изкачването. Най-после се озова на върха и установи, че оттук се виждат паркингът, магазинът за сувенири и препреченият със заковани дъски вход към Мерисвил Хол. Посетителят с татуировките не беше сигурен дали натрапниците ще дойдат тук, но ако това се случеше, Джак имаше задачата да ги очисти. Нямаше да му е трудно с тази страхотна пушка. Ако пък онези потеглеха обратно към Флинт Сити след разговора с човека, заради когото бяха дошли, Джак Хоскинс си беше свършил работата. Посетителят го беше уверил, че и в двата случая ракът ще изчезне и няма да го притеснява повече.

„Дали не ме лъже? Дали може само да ме зарази, но не и да ме излекува? Ами ако изобщо го няма? Ако не съществува и съм си го въобразил? Полудявам ли?“

Прогони и тези мисли. Отвори калъфа, извади пушката и монтира мерника. Паркингът и входът на пещерата сякаш бяха точно пред него. Ако натрапниците се появяха, щеше да ги вижда големи, колкото билетната каса, която беше заобиколил.

Седна под сянката на скалния перваз (първо се убеди, че няма змии, скорпиони или други гадинки) и глътна няколко бели хапченца, отпивайки вода от бутилката. После смръкна от коката, която му беше продал Коуди (първокласната колумбийска дрога не беше безплатна). Така. Оттук нататък всичко беше ясно — да чака в засада, както беше правил десетки пъти като служител на закона. Настани се по-удобно и сложи пушката в скута си; от време на време главата му клюмваше, но той нито веднъж не заспа и непрекъснато беше нащрек. Не помръдна, докато слънцето не взе да клони към залез. Чак тогава се изправи и се намръщи — целият се беше схванал.

— Няма да дойдат — промърмори. — Поне не днес.

„Така е — каза човекът с татуировките (или Джак си въобрази, че чу гласа му). — Обаче ти пак ще си тук утре, нали?“

Разбира се. Цяла седмица, ако се наложи. Дори цял месец.

Заслиза обратно, като много внимаваше; само това му липсваше на тази жега — да си изкълчи глезена. Заключи пушката в сейфа, отпи няколко глътки вода от бутилката, която беше оставил в кабината на пикапа (вече беше почти гореща), и потегли обратно към магистралата, откъдето зави към Типит — там щеше да си купи най-необходимото, преди всичко слънцезащитен лосион. И водка. Не биваше да се напива, иначе нямаше да изпълни задачата; само колкото да се осмели да легне на изтърбушения креват, без да мисли как му бяха пъхнали обувката в ръката. Да му се не види, защо му трябваше да влиза в шибания обор в Канинг?

Размина се с колата на Болтън, движеща се в противоположната посока. Нито той, нито Клод забелязаха с кого се разминават.

9.

— А сега изплюй камъчето, млади Сабло — каза Лави Болтън, след като Клод потегли да изпълни поръчката ѝ. — Какво става? Какво скри от моето момче?

Юн не ѝ отговори веднага; първо се обърна към другите:

— Шерифът на окръг Монтгомъри изпратил двама от неговите хора да огледат местата, фотографирани от Холи. Във фабриката с пречупения кръст намерили купчина окървавени дрехи. Сред тях имало туника на санитар с пришит етикет „Собственост на КХ“.

— Клиника „Хейсман“ — промърмори Хауи. — Искате ли да се обзаложим какъв ще е резултатът от лабораторния анализ? Аз твърдя, че кръвта по дрехите е на едното или на двете момичета на семейство Хауард.

— А пръстовите отпечатъци ще са на Хийт Холмс — добави Алек. — Възможно е да са неясни, ако онзи е започнал преобразяването.

— Не се знае — намеси се Холи. — Не ни е известно колко време е необходимо за промяната, нито дали процесът винаги е един и същ.

— Тамошният шериф настоява да ни зададе куп въпроси — обясни Юн. — Помолих го да изчака. Като се има предвид с какво сме се сблъскали, искрено се надявам той да не ни се меси.

— Абе, хора, престанете да си говорите помежду си и кажете какво става — примоли се Лави. — Тревожа се за сина си. Невинен е като онези двамата, а те са мъртви.

— Разбирам те — каза ѝ Ралф. — Почакай само още минута. Холи, докато с Болтънови пътувахте насам от летището, ти разказа ли им за гробището? Не си, нали?

— Не. Спазих указанията ти да засегна само най-важното.

— Момент, момент! Задръжте така! — възкликна Лави. — Преди много години, още когато живеех с нашите в Ларедо, гледах от онези филми за жени бойци…

— „Мексиканските жени бойци се срещат с Чудовището“ — прекъсна я Хауи. — И ние го гледахме — госпожица Гибни… Холи го беше донесла на диск. Никога няма да спечели „Оскар“, но въпреки това е интересен.

— Беше с Росита Муньос — продължи Лави, все едно не го беше чула. — Cholita luchadora. С моите приятелки искахме да сме като нея. Даже на един Хелоуин се облякох като Росита — мама ми уши Костюма. Правичката да ви кажа, тоя филм беше бая страшен. Имаше някакъв професор… или учен… не помня точно, но Ел Куко му открадна лицето; накрая жените бойци откриха чудовището, което се криеше в крипта в местното гробище. Нали така беше, Холи?

— Да, защото така се разказва в легендата, поне в испанския ѝ вариант. Като всички вампири и Ел Куко спи при мъртвите.

— Ако това „нещо“ наистина съществува — промълви Алек, — то наистина е вампир или е подобно на вампир. Пие кръв, за да изгради следващата брънка от веригата. Да се възпроизведе.

Ралф отново си помисли: „Абе, хора, чувате ли се какво говорите?“ Много харесваше Холи Гибни, същевременно съжаляваше, че са се запознали. Заради нея в главата му бушуваше война, а той жадуваше за примирие.

Холи се обърна към Лави:

— Изоставената фабрика, в която полицаите от Охайо са намерили окървавените дрехи, е близо до гробище. Същото, в което са погребани Хийт Холмс и родителите му. Други дрехи са открити в обор, намиращ се недалеч от много старо гробище, където лежат някои предци на Тери Мейтланд. Следва логичният въпрос: наблизо има ли гробище?

Старицата се замисли, после отговори:

— Има в Плейнвил, но не и тука. Че ние даже черква си нямаме. Навремето имахме — „Света Дева Опрощаваща“, — ама изгоря преди двайсет години.

— Да му се не види! — промърмори Хауи.

— А семеен гроб? — не се отказваше Холи. — Чувала съм, че понякога хората погребват близките си на някое място в имота си.

— Ами, не знам какво правят другите хора, обаче ние тука нямаме. Нашите са погребани в Ларедо, също и техните майки и бащи. А тези преди тях лежат в гробове в Индиана, където моите хора се преселили след Гражданската война.

— Ами съпругът ти? — попита Хауи.

— Джордж ли? Всичките му роднини са от Остин, там го и заровихме, при техните. Чат-пат вземах автобуса и ходех да го навестявам — обикновено на рождения му ден, та да му занеса цветя, — ама откак я хванах тази пуста болест, не съм стъпила там.

— Е, ударихме на камък — промърмори Юн.

Лави сякаш не го чу и продължи да разказва:

— Ако щете, вярвайте, обаче като бях млада и здрава, пеех като славей. И свирех на китара. След гимназията дойдох да живея в Остин заради музиката. На тоя град му викат „Нашвил на Юга“. Хванах се на работа във фабриката за хартия на Бразос Стрийт и лепях пликове, докато чаках да ми излезе късметът и да ме вземат за певица я във „Въртележката“, я в „Счупената спица“ или в друго заведение. И късметът ми излезе, ама за друго — ожених се за отговорника за смяната. За моят Джордж. И не съжалявах, докато той не се пенсионира…

— Боя се, че се отклоняваме от темата — промърмори Хауи.

— Остави я да говори — настоя Ралф. Имаше предчувствието, че ще се случи нещо важно. Още беше далеч, но наближаваше. — Продължавай, госпожо Болтън.

Старицата недоверчиво изгледа Голд, но щом Холи ѝ кимна и се усмихна, тя също се усмихна, запали цигара и отново заразказва:

— След като Джордж изкара трийсет години служба и взе пенсия, ни накара да се преместим тука, на края на света. Клод беше само на дванайсет — родих го късно, след като вече мислехме, че Бог няма да ни даде деца. Моето момче така и не можа да свикне с Мерисвил, липсваха му забавленията в големия град и безполезните му приятели — правичката да ви кажа, открай време си пати, задето все дружи с непрокопсаници, — а и на мене отначало не ми хареса тука, макар че след време спокойствието и тишината почнаха да ми идват добре. От мен да го знаете — когато човек остарее, иска спокойствие и нищо друго. Може да не ви се вярва, обаче ще дойде време, когато ще го разберете. И като стана дума, тая ваша идея за семеен гроб тука, зад къщата, хич не е лоша, ама Клод сигурно ще ме закара в Остин, та да легна до мъжа си, както в живота. Не е далеч туй време, знам.

Закашля се, с отвращение погледна цигарата и я забучи в препълнения пепелник, където фасът напук продължи да тлее.

— Да ви кажа ли защо дойдохме в Мерисвил? На Джордж му щукна да отглежда алпаки. След като измряха скоропостижно, ги замени с кучета от породата голдън дудъл. Да ви светна, ако не знаете — те са кръстоска между голдън ретривъри и пудели. Как мислите, дали природата ще приеме такава мешавица? Ще приеме, ама друг път. Роджър, братът на Джордж, му пусна тая муха. Бог ми е свидетел, че на тоя свят нивгаш не е имало по-голям глупак от Роджър Болтън, обаче мъжът ми реши, че скоро ще се въргалят в пари. Роджър се пресели тука със семейството си и с моя баламурник станаха съдружници. Скоро и кутретата умряха. Тоя тъпанар Роджър беше вложил всичките си спестявания в идиотското начинание и остана без пукнат цент. Взе да си търси работа и… — Изглежда, си спомни нещо, намръщи се и млъкна.

— Какво стана с Роджър? — подкани я Ралф.

— Да му се не види! — възкликна Лави Болтън. — Дърта съм, обаче още не ми е изпила чавка акъла. Трябваше да се сетя, щото туй направо щеше да ми избоде очите.

Той се приведе към нея и хвана ръката ѝ — тактика, която често прилагаше, докато разпитваше свидетели, за да спечели доверието им:

— За какво говориш, Лави?

— Роджър Болтън и двамата му синове, братовчедите на Клод, са погребани на около шест километра оттук заедно с още четирима мъже… може да бяха и петима. Както и децата, разбира се, ония близнаци. — Тя поклати глава и въздъхна. — Толкоз се косих, когато Клод го затвориха за шест месеца в „Гейтсвил“ заради някаква дребна кражба. Умирах си от срам. Тъкмо тогаз той взе да се друса… После разбрах, че Бог го е пощадил. Щото ако беше тука, щеше да отиде с тях. Баща му не можеше заради болното си сърце, ама Клоди… да, той щеше да отиде с тях.

— Къде? — Алек се приведе и се втренчи в нея.

— В Мерисвил Хол. Там умряха всичките и там ще си останат.

10.

Добави, че било като в „Том Сойер“, когато Том и Беки се изгубват в пещерата, но накрая се спасяват, обаче близнаците Джеймисън не извадили този късмет. Нито онези, които се опитали да им помогнат. Пещерата погълнала всички.

— Там ли е работел твоят девер, след като бизнесът с кучетата се е провалил? — попита Ралф.

Лави кимна:

— Беше изследвал пещерата — не където водеха туристите, а откъм страната на Ахига, — затуй като кандидатства, тутакси го взеха за екс… екскурзовод — ама че трудна дума… Заедно с другите като него слизаха под земята с групи туристи от по дванайсетина души. Тая е най-голямата пещера в цял Тексас, обаче хората се интересуваха предимно от главната зала. Имаше защо, право да ви кажа — беше същинска катедрала. Викаха ѝ „Залата на звуците“ заради онуй… как му казваха… акустиката. Единият екскурзовод слизаше на дъното — на около сто и петдесет метра по-долу — и шепнешком казваше Клетвата за вярност, а хората горе чуваха всяка думичка. Ехото сякаш отекваше безспирно. Освен това стените бяха покрити с индиански рисунки. Забравих как им викат…

— Пиктограми — подсказа Юн.

— Точно. При влизането в пещерата раздаваха на туристите газови лампи „Колман“, та да разгледат картинките и сталактитите, висящи от тавана. До дъното водеше желязна спираловидна стълба — май стъпалата бяха към четиристотин, нещо такова. Няма да ми е чудно, ако още си е там, макар че и пари да ми дават, вече не бих стъпила на нея. Желязото сигурно е ръждясало от влагата. Само веднъж се престраших да я използвам на слизане, но ми се зави свят, а даже не гледах нагоре към сталактитите, както другите хора. Ако щете, вярвайте, после се качих с асансьора. Едно е да слизаш, ама трябва да си много тъп, че да се катериш по четиристотин стъпала, като може да вземеш асансьора.

Дъното беше дълго около триста метра по диагонал. Монтирани бяха цветни лампи, та да се виждат ивиците от минерали в скалите, имаше и снекбар. За туристите бяха отворени шест-седем коридора, всичките имаха имена. Забравила съм ги, сещам се само за „Галерия Навахо“, където имаше още пиктограми, също за „Дяволската пързалка“ и „Змийски корем“, щото там трябваше да се движиш приведен и даже сегиз-тогиз да пълзиш по корем като змия. Представяте ли си?

— Да. Ужас! — възкликна Холи.

— Тия бяха главните. От тях се разклоняваха още много, но бяха затворени, понеже Мерисвил Хол е система от пещери, дузини пещери, една подир друга, все по-надолу и по-надолу. В някои никога не е стъпвал човешки крак.

— Лесно е да се загубиш — отбеляза Алек.

— Точно така. Та… ето какво се случи. Два-три коридора, започващи от „Змийски корем“, не бяха преградени нито с дъски, нито с метални решетки — явно на някого му било щукнало, че са прекалено тесни, за да мине човек през тях.

— Само че не са били прекалено тесни за близнаците — предположи Ралф.

— Точно така, улучи в десетката, детектив. Карл и Калвин Джеймисън — дребосъци, дето са си търсели белята и са си я намерили. Били с групата, която влязла в „Змийски корем“, вървели най-отзад подир техните, но на излизане вече ги нямало. Родителите… надали трябва да разправям как го приели. Моят девер не бил водач на тази група, ама се включил в търсенето на близнетата. Даже може да е водил издирвачите, макар че никога няма да научиме дали е било така.

— И синовете му ли са били в същата група? — попита Хауи. — Братовчедите на Клод.

— Да, сър. И те работеха на половин ден в пещерата и щом чули какво е станало, тутакси изтърчали там. Събрали се и много хора, щото новината се разчула мълниеносно. Отначало си мислели, че е фасулска работа. Чували виковете на момченцата и знаели точно в кой коридор са се вмъкнали, понеже когато единият водач го осветил с фенерчето си, видял малкия пластмасов вожд Ахига, който бащата бил купил от сувенирния магазин. Сигурно фигурката била изпадна от джоба на малкия, докато е пълзял. Да, чували виковете на децата, но нито един възрастен човек не можел да се промуши през прохода, даже играчката не могли да достигнат. Извикали им да се върнат, като се ориентират по гласовете на хората отвън, а пък ако не могат да се обърнат, да пълзят заднешком. Започнали да им святкат с фенерчетата и отначало им се сторило, че хлапетата се приближават, после обаче гласовете им взели да заглъхват, докато накрая вече не се чували. Мен ако питате, хлапетата никога не са били близо до изхода.

— Акустиката… тя е подвела спасителния екип.

— Si, senor. Тогаз Роджър предложил да заобиколят и да влязат откъм страната на Ахига — познавал я добре от проучванията си и разбирал от спе… спелелогия… спелеология, да. Щом се озовали там, пак чули съвсем ясно как момчетата викат и плачат, затуй взели от склада въже и газови лампи и се върнали да извадят децата. Изглеждало фасулска работа, само че и те загинали.

— Знаеш ли какво се е случило? — попита Юн. — Знае ли някой?

— Ами, както ви казах, това долу е лабиринт. Оставили един човек да размотава въжето и ако трябва, да завърже за него още едно. Тоя човек се казваше Ев Бринкли. Напусна града веднага след трагедията и замина за Остин. Беше съсипан… но поне беше жив и можеше да се радва на слънцето. Другите… — Лави въздъхна. — Те никога повече няма да видят слънцето.

Ралф си представи ужаса на децата, заклещени под земята, на родителите им, на спасителите… и по израженията на другите разбра, че и те си мислят същото.

— Въжето се размотавало и тъкмо когато оставали около три метра, нещо гръмнало, все едно хлапе взривило бомбичка в тоалетна чиния със спуснат капак. Ето какво се е случило според мене: някой глупак е стрелял с пистолет, за да насочи децата към спасителите, и е станало срутване. Залагам хилядарка, че не е бил Роджър. Старият Родж вършеше какви ли не глупости, особено оная с кучетата, обаче не би стрелял в пещера, щото не се знае къде ще рикошира куршумът.

— Или къде заради силния звук ще се срути сводът — промърмори Алек. — Все едно, като стреляш с пушка, да предизвикаш падането на лавина.

— И те били смазани от падналия свод — тихо каза Ралф.

Лави въздъхна и оправи канюлата, която се беше изместила:

— Не. Сигурно тая щеше да е по-лека смърт. Ако не друго, поне по-бърза. Само че хората в голямата пещера — „Залата на звуците“ — ги чували как викат за помощ също като близнаците. Отвън вече се били събрали шейсет-седемдесет души — мъже и жени, — готови да направят, каквото могат. Моят Джордж настояваше да иде, щото братът и племенниците му бяха сред затрупаните, затуй накрая кандисах, обаче настоях да ида с него, за да не направи някоя глупост, като да се опита да се включи в спасяването. Това щеше да го довърши.

— По време на злополуката Клод е бил в изправителния дом, така ли? — попита Ралф.

— Май му викаха професионално училище „Гейтсвил“, само че си беше точно изправителен дом.

Холи беше извадила от чантата си бележник и усърдно си записваше всичко.

— Докато с Джордж стигнем до Мерисвил Хол, вече се беше стъмнило. Паркингът отпред е голям, ама беше претъпкан. Бяха монтирали прожектори и човек, като гледаше колите, пикапите и камионите, щеше да си рече, че се снима холивудски филм. Спасителите влязоха през входа на Ахига, носеха мощни електрически фенерчета, каски и дебело подплатени елеци досущ като бронежилетки. Проследиха въжето, за да стигнат до мястото, на което беше паднал сводът; вървяха дълго, през повечето време газейки в застояла вода. През цялата нощ и почти до обед на другия ден разчистваха отломките, за да си проправят път. По туй време хората в голямата пещера вече не чували писъците на затрупаните.

— Доколкото разбирам, твоят девер и хората му не са чакали от другата страна, за да бъдат спасени — отбеляза Юн.

— Точно така. Нямало ги. Роджър или някой друг сигурно си е мислел, че знае как да стигнат до голямата пещера; може и да са се изплашили, че друг участък ще се срути. Тайната завинаги ще остане погребана. Отначало отбелязвали пътя си — драскали по стените и хвърляли след себе си монети и парченца хартия. Някой даже оставил картата си за боулинг от залата в Типит. Още един страйк и е щял да има право на безплатна игра. Това го писаха във вестника.

— Също както Хензел и Гретел са оставяли след себе си трохички — замислено промърмори Алек.

— После изведнъж следите спрели — продължи Лави. — Точно по средата на галерията. Никакви маркировки по стените, никакви монети, никакви хартиени топчета.

„Като следите от стъпки, за които ми разказа Бил Самюълс“ — помисли си Ралф.

— Хората от втория екип продължили напред — тихичко викали приятелите си, осветявали галерията с фенерчетата си, но никой не им отговорил. Оня репортер от остинския вестник по-късно разпитал момчетата от тоз екип и всички разправяли едно и също: нямало начин да изберат по коя пътека да тръгнат, пътеките били прекалено много, всички се спускали надолу — някои водели до задънени коридори и до комини, тъмни като кладенци. Не трябвало да викат силно, за да не стане друго срутване, обаче един все пак изкрещял и пак паднало парче от свода. Тогава решили да се махнат час по-скоро.

— Не вярвам да са се отказали от търсенето само след един опит — намеси се Хауи.

— Разбира се, че не се отказаха. — Лави извади от хладилната чанта още една кутийка кока-кола, отвори я и на един дъх изпи половината. — Не съм свикнала да говоря толкоз много и устата ми пресъхна. — Тя провери кислородната бутилка. — И тази скоро ще е празна, ама има резервна в банята, дето са ми санитарните материали, та ако някой иска да ми я донесе…

— Аз ще отида — предложи Пели.

Ралф въздъхна с облекчение, че Лави не запали цигара, докато Алек сменяше бутилките. После тя продължи:

— Проведоха се цяла дузина издирвателни експедиции — години наред, чак до земетресението през 2007-а. После вече беше прекалено опасно. То, това земетресение, не беше много силно, само три-четири по Рихтер, но пещерите са неустойчиви, нали се сещате? „Залата на звуците“ издържа, макар да изпопадаха сталактити. Много коридори обаче рухнаха, със сигурност и „Галерия Навахо“. Оттогаз Мерисвил Хол е затворена. Главният вход е запечатан, мисля, че и онзи отзад, Ахига.

Известно време всички мълчаха. Ралф не знаеше какво мислят другите, но той си представяше колко страшно е било да умреш бавно под земята, сред пълен мрак. Насилваше се да прогони тези мисли, но не можеше.

— Знаете ли какво ми каза веднъж Роджър? — попита Лави. — Трябва да е било горе-долу шест месеца преди да умре. Каза ми, че Мерисвил Хол може би стига чак до дълбините на ада. Мисля си, че там вашето изчадие ще си е като у дома, а?

— Нито дума за това пред Клод, когато се върне — предупреди я Холи.

— О, той го знае. Загиналите бяха негова кръв. Не обичаше братовчедите си, щото бяха по-големи от него и често го тормозеха, обаче все пак му бяха кръв.

Холи се усмихна, но невесело:

— Не се и съмнявам, обаче не му е известно, че ние знаем. И така трябва да си остане.

11.

Лави, която вече изглеждаше на края на силите си, заяви, че за седем души ще е неудобно да се хранят в малката кухня, затова е най-добре да вечерят в беседката зад къщата. Обясни с присъщата на майките гордост, че Клоди сам я бил построил с материали от „Хоум Депо“.

— Може отначало да ви е горещичко, ама по това време излиза ветрец, освен туй има мрежа против комари и други гадинки — добави.

Холи я посъветва да си полегне и да остави гостите да подредят масата за вечеря.

— Ама ти не знаеш къде са чиниите и всичко друго, дето трябва!

— Не се безпокой — усмихна се Холи. — Професията ми е да намирам разни неща. А и господата сигурно ще ми помогнат.

Лави неохотно се съгласи, подкара инвалидната количка към спалнята си и след малко всички чуха как запъшка, докато се прехвърля на леглото, а след това — жалостивото стенание на пружината.

Ралф излезе на верандата, за да се обади на Джийни. Тя вдигна на първото позвъняване и бодро изчурулика:

— Домът на Извънземното.

— Как е положението?

— Всичко е наред… освен телевизията. Господата полицаи Рамидж и Йейтс гледаха НАСКАР, направо ме побъркаха. Предполагам, че са правили залози, но със сигурност знам, че ометоха до трохичка шоколадовия сладкиш.

— Горката ти.

— А, още нещо — Бетси Ригинс дойде да ми покаже бебето си. Никога няма да ѝ го кажа, но малкият е копие на Уинстън Чърчил.

— Ясно. Слушай, искам или Трой, или Том да остане и през нощта.

— Нека останат и двамата, та да се погушкаме и поцелуваме.

— Чудесна идея. И да снимаш, чу ли? — Той наостри уши — приближаваше се кола. Клод Болтън пристигаше от Типит с вечерята. — Не забравяй да заключиш вратите и да включиш алармата.

— Не бяха от голяма полза онази вечер.

— Все пак го направи заради мен. — Човекът, който си приличаше като две капки вода с посетителя, навестил Джийни посред нощ, слезе от колата и за миг Ралф изпита странното чувство, че вижда двойно.

— Слушам и изпълнявам, детектив Андерсън. Открихте ли нещо?

— Трудно е да се каже — уклончиво отговори той; всъщност бяха открили много и все неприятни неща. — Ще се опитам да ти се обадя по-късно. До скоро.

— Добре, пази се.

— И ти. Обичам те.

— И аз те обичам. И наистина се пази.

Ралф слезе от верандата, за да помогне на Клод да пренесе до беседката дванайсетте найлонови плика от „Раят на магистралата“.

— Предупредих, че кльопачката ще изстине. Ама кой да ме чуе? Такава си е майка ми и такава ще си остане.

— Не се тревожи, ще е вкусно.

— Да, бе. Претопленото пилешко за нищо не става. Взех картофено пюре, че претоплените пържени картофи са гадни. — Тръгнаха към къщата, но той спря, преди да се качат на верандата: — Поговорихте ли си с майка ми?

— Да — лаконично отговори Ралф, защото не можеше да измисли как да продължи. Клод го спаси от неловкото положение:

— Не ми казвай. Оня може би ми чете мислите.

— Вярваш ли, че съществува?

— Вярвам на всичко, в което вярва онази Холи. Вярвам и че снощи тук май се е навъртал някой. Затуй не искам да знам за какво сте си говорили с мама.

— Правилно. Смятам, че някой от нас трябва да пренощува тук. Предлагам да остане лейтенант Сабло.

— Неприятности ли очакваш? Защото в момента не усещам нищо освен глад.

— Е, не точно неприятности — отговори Ралф. — Казах си, че ако нещо лошо се случи тук и ако има очевидец, убеден, че злодеят много прилича на Клод Болтън, ще е хубаво полицай да свидетелства как не си напускал къщата на майка си.

— Да, май имаш право — замислено промърмори Клод. — Само че нямаме стая за гости. Диванът е разтегателен, обаче се случва майка ми да я мъчи безсъние и тогава отива в дневната да гледа телевизия. Луда е по ония проповедници — мошеници, дето все просят пари за „благородна кауза“… Ха, сетих се. В задното антре държим резервен дюшек, а нощта ще е топла. Лейтенантът може да спи навън.

— В беседката?

Клод се засмя:

— Точно! Сам я построих с ей тези две ръце.

12.

Холи препече за пет минути пилешкото на най-горната скара в готварската печка и то хвана хрупкава коричка. Седмината вечеряха в беседката (Клод беше монтирал рампа за инвалидната количка на Лави) и разговорът след това беше оживен и приятен. Клод се оказа страхотен разказвач и развесели компанията с историите (забавни и духовити, но не и цинични) за кариерата си като „специалист по сигурността“ в „Само за джентълмени“. Всички много се смяха, най-гръмко се кикотеше госпожа Лави Болтън. Гвоздеят на вечерта беше разказът на Хауи Голд как един негов клиент, опитвайки се да докаже, че е психически негоден да бъде изправен пред съда, си беше смъкнал панталона и го беше размахал пред съдията. Лави се смя толкова дълго, че накрая се закашля и едва не припадна.

Причината за пътуването им до Мерисвил не беше спомената нито веднъж.

Лави не си беше отпочинала достатъчно преди вечерята, затова, щом се нахраниха, заяви, че пак ще си легне:

— Като си купиш храна за вкъщи, не се налага да миеш купища тенджери и тигани, а чиниите и приборите ще измия утре сутринта, ей тъй, както си седя на количката. Само глупавата кислородна бутилка ми пречи, ама няма как. — Обърна се към Юн: — Още ли държиш да спиш навън, лейтенант Сабло? Представи си, че пак дойде някой като снощи…

— Няма страшно, госпожо. Въоръжен съм, пък и на чист въздух е по-приятно.

— Както кажеш. Ама да знаеш, че винаги можеш да влезеш в къщата. Нищо чудно след полунощ да излезе силен вятър. Задната врата ще е заключена, обаче ключът е ей там. — Тя посочи една голяма саксия, скръсти ръце на мощната си гръд и леко се поклони. — Свестни хора сте вие. Благодарна съм, задето искате да помогнете на моето момче. — Обърна количката и я подкара към къщата. Шестимата поседяха още малко в беседката.

— Госпожа Болтън е добра жена — отбеляза Алек.

— Имаш право — кимна Холи.

Клод си запали една „Типарило“ и се усмихна:

— Ченгетата са на моя страна и ме пазят. За първи път ми се случва. Яко!

— Има ли „Уолмарт“ в Плейнвил? — попита Холи. — Искам да купя някои неща и обожавам магазините на тази верига.

— Няма. И по-добре, щото майка също ги обожава и отидем ли там, с часове не мога да я изкарам. Ние, тукашните, си имаме „Хоум Депо“ в Типит.

— И това върши работа. — Тя стана. — Преди да си тръгнем, ще измием съдовете, за да не се мъчи майка ти сутринта. Утре ще се върнем за лейтенант Сабло, после потегляме обратно. Мисля, че приключихме тук. Нали, Ралф? — Погледът ѝ му подсказа, че трябва да отговори утвърдително. Тя се обърна към Голд и Пели:

— Вие как мислите?

— Имаш право — кимна Хауи.

— Нямаме повече работа тук — побърза да потвърди Алек.

13.

Влязоха обратно в къщата само петнайсет минути след като Лави величествено се беше оттеглила с инвалидната си количка, но от стаята ѝ се разнасяше задавеното ѝ хъркане. Юн напълни умивалника с препарат, запретна ръкави и се захвана да мие няколкото чинии и прибори от вечерята. Ралф ги подсуши с кърпа, Холи ги прибра. Навън още беше светло и Клод заедно с Хауи и Алек обиколиха къщата, като оглеждаха за следи, оставени от снощния „посетител“… ако наистина е имало такъв.

— Нямаше да се тревожа, ако си бях оставил пистолета вкъщи — отбеляза по-късно Юн. — За да взема от банята кислородната бутилка, трябваше да мина през стаята на госпожа Болтън. Възрастната дама е добре подготвена: на нощното шкафче държи „Ругер Американ 10+1“ и резервен пълнител, а до прахосмукачката „Електролукс“ — дванайсеткалиброва пушка „Ремингтън“. Не знам какво притежава Клоди, но несъмнено и той е въоръжен.

— Но… нали е осъждан? — учуди се Холи.

— Да — кимна Ралф, — само че сме в Тексас. Освен това мисля, че той се е поправил.

— Несъмнено — кимна тя.

— И аз съм на същото мнение — отбеляза Юн. — Изглежда, е обърнал следващата страница в живота си и коренно се е променил. Случва се с мнозина, след като посещават сбирките на Анонимните алкохолици или на Анонимните наркомани, и тогава е като истинско чудо. Но Другия не би могъл да избере по-подходящ човек, в когото да се преобрази, не мислите ли? Бил е наркопласьор и е лежал в затвора, както и член на бандата „Сатанинската седморка“ — кой би повярвал на твърденията му, че е бил натопен?

— Никой не повярва на Тери Мейтланд — печално промълви Ралф, — а той беше неопетнен.

14.

Стигнаха до „Хоум Депо“, когато вече се смрачаваше, и се върнаха в мотела чак след девет. (Джак Хоскинс не пропусна да ги забележи, защото дебнеше през пролуката в щорите, без да престава да разтърква „онова“ място на врата си.)

Занесоха покупките в стаята на Ралф и ги подредиха на леглото: пет ултравиолетови фенерчета (с допълнителни батерии) и пет жълти каски.

Хауи взе едното фенерче, включи го и примижа от ослепителната ярколилава светлина:

— Това чудо наистина ли ще покаже следите му?

— Да, ако ги има — отговори Холи.

— Пфу! — Голд остави обратно фенерчето, сложи си едната каска и застана пред огледалото на тоалетката. — Приличам на кретен — промърмори.

Никой не го опроверга.

— Наистина ли ще се опитаме да го направим? — продължи той. — Не е риторичен въпрос. Още се мъча да го възприема, но ми е трудно.

— Едва ли ще убедим тексаската полиция да се включи — отбеляза Алек. — Какво ще им кажем? Че според нас някакво чудовище се крие в пещерата Мерисвил Хол?

— Ако не го направим, онзи ще продължи да убива деца — настоя Холи. — Така се поддържа жив.

Хауи се обърна към нея и почти с укор промърмори:

— Как ще влезем там? Госпожа Болтън каза, че сега пещерата е непристъпна като монахиня. А и дори да влезем, къде ни е въжето? Защо не купихте от „Хоум Депо“? Сто на сто продават въжета…

— Няма да ни е необходимо — прекъсна го Холи. — Ако онзи е там (в което съм почти сигурна), едва ли е влязъл надълбоко. Първо, защото се страхува да не се загуби или да не бъде затрупан при ново срутване. Второ, мисля, че силите му са поизчерпани. Сега би трябвало да е в хибернационния етап от преобразяването си, но вместо това е хабил енергия.

— За да се проектира ли? — изгледа я Ралф. — Така ли мислиш?

— Да. Грейс Мейтланд и жена ти са видели проекции. Мисля, че частица от физическата му същност е била там, ето защо в дневната ви имаше следи от него и е могъл да премести стола и да включи лампата над печката; повтарям — само частица, иначе щеше да остави отпечатъци върху новия мокет. Проектирането изцежда силите му; мисля, че е бил истински само веднъж — пред съдебната зала, когато Тери Мейтланд беше убит. Знаеш ли защо? Понеже е бил гладен и е знаел, че там го чака пиршество.

— Бил е там в действителност, обаче как така го няма на видеозаписите? — недоумяващо попита Хауи. — Все едно е вампир, който не се отразява в огледалата, така ли? — добави, сякаш очакваше опровержение, но Холи кимна:

— Точно така.

— В такъв случай вярваш, че той е свръхестествен.

— Не знам какво е.

Голд свали каската и я хвърли на леглото:

— Само налучкваш, нищо повече.

Думите му явно я наскърбиха и тя не продума, сякаш не знаеше как да отговори. Нито пък забелязваше онова, което виждаха Ралф и Алек — адвокат Хауард Голд беше изплашен. Ако се проваляха, щяха да го лишат от правото да упражнява професията си; вече нямаше да се провиква: „Възразявам, господин съдия!“ Нямаше да иска анулиране на процеса.

— Още ми е трудно да приема теорията за Ел Куко и за същества, променящи формата си, но вече приемам, че е имало друг. Заради находките в Охайо и понеже е невъзможно Тери Мейтланд да е бил едновременно на две места.

— Според мен Другия се е издънил, като се е преобразил в Тери Мейтланд — намеси се Алек. — Защото не е знаел, че Тери ще бъде на конференцията в Кап Сити, както и за безупречната му репутация. Повечето му жертви са като Хийт Холмс — хора с тъмно минало, чиито алибита не струват пукната пара.

— Няма логика — възрази Ралф и когато Алек повдигна вежди, побърза да обясни: — Ако той е разполагал с… не знам как да се изразя. Да, имал е спомените му, но не само тях, а нещо като…

— Карта на съзнанието му — подсказа Холи.

— Добре, става. Приемам, че може да е пропуснал нещо, както хората, които четат скоростно, пропускат подробности, докато профучават през текста, но тази конференция е била от голямо значение за Тери.

— Тогава защо го е… — подхвана Алек Пели.

— Може би е бил принуден. — Холи беше взела едното ултравиолетово фенерче и осветяваше стената, на която се очерта призрачен отпечатък от ръката на предишен обитател на стаята — гледка, който Ралф Андерсън би предпочел да си спести. — Може би гладът му е попречил да изчака появата на по-подходяща жертва.

— Или пък не му е пукало — каза Ралф. — Често се случва със серийните убийци, особено малко преди да бъдат заловени. Тед Бънди, Ричард Спек, Джон Гейси… в един момент, започнали да вярват, че те са законът. Че са недосегаеми. Станали прекалено самоуверени, увлекли се и започнали да се изсилват. А този „друг“ не се е изсилил много, нали? Само си помислете: ние щяхме да предявим обвинение на Тери и да го съдим за убийството на Франк Питърсън въпреки всичко, което ни беше известно. Алибито му беше желязно, но бяхме убедени, че е скалъпено.

„И донякъде ми се иска да вярвам, че е било така. В противен случай това ще преобърне на сто и осемдесет градуса представите ми за света, в който живея.“

Втресе го и му се повдигна. Възможно ли е през двайсет и първи век нормален човек да повярва в чудовище, способно да се преобразява в каквото си пожелае? Ако човек повярваше, че Ел Куко на Холи съществува, тогава всичко ставаше ясно. Вселената е безкрайна.

— Вече не е самоуверен — промълви Холи. — Досега, след като е убивал някого, е оставал с месеци на същото място, докато трае преобразяването му. Отивал е другаде едва след пълната или почти пълната промяна. Всичко, което прочетох по въпроса, както и наученото в Охайо потвърждават теорията ми. Сега обаче е бил принуден да промени обичайния си метод. Принуден е бил да избяга от Флинт Сити, след като онзи хлапак е разбрал за скривалището му в обора. Знаел е, че полицията ще довтаса. Ето защо е дошъл тук по-рано от предвиденото, за да не изпуска от око Клод Болтън. И е открил съвършеното скривалище.

— Мерисвил Хол — промълви Алек.

Холи кимна:

— Само че ние имаме предимство: той не подозира, че знаем. Да, Клод знае, че чичото и братовчедите му са погребани там, обаче няма представа, че Другия прекарва времето в хибернация във/или близо до гробища, като предпочита да са свързани с родственици на човека, в когото се преобразява. Убедена съм, че не греша. Трябва да е така!

„Защото ти се иска“ — помисли си Ралф, но колкото и да опитваше, не намираше пукнатини в логиката ѝ. Теорията ѝ беше издържана, стига да повярваха в нещо невероятно: свръхестествено същество, следващо повели, които никога нямаше да разберат.

— Дали Лави няма да му каже? — попита го Алек.

— Не вярвам. Ще си мълчи, защото е в негова полза.

Хауи пак взе едно фенерче и го насочи към дрънчащия климатик, върху който веднага се очертаха призрачни отпечатъци от пръсти. Той изключи фенерчето и подхвърли:

— Ами ако е имал помощник? Граф Дракула си е имал Ренфийлд. Доктор Франкенщайн — гърбушкото Игор, който…

— Това е широко разпространената заблуда — прекъсна го Холи. — В оригиналния филм „Франкенщайн“ асистентът на лекаря се казва Фриц и ролята се изпълнява от Дуайт Фрай, който играе и Ренфийлд в „Дракула“. По-късно Бела Лугоши…

— Грешката е моя, но въпросът остава: има ли съучастник Другия? Някой, на когото е възложил да ни следи. Не ви ли се струва логично? Дори да не знае, че сме разбрали за Мерисвил Хол, той е неспокоен, защото сме твърде близо.

— Разбирам накъде биеш — намеси се Алек, — обаче серийните убийци по принцип са единаци и най-дълго остават на свобода онези, което не се задържат на едно място. Разбира се, има изключения, но мисля, че „нашият човек“ не е сред тях. Прехвърлил се е от Флинт Сити в Дейтън. Ако проследите „кариерата му“ преди Охайо, може би ще откриете убити деца в Тампа, Флорида, или в Портланд, Мейн. Една африканска поговорка гласи: „Човек пътува най-бързо, когато е сам.“ Пък и кой би могъл да му е съучастник?

— Някой откачен! — заяви Хауи.

— Да речем, че си прав — намеси се Ралф. — Как го намира? Чрез обява във вестника или го взема под наем от психиатрична клиника?

— Добре, де — промърмори Голд. — Приемаме, че е сам, крие се в Мерисвил Хол и чака да го хванем. Да го изложим под унищожителните лъчи на слънцето, да му забием кол в сърцето или и двете.

— В романа от Брам Стокър отсякоха главата на Дракула и му запушиха устата с чесън — обясни Холи.

Хауи хвърли фенерчето на леглото и вдигна ръце:

— Бива. Отиваме в „Шопуел“, купуваме чесън и сатър, защото пропуснахме да се снабдим от „Хоум Депо“.

— И куршум в главата ще свърши работа — намеси се Ралф.

Помълчаха, като че ли обмисляха всички варианти, после Голд заяви, че отива да си легне, и добави:

— Преди това ми кажете какъв е планът за утре.

Ралф предположи, че Холи ще отговори, но тя безмълвно извърна поглед към него. Едва сега той забеляза с тревога (и със съчувствие) тъмните сенки под очите ѝ и бръчките, вдълбали се в ъгълчетата на устните ѝ. Самият той беше уморен, навярно всички бяха изтощени, ала Холи Гибни беше на края на силите си, само куражът ѝ я крепеше. За човек с нестабилна психика това бе равнозначно на ходене по тръни. Или по натрошени стъкла.

— Няма да предприемаме каквото и да било преди девет — отговори той. — Трябва да спим поне осем часа, дори повече, ако е възможно. После си стягаме багажа, напускаме хотела, връщаме се в къщата на Болтън да вземем Юн ѝ оттам потегляме към Мерисвил Хол…

— Което ще е голяма грешка, ако искаме Клод да си помисли, че се връщаме у дома — прекъсна го Алек. — Ще се учуди, че не тръгваме обратно към Плейнвил.

— Добре де, ще кажем, че първо отиваме в Типит, защото… ммм… ами, понеже сме забравили да купим нещо от „Хоум Депо“.

— Доста прозрачно — отбеляза Хауи.

— Помниш ли името на щатския полицай, който навести Клод, за да разговаря с него?

Ралф не си спомняше, но в айпада си беше въвел цялата информация, свързана с този случай. Процедурата си е процедура дори когато преследваш вампир.

— Казва се Оуен Сайп.

— Добре. Ще кажете на Клод и на маминка (което ще е равнозначно да кажете на Другия, ако той наистина чете мислите на Болтън), че се е обадил полицай Оуен Сайп, за да съобщи, че човек, отговарящ на описанието на Клод, е издирван от ченгетата в Типит във връзка с обир, кражба на кола или проникване с взлом в частен дом. Юн ще потвърди, че Клод си е бил вкъщи през цялата нощ…

— Не и ако самият той е спал в беседката — намръщи се Ралф.

— Твърдиш, че не би могъл да чуе, когато Клод включи двигателя? Гърнето на неговата таратайка още преди две години е било за смяна.

Ралф се усмихна:

— Имаш право.

— Така. Казвате, че заминавате за Типит да разберете за какво става въпрос и че ако тази следа води наникъде, отлитаме обратно за Флинт Сити. Как ти се струва?

— Добре. Само гледай Клод да не види фенерчетата и каските.

15.

Единайсет часът мина и замина; Ралф лежеше на изтърбушения мотелски креват и си казваше, че трябва да изгаси лампата, обаче не я изключваше. Обади се на Джийни и разговаря с нея почти половин час — за разследването, за Дерек, за маловажни неща. После реши да включи телевизора — може би любимите на Лави Болтън среднощни проповедници щяха да му подействат като приспивателно… или поне щяха да прекратят безумната гонитба на мислите в главата му, — но като натисна копчето на дистанционното, на екрана се появи съобщение: В МОМЕНТА САТЕЛИТНАТА АНТЕНА НЕ РАБОТИ, БЛАГОДАРИМ ВИ ЗА ТЪРПЕНИЕТО. Тъкмо когато посегна да изгаси нощната лампа, някой тихо почука на вратата. Той прекоси стаята, понечи да отвори, но се отказа и погледна през шпионката — напразно, защото беше зацапана от мръсотия или от нещо друго.

— Кой е? — попита.

— Аз съм. — Гласът на Холи беше плах като почукването ѝ.

Ралф ѝ отвори. Тениската ѝ се беше измъкнала от панталона, сакото, което беше наметнала, защото навън бе застудяло, бе провиснало комично на една страна. Надигащият се вятър разрошваше късата ѝ прошарена коса. Ралф забеляза, че тя носи айпада си, после забеляза и друго — че той е по боксерки, които не се закопчават отпред и леко зеят. Спомни си как като хлапета се майтапеха: „Кой ти даде разрешително за продажба на хотдози?“

— Събудих ли те?

— Не. Заповядай.

Тя се поколеба, после влезе в стаята и седна на единствения стол, а Ралф побърза да си обуе панталона и започна да я кори:

— Защо не се опиташ да поспиш, Холи? Изглеждаш капнала от умора.

— Вярно е. Само че понякога ми се струва, че когато съм преуморена, заспивам по-трудно. Особено ако съм разтревожена и притеснена.

— Защо не опиташ с амбиен?

— Не се препоръчва на хора, които вземат антидепресанти.

— Разбирам.

— Направих някои проучвания. Понякога това ми помага да заспя. Започнах с вестникарските публикации за трагедията, за която ни разказа майката на Клод. Била е широко отразена, открих любопитни подробности. Реших, че ще представляват интерес за теб.

— Ще ни помогнат ли?

— Така мисля.

— Тогава ме интересуват.

Той се настани на леглото, Холи седна на крайчеца на стола.

— Така. Лави говореше за входа на Ахига, спомена още как от джоба на единия близнак била изпаднала пластмасова фигурка, изобразяваща вожда Ахига. — Тя включи айпада си. — Тази фотография е заснета през 1988 година.

На тонираната в сепия снимка се виждаше индианец с благородно лице, заснет в профил. На главата си носеше украса от пера, които му стигаха до кръста.

— Отначало вождът живеел с малка група от племето навахо в резервата „Тигуа“ близо до Ел Пасо, после се оженил за белокожа и се преселил първо в Остин, където с него се отнасяли зле, после в Мерисвил — там го приели като свой, след като си отрязал косата и приел християнската вяра. Жена му имала малко спестени пари, с които отворили Мерисвилския пункт за разменна търговия, който след време бил преобразуван в „Индиански мотел & закусвалня“.

— Мил роден дом. — Ралф огледа мизерната стая.

— Да. Ето тук е вождът Ахига през 1926-а, две години преди да почине. По това време вече се е казвал Томас Хигинс. — Тя му показа втора снимка.

— Леле! Ако не беше същият благороден профил, нямаше да го позная. — Профилът беше същият, но страната откъм обектива беше прорязана от бръчки и украсата за глава я нямаше. Бившият вожд на племето навахо носеше очила без рамки, бяла риза и вратовръзка.

— Освен че упражнявал най-успешната търговска дейност в Мерисвил, вождът Ахига, наричан още Томас Хигинс, бил откривателят на пещерата и човекът, който организирал първите туристически обиколки. Били много популярни.

— Само че пещерата носи името на градчето вместо неговото — промърмори Ралф. — Не ме учудва. Може да е приел християнството и да е бил преуспяващ търговец, но за местните си е останал червенокож. От друга страна, мисля, че са се отнасяли с него по-човеколюбиво, отколкото християните в Остин. Трябва да им го признаем. Продължавай.

Тя му показа друга снимка — дървена табела с рисунка на вожда Ахига с индианската украса от пера на главата и с надпис отдолу: КЪМ НАЙ-ИНТЕРЕСНИТЕ ПИКТОГРАМИ. Холи плъзна пръст по екрана, за да увеличи изображението, и Ралф видя пътека през скалите.

— Пещерата носи името на града, но вождът е получил „утешителна печалба“ — нарекли са Ахига задния вход. Е, не е грандиозен като „Залата на звуците“, но пък води право към нея. През този вход персоналът внасял доставките, той служел и за евакуация при спешни случаи.

— Оттам са влезли спасителните екипи, надявайки се да открият друг коридор, който да ги отведе при децата, така ли?

— Точно така. — Холи се приведе към екрана, очите ѝ блестяха. — Главният вход не само е преграден с дъски, Ралф, ами е циментиран. Местните не са искали други трагични случаи. Входът на Агиха също е бил преграден, но в нито една дописка не се споменава, че е бил циментиран.

— Не означава, че не е бил.

Холи нетърпеливо тръсна глава:

— Знам, но ако не са го…

— … свръхестественото същество е влязло оттам. Убедена си.

— Първо трябва да огледаме входа и ако забележим влизане с взлом…

— Разбирам — прекъсна я Ралф — и съм съгласен с теб. Браво. Истинска професионалистка си, Холи.

Тя срамежливо сведе поглед и смотолеви някакви благодарствени думи като жена, която не знае как да приема комплименти:

— Много си любезен.

— Не е любезност. По-способна си от Бетси Ригинс и сто пъти по-способна от онова нещо, заемащо ценно пространство и наречено Джак Хоскинс. Той скоро ще се пенсионира и ако зависеше от мен, щях да те назнача на секундата.

Холи поклати глава, обаче с усмивка:

— Стигат ми нарушителите на съдебната гаранция, мошениците, опитващи се да препродадат откраднати вещи, и изгубените кучета. Никога повече не искам да участвам в разследване на убийство.

Ралф стана:

— Връщай се в стаята си и гледай да поспиш. Ако предположенията ти са верни, утре ще сме като във филм.

— След малко. Дойдох тук и заради нещо друго. Седни, ако обичаш.

16.

Макар че сега беше много по-силна и уравновесена личност, отколкото в деня, когато имаше щастието да се запознае с Бил Ходжис, Холи нямаше навика да поучава хората да си променят поведението, нито да твърди, че допускат голяма грешка. По-младата Холи Гибни приличаше на изплашено мишле, бързащо да се скрие в дупката си, и често си казваше, че единствено самоубийството ще я избави от непрекъснатия страх, усещането за непълноценност и срама. В деня, в който Бил седна до нея зад сградата на погребалната агенция, в която тя не можеше да се насили да влезе, Холи изпитваше най-вече усещането, че е загубила нещо жизненоважно; не само портмонето или кредитната карта, а живота, който можеше да води, ако обстоятелствата бяха малко по-различни или ако Бог беше благоволил при сътворяването ѝ да вложи в нея малко повече от някакво важно химическо вещество.

„Мисля, че е твое и си го загубила — беше казал Бил, без всъщност да го изрече. — Заповядай, прибери си го в джоба.“

Той вече беше мъртъв, а тя се беше запознала с друг човек, който толкова много приличаше на покойния ѝ ментор: притежаваше неговата интелигентност, чувството му за хумор и най-вече упоритостта му. Сигурна беше, че Бил ще го хареса, защото и детектив Ралф Андерсън не се отказваше, докато не довърши започнатото.

Но помежду им имаше и разлики, и то не само защото Ралф бе с трийсет години по-млад, отколкото бе Бил, когато почина. Една от тези разлики бе, че Ралф Андерсън беше допуснал ужасната грешка да арестува публично Тери Мейтланд, без да проумее напълно сериозността на случая — може би не най-фаталната, макар чувството за вина да не му даваше покой.

„Господи, помогни ми да му кажа всичко, което съм си намислила, защото друга възможност няма да имам. И го накарай да ме чуе, Господи, моля те.“

Събра сили и каза:

— Всички говорите за Другия в условно наклонение.

— Извини ме, не те разбирам, Холи.

— Напротив, мисля, че разбираш. „Ако съществува. При условие че той съществува. Да предположим, че съществува.“

Ралф не продума, не се опита да я обори.

— Мнението на другите не ме интересува, но е важно ти да повярваш, Ралф. Много е важно за мен. Аз вярвам, само че не е достатъчно.

— Холи…

— Не! — сопна се тя. — Не! Изслушай ме. Давам си сметка, че е налудничаво. Питам те обаче дали идеята за Ел Куко е по-необяснима от ужасяващите събития, които се случват по света? Нямам предвид природните бедствия и злополуките, а онова, което хората причиняват на ближните си. Нима Тед Бънди не е бил само вариант на Ел Куко, ужасно същество, преобразяващо се в каквото пожелае, с едно лице за познатите си и с друго за жените, които е убил? Последното, което жертвите му са виждали, е истинският му образ, образа на Ел Куко. И не е само той, има и много други. Те са сред нас — знаеш го. Те са пришълци отдругаде. Чудовища извън пределите на разума ни. Ти вярваш в съществуването им, нали? Вкарал си зад решетките някои, може би си наблюдавал екзекуциите им.

Ралф не отговори, думите ѝ бяха предизвикали хаос в главата му.

— Ще те попитам нещо — продължи Холи. — Да предположим, че Тери Мейтланд наистина е убил момченцето, ръфал е плътта му и го е изнасилил с клон. По-лесно ли щеше да си го обясниш от чудовището, което може би се крие в пещерата? Щеше ли да си в състояние да кажеш: „Разбирам какво представляват мракът и злото, скрити зад маската на обичания от всички треньор и примерен гражданин? Знам точно какво го е подтикнало към ужасното деяние“?

— Не. Арестувал съм мъже, извършили неописуеми жестокости — и една жена, удавила бебенцето си във ваната, — но никога не разбрах защо. Мисля, че в повечето случаи и те не разбират себе си.

— Аз също не разбрах защо Брейди Хартсфийлд беше решил да се самоубие по време на рокконцерт и да погуби заедно със себе си повече от хиляда невинни хлапета. Моля те само за едно. Повярвай в превръщенеца, дори само за двайсет и четири часа. Ще можеш ли?

— А ти ще можеш ли да заспиш, ако кажа „да“?

Тя кимна, без да откъсва поглед от него.

— Тогава ще повярвам. През следващите двайсет и четири часа Ел Куко съществува. Друг е въпросът дали се крие в Мерисвил Хол, но той съществува.

Холи облекчено въздъхна и се изправи — жена с разрошена от вятъра прошарена коса, с накриво наметнато сако и с тениска, измъкната от панталона. Ралф си помисли, че тя изглежда и очарователна, и безкрайно уязвима.

— Добре. Отивам да си легна.

Той я изпрати до вратата и когато Холи пристъпи в нощта, промълви:

— Вселената е безкрайна.

— Точно така. Проклетото нещо няма край. Лека нощ, Ралф.