Гладиаторите на Есмералда

20

Полет 461 от Атланта закъсня почти с час при пристигането си в Есмералда и Лувейн беше бесен. Един Лов, който се оказа доста изтощителен, беше точно по средата си, а братовчедка му Джасинт, студентка последна година в Бенингтън, в последния момент бе решила да прекара ваканцията си при него.

Джасинт винаги избираше неудобно време да му дойде на гости. И миналата година се беше наканила в последния момент и Лувейн беше сигурен, че именно допълнителните грижи по приготвянето на втората спалня за нея са нарушили темпото му и са станали причина да извърши такова нескопосано Убийство, че го разкритикуваха не само във вестниците, а дори и съчувствено настроеното „Ловно шоу“, където самият церемониал-майстор Гордън Филакис нарече Убийството неволна вивисекция и добави, че Лувейн е демонстрирал грациозността на кон, препънал се в къртица.

И наистина Жертвата му миналата година носеше очила с дебели стъкла и опитът на Лувейн да го съсече със сабя от гърба на кон успя само защото конят се подплаши и се строполи върху човечеца. Лувейн много не обичаше да си спомня за това. Така бе поставено началото на поредица от случаи на лош късмет.

Запитал се бе дали да не изпрати Сузър, Търсача си, да я посрещне, но знаеше, че Джасинт ще се обиди и вероятно ще го спомене на майка му. Майката на Лувейн живееше сама в Шарън, щата Кънектикът, след смъртта на съпруга си и контролираше оставеното под опеката й семейно имущество, откъдето и Лувейн черпеше средства.

Сара Доубри изцяло не приемаше философията на Ловния свят. Казвала бе по различни поводи, че само бедните трябва да се избиват, тъй като богатите са прекалено ценни, за да бъдат жертвани. Лувейн обаче беше либерал — той смяташе, че всеки има правото да убива другите, независимо дали са богати или бедни.

Най-добрата приятелка на Сара Доубри бе Елън Джоунс, майката на Джаки. Ако Джасинт докладваше вкъщи, че заради опитите си да убие някого Лувейн е бил толкова зает, че не я е посрещнал на летището… Е може и да не променеше положението, но все пак защо да рискува толкова важно нещо като парите?

И ето го, седи в наблюдателната кула на летището, пуши цигара след цигара, докато най-после самолетът не се спусна от ясното синьо карибско небе, оставяйки след себе си тъмен облак от изгорели газове.

Джасинт се появи на изхода. Беше двадесетгодишна, слаба, средна на ръст, с модерно подстригана къса, лъскава черна коса, хубави черти и тънки карминеночервени устни.

— Лувейн, скъпи, колко се радвам! С такова нетърпение очаквах отново да те видя!

Джасинт не харесваше Лувейн кой знае колко, но с удоволствие идваше в Ловния свят, а Лувейн имаше страхотен апартамент в непосредствена близост до централния площад.

— Джасинт, толкова ми е приятно! — Той винаги я наричаше с цялото й име. — Ако не възразяваш, съкровище, веднага отиваме в апартамента. По средата на един Лов съм, знаеш как е. Ще пратя някой за багажа ти.

Лувейн беше тридесет и четири годишен, среден на ръст, с рядка сламеноруса коса и толкова светли вежди, че почти не се забелязваха. Баща му беше преуспял борсов агент в Нюхейвън, Кънектикът, а след пенсионирането си — прочут Ловец, който имаше заслугата за 12 Убийства, преди някакъв Ловец турчин да го размаже с автоматичната си пушка марка „Стен“ върху една количка с ордьоври.

Майката на Лувейн, Сара, светска дама, която се гордееше с осминката си ирокезка кръв, остана в Шарън, за да управлява семейното наследство и да купува и продава антики — хоби, с което винаги бе искала да се занимава. Лувейн притежаваше просторен, красив апартамент в центъра на Есмералда и малка вила на острова. Имаше всичко, което човек може да пожелае, освен удовлетворението, което доставя добре свършената работа.

Той показа на Джасинт стаята й и седна пред работната си маса. Обичаше да си играе с оръжията си. Особено бе привързан към три от тях: тридесет и три калибровия „Уебли-Мартин“, малката „Берета“ с две цеви, която стреляше с куршуми 44-и калибър, и пистолета за стрелба по мишена с дългата цев. На масата му лежаха още няколко разглобени пистолета, а на стената върху лавицата от абанос бяха подредени други. Във въздуха се носеше миризмата на машинно масло.

Джасинт Джоунс се върна във всекидневната. Тя се опъна на един диван с крака във въздуха и пепелник на масичката до нея, в който димеше цигарата й. От мястото си Лувейн виждаше само върха на гладката й черна коса и обутите й в чорапи крака, които се мяткаха безцелно, докато тя четеше някакво модно списание, донесено от самолета.

Телефонът иззвъня. Лувейн посегна към него, но Джасинт вдигна слушалката на телефона, поставен на малката масичка до главата й.

— Сали? Ти ли си, скъпа? Да, току-що пристигнах, не е ли вълнуващо? Разбира се, че ще отида на Ловния бал. Какво ще си облечеш?

Лувейн й правеше зверски гримаси и жестикулираше към телефона.

— По-добре да ти се обадя по-късно — каза Джасинт. — На Лувейн му трябва телефонът. Доскоро.

Тя затвори и се обърна към Лувейн:

— Така добре ли е?

— Извинявай — каза Лувейн. — Но чакам да ми се обади моят Търсач.

— Не се тревожи, той ще те търси, докато не те намери.

— Нищо не разбираш — отвърна Лувейн. — Всичко е въпрос на уцелване на момента.

— Кого преследваш в момента?

— Някакъв човек на име Елдридж Тачър.

— Не съм чувала за него.

— Не е местен. От Лос Анжелос е. Това му е третият Лов.

— Жертва ли е или Ловец?

— Той е Жертвата. Много пъргаво дребно човече с бяла коса. Занимава се с филми, струва ми се. Според това, което успях да науча, някои от ходовете му били особено хитри.

— Още ли използваш Ото Спанглер за Търсач?

Лувейн поклати глава.

— Той загина при автомобилна катастрофа миналия месец, докато изпълняваше Задължението си за Безразсъдно шофиране.

— Никога не съм можела да разбера този обичай.

— Не всички обичаи имат някакво основание.

— Кого използваш сега?

— Ед Сузър. Срещала ли си го някога? Пълен мъж с глава като пъпеш, родом от Кий Уест.

Джасинт поклати глава.

— Не ми звучи нито познато, нито интересно. Защо не използваш Том Дреймор? Винаги си говорил с голямо уважение за него.

— Той е зает тази седмица.

— Прекалено зает за тебе? Трудно ми е да го повярвам, като имам предвид колко плащаш.

— Том няма нужда от работа. Напоследък имаше много успехи. Опитах се да го наема, но той все не си беше вкъщи и не ми се обади. Мисля, че ме избягва.

— Защо би го направил?

— Ти не беше тук, Джасинт. По време на последния ми Лов отсъстваше.

— Ти точно го организираше, когато се върнах в Бенингтън. Какво стана? Нали спипа оня тип?

— Разбира се. Иначе нямаше да седя тук, нали?

— Тогава какъв е проблемът?

— Ловните рефери се произнесоха, че Убийството било неелегантно. Само защото трябваше да довърша онзи с ловджийска пушка.

— Но правилата не го забраняват, нали?

— Разбира се, че не. Съвсем законно е. Но те се ядосаха, защото го направих на пихтия пред Сградата на гостоприемството точно когато минаваше група туристи. Няколко групи отказаха резервациите си. Но защо аз да съм виновен? Всъщност какво друго очакват? Като са толкова гнусливи, да не идват тук. Господ ми е свидетел, че това, което правим в Ловния свят, за никого не е тайна.

— Нали няма наказание за неелегантно Убийство?

— Не. В Ловния кодекс изрично е упоменато, че можеш да премахнеш човека си по какъвто искаш начин. Но за стил се дават точки, не забравяй и Наградата за най-добър боец на годината, която се дава за най-доброто Убийство, а също и Голямото разплащане. Никога няма да ги получа.

— Горкичкият Лувейн — посъчувства му Джасинт.

— Виж сега, това не е шега работа. Ти не беше тук по време на първото ми Убийство. Всички казаха, че не са виждали нищо подобно досега. Използвах само един пистолет за стрелба по мишени, калибър 22, и можех да стрелям с която ръка си поискам. Едно време премахвах тези типове, преди да разберат откъде идва ударът. Хората предсказваха, че ще спечеля най-високите отличия. Непрекъснато пишеха за мен в списанията и ми вземаха интервюта от телевизията. Но после нещо се обърка. Бях все така добър на стрелбището. Но в истинската битка се стягах, пропусках изстрела в главата, пропусках изстрела в сърцето, като едва не се оставях да ме убият. Джасинт, това наистина ме притеснява. Не става въпрос само за мене. А и за честта на семейството.

— Може би този път ще се получи добре — предположи Джасинт.

— Ужасно се нуждая от това. Чудех се дали да не отида на психиатър по този проблем. Не съм го казвал на никого освен на тебе. Понякога си мисля, че просто остарявам.

— Да остаряваш? На тридесет и четири? Не ставай глупав! — Според нея Лувейн наистина започваше да поостарява, но тя запази мнението си за себе си.

— Не се чувствам стар — продължи Лувейн. — И все пак…

Точно в този момент иззвъня телефонът. Лувейн сграбчи слушалката, изслуша другия, каза: „Добре, Сузър“, и затвори. Намъкна си специалното яке с допълнителните джобове за оръжие.

— Трябва да тръгвам.

— Може ли да дойда с теб?

— Не, ще се видим по-късно.

— О, стига, Лувейн. Толкова дълго ме нямаше, че ще се почувствам наистина у дома, ако гледам как извършваш Убийството си. Може да ти донеса късмет.

— В никакъв случай — възпротиви се Лувейн. — Присъствието на жени по време на Лова е лош знак. Ще ти разкажа всичко, като се върна.

Той я отпрати набързо. Джасинт никога не го бе виждала толкова нервен. Надяваше се, че този път всичко ще мине добре. Той изпадаше в ужасно настроение, когато Убийството излезеше нескопосано. Повечето мъже са такива.