Жълтата кутия

20

Дълго разчистваха руините. За щастие съседните сгради бяха далеч и пожарът не успя да стигне до тях.

Постройките на приюта изгоряха до основи. Оборите, работилницата, навесите и дървените бараки, дори оградата бяха унищожени от огъня. Последен догоря параклисът, с който Дориян толкова се гордееше. Малкият купол се огъна навътре, почерня и след това се срути, а на мястото му изригна огнен език.

Брат Марк, подпомаган от по-големите момчета, изведе животните и малкото багаж, който успяха да спасят от бушуващата стихия на безопасно разстояние и сега всички седяха с помръкнали, омазани със сажди лица, гледайки пушещата купчина греди и пръст, между които се движеха облечени с напоени с вода кожени дрехи войници.

Така и не намериха Дориян. Стаята, където бе останал свещеникът, бе затрупана от срутения покрив и падналите стени. На мястото ѝ се издигаше огромна черна купчина отломки и въглени.

Лема, която презвитерът се бе опитал да убие, загърната в тънко одеало, седеше недалеч от пушещата ограда. Бяха дали на момичето да пие разредено с вода вино и то гледаше с премрежени очи, без напълно да разбира какво се случва около него.

– Какво ще стане сега с нас? – Тиона побутна Климент по рамото и го извади от унеса му. – Къде ще отидем? – тя седна на замята до писаря, хвана голите си колена с ръце, а в очите ѝ, взрени в бавно виещия се пушек, проблеснаха сълзи. – Не искам да се връщам отново в бардака!

Писарят прегърна момичето през рамената и го погали по косата. Ако не беше смелата постъпка на Тиона, която му бе помогнала да отвори вратата на стаята, в която се криеше Дориян, кой знае как щеше да завърши всичко.

– Не се безпокой! – успокои я Климент. – Сигурен съм, че князът няма да остави това да се случи. Нито пък аз.

– Обещаваш ли? – Тиона вдигна пълните си със сълзи очи към писаря. – Обещаваш ли да не ни изоставяш? – раменете ѝ се разтресоха и тя най-после заплака.

– Обещавам! – отговори Климент и още по-силно прегърна момичето.

Децата бяха поверени на варнеха Самуил, който реши да ги настани заедно с животните им в една от старите казарми до стената на Външния град. Брат Марк също тръгна с тях, водейки за връвчица сиво магаре.

Писарят обеща на Тиона, че още на другия ден ще отиде да види как са се настанили, увери се, че на децата няма да липсва нищо и накрая бавно пое към дома си.

Главата му се въртеше от напрежението и нагълтания дим, пред очите му се появяваше разкривеното лице на презвитера, който размахва чука, в ушите му звънтеше гласът му, молещ за помощ.

В двора си завари необичайна гледка. Застанали един срещу друг с дървени мечове в ръце, Корсис и Аврора си разменяха удари, въртейки се един срещу друг. Седнал на малката пейка до стената, Невестулката ги гледаше с интерес.

– Елате да видите как нашият прочут фехтовач си намери майстора! – провикна се той, щом Климент прекрачи прага. След което видя обгорелите дрехи на писаря, мръсното му лице и скочи на крака. – Случило ли се е нещо, господарю? Да не сте се бил?

– Имаше пожар! Не чухте ли? Приютът на презвитер Дориян изгоря.

– Как така изгоря? – Корсис отпусна тренировъчното си оръжие и вдигна ръка към нападащото момиче, като знак че трябва да спре. – Толкова сме се залисали в боя, че не сме разбрали какво става.

– Чух камбаните, но не обърнах внимние. – Невестулката неспокойно запристъпя от крак на крак. – А и тези двамата така се млатиха, че не можех да откъсна очи от тях. Има ли пострадали? Къде е Дориян?

– Дориян е мъртъв! Не можа да избяга навреме. Една греда се срути върху него. И може да се каже, че се размина леко. Той е виновен за смъртта на Агоп и Александър, както и за още много други неща. – Климент внезапно се почувства безкрайно уморен и вдигна ръка, за да спре учудените възклицания на помощниците си. – Ще ви разкажа всичко, но нека първо влезем вътре. Имам нужда да се подкрепя.

Насядаха около масата, а Невестулката донесе кана вино и студено месо. Дори Аврора се присъедини към тях, след като се изми и преоблече и макар да не разбираше за какво става дума, внимателно слушаше разказа на Климент.

– Не мога да повярвам! – скочи Невестулката, когато Климент обясни как презвитерът е ползвал децата като своя армия и започна бързо да крачи из стаята. – Този мръсник! Дори престъпниците не правят такива неща!

– Тихо! – скастри го Корсис. – Нека чуем останалото!

Джебчията понечи да му отговори, но махна с ръка, седна на мястото си и си наля нова чаша.

Накрая Климент приключи с разказа, отпусна се на стола и също надигна чашата си. Устата му бе пресъхнала, гърлото го наболяваше от толкова много говорене и нагълтания по-рано дим, но неочаквано се почувства по-добре. Сякаш разказването на историята даде възможност да излее извън себе си всичката мръсотия, горчилка и страх, които се бяха насъбрали в душата му.

Корсис и Невестулката искаха да знаят още и още подробности и писарят дълго отговаря на въпросите им. През цялото време Аврора седеше, слушаше и сериозно кимаше с глава, все едно разбира за какво става дума.

– Но защо Дориян е убил момчетата?! Защо е искал да убие Лема! – Невестулката час по час скачаше на крака и обикаляше стаята. – Разбирам защо е видял сметката на Агоп и Александър. Единият е мразел и се е страхувал от него, другият е заплашвал да му вземе това, на което най-много е държал. Но децата? Нали обясняваше как те са Божията промисъл и се чувства най-близо до Господа като ги гледа как играят? Как е могъл да посегне и на тях!?

Климент въздъхна.

– Душата на Дориян бе сложна – каза той. – Както във всяка душа и в нея се бореха доброто и злото, но накрая презвитерът бе обсебен от идеята за добро, оставяйки се злото да го победи. Звучи като куриоз, но зловещ куриоз. Всичко, което Дориян е правил, е било с мисълта, че помага на приютените от него сираци. Тази своя цел, както и желанието му да има своя собствена църква, в която да служи, са го тласнали по път, пълен с мрак. Мислел е, че върши добро, без да вижда как злото пуска все по-дълбоки корени в душата му. Можем ли да го съдим за това, че е искал питомците му да живеят колкото се може по-добре? Огледайте се наоколо – светът е пълен с несправедливост, страх и болка. Дориян, който сам е бил сирак, е изпитал на гърба си всичко това. Да бъдеш отхвърлен, да бъдеш гладен, бос, да няма какво да облечеш, всички да ти се подиграват, да те бият, да те гонят... – Климент замислено поклати глава. – Преживял го е и е искал да спаси другите. Създал приюта си, започнал да събира сираци, да се грижи за тях. В представите си се е виждал като ангел, като пратеник Божи, който измъква децата от мрака. И в началото наистина е бил такъв. Но парите са започнали да недостигат. Опитал с подаяния, чукал на различни врати, но напразно. Тогава е решил, че сам ще вземе това, което не му дават. Решението е било лесно. Той е бил светлина, останалите тъмнина. Той е бил Божи човек, другите подмамени от сатаната. – Климент замълча за миг. – Заедно с някои от момчетата презвитерът започнал да организира малки набези. Нападали закъснели търговци, разбивали чужди складове, грабели от сергии и дюкяни. В това отношение Дориян е имало какво да научи от питомците си. Военното обучение също се е оказало от полза. Предполагам, че след това презвитерът е започнал да му обръща специално внимание. Който се отличавал в боя, влизал в специалния отряд на свещеника. И нещата потръгнали! Никой не обръщал внимание на дребните кражби, никой не заподозрял благородния презвитер. Предполагам, че в душата си Дориян е ликувал. Взимал е от тези, които имат, за да даде на тези, които нямат. Дори не е осъзнал, в какво е превръщал сираците. След което злото окончателно е обсебило душата му.

– Как така окончателно? – не разбра Невестулката.

– Колкото повече свещеникът вярвал, че върши добро, толкова по-лош ставал – отговори Климент. – Помниш, мечтата му беше да изгради собствена църква. Но не е можел да намери средства за това. В същото време Борис даде много злато и сребро за издигането на новата базилика. Но строежът е бил поверен на друг. Това е озлобило Дориян. И отново е решил сам да си набави средства за градежа. Вече е имал армия, имал е и опит, само е трябвало да се прицели в нещо по-голямо. Обирите на дребни търговци и сергии вече не били достатъчни. Така започнали обирите на златарите.

– И после се е появил Агоп? – Корсис внимателно слушаше обясненията на писаря.

– Тогава се е появил Агоп. Някак си Дориян е разбрал истинската същност на свещеника. Ако го беше убил тогава, като наказание за деянията му, за това което е извършил във Филипополис, трудно бихме могли да го съдим. Но той не го е направил. Ненавиждал е Агоп, презирал го е, но не е посмял дори да го разобличи. Страхувал се е, че ако около развратника-убиец се вдигне шум, той може на свой ред да го злепостави. За лош късмет, свещеникът е решил да изнудва Дориян. Намекнал му е, че знае какво се случва в приюта му. С което е подписал смъртната си присъда. Следващата крачка на презвитера е била съвсем проста и логична. Агоп е трябвало да умре. А някое от момчетата му да го убие. Така свещеникът е щял да получи това, което заслужава, а Дориян и приютът му да бъдат в безопасност. Хрис, като най-добър стрелец е бил натоварен със задачата, брат му го е прикривал.

– Но защо ги е убил? – Невестулката завъртя глава, а зад него Аврора заговори бързо нещо на неразбираемия си език. Корсис нежно стисна ръцете на момичето и му направи знак да мълчи.

– Нашата поява стана причина за убийството – Климент въздъхна. – Презвитерът се е уплашил от въпросите, които задавам. А и момчетата са можели да се изпуснат по някакъв начин пред мен. Трябвало е да ги жертва, за да спаси останалите. В името на всеобщото благо, както сам каза. След което е решил, че Бан и Хрис може да са казали нещо на Лема. Затворил е момичето и е започнал да го разпитва, за да разбере какво знае. Вероятно, за да е сигурен, че не е говорило с никой друг. Не се и съмнявам, че накрая е щял да убие и нея.

– Чудовище! – Невестулката удари с юмрук по масата. – И това ми било духовник!

– Ами Александър? – попита Корсис.

– Дориян от самото начало го е намразил. Свещеникът е бил близък на Борис, получи пари да строи базиликата. Сам ми каза, че е ходил напразно при княза. И когато Александър е обявил, че всичко старо трябва да се разруши и да се съгради отново, Дориян е решил да го премахне. Дори не е разбрал, че свещеникът говори в преносен смисъл. Бил е толкова обсебен от собствените си идеи, че е пречупвал всичко през тяхната призма.

– И сега какво? – Невестулката не спираше да се върти на мястото си. – Какво ще стане с децата на Дориян? Едва ли някой ще иска да ги приюти, след като разбере, че презвитерът ги е превърнал в крадци и убийци.

– За съжаление с приюта е свършено – въздъхна писарят. – Всичко изгоря до основи, няма как да бъде възстановено. Ще говоря с княза и съм сигурен, той ще разбере, че децата не са виновни. Стига да искат, по-големите могат да бъдат уредени на работа в замъка. В кухните, перачниците или градините, а някои дори да бъдат зачислени към гарнизоните на крепостта. Най-малките остават при брат Марк, който ще се грижи за тях. Ще помоля Борис да помогне. Старата казарма, в която ги настаниха, е подходяща да стане техен нов дом. Що се отнася до децата – писарят сви рамене – не е нужно да се разбира какво точно е правил презвитерът с тях. Дориян е мъртъв и злото, което е вършел приживе, трябва да умре заедно с него. Ограбеното злато ще бъде преписано на Батой, Агоп е ограбен и убит от слугата си Николай, Александър се е спънал в тъмното и се е пребил в изкопа на базиликата. Така ще бъде най-добре за всички.

Корсис кимна с глава.

– А какво ще стане с нея? – младежът посочи Аврора, а гласът му предателски потрепери. – Ще остане ли при нас?

Писарят разтри очите си с ръце. Искаше му се да съблече потните си умирисани на пушек дрехи, да се измие и да си легна. Имаше чувството, че от момента на площада, когато бе проумял кое е момичето и защо е искало да се срещне с Гостун, са минали години.

– Знам коя е тя. Знам и какво е Анищар – уморено каза той и хвана за рамото понечилия да скочи от стола си Корсис. Момичето, усетило че говорят нещо свързано с него, завъртя очи, но не каза нищо. – Знам как и защо е умрял Чака и кой го е убил. И най-важното! Знам защо е станало всичко това. А каква ще е съдбата на момичето, ще реши князът.

– Защо? Кой? Не ни мъчете, господарю! – Корсис този път успя да скочи на крака. – Аз трябва да знам! Аз...

– Седни! – Климент посочи стола на помощника си. – Ще ви кажа всичко, което знам или подозирам. След което ще съставим план за действие. Трябва да сме много внимателни.

– Ден на откровения, а господарю! – ухили се Невестулката, придърпа стола си по-близо до масата и напълни чашите на всички.

Господарката Евдокия вдигна поглед от ръкоделието, което държеше и се загледа през прозореца. Небето бе синьо, слънцето грееше, между пухкавите бели облаци се стрелкаха лястовици и синигери. От улицата се носеше гълчава, чуха се подвикванията на войниците и тропот на конски копита.

Въпреки хубавото време Евдокия се чувстваше нещастна. Макар да бе облечена в красива зелена рокля, поръбена с фин червен плат, на врата ѝ да висеше златна огърлица, а по ръцете ѝ да проблясваха камъни, в душата ѝ бе пусто.

От как Чака уби мъжа ѝ Гостун, къщата се промени. Заедно с боритаркана от нея си бе отишла радостта и живота и сега вдовицата се чувстваше самотна и изоставена.

Въпреки че бе мамила мъжа си, Евдокия го обичаше. Помнеше как благодарение на него се превърна от обикновена компаньонка в жена, с която всички трябва да се съобразяват. Жена, достатъчно могъща и властна, за да управлява дома, имението и сърцето на боритаркана на Плиска.

Как ѝ липсваше боботещият му смях, тежките му стъпки, дори капризите му вечер на масата. Как ѝ липсваше Чака със своята сила, устременост, неизчерпаема енергия и закачливи очи. Как ѝ липсваше дори Мария, тази малка крадла, с веселата си усмивка и леко поведение.

Евдокия въздъхна и една сълза се търколи по гладката ѝ кожа.

Господарката изтри лицето си със юмрук. Нямаше да се остави миналото да я преследва! Нито да я превърне в празен пашкул. Бе се борила, дълго и упорито, за да постигне това, което беше – една от най-богатите жени в страната.

Къщата вече бе продадена. Дрехите натоварени, парите заключени в сандъци, охраната наета.

Нямаше какво да прави повече тук.

Бе решила да се премести в Константинопол, където красотата и богатството ѝ щяха да направят чудеса.

Евдокия се усмихна и игриво отметна една от буклите си. Бе чула, че император Михаил не може да устои на хубавите жени. Константинопол бе пълен с красавици, но Евдокия бе сигурна, че около Василеса имаше достатъчно други перспективни възможности, които да привлекат вниманието ѝ. Начинанието криеше и не малко рискове, но ако веднъж успееше да се установи в Константинопол и подхванеше работата както трябва, я очакваше бляскаво бъдеще. И най-важното – щеше да е далеч от княжеския писар, който бе разкрил най-срамните ѝ тайни.

Евдокия притвори очи, върхът на малкото ѝ розово езиче се плъзна по устните ѝ. Щеше да се появи в Константинопол като вдовицата на българския боритаркан на Плиска, красива, богата и с интересно минало. Мъжете щяха да се избиват за вниманието ѝ.

Евдокия се завъртя щастливо и плесна с ръце. Трябваше да приготви личните си вещи. Утре заминаваше!

– Мария! – извика тя, забравила за миг, че прислужницата ѝ е мъртва.

За неин ужас, вратата на стаята се отвори и вдовицата с вик отстъпи назад. Нима убитата се бе върнала от мъртвите? Вместо Мария, в стаята влезе човекът, когото се надяваше никога повече да не види – писарят на княза, Климент.

Евдокия вдигна ръце към устата си, за да прикрие вика на уплаха и седна отново на стола до прозореца.

– На какво дължа това посещение? – попита тя, налагайки си да се успокои. След което си спомни за добрите си обноски, скочи отново на крака, поклони се и покани гостенина си да седне. – Простете нелюбезността ми – извини се тя. – Но по навик повиках Мария и когато вратата се отвори, загубих ума и дума от страх. Тя все пак е мъртва, нали?

– Точно за това искам да поговорим – писарят се настани на предложения му стол. – Мисля, че знам кой е убил нея и Чака. И тъй като сте пряко засегната, реших, че е най-добре да го обсъдя първо с вас.

– Наистина ли? – Евдокия отново закри устата си с ръка. – Това е чудесно! Искам да кажа, че ще се радвам ако заловите този, който е отговорен за тези ужасни престъпления.

Климент кимна.

– Струва ми се, че заминавате?

– Реших, че е добре да сменя за известно време обстановка та. Имам нужда от промяна. Всичко тук ми напомня за Гостун и Чака... Дори за Мария. Малко промяна ще ми се отрази добре. Но ще бъда по-спокойна ако знам, че този, който е отговорен за смъртта им, е получил това, което заслужава. Вече освободих повечето от слугите. Остана само Сеп. Така че ще трябва аз да ви обслужа. Надявам се, че нямате нищо против.

– За мен ще бъде удоволствие – отговори писарят, усмихна се и сплете пръсти пред себе си.

Евдокия се засуети около него, увери се, че се е настанил удобно, след което излезе и след миг се върна с две чаши.

– Тесалийско, най-доброто, което ни остана – каза тя и подаде едната на Климент. – Мъжът ми обичаше да си угажда и поръчваше само от най-доброто.

Климент кимна, но не бързаше да пие. Не искаше нищо да замъглява ума му. Двамата стояха в притихналата стая, гледаха се и се усмихваха един на друг. Малко преди мълчанието да стане прекалено неловко, от вън се разнесе вик.

– Крадци! Крадци!

Последвана от писаря, Евдокия се хвърли към прозореца. С изваден меч, Корсис бе застанал пред входната врата, а зад него, дишайки тежко, се бе подпрял старият Сеп.

– Какво става, Сеп? Нападат ли ни? – извика Евдокия, надвесвайки се над прозореца. Гласът на господарката бе развълнуван, гърдите под роклята ѝ се надигаха развълнувано.

– Обикновени джебчии – отговори Корсис вместо слугата. – Видяха, че вратата е отворена и се вмъкнаха в двора, търсейки какво да отмъкнат. Щом се показах веднага избягаха.

– И не взеха нищо? Някой не е влязъл в къщата?

– Уверявам ви, няма от какво да се притеснявате – Корсис се поклони и се усмихна. – Никой не влезе в къщата, всичко е наред.

– Видя ли крадеца? Как изглеждаше? – нервно попита Климент. Точно сега не му трябваха неприятности.

Помощникът му поклати глава.

– Беше с качулка – дребен и нисък. Избяга много бързо.

– Толкова се уплаших – вдовицата затвори прозореца, седна на стола си и отпи от виното. – След всичко, което стана, вече се страхувам и от най-малкото нещо. Първо мъжът ми и Чака, после Мария... – Евдокия сведе глава и в очите ѝ се събраха сълзи – Наистина се радвам, че ще напусна това място.

Климент стана, заключи вратата на стаята и пусна ключа в джоба си.

– Така ще бъдем в безопасност. И никой няма да ни прекъсва докато говорим. Помощникът ми ще се погрижи за останалото. Корсис е оправно момче.

Евдокия го погледна с благодарност.

– Толкова съм ви задължена! Наистина ли знаете кой е убил Чака и Мария?

Писарят кимна с глава.

– Наистина знам. Вие сте първата, на която ще съобщя до какво доведе разследването ми. Струва ми се, че го заслужавате, а и може да ми помогнете с някои от подробностите, които не са ми съвсем ясни.

– С всичко, което мога! – отговори вдовицата. – Колкото по-бързо свърши този кошмар, толкова по-добре!

– Отначало мислите ми се насочиха към Симеон – започна внимателно Климент. – Разбрах, че чигатът е имал сестра, която много обичал, но която се самоубила в рова на крепостта. Симеон не можеше да си прости смъртта ѝ, обвиняваше се, че не я е опазил както трябва. Жената сложила край на живота си заради Чака. Той я е прелъстил и изоставил, а тя не е могла да го понесе. Което даваше добър мотив на Симеон да го убие.

– Чака си беше такъв – криво се усмихна Евдокия. – За него жените бяха просто дивеч, който трябва да улови в мрежата си. След това търсеше следващата. За него жените... – вдовицата махна с ръка. – Всъщност няма значение. Симеон ли ги е убил?

– Не! – поклати глава писарят. – Опитал се е, но не е успял. Следил е Чака, дори няколко пъти го е нападал под прикритието на нощта, но не е нанесъл фаталния удар.

– Той ми каза за тези нападения – замислено поклати глава Евдокия. – Няколко пъти се бе измъкнал на косъм.

– Точно така – потвърди писарят. – Прекарах известно време със Симеон. Той не е хладнокръвен убиец. И все пак, ако бе решил да си отмъщава на Чака, щеше да го направи така както се е опитал. В някоя тъмна уличка, бърз удар с меча или изстреляна стрела. Нямало е да организира сложен план, в който да намесва и Гостун.

– Кой е тогава? – попита Евдокия и се наклони напред. Гърдите и се полюшнаха примамливо под финия зелен плат.

– От самото начало нещо не ми даваше мира – продължи писарят. – Познавах Гостун. Той не беше човек, който ще изкараш лесно от кожата му. Нито ще го накараш да извърши нещо необмислено. За да стане това, залогът трябваше да е много по-голям. И той е бил!

– Вече ви казах за това! – вдовицата се изчерви. – Аз станах причина той да предизвика Чака. Нямах и представа, че нещата ще се развият по този начин. Но и аз нося теглото си – Евдокия вдигна глава и погледна писаря в очите. – Нощем не мога да спя, непрекъснато премислям какво трябваше да кажа тогава, какво трябваше да направя. След като се разбра какво съм сторила, никой вече не иска да общува с мен. Дори най-добрите ми приятелки ме отбягват все едно съм прокажена!

– Наистина е по-добре да заминете – съгласи се писарят. – да отидете някъде, където никой не ви познава и да започнете всичко от начало – вдовицата кимна. – Но мисля, че пропускате нещо. Не вие, Чака е бил този, който е предизвикал скандала. Той е разкрил връзката ви. И се съмнявам, че го е направил просто защото е бил пиян. Целял е нещо друго!

– Но защо? – Евдокия се огледа неразбиращо. – Какво всъщност е станало?

– В Магнаурската школа съм изучавал логика. Там ни учеха на няколко неща. Първо, че за всяко нещо си има причина и второ, че всяка загадка си има обяснение. Стига да зададеш правилните въпроси. И така, нека го направим като римляните и се запитаме: "Quo bono?" или с други думи: "Кой има изгода?" от цялата тази работа.

– И кой е той?

– Всъщност е много просто. Какво става след смъртта на Гостун и Чака? Особено след тази на Гостун? Два много примамливи и добре платени поста внезапно се оказват свободни! Очевидно е, че в размирни времена като тези, човекът който ще стане боритаркан на Плиска, трябва да е някой, на когото князът има пълно доверие. Някой, на който вече е поверил защитата на столицата си, някой, който винаги е заставал на негова страна. Някой като варнеха Самуил!

– Самуил? – ахна Евдокия. – Не може да бъде!

– Ако Гостун го няма – продължи Климент – е логично Самуил да го наследи на поста, което и стана. Заедно с всичките му привилегии. Да не забравяме и че варнехът не е обичал особено съпруга ви. Обвинявал го е, че не е подкрепил достатъчно Борис по време на похода му. Освен това е съмнително как не е разбирал какво се случва в града и как собственият му подчинен, чигатът Винех се представя за разбойника Батой и плете заговорите си. Възможно е да е имало два заговора – единият на съпруга ви и Винех, които искат да свалят Борис и другият на Самуил и Чака, които знаят какво се случва и само чакат да нанесат удара си. След станалото на вечерята, дадена от Гостун, заговорниците разбират, че им се открива идеалната възможност. Чака предизвиква мъжа ви на дуел, убива го и пътят към властта им е осигурен. Кой знае какво още са криели тези двамата. Но така, само с един удар се издигат неимоверно. Самуил вече не трябва да се занимава с лагери, походи и войници, а Чака заема мястото му. Всичко прилича на любовна свада, ако въобще се разбере за какво са се скарали двамата с Гостун. Затова Чака му е казал, че сте любовници! Затова го е предизвикал!

– Но как? Чака знаеше, че не може да победи мъжа ми в двубой! Много пъти се бяха дуелирали и съпругът ми го побеждаваше всеки път!

– Точно така! – съгласи се Климент. – Но има нещо, което забравяме! И то е, че преди двубоя, Гостун не е бил на себе си! Всички от присъствалите са категорични, че боритарканът се е оставил да бъде посечен. Защо? Защото Чака го е упоил по някакъв начин по време на вечерята. Не е рискувал нищо. Било е долно и подло, но е дало резултат.

– След което се е разкаял за постъпката си и се е обесил – довърши разсъжденията на писаря Евдокия. – Така трябва да е станало! Толкова е просто, когато го обяснявате...

– Да, така е. Простите неща винаги са най-трудни за намиране. Но не винаги са верните.

– Какво искате да кажете?

– Просто показах, в каква посока течаха мислите ми в началото. Постройката, която изложих, изглежда логична и твърде възможна. Но за жалост не обясняваше всичко. Като например факта, че Чака е бил убит, а не се е самоубил...

– Убит?! – малко остана Евдокия да изпусне чашата си. Но нали...

– Точно така! Убит! – прекъсна я писарят. – Чака е бил убит и мога да го докажа категорично! Както е била убита и Мария. Но най-важното, което тази хипотеза не обяснява, е каква е връзката с внезапно появилото се непознато момиче и отрязаната глава в жълтата кутия. И кой и защо се бе опитал след това да я убие!

Вдовицата махна с ръка.

– Но това е съвсем ясно! Ако наистина Чака е бил убит, значи го е направил Самуил, неговият съучастник. Така би се избавил от неудобен свидетел, а Чака не беше човек, който да искате да знае тайните ви. Варнехът е бил достатъчно силен да го обеси. Всъщност, ако Чака е бил пиян или упоен, всеки би могъл да го окачи на гредата! След което Симеон е убил Мария, понеже се е страхувал, че като бивша любовница на Чака знае нещо. И е преследвал Ава, тъй като е предполагал, че и тя може да е научила нещо по въпроса от прислужницата ми. Мисля, че е очевидно!

Климент сплете пръсти и се загледа в Евдокия.

– Винаги съм харесвал умните жени – каза накрая той. – Но вие сте прекалено умна! Което честно казано повече ме плаши, отколкото ми допада. Но не мога да не се възхитя от скоростта, с която нагласихте фактите, към удобната за вас версия. Наистина много впечатляващо! – писарят се поклони. – За жалост в желанието си да се защитите сама се издадохте. Няма от къде да знаете, че момичето се казва Ава, както го нарекохте. Това е известно само на мен и аз не съм го споделял с никого. И забравяте, че именно Самуил ме накара да търся Мария. Едва ли той е убил прислужницата.

– Може да се е преструвал. Или да е наел някой да го свърши вместо него. В Плиска не е трудно да се намерят наемни убийци.

– Така е – кимна писарят. – И съм сигурен, че много добре знаете това, защото сте се възползвали от услугите им.

– Аз? – вдовицата изглеждаше изненадана. – Не разбирам за какво говорите! Може би е по-добре да обмислите всичко отново.

– И да ви дам прекрасни възможност да избягате? – писарят поклати глава. – Не смятам така. Къде щяхте да отидете? В Солун? В Константинопол? Или някъде още по-далеч?

Стиснала юмруци, Евдокия скочи на крака. Страните ѝ горяха, очите ѝ хвърляха мълнии.

– Няма да стоя нито секунда повече и да слушам обидите ви! А когато князът се върне, ще се постарая да разбере как сте тормозили вдовицата на един от най-верните му служители!

– Служител, който заговорнечеше зад гърба му! – резкият глас на писаря отекна в празната стая. – Никъде няма да ходите! – той бръкна в джоба си, извади от там ключа, с който бе заключил вратата на стаята и го показа на вдовицата. – Не и докато аз не ви позволя! А що се отнася до княза, дълбоко се съмнявам, че имате намерение да го дочакате. Така че по-добре седнете и чуйте това, което имам да ви казвам.

Недоволна, Евдокия се върна на мястото си.

– И така, от къде да започна? – писарят надигна чашата. – Дали от там, че сте пресметлива, зла, ламтяща за богатство, почести и власт? Или от там, че сте умна, находчива и с бърза мисъл, винаги няколко хода преди тези, които искате да унищожите? Или от там, че за вас мъжете са само ключ към власт, богатство и охолен живот?

– Няма нужда да ме ласкаете – гласът на вдовицата стържеше като пирон по ламарина. – Казвайте, каквото имате да казвате и да приключваме с това.

– Точно така – съгласи се Климент. – да приключваме! И след като свърша с вас, повече няма да сеете злото, както го правите от години! Корените му ще бъдат изтръгнати веднъж за винаги и светът ще стане поне малко по-добър!

В отговор Евдокия само надигна чашата си в подигравателна наздравица.

– Нека се върнем към злополучната вечеря. На нея Гостун смята да вдигне бунт, с който да свали княза, намиращ се далеч от столицата и който е силно отслабил позициите си с приемането на християнството. Заедно с чигата Винех, са създали организация, включваща войници от гарнизона и наемници, заплатени с парите, събрани от обирите на така наречения разбойник Батой и собствените му спестявания, които е изтеглил. На вечерята присъстват всички влиятелни личности в Плиска. Гостун е щял да им обяви плана си, да обвини Борис в предателство и да ги призове да го подкрепят. Който откаже, ще бъде убит. След това епископ Йоан, който иска някой ревностен християнин като Гостун да заеме българския престол, за да може да го командва, ще го помаже и провъзгласи за владетел. И с Борис ще бъде свършено. Гостун се е подсигурил добре. Макар да не беше от най-умните. Едва ли сам е съставил толкова сложен план. Предполагам вие сте му помогнали. Както и сте го подтикнали към цялото това начинание... Боритарканът бе верен на Борис. Но за вас е било по-важно той да седне на трона, а вие да сте неговата княгиня. Така ли стана?

– Нали знаете всичко? – присмя му се вдовицата. – Сам си отговорете на въпроса!

– Както и да е – писарят махна с ръка. – Гостите пристигат, вечерята започва, войниците на Винех са обкръжили залата. Но за беда се случва нещо непредвидено. Появява се Симеон с отряда си. Но което е още по-лошо, появява се и непознато момиче, стискащо жълта кожена кутия, от която изпада отрязана глава. Което проваля вечерята и обърква предварително подготвените планове. След като виждате девойката, разбирате, че с вас е свършено, ако се разбере кое е то.

– И защо с мен да е свършено?

– Защото в нея сте разпознали отвлечената преди дванайсет години дъщеря на Гостун – Ава. А в отрязаната глава, човекът, виновен за престъплението, извършено до Филипополис – готът Луп, който лично сте наели да убие жената на боритаркана!

– Това не е вярно! – Евдокия се сви в стола си.

– Вярно е! Преди дванайсет години сте организирали нападението над Гостун и жена му пред стените на Филипополис. Искали сте боритаркана за себе си и сте премахнали тези, които ви пречат. За целта сте наели Луп. Платили сте му с част от парите, откраднати от хазната в града. Което сте направили заедно с тогавашния си любовник, а сега управител на Филипополис Курт!

– Това не е вярно! – повтори Евдокия и стисна облегалките. Кокалчетата на ръцете ѝ побеляха от напрежението. – Това са лъжи и измислици!

– Не мисля – поклати глава писарят. – Първо, това сочи логиката. Както вече казах – кой има изгода? След смъртта на първата жена на боритаркана Косара и изчезването на дъщерята на Гостун, вие сте тази, която се намъква в леглото му и по-късно заема мястото на жена му.

– Това не доказва нищо!

– Така е, не доказва. Но аз бях във Филипополис. И отрих там някой доста интересни неща. Намерих хората, които са наели Луп. Както и бившия телохранител на Гостун. За нещастие някой много се уплаши от това и се постара да ги избие всичките, за да няма свидетели на станалото преди дванайсет години. С което показа, че съм на прав път. От майката на първата жена на Гостун научих, че вие и Курт сте били любовници, дори се е очаквало да се ожените. Нещо, което пропуснахте да ми споменете. След което установих, че самият боритаркан е замесен в обира на ханската хазна. И се постара да прекъсне всички връзки към това събитие. Но направи грешка. Грешка, която за жалост, осъзнах по късно. Мислех, че Курт е просто подкупен, че се е оставил първенците на града да го разиграват, но това съвсем не е така. Подобно на вас той е хитър, умен и се прикрива изключително добре. След като се появихме и започнахме да ровим в миналото, той се уплаши. И се постара да прекъсне всички нишки, които биха могли да ме насочат в правилната посока. Помощникът му Маламир уби стария телохранител на Гостун Теодорит. И ковача Блех. Още повече, че Теодорит внезапно си е припомнил нещо, свързано с обира на хазната. "Quis custodiet ipsos custodes?" – "Кой ще пази пазачите?". Тази бележка намери помощникът ми в джоба му, малко след като Маламир го беше пронизал с ножа си. Не се и съмнявам, че двамата с Курт са участвали заедно в обира. Но както казах, боритарканът допусна грешка. Уби Маламир. В собствената си спалня. След това ни забаламоса с историята как помощникът му го нападнал и аз повярвах на лъжите му. Но се е случило друго. Бях пратил Корсис по следите на Маламир и той го бе проследил до резиденцията на боритаркана. Чигатът е отишъл при Курт и му е разказал, че едва се измъкнал от клопката ми. В този момент в резиденцията е пристигнал помощникът ми. Започнал е да се кара и се е сбил със стражите, които не искали да го пуснат да влезе. Курт е чул виковете и е осъзнал, че Маламир е бил проследен. Как е щял да обясни, че личният му помощник, който съвсем скоро преди това бе хвалил пред мен, е замесен в убийствата? Затова Курт пронизва с меча си Маламир и се преструва, че е бил нападнат. Имах глупостта да му повярвам. Това, което осъзнах по-късно, бе, че времето не съвпада. Ако Маламир е нападнал Курт в покоите му, той щеше да се появи много по-рано. Но боритарканът е започнал да вика по-късно. Какво е правил през това време? Слушал е разказа на Маламир какво е станало. След което е разбрал, че няма друг изход, освен да го убие, за да не бъде разобличен.

– И какво общо имам аз с това? – попита Евдокия. – Курт може и да е ограбил хазната, може да е убил Маламир и да сме били любовници, но не съм знаела какви престъпления е извършил?

– Така е – съгласи се писарят. – Но преди да умре, ковачът Блех, ми каза, че след нападението над Гостун и семейството му са му платили толкова добре, че повече не му се е налагало да работи. Като символ на щастливото си забогатяване носеше една от получените монети като талисман. Сам я видях на врата му – жълтица с образа на Константин Велики от едната страна и седящата на трон Богиня и императора от другата. Това са златни римски солиди. Същите, каквито е имало в ограбената хазна във Филипополис преди години. С тях е трябвало да бъде платено на наемниците, които Борис събирал. Странно как са се оказали в посредник на наемни убийци. Това не е било случайно. Двамата с любовника ви Курт сте ограбили хазната на Гостун. Това обяснява и факта как парите просто са се изпарили. За Курт е било детска играчка да обере сандъците, които самият той е пазел, без да остави следи. След което сте си поделили парите, а вие сте ползвали вашата част, за да наемете Луп.

– Това е съвпадение! – махна с ръка Евдокия. – Една монета на врата на някакъв никому неизвестен ковач не доказва нищо! Пък и може Курт да го е наел, не аз!

– Радвам се, че поне не отричате за обира! – Климент се усмихна студено, а събеседничката му отвърна с изпепеляващ поглед – Може и да е съвпадение, но съвпаденията стават прекалено много! – той разпери пръстите на дясната си ръка и започна да ги сива един по един. – Била сте любовница на Курт. Той е ограбил хазната на хана. На ковача е било платено с част от откраднатите пари. Преди да бъде убита Мария е разказала на помощника ми, че във Филипополис сте ходили на пазар за покупки. Точно там сте се свързали с Блех. Старият Сеп си спомня как вие сте била тази, която е препуснала по полето под стените на града, увличайки останалите със себе си, водейки господаря си и съпругата му към сигурна гибел.

Вдовицата поклати глава, но не каза нищо.

– Спомня си и друго. Че нападението е станало в четвъртък! Едно от малкото неща, които Ава е запомнила. И което не е спряла да повтаря от как пристигна тук. Анищар значи Юпитер, но значи и четвъртък. Това е, което момичето е искала да ни съобщи. Че е била отвлечена в четвъртък. Майката на Косара ми каза, че дъщеря ѝ е учила детето на древните руни.

– Много развинтено въображение имаш, писарю! – гласът на вдовицата бе груб. – Наистина не виждам как ще докажеш тези измислици.

– Знаете ли какво ми помогна да разреша загадката? Рефренът на една песен, който ми се наби в главата. В него се пееше за изоставен любим в неделя, черна неделя или нещо от сорта. Както за Ава е станал черен четвъртъкът, в който е загубила за винаги родителите си. – писарят замълча за миг. – Сеп каза още, че Луп, главатарят на разбойниците, е бил посечен от Гостун, но шлемът му го предпазил. Точно както на главата, която носеше момичето. Нейното ухо бе отрязано наполовина, там, където обикновено свършват шлемовете. Лично я огледах преди да я погребат – Евдокия пребледня и надигна чашата си. – Има и още. Преди да се върна в Плиска, телохранителят на Борис Руф, разказа, че наскоро е имало бунт в готските племена и много от старите им водачи са били избити. Което обяснява появата на Ава и главата в жълтата кутия. Не знам как точно момичето се е сдобила с нея, но не бих се учудил ако лично се е погрижила да отмъсти на похитителя си, точно както се е справило с нападателите при кладенеца – писарят изгледа свилата се на креслото си вдовица. – Не стават ли съвпаденията прекалено много? Всъщност, скоро самият Руф ще дойде в столицата и с негова помощ ще можем да разпитаме Ава какво точно се е случило. Защото тя говори готски. Като хората, при които е живяла след като са я отвлекли.

Евдокия не отговори.

– Нека видим какво се получава тогава. Преди дванайсет години, Гостун е управител на Филипополис. Женен е щастливо, има малка дъщеря. Жената му си има помощничка и компаньонка. Тя ѝ се доверява изцяло, двете са като сестри. Но това не е достатъчно. Най-близката приятелка на Косара подготвя смъртта ѝ и разбива семейството на Гостун. С любовника си Курт ограбва ханската хазна. Сигурен съм, че идеята е била ваша, но това всъщност няма значение. Част от парите са дадени на ковача Блех, който я свързва с вилнеещия в околностите на града готски разбойник Луп и го наема да убие Косара и дъщеря ѝ. Сеп много добре си спомня, че по време на нападението разбойниците са атакували първо господарката му. Той предполагаше, че са искали златните ѝ накити, но бърка. Искали са смъртта ѝ! Затова им е било платено и затова са нападнали първо нея. Задачата е изпълнена. Косара е убита, дъщеря ѝ отвлечена, Гостун съсипан. Курт е оставен да се утешава с откраднатото злато, а вярната помощничка на убитата съпруга оплита в мрежите си опечаления боритаркан и заема мястото, което сама е освободила до него. Семейството скоро се премества в Плиска и всички следи с миналото са заличени.

– И какво става след това? – апатично попита Евдокия.

– След това вярната нова съпруга на Гостун застава до него и с пълни шепи черпи от положението си. До там, че решава да издигне мъжа си до най-високото място в държавата – престола! А тя да върви заедно в него. За малко да успее, но нещата се объркват в последния момент. В деня, в който трябва да се полети към върха, планът ѝ се проваля. И то от същото това момиченце, което е поръчала преди години да убият и над което по кой знае каква причина жестокият разбойник Луп се е смилил – писарят замълча. – Неведоми са пътищата Божии, нали? Кой знае как сте се почувствала, когато в мига, в който е трябвало да спечелите всичко, вратата на тройната зала се е отворила и през нея е влезнала Ава. Познали сте я веднага, не се съмнявам в това и за миг. Както сте познали и главата на Луп, изпаднала от жълтата кутия.

Климент стана и отпивайки от чашата си с вино, бавно тръгна из стаята.

– Както вече казах, вие сте умна, дръзка и решителна – продължи той. – Веднага сте разбрали, че щом вие разпознавате момичето, е само въпрос на време и баща ѝ да я познае. Ако не е бил толкова развълнуван от това, което предстои да се случи, съм сигурен, че Гостун е щял да разбере веднага, че това е дъщеря му. След което всичко е щяло да излезе на бял свят и с вас е било свършено. Не може да ви се отрече. Няколкото мига, докато главата пада от кутията и се търкаля към масата, са ви достатъчни, за да промените изцяло плановете си. Казвате на мъжа си, че с Чака сте любовници. Знаете, какво ще последва от това. Всички присъстващи бяха категорични, че Чака е бил блед и разтреперан. Поведение, което не прилича на един решил да се разкрие любовник. Оставяте двамата мъже да се разправят и бързате към вкъщи. В градината ви има различни билки, сама ми признахте, че добре се оправяте с тях. Гостун се връща бесен и за да го успокоите му давате чаша с "подправено" вино. Вие, а не Чака сте упоили мъжа си. Мария ви е чула да се карате, макар да твърдите, че сте била заключена в стаята си. С това ви е изнудвала. Затова сте ѝ плащали. Затова и по-късно сте я убили. Не обичате да имате свидетели, нали?

Евдокия само надигна полупълната си чаша.

– Продължавай! Толкова е забавно!

– Забавно? По-скоро ужасно! Упоен, Гостун отива на дуела. За Чака е детска игра да го посече. Така се отървавате от едната заплаха – съпругът, който може да разбере какво сте сторили в миналото. После идва ред на Чака. Не е ли странно, че след победата си, той се прибира в къщи? Човек би очаквал от него да отиде да се напие или да препусне към Борис, търсейки прошка. Но Чака не постъпва по този начин. Той си отива в къщи, където се обесва. Колко удобно, нали?

– Не мога да отговарям за действията на другите! – изсъска Евдокия. – Щом е решил да се беси, нека да се беси!

– Вие имате ли сърце?! Знаете ли какво е да обичате или да бъдете обичана? Не вярвам! Гостун и съпругата му са ви дали шанс в живота, помогнали са ви, а как сте им се отплатили? Избили сте ги до един! Отнели сте най-милото им – дъщеря им. След което сте се омъжили за жертвата си, без това ни най-малко да ви смущава. Живели сте с Гостун, чиято жена и дъщеря сте погубили! Споделяли сте леглото и богатството му, възползвали сте се от него, но в първия момент, в който той се е превърнал в заплаха, не сте се замислили и за секунда дали да пощадите живота му. След което със същата лекота, сте убили и любовника си!

– Значи, аз съм убила Чака така ли? Много ми е чудно, как съм успяла да се справя с мъж като него!

– О-о-о. Станало е лесно. Чака е бил объркан. Не е разбирал защо е трябвало да убие Гостун. Бил е и уплашен. Все пак е посякъл управника на Плиска. Може да е било в честен двубой, но това съвсем не е достатъчно. Затова се е прибрал вкъщи, където сте го чакала. Имал е среща с вас, очаквал е да получи отговори на много въпроси.

– Това не е вярно! – гласът на Евдокия бе твърд и решителен. – Цялата нощ след убийството бях в стаята си. И Сеп, и Мария могат да го потвърдят.

– Нима? Мария е мъртва. Още една причина да се отървете от нея. А слугата още от рано вечерта е бил пиян и е заспал малко след излизането на господаря си. Любовникът ви е чакал, надявайки се на отговори, но е намерил само смъртта си. Било е съвсем просто. Упоили сте и него. Видях чашите в стаята му. И двете бяха старателно измити. Няма как Чака да се е напил, да се е обесил, след което да е измил чашите. Направили сте го, за да прикриете следите от опиата. След което сте го обесили в собствената му къща. Вероятно той сам ви е помогнал, без да разбира какво става. Качили сте го на стола, сложили сте му примката от колана и сте го бутнали да се люлее на гредата. Лесно, просто и ефикасно! След което сте се върнала обратно и сте легнала доволна да спите. Вечерта е била успешна – убили сте и мъжа си, и любовника си. Оставала е само Ава.

– И как ще докажете всички тези налудничави приказки? Упоила този, упоила онзи – Евдокия се засмя подигравателно. – Нямате нито едно доказателство! Всичко си остава само думи и предположения!

– Ще стигнем и до доказателствата. Нека караме по ред. След като Гостун и Чака са отстранени, остава само момичето. За да знаете какво прави, пращате собствената си прислужница да ѝ помага. За беда Мария знае повече от колкото очаквате и започва да ви изнудва. Затова се налага да ликвидирате и нея. Отначало ѝ давате пари, колкото да приспите подозрението ѝ, след което я убивате. Издебвате подходящия момент, удряте момичето по главата и го бутате в кладенеца. Бързо, лесно и ефикасно. Мария изчезва и ви остава само Ава.

– И как съм се справила с нея?

– Не сте! Не че не сте опитали. Наели сте няколко души да я нападнат, но тя се е изплъзвала. Накрая използвате Аспар и хората му, пращате карта със знаци на момичето, на която има символа Анищар и сте сигурна, че тя ще дойде. Както и става. Това, което не сте предвидили, е, че Ава е живяло дълго при готите и като останалите им жени е научено да се бие наравно с мъжете. А и помощникът ми се намесва, макар и със закъснение. Всъщност той ви е видял – фигура с качулка, скрита в храстите. Аспар също каза, че поръчителят бил нисък човек с красиви ботуши – от еленска кожа с червени мъниста. Може би са онези в ъгъла – писарят посочи с ръка. – От еленова кожа, с червени мъниста. Това е нещо, което лесно ще се докаже.

– И това е всичко, което имате? – главата на вдовицата се люшна встрани.

– Никак не е малко, нали? Първо са думите на Сеп и Мария. След това е станалото във Филипополис. Когато като се появи Руф, това ще бъде лесно доказано. Признанието, че сте била любовница на Чака. Ботушите, които са видели помощникът ми и Аспар. Но има и още. На мястото, където е била нападната Ава намерих парче от колан. Това ме подсети за нещо друго – Чака е бил обесен на колан. Но този, на който е увиснал, не е бил негов, а на някой друг. Закопчавани са на различна дупка, които съвпадат идеално с тези на коланите на съпруга ви. Няма съмнение – Чака е бил обесен на един от коланите на Гостун. Как е станала това, след като боритарканът вече е бил мъртъв? Не е имало друг освен вас, който да го занесе в къщата му! Това, ще бъде достатъчно за Борис. Напоследък той праща на дръвника за много по-малко! Още повече като разбере, че сте разпродали имуществото си и възнамерявате да бягате. О, да! Продали сте всичко, което притежавате. И искате да ви повярвам, че смятате да се върнете? В Константинопол ще ви приемат с отворени обятия – млада, красива, богата и съпруга на висш български чиновник. Кой знае колко от тайните ни знаете и сте готова да ги дадете на византийците. За щастие, това няма да се случи!

– Напротив! Ще се случи! – Евдокия скочи от стола си. От предишното ѝ поведение не бе останала и следа. – Нима мислиш, че ще оставя да ме завлекат в подземията на двореца и палачите на Борис да ме удушат? Не съм стигнала толкова далеч, за да бъда спряна от някой като теб, писарю!

– Прав съм, нали? За всичко съм прав! – Климент говореше повече на себе си, отколкото на жената пред него. – Толкова много смърт. И за какво?

– За това! – Евдокия вдигна златната си огърлица. – И за това – тя посочи пръстените си. – Не знаеш какво е да си жена във време, когато командват мъжете. Когато има значение дали можеш да въртиш меч, а не да мислиш. Аз съм умна, да. Дори ти си го забелязал! Мога да чета, да пиша на латински и гръцки, да смятам, познавам билките и звездите. Но какво от това? Много рано разбрах, че ми предстои живот, изправена пред печката, въртяща опашка около някой смърдящ на вино мъж, който няма да дава и пукната пара за мен, давейки ме със собствената си тъпотия.Собственият ми баща ми каза колко съжалява, че не съм се родила момче! Тогава можеше да мечтае за постове и облаги. Но момиче? – Евдокия се изсмя. – Кой се интересува от момичето на дребен земевладелец? Без зестра и перспектива? Че и умно на всичко отгоре. Никой не иска такива. И когато майка ми успя да ме уреди в домакинството на Гостун, се зарекох в себе си, че това е шанс, който няма да изпусна!

– Като за благодарност избихте цялото му семейство?

– Това беше начинът! И не съжалявам, че го направих! – вдовицата стисна устни. – Благодарение на уменията си бързо се издигнах. Скоро станах компаньонка на господарката, която нямаше с кой друг да провежда изтънчените си беседи. Господарката Косара – иронично се изсмя Евдокия. – От стар и прославен род. С изискани маниери и висок морал. Ха! Беше толкова възвишена, че не усети как мъжът ѝ сам се намести в леглото ми. Но за него бях просто играчка, забавление, с което да разнообразява нощите си, когато идеалната му жена не е в настроение или не иска да изпълнява прищевките му между чаршафите. Мразех го! Но още повече мразех нея! Имаше всичко, но не го заслужаваше. Да! Аз организирах нападението в полето до Филипополис! Трябва да имаш дързост, смелост и ум, за да направиш подобно нещо. Беше лесно да наема Луп и готите му. Но идиотът не спази уговорката ни. Трябваше да убие и Косара, и дъщеря ѝ, но той не го направи. Предпочете да вземе момиченцето за себе си.

– Вероятно, за разлика от теб, той е имал сърце – каза писарят.

Евдокия го изгледа злобно.

– Съмнявам се! Предполагах, че ще продаде малката на пазара за роби, но явно не го е направил. С което погуби и двама ни. Или поне себе си със сигурност. След убийството бе съвсем лесно да оплета Гостун окончателно. Първо да го утеша, след това да не го допусна повече в леглото си, ако не ме направи своя законна съпруга.

– Той просто не е имал избор, нали?

– Точно така! Нямаше избор! И всичко си дойде на местата. Най-накрая бях там, където заслужавах да бъда! Как мислиш? Защо Гостун се издигна толкова на високо? Може и да беше верен на Борис, но си беше един стар глупак, няма какво да го крием. Ако не бях аз да му давам съвети и да го напътствам, едва ли щеше да стигне до поста управител на Плиска! Нима мислиш, че можеше да организира заговор като този, който бе замислил с Варнех, ако някой не му казва през цялото време какво да прави? Оставаше ми малко, съвсем малко и щях да седна на трона. Гостун щеше да е владетел и да се прави, че управлява, но аз щях да му дърпам конците. И тогава, тогава, трябваше да се появи тя и да съсипе всичко – Евдокия замълча за миг, колкото да си поеме дъх. – Познах я в секундата, в която я вкараха в залата. Може и да бе пораснала и да се бе променила, но имаше същите очи като на майка си. Нямаше начин да я сбъркам. Главата на Луп след това само ми показа, че малката никаквица знае какво се е случило. Сигурно глупавият гот сам ѝ е разказал всичко. Нямах време за губене. Каузата ми бе застрашена и ако не исках да загубя всичко, трябваше да действам светкавично. Да! Аз разкрих на Гостун връзката ни с Чака. Старият глупак не можеше да повярва, че съм му изневерявала със собствения му заместник. Като се върна вкъщи дойде да ме умолява да не го изоставям. Влачеше се на колене, като някакво куче – старо и улично, което е готова на всичко, за да бъде отново помилвано. Не съм се карала с него – не. Той викаше и се кълнеше като малко дете. Казах му, че всичко е било грешка, че го обичам и ще остана при него. След това пихме виното на помирението. Е, в неговото имаше няколко билки, които да улеснят задачата на Чака.

– А после уби и него?

Евдокия вдигна рамена.

– Нямах друг избор. Той беше заплаха – вдовицата се загледа в пода и поклати глава. – За него ми беше най-мъчно. Харесвах Чака. С непрекъснатото му перчене и желание за живот. И той беше глупак, но хубав и забавен глупак. Както и да е – вдовицата махна с ръка. – Справих се лесно с него. Виж, за колана въобще не съобразих. Бях се подготвила предварително с един от тези на мъжа ми. Това беше може би единствената ми грешка. Но и честно казано, не вярвах, че някой ще се усъмни в мен. Бях нагласила всичко много добре. След което ми останаха само двама – Винех и момичето. Ти ми направи добра услуга, като разобличи чигата и стана причина за смъртта му. Така ми остана само да си разчистя сметките с Ава.

– А Мария?

Вдовицата махна презрително с ръка.

– Малката уличница мислеше, че може да ме изнудва. Предполагам, че не можеше да прости как ѝ отнех Чака. Но той не беше мъж за нея! Мария беше прибрала чашите от стаята ми, след като с Гостун пихме вино. Започна да ми намеква, че едната от тях миришела странно и да ми иска пари. Давах ѝ по малко, докато реша какво да я правя. Беше ми необходима, за да шпионирам Ава и да подготвя следващия си удар. Но накрая стана прекалено сложно, да я държа жива. Не се знаеше кога и пред кой ще проговори Затова я убих – Евдокия сви рамене. – Няма да липсва на никого! За жалост не успях да се добера до момичето. То се оказа по-умно и съобразително отколкото предполагах. След като и последното ми нападение се провали, реших, че повече няма какво да правя в Плиска. Не можех да рискувам Ава да се разприказва, което щеше да стане рано или късно и върху мен да паднат съмнения. А и Константинопол дава много повече възможности. Сам го каза – богата, красива и вдовица на боритаркана на Плиска. Ромеите ще се избият за мен.

– Е, сега това вече няма как да стане.

– Така ли? – Евдокия се изсмя глухо. – Не виждам защо да не стане. Не си ти човекът, който ще ме спре!

– И какво мислиш да направиш? Помощникът ми е на двора, слугите ти ги няма. Освен Сеп, но се съмнявам той да ти бъде от помощ.

– Клименте, Клименте! – с престорено съжаление поклати глава вдовицата. – Наистина си умен, но понякога те съжалявам. Още в мига, в който те видях да прекрачваш прага на дома ми, бях сигурна, че не идваш за добро. И се подготвих. Нима мислиш, че ще оставя всичко да ми се изплъзне в последния миг? Не и аз! Тежко ми е да ти го кажа, но виното, което ти дадох да пиеш, бе отровено. О-о-о-не бързай да се хващаш за корема. Отровата е бавна. Ти си прав, аз наистина разбирам много от билки. Остава ти още малко време. След което ще се справя и със слугата ти. Можеш да си сигурен в това. И преди да си ме попитал – съжалявам, но за тази отрова, противоотрова няма.

Притискайки корема си с ръка, писарят се свлече на стола.

– Ти наистина си умна! Дори може би повече отколкото трябва – каза той, след което се изправи спокойно на мястото си. – Предполагах, че ще опиташ да направиш нещо подобно. Затова просто размених чашите. Помниш ли малкия инцидент в началото на разговора ни? Когато крадец влезе в двора и помощникът ми го изгони. Ти скочи да видиш какво става, а през това време, аз взех твоята и ти дадох моята чаша. За всеки случай. Очевидно си е струвало.

– Не може да бъде! Лъжеш! – сега бе ред на Евдокия да се хване за корема и да се свлече на мястото си.

– О, не! Не лъжа! – отговори и писарят. – Но нека изчакаме и видим, кой от двама ни е прав. А докато седим, можеш да си припомниш всички престъпления, които си извършила. Нека тези, които си убила или си станала причина за гибелта им, минат в маршова стъпка пред теб, отнемайки ти последния покой. Ти си лоша жена, Евдокия! Лоша и зла! И аз ще съм доволен, когато бъдеш мъртва!

– Мечтай си! – лицето на вдовицата се изкриви от омраза.

Писарят вдигна рамене и почука с пръст по облегалката на стола си. Звукът отекна ясно в тихата стая.

– Чуваш ли? Това са душите на тези, чиято смърт си причинила! Те искат възмездие и ще го получат!

Този път вдовицата не отговори нищо, а само се зави по-плътно в шала си и се загледа в часовата свещ на масата.

Минутите се нижеха бавно.

Внезапно лицето на Евдокия се изкриви от болка, по слепоочието ѝ се стече ручейче пот.

– Може би сега ще ми повярваш? – Климент се надигна от мястото си – Макар да не го заслужаваш, съм готов да ти помогна. Искаш ли да викна свещеник? Или някой друг?

– Никой! – думите трудно излизаха от устата на жената. – Искам само да стоиш тук с мен. Страх ме е да остана сама.

– Както желаеш – писарят се върна обратно на стола си. – Кажи ми поне, че съжаляваш и може би Бог ще бъде милостив.

Вдовицата го изгледа с втренчен поглед, бореща се с болката.

– Не съжалявам за нищо! И не искам прошка от никого! Живях така, както намерих за добре. А ти запомни как изглеждам – може скоро да се явя в някой от сънищата ти.

– Не вярвам! – отговори ѝ писарят. – Дяволът има навика да прибира душите на тези, които е погубил.

Повече не си казаха и дума. Евдокия се заизвива безмълвно, лицето ѝ се осея с капки пот, но дори в последните си мигове вдовицата на Гостун не показа и капка слабост.

Най-накрая, след поредния мъчителен спазъм, тя се отпусна на мястото си, а лицето ѝ най-после се умиротвори.

– Почивай в мир, ако това е възможно – Климент се приближи и огледа тялото. – Извършила си много злини, но може би Бог ще ти прости. Аз не мога.

Писарят затвори очите на Евдокия и покри тялото с шала ѝ. След това отключи, излезе и тихо затвори вратата зад себе си.