Сражение

— В онези времена все още преобладавала културата на ведическия начин на живот в Русия. Още нямали ведрусите градове. Но селища множество, богати с необикновена храна, радост и светли хора, живеещи в имения родови, съставяли Русия. В същите онези времена имало други страни, които с градове се кичели, все повече и повече при тях преобладавала властта на парите над човешките стремежи. Имало армии големи и с тяхна помощ властителите се опитвали да подчинят на себе си света. Пред тъмната сила се преклонили много страни.

Срещу Русия бил изпратен подбран римски легион. Пет хиляди воини се приближили към границата на първото селище. И изградили близо до края му лагер страшен.

Военачалниците позовали при себе си старейшините. Без да изпитват страх пред силата голяма дошли старейшините. Военачалниците пояснили че идват от страна, от всички най-могъща и затова са длъжни всички селища да им плащат данък.

Старците от селището малко отговорили, със своята храна че не биха искали да хранят не добрите и с това грамадата от тъмни сили да подхранват.

Военачалникът най-главен на старшият от старците на селището казал:

— Знаех за варварството и бита ви необичаен. Вашият ум дори съотношението на нашите сили не може да прецени. В цивилизованата ни империя с такъв ум няма да бъдете никога свободни. Или роби ще бъдете или съвсем ще ви няма.

Старейшината на ведруското селище отговорил:

— Няма да го има онзи, който не е способен с Божествена храна да се нахрани. Виж.

И с тези думи старецът-ведрус прекрасни и еднакви и свежи ябълки от джоба си извадил. Военачалниците с блестящи доспехи огледал, но погледът си спрял на млад обикновен войник. Към него приближил, една от ябълките му протегнал и казал:

— Вземи, синко, нека този плод да се хареса на душата ти.

Взел римският воин редови плода и го захапал под погледите на редом стоящите. Блаженство осветило лика на младия воин за завист на останалите.

Старейшината с втора прекрасна ябълка в ръка, към военачалника пак се обърнал, към него се приближил и произнесъл:

— Душата ми не се скъпи да поднесе прекрасен плод и на тебе. Какво това ще значи, опитай се сам да разбереш.

Положил старецът-ведрус втората ябълка в краката на военачалника.

— Как може старче, да си така дързък пред пълководеца заслужил в боевете? — възкликнал римски ординарец и бързо вдигнал ябълката и ахнал от удивление.

И всички с чинове отличени, и тяхната прислуга замрели докато гледали… Пред очите им в ръката на ординареца гниела прекрасната ябълка. Пред очите им, внезапно появили се мушици изяждали гниещият плод. И продължавал старецът ведрус:

— Със злато да купи и със сила да вземе плодовете на Божествената благодат, никой не може. Властител можеш да се наречеш, да си внушиш увереност, че страни покоряваш, но при това ще вкусваш гнилоч единствено.


* * *

— Това не е мистика, Владимир, разбери, отгледаните с любов плодове, могат да отдадат своята благодат само на онзи, който любов в тях е вселил, или на друг, комуто стопанинът им ги предава по своя воля. Така устроено е всичко във Вселената и като доказателство ти днешният ден внимателно погледни. Хората се хранят като обречени с отдавна не пресни плодове.

— Ами богатите? Онези, които управляват света?

— За тях храната е още по-голям проблем. Те се страхуват от отровни плодове или блюда изискани. И карат приближените си преди тях храната да опитват. Продуктите поставят под охрана и служби специално, но напразно… Много управници умирали са в мъки от храна негодна. Масло от кедър, което е най-целебно, обърни внимание, мнозина се опитват да изкарват. Но по целебност маслото им се различава, защото помислите на производителите са различни.

И старецът ведрус не бил мистик, той само казал, това което в Русия ведическа знаел всеки малчуган.


* * *

Но предизвикал гняв ведрусът и бил заловен. Затворен в клетка за да гледа как горят градините и къщите на неговото селище и как в окови оковани пред него вървят мъже, жени и децата.

Говорел му военачалникът със злоба:

— Гледай старче. Съплеменниците ти роби са сега. Пред свитата си ти се пошегува с мене зле, плодът, който ми даде — развали за миг. Сега съплеменниците ти са роби, и ще отглеждат под страх от смърт негниещи плодове.

— Под страх от смърт може да се отгледа само смъртоносно, дори видът му да е благовиден. Ти си примитивен. Да покориш страната ми не можеш. Пуснах аз гълъб с вест за тебе. На всички влъхвите ще разкажат щом гълъба видят…

Заповед дал римския военачалник. Към всички селища ведруски да го доставят се устремили вестоносци. Заповедта изисквала представителни хора от всяко селища да дойдат и да видят колко са силни и обучени за война и как са въоръжени войските му. И че са способни да изтрият от лицето на земята селищата непокорни, и в робство да отведат младите жени и децата. Да носят всички данък за воините страшни. И занапред през есента да събират за държавата му данък и само да го донасят там.

В назначения в заповедта ден, от изгрев слънце деветдесет юноши ведруски застанали пред лагера огромен.

Отпред стоял известният ти Радомир. Облечен с риза с любов извезана от Любомила. И в светли ризи били зад него юношите също.

Главите русокоси шлемове железни не покривали. Ленти сплетени от треви обвивали главите им. Нямали щитове за да се пазят от смъртоносни удари. От пояса на всеки млад ведрус висели само по два меча. Мълчаливо те стояли, държали за юзда конете си и много от жребците не били оседлани.

Събралите се на съвет военачалниците на войската обучена и петхилядна, гледали юноши деветдесет. Старшият военачалник приближил към клетката, в която бил заключен ведрусът от изгореното селище, и запитал:

— Какво може да значат тези хлапетии? Аз заповядах на старейшините от всичките селища да се представят за да чуят законите на императора на моята страна.

Ведрусът от клетката му отговорил:

— Старейшините в селищата знаят за какво искаш да им говориш ти. Твоите речи са им неприятни. И са решили да не идват при неприятното. Пред лагера на твоите войски са само деветдесетте юноши от съседното селище. Мечове имат на поясите си и е възможно да искат бой да приемат.

«О, безмозъчни варвари, — размислял главният началник, — да изпратя в бой с тях част от войниците и да ги изколя, разбира се няма да е много трудно. Но каква полза от мъртви тела? Дали не е по-добре да им обясня и да отведа за императора здрави роби?»

— Послушай старче, — обърнал се военачалникът към ведруса, — младите те почитат. Ти им обясни безсмислието на неравното сражение. Предложи им да се предадат. Ще ги оставя живи. Разбира се аз всички ще пленя, ще ги направя роби. Но ще живеят те не във варварска страна, и дрехи ще получат и храна, когато станат послушни роби. Ти старче им обясни безсмислието на сражението кръвопролитно и неравно.

Ведрусът отговорил:

— Сега ще се опитам. Ще им обясня. Сам виждам, че е заиграла кръвта на младите ведруси.

— Тогава, старче, говори.

Ведрусът заговорил от клетката високо, за да го чуят стоящите пред лагера млади ведруси:

— Виждам на поясите ви два меча, синове мои. И виждам редом с вас жребци разпалени. Вие ги държите на юзда, не ги изморявате, а пазите силите им за война. В боя да влезете сте решили, мъдър е предводителят ви Радомир. Отговорете ми.

Видели и военачалниците и войниците, как стъпил напред и ниско се поклонил Радомир на старейшината, който се намирал в клетката, и отговорил като потвърдил словата на ведруса.

— Така и мислех, — казал старецът ведрус и продължил:

— Ти Радомир си предводител, ти разбираш, вярвам, че силите пред теб на твоите не са равни.

И пак се поклонил Радомир пред словата на ведруса, като по този начин му отговорил утвърдително.

Доволни били военачалниците от диалога. Но следващото неизказано ги удивило. Старецът-ведрус продължил:

— Радомире, ти си млад, твоята мисъл се носи бързо, тогава запази ти пришелците живи. Не убивай всички. Накарай ги да си отидат, оръжие да сложат, и вече никога да не си играят с него.

Отначало сякаш онемели военачалниците от словата необикновени на ведруса. После раздразнено възкликнал главният:

— Ти си откачил! Загубил си ума си старче! Кой на кого тук може да запази живота — не разбираш. На смърт обрече ти твоите съплеменници. Сега аз заповед ще дам…

— Ти закъсня, виж, беше замислен Радомир, но ето че се поклони пред моите думи, а значи ги разбра и ще ви остави живи.

В следващият миг видели военачалниците, как стоящите пред лагера юноши деветдесет скочили на конете и стремително препуснали към лагера. Военачалникът успял да заповяда на част от притичали воини да се приготвят да посрещат ведруските конници в град от стрели.

Но конниците, когато стигнали до разстояние, когато можела стрела да ги порази, внезапно от конете скочили и побягнали редом с тях.

Плътно дошли до римската войска младите ведруси и образували овал, в средата на който се намирала половината от отряда и конете, втората половина се врязала в редовете на римляните и встъпила в бой.

Във всяка ръка воинът ведрус държал меч. Но не съсичали на място, а избивали оръжието от ръцете на противника, без да го раняват смъртоносно.

Ранените и обезоръжени рисмки легионери не давали възможност нови войници веднага да ги заменят.

Малък отряд ведруси стремително пробил си път към шатрата на главния военачалник.

С меч Радомир разсякъл ключалката на клетката, в която се намирал старецът-ведрус, и му се поклонил, после го подхванал и леко го метнал на коня си.

Двама млади воини от отряда на Радомир хванали главния военачалник, метнали го на друг кон и го отвели в средата на своя овал.

Бързо си пробивал път, но не в обратната посока с напред, отрядът отчаяно храбър, и скоро излезли от навалицата на римската войска, скочили на конете си, но само след минути езда се спрели до малък хълм, отново слезли, почти всички легнали в тревата, разперили ръце и замрели.

Плененият римски военачалник с удивление видял, че легналите на тревата ведруси здраво спяли. Благи усмивки осветявали лицата им, мирно пощипвали трева жребците застанали редом де всеки един от спящите. Само двама часовои наблюдавали действията на римската войска.

Останали без пълководец римските военачалници известно време спорили, като се обвинявали един друг за случилото се, а после спорили кой да командва и как да се действа.

В края на краищата решили да преследват отряда ведруси с хиляда конници, почти цялата конница. Останалите да потеглят в посока на преследваните в случай на непредвидени събития или попълване на отряда на ведрусите с нови сили. Макар че причината за това решение да бил само страхът.

Отрядът от хиляда добре екипирани конници се хвърлил в преследване. Щом редовете конни на римляните започнали да излизат от лагера, един от воините на Радомир, седящ на коня си, с рога си затръбил.

Лежащите на земята ведруси тутакси скочили, хванали за юздите своите жребци и с тях побягнали. Ведрусите, отдъхнали след боя, тичали много бързо, но конницата римска носеща се след тях макар и бавно, много бавно, но ги настигала.

Командирът на конницата в предчувствие, че ще успее да настигне бягащите зад заповед за ускорение на ездата и тръбач затръбил.

Пришпорените хиляди, и без това вече запенени коне, ускорили и без това бясната си езда, и съкращавали разстоянието до бягащите ведруси. Оставало съвсем малко…

Възбуденият комадир още веднъж поискал да се ускори ездата. И пак затръбил тръбач… Паднали няколко римски коня, преуморени от бесния галоп. Никой не им обърнал внимание, римските конници вече изваждали от ножниците мечовете, за да поразят бягащите, но изведнъж…

При звука на рога всички ведруси бягащи се метнали на своите коне и… Разстоянието между догонващите започнало да се увеличава.

Плененият римски военачалник разбрал: опазили ведрусите силите на своите коне и сега не можеш ги настигна. Те заменили и конете, които носели него и стареца-ведрус. И видял още римлянинът, че не седели, а ничком лежали на гърбовете на конете си ведрусите, вкопчени в гривите, те отново спели.

Помислил римлянинът: «Защо им е сега да си възстановяват силите?» и едва по-късно той разбрал…

Римляните възбудени от преследването, яростно пришпорвали конете си, те падали под тях, но и най-издръжливите, носещи по време на ездата облечени с доспехи тежки конници, не можели да догонят конете на ведрусите не уморени от езда.

Началникът на конницата, щом осъзнал, че няма да догони отрядът на ведрусите, спрял и заповядал на всички на слязат на земята. Ни било късно, част от конете вече били преуморени и падали на колене.

«Всички да почиват.» — команда дал началникът на конницата римска. Тогава видели, войниците, които слезли от уморените си коне, как право към тях като вихър отрядът на ведрусите се носел.

Държали готови младите конници по меч във всяка ръка. Препускали край спешените римляни и войниците ранявали избивайки оръжието от ръцете им.

И ужас обхванал целия римски легион. И всички те побягнали към помощта, която идвала към тях пешком. А ведруският отряд препускал на коне след бягащите, но неясно защо не си застигал. Ведрусите не се докосвали до падналите от умора римски воини.

Тълпата тежко ходещи, вече не тичащи, а олюляващи се от умора воини се спряла изведнъж, виждайки пред себе си Радомир с два меча и зад него конници, пълни със сили и спокойни.

Отпуснали се на земята римляните и които все още имали оръжие го сложили пред себе си. И обезсилени пред ведрусите зачакали разправа.

С другарите си Радомир вървял между римските войниците седящи на тревата. Лежали ведруските мечове в ножниците. Говорели с войниците и Радомир и неговите другари за живота. Снемали превръзките от главите си, изплетени от треви и давали ги на ранените войници, на раните си да наложат живителни треви.

Тревите спирали кръвта от раните течаща и болката отнемали. Главния военачалник върнали на римския легион.


* * *

Влизали в Рим колони стройни, завръщали се от похода във ведическа Рус.

Бил известен императорът за странностите, случили се с воините му подбрани от легионите на Рим. Когато сам видял войниците и командирите си, няколко седмици в смущение останал императорът.

После издал тайна заповед. Да се извадят от армията всичките отряди, войниците и командирите, които ходили на поход в Рус ведическа. И в разни краища на империята те да се разселят. И строго забранил дори сред кръг приятелски или пред близки родственици за този поход да не се говори.

Самият император повече никога в Русия не изпратил войски за война. И в книга тайна за приемниците си написал: «Ако империята да запазите държите, и не помисляйте с ведрусите да водите война.»

Не бил глупав императорът. Той разбрал, когато видял завърналите се от похода войници: войските му се върнали цели и невредими, но нямало плячка с тях, в лицата им нямало злоба, нямало в тях желание да служат. Ако оставел ги такива в армията имперска, кой знае, може би, с подобно нежелание да влизат в бой, цялата армия те биха заразили.


* * *

Приемникът на императора все пак опитал пак да завладее ведрусите. За тактиката им научил много от тези, които с тях по-рано са се запознали. В поход към Рус, той десет хиляди воини изпратил.

И пак приближили до малкото селище ведруско, и изградили лагер, и бързо укрепление издигнали. Старейшините да извикат изпратили вестоносци.

А в уговорения час военачалниците видели, че откъм селището на ведрусите в лагера страшен идват само едно момиченце на десет и с нея малчуган към пет годишен. Пред тях отдръпнали се воините, и към центъра на лагера, спорейки помежду си децата вървели. Малкият, дърпайки сестра си за полата казвал:

— Ако ти, Палашечка-сестрице, не ми дадеш да водя сам аз преговорите, за тебе нещо лошо ще помисля.

— Какво за мене лошо си измислил, немирнико?-попитала сестрата брат си.

— Ще си помисля аз за тебе Палашечка-сестрице, че си се родила една много вредна мома.

— Не е хубаво да мислиш така.

— Щом не е хубаво тогава нека аз да водя преговорите с врага.

— Ако се съглася какво за мен ще мислиш?

— Ще си помисля, че си от всички по-красива, по-умна и добра, моя Палашечка-сестрице.

— Ти преговорите започни, братче. Не ми се иска с празноглавци да общувам.

Пред военачалниците застанали децата смело, и малкият брат, без никак да се вълнува, казал:

— Моя бащица да съобщя на всички ми заръча, че в нашето селище на капището днес има празник. Всяка година той се празнува там. И целия народ на капището весели се всяка година. Не му се иска, така каза моя бащица, не му се иска да се откъсва от празненството и да говори за дреболии с вас. Изпрати мен — а пък се залепи сестра ми…

Главният военачалник чак писнал от думите на дръзкото дете. Той побледнял, хванал си меча;

— Ти, отроче дръзко, как смееш да говориш тъй пред мене? Ще бъдеш до дълбока старост роб при конете ми… А пък сестра ти…

— Ех, чиченца, — намесила се в разговора и сестрата, — ах, чиченца, по-бързичко хвърляйте вашите дрънкулки-мечове, щитове и копия, бягайте бързичко към къщи. Със всички сили бягайте. Там облаче се приближава, то с пришелците изобщо няма да говори. То и без разговори може в бой да встъпи.

Своето възелче момичето развило, взело от него щипка някакъв прашец, брат си посипала, после още малко взела и изсипала и върху себе си.

А облачето ниско над земята стремително летяло право към римляните, бучало и растяло по размери. Покрило стана. И скоро доспехите на римляните лежали на земята, и щитовете им и копията, и мечовете. Шатрите на военачалниците и войнишките палатки — празни. Стояли насред скраба на римляните брата и сестрата, и брата говорел на по-голямата си сестра.

— И все пак ти не ми даде да поговоря с враговете, Палашечка-сестрице. Аз не им казах всичко, каквото исках.

— Затова пък започна ти. Не се сърди ако малко съм попречила на теб ведруса-воин, защитника на родната земя.

— Добре де. Все пак ще си мисля, че си имам не вредна, а красива и добра сестрица.

Пристъпвайки между захвърлени доспехи, към селището си вървяли сестра-красавица и брат.

Съвсем не изглеждало голямо облачето, което се отдалечавало. Не било голямо, но в него десет хиляди отбрани римски воини от Рим, към къщи в ужас бягали. И падали и ставали. И пак обхванати от ужас бягали.

Не мисли, че има тук мистика Владимир. Ведрусите просто взели решение. Във всякое имение, а в селището имало повече от двеста… всеки в своето имение отворил по десет пчелни кошера… Във всеки кошер имало по около петнадесет хиляди пчели. Сам пресметни колко пчели в облака имало. От множество пчелни ужилвания настъпва отначало силен сърбеж, а после болка. После възможно е и да заспи човек и този сън ще бъде смъртоносен.


* * *

Ето така и продължили щастливите ведруси да живеят, без да познаят войни и беди. Векове наред за тях не били страшни никакви външни врагове. И все пак Рус е била покорена. Когато, поддала се на хитри уловки, в себе си сила срещу себе си, сама произвела.


* * *

Анастасия представи няколко притчи, разказвайки за живота на ведическа Русия. Възможно е и още някой да има информация за живота на хората от онова време във форма на древни сказания. Не можем да се надяваме на ръкописни извори, защото както знаем от историята, те старателно са се унищожавали. Те се изгаряли в Италия, Англия, Франция и особено ревниво в Русия.

Но на ония, които яростно унищожавали културата на нашите прародители не се удало да я изгорят от дълбините на сърцата и душите на човеците.


Ние сме длъжни да знаем своята история. Да я знаем и уважаваме. Но ни е нужно и да разбираме: ведизмът и християнството — това са все етапи от нашата история. Нито един от тях ние не бива да пренебрегваме. Опълчвайки се срещу един от тях, ще се опълчим пак срещу самите себе си. И към християнството трябва да се отнасяме с разбиране и уважение. И към други вероизповедания също. Само тогава етапите на нашата история ще станат здрав фундамент на прекрасното бъдеще. Но това може да стане ако знаем и разбираме. Ако оценяваме етапите на нашата история, като уроци за построяване на бъдещето. Иначе ще живеем в свят на абсурда.

Правителствата и законодатели в различни страни се борят с тероризма. Издават закони, които забраняват разпалването на расова и религиозна вражда. И в същото време в същите държави са официално разрешени и се поддържат вероучения, в които уж в името на Бога се извършват мащабни терористични актове за постигането на политически цели.


Загрузка...