Другият

1.

Ралф не беше споделил с Джийни най-ужасното си подозрение, засягащо Самюълс — че областният прокурор се е надявал пред съда да се съберат тълпи от справедливо разгневени граждани на Флинт Сити, — затова когато в сряда вечерта Самюълс позвъни на вратата на семейство Андерсън, тя с половин уста го покани да влезе и не се постара да скрие неприязънта си към него.

— Той е в двора отзад — избърбори, обърна му гръб и тръгна към дневната, където тази вечер Алекс Требек нахъсваше всички участници в „Джепърди“ да се раздадат докрай. — Знаеш как да стигнеш дотам.

Господин областният прокурор, който тази вечер носеше джинси, маратонки и сива тениска, остана за миг в антрето, сякаш се питаше как да постъпи, после я последва. Пред телевизора имаше две кресла; на по-голямото и по-износеното не седеше никой. Самюълс взе от масичката между креслата дистанционното и намали звука на телевизора. Джийни продължи да се взира в екрана, където участниците се бореха с категорията „Злодеи в литературата“. Отговорът, изписан най-отдолу, гласеше: „Тя поиска да обезглавят Алиса.“

— Лесен въпрос — обади се Самюълс. — Отговорът е „Царицата на сърцата“. Как е той, Джийни?

— А ти как мислиш?

— Съжалявам, че събитията се развиха по този начин.

— Нашият син е научил, че баща му е отстранен от работа — каза тя, все така взирайки се в екрана. — Прочел го е в интернет. Разбира се, разтревожен е, но новината, че любимият му треньор е бил застрелян пред съда, го е потресла. Настоява да се върне у дома. Помолих го да остане още няколко дни и да се убеди, че наистина иска да напусне лагера. Предпочетох да скрия, че баща му още не е готов да застане очи в очи с него.

— Не е отстранен, а е в отпуск. Платен отпуск. Такава е процедурата, когато полицай застреля някого…

— Не по врат, а по шия! Не на мене, ако обичаш! — прекъсна го Джийни. — Ралф каза, че има опасност „отпускът“ да продължи половин година, и то ако се съгласи да се подложи на задължителния психотест.

— Защо да не се съгласи?

— Мисли да напусне.

Самюълс машинално вдигна ръка към главата си, обаче перчемът беше покорен (поне досега) и той я отпусна.

— В такъв случай можем да станем съдружници. В този град няма свястна автомивка.

Джийни за първи път извърна очи от телевизора и ги впери в прокурора:

— Какво намекваш?

— Няма да се кандидатирам за втори мандат.

Устните ѝ се разтегнаха в злобна усмивка, режеща като остър нож, която и собствената ѝ майка не би познала:

— Ясно. Ще напуснеш, преди да са те изритали.

— Да, ако предпочиташ тази фраза.

— Предпочитам я — промърмори Джийни. — Иди при него, господин бъдещ прокурор в оставка, и му предложи съдружие. Обаче бъди готов да те замери с нещо тежко.

2.

Ралф седеше на сгъваем платнен стол; държеше кутийка с бира, на земята до него стоеше хладилна чанта. Чу как се тресна кухненската врата и се озърна, но като видя Самюълс, обърна глава и отново се втренчи в плодното дръвче отвъд оградата.

— Я, зидарка! — възкликна. — Не съм виждал такава птичка от памтивека.

Нямаше друг стол, затова прокурорът се настани на пейката до дългата маса за пикник, където бе седял вече няколко пъти, но при по-щастливи обстоятелства. Погледна към дървото и промърмори:

— Не я виждам.

— Ето я! — Ралф посочи малката птичка, която разпери криле и отлетя.

— Според мен не беше зидарка, а врабец.

— Време е да отидеш на очен лекар. — Андерсън извади от хладилната чанта кутийка бира „Шайнър“ и я подаде на Самюълс.

— Джийни ми каза, че смяташ да се пенсионираш.

Ралф сви рамене, но не продума.

— Ако е заради психотеста, не бива да се притесняваш. Направи онова, което беше длъжен да сториш.

— Не е заради това. Нито дори заради оператора. Знаеш ли какво му се случи? Първият куршум, който изстрелях, улучи камерата му и парчетата се разлетяха навсякъде. Едно попадна в окото му.

Прокурорът не знаеше тази подробност, обаче предпочете да замълчи и да отпива от бирата, въпреки че мразеше тази марка.

— Вероятно ще го загуби — продължи Андерсън. — Лекарите от „Дин Макгий“ в Оклахома Сити се опитват да го спасят, но има опасност да не успеят. Как мислиш, някой ще назначи ли едноок оператор? Вероятно, може би или никога? Кой отговор избираш?

— Ралф, някой те блъсна, когато стреляше. И още нещо — ако този човек не държеше камерата пред лицето си, може би щеше да загине. Това е утешителното.

— О, да, много утешително. Обадих се на жена му да се извиня. А тя каза: „Ще съдим полицията на Флинт Сити за десет милиона долара, а като спечелим делото, ще се захванем с теб.“ И ми затвори.

— Няма да спечелят. Питърсън беше въоръжен, а ти си вършеше работата.

— И операторът си вършеше работата.

— Не е същото. Той имаше избор.

— Не си прав, Бил. — Андерсън се извърна, за да го погледне. — Той имаше работа. А онова беше зидарка, да му се не види!

— Ралф, моля те да ме изслушаш. Мейтланд уби Франк Питърсън. Братът на Питърсън уби Мейтланд. Повечето хора го приемат като саморазправа — око за око, зъб за зъб. И според мен имат право. Разчистване на сметки.

— Тери каза, че не го е извършил. Знаеше, че умира, и твърдеше, че е невинен.

Самюълс стана и закрачи напред-назад.

— Какво друго да каже, след като жена му беше коленичила до него и ридаеше безутешно? — подхвърли. — Нима очакваше да си признае, че е насилил момчето и му е прегризал гърлото — може би не в този ред, но това е без значение, — а като капак се е изпразнил върху него?

— Налице са куп доказателства, които подкрепят предсмъртното му признание.

Самюълс измарширува обратно до Ралф и впери поглед в него:

— Откриха неговата ДНК в семенната течност и това е най-сигурното доказателство за вината му. Тери е убил момчето. Не знам как е нагласил алибито си, обаче знам, че е виновен.

— Защо си дошъл? За да убедиш мен или себе си?

— Убеден съм в правотата си. Дойдох само да ти кажа, че знам кой пръв е откраднал белия бус.

— Нима вече има значение? — промърмори Ралф, но прокурорът забеляза любопитството в погледа му.

— Ако питаш дали информацията хвърля светлина върху този грозен и заплетен случай, отговорът е отрицателен. Обаче фактите са безкрайно интересни. Интересуват ли те?

— Разбира се.

— Бусът е бил откраднат от дванайсетгодишен хлапак.

— Дванайсетгодишен? Поднасяш ли ме?

— Не. В допълнение ще кажа, че малкият тарикат е бил на път месеци наред. Добрал се чак до Ел Пасо, където полицай го арестувал, когато спял в поредната открадната кола — някакъв буик — на паркинга на „Уолмарт“. Пътьом е забърсал четири возила, обаче бусът е бил първото. Зарязал го в Охайо и се прехвърлил на друг автомобил. Оставил ключа на таблото — точно както предположихме — добави гордо Самюълс и Ралф си помисли, че донякъде гордостта му е основателна — поне една от теориите им се беше оказала вярна.

— Обаче още не знаем как бусът се е озовал тук, нали? — промърмори. Нещо му се изплъзваше и това не му даваше покой. Някаква наглед незначителна подробност.

— Така е — кимна Самюълс. — Дойдох да ти разкажа за буса. Реших, че ще ти е интересно.

— Е, вече ми го каза.

Самюълс отпи още една глътка бира и остави кутийката на дървената маса:

— Няма да се кандидатирам за втори мандат.

— Така ли?

— Да. Нека онзи търтей Ричмънд да ме наследи и да види колко ще го заобичат хората, когато откаже да се занимава с осемдесет процента от делата, които се трупат на бюрото му. Казах на жена ти какво съм решил, а тя не прояви и грам съчувствие към мен.

— Виж, Бил, дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм те обвинявал пред нея за случилото се. Думичка не съм казал против теб. Защо да злословя? Аз предложих да арестуваме Тери по време на бейзболния мач и когато в петък ме разпитват хората от Вътрешна сигурност, непременно ще изтъкна този факт.

— Не съм очаквал нещо различно.

— От друга страна, както вече споменах, ти не се опита да ме разубедиш.

— Бях убеден, че е виновен. Още съм убеден, макар Тери да продължи да твърди обратното, знаейки, че умира. Не проверихме алибито му, понеже той познава всички в този проклет град и се страхувахме да не го подплашим…

— Освен това решихме, че е безсмислено, и се издънихме яко…

— Добре, ясно, престани да ми го натякваш! И още нещо: вярвахме, че той е много опасен, особено за малките момчета, а в събота вечерта беше заобиколен от тях. Бедата е, че като стигнахме до съда, трябваше да го вкараме през задния вход. Грешката ми е, че не настоях за това.

Самюълс заклати глава толкова силно, че непокорният му перчем отново щръкна:

— Не се обвинявай! Прехвърлянето от затвора до съда е в компетенциите на шерифа, а не на градската полиция.

— Дулин нямаше да ме послуша. — Ралф пусна в хладилната чанта празната кутийка от бира и погледна прокурора в очите: — Нито пък теб. Мисля, че го знаеш.

— Минало-заминало. Минало свършено… или каквато там е поговорката. Случаят е приключен, макар че може би ще остане отворен…

— Наричат ги ОБР — отворени, но без развитие. Този ще остане такъв дори ако Марси Мейтланд заведе гражданско дело срещу полицията на основание, че съпругът ѝ е бил убит в резултат на небрежност. И като нищо ще го спечели.

— Има ли такова намерение?

— Не знам. Още не мога да събера достатъчно смелост да се срещна с нея. Може би Хауи ще ти подскаже какво ѝ се върти в главата.

— Май не е зле да поговоря с него. Да се опитам да потуша пожара, както се казва.

— Тази вечер си извор на мъдри поговорки, адвокате.

Самюълс взе кутийката с бира, намръщи се и я върна обратно. Забеляза, че Джийни Андерсън ги наблюдава през прозореца на кухнята. Не помръдваше, изражението ѝ беше непроницаемо.

— Майка ми вярваше в „Съдба“ — промърмори той.

— И аз вярвам — кисело отбеляза Ралф, — обаче след случилото се с Тери вярата ми е разколебана. Малкият Питърсън сякаш изникна от нищото. От нищото!

Самюълс се поусмихна:

— Не говоря за предопределението, а за списанието за паранормални явления — духове, житни кръгове, извънземни и Бог знае още какво. Мама ми четеше от него, когато бях малък. Една статия ми направи дълбоко впечатление. Озаглавена беше „Стъпки в пясъка“ и в нея се разказваше за младоженци на сватбено пътешествие в пустинята Мохаве. Една нощ опънали палатката си сред горичка от тополи, а когато на другата сутрин младата жена се събудила, съпруга ѝ го нямало. Излязла от горичката, стигнала до мястото, откъдето започвал пясъкът, и видяла следите на мъжа си. Започнала да го вика, ала той не отговорил.

— Оооо! — ахна Ралф като човек, който гледа филм на ужасите.

— Проследила следите до първата дюна, после до втората. Ставали все по-ясни, очевидно били отскоро. Проследила ги до третата дюна…

— После до четвъртата и до петата — благоговейно прошепна Ралф. — И до днес продължава да върви по следите. Бил, не ми се ще да ти прекъсна страшната история, обаче смятам да хапна пай, да взема душ и да си легна.

— Не бързай, изслушай ме. Тя стигнала само до третата дюна. Стъпките заобикаляли пясъчното възвишение, после спирали. Наоколо се ширела само безбрежната пустиня. Жената никога повече не видяла съпруга си.

— Нима вярваш на тази история?

— О, не, давам си сметка, че е глупава, но не е там въпросът. Това е метафора. Проследихме стъпките на Тери, защото такива са служебните ни задължения. Така повелява дългът ни, ако ти харесва повече. Проследихме ги, докато спряха в понеделник сутринта. Налице ли е загадка? Да. Някои въпроси ще останат ли завинаги без отговор? Да, освен ако случайно не се натъкнем на нова, удивителна информация. Случва се понякога. Тъкмо затова хората продължават да се питат каква е съдбата на легендарния профсъюзен лидер Джими Хофа, изчезнал мистериозно през 1975-а. Затова се опитват да разгадаят какво се е случило с екипажа на кораба „Мария Селесте“. Затова се водят спорове дали Осуалд е имал съучастници при покушението над Кенеди. Понякога следите спират и нямаме избор, освен да се примирим.

— А, не е точно така, има една голяма разлика — възрази Ралф. — Жената в твоята история би могла да вярва, че съпругът ѝ е жив… някъде. Може да вярва в това, докато остарее. Само че когато Марси стигна до края на стъпките на мъжа си, той беше пред очите ѝ — проснат мъртъв на тротоара. Ще го погребе утре, така пише в некролога му в днешния вестник. Предполагам, че на погребението ще присъстват само тя и момичетата. Плюс петдесетина „лешояди“ зад оградата, които ще ги обсипват с въпроси и ще ги снимат.

Самюълс въздъхна:

— Достатъчно. Отивам си у дома. Разказах ти за хлапака — между другото, казва се Мърл Касиди — и ми е ясно, че не желаеш да чуеш нищо повече…

— Не, остани още малко — прекъсна го Андерсън. — Разказа ми една история, сега аз ще ти разкажа друга. Не съм я прочел в списание за паранормални явления, а е нещо, което съм изживял. Всяка дума отговаря на истината.

Прокурорът отново седна на пейката.

— Когато бях хлапе — на десет-единайсет, горе-долу на възрастта на Франк Питърсън, — мама често купуваше пъпеши от фермерския пазар, когато им беше сезонът. Много ги обичах тогава. Ароматът им е божествен, дините не могат да се сравняват с тях. Един ден тя донесе три-четири пъпеша и аз веднага я попитах може ли да разрежа единия. „Може — отвърна ми, — само не забравяй да изхвърлиш в умивалника семките.“ Глупаво беше да ми напомня, защото дотогава вече имах опит с разрязването на пъпешите. Следиш ли ми мисълта?

— Ами… да. Сигурно си си порязал пръста.

— Не, обаче мама се уплаши, защото изпищях така, че сигурно ме чуха и съседите. Дотича при мен, а аз само пищях и сочех пъпеша на кухненския плот. Бях го разрязал надве и вътре гъмжеше от мухи и от излюпените им ларви — гнусни бели червейчета. Мама напръска с „Райд“ онези на плота. После уви останките в кърпа за бърсане на съдове и ги изхвърли в кофата за смет в задния двор. Оттогава само като видя парче пъпеш, ми призлява, камо ли да го ям. Това е моята метафора относно Тери Мейтланд, Бил. Наглед пъпешът беше чудесен, кората му беше непокътната. Нямаше как мухите да са проникнали вътре, обаче някак си бяха успели.

— Майната му на твоя пъпеш! Майната ѝ на метафората ти! Отивам си у дома. Все пак помисли, преди да напуснеш работа, Бил, става ли? Жена ти предположи, че бързам да напусна, преди да са ме изритали, но ти няма да си принуден да се изправиш пред избирателите, само пред три пенсионирани ченгета, съставляващи жалкия Отдел за вътрешни разследвания, плюс психолог, разчитащ на жалките подаяния от общината, за да закрепи частната си практика, която почти е предала Богу дух. И още нещо: ако напуснеш, всички ще останат с убеждението, че сме се издънили.

Ралф го изгледа, после гръмко се засмя:

— Ама ние се издънихме. Нима още не си го разбрал, Бил? Издънихме се, и то жестоко. Купихме пъпеш, който изглеждаше чудесно, но като го разрязахме пред очите на целия град, видяхме гъмжило от личинки. Нямаше как да са попаднали вътре, обаче ги имаше.

Самюълс бавно тръгна към кухнята. Отвори мрежестата врата, после се обърна (перчемът му игриво заподскача напред-назад) и посочи дървото отвъд оградата:

— Не беше зидарка, а врабец, да му се не види!

3.

Малко след полунощ (приблизително по времето, когато последният останал от семейство Питърсън се учеше как да си направи примка, използвайки любезните указания в Уикипедия) Марси Мейтланд се събуди от писъците, които долитаха от стаята на по-голямата ѝ дъщеря. Отначало пищеше Грейси (майката винаги разпознава гласовете на децата си), после запищя и Сара и гласовете им се сляха в ужасяваща хармония. Беше първата нощ, през която двете не спяха в стаята на родителите си, но бяха настояли да са заедно и според Марси това щеше да продължи известно време. Нямаше нищо лошо в това.

Лошото бяха неистовите писъци.

Марси не си спомняше как изтича до стаята на Сара в дъното на коридора — тези мигове ѝ се губеха. Помнеше само как стана от леглото, как се озова пред отворената врата на Сара и под светлината на пълната луна, нахлуваща през прозореца, видя дъщерите си, които седяха прегърнати в леглото.

— Какво има? — извика и се огледа, очаквайки да види човек, влязъл в стаята. Отначало ѝ се стори, че той (беше убедена, че е мъж) стои приведен до прозореца, после си даде сметка, че гледа купчина захвърлени жилетки, тениски и маратонки.

— Тя е виновна! — извика Сара. — Грейс! Каза, че вижда някакъв човек. Много се изплаших, мамо!

Марси седна на леглото, издърпа по-малката си дъщеря от ръцете на Сара и я прегърна, без да престава да се озърта. Дали непознатият се е скрил в дрешника? Може би — вратата беше затворена. Може да се е шмугнал там, когато е чул стъпките ѝ по коридора. Ами ако е под леглото? Отново усети познатия страх от детството, докато очакваше ръката му да се вкопчи в глезена ѝ. Навярно в другата имаше нож…

— Грейси? Грейси? Кого видя? Къде?

Грейс, която плачеше толкова силно, че не можеше да продума, само посочи прозореца.

Марси тръгна натам, макар при всяка стъпка да се боеше, че краката ще ѝ изневерят. Питаше се дали от полицията още наблюдават къщата. Хауи беше казал, че периодично ще я обхождат, обаче това не означаваше, че непрекъснато ще са на пост, освен това прозорецът на Сара — всъщност всичките им прозорци гледаха или към задния двор, или към страничния, между тяхната къща и къщата на семейство Гандърсън, които бяха заминали на почивка.

Прозорецът беше заключен. Дворът (под лунната светлина всяко стръкче трева сякаш хвърляше сянка) беше пуст.

Тя отново седна на леглото и помилва Грейси по сплъстената от пот коса, после попита:

— Сара, ти видя ли нещо?

— Ами… — Сара се позамисли. Още прегръщаше сестра си, която ридаеше и беше притиснала глава до рамото ѝ. — Не. За миг ми се стори, че виждам нещо, но сигурно се бях изплашила от писъците на Грейси, която викаше: „Човекът! Човекът!“ Всъщност отвън нямаше никой. — Обърна се към сестра си и се опита да я успокои: — Никой нямаше навън, честно.

— Сънувала си кошмар, миличка — промълви Марси и наум добави: „И може би е само първият.“

— Там беше… — прошепна Грейси.

— Ако е така, сигурно е летял — възрази Сара, говорейки възхитително разумно, като се има предвид, че само преди минути се беше събудила от писъците на сестра си. — Защото стаите ни са на втория етаж, нали така?

— Не знам и не ме интересува. Видях го! Косата му беше черна, къса и щръкнала. Лицето му беше особено… като направено от пластилин. Вместо очи имаше сламки.

— Ясно, сънувала си кошмар — спокойно отбеляза Сара, като че ли с това темата се изчерпваше.

— А сега вие, госпожици, идвате с мен — каза Марси, като също се стараеше да говори спокойно. — Ще останем заедно до сутринта.

Те безмълвно се подчиниха. Тя ги накара да легнат от двете ѝ страни и само след пет минути десетгодишната Грейси отново заспа.

— Мамо? — прошепна Сара.

— Какво, миличко?

— Страхувам се от погребението на татко.

— И аз.

— Не искам да ходя… И Грейси не иска.

— И на мен не ми се иска, скъпа, обаче ще отидем. Ще бъдем смели, както би искал баща ти.

— Татко толкова ми липсва, че не мога да мисля за друго.

Марси я целуна по слепоочието:

— Заспивай, малката ми.

След известно време Сара се унесе. Марси лежеше между дъщерите си, взираше се в тавана и си мислеше как в съня си Грейс е погледнала през прозореца… сън, който е изглеждал толкова реален, че ѝ се е сторил като наяве.

Вместо очи имаше сламки.

4.

Малко след три през нощта (приблизително по времето, когато Фред Питърсън, понесъл един стол от дневната и с въжето с клупа, преметнато през рамото му, излезе в задния двор на къщата си) Джийни Андерсън се събуди, защото ѝ се пишкаше, и видя, че мъжа ѝ го няма в леглото. Тя отиде до тоалетната, после слезе на долния етаж и завари Ралф на любимото му кресло пред телевизора; седеше неподвижно и се взираше в тъмния екран. Погледна го през очите на любяща съпруга и забеляза, че е отслабнал, откакто бяха открили трупа на Франк Питърсън.

Сложи ръка на рамото му.

— Бил Самюълс каза нещо, което не ми дава мира — промърмори той, без да се обърне.

— Какво?

— Тъкмо в това е работата, че не знам. Все едно е дума, която ти е на върха на езика.

— Свързано ли е с хлапака, който е откраднал буса?

Късно вечерта, когато бяха в леглото, той ѝ беше разказал за разговора си с прокурора и за приключенията на дванайсетгодишния крадец, забележителни заради факта, че хлапакът беше стигнал от щат Ню Йорк чак до Ел Пасо, след като бе откраднал и шофирал четири коли една след друга. Е, може би не беше толкова забележителна, че да бъде описана в списание „Съдба“, но все пак — удивителна. „Сигурно е ненавиждал пастрока си“ — бе отбелязала Джийни, преди да изгасят нощната лампа.

— Да, струва ми се, имаше нещо общо с него — промърмори Ралф. — В буса зърнах и някакво парче хартия. Смятах да му обърна повече внимание, но след суматохата ми изскочи от ума. Мисля, че не съм ти го споменавал.

Джийни се усмихна и му разроши косата, която (също като тялото му) изглеждаше излиняла в сравнение с преди няколко месеца:

— Напротив, каза ми. Дори уточни, че ти е заприличало на парче от меню на ресторант с храна за вкъщи.

— Убеден съм, че е някаква улика.

— И това ми каза, скъпи.

— Смятам утре да отида в участъка и да го разгледам по-внимателно. Може да ми помогне да си спомня казаното от Бил.

— Добре си го намислил. Крайно време е да направиш още нещо, освен да се обвиняваш. Знаеш ли, препрочетох разказа от По. Разказвачът споделя, че бил най-популярното момче в училището, докато не се появил хлапак със същото име.

Ралф хвана ръката ѝ и я целуна някак разсеяно — личеше си, че мислите му са заети с друго.

— Дотук няма нещо особено — промърмори. — Уилям Уилсън не е често срещано име като Джо Смит, но пък и не е необичайно като Збигнев Бжежински.

— Така е, обаче скоро разказвачът открива, че с новодошлия са родени на една и съща дата, освен това носят еднакви дрехи. А най-страшното е, че си приличат като две капки вода и хората не ги различават. Не ти ли се струва познато?

— Да…

— Животът си върви, Уилям Уилсън Едно продължава да се среща с Уилям Уилсън Две и тези срещи винаги завършват зле за номер Едно, който става престъпник и твърди, че е по вина на двойника му. Следиш ли ми мисълта?

— Май да, макар че минава три сутринта.

— Накрая Уилям Уилсън Едно намушква с меч двойника си, обаче като застава пред огледалото, вижда, че е намушкал себе си.

— Защото вторият Уилям Уилсън никога не е съществувал, предполагам.

— Грешиш. Мнозина го били виждали. Накрая обаче Уилям Уилсън Едно получил халюцинации и се самоубил. Вероятно защото не е издържал раздвояването.

Джийни очакваше Ралф да възрази, обаче той кимна:

— Има логика. Всъщност отлично попадение от психологическа гледна точка. Особено за… кога? За края на деветнайсети век ли?

— Да, приблизително. В колежа посещавах курс по американска готика и прочетохме много разкази от По, включително този. Преподавателят ни каза, че читателите имат погрешно мнение за По — вярват, че той пише фантастични разкази за свръхестественото, а всъщност те са реалистични истории за анормална психология.

— Да, но той е творил по времето, преди да стане известно изследването на пръстовите отпечатъци и ДНК — усмихна се Ралф. — Да си лягаме. Струва ми се, че сега ще мога да заспя.

— Момент — спря го Джийни. — Ще те попитам нещо, съпруже мой. Може би защото е късно и сме само двамата. Няма кой да чуе, ако ми се присмееш, но моля те, недей, защото ще ме натъжиш.

— Не бой се.

— Обещаваш ли?

— Няма да ти се присмея.

— Разказа ми историята на Бил за следите от стъпки, които внезапно спирали, и твоята за излюпените ларви, които някак си били попаднали в пъпеша, обаче и двамата сте говорили с метафори. Точно както разказът на По е метафора за раздвоението на личността — поне така твърдеше моят преподавател. Само че какво остава, ако премахнем метафорите?

— Не знам.

— Остава необяснимото — промълви тя. — Въпросът ми към теб е елементарен: ами ако отговорът на загадката за двамата Тери се крие в свръхестественото?

Ралф не ѝ се присмя. Нямаше желание. Беше прекалено късно през нощта за присмиване. Или прекалено рано сутринта. Беше прекалено… и в двата случая.

— Не вярвам в свръхестественото. Нито в призраци, нито в ангели, нито в божествеността на Исус Христос. Да, ходя на църква, но само защото сред спокойствието понякога мога да изслушам себе си. Също и понеже така е прието. Мислех, че ти посещаваш службите по същата причина. Или заради Дерек.

— Иска ми се да вярвам в Бог — промълви тя, — понеже отказвам да приема, че животът ни просто свършва, въпреки че това уравновесява двете страни на уравнението: тъй като сме родени от мрака, логично е да се предположи, че се връщаме там. Вярвам обаче в звездите и в безкрайността на вселената. Вярвам, че във всяка шепа пясък има повече вселени, защото безкрайността е двупосочна улица. Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам. Вярвам в съзнателното и в безсъзнателното, макар да не знам какво представляват. Вярвам и в Артър Конан Дойл, чийто герой Шерлок Холмс казва: „Щом елиминираш невъзможното, остава само истината, колкото и да е невероятна.“

— Май същият Дойл е вярвал в съществуването на феи, нали? — подхвърли Ралф.

Джийни въздъхна:

— Да отидем в спалнята и да полудуваме. Може после и двамата да заспим.

Той с радост прие предложението, но дори докато се любеха (освен при кулминацията, заличила за миг всички мисли), все си повтаряше наум сентенцията на Дойл. Беше разумна, логична. Само че възможно ли е да я промениш така, та да гласи: „Щом елиминираш естественото, остава само свръхестественото.“? Не! Не можеше да повярва на обяснение, нарушаващо правилата на природата — не само от гледната точка на полицай, а и на човешко същество. Франк Питърсън беше убит от реален човек, а не от призрак от комикс. Какво оставаше, колкото и да беше невероятно? Само едно. Франк Питърсън беше убит от вече покойния Тери Мейтланд.

5.

В сряда през нощта в небето изплува юлската луна — пълна и оранжева като грамаден портокал. Призори в четвъртък, когато Фред Питърсън изнесе на двора ниското столче, на което толкова пъти беше облягал краката си, докато гледаше неделните футболни мачове, луната вече приличаше на студена сребърна монета високо в небето.

Той нахлузи примката на шията си и я стегна, докато възелът подпря долната му челюст, както беше указано (и придружено с илюстрация) в Уикипедия. Другият край на въжето беше завързан за клон на плодно дръвче като онова отвъд оградата на Ралф Андерсън, макар че това тук беше по-отдавнашен представител на флората на Флинт Сити, пуснало корени по времето, когато американски самолет е пуснал атомната бомба над Хирошима (случилото се е било свръхестествено явление за японците, наблюдаващи го от достатъчно безопасно разстояние, та да не загинат).

Нестабилното столче се клатушкаше под краката на Фред. Той се вслуша в песента на щурците, нощният ветрец — прохладен и успокояващ след горещия ден и преди следващия, който Фред не очакваше да види — лъхна потното му лице. Решението му да заличи последния Питърсън от Флинт Сити и така да довърши уравнението бе породено от надеждата, че Франк, Арлийн и Оли не са отишли далеч… Навярно още беше възможно да ги настигне. А най-непоносима беше мисълта на сутринта да присъства на погребението на жена си и на сина си, уредено от същата траурна агенция („Братя Донъли“), която следобед щеше да погребе човека, станал причина за смъртта им. Не можеше да го направи.

Огледа се за последен път, като се питаше наистина ли иска да направи това. Отговорът беше положителен, затова той ритна столчето, очаквайки да чуе как вратът му се прекършва, преди да зърне тунела, изпълнен със светлина, в чийто край стоят любимите му хора и му дават знак да се приближи и да започне втори, по-добър живот, в който невинни момчета не са изнасилвани и убивани.

Не чу пращене. Беше пропуснал или не беше обърнал внимание на указанието в Уикипедия за височината, необходима за счупването на врата на решил да се обеси човек, който тежи деветдесет и два килограма. Не умря, а започна да се задушава. След като притокът на въздух през трахеята беше прекъснат и очите му се изцъклиха, задрямалият му инстинкт за оцеляване се пробуди от звъна на алармата и пулсирането на вътрешните охранителни светлини. В разстояние на три секунди тялото му взе връх над мозъка и желанието да умре беше изместено от жажда за живот.

Той вдигна ръце, напипа въжето и го задърпа с всички сили. То се разхлаби и Фред си пое въздух — едва-едва, защото примката още беше стегната и възелът отстрани притискаше гърлото му като подута жлеза. Задържа я с една ръка, с другата се пресегна към клона, на който беше завързал въжето. Докосна го, колкото да обели малко от кората — миниатюрните парченца се посипаха по косата му, — обаче не можа да го хване.

Беше на средна възраст и в недобра форма — физическите му упражнения се свеждаха до отивания до хладилника за поредната бира по време на футболен мач на любимите му „Каубои“ от Далас, но дори като гимназист пет лицеви опори бяха максимумът, на който беше способен. Усети, че въжето се изплъзва от хватката му, отново го хвана с две ръце и го поразхлаби, за да си поеме глътчица въздух, но не можа да се издърпа нагоре. Краката му се полюшваха на двайсетина сантиметра над тревата. Единият му домашен чехъл се изхлузи, последва го вторият. Опита се да извика за помощ, ала само изхриптя… пък и кой ли щеше да е буден по това време, та да го чуе? Възрастната госпожа Гибсън, клюкарката от съседната къща? Сигурно спеше дълбоко, стиснала броеницата си, и сънуваше отец Брикстън.

Въжето се изхлузи от ръцете му. Клонът изпука. Фред чувстваше как кръвта в главата му пулсира и скоро ще пръсне мозъка му. Чу задавен вик и си помисли: „Не биваше да става така.“

Размаха ръце, мъчейки се да хване въжето — давещ се човек, който се опитва да излезе на повърхността на езерото, в което е паднал. Пред очите му заиграха големи черни спори и се превърнаха в грамадни отровни гъби. Ала миг преди да запълнят зрителното му поле, в малкия вътрешен двор, осветен от луната, видя мъж, който собственически бе сложил ръка върху барбекюто, на което Фред вече никога нямаше да пече пържоли. Или… може би не беше мъж. Лицето му беше като недовършено, сякаш бе издялано от сляп скулптор. Вместо очи имаше сламки.

6.

По една случайност Джун Гибсън, приготвила лазанята, която Арлийн Питърсън изсипа на главата си, преди да получи сърдечен удар, не спеше. Нито мислеше за отец Брикстън. Ишиасът не я беше мъчил цели три години и тя вече се надяваше, че се е отървала завинаги от него, но ето че пак я бе хванал — противен, нежелан гост, който отново беше нахълтал в живота ѝ и нямаше намерение да си тръгва. Издаде го стрелкащата болка в задната част на бедрото ѝ, която я връхлетя след панихидата в дома на Питърсънови (тогава все още поносима), обаче Джун познаваше признаците, затова помоли доктор Ричланд за оксикодон и той неохотно ѝ го предписа. Таблетките ѝ донесоха облекчение, но само за кратко. Болката отляво, причинена от възпалението на седалищния нерв, започваше от кръста, вървеше към глезена и се впиваше в него като окови от тръни. Най-лошото на ишиаса (поне на нейния) беше, че когато човек бе в легнало положение, болката се усилваше, вместо да намалее. Ето защо Джун седеше по пижама и халат в дневната, ту гледаше телевизионни реклами как да се сдобие със секси стегнат корем, ту редеше пасианс на айфона, подарен ѝ от сина ѝ по случай Деня на майката.

Ишиасът я мъчеше и зрението ѝ вече беше поотслабнало, обаче слухът ѝ още беше наред и тъй като беше изключила звука на телевизора, чу изстрела от съседната къща. Машинално скочи на крака и болка скова лявата половина на тялото ѝ.

„Мили Боже, Фред Питърсън току-що се гръмна!“

Грабна бастуна и приведена като грохнала старица, закуцука към задната врата на дома си. Щом излезе на верандата, под светлината на безсърдечната сребриста луна видя на съседната морава сгърченото тяло на Питърсън. Трясъкът не е бил от изстрел. На врата на Фред беше нахлузена примка и въжето се проточваше към прекършения клон, на което е било завързано.

Госпожа Гибсън захвърли бастуна (само щеше да я забави), слезе по стъпалата на верандата, като опираше задните си части на перилото, и забързано (доколкото можеше) измина трите метра между двете къщи — беше се изкривила от нечовешката болка в левия крак, започваща от кльощавия ѝ задник и стигаща чак до големия пръст, пищеше, но не чуваше писъците си.

Коленичи до Фред Питърсън и огледа подутото му, поморавяло лице, изплезения му език и въжето, впито в месестата му шия. Промуши пръсти под примката и задърпа с всички сили, причинявайки си нов пристъп на пареща болка; от гърлото ѝ се изтръгна пронизителен писък и този път тя го чу. Някой запали лампите в отсрещната къща, но Джун не ги видя. Примката най-сетне се разхлабваше, слава на Бог, Исус, Мария и всички светци. Тя зачака Фред Питърсън да поеме глътка въздух.

Той не помръдна.

До пенсионирането си на шейсет и две госпожа Гибсън беше касиерка в местния клон на Фърст Нешънъл Банк. След това изкара курс за домашна помощничка и продължи да упражнява тази професия, докато навърши седемдесет и четири — парите ѝ идваха добре като добавка към пенсията. По време на курса задължително ги обучаваха как да правят изкуствено дишане „уста в уста“. Затова сега коленичи до едрия мъж, отметна назад главата му, повдигна брадичката му, с едната си ръка притисна ноздрите му, другата поддържаше повдигната брадичката, та устата му да е отворена, и притисна устни до неговите.

На десетото обдишване, когато вече ѝ се виеше свят, господин Джагър от отсрещната къща се приближи до нея и я потупа по костеливото рамо:

— Мъртъв ли е?

— Не е и ще се постарая да не умре. — Тя извади айфона от джоба на халата си и без да се обръща, го подхвърли на съседа: — Обади се на 911. И ако припадна, ти ще продължиш изкуственото дишане.

На петнайсетото обдишване ѝ се зави свят и тъкмо когато си мислеше, че ще загуби съзнание, Фред Питърсън си пое въздух. После още веднъж. Тя го изчака да отвори очи и след като това не се случи, повдигна единия му клепач. Виждаше се само склерата, почервеняла заради спуканите кръвоносни съдове.

Фред си пое въздух за трети път, после дишането му отново спря. Джун започна да му прави сърдечен масаж — не знаеше дали ще помогне, но беше сигурна, че няма да му навреди. Осъзна, че болката в кръста и в крака ѝ е намаляла. Възможно ли беше човек да се излекува от ишиас в резултат на силен шок? Не, разбира се. Ама че глупаво предположение. Причината беше в адреналина и когато той се изчерпеше, тя щеше да се чувства още по-зле.

Вой на приближаваща сирена раздра предутринния мрак.

Джун отново притисна устни до устните на Фред Питърсън (най-интимният ѝ контакт с мъж след смъртта на съпруга ѝ през 2004-та) и започна да вдухва въздух в белите му дробове, спирайки всеки път, когато беше на границата да загуби съзнание. Господин Джагър не предложи да ѝ помогне, а и тя не го помоли. До пристигането на линейката отговорността за Питърсън беше само нейна.

Когато спираше, понякога той поемаше глътка въздух, друг път — не. Джун не забеляза как въртящите се червени лампи на линейката осветиха дворовете и стърчащия остатък от клона, на който Питърсън се беше опитал да се обеси. Единият парамедик ѝ помогна да стане и тя с учудване забеляза, че почти не усеща болка. Беше невероятно. Не вярваше чудото да продължи вечно, но го приемаше с дълбока благодарност.

— Ние поемаме, госпожо — каза парамедикът. — Справили сте се страхотно.

— Така си е, Джун — обади си господин Джагър. — Спаси живота на горкия човек.

Тя избърса от брадичката си потеклата слюнка — смес от нейната и на Питърсън — и промълви:

— Може би. А може би щеше да е по-добре да не го бях сторила.

7.

В осем сутринта в четвъртък Ралф се захвана да коси тревата в задния двор. Очакваше го поредният безкраен ден, през който нямаше да е на работа, и косенето беше единственото, с което му хрумна да запълни времето си… но не и мислите си, които се въртяха на собствена безкрайна въртележка като онези за хамстери: обезобразеният труп на Франк Питърсън, свидетелите, записът от срещата с Харлан Коубън, ДНК пробите и най-вече озверялата тълпа пред съдебната зала. Незнайно защо непрекъснато виждаше девойката със смъкнатата презрамка на сутиена — яркожълта панделка, провиснала до лакътя ѝ и подскачаща, докато тя, качена на раменете на приятеля си, гневно размахваше юмруци.

Така се беше унесъл в мислите си, че малко остана да не чуе звъненето на мобилния си телефон. Изключи косачката и без да обръща внимание на тревата, полепнала по маратонките и по голите му глезени, прие разговора:

— Андерсън.

— Обажда се Трой Рамидж, шефе.

Единият от полицаите, които бяха арестували Тери. Все едно се беше случило много отдавна. В друг живот, както казваха хората.

— Какво е станало, Трой?

— Аз съм в болницата с Бетси Ригинс.

Ралф се усмихна — напоследък му се случваше толкова рядко, та му се стори, сякаш е нахлузил маска.

— Тя ще ражда, нали?

— Не, не още. Шефът ме помоли да отида в болницата, защото ти си в отпуск, а Джак Хоскинс още е на риболов на някакво забравено от Бога място.

— Защо сте там?

— Преди няколко часа докараха с линейка Фред Питърсън. Опитал да се обеси в задния двор на къщата си, обаче клонът, за който бил завързал въжето, се счупил. Съседката, някоя си госпожа Гибсън, му направила изкуствено дишане и му спасила живота. Преди малко дойде тук да се поинтересува за него и шефът иска тя да даде показания, както е по протокола, ама на мен ми се струва напълно излишно. Причината е ясна като бял ден. Бог е свидетел, че горкият човек имаше куп причини да посегне на живота си.

— Какво е състоянието му?

— Според лекарите при него се наблюдава минимална мозъчна активност. Шансовете да се възстанови са едно към сто. Бетси каза, че сигурно ще се поинтересуваш.

За миг Ралф се изплаши, че ще повърне закуската си, и се отдръпна от косачката, за да не изцапа.

— Шефе? Чуваш ли ме?

Ралф преглътна надигналата се в гърлото му противна каша от мюсли и прясно мляко.

— Да, чувам те. Къде е Бетси в момента?

— Детектив Ригинс е в стаята на Питърсън заедно със съседката Гибсън. Накара ме да изляза, за да се свържа с теб, защото мобилните телефони са забранени в интензивното отделение. Лекарите им предложиха да поговорят в друга стая, обаче госпожа Гибсън настоя да отговори на въпросите на детектив Ригинс в присъствието на Фред Питърсън. Сякаш си въобразява, че той може да я чуе! Симпатична бабка, обаче явно я мъчат силни болки — личи си по походката ѝ. Да ѝ се чуди човек защо е дошла. Това не е лигавият сериал „Добрият лекар“ и няма да има чудотворно възстановяване.

Ралф предполагаше каква е причината за посещението на госпожа Гибсън. Сигурно си беше разменяла готварски рецепти с Арлийн Питърсън, навярно Оли и Франки бяха израснали пред очите ѝ. Може би Фред Питърсън е изринал снега от алеята ѝ след някоя от нетипичните за Флинт Сити зимни бури. Тя е отишла в болницата, защото скърби и държи да изкаже уважението си, може би и защото изпитва вина, задето не е оставила Питърсън да умре, вместо да го обрече на престой за неопределено време в болнична стая, където дишането му се поддържа от машини.

Ужасът от последните осем дни го връхлетя като приливна вълна. Убиецът не се беше задоволил само с Франки — беше унищожил цялото семейство Питърсън. Пълна победа, както се казва при изборите.

„Не говори за «убиеца», сякаш е неизвестен. Името му е Тери. Тери е убиецът. Няма други заподозрени.“

— Реших, че е хубаво да те информирам — заяви Рамидж. — Хей, погледни на нещата откъм добрата страна. Може би Бетси ще получи контракции, докато е в болницата. Тъкмо няма да се наложи на мъжа ѝ да я кара дотук.

— Кажи ѝ да си върви у дома!

— Разбрано. И… Ралф? Много съжалявам за случилото се пред съда. Беше ужасно… ужасна издънка.

— Точно — въздъхна Ралф. — Благодаря, че се обади.

Отново се захвана с косенето, тътрейки се бавно подир раздрънканата косачка (крайно време беше да купи нова — вече нямаше извинение да го отлага, след като разполагаше с толкова много свободно време); тъкмо когато приключваше, телефонът му отново засвири буги, изпълнявано на ксилофон. Реши, че е Бетси, обаче сгреши, въпреки че и това обаждане беше от болницата.

— Още не са ни изпратили изследванията на ДНК пробите — каза без предисловия доктор Едуард Боуган, — но вече имаме други резултати. Кръвта, плюс парченцата кожа от дланта на извършителя, останали по клона, с който е содомизирал момчето… нали помните — грабнал е клона и…

— Да, помня. Не ме дръжте в неизвестност.

— Край на неизвестността, детектив. ДНК пробите от клона съвпадат с онези, взети от вътрешната страна на бузите на Мейтланд.

— Благодаря, доктор Боуган. Ако обичате, предайте информацията на началник Гелър и на лейтенант Сабло от Щатската полиция. Аз съм временно отстранен от длъжност и вероятно няма да се върна на работа до края на лятото.

— Какъв абсурд!

— Такива са правилата. Нямам представа кого ще прикрепи Гелър към Юн — Джак Хоскинс е в отпуск, а Бетси Ригинс всеки момент ще роди първото си дете, — но все ще намери някого. Всъщност след смъртта на Мейтланд разследването приключи. Остава да запълним някои празноти, тоест да добавим липсваща информация.

— Тъкмо това е много важно! — отсече Боуган. — Ако съпругата на Мейтланд реши да заведе гражданско дело, тези резултати от ДНК пробите може би ще вразумят адвоката ѝ и той ще я посъветва да се откаже. Според мен подобно дело ще е перверзия. Мъжът ѝ е умъртвил момчето по възможно най-жестокия начин и ако тя е била в неведение за… наклонностите му… значи не го е познавала или не му е обръщала достатъчно внимание. При сексуалните садисти винаги се наблюдават издайнически признаци. Винаги! Според мен трябваше да ви връчат медал, вместо да ви отстранят от работа.

— Благодаря ви.

— Казвам, каквото мисля. Очакваме още много резултати. Желаете ли да ви държа в течение?

— Ще съм ви благодарен — каза Ралф. Гелър би могъл да прекъсне отпуска на Хоскинс, само дето този тип беше некадърник дори когато бе трезвен, което напоследък му се случваше твърде рядко.

Пъхна телефона в джоба си и довърши косенето, после завлече косачката в гаража. Докато почистваше контейнера ѝ, мислеше за друг разказ от Едгар По — за човек, зазидан във винарска изба. Не го беше чел, обаче бе гледал филма.

„В името на Бога, Монтрезор!“ — бе извикал човекът, когото зазиждаха, а неговият екзекутор беше повторил: „Да, в името на Бога.“

В случая зазижданият беше Тери Мейтланд, само че тухлите бяха ДНК и той вече беше мъртъв. Да, налице бяха противоречиви доказателства, което беше тревожно, но пък имаха ДНК само от Флинт Сити, но не и от Кап Сити. Да, върху книгата от будката за печатни издания имаше пръстови отпечатъци, обаче можеше да са поставени допълнително. Не беше лесно, както изглежда в криминалните сериали, но не бе и невъзможно.

„Ами свидетелите, Ралф? Трима преподаватели, които от години са работили заедно с Мейтланд и са го познавали отлично?“

„Не мисли за тях, а за ДНК тестовете. Солидни доказателства. Най-солидните.“

Във филма Монтрезор беше погубен от черна котка, която неволно беше зазидал заедно с жертвата си. Мяукането ѝ беше привлякло хора във винарската изба. Според Ралф котката беше само поредната метафора: гласът на гузната съвест на убиеца. Понякога обаче пурата беше само за пушене и котката — само котка. Нямаше причина непрекъснато да си спомня премрежените от наближаващата смърт очи на Тери или думите му, преди да издъхне, когато повтори, че е невинен. Както Самюълс бе изтъкнал, логично беше Мейтланд да отрече вината си, след като жена му бе коленичила до него и държеше ръката му.

Ралф седна на работния плот в бараката; беше капнал от умора, въпреки че косенето на малката морава не изискваше кой знае какви усилия. Случилото се през последните минути преди стрелбата непрекъснато го преследваше, чуваше звуци, виждаше картини. Пищенето на алармата на камарото. Лукавата гримаса на русокосата водеща, когато тя забеляза, че е ранена — може би леко, но кръвта по лицето означаваше по-висок рейтинг. Човекът с татуировки на ръцете и с белези от изгаряния по лицето. Момчето със заешката устна. Люспиците слюда, блещукащи като миниатюрно съзвездие в циментовия тротоар. Смъкнатата жълта презрамка на сутиена на непознатото момиче — този образ не му даваше покой, сякаш беше следа в друга посока, само че понякога презрамката е само презрамка.

— И един човек не може да е на две места едновременно — промърмори.

— Ралф, сам ли си говориш?

Той се сепна и вдигна глава. Джийни беше застанала на прага.

— Сигурно — отговори, — след като тук няма другиго.

— Аз съм тук! — възкликна тя. — Добре ли си?

— Всъщност не съм. — Ралф ѝ разказа за Фред Питърсън и видя как лицето ѝ помръкна.

— Боже мой! Това е краят на цялото семейство. Освен ако той не се възстанови.

— Каквото и да се случи с него, с тях е свършено. — Ралф стана. — Малко по-късно ще отида до участъка, за да разгледам онази хартийка. Парченце от меню или каквото е там…

— Първо вземи душ. Миришеш на бензин и на трева.

Той насила се усмихна и козирува:

— Слушам, сър.

Джини застана на пръсти и го целуна по страната:

— Чуй ме, Ралф. Ще издържиш. Убедена съм.

8.

Ралф не знаеше куп подробности за временното отстраняване от длъжност, защото досега не му се беше случвало. Например дали е редно, или не да посещава участъка. Затова изчака до късно следобед, когато „пулсът на работата“ беше по-бавен. В общото помещение завари само Стефани Гулд, която още беше с цивилно облекло и въвеждаше докладите на един от старомодните компютри (които градската управа все обещаваше да подмени), и Санди Макгил, която се беше настанила на бюрото на диспечера и четеше „Пийпъл“.

Стефани го погледна:

— Здрасти, детектив. Какво те води насам? Чух, че си в платен отпуск.

— Търся с какво да си запълвам времето.

— Веднага ще ти го запълня. — Тя посочи купчината доклади до компютъра.

— Ще го отложим за друг път, става ли?

— Съжалявам за случилото си. Всички съжаляваме.

— Благодаря.

Той се приближи до бюрото на диспечера и поиска от Санди ключа за стаята, в която се съхраняваха доказателствата. Тя му го даде веднага, без да отмести поглед от списанието. На кука до вратата на помещението бяха окачени клипборд и химикалка. Ралф се поколеба дали да не пропусне регистрацията, после обаче вписа името си, датата и часа — 15.30. Всъщност нямаше избор, след като и двете жени знаеха, че е тук и каква е целта на посещението му. Ако някой се поинтересуваше какво е искал да разгледа, щеше да каже самата истина. В крайна сметка беше временно отстранен, не уволнен.

Стаята беше голяма колкото дрешник и вътре беше горещо и задушно. Флуоресцентните лампи на тавана примигваха. Също като стария компютър и те плачеха да бъдат подменени. Благодарение на субсидията от федералното правителство полицаите на Флинт Сити бяха отлично въоръжени. Голямо чудо, че компютрите и мебелировката се разпадаха — важните клечки не се интересуваха от тия подробности.

Ако убийството на Франк Питърсън беше извършено по времето, когато Ралф постъпи в полицията, в помещението щяха да се съхраняват четири (може би дори шест) кашона с доказателства по случая с Мейтланд, но след изобретяването на компютрите необходимостта от големи складови помещения беше отпаднала и днес тук имаше само два кашона, плюс сандъчето с инструменти, намерено в буса и съдържащо обичайните гаечни ключове, чукове и отвертки. Отпечатъците на Тери не бяха открити нито върху сандъчето, нито по инструментите. Според Ралф това означаваше, че сандъчето е било в буса от самото начало, а когато Тери е отмъкнал возилото, не си е направил труда да разгледа какво има вътре.

На единият кашон беше написано МЕЙТЛАНД ДОМ. На другия — БУС/СУБАРУ. Тъкмо този търсеше Ралф. Преряза запечатващата лента — спокойно можеше да го стори, след като Тери вече беше мъртъв.

Порови вътре, докато откри листчето хартия, което си спомняше, съхранено в прозрачен плик за веществени доказателства. Парчето хартия беше синьо и почти триъгълно. Най-отгоре с тлъсти черни букви беше написано ТОМИ И ТАП. Не се знаеше какво следва подир ТАП, защото другата част от надписа липсваше. В горния ъгъл беше нарисуван малък пай, от който се вдигаше пара. Навярно заради това Ралф беше решил, че парченцето е откъснато от меню на заведение за храна за вкъщи, макар да беше забравил тази подробност. Какво беше казала Джийни, когато разговаряха сутринта? „Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам.“ Ако беше така, той беше готов да даде куп пари, за да хване онази, криеща се зад жълтата презрамка на сутиена. Защото беше сигурен, че я има. Почти сигурен беше и в още нещо — че знае как парченцето хартия се е озовало на пода в буса. Някой беше оставял менюта под чистачките на всички превозни средства в района, където той е бил паркиран. Шофьорът (или хлапакът, който беше откраднал буса, или онзи, който го е откраднал, след като малкият го е зарязал) е откъснал менюто, вместо да вдигне чистачката, и под нея е останало триъгълното парченце хартия. Забелязал го е едва когато е потеглил. Може би се е пресегнал през сваленото стъкло, измъкнал го е и го е хвърлил на пода, вместо да го остави да отлети. Може би защото не обича да замърсява околната среда, а само да краде коли. Или пък зад него се е движела полицейска кола и не е искал да прави каквото и да било, с което да привлече вниманието. Възможно е дори да се е опитал да го изхвърли навън, обаче повей на вятъра да го е върнал в буса. Ралф беше разследвал пътни злополуки (едната с много жертви), при които това се беше случило с изхвърлена незагасена цигара.

Извади от задния си джоб бележника — никога не се разделяше с него, независимо дали беше в принудителен отпуск, или не — и написа на един празен лист ТОМИ И ТАП. Върна кашона с надпис БУС/СУБАРУ на полицата, от която го беше взел, излезе от малкото помещение (като не пропусна да отбележи точния час) и отново заключи вратата. Върна ключа на Санди и сложи пред нея отворения си бележник. Тя прекъсна за момент запознаването си с най-новите приключения на Дженифър Анистън и погледна написаното.

— Говори ли ти нещо? — попита Ралф.

— Тц. — Санди отново се задълбочи в списанието.

Той се приближи до Стефани Гулд, която продължаваше да въвежда рапортите в базата данни и ругаеше под нос, щом натиснеше погрешен клавиш — явно ѝ се случваше често. Тя погледна написаното в бележника му и промърмори:

— „Тап“ е ваксина против тетанус, за друго не се сещам. Важно ли е?

— Не знам. Може би не.

— Защо не провериш в Гугъл?

Докато чакаше старомодния си компютър да зареди, Ралф реши да провери в информационната система, за която беше женен. Джийни вдигна на първото позвъняване и отговори на въпроса му, без дори да се замисли:

— Може да означава Томи и Тапънс — съпруг и съпруга детективи, страшни сладури, описани от Агата Кристи в романите ѝ, които не са за Еркюл Поаро или за мис Марпъл. Ако съм права, вероятно ще намериш ресторант, собственост на англичани емигранти, а специалитетът на заведението е примерно любимата английска закуска, което аз наричам „цър-пър“ — манджата от вчера претопли и не му мисли.

— Какви ги говориш?

— Дълго е за обяснение.

— Може би не е важно — повтори той. „А може да е. Ровиш се в лайната докрай, за да си сигурен; да ме прощава Шерлок Холмс, но работата на полицейския детектив е най-вече да се рови в лайната.“

— Все пак ми е любопитно дали ще изляза права. Нали ще ми кажеш, като се прибереш? И да не забравя — свършихме портокаловия сок.

— На връщане ще се отбия в деликатесния магазин на Джералд — обеща той и затвори.

Влезе в Гугъл, написа ТОМИ И ТАПЪНС, после добави РЕСТОРАНТ. Полицейските компютри бяха допотопни, но безжичният интернет работеше като змей. Само след секунди информацията се появи на монитора. Ресторант-кафене „Томи и Тапънс“ се намираше на булевард „Нортуудс“ в Дейтън, Охайо.

Дейтън… Защо името на този град му беше толкова познато? Не беше ли споменаван по време на тази злощастна история? И ако наистина беше така, по какъв повод? Ралф се облегна на стола и затвори очи. Връзката с жълтата презрамка на сутиена продължаваше да му се изплъзва, обаче в този случай отговорът дойде веднага. По време на последния му разговор насаме с Мейтланд, когато стана въпрос за нюйоркската регистрация на буса, Тери каза, че е бил в Ню Йорк през медения си месец, с други думи — преди шестнайсет години. И че напоследък е пътувал само до Охайо. По-точно — до Дейтън: „Момичетата бяха във ваканция, а пък аз исках да посетя татко.“ А когато Ралф го попита дали баща му живее там, отговорът гласеше: „Да, ако състоянието му напоследък може да се нарече живот.“

Той позвъни на Сабло:

— Здрасти, Юн, аз съм.

— Привет, Ралф, как ти се отразява отпуската?

— Бива. Да видиш само как съм окосил моравата! Ей, чух, че ще получиш писмена похвала, задето изигра ролята на рицар, спасяващ нахални телевизионни репортерки.

— Така се говори. Знаеш ли, животът се отнесе добре с мен, момчето от бедно мексиканско семейство.

— Ако не ме лъже паметта, ти ми каза, че баща ти притежава най-големия автосалон в Амарило.

— А, може и така да е било. Наложи ли се обаче да избираш между истината и легендата, пич, избираш легендата. Мъдра мисъл на Джон Форд, режисьора на „Човекът, който застреля Либърти Валънс“. С какво да ти услужа?

— Самюълс разказа ли ти за хлапето, което първо е откраднало буса?

— Да! Невероятна история. Знаеш ли, че името му е Мърлин, почти като на магьосника Мерлин. Сто на сто е вълшебник, та да стигне от Ню Йорк чак до Южен Тексас.

— Можеш ли да се свържеш с колегите от Ел Пасо? Там е свършило приключението на „вълшебника“, обаче от Самюълс научих, че малкият е зарязал буса в Охайо. Интересува ме дали го е оставил близо до ресторант, наречен „Томи и Тапънс“ на булевард „Нортуудс“ в Дейтън.

— Нищо не ми струва да опитам.

— Разбрах от Самюълс още нещо — че този Мърл е пътувал дълго из „родината“. Възможно ли е да разбереш кога е зарязал буса? Дали е било през април.

— Ще се постарая. Ще ми обясниш ли защо се интересуваш?

— Тери Мейтланд е бил в Дейтън през април. Посетил е баща си.

— Сериозно? — Тонът на Юн подсказа, че любопитството му се е разпалило. — Сам ли?

— Със семейството си — неохотно призна Ралф. — Освен това и на отиване, и на връщане са пътували със самолет.

— В такъв случай предположението ти издиша.

— Може би, обаче нещо в тази история въздейства по особен начин на съзнанието ми.

— Не ги разбирам тия купешки думи, детектив, щото съм син на беден и неук мексиканец.

Ралф само въздъхна.

— Е, да видим какво ще изровя — промърмори Сабло.

— Благодаря, Юн.

Тъкмо когато приключи разговора, в участъка влезе началник Гелър — носеше спортен сак и явно току-що беше взел душ. Ралф му махна за поздрав, но онзи само се намръщи:

— Не е редно да си тук, детектив.

Е, поне този въпрос вече имаше отговор.

— Върви си у дома, окоси моравата или свърши нещо друго.

— Вече я окосих. — Ралф стана. — Наред е разчистването на мазето.

— Чудесно, не отлагай. — Гелър се спря на вратата на кабинета си: — И… виж, съжалявам за случилото се. Много съжалявам.

„Непрекъснато ми го повтарят“ — каза си Ралф и излезе под горещото следобедно слънце.

9.

Юн се обади в девет и петнайсет вечерта, тъкмо когато Джийни отиде да вземе душ. Ралф си записа всичко. Информацията беше оскъдна, но интересна. Той си легна след час и заспа дълбоко за първи път, откакто Тери беше застрелян пред съдебната зала. В четири сутринта го сепна сън, в който тийнейджърката, качена на раменете на гаджето си, гневно размахваше юмруци. Седна в леглото, все още несъбуден напълно, без да осъзнава, че крещи, докато изплашената му съпруга не седна до него и не го хвана за раменете.

— Какво? Ралф, какво става?

— Не е презрамката, а цветът ѝ!

— За какво говориш? — Тя го разтърси. — Кошмар ли сънува, миличък?

„Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам.“ Така беше казала. И сънят (вече избледняващ като всички сънища) беше една от тези мисли.

— Стана ми ясно — промълви той. — Стана ми ясно в съня ми.

— Какво, скъпи? Нещо за Тери ли?

— За тийнейджърката. Презрамката на сутиена ѝ беше светложълта. Само че и още нещо беше жълто. В съня си знаех какво е, обаче сега… — Той стъпи на пода, приведе се и опря ръце на коленете си, щръкнали под развлечените боксерки, с които спеше. — Вече не го помня.

— Ще си го спомниш. Хайде, легни си. Изкара ми ангелите.

— Извинявай. — Той се просна на леглото.

— Ще можеш ли да заспиш отново?

— Не знам.

— Какво ти съобщи лейтенант Сабло по телефона?

— Не ти ли казах? — престори се на учуден Ралф.

— Не, а пък аз реших да не те притискам. По изражението ти разбрах, че размишляваш за нещо.

— Ще ти разкажа сутринта.

— Така ме стресна, че надали ще заспя, затова давай още сега.

— Ами, няма кой знае колко за разказване. Юн проследил момчето чрез полицая, който го арестувал — човекът харесал хлапето и следял какво се случва с него. Засега младият господин Касиди е в дом в Ел Пасо. Заради кражбата на колата ще бъде изправен пред съд за малолетни престъпници, обаче никой не знае кога и къде. Вероятно в окръг Дъчис, щат Ню Йорк, само че те не се натискат да го приберат, нито пък той — да се върне. Ето защо засега е в „правна неопределеност“, както е юридическият термин, и според Юн това го устройвало. Пастрокът често му посягал, а майка му се преструвала, че не забелязва — така гласи версията му. И вероятно е правдива, защото домашното насилие над деца е често срещано.

— Горкото момче, не е чудно, че е избягало от къщи. Какво ще стане с него?

— Рано или късно ще го изпратят обратно. Правораздавателната машина работи бавно, но много прецизно. Ще го осъдят условно или ще му приспаднат времето, прекарано в специалния дом, и ще го освободят. Полицаите в града ще са предупредени за положението му вкъщи, обаче след време историята ще се повтори. Хората, които бият децата си, понякога натискат „пауза“, но никога „стоп“.

Той сключи пръсти на тила си и се замисли за Тери, който никога не беше проявявал склонност към насилие.

— Да, малкият пътешественик е бил в Дейтън — продължи — и вече е искал да се отърве от буса. Спрял на обществен паркинг, защото бил безплатен, нямало служител, който да събира такса, както и защото бил видял в далечината златните арки на „Макдоналдс“. Казал на Юн, че не си спомня ресторанта „Томи и Тапънс“, обаче зърнал тийнейджър с тениска, на гърба на която пишело „Томи Нещо си“. Младежът носел куп сини листовки и мушкал по една под чистачките на колите, паркирани на улицата. Видял Мърл и му обещал два долара, ако пъхне менютата под чистачките на автомобилите на паркинга. Хлапакът отказал и отишъл да обядва в „Макдоналдс“. Като се върнал, младежа го нямало, обаче под чистачките на всички превозни средства на паркинга имало менюта. Хлапето било предпазливо и (Бог знае защо) помислило, че това е лоша поличба. Пък и вече било решило да си намери друг автомобил.

— Ако не е било предпазливо, сигурно са щели да го заловят много по-рано — отбеляза Джийни.

— Имаш право. И така, нашият Мърл обиколил паркинга, търсейки незаключени коли. Казал на Юн, че се изненадал колко много са оставени на произвола.

— Ти обаче не си изненадан, нали?

Ралф се усмихна:

— Хората са небрежни. С шестата кола той ударил джакпота — била отключена, а зад сенника имало резервен ключ. Била идеална за него — най-обикновена черна тойота от онези, които не се набиват на очи и по шосетата ежедневно се движат хиляди като нея. Преди обаче да потегли, той оставил ключа на буса на таблото, защото, както казал на Юн, се надявал някой друг да го открадне и, цитирам: „Щеше да отведе ченгетата по погрешна следа.“ Все едно бил убиец, издирван в шест щата, а не избягал от къщи хлапак, който никога не забравял да включи мигач, преди да завие.

— Така ли е казал? — засмя се Джийни.

— Точно така. Пък и тъй или иначе е трябвало да се върне при буса, за да вземе нещо: купчина сгънати кашони, които слагал на седалката, за да изглежда по-висок зад волана.

— Харесва ми това хлапе. Дерек не би се сетил за такова нещо.

„А ние никога не сме му дали повод да избяга от къщи“ — помисли си Ралф.

— Оставил ли е листа с менюто под чистачките на буса?

— Юн му задал този въпрос и отговорът бил: „Да бе, притрябвало ми е тъпото меню.“

— Излиза, че онзи, който е откъснал менюто (парченце от което е влетяло в кабината), е откраднал буса от паркинга в Дейтън.

— Така трябва да е станало. А сега ще ти кажа защо се бях замислил. Хлапето смятало, че това се е случило през април. Приемам го с известна доза скептицизъм, защото се съмнявам, че му е пукало за датите и месеците; от друга страна, казало на Юн, че е било през пролетта, защото дърветата се били разлистили, но още не било твърде горещо. Да предположим, че наистина е било през април, тъкмо когато Тери е посетил баща си в Дейтън.

— Само дето е бил със семейството си и са пътували със самолет дотам и обратно.

— Известно ми е. Да кажем, че е съвпадение. Само че когато същият бус се озовава тук, във Флинт Сити, не съм склонен да повярвам в две съвпадения, свързани с един и същ „Форд Еконолайн“. Юн предположи, че Тери може да е имал съучастник.

Джийни повдигна вежда:

— С когото са си приличали като две капки вода? Може би брат близнак на име Уилям Уилсън, така ли?

— Да, идеята е абсурдна. Само че всичко в тази история е абсурдно. Тери е в Дейтън, бусът — също. Тери се връща във Флинт Сити и бусът се озовава в същия град. Има дума за това, обаче ми се изплъзва.

— Не е дума, а фраза — стечение на обстоятелствата.

— Искам да поговоря с Марси — промърмори той. — Ще я помоля да ми разкаже всичко, което си спомня за семейното пътуване до Дейтън. Само че тя отказва да се срещне с мен и няма начин да я разубедя.

— Ще опиташ ли все пак?

— О, да!

— Сега ще можеш ли да заспиш?

— Май да. Обичам те.

— И аз те обичам.

Ралф тъкмо се унасяше, когато тя каза високо и почти грубо, все едно се надяваше, като го стресне, да му помогне да си спомни доловеното в съня му:

— Ако не е била презрамката на сутиена, тогава какво е било?

За миг той видя съвсем ясно думата НЕМОЖЕ. Само че буквите бяха синьо-зелени, а не жълти. Ето каква е връзката… Помъчи се да се вкопчи в нея, но тя му се изплъзна.

— Губи ми се…

— Засега, но ще си спомниш. Познавам те.

Двамата заспаха. Ралф се събуди в осем — утрото беше настъпило, звучеше птичият хор.

10.

До десет сутринта в петък Сара и Грейс бяха стигнали до албума „Нощ след тежък ден“, а на Марси ѝ се струваше, че наистина полудява.

Момичетата бяха намерили в гаража грамофона (за който Тери твърдеше, че е купил много изгодно по e-bay) и сбирката му от албуми на „Бийтълс“. Занесли ги бяха в стаята на Грейс и първо бяха пуснали „Запознайте се с «Бийтълс»“!

— Ще изслушаме всички — каза Сара. — Все едно ще сме с татко. Ако не възразяваш, мамо.

Марси отговори, че няма нищо против. Нима можеше да каже друго, като гледаше бледите им, изпити лица и зачервените им от плач очи? Само дето не подозираше как ще ѝ въздействат песните. Разбира се, момичетата ги знаеха наизуст; когато Тери беше в гаража, грамофонът непрекъснато свиреше и в малкото помещение звучаха песни на групите, символизиращи британската инвазия в популярната музика, които той (роден доста след това) не беше имал възможност да слуша на живо, обаче много харесваше: „Сърчърс“, „Зомбис“, „Дейв Кларк Файв“, „Кинкс“, „Т. Рекс“ и… разбира се… „Бийтълс“. Най-вече „Бийтълс“.

Момичетата обожаваха тези групи и песните им заради баща си, но за Марси мелодиите бяха изпълнени и с друг емоционален заряд, навяваха ѝ горчиво-сладки спомени. За разлика от Сара и Грейс тя беше чула за първи път „Викам твоето име“, докато се натискаше с Тери на задната седалка на колата на баща му; той я целуваше по шията и беше пъхнал ръка под блузата ѝ. За разлика от тях тя беше слушала „Не можеш да ми купиш любов“ (песента, която в момента звучеше в стаята на горния етаж), седнала на канапето в първия апартамент, в който беше заживяла заедно с Тери; държаха се за ръце, гледаха черно-бяло копие на „Нощ след тежък ден“ на допотопното видео, купено от гаражна разпродажба за двайсет долара (музикантите от знаменитата четворка — още съвсем млади, се раздаваха и влудяваха публиката), и тя знаеше, че ще се омъжи за младежа до нея, макар той още да не го подозираше. Джон Ленън беше ли вече мъртъв по това време, застрелян на улицата също като съпруга ѝ?

Не знаеше, не можеше да си спомни. Знаеше само, че със Сара и Грейс бяха запазили достойнството си по време на погребението, ала сега животът ѝ като самотна майка (о, тази ужасна фраза!) се простираше пред нея като безкраен, пуст път и музиката на „Бийтълс“ беше като сол в раната, причинена от скръбта. Всеки чудесен вокал, всеки изкусен китарен риф на Джордж Харисън ѝ причиняваше болка. Два пъти излезе от кухнята, където седеше до масата и се взираше в чашата си с изстиващо кафе, отиде до стълбището и си пое дъх да извика: „Стига! Спрете грамофона!“, и два пъти се отказа. И те скърбяха.

Стана за трети път, приближи до шкафа и издърпа докрай чекмеджето с приборите за хранене. Не вярваше да намери, каквото търсеше, обаче го напипа — пакет „Уинстън“. Останали бяха три цигари. Не, четири — едната се беше пъхнала встрани. Марси не беше пушила от петия рожден ден на Грейси, когато получи ужасен пристъп на кашлица, докато бъркаше тестото за тортата, и се зарече завинаги да откаже цигарите. Само че вместо да изхвърли тези последни „воини на рака“, беше тикнала пакета в дъното на чекмеджето с приборите, сякаш нещо ѝ беше подсказвало, че след време отново ще ѝ се прииска да запали.

„Отпреди пет години са. Сто на сто са мухлясали или още по-лошо. Ще кашляш, докато припаднеш!“

Чудесно. Още по-добре.

Извади ги от пакета, едва сдържайки желанието си да запали веднага. „Пушачите никога не се отказват, само спират временно“ — помисли си. Приближи се до стълбището, наклони глава и се заслуша. „И аз я обичам“ беше свършила, сега звучеше „Кажи ми защо“ (извечният въпрос). Момичетата вероятно седяха на леглото на Грейс, не разговаряха, само слушаха. Може би се държаха за ръце. Вземаха причастието на баща си. Албумите му (някои купени от „Да върнем времето назад“, магазина за плочи в Кап Сити, други — по интернет), всички били в ръцете му, с които навремето прегръщаше дъщерите си.

Тя прекоси дневната, приближи се до малката печка на дърва, която палеха само през най-мразовитите зимни нощи, и слепешката се пресегна за кутийката кибрит на полицата, защото там стояха и няколко снимки, които още нямаше сили да погледне. Може би след месец щеше да събере смелост. Може би след година… Колко време е необходимо да се съвземеш след първия, най-мъчителния удар, когато скръбта е непоносима? Може би щеше да намери отговор в сайта на корпорацията WebMD, на който се публикуваха новини и съвети за здравословен живот, обаче се боеше да погледне.

Поне репортерите си бяха отишли (след погребението се втурнаха обратно към Кап Сити заради някакъв политически скандал) и не ѝ се налагаше да рискува и да запали цигара на задната веранда, където момичетата можеха да я видят през прозореца как се отдава на стария си порок. Или пък в гаража, където щяха да подушат тютюневия дим, ако дойдеха за още плочи.

Отвори входната врата и едва не се сблъска с Ралф Андерсън, който тъкмо се канеше да почука.

11.

Отвращението и ужасът в погледа на Марси (сякаш бе видяла чудовище или зомби от оня сериал) подействаха на Ралф като удар с юмрук в гърдите. Въпреки това забеляза разчорлената ѝ коса, мазното петно на ревера на халата ѝ (твърде голям за нея, може би беше на Тери), леко изкривената цигара между пръстите ѝ. Забеляза и още нещо. Открай време беше много привлекателна, но вече започваше да губи красотата си — нещо, което доскоро би сметнал за невъзможно.

— Марси…

— Млъкни! Нямаш работа тук. Махай се веднага! — Говореше задъхано, сякаш някой я беше ударил.

— Налага се да поговорим. Моля те да се съгласиш.

— Ти уби мъжа ми. Точка.

Понечи да затвори вратата, но Ралф протегна ръка и я задържа.

— Друг го уби, но не отричам, че и аз имам вина. Наречи ме съучастник, ако искаш. Не биваше да го арестувам публично. Не биваше поради ред причини. Имах свои доводи, обаче се оказаха погрешни и…

— Махни си ръката от вратата! Веднага, или ще се обадя да те арестуват.

— Марси…

— Не ме наричай така! Нямаш право, не и след всичко, което ни причини. Не викам за помощ само защото дъщерите ми са у дома и слушат плочите на покойния си баща.

— Ако обичаш, пусни ме да вляза. — Искаше му се да добави: „Не ме принуждавай да те моля“, само че не биваше, защото не беше достатъчно. — Настоявам да поговорим.

Тя погледна цигарата между пръстите си и се засмя — дрезгав, ужасяващ смях.

— Мислех си, че след като гадовете са си отишли, мога да изпуша една цигара пред къщата си. Само че се появи още по-голяма гад. Последно предупреждение, гад! Ти, който уби мъжа ми! Разкарай се веднага! Моментално!

— Ами ако той не го е направил?

Марси изумено се ококори и за миг престана да дърпа вратата към себе си.

— Ако не го е…? За Бога, той ти каза, че не го е направил! Каза ти го секунди преди да умре! Какво още искаш — потвърждение, връчено ти лично от архангел Гавраил?

— Ако не го е сторил, виновникът още е на свобода и е отговорен за съсипването на цялото семейство Питърсън, както и на твоето.

Тя се позамисли за миг, после отсече:

— Оливър Питърсън е мъртъв заради цирка, който устроихте с онзи мръсник Самюълс. И ти го уби, детектив Андерсън, нали не отричаш и това? Застреля го в главата. Очисти човека. Пардон, момчето! — Тя затръшна вратата под носа му.

Ралф понечи да почука, но се отказа и си тръгна.

12.

Марси облегна гръб на вратата, защото краката ѝ се подкосяваха. Някак си стигна до пейката, на която хората сядаха да си събуят ботушите или калните обувки. На горния етаж единият от „Бийтълс“, когото бяха убили, пееше за всичко, което ще направи, щом се върне у дома. Тя погледна цигарата между пръстите си, като че ли се питаше как се е озовала там, после я прекърши надве и я пъхна в джоба на халата (наистина беше на Тери, Ралф беше познал). „Разтрепери ме, но пък ми попречи отново да пропуша — помислили. — Може би е редно да му изпратя благодарствено писмо.“

Каква наглост! Да я моли за разговор, след като беше съсипал семейството ѝ! Каква наглост да се осмели да се изправи пред нея! Само че…

„Ако не го е сторил, виновникът още е на свобода.“

Как би трябвало да постъпи, как да реагира на този изненадващ въпрос, след като нямаше сили дори да провери в онзи здравен сайт колко продължава първата фаза на депресията? Пък и защо да прави каквото и да било? Нима носеше отговорност? Ченгетата бяха заловили невинен човек и упорстваха докрай, въпреки че бяха проверили алибито му и то се беше оказало солидно като Гибралтарската скала. Нека сами си намерят виновника, ако им стиска. Нейната задача беше да изкара деня, без да полудее, а след това — в някакво бъдеще време, което не можеше да си представи — да реши какво следва. Трябва ли да остане тук, макар половината хора в града да бяха убедени, че човекът, застрелял мъжа ѝ, е въздал Божието правосъдие? Трябва ли да обрече дъщерите си на живот в канибалските общества, наречени прогимназия и гимназия, където ще им се подиграват и ще странят от тях дори само ако носят старомодни маратонки?

„Постъпих правилно, като изгоних Андерсън. Не мога да го пусна в дома си. По тона му разбрах, че е искрен — поне така ми се стори, — но как да го пусна в дома си след всичко, което ни причини?“

„Ако не го е сторил…“

— Млъкни! — прошепна на себе си. — Млъкни, моля те, млъкни.

„…виновникът още е на свобода…“

Ами ако го извърши отново?

13.

Повечето високопоставени жители на Флинт Сити мислеха, че Хауард Голд произлиза от богато или най-малкото от заможно семейство. Той не се стараеше да ги разубеди, въпреки че изобщо не се срамуваше от скромното си потекло. Всъщност баща му се хващаше на всякаква работа — орач, каубой или участник в родео, обикаляйки Югозапада с кемпер „Еърстрийм“ заедно с жена си и двамата си синове, Хауард и Едуард. Хауи работеше, за да си плаща таксите за колежа, после стори същото за Еди. Пое грижите за родителите си, след като баща му прекъсна работа (Андрю Голд не беше спестил нито цент), и пак му оставаха достатъчно пари, за да го смятат за богаташ.

Членуваше в Ротари клуб и в кънтриклуба „Ролинг Хилс“. Канеше на вечеря важните клиенти в най-скъпите ресторанти във Флинт Сити (два на брой) и подкрепяше материално дузина благотворителни инициативи, включително поддържането на игрището в парка „Естел Барга“. Имаше възможност да поръчва скъпи вина и да впечатлява с избора си, всяка Коледа изпращаше на най-големите си клиенти изискани подаръчни кошници от прочутата фирма „Хари & Дейвид“. Само че когато беше сам в кантората си, както тази петъчна вечер, предпочиташе онова, което ядеше като хлапе по прашните пътища доникъде и обратно, докато слушаше по радиото парчета на кънтрипевеца и актьор Клинт Блак и си учеше уроците под зоркия поглед на майка си (ако не беше на училище в някой град по маршрута на баща си). Подозираше, че рано или късно жлъчният му мехур ще сложи край на тези самотни банкети с мазна, нездравословна храна, но пък вече беше прехвърлил шейсетте, без този орган да му създава неприятности, затова — Бог да благослови гените, наследени от баща му. Преди звъненето на телефона да го прекъсне, похапваше с наслада сандвич с пържени яйца и с много майонеза, плюс препържени картофки с кетчуп, а на бюрото го чакаше чинийка с ябълков пай, гарниран със сладолед.

— Хауард Голд на телефона.

— Обажда се Марси, Хауи. Ралф Андерсън дойде тази сутрин.

Голд се намръщи:

— У вас ли дойде? Няма право! В принудителен отпуск е. Още доста време няма да се числи към полицията… ако изобщо реши да се върне на работа. Искаш ли да позвъня на началник Гелър и да натопя Андерсън?

— Недей. Справих се сама. Треснах му вратата под носа.

— Браво на теб!

— Не знам дали заслужавам поздравления. Може би сгреших. Той каза нещо, което не може да ми излезе от ума. Хауи, искам да знам истината. Мислиш ли, че Тери е убил момченцето?

— Не, разбира се! Колко пъти да ти го кажа? Вярно, че има доказателства за вината му, но доказателствата за невинността му са много повече. Щяха да го освободят. И още нещо — той не беше способен на подобно зверство. Освен това самата ти чу предсмъртното му признание.

— Хората ще си помислят, че не е искал да признае вината си пред мен. Подозирам, че вече го шушукат помежду си.

„Мила моя, той едва ли осъзнаваше, че си до него“ — помисли си Хауи, обаче настоя:

— Според мен каза истината.

— И аз мисля така; в такъв случай престъпникът още е на свобода и ако е убил едно дете, рано или късно ще погуби друго.

— А, ето каква муха ти е пуснал Андерсън! — Голд отмести встрани остатъка от сандвича. Вече нямаше апетит. — Не съм изненадан, вменяването на чувство за вина е изпитан полицейски трик, обаче не биваше да го прилага на теб. Редно е да си понесе наказанието. Най-малкото ще е строго порицание. Та ти току-що погреба съпруга си, да му се не види!

— Ами ако казаното от него е вярно?

„Може и да е вярно — помисли си Хауи, — но веднага възниква въпросът с каква цел ти го е казал.“

— И още нещо — продължи Марси. — Ако истинският убиец не бъде заловен, ще се наложи заедно с момичетата да напусна този град. Може би ако не бяха те, щях да издържа прошепнатите обиди и слуховете, но не е честно да подлагам децата си на подобни издевателства. Мога да отида само при сестра ми Дебра в Мичиган, обаче няма да е честно към нея и съпруга ѝ. Имат две деца, а къщата им е малка. Ще означава да започна от нулата, но едва ли ще мога, защото нямам сили. Чувствам се… Хауи, чувствам се, сякаш сърцето ми е изтръгнато.

— Разбирам. Какво искаш от мен?

— Свържи се с Андерсън. Предай му, че съм готова да се срещна с него довечера тук, в моята къща, и да отговоря на въпросите му. Но при едно условие — и ти да присъстваш. Както и частният детектив, когото използваш, стига да има възможност. Ще го направиш ли?

— Разбира се, щом го искаш. Убеден съм, че и Алек ще дойде. Само че държа да… да си нащрек. Знам, че Ралф много съжалява за случилото се, и предполагам, че се е извинил…

— Умоляваше ме да поговорим.

Хауи повдигна вежда — поведението на Ралф беше нетипично, но не и изненадващо.

— Андерсън не е лош човек — промърмори. — Всъщност е добър човек, който допусна ужасна грешка. Но внимавай — той още има интерес да докаже, че Тери е убил момченцето на Питърсънови. Ако успее, кариерата му е спасена. Ако никога не се докаже едното или другото твърдение, той пак ще спаси кожата. Но при положение че се появи истинският убиец, Ралф Андерсън никога повече няма да работи в полицията на Флинт Сити. Най-много в Кап Сити да го назначат като охранител, и то с наполовина по-малка заплата. Да не говорим за делата, които ще бъдат заведени срещу него.

— Разбирам, обаче…

— Изчакай да довърша. Вероятно ще те разпитва само за Тери. Може би просто опипва почвата, но нищо чудно да вярва, че по някакъв начин Тери все пак има пръст в убийството Още ли държиш да ви уредя среща?

Марси не отговори веднага, но след малко промълви:

— Джейми Матингли е най-добрата ми приятелка в квартала. Приюти дъщерите ми, когато полицаите арестуваха Тери на игрището, обаче сега не ми вдига телефона и ме заличи от списъка на приятелите си във фейсбук. Най-добрата ми приятелка официално развали приятелството с мен!

— Ще се осъзнае.

— Само ако заловят истинския убиец. Тогава на колене ще моли за приятелството ми. Може би ще ѝ простя, че се поддаде на настояването на мъжа си — защото тъкмо това се е случило, обзалагам се, — може би няма. Така или иначе не мога да взема това решение, докато хората в града не променят отношението си към мен. Ако някога го променят. С което все едно ти казвам да уредиш срещата. Ти ще присъстваш, за да ме закриляш, господин Пели — също. Настоявам да разбера защо Андерсън събра смелост да потропа на вратата ми.

14.

В четири следобед същия ден раздрънкан пикап „Додж“ се движеше по черния път на двайсет и четири километра южно от Флинт Сити и след него оставаше облак прахоляк. Отмина неработеща вятърна мелница с изпочупени перки, зарязана от собствениците къща със зеещи дупки на местата на прозорците, отдавна изоставено гробище, наричано от местните „Каубойски последен покой“, заоблен каменен блок, на който с избледнели букви пишеше: ТРЪМП ПРАВИ АМЕРИКА ВЕЛИКА ОТНОВО ТРЪМП. В каросерията на пикапа се търкаляха поцинкованите бидони за мляко и се удряха в страничните панели. Зад волана седеше седемнайсетгодишният Дъги Елфман и докато шофираше, често поглеждаше мобилния си телефон. На екранчето се виждаха две чертички, когато стигна до Магистрала 79, и той реши, че ще може да проведе разговор, преди батерията да се изтощи. Спря на кръстовището, слезе и погледна назад. Нямаше нито човек, нито кола. А ма разбира се, какво си беше въобразил? Въпреки това изпита облекчение и се обади на баща си. Кларк Елфман вдигна на второто позвъняване:

— Бидоните бяха ли в обора?

— Да. Натоварих дванайсет, ама трябва хубавичко да се измият. Още вонят на вкиснато мляко.

— А такъмите за коня?

— И следа няма, тате.

— Абе, не е най-радостната новина, обаче тъкмо туй очаквах. Защо се обаждаш, момче? Къде си? Все едно звъниш от Луната.

— На Магистрала 79. Ей, тате, някой е живял там.

— Така ли? Бездомници, хипита?

— Тц. Няма разхвърляни кутийки от бира, опаковки, бутилки от пиячка, нито пък лайна, освен ако тоя, дето е бил там, не се е отдалечавал на двеста-триста метра до най-близките храсти. Не видях да е пален огън.

— И слава на Бога! — възкликна Елфман-старши, — че като нищо щеше да стане голям пожар. И все пак намери ли нещо? Не че е от значение, щото не е останало нищо за крадене, а тия ми ти стари сгради са порутени и не струват пукната пара.

Дъги отново се озърна. На пътя сякаш нямаше никой, обаче му се щеше прахът да се слегне по-бързо.

— Намерих джинси, наглед нови, и боксерки, пак нови на вид, също и скъпи маратонки — от ония с гел в подметките, — които също ми се видяха чисто нови. Само дето бяха изцапани с нещо, също и сеното, върху което бяха.

— С кръв ли?

— Тц, не беше кръв. Нещо, дето беше боядисало с черно сеното.

— Моторно масло, а?

— Не, тате. Не знам какво е, ама не е било черно, само е боядисало сеното отдолу.

Дъги обаче знаеше как изглеждат „колосаните“ петна по джинсите и бельото; откакто стана на четиринайсет, мастурбираше три-четири пъти дневно, изпразваше се във вехта хавлиена кърпа, после я изпираше на чешмата в двора, когато родителите му не бяха вкъщи. Понякога обаче забравяше и материята ставаше доста корава.

Само че това нещо — не знаеше точно какво — беше много, прекалено много, пък и кой луд ще си прави чекии върху чисто нови маратонки „Адидас“, дето струват повече от сто и четирсет долара даже в „Уолмарт“? Дъги не би се поколебал да ги вземе за себе си, ама не и с тази гадост отгоре им, не и с другото нещо, което беше забелязал.

— Не му мисли повече, ами се прибирай — каза Елфман-старши. — Поне бидоните прибра, не е малко.

— Не, тате, изпрати там полицията. Джинсите бяха с кожен колан с лъскава сребърна катарама с формата на конска глава.

— Нищо не ми говори, момче, обаче ти сигурно знаеш нещо.

— По телевизията казаха, че Тери Мейтланд е бил с колан с такава катарама, когато са го видели на гарата в Дъброу. След като е убил онова момченце.

— Тъй ли казаха?

— Да, тате.

— Мамка му! Не мърдай оттам и чакай да ти се обадя. Мисля, че ченгетата ще дойдат да огледат. И аз ще дойда.

— Кажи им, че ще ги чакам в магазина на Бидъл.

— Абе, момче, това значи да караш осем километра повече!

— Знам, ама не ща да оставам тук. — Прахът се беше слегнал и пътят беше безлюден, обаче Дъги още беше неспокоен. Докато говореше с баща си, по магистралата не беше минала нито една кола, а той искаше да е някъде, където има хора.

— Какво те мъчи, младежо?

— Като бях в обора, дето намерих дрехите и маратонките — вече бях натоварил бидоните и търсех седлото и юздите, за които каза, че може да са там, — взе да ме хваща шубето. Стори ми се, че някой ме дебне.

— Въобразил си си. Оня, дето очисти момченцето, е мъртъв и заровен в гроба.

— Знам, но ти кажи на ченгетата, че ще ги чакам в магазина на Бидъл; ще ги заведа до обора, обаче не ща и миг да остана там. — Дъги затвори телефона, преди баща му да възрази.

15.

Хауи Голд съобщи по телефона на Ралф Андерсън, че в осем вечерта ще се срещнат с Марси в нейната къща и че Алек Пели също ще присъства. Ралф попита може ли да доведе Юн Сабло, ако е свободен.

— В никакъв случай! — отсече Голд. — Уговорката отпада, ако доведеш когото и да било, дори чаровната си съпруга.

Ралф се съгласи — нямаше избор. Слезе в мазето, но не свърши кой знае каква работа, само премести някакви кашони, после ги върна на предишното им място. Вечерята не му се услади — порови в чинията си и побърза да я отмести, после стана. До срещата оставаха два часа и трябваше да ги запълни с нещо.

— Смятам да посетя Фред Питърсън в болницата.

— Защо?

— Нещо ме подтиква да отида.

— Ще те придружа, ако искаш.

Той поклати глава:

— Оттам ще отида направо в Барнъм Корт.

— Преуморяваш се. Претрепваш се от работа, както би казала баба ми.

— Нищо ми няма.

Джийни се усмихна, за да покаже, че уж му вярва, изправи се на пръсти и го целуна:

— Обади ми се. Каквото и да се случи, моля те, обади се.

Сега той се усмихна:

— Как не! Ще се върна да ти разкажа всичко.

16.

Във фоайето на болницата Ралф едва не се сблъска с детектива, който им беше толкова необходим през последните дни, но беше излязъл в отпуск. Джак Хоскинс беше кльощав, преждевременно побелял човек с торбички под очите и с разширени капиляри на носа. Още беше с костюма си за риболов — жълто-зелени риза и панталон с много джобове, — но значката беше прикрепена за колана му.

— Какво търсиш тук, Джак? — изненада се Ралф. — Мислех, че си в отпуска.

— Съкратих я с три дни. Пристигнах преди по-малко от час. Рибарските ми принадлежности още са в пикапа. Гелър е решил, че поне един детектив трябва да е на работа. Бетси Ригинс е тук, в пета стая, следобеда са започнали първите болки. Мъжът ѝ ми каза, че бебето няма да се роди скоро. Все едно разбира от тези неща. А ти… — Джак направи театрална пауза. — Здравата си загазил, детектив Андерсън.

Не се постара да прикрие злорадството си. Преди година, когато дойде време да бъде повишен, на Ралф и Бетси Ригинс беше възложено да му направят персонална оценка. Бетси, която беше с най-малък стаж като детектив, написа само хвалебствия. Ралф предаде на Гелър своя формуляр, където на съответното поле беше написал две думи: „Нямам мнение.“ Това не попречи Хоскинс да бъде повишен, само че двете думи бяха равнозначни на отрицателна оценка. Не биваше да вижда какво е мнението на колегите му и може би не се беше добрал до попълнените формуляри, обаче из участъка се беше разчуло какво е написал Ралф и, разбира се, слуховете стигнаха до ушите на потърпевшия.

— Отиде ли да видиш Фред Питърсън?

— Всъщност да, бях при него. — Хоскинс изду долната си устна и издуха рядката косица, паднала на челото му. — В стаята му има сума монитори и показанията на всички са обезнадеждаващи. Мисля, че той няма да се оправи.

— Е, добре дошъл отново сред нас.

— Майната ти, Ралф. Оставаха ми още три дни, костурите кълвяха като за последно, а сега дори нямам възможност да се преоблека, макар да воня на рибешки вътрешности. Обадиха ми се и Гелър, и Дулин. Изпращат ме в оная прашна дупка, наречена „град“ Канинг. Разбрах, че приятелчето ти Сабло вече е там. Както вървят нещата, надали ще се прибера вкъщи по-рано от десет-единайсет.

Ралф можеше да му каже: „Аз не съм ти виновен“, само че кого друг би могъл да обвини този безполезен некадърник? Бетси, задето е забременяла през ноември?

— Какво има в Канинг?

— Джинси, бельо и маратонки. Някакъв хлапак отишъл да краде празни бидони от мляко от някакъв обор и попаднал на тези находки. Намерил и колан с катарама във формата на конска глава. Разбира се, момчетата от мобилната криминологична лаборатория ще ме изпреварят. Ще съм им полезен колкото циците са от полза за бик, обаче началникът…

— По катарамата ще има пръстови отпечатъци — прекъсна го Ралф. — Може да са останали следи от гумите на буса, от субаруто или от двете.

— Виж го ти, на краставичар краставици ще продава! — процеди Джак. — Получих значката на детектив много преди теб, още когато беше най-обикновен униформен полицай.

Ралф долови контекста: „И ще продължа да я нося, докато ти ще си охранител на мол в Саутгейт.“

Хоскинс вирна нос и си тръгна. Ралф въздъхна от облекчение, че се е отървал от това влечуго. Ех, да можеше тъкмо сега да е на негово място! На този етап новите улики можеха да се окажат безценни. Единственото хубаво в цялата история бе, че Сабло вече беше там и щеше да ръководи криминолозите. Навярно щяха да си свършат работата, преди Джак да се появи и може би да прецака нещо, както му се беше случвало вече два пъти.

Първо отиде в чакалнята пред родилното отделение, обаче не завари там никого, което може би означаваше, че събитията се развиват по-бързо от очакванията на изплашения Били Ригинс. Спря една сестра в коридора и я помоли да предаде на Бетси най-сърдечните му благопожелания.

— Дадено — отговори тя, — ще ѝ ги предам при първа възможност. Тъкмо сега е невъзможно — малкото човече бърза да излезе.

Ралф си представи окървавения труп на изнасиления Франк Питърсън и си помисли: „Ако малкото човече знае в какъв свят ще попадне, ще се бори с нокти и зъби да си остане вътре.“

Слезе с асансьора два етажа по-долу, където се намираше интензивното отделение. Единственият оцелял от семейство Питърсън беше в стая 304. Шията му беше омотана с превръзки и с цервикална яка. Беше на командно дишане, показанията на мониторите около леглото никак не бяха обнадеждаващи, както бе казал Джак Хоскинс. Нямаше цветя (Ралф не знаеше дали са разрешени в интензивното отделение), но за долната табла на леглото бяха завързани два балона с хелий, които се полюшваха близо до тавана. Върху тях бяха отпечатани шеговити пожелания, които му се сториха ужасни предвид обстоятелствата. Заслуша се в хриптенето на машината, която дишаше вместо Фред. Вгледа се в мониторите и си спомните думите на Джак: „Мисля, че той няма да се оправи.“

Седна до леглото и внезапно си спомни случка от ученическите си години, когато предметът, наричан сега „Околна среда“, носеше простичкото название „Наука за Земята“. Един ден, когато се занимаваха със замърсяването, преподавателят, господин Гриър, взе бутилка с минерална вода и я изля в чаша. После покани Мисти Трентън (момичето, което за радост на съучениците си винаги носеше къса секси пола) да излезе пред класа и да отпие от чашата. Мисти се подчини. Той взе пипета, потопи я в шише с мастило и изстиска една капка във водата. Всички гледаха като омагьосани как капката мастило потъна, а след нея се проточи индиговосиньо пипалце. Господин Гриър поразклати чашата и скоро водата се оцвети в светлосиньо. Той попита Мисти дали сега ще пие от чашата, но тя така енергично поклати глава, че едната ѝ шнола падна, тогава всички, включително Ралф, се разсмяха. Сега не му беше до смях.

Преди по-малко от две седмици животът на семейство Питърсън беше наред. После капката мастило в него го опетни. Би могло да се каже, че тази капка е веригата на велосипеда на Франки, че той е щял да се прибере по живо, по здраво у дома, ако не се беше скъсала; но той щеше да се прибере у дома по живо, по здраво — като бута велосипеда, — ако Тери Мейтланд не го е причакал на паркинга пред магазина. Тери беше капката мастило, а не веригата. Тери първо беше опетнил, после беше унищожил цялото семейство Питърсън. Тери… или някой с неговото лице.

„Само че какво остава, ако премахнем метафорите? — бе казала Джийни. — Остава необяснимото. Свръхестественото.“

„Невъзможно е! Свръхестественото съществува само в книгите и във филмите, но не и в реалния свят.“

Не, не и в реалния свят, в който алкохолизирани некадърници като Джак Хоскинс получават повишение. Опитът, натрупан от Ралф през близо петдесетте му години живот, отричаше тази идея. Отричаше дори възможността това да се случи. Ала докато сега гледаше Фред (по-точно онова, което беше останало от него), той неохотно призна съществуването на нещо сатанинско, на някакво зло, предизвикало разпространяването на смъртта в цялото семейство, също като злокачествен тумор. И пораженията нямаше да са само върху злощастната фамилия Питърсън. Несъмнено Марси и дъщерите ѝ щяха да са белязани до края на живота си, дори имаше опасност уврежданията да са по-тежки.

Той можеше да си каже, че косвените щети неизменно съпровождат всяка жестокост, всяко зверство — нима не се беше убедил от опит, че е така? Да. Беше. Това тук обаче изглеждаше… твърде лично. Като че ли тези хора са били набелязани. А не беше ли и самият той косвена жертва? Ами Джийни? Дори Дерек, който след завръщането си от летния лагер щеше да установи, че много неща, които е приемал за даденост — например работата на баща си, — вече са изложени на риск?

Машината хриптеше. Гърдите на Фред Питърсън се повдигаха и отпускаха. От време на време той издаваше звук, напомнящ кикотене. Сякаш битието представляваше шега на Създателя, само че човек я разбираше единствено ако е в кома.

Ралф не издържа; побърза да излезе и почти на бегом стигна до асансьора.

17.

Навън седна на скамейка под сянката на едно дърво и се обади в участъка. Санди Макгил вдигна телефона, но се умълча, след като той я попита има ли новини от Канинг. След няколко секунди смотолеви:

— Забранено ми е да те информирам, Ралф. Началник Гелър изрично ме предупреди. Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. — Ралф стана от скамейката. Сянката му се издължи — сянка на обесен човек — и той отново се замисли за Фред Питърсън. — Заповедите трябва да се изпълняват.

— Благодаря за разбирането. Джак Хоскинс си е прекъснал отпуската и заминава за Канинг.

— Да, ясно. — Той затвори и тръгна към паркинга за краткосрочен престой; успокояваше се с мисълта, че Юн е там и ще го държи в течение.

Може би.

Отключи колата, качи се и включи климатика. Часът беше седем и петнайсет. Твърде късно, за да се върне у дома, твърде рано за срещата в дома на семейство Мейтланд. Оставаше му само да кара безцелно из града като тийнейджър единак. И да размишлява. Например защо Тери е нарекъл „госпожо“ Върбова вейка. И защо е поискал да го упътят до най-близкия дежурен медицински пункт, въпреки че е прекарал целия си живот във Флинт Сити? Защо в хотела е бил в една стая с Били Куейд, сякаш е искал да си осигури алиби? Защо в залата се е изправил, за да зададе въпроса си на Харлан Коубън, сякаш е искал да го видят всички? Мислеше си още за капката мастило, която беше оцветила в светлосиньо водата в чашата, за внезапно свършващи следи от стъпки, за гърчещи се червеи в пъпеш, който наглед не е загнил. Хрумна му, че ако човек започне да вярва в свръхестествените явления, вече няма да е убеден, че е напълно нормален, а замислянето за душевното ти здраве може да е опасно. Все едно да се замислиш дали бие сърцето ти — ако се вманиачиш, може би вече си загазил.

Включи радиото и прехвърли няколко станции, докато попадна на „Енималс“, които пееха „Бум-бум“. Продължи да шофира безцелно, за да убие времето. Най-после часът на срещата му в къщата на семейство Мейтланд настъпи.

18.

Отвори му Алек Пели, преведе го през дневната и го покани в кухнята. От горния етаж звучеше песен на „Енималс“, този път — най-известният им хит. „Там пропаднаха много бедни, свестни момчета — ридаеше Ерик Бърдън — и аз, о, Боже, съм сред тях.“

„Стечение на обстоятелствата“ — помисли си Ралф, припомняйки си казаното от Джийни.

Марси и Хауи Голд пиеха кафе. На масата стоеше и чашата на Алек, но никой не предложи кафе на Ралф. „Намирам се във вражеския лагер“ — каза си той и седна:

— Благодаря, че ме приехте.

Марси не продума, само взе чашата си и Ралф забеляза, че ръката ѝ леко трепери.

— Тази среща е мъчителна за моята клиентка — започна Хауи, — затова да не я удължаваме излишно. Казал си на Марси, че искаш да разговаряш с нея…

— Не! — прекъсна го тя. — Каза, че настоява да разговаряме.

— Добре, така да е. За какво искаше да разговаряте, детектив? Ако държиш да ѝ се извиниш, направи го, обаче това няма да ни попречи да предприемем правни действия срещу теб.

Ралф не беше готов да се извини… въпреки всичко. За разлика от него тези тримата не бяха видели окървавения клон, стърчащ от задника на Фран Питърсън.

— Появи се нова информация. Може би не е от голямо значение, но подсказва нещо, макар да не знам какво. Жена ми го нарече стечение на обстоятелствата.

— Може ли да обясниш? — попита Хауи Голд.

— Оказва се, че бусът, с който е бил отвлечен малкият Питърсън, е бил откраднат от хлапе почти на неговата възраст. Името му е Мърл Касиди. Избягал от дома си, защото пастрокът му го тормозел. По пътя между Ню Йорк и Южен Тексас, където най-накрая го арестували, Мърл откраднал четири превозни средства. Буса зарязал в Дейтън, Охайо, през април. Марси… госпожо Мейтланд, през април сте били със семейството си в Дейтън.

Марси се канеше отново да отпие от кафето си, но тресна чашата на масата:

— А, не! Няма как да го лепнеш на Тери. На отиване и връщане пътувахме със самолет и непрекъснато бяхме заедно, освен когато Тери посети баща си в болницата. Точка по въпроса. Върви си!

— Чакай малко. Още когато подозренията паднаха върху Тери, разбрахме, че сте пътували семейно, и то със самолет. Само дето… не разбираш ли колко е странно? Бусът е бил в Дейтън, когато сте били там, после се появява тук. Тери ми каза, че никога не го е виждал, камо ли да го е крал. Искам да го вярвам, въпреки че отпечатъците му са навсякъде в проклетия бус. Почти го вярвам…

— Съмнявам се — прекъсна го Хауи. — Не ни баламосвай!

— Ще ми повярвате ли, ще ми се доверите ли поне малко, ако ви кажа нещо важно? Разполагаме с веществено доказателство, че Тери е бил в Кап Сити. Отпечатъците му са върху книга в магазинчето за печатни издания. Според свидетелските показания той е оставил отпечатъците приблизително по същото време, когато е бил отвлечен малкият Питърсън.

— Шегуваш се? — изумено възкликна Алек Пели, преминавайки на „ти“.

— Не. — Въпреки че случаят беше приключен като живота на Тери, Бил Самюълс щеше да побеснее, ако разбереше, че Ралф е разказал на Марси и на нейния адвокат за „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“, обаче не искаше срещата да приключи, без да е получил отговори на въпросите си.

— Виж ти! — подсвирна Алек Пели.

— Значи знаеш, че е бил там! — извика Марси. По лицето ѝ бяха избили червени петна.

Вместо да отговори (не искаше да обсъжда тази тема, твърде много време беше отделил да размишлява върху нея), Ралф продължи да задава въпроси.

— При последния ни разговор Тери каза: „Исках да посетя баща си в Дейтън“, обаче забелязах гримасата му, като произнесе думата „исках“. Попитах го дали баща му живее там, а той отвърна: „Да, ако състоянието му напоследък може да се нарече живот.“ За какво става дума?

— Питър Мейтланд страда от Алцхаймер в последна фаза — неохотно обясни тя. — Намира се в „Хейсман“, клиника за пациенти с нарушена памет, която е част от комплекса към болница „Киндред“.

— Ясно. Сигурно посещенията са били мъчителни за Тери.

— Да — кимна Марси. Вече беше малко по-любезна, което подсказа на Ралф, че не е загубил всичките си умения; от друга страна, не се намираше в полицията и не разпитваше заподозрян. Хауи Голд и Алек Пели бяха нащрек, готови да наредят на Марси да млъкне, ако усетеха, че има опасност тя да настъпи скрита мина. — Но не и само защото баща му вече не го познаваше. Твърде дълго бяха враждували.

— Защо?

— Има ли връзка с разследването, детектив? — намеси се Хауи.

— Не знам. Може би няма. Но тъй като не сме в съда, господин адвокат, ще оставиш ли госпожа Мейтланд да отговори на въпроса?

Голд погледна Марси и сви рамене, все едно ѝ каза: „Както решиш. От теб зависи.“

— Тери беше единственото дете на Питър и Мелинда — обясни тя. — Както ти е известно, той е израснал във Флинт Сити и не е живял тук само през четирите си години в Държавния университет в Охайо.

— Където сте се запознали, нали?

— Да. Да се върнем към въпроса: Питър Мейтланд работил за нефтодобивната компания „Чиъри“, когато в този район още имало богати находища. Влюбил се в секретарката си и напуснал жена си. Разводът бил тежък, Тери взел страната на майка си… такъв си беше, лоялен от малък. Хвърлил цялата вина върху баща си и опитите на Питър да се оправдае само влошили положението. Накратко, Питър се оженил за секретарката — на име Долорес — и помолил да бъде преместен в централното управление на компанията.

— Което се е намирало в Дейтън.

— Правилно. Той не пожелал да сключи споразумение за съвместно попечителство. Разбрал, че синът му е направил своя избор. Мелинда обаче настоявала от време на време Тери да се среща с него, защото всяко момче трябва да познава баща си. Той се подчинявал, но само за да ѝ угоди. За него този човек бил плъх, избягал от семейството си.

— Типично за Тери, когото познавах — въздъхна Хауи Голд.

— Мелинда почина от инфаркт през 2006-а. Втората жена на Питър си отиде две години по-късно от рак на белите дробове. В памет на майка си Тери продължи да пътува до Дейтън един-два пъти годишно и да се държи учтиво с баща си. През 2011-а, ако не ме лъже паметта, Питър започна да проявява признаци на деменция. Оставяше си обувките под душа, вместо под леглото, ключовете от колата пъхаше в хладилника и така нататък. Тери е… беше… единственият му жив родственик, затова през 2014-а уреди да го приемат в клиниката за пациенти с нарушена памет „Хейсман“.

— Лечението в частните клиники е скъпо — намеси се Алек Пели. — Кой плаща сметките?

— Застрахователят. Питър Мейтланд имаше скъпа застраховка „Живот“. По настояване на Долорес. Питър пушеше като комин и тя вероятно се надяваше да получи тлъста сума след смъртта му. Само че тя го изпревари. Може би защото е била пасивна пушачка.

— Говориш така, сякаш старият Мейтланд е мъртъв. Така ли е? — попита Ралф.

— Не, още е жив. — И добави, повтаряйки думите на съпруга си: — Ако състоянието му може да се нарече живот. Той дори отказа цигарите. В клиниката пушенето е забранено.

— Колко дни останахте в Дейтън при последното ви пътуване дотам?

— Пет. През това време Тери посети три пъти баща си.

— С момичетата не го ли придружавахте?

— Не. Той не желаеше, нито пък аз. Сара не го приемаше като свой дядо, а Грейс щеше да се уплаши.

— С какво запълвахте времето си, докато той беше при баща си?

Марси невесело се усмихна:

— Говориш така, все едно Тери е оставал в клиниката по цял ден, обаче не беше така. Посещенията му бяха кратки, не повече от час-два. През останалото време четиримата бяхме заедно. Докато го нямаше, стояхме в хотела, момичетата плуваха в закрития басейн. Веднъж посетихме Музея на изкуствата, един следобед заведох момичетата на прожекция на филми на Дисни — до хотела имаше кинокомплекс. Гледахме и други филми, но вече заедно с Тери; четиримата бяхме и в Музея на Военновъздушните сили, и в природонаучния музей „Буншофт“. На момичетата им беше много интересно. Беше типична семейна ваканция, детектив Андерсън, само дето Тери отделяше по час-два да изпълни синовните си задължения.

„И може би да открадне бус“ — каза си Ралф.

Теоретично беше възможно — Мърл Касиди и семейство Мейтланд навярно са били в Дейтън по едно и също време, — само че изглеждаше твърде невероятно. Дори да се беше случило, възникваше въпросът как Тери е закарал буса във Флинт Сити. Или защо би си направил труда. В родния му град и наоколо имаше сума автомобили, лесни за задигане. Примерът със субаруто на Барбара Ниъринг беше показателен.

— Може би няколко пъти сте били на ресторант — подхвърли.

Хауи се сепна, но не попречи на Марси да отговори.

— Обикновено поръчвахме храна от румсървиса — на Сара и Грейс им беше много забавно, — обаче няколко пъти вечеряхме навън. При положение че посещението на ресторанта на хотела се брои за „вечеря навън“.

— Случайно да сте били в ресторант „Томи и Тапънс“?

— Не. Щях да запомня заведение с такова име. Веднъж хапнахме палачинки и два пъти, ако не греша, вечеряхме в ресторант от веригата „Кракър Баръл“. Защо питаш?

— Без причина — промърмори Ралф Андерсън.

Хауи му се усмихна, за да покаже, че не му се е хванал на въдицата, но отново не се намеси. Алек беше скръстил ръце на гърдите си, изражението му беше непроницаемо.

— Свършихме ли? — попита Марси. — Защото ми писна от този разпит. Писна ми и от теб!

— Случи ли се нещо необичайно, докато бяхте в Дейтън? Каквото и да било. Едната ви дъщеричка да се е изгубила за малко, Тери да е казал, че има среща с отдавнашен приятел, ти да си срещнала стара приятелка, да са ви доставили някаква пратка…

— Да сте видели летяща чиния? — прекъсна го Хауи. — Може би човек с тренчкот ви е предал закодирано съобщение. Или момичетата от прочутата танцова трупа „Рокетс“ са изнесли представление на паркинга?

— Не ми помагаш, господин адвокат. Ако щеш, вярвай, но се опитвам да се добера до истината.

— Нищо необичайно! — отсече Марси и започна да събира чашите. — Тери посети баща си, изкарахме чудесна ваканция, качихме се на самолета и се върнахме у дома. Не сме се хранили в „Томи“ или както там се е казвал онзи ресторант, не сме откраднали бус. А сега искам да си вър…

— Татко се нарани.

Всички се обърнаха към вратата. На прага стоеше Сара Мейтланд — пребледняла, с изпито лице, по джинси и тениска с емблемата на „Рейнджърс“, които ѝ стояха като на закачалка, защото беше отслабнала.

— Сара, защо си тук? — Марси остави чашите на плота и се приближи до дъщеря си. — Помолих двете ви с Грейси да си останете в стаите, докато не приключим разговора.

— Грейс заспа — отговори Сара. — Снощи почти не мигна заради някакъв глупав кошмар за човек със сламки вместо очи. Дано не го сънува пак. Ако се събуди, ще ѝ дадеш да пие бенадрил.

— Убедена съм, че тази нощ ще спи спокойно. Хайде, върни се в стаята си.

Сара обаче не помръдна. Взираше се в Ралф, но не с неприязън и недоверие, а с любопитство, от което му стана неловко. Беше му много трудно да не извърне поглед.

— Мама казва, че ти си убил баща ми. Вярно ли е?

— Не. Само че допуснах да се случи и безкрайно съжалявам. — Най-сетне думите, които търсеше, за да се извини, изплуваха в съзнанието му и той ги изрече с изненадваща лекота. — Допуснах грешка, която ще ми тежи до края на живота.

— Може би така трябва — промълви Сара. — Може би го заслужаваш. — После се обърна към майка си: — Отивам си в стаята, обаче ако Грейс се разкрещи посред нощ, ще спя при нея.

— Може ли преди това да ми разкажеш за нараняването? — попита Ралф.

— Станало е, когато татко беше при своя баща. Една медицинска сестра промила ръката му с бетадин и му сложила лепенка. Той каза, че не го е заболяло.

— Веднага в стаята! — процеди Марси.

— Добре. — Тя зашляпа нагоре с босите си стъпала. Спря на площадката и се обърна: — Ресторантът „Томи и Тапънс“ беше на улицата на нашия хотел. Видях табелата, когато отивахме с колата — оная, дето я взехме под наем — към Музея на изкуствата.

19.

— Разкажи ми за нараняването, Марси — помоли Ралф.

Тя сложи ръце на кръста си:

— Защо? За да направиш от мухата слон ли? Е, не беше!

— Пита, защото няма за какво друго да се хване — намеси се Алек. — Обаче и на мен ми е любопитно.

— Ако си уморена… — подхвана Хауи.

— Не, ще отговоря. Наистина не беше сериозно, само драскотина. Дали се случи при второто му посещение в клиниката? — Тя сбърчи чело и се замисли. — Не, беше при последното, защото на другата сутрин взехме самолета за Флинт Сити. На излизане от стаята на баща си Тери се сблъскал с някакъв санитар — и двамата не гледали къде вървят. Инцидентът щял да остане без последствия, само с взаимни извинения, обаче онзи тъкмо бил измил коридора и подът бил мокър. Санитарят се подхлъзнал, хванал ръката на Тери, но въпреки това паднал. Тери му помогнал да стане, попитал го дали е добре и мъжът отговорил утвърдително. Съпругът ми си тръгнал, но преди да стигне края на коридора, забелязал, че китката му кърви. Изглежда, санитарят го бил наранил с нокътя си, когато се хванал за него, опитвайки се да запази равновесие. Както каза Сара, една медицинска сестра дезинфекцирала раната и сложила отгоре лепенка. Това е всичко. Е, помогна ли ти да разрешиш случая?

— Не — призна Ралф. Знаеше обаче, че това не е като жълтата презрамка. Беше връзка — стечение на обстоятелствата, както бе казала Джийни, — която можеше да разтълкува, но само с помощта на Юн Сабло. Стана и добави: — Благодаря за отделеното време, Марси.

— За теб съм госпожа Мейтланд. — Усмивката ѝ беше смразяваща.

— Разбрано. Хауард, благодаря и на теб, че уреди срещата. — Той подаде ръка на адвоката. Хауи се поколеба за миг, но все пак стисна дланта му.

— Ще те изпратя, Ралф — промърмори Алек Пели.

— Не е необходимо, знам как да стигна до външната врата.

— Сигурен съм, но след като те въведох, редно е да те изпратя, така мисля.

Прекосиха дневната и тръгнаха по късия коридор. Алек отвори вратата. Ралф излезе и се изненада, когато частният детектив го последва и попита:

— Защо историята с драскотината те заинтригува толкова?

Андерсън го изгледа:

— Не разбирам за какво говориш.

— Не се прави на ударен. Видях как се промени изражението ти.

— Мъчат ме стомашни киселини. Често ми се случва, а и тази среща беше доста стресираща. Но не и колкото погледът на младата Сара. Почувствах се като насекомо под микроскоп.

Алек затвори вратата. Ралф беше две стъпала по-долу от него, но тъй като беше по-висок, двамата се гледаха очи в очи.

— Ще ти кажа нещо.

— Слушам те. — Ралф психически се подготви да чуе нещо неприятно.

— Арестът беше грешка. Колосална грешка. Сигурно вече го осъзнаваш.

— Достатъчно ме ругаха тази вечер, това ми идва в повече. — Ралф Андерсън понечи да слезе по стъпалата.

— Не съм свършил.

Андерсън се обърна, наведе глава и леко се разкрачи — поза на боец.

— Нямам деца. Мари не можеше да зачене. Но ако имах син на възрастта на твоето момче и ако разполагах със солидно доказателство, че сексуален маниак със склонност да убива, от когото синът ми се е възхищавал, е извършил зловещо престъпление, щях да постъпя като теб… ако не и по-лошо. Накратко, разбирам защо си действал импулсивно, загърбвайки трезвата преценка.

— Хубаво. Не успокоява съвестта ми, но благодаря.

— Обади се, ако все пак решиш да ми кажеш защо толкова се заинтересува от нараняването. Може би всички сме на една и съща страна.

— Лека нощ, Алек.

— Лека нощ, детектив. Пази се.

20.

Телефонът му иззвъня тъкмо когато разказваше на Джийни за срещата. Обаждаше се Юн:

— Може ли да поговорим утре? Натъкнахме се на нещо странно в обора, където хлапакът е намерил дрехите, носени от Мейтланд на гарата. Всъщност има и други загадъчни неща.

— Разкажи ми сега.

— Не. Прибирам се у дома. Капнал съм от умора. Освен това искам да поразмишлявам върху тази история.

— Добре, ще се срещнем утре. Къде?

— Някъде, където няма кой да ни види. Не бива да ни засичат заедно. Ти си временно отстранен от работа, а пък аз — от разследването на случая. Всъщност случай няма, след като Мейтланд вече е покойник.

— Какво ще стане с дрехите?

— Ще ги изпратят в Кап Сити за криминологична експертиза. После ще бъдат предадени на шерифския отдел на окръг Флинт.

— Шегуваш ли се? Редно е да бъдат при другите веществени доказателства по този случай. Да не говорим, че Дик Дулин не може и носа да си изсекне без ръководство за потребителя.

— Не отричам, обаче Канинг е община, а не град, което означава, че е под юрисдикцията на шерифа. Научих, че началник Гелър изпраща детектив, но само от учтивост.

— Хоскинс.

— Да, това му е името. Още не е пристигнал, а докато се появи, всички ще са си отишли. Може да се е загубил.

„Най-вероятно е спрял някъде да обърне няколко питиета“ — помисли си Ралф.

Юн продължи:

— Тези дрехи ще се озоват в кашон с доказателства в склада на шерифския отдел и ще останат там до началото на следващия век. На никого не му пука. Водеща е удобната версия: „Мейтланд го е извършил, Мейтланд е мъртъв, загърбваме миналото и продължаваме напред.“

— Аз не съм готов да загърбя миналото и да продължа напред — промълви Ралф и се усмихна на Джийни, която сви юмруци и вдигна палци. — А ти?

— Ако бях, щях ли да разговарям с теб? И така, къде ще се срещнем утре?

— Близо до гарата в Дъброу се намира ресторантът на О’Мали. Ще го намериш ли?

— Нямай грижа.

— Какво ще кажеш за десет часа?

— Става. Ако ми измислят някаква работа, ще ти се обадя и ще се разберем.

— Нали имаш всички показания на свидетелите?

— В лаптопа ми са.

— Да не забравиш да го вземеш утре. Моите файлове са в служебния компютър, а нямам достъп до него. Сума неща имам да ти разправям.

— И аз. Може и да разбулим тази мистерия, Ралф, обаче… боя се, че онова, на което се натъкнем, няма да ни хареса. Това е неизбродна джунгла.

„Всъщност — каза си Ралф, след като затвори телефона — е пъпеш. И вътре в него гъмжи от червеи.“

21.

На път за фермата на Елфман Джак Хоскинс се отби в „Само за джентълмени“ и си поръча водка с тоник — смяташе, че е заслужил компенсация, задето му бяха прекъснали отпуска. Изгълта питието си на екс, поръча си още едно, но вече пиеше на малки глътки. На сцената се подвизаваха две стриптийзьорки, още напълно облечени (което в „Само за джентълмени“ означаваше, че са по бикини и сутиени), които така страстно се опипваха, че на Джак веднага му стана.

Като понечи да плати, барманът му направи знак да си прибере портфейла:

— Заведението черпи.

— Благодаря. — Хоскинс остави бакшиш и излезе — вече беше в много по-добро настроение. Щом потегли с колата, извади от жабката опаковка ментови бонбони и схруска два. Хората разправяха, че като пиеш водка, дъхът ти не мирише, само че изобщо не беше вярно.

Черният път беше преграден с жълта полицейска лента — на окръжната, а не градската служба. Джак слезе, измъкна от земята единия дебел кол, за който беше завързана лентата, мина с колата, отново слезе и пак заби кола. „Писна ми от шибаните им простотии“ — помисли си и още повече се вбеси, като стигна до порутените селскостопански постройки — обор и три бараки, — защото нямаше жива душа. Опита се да се свърже с участъка във Флинт Сити, за да сподели възмущението си с някого, дори със Санди Макгил, която според него беше образец за превзета глупачка. Обаче като включи радиостанцията, чу само пращене на статично електричество, а в тази забравена от Бога дупка нямаше клетки на мобилни оператори.

Взе голямото си електрическо фенерче и слезе от колата най-вече за да се разтъпче, иначе нямаше работа тук. Бяха го пратили за зелен хайвер. Духаше силен вятър — горещ полъх, който, пламнеха ли храсталаците, щеше да разпали огъня. Около ръждясалата водна помпа се издигаха няколко тополи. Листата им танцуваха и шумоляха, сенките им стремглаво препускаха по земята под лунната светлина.

Вратата на обора, където са били намерени дрехите, беше запечатана с жълта лента. Разбира се, „находките“ бяха прибрани в специални пликове и вече пътуваха към Кап Сити, но все пак беше страшничко човек да си представи, че Мейтланд е бил тук, след като е убил момченцето.

„В известен смисъл — помисли си Джак — аз следвам стъпките му. Покрай пристана за лодки, където е свалил окървавените си дрехи и се е преоблякъл, после до «Само за джентълмени». От стриптийз-бара е отишъл с такси в Дъброу, но след това сигурно се е върнал… тук.“

Отворената врата на обора беше като зейнала уста. Джак Хоскинс не искаше да се приближава до нея… не и в този пущинак, не и когато е сам. Мейтланд беше мъртъв, призраците бяха измишльотини за леваци, въпреки това не му се искаше да се приближи до вратата. Застави се да го стори — бавно, стъпка по стъпка, за да освети с фенерчето си обора.

Някакъв човек стоеше в дъното на помещението.

Джак тихичко изписка, посегна да извади пистолета си и се сети, че не го носи. Глокът беше в малкия сейф в пикапа. Той изпусна фенерчето. Наведе се да го вдигне и му се зави свят — не се беше напил от водката, обаче бе замаян и краката не го държаха.

Отново освети с фенерчето обора и се засмя. Не беше видял човек, а вехт хамут, почти пречупен надве.

„Изчезвам оттук! Може пак да се отбия в «Джентълмените» за още едно питие, после си отивам вкъщи и право в лег…“

Зад него стоеше някой и този път той не си въобразяваше. Виждаше сянката — издължена и тънка. И… дишане ли чуваше?

„След миг ще ме сграбчи. Трябва да се просна на земята и да се претърколя.“

Само че не можеше. Беше се вцепенил. Защо не се беше върнал, като видя, че на местопроизшествието няма никого? Защо не беше извадил от сейфа пистолета си? Защо изобщо беше слязъл от пикапа? Изведнъж осъзна, че ще умре в края на един черен път в община Канинг.

В този момент усети докосването. Ръка, гореща като термофор с вряла вода, се допря до врата му. Той опита да изкрещи и не можа. Гърдите му не се повдигнаха, сякаш бяха заключени като глока. Всеки миг другата ръка щеше да го сграбчи за гърлото и да започне да го души. Ръката се отдръпна… но не и пръстите. Движеха се напред-назад — съвсем лекичко, само върховете им — и оставяха по кожата му горещи следи.

Джак не знаеше колко време е стърчал неподвижно като парализиран. Може би двайсет секунди, може би две минути. Силният вятър рошеше косата му и милваше врата му, както онези пръсти. Сенките на тополите се стрелкаха като ята подплашени рибки върху отъпканата земя и плевелите. Човекът… или съществото… стоеше зад него, издължената му, тънка сянка се проточваше под светлината на луната. Докосваше и милваше.

После и пръстите, и сянката изчезнаха.

Джак бързо се извърна, спортното му сако се изду и заплющя под поривите на вятъра; този път от гърлото му се изтръгна писък — безкраен, пронизителен. Взираше се в…

Нищо.

Само няколко порутени сгради и около акър спечена от слънцето земя.

Нямаше жива душа. Никога не е имало. В обора нямаше човек, само счупен хамут. Парещи пръсти не бяха докосвали запотения му врат, бе усещал само повеите на вятъра. Почти на бегом тръгна към пикапа, погледна назад веднъж, два пъти, три пъти. Седна зад волана, машинално се приведе, когато понесена от вятъра сянка прелетя през огледалцето за обратно виждане, после включи двигателя. С осемдесет километра в час се понесе по черния път, край старото гробище и изоставената къща на стопаните на ранчото; не спря пред жълтата лента, а мина през нея. На изхода към Магистрала 79 рязко изви волана, гумите изскърцаха. Той излезе на платното и отпраши обратно към Флинт Сити. По времето, когато влезе в града, вече си беше втълпил, че нищо необичайно не се е случило в порутения обор. Пулсиращата болка във врата му също не означаваше нищо.

Абсолютно нищо.