Жълтата кутия

16

През следващите дни писарят беше много зает.

След станалото в пещерата, Климент изпрати Еспор, комита, заедно с хората си да арестуват разпръснатите около хълма войници от крепостта. Писарят не случайно ги бе поставил да дебнат за възможното бягство на Батой. Войниците, подбрани в по-голямата част лично от Винех, най-вероятно бяха от бандата му. Разпръснати и разделени, те нямаше да могат да се организират и дадат отпор, а щяха да бъдат залавяни един по един.

Варнехът Самуил се върна в Плиска, да арестува всички войници, служили под командването на Винех. Те щяха да бъдат разследвани, за да се установи участвали ли са в бандата на чигата или не.

След това останалите бавно поеха по пътя назад.

Връщането им към Плиска представляваше странна гледа. Пред основния отряд вървеше глашатай, който викаше с пълно гърло, че разбойникът Батой е убит по волята на княза, пътищата вече са спокойни и жителите на столицата и около нея няма от какво да се боят. Зад него, натоварени на волска каруца, бяха трупът на Винех, както и останките, намерени в пещерата.

Следваха Климент, Симеон и Корсис, а зад тях, вързани върху конете, се клатеха войниците от крепостта. Бяха ги заловили лесно един по един, разпръснати около хълма и макар в началото някои от тях да се съпротивляваха, бързо бяха усмирени.

От където и да минеше процесията будеше интерес, а влизането им в Плиска бе приветсвано от насъбралата се тълпа. Улиците бързо се изпълниха с хора, които викаха, дюдюкаха, освиркваха и замеряха с боклуци вързаните войници. От някъде изскочи едноок просяк с патерица, хвана един от заловените за крака и докато се опитваше да го смъкне от коня, не спираше да крещи как Батой го е ограбил, ослепил и избил цялото му семейство. Тълпата започваше да се държи все по-настървено. Мнозина започнаха да призовават за саморазправа със заловените. Хвърлен камък удари един от войниците в лицето и разби носа и устата му.

Осъзнал, че може и да не удържи разбеснялата се тълпа, Климент поведе отряда в галоп и успя да се добере до стените на Вътрешния град. Едва когато вратите на крепостта се хлопнаха и зад последния конник, а заловените бяха предадени на стражите на двореца, писарят си отдъхна.

Следващите дни бяха изпълнени с разпити и обиски. Куриери, сновящи между Сердика и Плиска. Борис бе уведомен за ставащото в столицата както от Климент, така и от Еспор. Комитът вече не се държеше надменно и подигравателно и търсеше компанията на писаря, осъзнал колко важна работа е свършил той.

Отговорите на Борис бяха изпълнени с ярост и гняв. Князът не можеше да повярва, че един от най-верните му хора, за какъвто минаваше приживе Гостун му е изневерил и е бил само на крачка да заграби властта. Подкрепян от войниците и разбойниците на Винех, а признат от византийците, Гостун лесно щеше да овладее Плиска. Какво щеше да стане след това, трудно можеше да се предвиди.

Борис искаше участвалите в заговора да бъдат наказани по най-строгия начин, като едновременно с това се проведе и разследване кои от градските първенци са знаели за заговора и са участвали в него. На епископ Йоан бе наредено да не напуска дома си, а помощникът му Филотей бе арестуван. Борис изгони личния си изповедник Аркадий, признавайки, че писарят е бил прав да го подозира, че е византийски шпионин. Климент получи похвала за добре свършената работа и заповед незабавно да установи кое е момичето с жълтата кутия, превърнало се в неволен спасител на владетеля. Самият Борис съобщаваше, че тръгва при първа възможност към Плиска, за да поеме властта в собствените си ръце.

Осъзнал каква важна роля бяха изиграли разбойниците в готвения метеж, князът издаде няколко декрета, с които към всеки град се сформираха специални отряди, чиято задача бе да залавят и унищожават всички престъпници и техните помагачи. "Законът за изтребление на разбойниците"[21] бе посрещнат с одобрение и от жителите на страната, които бяха основни жертви на злосторниците.

В северната част на града, която се бе превърнала в свърталище на всякакви отрепки, бе извършено прочистване. Водачите на престъпни гилдии бяха заловени или убити, малцина успяха да се спасят с бягство. В това начинание особено полезен се оказа Невестулката, който насочваше войниците към скривалищата на водачите на разбойниците, макар да не бе склонен да издава дребните крадци и джебчии.

Бе образуван военен съд, председателстван от Еспор и включваш варнеха Самуил, хазнатаря Драгомир и Пацик. След проведените обиски, разпити и претърсвания, бе установено, че в бандата на Винех-Батой са участвали сто двайсет и трима войници. Трийсет и пет от тях бяха съставлявали ядрото на бандата, другите бяха използвани епизодично като добре платена охрана на предварително заплашваните търговци или в случаите, когато бандата имала нужда от повече хора.

В дома на самия Винех, бе открито голямо количество злато и сребро, кожи, оръжия и скъпи дрехи. В специален тайник, изграден в една от вътрешните стени, бе скрито малко ковчеже, пълно със скъпоценни камъни.

Бе разкрита и една друга мистерия. Сред вещите на трима от най-близките помощници на Винех бяха открити еднакви кожени маски – от червена щавена кожа, каквато бе използвал главатарят им. След разпит в подземията на замъка, няколко човека признаха, че освен чигатът и други от тях са се представяли за Батой. Така стана ясно как разбойникът е бил виждан на няколко места едновременно по едно и също време.

Процесът срещу престъпниците бе бърз и безмилостен. Доказателствата срещу тях бяха неоспорими, самопризнанията им само потвърждаваха вината. Самите обвиняеми се държаха по различен начин. Едни плачеха и обясняваха, че не са знаели в какво се замесват и на Климент му беше тъжно за тези мъже, които щяха да загинат заради алчността и лъжите на други хора. Други заплашваха съдиите и се заканваха, че ще бъдат отмъстени. Имаше и такива, които твърдяха, че са невинни, дори когато доказателствата срещу тях бяха очевидни, но след като прекараха известно време в подземията на крепостта, ставаха хрисими и paзговорливи.

В крайна сметка всички заловени бяха обявени за виновни и осъдени на смърт чрез обесване от стените на крепостта. След изпълнението на присъдата разбойниците щяха да останат да висят няколко дни за назидание, след което да бъдат свалени, телата им нарязани на парчета, полети с катран и закопани в обща яма.

В деня на екзекуцията Климент напусна града. Бе се нагледал на достатъчно смърт. Макар да бяха предали княза си, да бяха заговорничили с чужденци и да бяха нападали, грабили и убивали невинните пътници, той предпочиташе да не става свидетел на смъртта на войниците-разбойници, някои от които познаваше.

Последван от Невестулката, привързал денк с провизии за седлото си, писарят напусна Плиска и заедно с джебчията цял ден препуска между из близките хълмове. Когато късно вечерта се прибраха в града, тълпите се бяха разотишли и само зловещо поклащащите се под стените на крепостта трупове показваха, че княжеското правосъдие е било въздадено.

Близо до източната порта ги пресрещна чигатът Симеон. Лицето му бе бледо и осеяно с капки пот.

– Момичето, Аврора е изчезнало! – извика той и хвана коня на Климент за сбруята. – Войниците са я загубили на пазара късно след обяд. Беше пълно с народ. Всички искаха да присъстват на екзекуцията. Игла да пуснеш, нямаше къде да падне. Стражите се разсеяли за миг, в следващия момичето вече го нямало. Колкото и да я търсили не могли да я намерят. Пратих всички свободни войници да помагат в издирването, но от девойката нямаше и следа. Какво ще правим сега?

Климент изгледа лъсналото от пот лице на военния. Беше ли свързан Симеон с изчезналата? След предателството на Винех, Климент бе започнал да се съмнява във всеки. Не беше ли Симеон изпуснал вече един заподозрян. Сега бе допуснал да се случи отново.

– Прибирам се вкъщи – каза накрая писарят. – Уморен съм, гладен съм и съм мръсен. Ако искаш ела заедно с мен. Може да тичаш след коня на Невестулката – Климент ядно сръга животното си с пети и препусна по улицата.

Корсис се бе прибрал преди тях. На масата бе поставен шесторък свещник, чинии, чаши, кана с вино и остатъци от печено. Помощникът на писаря явно не бе успял да дочака господаря си за вечеря.

– Тук ли е? – попита писарят. Корсис кимна с пълна уста и посочи към горния етаж.

– Сложих я във вашето легло! Беше в безсъзнание, но вече е добре. Спи и диша ритмично. Залостил съм всички прозорци и врати както ми наредихте. Не съм се отделял от нея от как я донесох. Слязох само за минутка да хапна. От сутринта не съм ял нищо.

Без да чака повече обяснения, Климент кимна с глава и се затича по стълбите. На леглото му, обърната към стената, спеше Аврора. Момичето изглеждаше чудно красиво в съня си и писарят го гледа няколко дълги мига, преди пухтенето на Симеон да огласи цялата къща.

Военният беше капнал. Подпираше се с едната си ръка на вратата, другата висеше безпомощно отпусната пред него. Лицето му бе зачервено и плувнало в пот, гърдите му се вдигаха учестено.

– Не биваше да ме карате да тичам така! – оплака се той и с благодарност пое подадената му чаша с разредено вино.

– Ти пък не трябваше да оставяш момичето да изчезне! – сряза го Климент. – Ако си гладен, седни да похапнеш.

Симеон объркано завъртя очи.

– Ами момичето!? Какво ще стане с него? Не ви ли е грижа за Аврора?

– Грижа ме е! Но нямам намерение да гладувам, заради грешките на другите – отговори му писарят и си отряза парче месо. След което погледна тресящия се от притеснение и възбуда Симеон и му стана жал за него. – Успокой се! Момичето е в безопасност. В момента спи в леглото ми на горния етаж, а Невестулката го пази!

– Тя е тук?! – чигатът скочи и разплиска вино по дрехите си, но не му обърна внимание. По лицето му се разля облекчение, вмесено с недоверие. – Как така?

– Първо седни, успокой се и се нахрани – Климент подаде на Симеон чиния с месо. – Печеното е изстинало, но е вкусно. А що се отнася до Аврора, обяснението е просто. Ясно е, че някой иска да я убие. Днешният ден бе много удобен за това. Градът е пълен с хора, навсякъде цари бъркотия и напрежение заради предстоящите екзекуции. Патрулите не са по обичайните си места, войниците имат нови задачи. Затова оставих Корсис със задача да я следи. Не че нямах доверие на войниците ти, Симеоне, но помощникът ми е по-добър от тях.

– Ще ги накажа! – зарече се чигатът. – Ще ги пратя за два месеца да копаят дигата на Външния град. Не! За три! Да се изложат и да ме злепоставят по този начин! След това ще обикалят улиците на Плиска като обикновен патрул! Но какво всъщност се е случило?

Климент кимна и посочи младежа.

– Предполагам, че сега ще разберем.

Корсис лесно следваше момичето. Макар заради екзекуциите навсякъде да бе пълно с хора, които коментираха залавянето на Батой и бандата му, смъртта на Винех и как властта покварява служителите си, помощникът на писаря нямаше особени проблеми. Облечена в ярка жълта дреха, Аврора се открояваше дори в бутаницата пред сергиите. Търговци, доволни от насъбралата се тълпа, бързаха да продадат стоките си, джебчии и крадци шареха в тълпата и младежът здраво стисна кесията си.

За да му е по-интересно Корсис превърна следенето в игра, чиито правила сам си измисли. Целта беше без да изпуска момичето от поглед, да не се блъсне в никой от тълпата на площада. Това не беше лесно, защото в желанието си да видят по-добре кървавото зрелище, всички се бутаха напред.

На Корсис на няколко пъти му се налага да се отдръпва от юмруците на тези, които бяха превърнали караницата в бой, веднъж за малко щеше да падне, докато покрай него се шмугна крадец, прегърнал овнешки бут, но това само изостряше интереса му.

Момичето също го улесняваше. Аврора не бързаше за никъде, пробиваше си път сред тълпата като принцеса и рядко спираше пред някоя от сергиите, за да разгледа изложената стока. Помощникът на писаря с удоволствие не сваляше поглед от нея. Слънчевите лъчи си играеха с косата на девойката, карайки я да блести, движенията ѝ бяха плавни и грациозни, лицето ѝ или поне това, което виждаше от него Корсис, бе чудно хубаво. Младежът се усмихна. Задачата бе лесна и приятна.

Аврора не купи нищо, а само клатеше глава и подминаваше нататък, обикаляйки няколко пъти площада, въртейки глава, все едно търси нещо. Зад нея, мързеливо се влачеха няколко войници, които обръщаха повече внимание на търсещите клиенти проститутки, отколкото на повереницата си.

Внезапно поведението на момичето се промени. Аврора се огледа през рамо, видя, че стражите не ѝ обръщат внимание, плъзна се като сянка между две от сергиите и изчезна в уличката зад тях. Войниците, които я следваха, полузаспали под следобедното слънце, въобще не забелязаха какво се случва. В първия момент Корсис също не разбра, че Аврора я няма. След това се хвърли напред, разблъсквайки хората се втурна след бегълката.

Помощникът на писаря бързо огледа малката уличка, на която се озова. След шумотевицата на площада, тя му се стори пуста и празна. Жълтата дреха на Аврора се мерна за миг, преди да изчезне зад ъгъла. Корсис се затича, за да не я изпусне.

Момичето беше спряло и се взираше в парче пергамент, което стискаше в ръка, след което решително продължи напред. Аврора подмина източната порта, вървейки покрай стената, докато не стигна до стар, изоставен кладенец, закован с дъски. Мястото бе самотно и усойно. Купчини с плевели бяха избоили покрай стената, високи храсти и няколко дървета правеха мястото идеално за засада.

Момичето спря, огледа се отново и след като не видя никой бавно накъса пергамента, който държеше в ръката си на парчета.

"Нищо" – помисли си Корсис. – "След това ще ги събера и ще ги дам на господаря. Той със сигурност ще успее да разчете какво е написано на тях."

За негово разочарование, Аврора повдигна една от летвите, с които бе запушен кладенецът и започна да хвърля в него накъсаната карта.

Стиснал ядно устни, Корсис се притисна още по-плътно до ствола на дървото, зад което се криеше. Явно нямаше да има какво да занесе на господаря си.

Нападението го свари неподготвен.

Преди Аврора да успее да изхвърли последното парче пергамент, от близкия храсталак изскочиха трима души. С високо вдигнати над главите дървени палки, те се насочиха към стоящото до кладенеца момиче.

Корсис извика задавено, изскочи от прикритието си и вадейки меча си се хвърли напред. Знаеше, че няма как да стигне до нея преди нападателите ѝ. Не носеше и лък или арбалет, защото не мислеше, че задачата му ще го изисква.

– Аврора! Внимавай! – извика Корсис, забравил че момичето не разбира и дума български. Как можеше да му помогне?

Оказа се, че няма нужда от помощ.

Момичето бръкна в гънките на дрехата си, извади от там къс нож, който проблесна за миг в ръката ѝ, преди да полети и да се забие в гърдите на единия от нападателите. Мъжът с вик падна на земята, загърчи се и бързо замря. Без да изчака да види резултата от атаката си, Аврора се хвърли с дрезгав вик към нападателите си.

"Наистина е дива! И много смела! И красива" – стрелна се през ума на тичащия Корсис, който неочаквано усети как в сърцето му освен страх, се появява и някакво друго чувство.

Атаката на момичето стресна убийците и те спряха стъписани за миг. Това бе достатъчно на Аврора, която скочи с двата крака напред и удари единия от мъжете в гърдите.

В този момент иззад близките дървета се показа ниска закачулена фигура, която изпищя:

– Убийте я! Убийте я веднага!

Окуражен от виковете, последният нападател замахна с палката си към главата на момичето. Аврора успя да отклони глава, но палката я удари от страни и момичето се свлече на земята.

Убиецът вдигна оръжието си за втори удар, но в този момент Корсис най-после го достигна и заби меча си в гърлото му. Мъжът се свлече на земята, а помощникът на писаря се хвърли към поваления нападател. Удареният в гърдите мъж се изправяше с пухтене, закачуленият беше изчезнал.

Мъжът се огледа замаяно, видя труповете на двамата си другари, хвърли палката си към Корсис и побягна.

Помощникът на писаря не знаеше какво да прави. От една страна му се искаше да преследва убийците, от друга не можеше да изостави раненото момиче.

– Стой! Предайте се в името на княза! – изкрещя Корсис след бягащите, прекрасно съзнаващ, че те няма да спрат. След миг нападателите вече ги нямаше.

Помощникът на писаря се надвеси над момичето и сложи пръст върху вената на врата ѝ. Пулсът на Аврора бе силен и постоянен. Една къдрица бе паднала на челото ѝ придавайки му буен и непокорен вид. Устата на Аврора бе отворена и на младежа внезапно му се прииска да се наведе и да я целуне.

Вместо това приклекна и я подхвана през кръста. Трябваше да я отнесе на безопасно място. Докато я вдигаше, видя под нея последното парче от накъсания пергамент. На него, очертани в кръг, ясно се виждаха руните

– Анищар! Знакът на Юпитер! – Климент гледаше ту положеното на леглото му момиче, ту парчето, което държеше в ръката си – Какво може да значи това?

Корсис вдигна рамене. Той също познаваше символа, с който се бе сблъсквал в катакомбите на Плиска, докато преследваха ловеца на глави Шун, но нямаше представа защо и как е попаднал в ръцете на Аврора.

Помощникът на писаря бе донесъл припадналото момиче направо в къщата. Натоварени на каруци бяха пристигнали и труповете на двамата убити нападатели. Климент, Корсис и Симеон огледаха телата, но не откриха нищо, което да им помогне. Мъжете бяха облечени в обикновени кожени панталони, на краката си имаха ботуши, ленените им ризи бяха пристегнати с широки колани. Оръжията им също не издаваха нищо – обикновени дървени палки, които можеха да се намерят навсякъде. Това, което привлече вниманието на писаря, бе татуировка върху ръката на единия от убитите. Между палеца и показалеца си мъжът имаше нарисуван малък паяк.

– Обикновени наемници – отсече писарят. – Лесно могат да се намерят във всяка кръчма в северната част на града. Предполагам, че този е бил от хората на покойния Лаца Паяка. Чувал съм, че много престъпници си правят една и съща татуировка, като принадлежност към бандата, в която се числят – Невестулката кимна. – Този, който им е платил, е искал нападението да изглежда като нещастен случай. Затова не са използвали лъкове или мечове, а палки. Ако не ги беше спрял, сигурно щяхме да намерим момичето смазано под някоя каруца, без да знаем какво точно се е случило.

– Не ги спрях аз – поклати с уважение глава Корсис. – Тя се справи сама! Само да я бяхте видели как метна ножа и тресна втория нападател с крака в гърдите, господарю! Не съм виждал такова изпълнение! Камо ли от жена. Къде ли се е научила? Ще трябва да я питам как точно го направи. Може да знае и други номера, на които да ме научи. Как мислите, дали ще се съгласи да ме тренира?

Климент озадачено изгледа помощника си. Не беше виждал Корсис толкова ентусиазиран. Дали зад интереса му към раненото момиче се криеше само желанието да подобри уменията си или имаше и нещо друго?

– Ще трябва сам да я попиташ. Ако намериш начин да се разбереш с нея. Но преди това трябва да помислим за друго – какво свързва Аврора със знака на Юпитер-Анищар?

– И двете са над нас – бързо отговори Корсис. – Аврора е Богинята на зората, Юпитер е римският Бог на небето! Може това да е връзката.

– Не забравяй, че не знаем как се казва момичето – напомни му Климент и помощникът му помръкна. – Аврора получи името си от стражите в затвора. Но явно руната значи много за нея. Иначе едва ли би поела подобни рискове. А и става дума за планета, не за римския Бог. Но това едва ли има значение.

Корсис погледна господаря си неразбиращо.

– Помисли! Аврора знае, че някой се опитва да ѝ навреди. Въпреки това рискува да отиде на тайна среща. Вероятно се е надявала, че ще разбере или види нещо много важно.

– Но как са я подмамили? Тя не говори никой от познатите езици. Как убиецът се е свързал с нея.

– Именно! – Климент щракна с пръсти. – Предполагам, че се е случило следното: По някакъв начин Аврора е получила карта с мястото, където трябва да отиде. Било е нещо просто и ясно, така че да може да го намери лесно. Както и сам се убеди, дори близо до двореца има достатъчно подходящи места, където да устроиш засада.

Корсис кимна.

– Това е бил пергаментът, който си видял да гледа и който е унищожила. Бил е подписан със знака на Юпитер – единственото нещо, от което сме сигурни, че се интересува момичето. Ако си спомняш, Аврора е повтаряла думата, когато се е опитвала да влезе при Гостун. Явно е решила, че рискът си струва. Взела е предпазни мерки, като се е въоръжила.

Корсис замислено кимна. Явно бе станало така, както казваше господарят му. Затова убийците не успяха да изненадат момичето.

Писарят остави Симеон да обсъжда с помощниците му как могат да разберат кой е бил закачуленият човек в храстите и забърза към двореца. Може би убиецът също като Аврора търси нещо и сега е моментът да го вземе? Климент се прокле за глупостта си. Ако не се бе правил на важен пред чигата, карайки го да тича след него до дома му, тази мисъл може би щеше да му хрумне и по-рано. Нищо чудно убиецът да го бе изпреварил.

Нищо в стаята на момичето не подсказваше, че тя е била претърсвана. Стаята бе чиста, подредена и скромно обзаведена. Леглото под прозореца бе застлано с тънка кожена покривка без орнаменти, до него имаше дървена кофа, по куките на стената висяха обикновено наметало и кожен панталон. На масата стоеше празна кана за вино, оловна чаша и няколко нащърбени чинии.

Климент вдигна капака на сандъка в ъгъла, но единственото нещо, което откри в него, бе жълтата кожена кутия, в която Аврора бе донесла зловещия си товар.

Писарят я занесе до масата и дълго я разглежда, но не откри нищо интересно. Кутията бе почти като куб, изработена от дебела свинска кожа, боядисана в жълто. Вътрешните страни миришеха на гнилоч, на няколко места имаше тъмни петна, които писарят предположи, че са следи от кръв.

Климент вдигна кутията срещу светлината, завъртя я от всички страни, но не видя нищо интересно. Внимателно опипа всичките ѝ страни, нагря ги на пламъка на свещ, опита се да пъхне ножа си в някой от ъглите, но резултатът бе същият. Накрая върна кутията на мястото ѝ. Напразно се беше надявал, че поне тя ще му подскаже нещо или ще намери в нея връзка със символа на Юпитер – Анищар.

Легна на леглото, загледа се в дървения таван и остави мислите му да се реят из стаята.

Трябваше да подхване нещата от друга страна. Трудно щеше да разбере кое е момичето и от къде идва, но очевидно в Плиска имаше някой, който се страхуваше от него. Някой, който знаеше коя е Аврора и защо е в Плиска. И се опита да я убие, преди да е проговорила.

Писарят остана загледан в нащърбения таван и дълго обмисля възможните варианти и хипотези. Накрая скочи на крака, грабна жълтата кутия и без да се обръща напусна стаята. Бе решил какво да прави.

Въпреки чистките, малко неща се бяха променили във "Вълшебната подкова". Подът бе все така мръсен, стените обвити в сенки, из въздуха се носеше миризма на вкиснато. Около масите бяха насядали съмнителни типове, които си шепнеха, кръчмарят зад тезгяха беше нов, но и той гледаше подозрително всеки новодошъл. На масата в дъното, където навремето бе седял Лаца Паяка се бе разположил друг човек. Той бе висок, с едър кокал, гладко обръсната глава и жестоки дръпнати очи. По издуващите се жили на врата му бяха татуирани знаци, които трудно се различаваха под костената му огърлица. Мъжът бе облечен с проста кожена дреха, на пояса му висеше меч. Много по-заплашително изглеждаше железният боздуган с остри шипове, поставен на масата пред него.

Климент бутна дървената врата и с широки крачки влезе в помещението. Този път не правеше опити да скрие истинската си самоличност, нито меча и камата си, закачени на бойния му колан.

Писарят спря в средата на помещението, примижа докато очите му свикнат с тъмнината и бавно се огледа. Забеляза великана, седнал на мястото на Лаца, кимна с глава сякаш на себе си, прекоси стаята и без да обръща внимание на внезапно настаналата тишина се настани срещу него.

– Ти си Аспар, нали? – попита той и постави меча си на масата. – Симеон ми каза, че засега няма в какво да те обвини. Което може би е комплимент.

Бандитът погледна недоверчиво писаря, след което се разсмя:

– Трябва да си много смел или много глупав, за да идваш тук и да говориш подобни неща. Вероятността да си тръгнеш жив не изглежда много голяма.

– Съмнявам се! Ако направиш това, което искам, мога да спра гоненията, на които сте подложени през последните дни. Кръчмата е обградена от войници – писарят извади малка свирка, а мъжът срещу него завъртя очи. – Няма как да се измъкнете, Аспар! Ако не отговориш на въпросите ми, трябва само да я надуя и ти заедно с останалата паплач в тази дупка ще бъдете оковани във вериги и предадени на княжеския съд. Както може би сте чули, Борис не е много сговорчив напоследък – писарят изчака всички да осъзнаят добре думите му. – Аз съм Климент, писар на княза. От теб зависи какво ще се случи

– И така да е, Клименте, писарю на княза! Преди хората ти да дойдат, ти отдавна ще си мъртъв! – Аспар хвърли бърз поглед към тайната врата, през която навремето се бе измъкнал Лаца.

– Знам за тайния изход – сряза го Климент. – Там също има войници, така че не се надявай да избягаш! Ти решаваш – да ми отговаряш на няколко въпроса или всички да умрем. И не бъди сигурен, че ще успеете да ме убиете преди войниците да дойдат – писарят извади меча си. – Какво да бъде?

Аспар се облегна назад на стола си, скръсти ръце пред широките си гърди и се загледа в Климент. След това се наведе напред, махна с длан, разсмя се отново и извика:

– Кръчмарю! Кана от най-доброто ти вино за мен и моя нов приятел! Двамата имаме да си поговорим. Какво искаш да знаеш, писарю? Питай и ще ти отговоря.

Без да прибира меча си, Климент също се приведе напред.

– Вчера близо до пазара е била нападната Аврора – чужденка, която живее в двореца...

– Знам коя е – прекъсна го Аспар.

– Тогава трябва да знаеш и кои са наемниците, които са се опитали да я убият. Един от тях носи същия знак, който и ти имаш до палеца си – паяк! Като теб са били хората на Лаца.

Бандитът вдигна ръката си и я заразглежда сякаш я вижда за първи път.

– Казвах му на стареца, че татуировката ще ни издава – въздъхна той. – Но старият глупак много държеше всички да имаме един и същи знак. Твърдеше, че той ще ни обединява и дава сила. Няма да отричам. Чух за нападението и не крия, че става дума за трима от хората ни. За жалост последният е избягал. Страх го е да се появи пред очите ми или се срамува, че едно момиче се е справило с трима мъже, наричащи себе си майстори на меча.

– Кой ги нае?

– Не знам – Аспар вдигна помирително ръка. – Наистина не знам. Сега ще ти кажа как точно стана. С мен се свърза посредник. Той ни обясни за какво става дума. След като уговорихме сумата, ми донесе кесия с предплата и каза къде и кога можем да намерим жертвата.

– Не може да не си бил любопитен кой е поръчителят.

– Вярно е. Бях. Но посредникът не знаеше или не искаше да ми каже. Единственото, което успях да изтръгна от него, е, че този, който иска да убие Аврора, е нисък и слаб. Ходел загърнат с наметало и ниско нахлупена качулка, така че да не се вижда лицето му. Имал много красиви ботуши – от еленова кожа с червени маниста.

– И къде мога да намеря сега този посредник – Климент се надигна от мястото си.

– Не можеш! – засмя се Аспар. – Сделката бе толкова изгодна, че той сам поиска да се включи в нападението. След което помощникът ти го е убил.