Другият

1.

В сряда детектив Джак Хоскинс от полицията във Флинт Сити се събуди в два през нощта — беше му зле поради три причини: мъчеха го махмурлук и тежко слънчево изгаряне, отгоре на всичко го свиваше стомахът. „Сигурно е от храната в оня мексикански ресторант «Трите мелници»“ — помисли си, но… дали беше вечерял там? Да, нещо такова му се мержелееше в главата — енчилади с плънка от свинско и онова миризливо сирене, — само че не беше съвсем сигурен. Дали пък не беше ходил в „Хасиендата“? Доста часове от предишната вечер му се губеха.

„Трябва да спра водката. Отпуската свърши.“

Точно така, беше свършила, и то преждевременно. Защото в момента скапаната градска полиция разполагаше само с един детектив. Понякога животът е гаден и несправедлив. Всъщност не понякога, а много често.

Стана от леглото и потрепери: сякаш тежък юмрук го удари по главата, когато стъпалата му докоснаха пода, а като пипна тила си, го заболя още повече. Събу си боксерките, грабна от нощното шкафче вестника и се затътри към тоалетната. Настани се на „трона“ и докато чакаше да рукне полутечната гнусотия — диарията винаги го спохождаше, след като ядеше мексиканско (кога ли щеше да му уври главата?), разгърна „Гласът на Флинт Сити“ и го прелисти на комиксите — единственото в този парцал, което ставаше за четене. Присви очи и се помъчи да прочете текста в балончетата на „Get Fuzzy“, но внезапно халките на завесата изтракаха. Той погледна натам и видя сянка зад щампованите маргаритки. Сърцето му се разтуптя толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Някой стоеше във ваната. Не беше надрусан наркоман, който някак си се е промъкнал през тясното прозорче и се е скрил на единственото възможно място, като е видял, че някой пали лампата в спалнята. Не! Беше същият, който стоеше зад него в изоставения обор в Канинг. Знаеше го със сигурност, както си знаеше името. Онази среща (ако изобщо беше среща) се беше запечатала в паметта му и той сякаш бе очаквал това… завръщане.

„Много добре знаеш, че не е истина. Стори ти се, че видя човек в обора, обаче се оказа хамут. Сега си въобразяваш, че във ваната ти стои човек, само че не виждаш главата му, а душа, и онова, дето ти прилича на ръка, е четката с дълга дръжка, окачена на стената — онази четка, с която си миеш гърба. Тракането… или е станало течение, или ти се е счуло.“

Той стисна клепачи. Отвори очи и се втренчи в завесата с идиотските маргаритки — безвкусица, каквато само бившата му жена можеше да хареса. Вече напълно се беше отърсил от сънливостта и беше сигурен, че му се е привидял човек. Той беше кретен. Кретен с махмурлук — по-страшна комбинация от това няма. Беше…

Халките отново изтракаха. Изтракаха, защото на онова, което той си внушаваше, че е четката с дългата дръжка, поникнаха пръсти и посегнаха към завесата. Душ-главата се обърна и като че ли се втренчи в него през полупрозрачната завеса. Хоскинс изпусна вестника и страниците се разпиляха на плочките. Главата му все така пулсираше от болка. Онова място на врата му все така смъдеше като от изгаряне. Червата му се изпразниха и малкото помещение се изпълни с миризмата на онова, което — вече беше сигурен — е било последната вечеря в живота му. След секунда-две ръката щеше да дръпне завесата и той щеше да види нещо толкова страховито, че в сравнение с него най-ужасните му кошмари щяха да са като романтични мечти.

— Не — прошепна. — Неее. — Опита се да стане, обаче краката не го държаха и тлъстият му задник тупна обратно на седалката на тоалетната чиния. — Моля те, недей!

Ръката докосна завесата, но пръстите само я обвиха. На опакото на дланта беше татуирано НЕМОЖЕ.

— Джак?

Хоскинс не можеше да отговори. Седеше гол, воднистите му изпражнения продължаваха да се стичат в тоалетната чиния, сърцето му работеше като форсиран двигател. Чувстваше, че скоро ще изскочи от гърдите му и че последното, което той ще види, е как от сърцето, паднало на плочките, блика кръв и облива глезените му и вестникарските страници с комиксите, преди конвулсивното му потръпване да престане завинаги.

— Онова на врата ти не е слънчево изгаряне, Джак.

Искаше да припадне, да се свлече на пода. Голямо чудо, ако получи сътресение на мозъка или дори си разбие главата на плочките. Поне ще се отърве от този кошмар. Само че съзнанието му упорито отказваше да се изключи. Призрачното същество оставаше във ваната. Както и ръката, стиснала завесата, с НЕМОЖЕ, написано на опакото на дланта с избледнели сини букви.

— Пипни се отзад, Джак. Веднага, ако не искаш да дръпна завесата и да ти се покажа.

Хоскинс опипа врата си. Тялото му реагира мигновено с ужасяваща болка, която се разпростря в слепоочията и в раменете му. Той погледна дланта си — беше изцапана с кръв.

— Имаш рак — осведоми го силуетът зад завесата. — Разсейките са в лимфните ти възли, в гърлото и в синусите ти. И в очите ти, Джак. Ракът ти прояжда очите. Скоро полезрението ти ще бъде замъглено от сивкави образувания от злокачествени ракови клетки. Знаеш ли кога се зарази?

Разбира се, че знаеше: когато съществото го докосна в обора в Канинг. Когато го помилва.

— Аз те заразих, обаче мога да те излекувам. Искаш ли?

— Да — прошепна Джак и се разплака. — Излекувай ме, моля те, много те моля!

— Ще направиш ли, каквото поискам?

— Да.

— Няма да се разколебаеш?

— Не!

— Вярвам ти. А ти няма да ми дадеш повод да се усъмня в теб, нали?

— Не! Не!

— Чудесно. А сега се избърши. Вониш!

Ръката с НЕМОЖЕ се отдръпна, но съществото зад полупрозрачната завеса продължи да се взира в Хоскинс. В крайна сметка то не беше човек, а нещо много по-страшно и от най-страшното човешко същество, живяло на този свят. Джак посегна да откъсне парче тоалетна хартия и осъзна, че се накланя встрани и че му причернява. Усещането беше приятно. Падна, но не го заболя. Беше загубил съзнание, преди да се строполи на пода.

2.

Джийни Андерсън се събуди в четири сутринта, защото ѝ се пишкаше, както обикновено по това време. Обикновено отиваше в банята с тоалетна до спалнята, само че Ралф спеше много зле, след като бяха застреляли Тери Мейтланд, а през тази нощ сънят му беше още по-неспокоен. Тя стана и тръгна към другата тоалетна в дъното на коридора — онази до стаята на Дерек. След като се облекчи, понечи да пусне водата, обаче се изплаши да не събуди мъжа си. Спокойно можеше да се отложи до сутринта.

„Още само два часа, Господи — помисли си на излизане от тоалетната. — Само два часа здрав сън, нищо повече не ис…“ — На половината път към съпружеската спалня спря като поразена от гръм. Преди малко на долния етаж беше тъмно, нали? Вярно, че беше полузаспала, обаче щеше да забележи, ако осветлението е включено.

„Убедена ли си?“

Не, не съвсем, обаче сега със сигурност нещо светеше. Бяла светлина. Приглушена. От лампата над печката.

Джийни се приближи до стълбището, загледа се надолу и сбърчи чело, опитвайки се да си спомни подробностите. Бяха ли включили алармата, преди да си легнат? Да. Беше правило, което никога не нарушаваха. Тя я беше включила, а Ралф провери за по-сигурно, преди да се качат на горния етаж. Един от двама им винаги изпълняваше това задължение, но проверките, също като неспокойния сън на Ралф, започнаха след смъртта на Тери Мейтланд.

Замисли си дали да не събуди мъжа си, но се отказа. „Нека спи, иначе съвсем ще рухне.“ Поколеба се дали да не се върне и да вземе служебния му револвер от най-горната полица в дрешника, само че скърцането на вратата със сигурност щеше да събуди Ралф. Пък и не я ли гонеше параноята? Може би са забравили лампата включена и преди малко тя не е забелязала светлината. Или пък се е включила сама поради някаква повреда. Джийни заслиза по стълбището — на третото стъпало се премести вляво, а на деветото — вдясно; направи го машинално, за да избегне скърцането на дървените стъпала.

Приближи се до вратата и плахо надзърна в кухнята — хем се чувстваше глупаво, хем не съвсем. Нямаше никого. Тя понечи да прекоси помещението, за да изгаси лампата, но се спря. До масата трябваше да стоят четири стола — три за членовете на семейството и един — „за гост“. Само че сега бяха само три.

— Да не си мръднала — каза някой. — Иначе ще те убия. Ако гъкнеш, ще те убия.

Тя се вцепени; сърцето ѝ биеше до пръсване, косъмчетата на врата ѝ настръхнаха. Ако не се беше облекчила преди малко, щеше да се напишка и урината щеше да образува локвичка на пода. Човекът, проникнал с взлом в къщата, беше взел от кухнята четвъртия стол и седеше в дневната, но тъй като беше далеч от сводестия вход, Джийни го виждаше само от коленете надолу. Носеше избелели джинси и мокасини на бос крак. Глезените му бяха осеяни с червени петна, може би обриви, предизвикани от псориазис. Торсът му представляваше неясен силует. Тя можеше да прецени само, че е широкоплещест и леко изгърбен — не от умора, а сякаш раменните му мускули се бяха схванали от прекомерни тренировки и сега му беше трудно да изпъне рамене. „Странно какво ти прави впечатление в подобни моменти“ — каза си Джийни. Разумът ѝ беше скован от страх и тя беше загубила способността си да разсъждава логично — мозъкът ѝ регистрираше безразборно всичките ѝ впечатления. Този човек беше убил Франк Питърсън. Същият, който го беше ръфал като див звяр и го бе изнасилил с изсъхнал клон. Сега беше в къщата ѝ, а тя беше само по шорти и тънко горнище, под което зърната ѝ стърчаха като фарове на автомобил от края на осемнайсети век.

— Слушай внимателно — каза той. — Слушаш ли?

— Да — прошепна Джийни, но гласът ѝ сякаш идваше отдалеч; изплаши се, че ще припадне, преди онзи да каже онова, което искаше, заради което беше дошъл. Ако се случеше, извергът щеше да я убие. Може би после щеше да си тръгне или да се качи на горния етаж и да се разправи с мъжа ѝ. Щеше да го ликвидира, преди умът на Ралф Андерсън да се проясни дотолкова, та да си даде сметка какво се случва.

И Дерек, който сега беше на лагер, щеше да остане кръгъл сирак.

Не. Не. Не!

— К-к-какво искаш? — заекна.

— Кажи на мъжа си, че съм си свършил работата във Флинт Сити. Кажи му да прекрати. И че ако не се подчини, ще го убия. Ще убия всички ченгета. — Ръката му изникна измежду сенките на дневната и слабата флуоресцентна лампа я освети. Дланта му беше голяма. Той я сви в юмрук. — Какво пише отгоре? Прочети го на глас.

Джийни се вгледа в избледнелите сини букви. Опита се да проговори, но не можа. Езикът ѝ беше като парче пластилин, залепнало за небцето ѝ.

Онзи се приведе. Изпод широко, полегато чело надничаха очи. Черна коса, подстригана толкова късо, че да е като таралежови бодли. Черните очи се взираха не само в лицето на Джийни, а в самата нея, в сърцето и в ума ѝ.

— Пише ТРЯБВА — прочете той. — Виждаш го добре, нали?

— А-аз…

— Ти трябва да му кажеш да прекрати разследването. — Червените му устни бяха обрамчени от брада тип „катинарче“. — Кажи му още, че ако се опитат да ме намерят, ще избия до крак всички, ще ги изкормя и ще им хвърля карантиите на лешоядите в пустинята. Разбираш ли какво ти говоря?

Джийни искаше да каже „да“, обаче езикът ѝ не помръдваше и краката ѝ се подкосяваха и тя разпери ръце да запази равновесие, обаче не разбра дали е успяла, защото загуби съзнание, преди да се строполи на пода.

3.

Джак се събуди в седем сутринта; ярките лъчи на слънцето проникваха през прозореца и очертаваха светли линии върху леглото му. Навън птичият хор вече беше подхванал първата си песен. Той седна в кревата и изплашено се озърна, без да обръща внимание на главоболието, предизвикано от водката, с която се беше натряскал вечерта.

Стана, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади трийсет и осем калибровия револвер „Патфайндър“, който държеше там, та при необходимост да защити дома си. Прекоси спалнята, като притискаше оръжието до дясната си буза така, че късата цев да сочи към тавана. Изрита встрани боксерките си и като стигна до отворената врата, застана до нея и опря гръб на стената. Миризмата вече не беше толкова силна, но още се усещаше — противната воня на снощните му неволи, предизвикани от енчиладите. Беше станал да се облекчи — това със сигурност не го беше сънувал.

— Хей, има ли някой там? Веднага се покажи! Въоръжен съм и ще стрелям.

Тишина. Джак дълбоко си пое въздух и влезе в тоалетната, като насочваше револвера ту наляво, ту надясно. Видя тоалетната чиния — капакът беше вдигнат, седалката — свалена. Видя на пода вестника, разгърнат на комиксите. Видя ваната — полупрозрачната завеса беше дръпната. Видя силуети зад нея, само че това бяха душът и четката с дълга дръжка.

„Сигурен ли си?“

Преди да го е напуснала смелостта, пристъпи към ваната, но се подхлъзна на постелката и се хвана за завесата, за да не падне по задник на пода. Полупрозрачният найлон с щамповани маргаритки се откъсна от халките и покри лицето му. Той изкрещя, издърпа я встрани и насочи револвера към… нищото. Във ваната нямаше никого. Никакъв таласъм. Наведе се да огледа дъното ѝ. Не си правеше труда да я почиства често и ако някой беше стоял там, щяха да останат отпечатъците от подметките му. Само че върху засъхналата пяна от сапун и от шампоан нямаше нито следа. Значи снощното ужасяващо преживяване е било сън. Много ярък, правдоподобен кошмар.

За всеки случай провери прозорчето на банята (беше здраво затворено) и трите външни врати (бяха заключени).

Е, вече би трябвало да е спокоен… или почти. Върна се в банята, за да я огледа още веднъж — този път надникна в шкафа с хавлиените кърпи, в който, разбира се, не се беше скрил никой, и с отвращение изрита встрани проклетата завеса. Крайно време беше да я смени. На връщане от работа щеше да се отбие в „Хоум Депо“.

Машинално понечи да се почеше и изпъшка от болка, щом докосна врата си. Приближи се до умивалника и се обърна, само че да се опитваш да си видиш врата, като надзърташ през рамо, е глупава идея. Той отвори най-горното чекмедже на шкафа под мивката, обаче там имаше само четка и крем за бръснене, гребени, размотан ластичен колан и купена преди векове тубичка монистат — крем против гъбични инфекции: още един сувенир от епохата на Грета. Също като глупавата завеса в банята.

В най-долното чекмедже намери, каквото му трябваше — огледало. Щеше да му свърши работа, въпреки че дръжката беше счупена. Избърса го от праха, отстъпи, докато задникът му се допря до мивката, и вдигна огледалото. Вратът му беше огненочервен, вече се бяха образували мехурчета. Как е възможно, след като той се мажеше обилно със защитен крем, а и никъде другаде не беше изгорял от слънцето?

„Не е слънчево изгаряне, Джак.“

Хоскинс изхленчи. Разбира се, че никой не е бил във ваната му призори, никакъв ненормалник с татуирано на опакото на дланите НЕ МОЖЕ, — не, разбира се, — обаче едно беше сигурно: в семейството му беше имало случаи на рак на кожата. Майка му и единият му чичо бяха починали от това заболяване. „Много често се среща при червенокосите“ — беше казал баща му, след като беше претърпял операции за отстраняване на папиломи на лявата предмишница, на предракови бенки от прасеца и на базалноклетъчен карцином на врата.

Джак помнеше грамадната черна бенка (която все повече се уголемяваше) на бузата на вуйчо Джим; помнеше язвите на гърдите на майка си, предизвикани от рака, който прояждаше и лявата ѝ ръка. Кожата е най-големият орган в човешкото тяло и когато заболее, резултатите са некрасиви, меко казано.

„Искаш ли да премахна рака?“ — беше попитал човекът зад завесата.

— Беше сън — промърмори Хоскинс. — Преживяването в Канинг ми дойде в повече, а снощи преядох с пикантна мексиканска храна, затова сънувах кошмар. Точка. Край на историята.

Смели думи, обаче след като ги изрече, той се опипа за бучки под мишниците, в носа. Нямаше, разбира се, само вратът му беше пострадал от силното слънце. Обаче… никъде другаде не беше изгорял. Само на това място — тясна лента, пулсираща от болка. Не кървеше, което доказваше, че сутрешното му премеждие е било само кошмарен сън, но вече беше осеяно с мехурчета. Джак си каза, че май се налага да отиде на лекар… обаче след няколко дни, през които кожното раздразнение може би щеше да се излекува от само себе си.

„Ще направиш ли, каквото поискам? Няма да се разколебаеш?“

„Никой не би се разколебал — каза си Хоскинс, докато се взираше в малкото огледало. — Никой, ако алтернативата е да бъде изяден от рака — изяден жив.“

4.

Джийни се събуди и щом отвори очи, видя тавана на спалнята, само дето отначало не разбираше защо усеща в устата си металическия вкус на паниката, сякаш беше избегнала на косъм фатално падане, нито защо е вдигнала ръце и е разперила длани, като че ли се мъчи да отблъсне нещо или някого. После видя, че лявата половина на леглото е празна, чу, че Ралф е под душа, и си помисли: „Било е кошмар. Прекалено ярък, разбира се, но само кошмар.“

Само че не изпита облекчение, защото не си вярваше. Сънят не избледняваше, както обикновено става и с най-страшните сънища, когато се събудиш. Тя си спомняше всичко — от момента, в който видя да свети лампата на долния етаж, до мига, в който зърна човека на стола „за гости“, седнал зад свода в дневната. Помнеше ръката, която изникна от полумрака и пръстите се стегнаха в юмрук, та тя прочете избледнелите букви, татуирани на опакото на дланта му: ТРЯБВА.

„Трябва да му кажеш да спре разследването.“

Джийни отметна завивките, стана и излезе от спалнята — бързо, почти тичешком. Лампата над печката в кухнята беше изключена, четирите стола си бяха на обичайните места до масата, на която семейството се хранеше. Това би трябвало да я успокои.

Би трябвало, но не се получи.

5.

След малко Ралф влезе в кухнята (с една ръка напъхваше ризата в панталона си, в свободната държеше маратонките си) и завари жена си да седи до масата. Пред нея нямаше нито чаша кафе, нито сок, нито обичайната ѝ зърнена закуска, затова той я попита добре ли е.

— Не съм. Снощи тук беше влязъл човек.

Ралф се спря като поразен от гръм, от едната страна ризата му беше напъхана в панталона, от другата висеше над колана. Изпусна маратонките.

— Какво каза? Я повтори.

— Тук беше дошъл човек. Онзи, който уби Франк Питърсън.

Ралф Андерсън се огледа, думите ѝ му бяха подействали като студен душ, заличаващ останките от сънливостта.

— Кога? Какво говориш?

— Беше тук снощи. Вече го няма, обаче ми предаде съобщение за теб. Седни, ако обичаш.

Изчака го да седне и му разказа какво се е случило. Ралф я изслуша, без да продума, взирайки се в очите ѝ. Погледът ѝ го убеди, че е напълно сигурна във всяка дума, която изрича. Накрая стана и провери конзолата за алармената система до задната врата.

— Алармата е включена, Джийни. И вратите са заключени. Поне за тази гарантирам.

— Знам за алармата. Всички врати са заключени, проверих. Прозорците също са здраво затворени.

— Тогава как…

— Не знам, обаче той беше влязъл.

— И седеше там, така ли? — Ралф посочи свода между кухнята и дневната.

— Да. Сякаш не искаше лампата да го освети.

— Бил е едър, казваш.

— Точно така. Навярно не колкото теб — не можех да преценя ръста му, защото беше седнал, — обаче беше широкоплещест и мускулест. Като човек, който три часа дневно тренира във фитнеса. Или вдига щанги в двора на затвор.

Ралф се отдалечи от масата и коленичи на мястото, на което се съединяваха дървеният под на кухнята и мокетът в дневната. Джийни знаеше какво търси и че няма да го намери. Вече беше проверила, обаче не се беше разколебала. Ако не си умопобъркан, осъзнаваш разликата между сън и действителност дори когато действителността прекрачва границите на нормалното. Навремето би се усъмнила (също като Ралф сега), ала не и в този момент. Вече беше помъдряла.

Ралф се изправи:

— Мокетът е нов, мила. Ако някой е седял тук, дори и за малко, щяха да останат следи от краката на стола. Няма нито една.

Джийни кимна:

— Вярно е. Само че той беше тук.

— За какво намекваш? Че е бил призрак ли?

— Не знам какъв е бил, обаче имаше право. Налага се да спреш, иначе ще се случи нещо лошо. — Приближи се до него и вирна глава, за да го погледне в очите. — Нещо ужасно.

Ралф стисна дланите ѝ:

— Преживяхме голямо изпитание, Джийни. И ти, и…

Тя си издърпа ръцете:

— Не се отклонявай от темата. Моля те. Той беше тук.

— Да предположим, че си права. И преди са ме заплашвали. Всяко ченге, което си гледа съвестно работата, получава заплахи.

— Той не заплашва само теб! — просъска Джийни, едва сдържайки се да не му го изкрещи. Чувстваше се като в глупав филм на ужасите, в който никой не вярва на твърдението на героинята, че Джейсън или Фреди, или Майкъл Майърс отново се е върнал. — Беше тук, в нашата къща!

Искаше му се да ѝ напомни за заключените врати, здраво затворените прозорци и че алармата е била включена, но не е сигнализирала за проникване. Да ѝ напомни, че тази сутрин се е събудила в собственото си легло — в безопасност и без драскотина. Обаче изражението ѝ му подсказа, че излагането на тези факти ще е безплодно. Последното, което искаше в момента, бе да спори с жена си в сегашното ѝ състояние.

— Той имаше ли изгаряния, Джийни? Като на човека, когото видях в съда?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си? Нали каза, че е бил в сенките…

— В един момент се приведе и видях нещичко. Видях достатъчно. — Тя потръпна. — Широко чело, надвиснало над очите. Очите пък бяха тъмни — може би черни, може би кафяви, може би тъмносини. Косата му беше къса и четинеста. Тук-там прошарена, но все още черна. Имаше брада катинарче. Устните му бяха много червени.

Описанието жегна Ралф, смътно му напомни нещо, обаче той не се довери на интуицията си; вероятно усещането беше предизвикано от убедеността на Джийни. Ах, как му се искаше да ѝ повярва! Ако имаше съвсем нищожно доказателство…

Тя отново заговори:

— Чакай, сетих се още нещо! Той носеше мокасини на бос крак и краката му бяха осеяни с червени петна. Реших, че страда от псориазис, но може да са били и изгаряния.

Ралф се втренчи в електрическата кафеварка:

— Не знам какво да ти кажа, скъпа. Събудила си се в леглото си и няма следа от влизане с вз…

— Преди много години ти разряза пъпеш и вътре гъмжеше от червеи — прекъсна го тя. — Случи се, нали? Какво ти пречи да повярваш, че и това се е случило?

— Дори да повярвам, не мога да спра дотук. Нима не разбираш?

— Разбирам, че човекът, който седеше в дневната ни, имаше право за едно: всичко свърши, Франк Питърсън е мъртъв. Тери — също. Ще се върнеш на работа и ние… ние… бихме могли…

Джийни не довърши изречението, защото по изражението на Ралф разбра, че си хвърля думите на вятъра. На лицето му не бе изписано недоверие, а разочарование: как би могла да си представи, че той може да продължи, все едно нищо не се е случило? Арестът на Тери Мейтланд на „Естел Барга“ беше първата паднала плочка от доминото, предизвикала верижна реакция от насилие и скръб. А сега с Джийни спореха за човека, който не е бил в дома им. Вината беше само негова, да, само негова.

— Ако не се откажеш — промълви тя, — поне отново си носи оръжието. Самата аз няма да се разделям с 22-калибровия револвер, който ми даде преди три години. Тогава си помислих, че е много глупав подарък, обаче сега съм на друго мнение. Я си признай, да не си ясновидец?

— Джийни…

— Да ти изпържа ли яйца?

— Ами… добре. — Не беше гладен, ала се надяваше, че приготвянето на закуската ще ѝ помогне да се успокои.

Тя извади яйцата от хладилника и отново заговори, без да се обръща:

— Искам полицейска закрила нощем. Е, не от залез-слънце до зори, обаче настоявам някой да минава покрай нас през определени периоди от време. Ще го уредиш ли?

„Призраците не се плашат от полицията“ — помисли Ралф, но знаеше, че е излишно да възразява, затова само промърмори:

— Вероятно ще мога.

— Предупреди Хауи Голд и другите! Макар да изглежда откачено.

— Мила…

Джийни отново го прекъсна:

— Той каза: „Ако се опитат да ме намерят, ще избия до крак всички, ще ги изкормя и ще им хвърля карантиите на лешоядите в пустинята.“

Искаше му се да ѝ напомни, че макар от време на време да виждат по някой лешояд да кръжи в небето (особено когато извозваха сметта), Флинт Сити не се намира сред пустиня. Дори само това доказваше, че ужасяващата среща с този човек е била единствено сън, обаче беше безсмислено да разпалва отново спора.

— Добре, ще се погрижа — каза и смяташе да си изпълни обещанието. Щяха да сложат всички карти на масата, без да пренебрегват нещо, дори най-безумните теории. — Нали знаеш, че имаме среща при Хауи Голд? С жената, на която Алек Пели възложи да научи колкото е възможно повече подробности за пребиваването на Тери в Дейтън.

— Същата жена, която заяви категорично, че Тери е невинен.

Този път Ралф си помисли, но не изрече (изглежда, в дългогодишните бракове се простираха океани от неизречени мисли) как прочутият илюзионист Ури Гелър категорично заявяваше, че може да огъне лъжица само със силата на мисълта си.

— Да, същата. Вече лети насам. Може да се окаже, че тя е въздух под налягане, обаче е работила заедно с отличен, многократно награждаван детектив, с когото са основали детективската агенция, освен това говореше много уверено — може пък наистина да се е натъкнала на нещо в Дейтън.

Джийни вече се беше захванала да чупи яйцата, но подхвърли през рамо:

— Щеше да отидеш на тази среща дори ако бяхме открили, че алармата е прекъсната, задната врата зее и по плочките има следи от подметки. Дори тогава щеше да отидеш, нали?

— Да. — Жена му имаше право да чуе самата истина, без излишно лустро.

Джийни се извърна; вдигнала беше високо шпатулата, все едно държеше оръжие:

— Извинявай, но ще ти кажа, че постъпваш глупаво. Според мен, де.

— Можеш да говориш каквото си искаш, но е важно да запомниш две неща, скъпа. Независимо дали Тери е бил невинен, или пък е бил виновен, аз допринесох той да бъде убит.

— Ти…

— Шшшт! — Ралф вдигна пръст. — Остави ме да се доизкажа, искам да го проумееш.

Джийни не го прекъсна повече.

— Ако Тери е бил невинен, жесток детеубиец е на свобода.

— Разбирам, обаче се боя, че ще отвориш вратата към нещо, което е извън пределите на разума ти. Извън пределите и на моя разум.

— Нещо свръхестествено? За това ли намекваш? Защото не мога да го повярвам. Никога няма да го повярвам!

— Ако щеш, вярвай! — Тя отново се обърна към печката. — Само че онзи човек наистина беше тук. Видях му лицето, видях и думата на пръстите му. ТРЯБВА — така пишеше там. Беше… страховит. Друга дума не ми идва наум. А недоверието ти ме вбесява: идва ми да заплача или да те замеря с тигана с яйцата, или… не знам.

Ралф се приближи до нея и я прегърна през кръста:

— Убеден съм, че ти вярваш. Това е така. Ето какво ще ти обещая: ако нищо не излезе от тазвечерното съвещание, ще бъда много по-склонен да се откажа. Давам си сметка, че всичко си има граници. Споразумението устройва ли те?

— Засега. Знам, че допусна грешка, като арестува Тери на бейзболното игрище. Знам, че се опитваш да я изкупиш. Обаче даваш ли си сметка, че може би допускаш още по-голяма грешка, като продължаваш да се занимаваш с този случай?

— Представи си, че в парка е бил нашият Дерек — парира я той. — Тогава ще ме молиш ли да се откажа?

За нея този въпрос на мъжа ѝ беше като удар под кръста, но не можеше да му отговори. Защото, ако някой беше посегнал по този начин на сина им, щеше да накара Ралф да преследва човека (или съществото, сторило злодеянието) до края на света. И тя щеше да е редом с него.

— Добре, печелиш. Обаче при едно условие, което не подлежи на обсъждане.

— Слушам те.

— Да те придружа на тазвечерното съвещание. И не ми казвай, че това е полицейска работа, понеже и двамата с теб знаем истината. Сега си изяж яйцата.

6.

Джийни връчи на Ралф списък за пазаруване и го изпрати в „Крогър“, понеже който и да беше нахлул в дома им през нощта — човек, призрак или герой от необикновено ярък сън, — господин и госпожа Андерсън все пак трябваше да се хранят. На половината път до магазина Ралф внезапно прозря истината. Не го осени някакво божествено прозрение — всъщност очебийните факти през цялото време са били пред очите му, в полицейската стая за разпити. Нима беше разпитал убиеца на Франк Питърсън като свидетел, благодарил му беше за помощта и го беше освободил? Изглеждаше невъзможно предвид многобройните доказателства, уличаващи Тери в убийството, но… Спря колата и позвъни на Юн Сабло.

— Ще бъда с вас довечера, нямай грижа — успокои го Юн. — Не бих пропуснал новините от Охайо във връзка с този прецакан случай. Вече съм по петите на Хийт Холмс. Засега не съм научил кой знае колко, обаче до довечера ще имам доста информация…

— Чудесно, но аз се обаждам за друго. Можеш ли да погледнеш досието на Клод Болтън? Той е биячът в „Само за джентълмени“. Ще откриеш, че е бил обвиняван в притежание на наркотици, два-три пъти е арестуван при опит за пласиране на дрога, признал се е за виновен в замяна на по-лека присъда.

— Аха. Оня, дето предпочита израза „от екипа по сигурността“.

— Да, сър, точно този е нашият Клод.

— И какво за него?

— Ще ти обясня довечера, ако се стигне дотам. Засега ще ти кажа само, че май поредица от събития води от Холмс към Мейтланд и към Болтън. Може да греша, обаче се съмнявам.

— Ще се пукна от любопитство, Ралф. Кажи ми, де!

— Не, докато не съм напълно сигурен. Искам от теб и още нещо. Болтън е татуиран почти от главата до петите и съм убеден, че има нещо и на пръстите на ръцете. Би трябвало да ми направи впечатление, ама нали знаеш как е, когато разпитваш някого, особено ако този някой има криминално досие.

— Да. Не откъсваш поглед от лицето му.

— Точно така. Приковаваш очи в лицето му. Защото, когато типове като Болтън започнат да заобикалят истината, все едно вдигат табела с надпис: „Лъжа на поразия.“

— Според теб Болтън е излъгал, че Мейтланд е влязъл с клуба да се обади по телефона, така ли? Защото таксиметровата шофьорка потвърди версията му.

— Тогава не смятах, че лъже, обаче сега имам повече информация. Опитай се да разбереш какво е татуирано на пръстите му. Ако има татуировки там.

— Какво очакваш да открия?

— Няма да ти кажа, но ако съм прав, това ще фигурира в досието му. А, и още нещо. Можеш ли да ми изпратиш снимката по имейла?

— Разбира се. Изчакай няколко минути и си готов.

— Благодаря!

— Възнамеряваш ли да се свържеш с господин Болтън?

— Не засега. Не искам да разбере, че се интересувам от него.

— Наистина ли ще обясниш всичко довечера?

— Да, доколкото ми е възможно.

— Ще бъде ли от полза?

— Искаш да съм откровен ли? Отговорът е „Не знам.“ Обадиха ли ти се от лабораторията за онова, което откри по дрехите и по сеното в обора?

— Не, още не са. Да видим какво ще открия за Болтън.

— Благодаря.

— Какво правиш в момента?

— Тръгнал съм да напазарувам.

— Дано не си забравил талоните за намаленията, че жена ти ще се сърди.

Ралф се усмихна и погледна купчинката хартийки, завързани с ластик, на съседната седалка:

— Сякаш тя ще ми позволи да ги забравя…

7.

Той излезе от магазина с три плика с покупки, сложи ги в багажника, после си погледна телефона. Три съобщения от Сабло. Първо отвори онова с прикачената снимка. На полицейската фотография Клод Болтън изглеждаше много по-млад от човека, когото Ралф беше разпитал преди ареста на Мейтланд. Освен това явно беше дрогиран до козирката, ако се съди по разфокусирания му поглед; на едната му страна имаше дълбока драскотина, по брадичката му беше засъхнало нещо — яйчен жълтък или повръщано. Беше заявил, че редовно посещава сбирките на Анонимните наркомани и че е чист от пет-шест години. Може би казваше истината, може би — не.

Към втория имейл от Сабло беше прикачен списък с многобройните арести на Болтън, повечето за дребни провинения. Включени бяха и особените белези: един на гърба, друг — на левия му хълбок, трети — на дясното му слепоочие, плюс около две дузини татуировки. Орел, нож с окървавено острие, русалка, череп със свещи в очните кухини и много други, които не представляваха интерес за Ралф. Вълнуваха го думите, татуирани на опакото на дланите: НЕМОЖЕ на дясната, ТРЯБВА на лявата.

Човекът с изгарянията, когото беше видял пред съда, имаше татуировки на опакото на дланите, но дали бяха НЕМОЖЕ и ТРЯБВА? Затвори очи и се опита да си спомни как изглеждаха, обаче не можа. От опит знаеше, че затворниците често имат татуировки на опакото на дланите — може би подражаваха на герои от криминалните филми. Най-популярни бяха ОБИЧ и ГНЯВ, както и ДОБЪР и ЛОШ. Веднъж Джак Хоскинс беше споменал за някакъв крадец с физиономия на плъх, на чиито ръце било татуирано ЧУКА и ДУХвА, после беше добавил, че с тия надписи хубавецът надали ще си намери гадже.

Ралф беше сигурен в едно — че човекът с изгарянията нямаше татуировки от китките до раменете. При Клод Болтън бяха в изобилие, но, разбира се, пламъците, които бяха съсипали лицето на онзи пред съда, може да бяха заличили рисунките по ръцете му. Само че…

— Само че онзи пред съда не беше Болтън — промърмори Ралф, отвори очи и се загледа в хората, които влизаха и излизаха от супермаркета. — Невъзможно е. Болтън не е обгорен.

По телефона снощи беше попитал онази Гибни: „Не е ли странно?“, тя го беше уверила, че ще става все по-странно. И беше дяволски права!

8.

Заедно с Джийни внесоха покупките и ги подредиха. После той я помоли да разгледа нещо на телефона му.

— Защо?

— Само го погледни, ако обичаш. Имай предвид, че човекът на фотографията сега е много по-възрастен.

Джийни се взира десетина секунди в полицейската снимка, после му върна телефона. Беше пребледняла като платно.

— Същият е. Сега косата му е по-къса и вместо мустачки има брада катинарче, но това е човекът, който снощи беше в нашата къща. Същият, който се закани да те убие, ако не спреш. Как се казва?

— Клод Болтън.

— Ще го арестуваш ли?

— Не още. А и не знам дали бих могъл, дори да искам, след като съм временно отстранен от длъжност…

— В такъв случай какво ще направиш?

— Сега ли? Ще открия този тип.

Беше намислил да се обади на Сабло, само че се отказа, защото Юн беше зает с издирване на информация за Холмс, убиеца от Дейтън. Отказа се да потърси Джак Хоскинс, понеже онзи беше пияница и дрънкало. Имаше обаче още една възможност.

Позвъни в болницата, откъдето му казаха, че Бетси Ригинс вече си е вкъщи заедно със скъпата си рожба, и той ѝ се обади на домашния телефон. След като се поинтересува за новороденото (и беше принуден да изслуша десетминутна лекция за всичко от кърменето до безбожната цена на пелените за еднократна употреба), попита Бетси дали ще помогне на колега, като проведе няколко разговора в качеството си на полицейска служителка. Обясни ѝ какво му е необходимо, а тя попита:

— С Мейтланд ли е свързано?

— Виж, скъпа, предвид сегашното ми положение, по-добре не питай и не коментирай.

— Значи има опасност да загазиш. Аз — също, ако ти помогна.

— Ако се страхуваш от началник Гелър, бъди спокойна — няма да му кажа.

Бетси дълго мълча, Ралф търпеливо я изчака да вземе решение. Накрая тя промърмори:

— Искрено съчувствам на жената на Мейтланд. Сърцето ми се свива, като си помисля, че прилича на хората, преживели терористичен акт, дето ги дават по новините: окървавени са, въртят се като мухи без глави и не осъзнават какво се е случило. Ако ти услужа, това ще ѝ помогне ли?

— Възможно е. Само толкова ще ти кажа.

— Ще се опитам, обещавам. Джон Зелман не е абсолютен гадняр, пък и всяка година трябва да си изважда разрешително за стриптийз-клуба, та може и да откликне на молбата ми. Ще ти се обадя, ако го навия. Всъщност ако успея, той ще ти позвъни.

— Благодаря, Бетси.

— Надявам се да остане между нас, Ралф. Разчитам да се върна на работа, след като ми изтече отпускът по майчинство. Потвърди, че си ме чул, ако обичаш.

— Да, чух те съвсем ясно.

9.

Джон Зелман, собственик и управител на „Само за джентълмени“, позвъни на Ралф Андерсън след петнайсет минути. Не беше ядосан, а по-скоро любопитен, и беше склонен да помогне. Потвърди, че Клод Болтън е бил в клуба, когато „горкото момче“ е било отвлечено и убито.

— Защо сте толкова сигурен, господин Зелман? Мислех, че той идва на работа чак в четири следобед.

— Да, обаче тъкмо през този ден цъфна рано-рано. Някъде около два. Помоли ме за отпуска, за да идел до Кап Сити с една от стриптийзьорките. Имала личен проблем. — Зелман изсумтя. — Ако питате мене, той имаше личен проблем. С палавия малък Клод.

— Случайно стриптийзьорката да се казва Карла Джепсън? — попита Ралф, преглеждайки на айпада си записа на разпита на Болтън. — По прякор Чаровница?

— Същата. — Зелман се изкиска. — Плоска е като дъска, ама дълго ще е в занаята, понеже някои мъже си падат по такива, Бог знае защо. С Клод си имат закачка, обаче няма да трае дълго. Мъжът ѝ е в пандиза „Макалистър“ — май го окошариха за чекове без покритие, — но ще излезе по Коледа. Карла само се бъзика с Клод, колкото да мине времето. Предупредих го, ама нали знаете оная поговорка — пишката си търси дупка като мишката.

— Сигурен сте, че е дошъл по-рано точно на 10 юли, така ли?

— Сто процента. Даже му рекох, че няма да получи нито цент за двата дена мотаене в Кап Сити, щом след по-малко от две седмици ще му дам платена отпуска.

— Ама разбира се, как така ще се минете! Изкушихте ли се да го уволните?

— Не, защото поне постъпи честно. И ще ви кажа още нещо: Клод е от свестните, а те са рядкост като животните албиноси. Повечето охранители са или женчовци, дето се правят на мъжкари, обаче не могат да разтървават посетителите при свиванията, или пък се правят на Хълк Хоган, когато някой клиент ги нагруби. Наложи ли се, Клод изхвърля всеки като мръсно псе, без да му мигне окото, обаче не се случва често. Бива го да успокоява страстите. Сигурно се дължи на тия сбирки, дето ги посещава…

— Сбирки на Анонимните наркомани. Така каза и на мен.

— Дааа, не го крие. Даже се фука, и с право, според мене. Сума народ никога не се отказва от дрогата — тя е като маймунка с дълги нокти. Яхне ли те, няма отърване.

— Казвате, че е чист от дълго време, така ли?

— Щях да разбера, ако не беше, детектив Андерсън. В този бар няма място за надрусани типове.

Ралф не вярваше, че е точно така, обаче не възрази, а попита:

— Нито веднъж ли не се е съблазнявал?

Зелман се засмя:

— Всички се съблазняват, най-малкото в началото, но Клод не е, откак работи при мене. Не употребява и алкохол. Веднъж го питах защо не пие, щом има проблем с дрогата, а той рече, че двете са едно и също. Рече още, че ако обърне само една безалкохолна бира, веднага ще му се прииска кока или нещо по-силно. — Той млъкна за миг, после добави: — Може да е бил гадняр, когато е употребявал, обаче сега е читав. Което си е истинска рядкост в бизнес като нашия, дето работата ти е да пиеш маргарити и да зяпаш бръснати котенца. Тъй да знаете.

— Разбрах. Болтън в отпуска ли е в момента?

— Да. От неделя. Само десет дена.

— Ясно, вероятно няма да замине някъде, а ще предприема еднодневни екскурзии.

— Аааа, бъркате. Замина за Тексас, за някакво градче близо до Остин — оттам е родом. Момент така… — Чу се шумолене от прелиствани страници, после — отново гласът на Зелман: — Мерисвил, тъй му е името. Както разправя Клод, представлявало само точица на картата. Имам адреса, понеже през седмица изпращам там част от заплатата на Клод. Парите са за майка му — тя е стара и малко чалната, освен това има емфизема. Клод замина да провери не може ли да я настани в старчески дом, само че не вярваше тя да се съгласи. Викаше, че е упорита като муле. Пък и не ми е ясно откъде той ще намери пари за дома или за болницата или за каквото там уреди, като знам колко му плащам. Опре ли ножът до кокал и на човек му дойде на главата да се грижи за остарелите си родители, държавата би трябвало да помага на свестни хора като Клод, обаче прави ли го? Как не! Прави си оглушки!

„И това го казва човек, който вероятно е гласувал за Доналд Тръмп“ — помисли си Ралф.

— Благодаря, господин Зелман.

— Може ли да питам защо ви е притрябвал?

— За да му зададем няколко допълнителни въпроса. Нищо особено — промърмори Ралф.

— За уточняване на информацията, нали тъй му казвате?

— Да. Казахте, че имате адреса.

— Да, за да пращам парите. Имате ли химикалка?

Ралф отвори приложението за водене на бележки на айпада си.

— Слушам ви.

— Пощенска кутия 397, Междуселска пощенска служба, маршрут 2, Мерисвил, Тексас.

— Как се казва мама?

Зелман се изкиска:

— Лави — любима. Не е ли върховно? Любима Ан Болтън.

Ралф му благодари и прекъсна връзката.

— Е? — попита Джийни.

— Изчакай малко. Не ми ли личи, че размишлявам?

— О, да. Ще пийнеш ли студен чай, докато упражняваш тази трудоемка дейност? — усмихна се тя. Усмивката ѝ го окуражи. Беше нещо като стъпка в правилната посока.

— С удоволствие. — Ралф отново се захвана с айпада (как ли се беше справял без умната джаджа, запита се) и откри Мерисвил — намираше се на около 110 километра от Остин и наистина беше точица на картата, а единствената му претенция за слава беше системата от пещери Мерисвил Хол.

Докато пиеше студения чай, Ралф обмисляше следващата си стъпка, после се обади на Хорас Кийни от тексаската пътна полиция. Кийни беше повишен в капитан и вече не патрулираше по магистралите, но Ралф беше работил с него по няколко случая, когато онзи беше обикновен полицай и изминаваше по сто и петдесет хиляди километра годишно, кръстосвайки цял Тексас.

Размениха си обичайните любезности, после Ралф побърза да добави:

— Хорас, искам услуга.

— Голяма или малка?

— Средна, освен това работата е деликатна.

Кини се засмя:

— В Ню Йорк и в Кънектикът са по деликатните работи. Ние в Тексас пипаме по-грубо. Казвай какво ти трябва.

Изслуша Ралф, после заяви, че познава тъкмо такъв човек, който по една случайност е в района.

10.

Около три часа същия следобед Санди Макгил, диспечерката на полицията във Флинт Сити, вдигна поглед и видя Джак Хоскинс, който беше застанал пред бюрото ѝ, но с гръб към нея.

— Джак, искаш ли нещо?

— Огледай ми врата и кажи какво виждаш.

Санди озадачено сбърчи чело, но стана, огледа го и промърмори:

— Обърни се към светлината, ако обичаш. Леле, колко си изгорял от слънцето! Бягай в дрогерията и си купи крем с алое вера.

— Ще ми помогне ли?

— Не и веднага, доста време ще мине, докато се оправиш напълно, ама поне няма да те боли.

— Сигурна си, че е слънчево изгаряне, така ли?

Тя свъси вежди:

— Да, но е толкова силно, че са се образували мехури. Защо не използваш слънцезащитен крем, като ходиш за риба? Рак на кожата ли искаш да хванеш?

Стори му се, че паренето на врата му се усили само като я чу да произнася думата „рак“.

— Ами, май забравих — промърмори.

— А ръцете и раменете ти как са?

— Не са толкова изгорели. — Всъщност изобщо не бяха, изгорял беше само вратът му, където някой го беше докоснал в изоставения обор. Помилвал го беше леко, само с върховете на пръстите си. — Благодаря, Санди.

— Русокосите и червенокосите изгарят най-лесно. Ако не ти мине скоро, иди на лекар.

Той излезе, без да продума. Мислеше си за човека в съня си. За онзи, който стоеше зад завесата в банята.

„Аз те заразих, обаче мога да те излекувам. Искаш ли?“

„Ще мине от само себе си като всяко слънчево изгаряне“ — помисли си. Може би, обаче не беше сигурно, а и сега го болеше много повече, особено ако се пипнеше там. Непрекъснато си мислеше за отворените язви, които разяждаха плътта на майка му. Отначало ракът пълзеше по нея, но щом се вкопчи здраво, запрепуска. Накрая се беше разпрострял в гърлото и в гласните ѝ струни, затова писъците ѝ приличаха на ръмжене, ала единайсетгодишният Джак Хоскинс, който беше долепил ухо до вратата на стаята ѝ, чу какво говореше на баща му: молеше го да я избави от мъките. „Ако бях куче, щеше да го направиш — хъхреше. — Защо не искаш да ми помогнеш?“

— Само обикновено слънчево изгаряне — промърмори и включи двигателя. — Гадно, шибано изгаряне.

Умираше за едно питие.

11.

В пет следобед патрулка на тексаската пътна полиция, движеща се по маршрут 2, зави по алеята към къщата с пощенска кутия 397. Лави Болтън седеше на люлеещия се стол на верандата, в ръката ѝ димеше цигара, количката с кислородната бутилка беше до стола.

— Клод! — изграчи тя. — Имаме си гост! Щатски полицай. Ела да го питаш какво иска.

Клод беше в обраслия с плевели заден двор на мизерната къщурка; сваляше от въжето изсъхналите изпрани дрехи и прилежно ги сгъваше в плетен кош. Пералнята работеше, обаче сушилнята беше сдала багажа малко преди пристигането му, а напоследък майка му едва дишаше, камо ли сама да простира прането. Беше намислил да ѝ купи нова сушилня, преди да си замине, обаче все отлагаше. А сега пък щатската полиция беше довтасала, освен ако маминка не грешеше, в което той се съмняваше, защото, макар да беше болнава, очите ѝ бяха наред.

Заобиколи къщата тъкмо когато някакво високо ченге слизаше от черно-бял високопроходим автомобил. Сърцето му се сви, като видя на предната лява врата емблемата на Тексас. Отдавна, много отдавна не беше вършил нещо, за което да го арестуват, обаче свиването на сърцето беше рефлекс. Бръкна в джоба си и стисна медальона от Анонимните наркомани, връчен му преди шест години, както машинално правеше в моменти на стрес.

Ченгето пъхна тъмните си очила в джоба на униформената риза и вдигна ръка, когато маминка се опита да стане от люлеещия се стол:

— Не ставайте, госпожо. Не го заслужавам.

Тя дрезгаво се изкиска и се облегна назад:

— Ама и вие сте един шегобиец! Как се казвате, полицай?

— Сайп, госпожо. Полицай Оуен Сайп. Приятно ми е. — Той хвана ръката ѝ — онази, която не държеше цигара, — като внимаваше да не стисне прекалено силно пръстите ѝ, изкривени от ревматизма.

— И на мен, сър. Това е синът ми Клод и, пристигна от Флинт Сити да помогне на старата си майчица.

Сайп се обърна към Клод, който се поотпусна и също му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Болтън. — Сайп позадържа ръката на Клод и я разгледа. — Гледам, имате татуировка на опакото на дланта.

— За да разберете посланието, ръцете ми трябва да са една до друга. — Клод протегна и другата си ръка. — Сам се татуирах, като бях в затвора. Ама щом сте дошли да ме видите, сигурно знаете житието и битието ми, а?

— НЕМОЖЕ и ТРЯБВА — замислено произнесе Сайп, все едно не беше чул въпроса. — Виждал съм татуировки, но не и като тези.

— Ами, те разказват цяла история и аз я препредавам, когато мога. Така изкупвам грешките си. Вече съм чист, но да знаете, че хич не ми беше лесно. Докато бях в пандиза, не пропусках сбирка на Анонимните алкохолици и на Анонимните наркомани. Отначало ходех, понеже черпеха с понички, обаче след време тия работи, дето ги говореха там, ми влязоха в главата. Научих, че всеки наркоман знае две неща: не може да се друса и трябва да се друса. То е като възел в главата, разбирате ли? Няма как ни да го прережеш, ни да го развържеш, затуй трябва някак да го превъзмогнеш. Случва се, но само ако помниш основното положение. Трябва, но не може.

— Хм… — промърмори Сайп. — Нещо като парадокс, а?

— Клоди отдавна не пие и не се дрогира — намеси се Лави. — Отказал е даже и тези фъшкии — добави и хвърли фаса на алеята. — Той е добро момче.

— Бъдете спокойни, не съм дошъл, защото някой го е обвинил в нещо — любезно каза Сайп и Клод се поуспокои, но не съвсем. Човек винаги трябва да е нащрек, когато от Щатската полиция го навестят неочаквано. — Обадиха ми се от Флинт Сити — май приключват някакво разследване; наредиха ми да се отбия тук и да помоля Клод да потвърди нещо относно някой си Тери Мейтланд.

Сайп си извади телефона, няколко пъти плъзна пръст нагоре-надолу, после показа на Клод една снимка:

— Ето въпроса: дали Мейтланд е бил с колан с такава катарама през онази вечер, когато сте го видели. Не ме питайте какво означава това, защото не знам. Както вече казах, изпратиха ме да задам този въпрос, нищо повече.

Разбира се, присъствието му тук се дължеше на друга причина, обаче молбата на Ралф Андерсън, предадена чрез капитан Хорас Кийни, беше да пипа внимателно и да не възбужда подозрения.

Клод разгледа снимката и промърмори:

— Не съм сигурен… много време мина оттогава, но май коланът му беше с такава катарама.

— Благодаря. Благодаря и на двама ви. — Сайп си взе телефона, пъхна го в джоба си и се накани да тръгва.

— Не е за вярване! — възкликна Клод. — Толкова път сте били, за да ме питате за някаква тъпа катарама?

— Накратко, да. Навярно някой много се интересува от отговора. Благодаря отново за отделеното време. Ще предам информацията и се връщам в Остин.

— Доста път ви чака, полицай — обади се Лави. — Няма ли преди туй да влезете и да пийнете студен чай? Приготвен е от готов микс, обаче не е лош.

— Не бива да се заседявам, ако искам да се прибера у дома, преди да се стъмни, но мога да пийна чай тук, стига да не възразявате.

— Ни най-малко. Клод, донеси на симпатичния полицай чаша чай.

— Не наливайте много. Ей толкова, един пръст. — Сайп леко разпери палеца и показалеца си. — Ще пийна две глътки и потеглям.

Клод влезе в къщата. Сайп се облегна на верандата и се загледа в добродушното, прорязано от бръчки лице на Лави Болтън.

— Момчето ви се грижи добре за вас, нали? — подхвърли.

— Без него съм загубена. Изпраща ми пари през седмица и щом може, идва да ме види. Иска да ме настани в дом за възрастни хора в Остин — нямам нищо против, стига да може да плаща… засега обаче не печели достатъчно. Чудесен син си имам, полицай Сайп; като младеж беше луда глава, но сега улегна и ми е голяма опора.

— Браво на него. Води ли ви понякога в „Биг Севън“? Предлагат страхотно меню за закуска.

— Нямам им вяра на крайпътните ресторанти. — Тя извади от джоба на домашната си роба пакета цигари и захапа една. — През седемдесет и четвърта замалко щях да гушна букета, защото на път за Абълин се отрових от храната в някакво заведение. Моето синче ми готви, когато е тука. Е, не е като ония готвачи по телевизора, обаче на мене ми е вкусно. Отбира от всичко синчето ми, от всичко, ако ме разбирате. — Намигна и щракна запалката; Сайк се усмихна — надяваше се кислородната бутилка да не гръмне и да изпрати двама им право в ада.

— Обзалагам се, че и тази сутрин ви е приготвил закуската — подхвърли.

— Печелите баса, господин полицай. Кафе, препечени филийки и бъркани яйца с много масло, тъкмо както ги харесвам.

— Рано ли ставате, госпожо? Питам, защото с тази бутилка и прочие сигурно ви е…

— И двамата сме ранобудни — прекъсна го тя. — Дето се вика, слънцето още не е изгряло, а ние сме на крак.

Клод отново се появи, беше сложил на поднос три чаши студен чай — две големи и една малка. Оуен Сайп изпи чая на две глътки, примлясна и заяви, че е крайно време да потегля. Майката и синът — тя на люлеещия се стол, той — седнал на стъпалата на верандата — проследиха с поглед отдалечаващата се патрулка, оставяща подире си облак прах.

— Видя ли колко са мили ченгетата, когато не си сгазил лука? — подхвърли Лави.

— Да…

— Бил е път чак дотук да пита за някаква си катарама. Представяш ли си?

— Не дойде за това, мамо.

— Така ли? Тогава за какво?

— Не съм сигурен, но не беше за катарамата. — Клод остави чашата на стъпалото и се вгледа в пръстите си. В написаните думи, във възела, който най-после беше превъзмогнал. Изправи се и добави: — Отивам да досъбера прането от простора. После ще отскоча до Джордж да го питам иска ли помощ за утре. Ще си ремонтира покрива.

— Добро момче си, Клод. — В очите ѝ проблеснаха сълзи, които го трогнаха. — Ела да прегърнеш старата си майчица.

— Разбира се, госпожо. — И той стори тъкмо това.

12.

Тъкмо когато съпрузите Андерсън се приготвяха за срещата в кантората на Хауи Голд, мобилният телефон на Ралф иззвъня — обаждаше се Хорас Кийни. Докато Ралф разговаряше с него, Джийни си сложи обеците и си нахлузи обувките.

— Благодаря, Хорас. Задължен съм ти. — Той прекъсна връзката.

— Е? — нетърпеливо попита Джийни.

— Хорас изпратил под някакъв измислен предлог щатски полицай в къщата на Болтънови в Мерисвил. Всъщност трябвало да…

— Знам, знам.

— И така, госпожа Болтън казала, че тази сутрин Клод приготвил закуската някъде към шест. Ако си го видяла в нашата дневна в четири часа…

— Като станах да се изпишкам, погледнах часовника — прекъсна го тя. — Показваше 4:06.

— Разстоянието между Флинт Сити и Мерисвил е шестстотин осемдесет и осем километра. Няма начин Клод да го е взел с колата само за два часа, мила.

— Може би майката е излъгала — възрази Джийни, но не разпалено — очевидно сама не си вярваше.

— Сайп — така се казвал полицаят, изпратен от Хорас — бил убеден, че старицата не лъже, иначе щял да усети.

— Историята с Тери се повтаря… — прошепна тя. — Един и същ човек на две места едновременно. Защото той беше тук! Кълна се!

Преди Ралф да отговори, на вратата се позвъни. Той облече спортно сако, за да скрие револвера, и отиде да отвори. На прага стоеше окръжният прокурор Бил Самюълс, но все едно не беше той — толкова различен изглеждаше по джинси и синя тениска.

— Хауард ми се обади. Щяло да има среща („неофициален разговор относно случката с Мейтланд“, така се изрази) в неговата кантора — покани и мен. Хрумна ми, че може да отидем заедно, ако не възразявате.

— Хубаво, но чуй какво ще те питам, Бил — на кого друг си казал за срещата? На началник Гелър? На шериф Дулин?

— На никого. Не съм гений, но и не ми е изпила чавка ума.

Джийни застана до Ралф:

— Здравей, Бил. Не очаквах да те видя тук.

Самюълс кисело се усмихна:

— Откровено казано, и аз не очаквах да дойда. Този случай е като зомби, което непрекъснато излиза от гроба.

— Какво мисли бившата ти по този въпрос? — попита Ралф и като видя как Джийни се намръщи, побърза да добави: — Не отговаряй, ако съм бил нетактичен.

— Ами, с нея го обсъдихме — отговори Самюълс. — Всъщност „обсъдихме“ не е точната дума — тя говореше, аз слушах. Според нея и аз имам вина за смъртта на Мейтланд и донякъде е права. — Помъчи се да се усмихне, само че се получи гримаса. — Но… откъде можехме да знаем, Ралф? Отговори ми. Всичко беше против него, нали така? Ще те питам нещо: ако можехме да се върнем назад във времето и пак разполагахме с неоспоримите улики, щяхме ли да постъпим по друг начин?

— Да. Нямаше да го арестувам пред очите на целия град и нямаше да го вкарам в съда през парадния вход. Да тръгваме, иначе ще закъснеем.