Жълтата кутия

15

"Как да различиш добрия от лошия? Дали няма някаква черта на лицето например, която да издава злодея?"

Такива мисли се въртяха в главата на Климент, докато бавно се подрусваше на сивия си кон зад гърбовете на Винех и Симеон по горската пътека. Варнехът Самуил, комитът Еспор и Невестулката яздеха близо до писаря. Макар да не бе напълно възстановен, Корсис категорично отказа да остане в леглото и след дълги препирни, писарят се съгласи да дойде и той.

Зад тях, в стегнат боен ред се извиваше дълга колона войници. Някои бяха от охраната на крепостта, други от отряда на Еспор. Писарят бе помолил комитът да се включи заедно с хората си в рискованото начинание. Всеки човек можеше да се окаже необходим, още повече, че не бе ясно с колко точно хора разполага Батой.

От начало отрядът се бе разделил. Писарят поиска войниците да напуснат крепостта на групи и да се съберат едва в подножието на платото. Ако излезеха всички заедно от Плиска, действията им можеше да бъдат забелязани и някой ще предупреди разбойника. Климент се страхуваше най-много именно от това – преследваният да не предугади действията му и да се изплъзне. Войниците не знаеха къде и защо отиват. Бе им съобщено, че тръгват на поход само час по рано. Така и да искаха да предупредят Батой нямаше да имат възможност да го направят. За всеки случай Климент забрани на който и да било да излиза от казармите и зачисли към всяка от групите по един човек на когото вярваше безусловно.

– Много умислен изглеждаш, писарю! – Самуил изравни коня си с този на Климент. Варнехът разтълкува погрешно физиономията на спътника си и се опита да го окуражи. – Няма от какво да се боиш! Ако ни заведеш до скривалището на разбойника, лесно ще се справим с него! Не е нужно да участваш в боя.

Климент обидено изгледа събеседника си. Нима Самуил го мислеше за страхливец?

- Не ме е страх от Батой и шайката му! – сдържано каза той. – Размишлявах за това дали такъв злодей не може да бъде открит преди да започне да безчинства.

– В какъв смисъл?

– Ето например Агоп – писарят се намести по-удобно на седлото. – Срещал съм го няколко пъти, разговаряли сме. Беше начетен, беше интересен събеседник. Не го харесвах, но човек не може да харесва всички, с които се среща. Стоял е близо до мен, разхождали сме се, даже сме се хранили заедно. По нищо не личеше, че душата му е изкривена, че е погълната от мрака, а сърцето му е пълно с тъмнина. Имаше ли начин да разпозная по някакъв начин истинската му същност? Нещо, което да го издаде като убиец и изнасилвач? Тези пороци не може да не оставят белези в душата, което значи, че рано или късно ще избият и на вън. Като ходиш по пазара, лесно можеш да отгатнеш кой какъв е. Касапинът, хлебарят, дърводелецът, войникът си личат от далеч. И не само по облеклото, а по това как говорят, как гледат, как се движат, дори очите им са различни. Трябва да има начин, по който да може да бъде различен истинският злодей! – писарят се люшна на седлото.

– Разбирам за какво говориш – Самуил повдигна шлема си и почеса потната си глава. – Срещал съм много престъпници през живота си. Достатъчно е да погледнеш в очите им и ти е ясно, що за стока са. Но има и такива, които по нищо не се различават от останалите. Гледат нормално, говорят нормално, обличат се и се движат нормално. Такива, които не можеш да предположиш какви са.

Климент кимна.

– Колко по-лесно би било – каза той – ако можехме да разпознаваме такива хора само по някаква черта, по някакъв белег, който да го различава от другите. Ти си прав. Те наистина изглеждат като другите – усмихват се, говорят, хранят се, вървят, но душите им са проядени и кухи, в сърцата им не е останал и лъч светлина и любов. Такива хора трябва да се научим да разпознаваме, Самуиле! Да открием как недъгът на душата, който те така старателно прикриват, се е отразил на тялото, лицето и очите им!

– С такъв човек ли предстои да се срещнем, Клименте? – варнехът присви очи.

– He! – поклати глава писарят. – В нашия случай става дума за нещо съвсем банално – алчност, находчивост, късмет и изобретателен ум.

Скоро гората се сгъсти, пътят се превърна в тясна, криволичеща пътека, която се виеше между дърветата. Наложи се да слязат от конете и да ги водят, за да могат да се промушат през израсналите шубраци.

– Знаеш ли къде ни водиш, писарю?! – провикна се Еспор, чието лице се бе зачервило от изкачването, а гърдите му се надигаха учестено.

– Остана още малко – отговори Климент, надявайки се да не се е объркал. – Скоро ще стигнем, затова пазете тишина! Нали не искате да предупредите Батой и шайката му? – попита той и изкачването продължи.

Най-накрая излязоха на малка поляна, в подножието на висок хълм. По разпореждане на Климент войниците от крепостта се разпръснаха наоколо, за да завардят всички пътища за бягство. Хората на Еспор щяха да чакат в засада на поляната, ако някой все пак успее да се изплъзне.

Стараейки се да не вдигат шум, писарят, Самуил, Винех, Симеон, Корсис, Еспор и Невестулката поеха по пътеката, която се виеше към върха. Климент бе категоричен, че шестимата ще успеят да се справят и сами, а ако се наложи, ще подадат сигнал и войниците веднага ще им дойдат на помощ.

– Изненадата е на наша страна! Те дори няма да се съпротивляват. Ще се разбягат във всички посочи, веднага щом ни видят. Не искам да рискувам някой да се измъкне – аргументира се той. – Кой знае колко тайни ходове има това място. Нашата цел е проста – да заловим Батой. Останалите не ни интересуват.

– Не знам какво точно си намислил, но ти се доверявам – тихо прошепна Симеон, който вървеше зад писаря. – Но се съмнявам да намерим някой. Ако бяха тук, разбойниците щяха да са поставили постове още долу, на поляната.

Климент повдигна рамена, извади мача си и поведе останалите. Войниците се разпръснаха около хълма, другите се прикриха на поляната.

Пътят бе дълъг и труден. Дърветата скоро оредяха и накрая съвсем изчезнаха, за да отстъпят мястото си на ръбати камъни и напукани скали. Ботушите им се покриха с прах, токовете им чаткаха и се хлъзгаха по криволящата пътека. Дали разбойниците наистина нямаше да ги усетят? Или Симеон бе прав и тук нямаше никого?

Климент отпъди съмненията като досадни мухи. Ако беше сбъркал, скоро щяха да го разберат.

Пътят се разклони. Тясна пътечка завиваше в страни, към входа на малка пещера, пред която личаха остатъци от стара градина. Климент я подмина, сложи пръст на устните си и даде знак на останалите да го последват нагоре. Щяха да стигнат до леговището на Батой всеки момент.

Най-накрая входът на пещерата се очерта пред очите им. Мястото изглеждаше пусто и изоставено, на малката площадка отпред нямаше никой. Нима се беше излъгал? Или това бе капан? Възможно бе разбойниците да са ги усетили в последния момент и сега да се крият.

Придвижвайки се един след друг, нападателите доближиха тъмния вход. По даден от писаря сигнал, малкият отряд се втурна в атака, надавайки гръмогласни викове и влетя в пещерата.

Посрещна ги тъмнина, миризма на гнило и няколко подплашени прилепа, които излетяха в небето, надавайки гневни звуци.

Пещерата бе празна.

Около входа се търкаляха парчета от глинени съдове, личеше си къде разбойниците са палили огън, из под прахта на пода се подаваха парчета животински кости.

– Хахаха! За това ли бе всичко? За едно счупено гърне? – застанал до входа, Еспор се бе облегнал на меча си, смееше се с пълно гърло и бършеше потното си чело. – За това ли ни доведе тук, писарю? За това ли беше цялата ти конспирация и тайно промъкване? За това ли катерихме като планински кози? За нищо! Хаха! Само чакай да чуеш как ще се смее князът като му разкажа!

– Още не сме огледали всичко – отговори Климент, извади от торбата си факла, запали я и тръгна навътре в пещерата. – Сигурен съм, че ще намерим това, което търсим.

– Вече дори не е смешно! По-добре си признай, когато си загубил. Напразно се разкарвахме до тук – Еспор не се смееше, малките му очи гледаха студено.

Без да му отговори, писарят тръгна напред в тъмнината. С неохота, останалите го последваха.

Малко след входа пещерата се разширяваше. Лъхна ги миризма на мърша. Вдигнал високо факлата си, Климент стигна до средата на каменната зала и насочи огъня ниско към пода. След това внезапно се наведе и вдигна нещо от земята.

– Е, мисля, че намерихме това, което търсихме – каза той и се изправи. В ръцете си държеше череп, от който се полюшваше висяща кожена маска. – Позволете ми да представя на вашето внимание разбойника Батой! Или поне това, което е останало от него.

Думите му бяха посрещнати от водопад от възклицания и въпроси. Всички викаха един през друг, питаха какво става и какво значат думите на писаря. Бяха запалени още факли и скоро пещерата бе ярко осветена.

Пред очите им се разкри ужасяваща гледка.

Подът бе осеян с разхвърляни безразборно човешки скелети, някои от костите им бяха пробили дрехите и стърчаха като страшни бели цветя от земята. Около тях се въргаляха назъбени оръжия, части от щитове и няколко шлема, потънали в паяжина.

– Но какво.... какво е това? – варнехът Самуил се окопити пръв.

– Това – каза писарят – са останките на Батой и бандата му!

Останалите го изгледаха изумено.

– На как? – не разбиращо попита Винех, а другите закимаха с глави. – Ако това са Батой и хората му, кой тогава е нападал пътниците?

– Точно така! Кой? – Климент изгледа всички един по един. Огънят на факлите хвърляше странни сенки върху лицата им. – Още в самото начало на тази история няколко неща ми направиха впечатление. Първо – писарят сви единия от пръстите си. – Нападенията на Батой бяха прекалено добре организирани. Разбойникът знаеше точно кой, къде и кога да нападне. Второ – въпреки усилията на Самуил и Винех, всеки път когато излизаха да го преследват, той сякаш потъвал вдън земя. Трето – нито веднъж, когато търговците плащали на войници за охрана, Батой не ги бе нападнал. Четвърто – Разбойникът свободно влизаше и излизаше от града, без никой дори да успее да го спре или види. Как ставаше това, при положение, че всички входове уж трябваше да бъдат завардени?

– На къде биеш? – Самуил не изглеждаше никак доволен.

Писарят вдигна рамене.

– Очевидно е! В града има предател! Батой, който и да беше той, получаваше сведения за това какво става в крепостта. Никога не правеше погрешна стъпка и знаеше всичко за плановете срещу него. Това значеше две неща – или бе подкупил някой или самият той бе от военните в крепостта. И то с достатъчно висок пост, за да има достъп да сведенията, които разбойникът използваше – Климент огледа лицата на събеседниците си. – След това срещнах Невестулката. От него разбрах, че интересите на Батой са се прехвърлили и в самата столица. Разбойникът бе подчинил всички престъпни гилдии в Плиска. Беше създал организация в самата столица. От къде бе намерил хора за това? Как го бе организирал. И как толкова често влизаше и излизаше от града без да направи впечатление на никого?

– Искаш да кажеш, че е бил някой от нас? – факлата в ръката на Симеон потрепна.

– Да! Точно това искам да кажа! – гласът на Климент прогърмя под разлюляния от сенките таван. – Не ме мислете за толкова глупав. Беше ми ясно, че Батой не се крие в тази пещера. Ако беше тук, както правилно забеляза Симеон, щеше да има постове още долу на поляната. Нарочно ви доведох на това място. Сами, далеч от тези, които могат да ви помогнат. В бандата на Батой е имало и други войници. Затова ви отделих от тях. Още не знаем кои и колко са предателите. Те със сигурност ще защитят предводителя, ако го бях разкрил пред всички. Затова викнах и Еспор с отряда му. Той не беше в Плиска по време на нападенията, което значеше, че войниците му не са в бандата на този, който се нарича Батой.

– Но как... – започна Еспор, но писарят му махна с ръка да замълчи.

– Ако теорията ми беше вярна, а тя е вярна, всичко получава съвсем лесно обяснение. Батой, нека продължим да го наричаме така засега, е разполагал с всички отчети. Знаел е къде ще минават търговски кервани, къде ще има разположени войски, които да пазят пътищата и лесно е можел да нападне на друго място. Пак по същия начин разбойникът е знаел за предстоящите хайки и е предупреждавал хората си. Това обяснява и начина на извършване на нападенията – бързи и перфектно организирани, така че нито един свидетел да не успее да се измъкне. Точно както би го направил някой военен. Ако бе вербувал подчинените си, това обясняваше как е успял бързо и лесно да подчини престъпниците в града. Батой и хората му са знаели точно кой и как да ударят. Разполага ли са с оръжия, организация и са били достатъчно дисциплинирани, за да ги осъществят. За войниците от крепостта, това не би представлявало проблем. Още повече, че никой не би ги заподозрял. А дори и да ги заловят, винаги могат да кажат, че просто си вършат работата. Наистина брилянтно измислено.

– Но кой? Кой е предателят? – Климент различи гласът на Самуил.

– Наистина. Кой? Възможностите не бяха много. Батой трябва да е или чигат или някой с още по-висок пост. Бе нападал докато Борис и повечето от хората му ги нямаше в града, което стесняваше кръга изключително много. Разбойническият главатар трябваше да бъде търсен измежду боритаркана Гостун, заместника му Чака, варнеха Самуил и чигатите Симеон и Варнех. Гостун и Чака бяха убити, така че оставаха само трима.

– Какво?! Твърдиш, че съм разбойник! – очите на Самуил се наляха с кръв. – Вземи си думите назад!

– Нищо не твърдя – отговори му писарят без да трепне. – Все още.

– Ами Еспор? Той също е военен, защо го изключваш от сметките?

Климент махна с ръка.

– Както вече казах, комитът беше далеч от Плиска, докато се извършваха нападенията. Няма как той да е престъпникът.

– Не разбирам – каза Симеон. – Ако Батой е някой от нас, то какво е станало с истинския престъпник?

– Мисля, че не е трудно да се досетиш и сам-отговори му писарят. – Още повече, че седиш над останките му. Той и цялата му банда са били избити – Климент замълча. – Имаше няколко странни моменти в тази история. Първо – никой не бе виждал лицето му. Разбойникът го криеше от всички, дори и от помощниците си. Второ, отначало се бе държал като обикновен крадец, след което изведнъж се бе превърнал в страшилище. Защо се бе променил Батой? Тогава си зададох въпроса: "Ами ако не поведението на разбойника, а самият разбойник е бил подменен?" Всичко говореше в тази посока. Никой не е виждал лицето на Батой, така че всеки, който сложи кожена маска, може да се представи за него. Такива мисли ми се въртяха в главата, когато дойде потвърждението. И то от едно съвсем неочаквано място – водача на гилдията на крадците Лаца – Паяка, който Батой ослепил. Първоначално мислех, че го е направил с цел да сплаши останалите, но след това осъзнах, че не е било така. Лаца беше виждал Батой в миналото, имам предвид истинския разбойник. Когато говорих с Паяка, той го описа като дребен, подвижен човек. Самият аз имах възможността да се срещна очи в очи с Батой, на път за Плиска. И със сигурност мога да кажа, че не беше никак дребен. По-скоро е висок, едър и набит. Точно като Винех!

– Какво? – чигатът скочи напред и насочи меча си към писаря – Мен ли обвиняваш?

– Да! – потвърди Климент. – И трябва да се сърдиш само на себе си. Станал си толкова самонадеян и уверен, че ти и подчинените ти сте забравили всякаква предпазливост. Ти си амбициозен, пробивен и готов на всичко, за да се издигнеш. Вървял си нагоре по стълбицата на успеха, но не достатъчно бързо. Не си от влиятелно семейство и е трябвало с всичко да се справяш сам. Бил си приятел с Чака – неотразимият любовник и веселяк, който винаги има пари за жени, пиене и скъпи дрънкулки. Били сте приятели, но не сте били равни. Сам призна, че си му завиждал. От там е тръгнало всичко, нали? Искал си да докажеш, че не си по-лош от Чака, а дори го превъзхождаш. Отначало ти и хората ти сте се задоволявали с дребни грабежи и нападения във Външния град. Някой пребит и ограбен търговец, закъснял след вечеря, разбит склад в покрайнините. Кой би заподозрял чигата Винех и подчинените му? Но това са били дребни удари. Нищо, което да ти даде да разгърнеш истинския си потенциал. Като военен в крепостта, много добре си знаел за Батой и шайката му. И тогава късметът ти неочаквано е проработил. Срещнал си монаха Зорас малко след като е дошъл в Плиска. Разказал ти е как е бил прогонен от убежището си. В това си видял своя шанс. Никой не знае кой всъщност е Батой, никой не е виждал лицето му. Издебнали сте го, заедно с хората му и сте ги избили – Климент посочи с ръка осеяния с кости под. – След което се е появил новият Батой – дързък и безпощаден, неуловим и страховит. Това е истината, нали?

– Това са пълни глупости! – отсече Винех и размаха предизвикателно меча си. – Мъгливи теории и догадки. Няма как да докажеш нищо от това, което каза!

– Преди време на пазара чух една приказка – продължи Климент без да му обръща внимание. – За магьосника Балан, който можел да променя облика си. Той се скрил от преследвачите си в стадо с овце. И те всички приели неговия образ. Това си направил и ти. Скрил си се под чужда маска, за да не може никой да види истинското ти лице! – писарят се наведе напред. – Но накрая се издаде сам. Ти и хората ти сте станали непредпазливи. Повярвали сте си, че всичко ще ви се разминава. Видях войниците ти. От кога обикновените надзиратели се разхождат с нови ризници, златни верижки и кинжали с дръжки от слонова кост?

– Това не доказва нищо! – Винех облиза устни.

Зад него Корсис дръпна Невестулката и двамата запречиха изхода на пещерата.

– Напротив, доказва! – писарят вървеше с насочен пред себе си меч към чигата, който бавно отстъпи назад. – Сигурен съм, че ако претърсим къщата ти, ще намерим неща, които няма как да си позволиш със заплата на чигат. Ще разпитаме подчинените ти един по един. Все някой ще се пречупи. Но има и още! Нощта, когато бях нападнат. Само ти знаеше, че ще ходя при вдовицата на Гостун. Чу ме докато бях в кулата ти да давам нарежданията си на Корсис. И прати убийците си да ме причакат в уличката. За малко да успееш!

– Ти нищо не разбираш! – мечът трепереше в ръката на чигата. – Нищо!

– Напротив, разбирам много добре! Боритарканът Гостун те е разкрил. Жена му каза, че двамата сте прекарвали доста време напоследък заедно, докато тя се забавлявала с Чака. Какво поиска от теб Гостун? Да го подкрепиш в бунта, който е смятал да вдигне? Щяло е да стане лесно, нали? Борис го няма, ти командваш част от войниците, останали в Плиска, престъпниците във и извън града. Боритарканът пък може да поведе след себе си аристократите. Той е на висок пост, хората са свикнали да му се подчиняват, да не говорим, че мнозина роптаят срещу покръстването – писарят замълча за миг. – Но е имало и още. Получили сте подкрепа от византийците.

– Каквоооо!? – изрева Еспор и се хвърли към чигата, но Климент му препречи пътя.

– Архимандрит Йоан просто е искал да се подсигури. Борис се покръсти, но Гостун е известен като ревностен християнин. И послушен последовател на Патриаршията. Какво по-хубаво от това той да седне на престола? Борис е изпълнил ролята си и е трябвало да си върви. Владиката е замислил план, който както и да се развие, все е щял да му донесе изгода. "Разделяй и владей!" – любимата имперска тактика. Дори и бунтът да се провали, князът е щял да бъде отслабен и лесен за подчиняване. Просто е нямало начин да се провалите. Ходих при Йоан. На една от стените му виси ценна икона, открадната от атонски поклоници. Архиепископът не успя да ми обясни как се е сдобил с нея. Всъщност е съвсем просто – ти си му я дал. Йоан сам ми каза, как иска всички да са като Гостун и теб, да са ревностни християни като вас двамата. От къде толкова високопоставен свещеник знаеше за обикновен чигат като теб? Още повече, че ти самият твърдеше, че никога не сте се срещали и мразиш византийците? За да финансира бунта си, Гостун е изтеглил всичките си спестявания. Те повече не са му били нужни, след като веднъж седне на трона. Това е била истинската му цел, а не както предполагах отначало, че има нещо общо с обирите. Самуил е чул неясни слухове за заговора. Войниците шушукали, някой раздавал пари, оръжие влизало и излизало през стените на крепостта, но нямало нищо конкретно. След това всичко изведнъж приключило. След като Чака убил боритаркана. Това е искал да съобщи Гостун на гостите си по време на вечерята. Да ги прикани да се присъединят към него. Към вас. Тези, които откажели, си щял да избиеш с хората си. Вечерята е била охранявана от отрядите, които ти командваш! Това е замислял Гостун. А ти си щял да му помогнеш. Йоан веднага е щял да го признае за нов български владетел и да го миропомаже. Войската, църквата, че и разбойниците на една страна. Какъв шанс е имал въобще Борис? Но плановете ви са били осуетени от неочакваната поява на момичето с жълтата кутия. А после нещата са се развили още по-зле. Чака е убил Гостун. И всичко се е провалило!

С внезапен вик, Винех се хвърли напред, опитвайки се да посече писаря с меча си. Климент отскочи встрани, завъртя се и се приготви да отбие следващата атака. Оказа се, че такава няма да има.

Залитайки в тъмното, чигатът се препъна и повлечен от устрема си, падна по очи на земята. Останалите наскачаха около него готови да го обезоръжат, но Винех повече не се надигна.

Накрая писарят приклекна и внимателно обърна лежащия на земята мъж. От гърдите му стърчеше острието на стар, ръждясал меч.

Батой все пак си бе отмъстил.