Гладиаторите на Есмералда

45

Нощта обгръщаше вилата на Лувейн, непрогледна и тайнствена, пропила всичко наоколо, невъзмутима, елегантно нашепваща в мрака. Светлината на звездите и тънкото резенче нова луна слабо осветяваха сенчести групички дървета върху сивия фон на околната местност.

Във вътрешността на вилата на Лувейн бе още по-тъмно. Отвътре, в миялното помещение до кухнята, една сянка се размърда сред другите. Случаен лъч светлина, необичаен за това време на годината, разкри през силно замрежените прозорци купчина чували с картофи в един от ъглите. Един от тях шаваше.

Харолд се изправи и свали чувала с картофи. Предварително бе съблякъл униформата на селянин сервитьор и сега бе облечен в хамелеоновия костюм, който Олбъни в последния момент успя да му намери по мярка.

Хамелеоновият костюм, понякога наричан костюм „нинджа“ или traje de invisibilidad10, беше значителен напредък по отношение на традиционните маскировъчни костюми от по-ранни времена, които имаха ефект само ако човек случайно застанеше в широколистна гора по здрач. Хамелеоновият костюм осигуряваше прикритие във всякаква среда и обстановка.

Най-общо казано, той се състоеше от телевизионен екран от оптични влакна, нарязани и скроени от шивачи техници във формата на тясно прилягащи гащеризони с качулка и маска. Изграждащият ги фотонмиметичен материал посредством чудото на оптичните влакна и лазерното шивачество имаше способността да приема цветовете и нюансите на фона зад себе си, какъвто и да е той.

Хамелеоновият костюм беше най-полезен през нощта, разбира се, тъй като черното лесно се постига. Но при ярки фонове цветовете понякога се разминаваха с истинските с по пет или десет линии от спектъра. Друг път се получаваха необясними проблясвалия на студена синя светлина, които можеха да бъдат доста неприятни, особено ако човек пресича равен фон.

Разбира се, костюмът имаше вградена фина настройка за цветовете. Този, в който беше облечен Харолд, беше нов модел с автоматично превключване на мат или лъскавина.

Харолд премина безшумно през затъмнената дневна, докато костюмът му приемаше шарките на светлината и сенките, ефектът от което наподобяваше преминаването на вълна през стаята. Оръжието му — верният „Смит & Уесън“ — бе в ръката му.

Харолд чу ниско ръмжене и спря. Огледа стаята през инфрачервените си детектиращи очила и видя безспорния силует на един доберман пинчер. По гневната извивка на гърба му Харолд се досети, че това може би беше екземпляр от известната порода „Луди убийци“, от които се страхуваха всички, даже и притежателите им.

Никой не беше предупредил Харолд за добермана. Не му се искаше да убива още едно куче. А трябваше да вземе предвид и факта, че на тъмно трудно се стреля точно дори и с инфрачервени очила.

Доберманът се приближи и го подуши. След това издаде някакъв слаб гърлен звук подобно на автор, който се опитва да си събере мислите, и легна в краката на Харолд.

Едва по-късно Харолд научи, че кучето принадлежи на Фериа, а не на Лувейн и че Фериа му е подал командата да не убива влезлите през нощта, но в духа на киселото си настроение е забравил да уведоми Харолд. Типична безсмислена селска шега.

Фериа бе обезвредил кучето си не от любов към Харолд, а защото така повеляваше законът. Висшият съд на Ловния свят наскоро бе постановил, че предателството на едно човешко същество не бива да бъде анулирано от верността на животното, притежавано от него и дадено под наем на друго лице.

Харолд заобиколи отпуснатото животно и прекоси дневната. С помощта на инфрачервените очила той успя да избегне всевъзможните неустойчиви масички, отрупани с дреболии, които евентуално можеха да вдигнат шум. Той мина на пръсти край кънките на Лувейн, захвърлени небрежно на пода. Тънки като игла лъчи светлина от лампите по тавана проблясваха и се отразяваха със синя светлина по пистолета в ръката му. Въздухът беше топъл и в него слабо се носеха миризмите на печено говеждо, йоркширски пудинг и хавански пури, уханията на приятно гости. Пред него бе вратата на спалнята на Лувейн.

Харолд извади специалния магнетичен пропуск, набавен от Олбъни, и много внимателно го пъхна в процепа на дръжката на вратата. Чу се едва доловим звук, нещо между леко прещракване и тупване. Харолд си прошепна древната молитва на Ловците под нос: „Тук свършва нищото“, и се вмъкна в стаята.

През очилата си различи леглото в единия край на стаята. И тъмното очертание в него. Той насочи пистолета. Пръстът му се намести на спусъка. И в този момент светлините се запалиха.