Гладиаторите на Есмералда

41

Олбъни не обичаше да ходи никъде без колата си. На човек му беше отреден ограничен период от време на земята, в който можеше да кара ламборджини, и той искаше да се възползва от всяка минутка. Професионалното благоразумие обаче надделя над личните му предпочитания. С Картата за предателство в джоба той набързо избра маскировъчни дрехи за себе си и Харолд. После тръгнаха за Централна гара и пристигнаха точно навреме за влака в 7,15 за Санта Марта — малко селце близо до мястото, където бе вилата на Лувейн.

Влакът беше пълен със селяни, облечени в черно, понесли големи плетени кошници, натъпкани с наденици и плодове на хлебно дърво, двата специалитета на острова.

Когато Ловният свят получи независимост за острова, първият подтик на Основателите бе да изритат всички от острова, така че да се започне на чисто в демографско отношение. След продължителни дискусии бе решено, че на острова му трябва селячество. Но не какво да е. Есмералда се нуждаеше от истински добри селяни, доволни от съдбата си и безразлични към богатството и лустросания начин на живот, които ги заобикалят. Основателите знаеха, че истинските добри селяни няма да им излязат евтино, но нищо друго нямаше да придаде този нюанс на малко старомодно раболепие, така ценено в съвременния свят.

След дълго търсене на души бе решено да бъдат внесени южноевропейски селяни, които носят барети. Влязоха в контакт с испански и италиански работни бюра, разпратени бяха съобщения из Андалусия и Мецоджорно, кандидатите бяха проучени и най-добрите от тях бяха изпратени в известното „Училище за селяни“ в Цюг, Швейцария, за окончателно лустросване.

Селяните в Есмералда почти не се занимаваха с истинска работа. Основната им функция беше декоративна. Досадните задачи, като оране, плевене, сеене, жънене и извозване на тор, бяха поети от правителствените роби. Единствената работа на есмералдските селяни бе да изпълняват народни танци в неделя и да прекарват голяма част от времето си в наливане със „Слог“, смесицата от вино и бира, която производителите в Есмералда напразно се опитваха да популяризират.

Те прекарваха много време и в хвалби кой колко е богат и мъжествен, докато жените им вкъщи печаха цели прасенца, пълнени с кочани царевица.

Националните им костюми бяха създадени от Джики в Холивуд и включваха широки поли, торбести панталони и тесни обшити елечета.

Децата на селяните бяха проблем. Разбира се, с децата е така, но скоро след пубертета ги изпращаха в търговски училища в Кашмир и всички бяха доволни.

Един наблюдателен човек щеше да забележи две увити в плащове фигури да слизат от влака в Санта Мария дел Кампо, селце в полята на Есмералда, на около осемдесет километра от града. Те отидоха направо в „Синият Бофър“, най-голямата кръчма в селото, и тихо размениха няколко думи със съдържателя. Единият от пришълците, висок, красив мъж с голяма фалшива брада, показа на бармана нещо, което здраво стискаше в ръка. Барманът го зяпна. После на лицето му се изписа лукаво изражение.

— Е, че к’во от туй? — попита той. Беше изкарал една година в „Училището за селяни бармани“ в Северна Англия и това личеше от говора му.

— Искаме да се срещнем с Антонио Фериа — каза мъжът с брадата.

— Амчи той е зает, прислужва на едно събиране на хълма, шъ знаете.

— Знам наистина — една шумоляща банкнота изникна между пръстите му. — Доведи ми го, бъди така добър, а?

Барманът взе банкнотата, преви гръб в знак на благодарност и отиде при телефона.