Другият

1.

Ралф почти не мигна, а задремеше ли за малко, сънуваше кошмари. В един държеше в прегръдките си умиращия Тери Мейтланд, който му каза: „Ти ограби децата ми.“

Събуди се в четири и половина и усети, че повече няма да може да заспи. Чувстваше се, сякаш е преминал в друг свят, на друго ниво на съществуване. Каза си, че всеки би се чувствал така, ако се събуди по това време; успокояващо обяснение, което му даде сили да отиде в банята и да си измие зъбите.

Както обикновено, Джийни спеше завита презглава, само кичур коса се подаваше изпод завивката. Косата ѝ вече беше прошарена като неговата. Не бе съвсем побеляла, но и това щеше да се случи. Беше в реда на нещата. Времето неумолимо течеше и това бе загадка, обаче нормална загадка.

Въздушната струя от климатика беше отвяла на пода листовете хартия, които Джийни му беше дала. Той ги събра, сложи ги обратно на нощното шкафче, критично огледа джинсите си, реши, че може да ги носи още един ден (особено в прахоляка на Южен Тексас), взе ги и отиде до прозореца. Мракът вече отстъпваше пред първата сивкава дневна светлина. Очертаваше се горещ ден, а в Тексас щеше да е още по-горещо.

Не се изненада, макар да не знаеше защо, като видя Холи Гибни на двора — също беше с джинси и седеше на същия платнен стол, на който преди малко повече от седмица седеше самият той, когато го навести Бил Самюълс. Същата вечер, когато Бил му разказа историята за изчезналите следи от стъпки, а той, Ралф — за личинките в пъпеша.

Навлече си панталона и тениска с емблемата на баскетболния отбор „Оклахома Тъндър“, увери се, че Джийни още спи, и излезе от спалнята, понесъл в ръка вехтите си протрити мокасини, които носеше вместо домашни пантофи.

2.

След пет минути излезе на двора. Холи се обърна, като чу стъпките му — погледът ѝ беше недоверчив, но не и (поне така си мислеше Ралф) враждебен. След миг тя видя големите порцеланови чаши върху стария поднос с реклама на „Кока-кола“ и сияйната усмивка отново озари лицето ѝ:

— Дали е това, на което се надявам?

— Да, ако сте се надявали на кафе. Аз го пия чисто, но за всеки случай донесох и „екстрите“. Жена ми го харесва сладко. Като мен, така казва. — Той се усмихна.

— Чисто и за мен. Много благодаря.

Ралф остави подноса на дървената маса за пикник. Холи седна срещу него, взе едната чаша, отпи и блажено въздъхна:

— Ооо, чудесно е. Няма нищо по-хубаво от силното кафе сутрин. По мое мнение, де.

— Откога сте станали?

— По принцип спя малко — избегна отговора тя. — Тук е много приятно. Какъв чист въздух!

— Невинаги. Задуха ли вятърът от запад, докарва миризмата от рафинериите в Кап Сити. Винаги ми причинява главоболие…

Той замълча и се вгледа в нея. Холи извърна очи и вдигна чашата пред лицето си, сякаш да се скрие зад нея. Ралф си спомни как предишната вечер тя сякаш събираше сили, преди да се ръкува с поредния присъстващ на съвещанието в кантората на Хауи. Подозираше, че я затрудняват много от обичайните жестове, както и общуването. От друга страна, беше проявила невероятен героизъм и професионализъм.

— Снощи четох информация за вас — каза. — Алек Пели имаше право. Признавам, че ми направи силно впечатление. — И след като тя не продума, добави: — Не стига че с вашия партньор, господин Ходжис, сте попречили на този Хартсфийлд да вдигне във въздуха зала, пълна с хлапета на по дванайсет-тринайсет години, ами…

— Детектив Ходжис — поправи го тя. — Детектив в оставка.

Ралф кимна:

— Да. Освен това с детектив Ходжис сте спасили момиче, отвлечено от откачен тип на име Морис Белами, застрелян по време на спасителната акция. Участвали сте в престрелка с лекар, който излязъл от релси и убил съпругата си, а миналата година сте заловили бандити, отвличащи кучета от редки породи, за да ги връщат срещу откуп на собствениците им или да ги продават, ако онези откажат да платят. Явно не сте се шегували, когато казахте, че донякъде работата ви се състои в издирване на изгубени домашни любимци.

Тя отново поруменя, червенината плъзна от шията чак до челото ѝ. Очевидно изреждането на подвизите ѝ не само я притесняваше, но и беше мъчително за нея.

— Бил Ходжис е причината за тези успехи — промълви.

— Не е участвал в залавянето на похитителите на породисти кучета. Починал е една година преди това.

— Така е, но тогава вече работех с Пийт Хънтли. Бившия детектив Хънтли. — Тя се насили да го погледне в лицето. Очите ѝ бяха ясносини. — Той си разбира от работата. Нямаше да се справя без него, само че Бил беше много по-способен. Каквото и да съм постигнала, е благодарение на него. Дължа му всичко. Дължа му живота си. Как ми се иска сега да е тук…

— Вместо мен, така ли?

Холи не отговори. Което всъщност беше отговор.

— Щеше ли да повярва на историята с този Ел Куко, който може да се преобразява в когото си пожелае?

— О, да — без капчица колебание отговори тя. — Защото двамата с него… и с нашия приятел Джером Робинсън… се сблъскахме с нещо… каквото не сте срещали. Въпреки че може да ви се удаде тази възможност — зависи от това, което ще се случи през следващите няколко дни. Или още днес преди залез-слънце.

— Може ли да ви правя компания? — Джийни се приближи до масата, носеше си чаша с кафе.

Ралф ѝ направи знак да седне.

— Много съжалявам, ако сме те събудили — промълви Холи. — Много мило, че ме покани да спя у вас.

— Не ти, а Ралф ме събуди, докато излизаше на пръсти толкова тихо, сякаш стъпваше слон. Може би щях отново да заспя, обаче подуших аромата на кафето и не му устоях. А, чудесно, ти си донесъл сметаната.

— Не беше лекарят — изтърси Холи.

Ралф повдигна вежди:

— Моля?

— Той се казваше Бабино и наистина излезе от релси, само че някой го изблъска от тях; и не той уби жена си, а Брейди Хартсфийлд.

— Според вестникарските статии, които жена ми откри в интернет, Хартсфийлд е починал в болницата, преди вие с Ходжис да се справите с Бабино.

— Знам какво писаха във вестниците, само че не е вярно. Мога ли да ви разкажа истинската история? Неприятно ми е, дори не искам да си я спомням, обаче е важно да я чуете. Защото се впускаме в опасно приключение и ако упорствате да вярвате, че си имаме работа с човек — извратен убиец, но все пак човек, — ще се изложите на още по-голяма опасност, детектив Андерсън.

— Опасността дебне тук — възрази Джийни. — Другия, който изглежда като Клод Болтън… видях го тук. Казах го и снощи по време на срещата!

Холи кимна:

— Мисля, че наистина си го видяла в дневната ви, може би дори ще го докажа, същевременно обаче не е бил напълно тук. И сега не е тук. Намира се в Тексас, защото Болтън е там и онзи иска да е близо до него, понеже… — Тя замълча за миг и прехапа долната си устна. — Мисля, че силите му се изчерпват. Не е свикнал хората да го преследват. Да знаят какво всъщност представлява.

— Не разбирам… — прошепна Джийни.

— Може ли да ви разкажа за Брейди Хартсфийлд? Тогава може би ще ти стане ясно. — Холи се обърна към Ралф и отново се насили да го погледне в очите: — Може би няма да ви убеди да ми повярвате, но ще ви стане ясно защо аз вярвам.

— Слушаме ви — кимна той.

Тя заразказва. Когато свърши, червеното слънце вече изгряваше на източния небосклон.

3.

— Леле! — възкликна Ралф. Само това му дойде наум.

— Вярно ли е? — поколеба се Джийни. — Не ми го побира главата. Брейди Хартсфийлд е прехвърлил съзнанието си в главата на лекаря, под чиито грижи е бил, така ли?

— Да. Може би благодарение на експерименталните медикаменти, които му е давал Бабино, само че аз открай време се съмнявам причината да е само в тях. У Хартсфийлд вече се криеше нещо и с удара по главата го извадих наяве. Така мисля. — Холи отново се обърна към Ралф: — Вие обаче не вярвате, нали? Може би ще успея да се свържа по телефона с Джером и той ще потвърди думите ми… ала вие няма да повярвате и на него.

— Вече не знам в какво да вярвам… Тази поредица от самоубийства, предизвикани от съобщение, закодирано във видеоигра… писаха ли за това във вестниците?

— Отразиха го навсякъде — вестници, телевизии, интернет. — Холи замълча и се загледа в ръцете си. Ноктите ѝ не бяха лакирани, но бяха добре оформени — беше престанала да ги гризе, също както бе престанала да пуши. Отърсила се беше от навика. Понякога си мислеше, че пътуването ѝ към състояние, поне наподобяващо психическа стабилност, беше започнало с отказването от вредните навици. Раздялата с тях не беше лесна. Те ѝ бяха приятели.

Отново заговори, но без да поглежда нито Ралф, нито жена му — очите ѝ бяха вперени в далечината:

— Тъкмо когато се разиграваха събитията с Бабино и Хартсфийлд, лекарите откриха, че Бил има рак на панкреаса. След това той полежа в болницата, после го изписаха. Вече всички знаехме, че е обречен, той също го знаеше, въпреки че не го каза пред никого и до края се бори с проклетия рак. Отбивах се в дома му почти всяка вечер отчасти за да се уверя, че хапва по нещо, отчасти да поседя с него. За да му правя компания, но и за да… не знам как да се изразя.

— Да попиеш всичко от него? — промълви Джийни. — Преди да си е отишъл завинаги?

Лъчезарната усмивка, която тъй подмладяваше Холи, отново грейна:

— Да! Точно така! Една нощ, малко преди той отново да постъпи в болницата, токът в неговия квартал угасна. Някакво дърво беше паднало и бе прекъснало електропровода. Заварих Бил да седи пред къщата и да гледа звездите. „Не можеш да ги видиш добре, когато светят уличните лампи — каза ми. — Погледни колко са много и как ярко светят.“ През онази нощ ми се струваше, че можем да видим целия Млечен път. Поседяхме още малко навън — не продумвахме, само се взирахме в нощното небе. После Бил каза: „Учените започват да вярват, че вселената е безкрайна. Миналата седмица го прочетох в «Ню Йорк Таймс». И когато виждаш всички звезди на небето и знаеш, че отвъд тях има още повече, твърдението започва да ти се струва логично.“ Почти никога не споменавахме Брейди Хартсфийлд и онова, което той причини на Бабино, след като състоянието на Бил се влоши, но мисля, че през онази нощ той говореше за тях.

— По небето и земята има повече неща, отколкот’ нашите глави побират — промълви Джийни.

Холи се поусмихна:

— Да, Шекспир го е казал най-добре. Мисля, че се отнася за всичките му произведения.

— Може би Ходжис не е говорел за Хартсфийлд и за Бабино. Може би се е опитвал да приеме… състоянието си.

— Разбира се — кимна Холи. — Както и всички загадки. Тъкмо както трябва да сторим и ние… — Телефонът ѝ изчурулика. Тя го извади от задния си джоб, прочете съобщението и обясни: — От Алек Пели е. Самолетът, осигурен от господин Голд, ще е готов за излитане в девет и трийсет. Нали не сте се отказали от пътуването, господин Андерсън?

— Не, разбира се. И тъй като се впускаме заедно в това… каквото и да е то, предлагам да загърбим официалностите и да си говорим на „ти“, става ли? — Той допи кафето си и стана. — Ще помоля двама униформени да наблюдават къщата, докато ме няма, Джийни. Съгласна ли си?

Тя кокетно запърха с мигли:

— Добре, стига да са красиви.

— Ще помоля Трой Рамидж и Том Йейтс. Не приличат на филмови звезди, но те арестуваха Мейтланд на бейзболното игрище. Струва ми се справедливо да ги включим в „екипа“.

— Искам да проверя нещо, и то още сега, преди напълно да се е развиделило — каза Холи. — Предлагам да се върнем в къщата.

4.

Холи помоли Ралф да спусне щорите в кухнята, а Джийни — завесите в дневната, после седна на кухненската маса и извади от найлоновия плик от „Уолмарт“ маркерите и тиксото. Откъсна от ролката две малки парченца, залепи ги върху светкавицата и ги оцвети в синьо. Откъсна още едно парче тиксо, залепи го върху сините ленти и го оцвети в лилаво.

Стана и посочи стола, който беше най-близо до сводестия вход към дневната:

— Този стол ли беше взел… посетителят?

— Да.

Тя направи две снимки на седалката, приближи се до арката и отново посочи:

— А тук е седял, така ли?

— Да. Точно тук. Само че на сутринта нямаше следи по мокета. Ралф провери.

Холи се отпусна на коляно, направи още четири снимки на мокета и се изправи:

— Така. Мисля, че ще свършат работа.

— Ралф, знаеш ли какво прави? — озадачено попита Джийни.

— Превърна телефона в ултравиолетова лампа. — „Нещо, което би трябвало да направя и аз, ако бях повярвал на жена си — научих този трик преди около пет години“ — помисли си той и се обърна към Холи: — Търсиш петна, нали? От онова вещество, което открихме в обора.

— Точно така, само че ако го има, тук е много по-малко, иначе щеше да се вижда с просто око. Можеш да си купиш онлайн подобно устройство, но и нашият импровизиран уред би трябвало да свърши работа. Бил ме научи на този трик. Да видим какво имаме… ако изобщо имаме нещо.

Ралф и Джийни застанаха от двете ѝ страни и за първи път тя не се подразни от физическата близост. Беше прекалено съсредоточена и обнадеждена.

Имаше петна. Избледняло жълтеникаво на стола, на който беше седял непознатият, и още няколко, напомнящи капчици от боя, на мокета до сводестия вход.

— Мили Боже! — промълви Ралф.

— Погледнете това. — Холи разпери пръсти, за да увеличи изображението на петно на мокета. — Веществото, или каквото е там, се е стекло по единия крак на стола. — Върна се и снима още веднъж стола, само че долната му част. Отново всички се втренчиха в екранчето на айфона. Холи пак разпери пръсти и единият крак излезе на преден план. — Ето, точно оттук. Ако искате, вдигнете щорите и дръпнете завесите.

Щом кухнята отново се изпълни с утринната светлина, Ралф взе телефона на Холи и още няколко пъти разгледа снимките. Усети как стената на недоверието му започва да се руши — достатъчни се бяха оказали няколко фотографии на малкия екран на един айфон.

— Какво означава това, Холи? — нетърпеливо попита Джийни. — Бил ли е тук, или не?

— Предупредих ви, че нямах време за подробно проучване по този въпрос, за да съм напълно сигурна в отговора. Но ако искате предположение, ето: бил е и не е бил.

Джийни тръсна глава, сякаш да проясни съзнанието си:

— Не разбирам…

Ралф отново си спомни заключените врати и незадействалата се алармена система.

— Намекваш, че този е бил… — Хрумна му думата призрак, само че не беше подходяща.

— Нищо не намеквам — отговори тя и Ралф си помисли: „Не, не намекваш. Искаш аз да го кажа.“

— Бил е проекция? Или аватар като във видеоигрите, към които нашият син има слабост, така ли?

— Интересно предположение. — Очите на Холи искряха. Ралф подозираше (и това го вбесяваше), че тя едва сдържа усмивката си.

— Останали са петна от някакво вещество, но не и следи по мокета от краката на стола… — промърмори Джийни. — Следователно, ако той физически е бил тук, значи е… много лек. Може би колкото пухена възглавница. И според теб, когато се… проектира, това го изтощава, нали?

— Струва ми се логично — поне на мен — отвърна Холи. — Единственото, в което можем да сме сигурни, е, че нещо е било тук рано сутринта вчера. Съгласен ли сте, детектив Андерсън?

— Да. И ако не започнеш да ми говориш на „ти“, ще те арестувам.

— Как съм се озовала обратно в спалнята на горния етаж? — продължи да задава въпроси Джийни. — Да не би той… моля те, кажи ми, че не ме е занесъл там, след като съм загубила съзнание.

— Съмнявам се — отговори Холи.

Ралф замислено промърмори:

— Може би… само предполагам… може да е било хипнотично внушение…

— Не знам. Подозирам, че никога няма да получим отговори на някои въпроси… Ще взема набързо душ, ако не възразявате.

— Бягай в банята — усмихна се Джийни. — Ще приготвя бъркани яйца за закуска… Божичко! Чакай малко.

Холи се обърна.

— Лампата над печката светеше. — Докато гледаше снимките, Джийни беше развълнувана. Сега изглеждаше изплашена. — Включва се с натискане на специалния бутон. Следователно „посетителят“ не е бил привидение.

Холи не продума. Ралф — също.

5.

След закуската Холи се върна в стаята за гости, като заяви, че ще си стегне багажа. Всъщност нямаше багаж и Ралф подозираше, че това е предлог да му позволи да се сбогува насаме с жена си. Тази Холи Гибни беше особнячка, но не и глупачка.

— Не се безпокой, Джийни. Рамидж и Йейтс ще наблюдават къщата. И двамата си взеха неплатен отпуск.

— Направили са го заради теб?

— И заради Тери. Мисля, че и те се чувстват гузни заради… заради онова, което стана на игрището.

— Къде ти е оръжието?

— Засега е в пътническата ми чанта. Щом се приземим, ще го прехвърля в кобура. Алек също ще е въоръжен. Още сега извади от сейфа револвера и гледай винаги да ти е подръка.

— Наистина ли мислиш, че…

— Ще кажа като Холи: не знам какво да мисля. Повтарям, нека оръжието винаги да ти е подръка. И не застрелвай пощальона.

— Слушай, не е ли по-добре да ви придружа?

— Не, в никакъв случай. — Не искаше тъкмо днес да са заедно, обаче нямаше да ѝ го каже, за да не я разтревожи още повече. Най-важното в момента беше синът им, който беше на летен лагер, играеше бейзбол, стреляше с лък по мишени, прикрепени към бали сено, или изработваше колани, украсени с мъниста. Дерек, който беше почти връстник на горкия Франки Питърсън. Дерек, който подобно на всички деца вярваше, че родителите му са безсмъртни.

— Май имаш право, Ралф. Един от нас трябва да си е у дома, ако момчето ни се обади, нали така?

Той кимна и я целуна:

— Точно така, умница си ми ти.

— Внимавай и се пази. — Джийни беше вперила поглед в него; връхлетя го спомен и сякаш прониза сърцето му: така го гледаше тя — с любов, с надежда и с безпокойство, — когато стояха пред олтара в деня на сватбата си и разменяха брачните си обети пред очите на приятели и роднини.

— Разбира се. Винаги внимавам.

Понечи да се отдръпне, но тя се вкопчи в раменете му и го придърпа към себе си:

— Така е, обаче този случай е напълно различен от другите. И двамата вече го знаем. Залови го, ако можеш. Ако ли не… ако се натъкнеш на нещо непосилно за теб… откажи се. Откажи се и се върни при мен, разбра ли?

— Чух те.

— Не ми казвай, че си ме чул — обещай, че ще ме послушаш.

— Обещавам. — Той отново си спомни как си разменяха брачните обети.

— Дано си искрен. — Не откъсваше от него погледа си, изпълнен с любов и тревога, поглед, който казваше: „Обрекох се на теб, моля те, не ме принуждавай да съжалявам.“ — Искам да ти кажа нещо, важно е. Слушаш ли ме?

— Да.

— Ти си умен човек, Ралф. Добър човек, който направи глупава грешка. Нито си първият, нито ще си последният. Налага се да си понесеш последствията, да преживееш случилото се и аз ще ти помогна. Оправи нещата, ако можеш, но не ги обърквай още повече. Моля те.

Холи заслиза по стълбището — нарочно тропаше силно, за да ги предупреди за появата си. Ралф още миг се взира в очите на жена си, все тъй красиви, както преди толкова много години. После я целуна и отстъпи. Тя още веднъж стисна раменете му и едва тогава го пусна.

6.

Ралф и Холи пътуваха до летището с неговия автомобил. Тя беше сложила в скута си чантата с лаптопа, изпънала беше гръб и гледаше през предното стъкло. По едно време попита:

— Жена ти има ли огнестрелно оръжие?

— Да. И се е обучавала на полицейското стрелбище — съпругите и дъщерите на служителите имат това право. А ти, Холи?

— Не, разбира се. Пътувах с чартърен полет.

— Ще те снабдим. Все пак отиваме в Тексас, а не в Ню Йорк.

Тя поклати глава:

— Не съм стреляла, откакто с Бил работехме по последния му случай. А и тогава не улучих целта.

Ралф заговори отново едва след като се вмъкна в потока от коли, пътуващи по магистралата към летището — сложна и опасна маневра:

— Пробите от обора са в щатската криминологична лаборатория. Според теб какво ще открият, когато най-после благоволят да ги обработят със скъпарското си оборудване? Имаш ли някакви предположения?

— Ако се съди по петната на стола и на мокета, пробите ще съдържат предимно вода, но с ниска киселинност. Навярно ще има и следи от течност, подобна на слуз, каквато произвеждат булбо-уретралните жлези, наричани още жлези на Купър по името на анатома Уилям Купър, който…

— Значи мислиш, че е сперма.

— По-скоро предеякулат. — Тя леко се изчерви.

— Разбираш си от работата.

— След смъртта на Бил изкарах курс по криминологична патология. Всъщност изкарах няколко курса… та да си запълвам времето.

— По задната част на бедрата на Франк Питърсън имаше сперма. Доста, но в рамките на нормалното. ДНК съвпадаше с тази на Тери Мейтланд.

— Веществото в обора и в твоята къща не е нито сперма, нито предеякулат, макар че има прилика. Убедена съм, че при тестовете на онова от Канинг лаборантите ще открият непознати компоненти и ще решат, че пробата е замърсена. Ще са доволни, че няма да се наложи да ги използват в съда. И през ум няма да им мине, че боравят с напълно непозната субстанция, каквато се отделя… или се изцежда от него по време на преобразяването му. Колкото до спермата по бедрата на малкия Питърсън… сигурна съм, че онзи се е изпразнил и когато е убил момичетата на семейство Хауард — или по дрехите им, или по телата им. Поредната „визитка“ като косъма от руса коса в банята на господин Мейтланд и всички пръстови отпечатъци, които сте намерили.

— Не забравяй свидетелите.

— О, да — кимна тя. — Чудовището си пада по свидетелите и очевидците. И защо не, след като е с лицето на друг човек?

Като следваше указателните табели, Ралф насочи колата по алеята към чартърната компания, използвана от Хауи, и отново заговори:

— Предполагаш, че и двете престъпления не са сексуални, но подхвърлените улики навеждат на тази мисъл.

— Не съм сигурна, обаче… — Тя се обърна към него: — Сперма по бедрата на момчето, но не и… в него?

— Не. Франки е бил изнасилен с клон.

— Ужас! — Холи потрепери. — Съмнявам се, че при аутопсията ще открият семенна течност и във вла… в момичетата. Може би донякъде убийствата са и на сексуална основа, обаче подозирам, че онзи е неспособен на истинско сношение.

— Наблюдава се много често при нормалните серийни убийци — отбеляза Ралф и неволно се засмя — беше използвал оксиморон, нещо като дървено желязо, обаче не потърси друга дума. Защото единствената, която му хрумна, беше „хора“ — серийни убийци хора.

— Ако той се храни със скръб, сигурно поглъща и болката на умиращите си жертви. — Нямаше и следа от руменината по страните на Холи, сега лицето ѝ беше бледо като платно. — Предполагам, че за него е нещо като гурме или скъп отлежал скоч. Да, това би могло да го възбужда сексуално. Не ми се иска да мисля за тези неща, но вярвам, че трябва да опознаеш врага си. Ние… мисля, че трябва да завиете вляво, детектив Андерсън.

— Ралф.

— Да. Завий наляво, Ралф. Натам е за „Регал Еър“.

7.

Хауи и Алек вече бяха там, господин адвокатът широко се усмихваше.

— Ще излетим малко по-късно. Сабло пътува насам.

— Как го е уредил? — изненада се Ралф.

— Аз го уредих. Е, наполовина. Съдия Мартинес е в болница заради спукана язва и това е Божие дело. Или на прочутия лютив сос „Пит Тексасеца“. И аз го харесвам, но тръпки ме побиват, като гледам какви количества излива върху храната си съдия Мартинес. А относно другото дело, във връзка с което Юн трябваше да свидетелства в съда… ами, прокурорът ми дължеше услуга.

— Мога ли да попитам за какво? — повдигна вежда Ралф.

— Не. — Хауи Голд се усмихна още по-широко — толкова широко, та всички видяха кътните му зъби.

Докато пристигне Сабло, четиримата седнаха в малката чакалня — помещение, което в никакъв случай не можеше да бъде наречено зала за заминаващите — и се загледаха в излитащите и кацащи самолети.

— Като се прибрах у дома снощи, се порових в интернет и прочетох доста за двойниците. Защото онзи… другият… е двойник, нали така?

Холи сви рамене:

— Може да се каже.

— Най-известният двойник в художествената литература е героят Уилям Уилсън от разказа на Едгар Алън По…

— Джийни е чела този разказ. Наскоро разговаряхме за него — обади се Ралф.

— Оказва се обаче, че в реалния живот съществуват стотици двойници, включително онези на кораба „Лузитания“. Сред пътниците в първа класа била някоя си Рейчъл Уидърс, но по време на плаването неколцина видели друга жена, която била точно копие на Рейчъл, чак до белия кичур в косата ѝ. Някои твърдели, че двойничката пътува в четвърта класа, други — че е от обслужващия персонал. Госпожица Уидърс и един неин приятел отишли да я търсят и (поне така се предполага) я видели секунди преди торпедо, изстреляно от германска подводница, да улучи десния борд на „Лузитания“. Госпожица Уидърс загинала, но приятелят ѝ оцелял. Той нарекъл двойничката „предвестница на гибел“. Писателят Ги дьо Мопасан срещнал своя двойник, докато вървял по една парижка улица — човекът бил със същия ръст, същата коса, очи и мустаци, същия акцент.

— О, французите! — Алек вдигна рамене. — Какво според вас се е случило? Вероятно Мопасан го е поканил на чаша вино.

— Най-прочутият случай с двойници е регистриран през 1845 година в девическо училище в Латвия. Учителката пишела на черната дъска, в този момент влязла жена, с която си приличали като две капки вода, застанала до учителката и започнала да подражава на всяко нейно движение, само дето нямала тебешир в ръката. След малко си излязла. Случило се пред очите на деветнайсет ученици. Не е ли удивително?

Никой не му отговори. Ралф си мислеше за заразения пъпеш, за необяснимото изчезване на следите от стъпки и за нещо, което бе казал мъртвият приятел на Холи: „Учените започват да вярват, че вселената е безкрайна.“ Предполагаше, че някои ще са въодушевени от това предположение. Не и той. През цялата си кариера на служител на закона се беше придържал към фактите, ето защо се ужасяваше от възможността вселената да е безгранична.

— Е, според мен е удивително — понацупи се Хауи.

— Ще те питам нещо, Холи — каза Алек. — Ако този, другият, попива мислите и спомените на жертвите си, когато им отнема лицата — предполагам, посредством някакво загадъчно преливане на кръв, — как така не е знаел къде се намира най-близкият пункт за спешна медицинска помощ? Ами таксиметровата шофьорка Върбова вейка? С Мейтланд се познавали добре, защото тя тренирала баскетболния отбор на Прерийната лига, а той понякога идвал на мачовете им. Само че човекът, когото закарала до гарата в Дъброу, се държал така, сякаш никога преди не я е виждал. Не я наричал по име, а се обръщал към нея с госпожо.

— Не мога да отговоря — кисело промърмори тя. — Всичко, което знам, научих в движение — буквално, — защото проучвах материалите в интернет по време на двата полета насам. Мога само да правя предположения, а това упражнение ми омръзна.

— Може би е като скоростното четене — предположи Ралф. — Хората, които притежават това умение, се гордеят със способността си да прочитат дебели книги наведнъж, без прекъсване, само дето схващат единствено главната сюжетна линия. Ако ги попитате за подробности, мълчат като риби. Поне така твърди жена ми. В нейния литературен клуб членува жена, която непрекъснато се хвали с читателските си умения. Джийни казва, че понякога ѝ идва да ѝ извие врата.

Четиримата наблюдаваха как наземният екипаж зареди с гориво „Кинг Еър“-а и двамата пилоти извършиха обичайния преди излитане оглед на самолета. Холи извади от чантата айпада си и се зачете (Ралф си помисли, че и тя чете доста бързо). В десет без петнайсет в мъничкия паркинг влезе някакво „Субару Форестър“, спря и от него слезе Юн Сабло, преметнал през рамо раницата си, продължавайки да говори по мобилния си телефон. Приключи разговора чак когато влезе в малката чакалня:

— Амигос! Как сте?

— Чудесно. — Ралф стана. — Да тръгваме.

— Клод Болтън беше на телефона. Ще ни посрещне на летището в Плейнвю. Намира се на стотина километра от Мерисвил, където живее майка му.

Алек повдигна вежди:

— Защо е толкова любезен?

— Изплашен е. Каза, че снощи почти не мигнал, ставал десетина пъти, усещал, че някой наблюдава къщата. Напомнило му за онези дни в затвора, когато всички чувствали, че ще се случи нещо — не знаели точно какво, само предчувствали, че ще е лошо. Майка му също започнала да се безпокои. Попита ме точно какво става и аз обещах да му разкажа, като пристигнем там.

Ралф се обърна към Холи:

— Ако този, когото условно наричаме Другия, съществува и е близо до Клод Болтън, Клод ще почувства ли присъствието му?

Вместо отново да запротестира, че я принуждават да изказва предположения, тя отговори тихо, но категорично:

— Убедена съм.