Гладиаторите на Есмералда

22

Изпитанията на Ловците се провеждаха всеки ден между девет и четири часа в допълнителната сграда на Ловната академия, ниска бетонна постройка зад централната сграда. Нора настоя да изпрати Харолд чак до входа.

— Слушай, Харолд — каза тя, — сигурен ли си, че искаш да го направиш? Щом издържиш Изпитанието, вече си зачислен в Лова и не можеш да си промениш решението. Компютърът ще изпрати името ти на противника ти не по-късно от няколко дни. Няма да те оставят да напуснеш острова, докато не убиеш или — знаеш какво.

— Знам — каза Харолд. — Дойдох тук, за да участвам в Лова и да спечеля нещичко и точно това смятам да направя.

— Имам някои приятели тук — каза Нора. — Сигурна съм, че мога да ти намеря работа като барман. Бакшишите наистина си ги бива. Няма да ти е зле.

Харолд поклати глава.

— Не съм дошъл чак тук, за да седя зад бара.

— Не искам да те убият!

Тя се притисна до него за миг. В сините й очи имаше сълзи. Харолд я прегърна, а после отстъпи назад.

— По-добре ме почакай в апартамента. Ще се върна право там, щом мина оттук. Довечера отиваме на празненство.

— Какво празненство?

— Олбъни каза, че това е Празничният бал на Ловците. Било нещо много специално.

— Празничният бал! Събитието на годината? О, Харолд, толкова се вълнувам! Но аз нямам какво да си облека.

— Все ще намериш нещо — каза Харолд. — Ще се видим по-късно.

Той я целуна леко и влезе в сградата.

Един служител на име Бакстър помогна на Харолд с формулярите. Бакстър беше едър и много дебел и имаше вид, като че ли всеки момент ще роди някоя диня. Имаше пухкава черна коса и носеше малки проблясващи очила. Когато Харолд свърши с попълването, той го отведе през една врата с надпис „Изпитания на Ловци“ по някакъв коридор до голяма стая, осветена от закачени за тавана флуоресцентни лампи. На другия край на стаята имаше ярко боядисана врата с табелка „Вход за Къщичката на чудесата и Изпитанията“.

— Оттам трябва да минеш — уведоми го Бакстър. — Право през вратата, а после по коридорите. Пътят е само един, така че не можеш да се загубиш. Не можеш да се върнеш, щом влезеш веднъж.

— А какво да правя вътре?

— Всичко, което се наложи, за да се защитиш. Това ще ти потрябва.

От някакъв рафт на една от стените той подбра тежък ковашки чук с дълга дръжка и го подаде на Харолд.

— Когато излезеш от другата страна — ако приемем, че всичко мине както трябва, разбира се, ще ме намериш там.

Харолд кимна, претегли на ръка чука, погледна към вратата.

— А какво ще ми се случи вътре?

— Най-различни неща — отговори Бакстър. — Не ми е разрешено да ти кажа нещо по-конкретно.

— И това ли е единственото оръжие, което мога да взема?

— Точно така.

— Кога ще получа премията за Ловец?

— Веднага след изпитанието. Ако бъдеш ранен по време на пробния етап, но се сметне, че можеш да бъдеш закърпен, парите ще отидат за покриване на болничната ти сметка. Ако бъдеш убит, парите ще бъдат изплатени на лицето, което си посочил във формулярите.

Харолд бе определил Нора за своя наследница.

— Често ли се случва някой да бъде убит по време на пробния етап? — поинтересува се той.

— Толкова често, колкото пожелаем — отговори му господин Бакстър.

— Моля?

— Имам предвид в статистическо отношение. Никога не се месим в отделните Изпитания.

— Тогава какво искате да кажете с това „статистическо отношение“?

— Трябвало е да прочетете брошурата — укори го Бакстър. — Съветът на Ловния свят определи броя на Ловците и Жертвите, които в даден момент могат да се състезават в града без опасност за другите. Ако позволим на прекалено много хора да се бият по едно и също време, резултатът ще бъде неуправляем хаос. Как контролираме броя на съперниците — като съобразяваме степента на трудност на Изпитателния Курс с нуждата или липсата на такава нужда от Ловци.

— Мисля, че разбирам — каза Харолд. — А каква е степента на трудност в момента?

— Нула цяло седем десети двадесет и пет хилядни.

— Това много ли е?

— Не и в сравнение с тая отпреди три години — отвърна Бакстър.

— Добре, че е така.

— Но е по-висока, отколкото оттогава насам. Между другото, пробното ти участие ще бъде записано на видео. Можеш да се гледаш по вечерните новини, разбира се, в случай че всичко е наред. Добре е вече да тръгваш.

Харолд влезе в Къщичката на чудесата. За момент остана на входа, докато очите му свикнат с тъмнината. Вратата се тръшна зад него. Той я натисна с тяло. Беше се заключила автоматично. Предполагаше, че ще стане така.

Разпозна бръмченето на камери, което се носеше някъде над главата му. Стените слабо флуоресцираха. Коридорът продължаваше направо около десетина крачки, а после рязко свиваше. Чу някакъв кикот. Имаше нещо скърцащо в него: запис.

Той се придвижи, здраво стиснал чука. Защо точно ковашки чук?

Чу някакъв плясък над и зад себе си, извърна се и инстинктивно се наведе. Нещо с къси крила и дълга човка прелетя край него, зави и отново се спусна насреща му. Успя да види, че е някаква механична птица с мъждукащи червени очи, човка от неръждаема стомана и хищнически нокти. Хитра чудесийка, само че тромава. Той я свали с чука и я стъпка с крака. Наоколо се разнесе дрънченето на чупещите се крехки части.

Харолд продължи надолу по коридора. Следващото нещо, което чу, бе някакво влажно сумтене, което идваше някъде от тъмнината. Приличаше на мечка, макар че това едва ли бе възможно, тъй като мечки бяха останали само в зоологическите градини. Още една механична играчка, помисли си той.

Когато зави зад ъгъла, видя някакво сложно същество с тяло на козел, глава на лъв и опашка на змия. По-късно научи, че това е копие на легендарната Химера от гръцката митология.

Химерата му отвори повече работа от механичната птица. Изглежда, микрокомпютърният мозък имаше няколко схеми в повече или нещо такова. Тя се изплъзваше, нападаше и издишваше силна струя огън насреща му. Харолд отстъпи, очаквайки неприятности и отзад. Те не се забавиха. От другата страна пристигна чудовищен скорпион, подобен на онези, които някога можеха да се видят в старите японски научнофантастични филми.

Харолд заобиколи скорпиона и го тупна с чука толкова силно, колкото, без да го поврежда, да го изпрати, клатушкайки се, право в Химерата. Двете големи играчки махаха и се удряха една друга, а Харолд се промъкна край тях и продължи по коридора.

Следващите по ред бяха изкуствените плъхове и прилепи, но макар и неприятни, те не бяха особено опасни. Докато си проправяше път през тези гадини, отнесе няколко ухапвания, но се измъкна в добра форма.

Вече се чувстваше напълно уверен. Прекалено уверен може би. За малко не пострада при следващата опасност. Един воин робот, облечен от глава до пети в черно, падна от тавана точно пред него. Харолд отстъпи и едва не беше обезглавен от свистящия меч на воина. Той възстанови равновесието си и замахна с чука. Благодарение на късмета си успя да закачи крайчеца на меча му и го накара да опре гръб в стената. Преди машината да може да реагира, той я разби на парчета.

Харолд зави по следващия коридор, вече разгорещен и готов на всичко. Пред него блесна дневната светлина. Беше стигнал края на маршрута и господин Бакстър го чакаше там и отбелязваше нещо в папката си.

— Как се справих? — попита Харолд.

— Доста добре — отвърна Бакстър. — Но маршрутът беше лесен. Тази година критериите за Изпитанието бяха много ниски.

— Тогава защо се опитахте да ме изплашите с оная лекция?

— За да изпитам малко самообладанието ти още в самото начало. Не искаме и да си помислиш за отказване от Лова, щом веднъж си се записал.

— Има ли такива, които го правят?

— Разбира се. Някои хора смятат, че могат да се запишат за участие в Лова, да приберат наградата и да се ометат на бърза ръка.

— А какво може да ги спре?

— Нашата полиция, без съмнение. Никой, който се е записал в Лова, не напуска Есмералда, преди да приключи с него.

Харолд се върна в главната стая с господин Бакстър. Там му дадоха пластмасова табелка, с която се установяваше самоличността му на официално признат Ловец и която трябваше да носи по всяко време. Казаха му да бъде готов да получи известието за първия си Лов. Можеше да го очаква след около седмица или дори няколко дни, ако компютърът отново не се повреди. Господин Бакстър му даде и точно копие на „Лугер“ 38 за начало на кариерата му, но Харолд го отказа. Собственият му „Смит & Уесън“ беше достатъчно добър за него. Прилягаше добре в ръката му и беше му свикнал.

Получи и чек за две хиляди долара. Веднага щом Харолд го подписа, господин Бакстър му даде в замяна двадесет шумолящи стодоларови банкноти. Харолд излезе от Сградата за изпитания и отиде в пощата. Той изпрати хиляда долара на Кейлеб От в Кийн Вали, Ню Йорк, а после тръгна да търси Нора и да се приготвя за празненството.