Елизавета Бам

(7)

Пьотър Николаевич (вдига ръка): Моля да чуете хубавичко какво ви говоря. Искам да ви докажа, че всяко нещастие идва като гръм от ясно небе. Когато бях съвсем млад, живеех в малка къща със скърцаща врата. В нея си живеех сам. Освен мен я обитаваха само мишки и хлебарки. Хлебарките са навсякъде. Като се стъмнеше, заключвах вратата и угасях лампата. Спях си и не ме беше страх от нищо.

Глас зад сцената: От нищо.

Мама: От нищо!

Свирчица зад сцената: I — I

Иван Иванович: От нищо!

Роял: I — I

Пьотър Николаевич: От нищо! (Пауза.) Нямаше от какво да се боя. И наистина, ако дойдеха крадци, щяха да претърсят цялата къщичка. И какво щяха да намерят? Нищо.

Свирчица зад сцената: I — I

Пауза.

Пьотър Николаевич: Че то кой друг би могъл да нахълта при мен през нощта? Никой, нали? Така си е.

Глас зад кулисите: Никой друг.

Пьотър Николаевич: Нали? Но веднъж се събуждам…

Иван Иванович: И гледам: вратата — отворена, а на прага стои някаква жена. Гледам я втренчено. Тя не мърда. Беше достатъчно светло. Сигурно е било призори. Така или иначе, виждах лицето й ясно. Ето коя беше. (Посочва Елизавета Бам.) Тогава приличаше…

Закриват се един друг.

Всички: На мен!

Иван Иванович: Казвам, за да бъде.

Елизавета Бам: Какви ги приказвате?

Иван Иванович: Казвам, за да бъде. После, мисля си, ще е късно. Тя ме слуша. Попитах я защо го е направила. Тя отвръща, че се е сбила с него с шпаги. Боят бил честен и тя не била виновна, че го е убила. Я помисли, защо уби Пьотър Николаевич?

Всички освен Елизавета Бам и Иван Иванович излизат.

Елизавета Бам: Ура, никого не съм убивала.

Иван Иванович: Ей така да заколиш човека. Колко коварство се крие в това! Ура, ти си го сторила, но защо?