Жълтата кутия

14

Кръчмата "Вълшебната подкова" беше грозно място. Кривата къща, с килнат на една страна покрив, покрит с дъски и мръсна слама, изглеждаше така, все едно всеки момент ще се срути. Страноприемницата бе притисната от всички страни от подобни разкривени постройки, образуващи плътна маса, която заливаше всичко чак до Външната стена като огромно дървено море.

Между купчините боклуци и нечистотии пред страноприемницата се въртяха няколко дрипави просяка, които молеха за милостиня с гъгниви гласове, но в ръцете си стискаха къси ножове, които не се притесняваха да пуснат в действие при нужда.

Случайни пътници не се отбиваха тук, а ако все пак го направеха, горчиво съжаляваха за това. В "Подковата", както беше известно заведението сред просветените му посетители, се събираха закоравели убийци, джебчии, които не се притесняваха да счупят нечия глава, разбойници и избягали от армията войници, готови на всичко за някоя монета. Кръчмата бе любимо място на всякакви мошеници, просяци и крадци, които пропиваха измъкнатото през деня, играеха комар и се биеха, а след свадите им често оставаше по някой труп.

"Вълшебната подкова" бе мястото, където никой не се интересуваше от никого, но знаеше всичко за всеки и къде се планираха дръзки грабежи, жестоки убийства и безмилостни нападения. Заведението предлагаше кисело вино и разредена бира, храната бе стара и гранясала, но никой не се оплакваше. Ако все пак това се случеше, огромният кръчмар – бивш войник от армията на Пресиян, отговаряше с юмрук на претенциите, а ако клиентът бе особено настойчив, го изхвърляше от заведението си, често с прерязано гърло.

Късно привечер, вратата на "Подковата" се отвори и в мръсното помещение влезе прегърбена, закачулена фигура на просяк.

Подрънкващото звънче подсказваше, че става дума за прокажен, а осеяната със струпеи ръка, хванала дебела дървена тояга, потвърждаваше това.

Прокаженият седна в най-отдалечения ъгъл, поръча си кана вино, хляб и сирене и кротко задъвка.

С напредването на вечерта кръчмата започна бавно да се пълни, но очите на просяка, скрити под качулката, бяха вторачени в малка, почти незабележима врата в дъното на помещението. Застанал до нея, белокос старец подрънкваше на дълга лютня, а гласът му – висок и писклив, се смесваше с виковете и ругатните на останалите посетители.

Няколко джебчии, които не можеха да разделят спечеленото през деня, се сбиха с крясъци, но кръчмарят бързо прекрати разправията, като блъсна главата на единия в стената, на друг стовари юмрук в лицето, а останалите веднага се усмириха и седнаха на местата си.

Малко преди полунощ, малката врата в ъгъла се отвори и през нея в кръчмата се вмъкнаха двама здравеняци. След тях, държейки в ръка тояжка на слепец, се появи гологлав мъж, с черна превръзка на очите. Въпреки че не виждаше, той вървеше твърдо, без да залита, използвайки пръчката си повече като бастун, отколкото да опипва с нея пътя пред себе си.

Старецът седна на маса, близо до вратата, здравеняците се настаниха от двете му страни. Без да чака покана, кръчмарят лично им занесе калаена кана с вино и чаши.

Настроението веднага се промени. Разговорите, станаха по-приглушени, нервност обхвана част от посетителите, повечето от които час по час поглеждаха към масата на новодошлите. Накрая жилав, почернял от слънцето мъж с къса куртка и златна обица на ухото, седна на масата на стареца и му подаде мърляв вързоп, в който нещо издрънча. Двамата поговориха десетина минути, след което мъжът кимна с глава, стана и мястото му веднага бе заето от друг.

Слепият, към който се обръщаха с името Лаца, издаваше кратки заповеди с лаещ глас, докато двамата здравеняци до него не проронваха и дума, без да изпускат нищо от поглед. Те се размърдваха само когато трябваше да приберат предаваните торби, кесии и фишеци, с които се отчитаха крадците. Старецът безцеремонно прибираше плячката и въпреки че беше сляп, отмяташе нещо в списък пред себе си с дълго паче перо.

След около час се случи малък инцидент. Нисък мъж с грозно лице и продупчени уши, внезапно извади от ботуша си нож и замахна към гърлото на Лаца. Въпреки че всичко стана много бързо, а кръчмата да тънеше в полумрак, слепият се дръпна, за да избегне удара, след което с учудваща точност стовари върху главата на нападателя тояжката си, чийто край се оказа обкована с желязо. Мъжът се люшна назад, падна по гръб на пода с отворена уста, изпускайки ножа си, а от разбитата му глава рукна кръв. Единият от пазачите на Лаца скочи към него, наведе се и бързо му преряза гърлото. След това се изправи, изплю се върху трупа и се върна обратно на мястото си.

С напредването на нощта, помещението се пълнеше все повече. Някои заспиваха на масите си, други падаха от столовете на земята, където продължаваха да си хъркат. В единия от ъглите няколко души разгорещено играеха на зарове, придружавайки всяко хвърляне с възклицания и ругатни, свирецът на лютна бе климнал над инструмента си.

Прокаженият все така стоеше в своя ъгъл, преживяше бавно сухия хляб и надигаше от време на време чашата си с вино. Този път погледът му бе насочен към вратата на входа. Малко преди третия час, тя се отвори и пропусна двама войници. Единият беше омотал главата си с мръсна превръзка, другият носеше ниско нахлупена шапка с липсващи метални пластини. Новодошлите поискаха бира и седнаха на една от пейките до стената.

С появата им поведението на прокажения се промени. Той спря да дъвче и да пие, наведе се напред, сякаш се опитваше да чуе какво си говорят войниците и се напрегна като струна.

– Ей, чумавият! – скастри го едрият кръчмар, внезапно изпълзял от сенките. – Свирай се обратно в кьошето си, да не те изхвърля. И без друго мразя болни! Само пръскат зарази!

– Моля ви, господарю! – прокаженият захленчи и се сви на мястото си. – Навън е тъмно и студено.

Кръчмарят замахна сякаш да удари, след което размисли, ядно изруга и тръгна да обикаля масите.

Двамата новодошли войници отпиха от донесената бира, изплюха я с отвращение на земята и треснаха чашите си в масата.

– Ей, кръчмарю! – провикна се единият от тях. – да ни отровиш ли се опитваш? Бях чувал, че в тая дупка пробутват всякакви гадости, но не предполагах, че са чак такива.

– Ако не ти харесва, иди в двореца да ти сервира князът! - отвърна кръчмарят, а част от посетителите се изсмяха. Тук не е за чувствителни.

– Казаха ми също, че на това място човек може да си намери работа, стига да не е много придирчив – обади се вторият войник, избърса устата си с ръка и плю на земята.

– Ти какво предлагаш? – кръчмарят подпря двете си ръце на масата и надвеси огромното си тяло над нея. – Както казах, тук не е за чувствителни!

– Тогава, вероятно нямаш нищо против това – войникът внезапно скочи от мястото си и опря нож в брадичката на събеседника си. – Приятелят ми каза, че не сме придирчиви!

– Смелчага, а? – кръчмарят не изглеждаше впечатлен от опряното в гърлото му острие. – Може и да не излезеш жив от тук.

– Ти пък може да не доживееш да го видиш! – заяде се нападателят му. – Нали трябва да се докажем по някакъв начин! – войникът натисна ножа и под острието се процеди капка кръв. – Пък и няма какво да губим. Вече са ни произнесли смъртните присъди.

Разговорите в кръчмата замряха. От масите започнаха да се надигат мъже. Чу се дрънчене на оръжие.

– Какво точно искате? Последни думи, така да се каже – кръчмарят трескаво завъртя очи.

– Да се срещнем с Лаца – Паяка! Искаме да му предложим нещо, от което всички ще забогатеем – вторият войник също се изправи и извади меча си. – Най-добре да се разберем с добро. Но ако не стане, нямам нищо против да пробваме и с лошо.

В този момент поведението на прокажения в ъгъла се промени отново. Надавайки силен вик, той се хвърли в краката на войника с ножа и го събори на земята.

– Това са писарят на княза и помощникът му! Дошли са да ни шпионират – развика се просякът. – Аз съм Невестулката! Невестулката! Всички ме познавате – честен крадец съм! Аз ги примамих тук! Главатарят Батой дава награда за главите им. Сега тя е моя!

– Подлец! – извика Корсис и замахна с меча си към крадеца. Кръчмарят сграбчи китката му, изви я и оръжието издрънча на пода. От масите наскачаха мъже с извадени мечове, ками и кинжали и се нахвърлиха върху тях.

Невестулката, захвърлил дрипите си на прокажен, застана пред масата на Лаца.

– Господарю! Господарю! Аз разкрих княжеските хора! Не искам друга награда освен живота си. Мога да разкажа и много важни неща. Аз ги подмамих тук и помогнах да ги заловят! Батой ще бъде доволен, че сте ги пипнали, само не ме забравяйте – не спираше да нарежда джебчията.

– Не ги убивайте! Доведете ги! – гласът на слепеца се извиси над шума от битката. – Това се отнася и за теб, кръчмарю!

Двамата здравеняци се отлепиха от пейката, разбутаха останалите и огледаха заловените Климент и Корсис. От носа на писаря течеше кръв, окото на помощника му бе затворено и подуто. Ръцете на двамата бързо бяха вързани зад гърбовете им, двамата бяха грубо изблъскани на пейката пред Лаца.

– Какво искате? – попита той, а пръстите му започнаха да барабанят по мръсната маса.

– Нещо, което не е за ушите на всички – веднага отговори писарят. Той мислеше за скритата в ботуша му кама и как тя ще му помогне, ако нещата загрубеят още повече. – Исках да се срещнем без много шум, но не се получи. Все едно. Това, което искам да обсъдим, още е в сила. И ще донесе огромно богатство и на двама ни. Знам тайни от двореца, каквито не си и сънувал! Ти решаваш. Но няма да говорим тук – писарят се облегна на стола си.

Дебела бръчка проряза и без друго набръчканото чело на Лаца. Водачът на крадците повъртя перото в ръцете си, след което цъкна с език. Двамата му помощници изправиха Климент и Корсис на крака, Паяка също се изправи.

– Хайде разотивайте се! – нареди той. – Няма нищо интересно за гледане.

– А за слушане? – обади се висок мъж с липсващи предни зъби. – И ние искаме да чуем тайните на княза.

Тълпата около него се разшумя одобрително.

– Казах де се махате! – гласът на Лаца звучеше тихо, но заплашително. Двамата му помощници извадиха дълги тънки ножове, които пробляснаха на светлината на факлите. Тълпата се люшна назад. Мърморейки един пред друг клиентите на "Вълшебната подкова" се върнаха по местата си.

– Ако има нещо, което трябва да знаете, ще ви уведомя – насмешливо добави слепецът и тръгна към вратата в ъгъла. Помощниците му избутаха двамата си пленници след него. Невестулката успя да се шмугне в последния момент през отвора, преди вратата да хлопне зад гърбовете им.

Вървяха дълго.

Минаваха от къща в къща, спускаха се и се изкачваха, врати се отваряха и затваряха, катинари и ключалки щракаха зад гърбовете им. Цялата част на града бе превърната в дървен лабиринт, в който хора като Лаца – Паяка и помощниците му да могат да се скрият, ако има нужда.

– Всеки ден ли минавате по този път? Сигурно е страшна досада! – обади се Корсис, но вместо отговор получи удар в гърба. Повече никой не проговори.

Макар и сляп, Лаца вървеше бързо. Тъмнината не му пречеше и той не се препъна нито веднъж през целия път. Писарят отчаяно се опитваше да измисли какво да прави, но не му хрумваше нищо. Слепоочието му пулсираше там, където го бяха ударили, в главата му се въртеше само една мисъл: Невестулката ги бе предал! След всичко, което бяха преживяли, след доверието, което мислеше, че съществува помежду им, крадецът в крайна сметка ги бе изоставил, за да спаси собствения си живот. Климент въздъхна. Май трябваше да послуша Корсис, когато го съветваше да не се доверява на джебчията.

Най-накрая стигнаха.

Минаха през дебел капак в пода и се озоваха в квадратна, добре обзаведена стая. Лаца даде кратки нареждания с лаещия си глас и писарят и помощникът му се оказаха здраво овързани за два стола. Пазачите на слепеца застанаха зад тях. Невестулката се сви в един от ъглите, чакайки с притаен дъх какво ще се случи.

Паяка придърпа широк, уплътнен с кожи стол, наля си чаша вино и седна срещу пленниците.

– Казвай сега каквото имаш да казваш и гледай наистина да си заслужава – грубо попита той и отпи от чашата си.

– Аз съм Климент, личен писар на княза... – започна писарят, но Лаца го прекъсна.

– Въобще не ме интересува кой си и чий си! – Паяка сбърчи лицето си в грозна гримаса. – Тук въпросите задавам аз и вярвай ми, ханът, князът или както е решил да се нарича днес Борис, няма да ти помогне. Искаше да говориш с мен, е говори.

– Първо ни освободи! – настоя писарят. – От къде да знам, че след като ти кажа това, което знам, няма да ни заколиш?

Лаца се изсмя.

– Да ви освободя казваш – повтори той. – Може и да съм сляп, но не съм глупав. Кой знае какво сте намислили с помощника ти. Така че казвай за какво става дума. Освен ако не предпочиташ да си поиграем преди това!

– Внимавай, как говориш с господаря ми! – Корсис задърпа въжетата. – Това няма да ти се размине!

Слепецът се разсмя.

– Много скачаш, пале! Не виждате ли, че сте в ръцете ми? Сами сте си виновни! Няма да ви лъжа – до сутринта ще бъдете мъртви. Ако отговаряте на въпросите ми, може да стане бързо и безболезнено, ако не... – Лаца остави думите си да висят във въздуха. – Може би пък не е зле първо да направим малка демонстрация – той кимна на двамата мъже. – Пуснете им малко кръв. Отрежете им ушите! Но внимателно. Искам да останат живи. Засега.

Климент се сви на стола, затвори очи и стисна зъби. Колко болка можеше да издържи?

Вместо острието на ножа до лицето си, писарят усети как въздухът около него се раздвижи, зад гърба му се чуха няколко глухи удара, но той не усети болка. В следващия момент въжетата, които стягаха ръцете и краката му, започнаха да се разхлабват.

Климент рязко отвори очи. Клекнал до стола му, Невестулката бързо режеше ремъците с ножа си.

– Помогнете ми, господарю! Така и не се научих да убивам. Тези двамата скоро ще се свестят. Трябва да ги вържем преди да се освободят, а да не забравяме и за старчето.

Въжетата на Корсис също бяха свалени, но вместо да помогне на писаря, той сграбчи Невестулката.

– Сега ще си платиш за всичко, мръсен предател! – разкрещя се той, стискайки крадеца за гърлото.

Използвал създалата се суматоха, Паяка скочи пъргаво от стола си, плъзна се като сянка по пода и се опита да избяга през скритата в една от стените врата.

– Остави го, Корсис! Той ни спаси живота! – извика писарят и се хвърли към бягащия. Успя да го хване за края на дрехата и да го препъне.

Паяка ловко скочи на крака и замахна с тоягата си. Този път обаче точността му изневери, той удари стената, а Климент успя да го повали на пода, затискайки го с тялото си. Слепецът започна да се дърпа, тънките му старчески ръце и крака се замитаха в мрака съвсем като пипалата на паяк.

Скоро Лаца и двамата му помощници бяха здраво завързани, а устите им запушени. Задъхани, Климент, Корсис и Невестулката седнаха да си поемат дъх.

– Как можахте да се държите толкова безразсъдно, господарю! – упрекна ги крадецът. – Разбрахме се да се поперчите, за да привлечете внимание върху себе си, не да нападате с нож кръчмаря. Това беше лудост! Истинска лудост!

– А ти можеше да ни помогнеш, вместо да ни предаваш – нападна го Корсис. – Всичко щеше да е наред, ако не беше разкрил кои сме!

– Може да си добър с меча, но определено не си добър с главата – сопна му се Невестулката. – Това беше единственият начин да ви измъкна от кашата, в която се бяхте забъркали. Само още миг и щяхте да бъдете мъртви. Или щеше да накълцаш всички на парчета с меча си?

Корсис отвори уста да възрази, но премисли и не каза нищо.

– Спасих ви кожите, рискувайки собствения си живот – не млъкваше джебчията. – Спокойно можех да си стоя в ъгъла, да си пия виното и да гледам как ще ви светят маслото. И какво получавам? Вместо похвала, само грубости и ругатни! Нали искахте да се срещнете с Лаца – Паяка. Ето ви го – Невестулката посочи овързания слепец. – Сам и на ваше разположение. Можете да го питате каквото си искате! И то благодарение на мен – не можа да се сдържи крадецът.

Скоро Паяка бе настанен на един от столовете, на който доскоро бяха седели собствените му пленници. Двамата му телохранители, омотани от главите до петите и със запушени усти, бяха изтикани в ъгъла. Зад Лаца, с изваден нож, бе застанал Корсис. Помощникът на писаря държеше в другата си ръка дебел вълнен парцал, който да набута в устата на престъпника, ако започне да вика. Точно сега не им трябваха свидетели.

– Както сам каза, може да стане по лесния и по трудния начин – писарят се настани в кожения стол. – Не искаме от теб да предаваш своите, по-скоро ни интересуват неща от миналото. Невестулката твърди, че си ходеща хроника на престъпленията. Ако отговориш на въпросите ни, ще си тръгнем тихо и мирно. Ако ли не, можем да продължим разговора в подземията на двореца.

- Питайте! – каза Лаца и се ослуша. Слепецът се бе успокоил и само накланяше глава сякаш се опитва да чуе нещо. – Ще ви кажа всичко, което поискате!

– Разкажи ми за Александър. Този, който убиха на изкопа на базиликата. Искам да знам наистина ли е бил разбойник като теб.

Лаца се разсмя и хрипливият му глас изпълни помещението.

– Спомням си го много добре – млад и наперен, светът му е до колене. Всички бяхме такива тогава. Но ти бъркаш, писарю! Аз не съм като Александър. Защото той е мъртъв, а аз съм жив – слепецът се озъби с гротескна усмивка, показвайки беззъбото си чене. – Но рано или късно това ни чака всички, нали?

– Аз казвам, по-добре късно – обади се Невестулката и се скри зад стола на писаря. Макар и вързан, слепецът продължаваше да му вдъхва респект и той гледаше да стои по-далеч от него.

– Всички така казват. Но никой не знае как ще се обърнат нещата – Лаца махна с ръка и се ослуша отново.

– Питах те за Александър – подсети го Климент.

– Нали за него говоря! – тросна се старецът. – Беше чудесен другар. Още съвсем млад даваше големи надежди. Не се страхуваше от нищо, негови бяха най-грандиозните планове. Направи някои наистина незабравими удара. И после един ден всичко се обърна. Бяха нападнали малък керван търговци, но се оказа капан. Войниците избиха всички от шайката му. Самият него прободоха с копие и хвърлиха в реката. Но Александър оцеля. О, да – вдигна пръст към тавана Лаца– Паяка – Сам Господ Бог Исус Христос му се явил и го спасил. Поне така разправяше. След което скъса с миналото си и се отдаде на религията, където се хвърли със същия плам. И постигна много, нали?

– И това е всичко? – разочаровано попита писарят – Няма нищо повече?

– Че какво да има? – изсмя се Лаца – Господ го спаси докато беше разбойник и го прибра при себе си като свещеник. Сигурно има някакви специални планове за него.

– И все пак трябва да има нещо – писарят не искаше да се предаде толкова лесно – Имаше ли нещо в миналото му, което да е подтикнало някой да му отмъсти след толкова много години? Някой имаше ли му зъб?

– Нищо! И никой! – злобно се изхили слепецът– Няколко обира, няколко кражби, наистина с размах, но нищо кой знае какво. О-о-о, наистина ви съжалявам. Толкова усилия, толкова риск и в крайна сметка – нищо!

– Ами Батой?

Слепецът сбърчи вежди.

– Той не е лъжица за вашата уста. Нито дори за моята. Това, което му се върти в главата, надхвърля и най-смелите ми мечти. Може да е дребен, но е като великан. Нито ще го хванете, нито ще го спрете. Същото казвах и на Крисп, но той не ме послуша. Затова му прерязаха гърлото.

– Къде се крие? Казвай! – Корсис разтърси пленника за рамото.

– Не знам! А и да знаех, нямаше да ви кажа. По добре в подземията на замъка, отколкото в бърлогата на Батой. – Слепецът потрепери. – Пък и както виждате, напоследък съм зле с очите. Не съм виждал Батой от години. Дори когато идва, чувам само гласа му и стъпките му. Макар винаги да шепне.

– Господарю, да се махаме от тук – примоли се Невестулката. – Вече научихте това, което искахте. Имам лошо предчувствие.

– Не и преди да отговори на още няколко въпроса – Климент се обърна към слепеца. – Може и да не знаеш къде се крие Батой, но все ти е извесно къде са някои от хората му. Кажи ми как да ги намерим и ще си тръгнем. Ако не, ще си тръгнем пак, но ти ще дойдеш с нас.

Старецът, облиза устни, дръпна въжетата и отвори уста, но не успя да отговори.

В стената се отвори малко прозорче, от него се показа върхът на стрела, която полетя и се заби в Корсис. Със стон помощникът на писаря изпусна ножа си и се строполи на земята.

Климент и Невестулката се хвърлиха на пода, за да са извън обсега на стрелеца. Едновременно с това се случиха три неща.

Първо – Чу се жуженето на още няколко стрели

Второ – Паяка започна да се смее пронизително, след което рязко замлъкна.

Трето – дупката на стената се затвори.

– Добре ли си? – извика писарят и запълзя към помощника си.

– Улучиха ме в рамото! Също като Невестулката, проклет да е! Можеше и да е по-зле, но много ме боли – отвърна Корсис и се опита да се надигна на коляно, но се преви от болка и падна отново на земята.

Движейки се извън обсега на тайната бойница Климент придърпа помощника си близо до стената и му помогна да седне. Трябваше да е много предпазлив. Не се знаеше дали стрелецът или стрелците не се спотайват още зад дървената стена. Пъшкайки, през стиснатите си зъби, Корсис се опитваше да достигне стрелата. Накрая успя, дръпна я силно и от рамото му бликна кръв. Младежът с вик се строполи на земята.

Забравяйки предпазните мерки, Климент скочи на крака, откъсна част от ризата си и притисна кървящото рамо. След това отпра още една ивица и направи стегната превръзка. Ръцете му се изцапаха с кръв.

– Невестулке! – извика писарят. – Тичай при варнеха Самуил! Кажи му къде сме и че имаме нужда от помощ. И от лекар. Занеси му и това – Климент подхвърли пръстена си на крадеца. – Бягай толкова бързо, колкото можеш. Ще намериш ли пътя навън?

Невестулката кимна, сграбчи пръстена на писаря и побягна.

В страни от тях, все още завързан за стола си седеше Лаца-Паяка. Главата му бе килната на една страна, в тялото му имаше забити няколко стрели. Ризата и коженият му жакет бавно потъмняваха от кръвта. Старецът бе мъртъв.

Мъртви бяха и двамата му помощници, които лежаха в ъгъла със забити във вратовете стрели.

Галейки главата на Корсис, Климент огледа стената от където бяха дошли фаталните изстрели. Малката бойница с капак, бе толкова изкусно монтирана, че оставаше почти незабележима. През нея можеше да се подслушва какво става в стаята, а при нужда дори един стрелец да държи под обсада всички в помещението.

Явно това бе причината макар и заловен, Лаца да не се притеснява от положението си. Слепецът се бе ослушвал и чакал някой да му дойде на помощ. Но си бе направил грешно сметката. Вместо Климент и помощниците му, стрелецът бе избил своите. Най-вероятно, за да не може слепецът да разкрие някоя от тайните си. Корсис бе ударен, защото стоеше между убиеца и целта му.

– Всичко беше безсмислено, нали? – изохка Корсис и Климент с тревога отбеляза колко бледо е лицето му – Не научихме нищо съществено.

– Напротив! – отговори му писарят. – Разбрах някои много важни неща, макар не точно тези, които очаквах. Вече знам кой е Батой. И имам представа къде би трябвало да го търся. Както и защо и как винаги се измъква от преследвачите си. Мисля, че знам също така и с каква цел Гостун е дал фаталната вечеря.

Младежът го погледна объркано.

Беше време Корсис да пази леглото. Макар още на следващия ден след съмнителната им операция, той да твърдеше, че му няма нищо, Климент категорично забрани на помощника си да става докато не се възстанови напълно. Сутрин и вечер през къщата минаваше лекар, който промиваше раната на Корсис, сменяше превръзката му, даваше му отвара за намаляване на болката и редица съвети как да води здравословен начин на живот. За късмет, раната не се възпали, което всъщност бе най-опасното. Инфекцията, получена от мръсното острие на стрелата, попаднала в плътта, бе много по-смъртоносна от самото нараняване. Няколко пъти намина и презвитер Дориян, който се осведомяваше за здравето на ранения, даваше му на свой ред нова порция морални напътствия и съвети и ги уведомяваше как вървят работите в сиропиталището му. Точно както бе предполагал свещеникът, момичетата от Филипополис бързо бяха намерили общ език с останалите сираци и бяха забравили ужасните издевателства, на които бяха станали жертва.

– Чиста е детската душа – казваше Дориян, докато седеше до леглото на ранения. – Тя е светла, неопетнена, непрекъснато търси доброто и бързо забравя злото. Тя е като бяло ленено платно, по което за жалост животът година след година оставя своите кални стъпки, докато накрая и тя загрубее и се превърне в грапав кафяв брезент. Де да можеше да запазим поне част от нея или да си спомняме, че и ние сме били деца. Тогава на света щеше да има много по-малко зло и много повече добро. Аз често се моля, но най-близо до Бог се чувствам когато гледам децата как играят по двора.

Климент не чу много от тези разсъждения. През следващите дни се опита да потвърди изводите, до които бе стигнал в леговището на убития слепец. Обикаляше пазара, срещаше се и говореше с различни хора, посети на няколко пъти варнеха Самуил, чигатите Винех и Симеон.

Късметът му се усмихна на пазара. Там на един от ъглите стоеше одърпан свещеник, който обясняваше с писклив глас, как му се явил Свети Йов, който му разказал за страданията, изпратени му от Господ, за да го изпита. Около свещеника се бе събрала тълпа от вярващи, които слушаха с интерес историята, а някои от тях дори му подхвърляха монети.

Старецът твърдеше, че докато живеел в пещера близо до Плиска, светецът го предупредил, че и него го чакат тежки дни, които не закъснели. Зорас, така се казваше монахът, скоро бил прокуден от убежището си и му се наложило да живее в пълния с грехове и изпитания град.

– Но Бог вижда! – не спираше да повтаря отшелникът. – Той вижда какви страдания съм принуден да търпя заради Него и ще накаже тези, които ми се подиграха и ме прогониха от убежището ми! Вижда и ще ги накаже – обяви свещеникът, след което започна проповед за изпитанията на които Господ поставя дори и най-верните си последователи.

Заинтригуван от историята на монаха, Климент изчака края на проповедта, хвана отеца за ръка, заведе го в близката страноприемница и го нагости и напои богато. След което поиска да чуе отначало историята за явяването на свети Йов с пълни подробности. Заситен и опиянен от виното, Зорас нямаше нищо против да разкаже скръбната нишка на живота си на благородния набожен непознат.

Историята се оказа проста и прозаична. Преди години отшелникът избягал в гората, гонен от войниците на Пресиян. Дълго скитал между дървета, засищайки глада си с корени и плодове, а жаждата с водите от потоците, а горските животни били единствените му приятели.

– Страшни времена бяха! – каза Зорас, оригна се и изтри уста с ръка. – Християните бяха преследвани, горени, бесени и съсичани. Някои ги режеха на части или сипваха в устите им нажежен метал – монахът потръпна. – Много мъченици прати на небето този дявол Пресиян, докато беше по-млад. Страх ме беше да се върна в Плиска. Не знаех дали ще издържа на мъченията. Ами ако тялото ми се окажеше по-слабо от душата и болката ме накараше да се откажа от Исуса Христа? Какво щях да правя тогава? Как щях да се спася? – Зорас бързо се прекръсти.

В крайна сметка му провървяло. Намерил голяма пещера, а под нея друга – малка и сравнително уютна и се заселил в нея Започнал да обработва малката полянка пред новия си дом и ycтановил, че в планината е тихо и спокойно, войниците са далеч, а Бог по-близо.

След това, преди около година и половина, му се явил Свети Йоан, който го предупредил в съня му да се готви за изпитания и разочарования, защото волята и вярата му ще бъдат изпитани. Отначало Зорас не обръщал внимание на съня, но когато Светията го посетил за трети път, разбрал, че нещо наистина предстои да се случи.

– На другия ден, господарю – каза отшелникът и надигна полупразната си чаша. – На другия ден в пещерата ми влезе странник. Отначало му се зарадвах – не бях чувал човешки глас от години, но скоро разбрах, че това е началото на бедите, за които ме предупреждаваше светецът.

Мъжът бил ранен, премръзнал, болен и едва се държал на краката си. Поискал храна и вода и се строполил на плъстения под. Зорас го настанил в леглото си и се грижил за него докато непознатият оздравее. Той се представил като Андрей и за благодарност започнал да носи на монаха част от улова си – зайци, яребици, пъдпъдъци, а понякога и бутове от елен или кошута.

След време заедно с него в пещерата започнали да идват и други мъже. Харесвало им да имат място, където да се подслонят от дъжда и снега през зимата, място, където да държат оръжията и капаните си. Предвождал ги мъж с маска на лицето, който монахът никога не видял ясно.

– Харесаха си голямата пещера – обясни Зорас и махна с ръка. – Настаниха се в нея, по-отровни и от скакалците, нападнали Египет. Пееха, караха се и се биеха. Бяха ужасни!

Свещеникът бързо осъзнал, че новите му съседи всъщност са разбойници. След което дошъл разривът. Отшелникът не можел да преглътне факта, че съжителства с хора, които живеят, грабейки другите. Опитал се да ги вразуми, дори да ги обърне към праведния живот със словото Божие, но не сполучил. Един ден те просто му казали да се маха, ако не иска да си изпати. Дори Андрей се обърнал срещу него.

Огорчен и отчаян от човешката неблагодарност, Зорас напуснал пещерата, която през последните години се била превърнала в негов дом. За щастие моментът се оказал подходящ – новият хан, Борис, вече не преследвал християните. Нещо повече, в Плиска имало нужда от хора като Зорас, доказали се във вярата.

И така монахът се върнал в града, от където навремето бил прогонен като герой. Някои хора си спомнили за него, оказало се, че има дарба да проповядва.

– Гърците обаче ме мразят! – обяви монахът и доволно се изпъчи. – Не могат да преглътнат, че не проповядвам на гръцки и латински. Кой разбира фарисейските им езици? Да си ходят в Константинопол и там да си четат Евангелието колкото си искат – войнствено тропна по масата монахът. – Но не са само те! И нашите свещеници не могат да ме понасят! Не могат да се примирят с мисълта, че аз, за разлика от тях съм истински Божи човек. Много е лесно да си верен на Христос сега! – лицето на Зорас се сгърчи в гневна гримаса. – Къде бяха, когато ни преследваха и избиваха? Когато трябваше да ям корени и шума? Защо не ми дават на мен и на други като мен да служим литургии в църкви? Защото ги е страх! Ето защо! – тържествуващо обяви отшелникът и надигна чашата си, но тя се оказа празна. – Александър, онзи дето го убиха, той беше най-лошият! Искаше да промени нещата из основи. Все повтаряше, че трябва да разрушим всичко старо и да издигнем наново църквата си. Лесно му е на него! Никой не скърби за смъртта му, така да знаеш!

Климент не успя да измъкне нищо повече от Зорас за убития. Монахът или не знаеше или не искаше да говори повече за Александър. А Батой не бе виждал никога от близо.

Накрая писарят благодари на отеца, помоли го да му каже как се стига до пещерата, в която е живял, поръча му нова кана с вино и го остави. Вече бе напълно сигурен в изводите си. Парчетата от мозайката се бяха подредили в ясна картина и всички въпроси бяха намерили отговори. Климент не се съмняваше, че знае къде да намери Батой, но трябваше да действа много внимателно, ако иска да го залови. Ако сбъркаше, престъпникът не само щеше да се изплъзне от ръцете му, но и да предизвика и доста сериозни неприятности.