Гладиаторите на Есмералда

46

Сега вече Харолд видя, че тъмното очертание в леглото на Лувейн представляваше старият му спален чувал, натъпкан с тениски. Самият Лувейн седеше в удобно кресло на няколко крачки зад гърба на Харолд.

— Без внезапни движения, приятелче — обади се Лувейн. — Под прицела си на полуавтоматичния ми двадесеткалибров „Ремингтън“, точно копие на модел 1100. Зареден е със заряд 1 унция от №8 и 11,5 зърна барут, а използвам и двете цеви.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Харолд.

— Защото искам да осъзнаеш, че и при най-малкото необмислено движение ще те размажа по стените.

— Стените са си твои — каза Харолд.

— Ще повикам да ми ги пребоядисат. — Но се виждаше, че идеята не му се нрави.

— Предполагам, че искаш да пусна оръжието — попита Харолд.

— Не, нищо подобно. Как иначе бих могъл да те убия, ако нямаш оръжие в ръката си? Всъщност, ако се опиташ да пуснеш този револвер, ще си получиш порцията.

— А какво ще направиш, ако не пусна оръжието?

— Пак ще те застрелям — отвърна Лувейн. — Искам да кажа, това е целта на занятието, нали? Но първо ще позлорадствам.

Харолд размисли върху думите му методично както винаги.

— Добре — каза той накрая, — предполагам, че имаш право.

— Но аз не мога да злорадствам както трябва, ако не виждам лицето ти. Обърни се бавно и дръж оръжието си насочено към пода.

Харолд се завъртя по описания начин. Лувейн беше облечен в бял копринен халат с избродирани преплетени китайски дракони. Имаше вид на човек, който се чувства удобно и доволен от себе си, седнал в спалнята си с пушка, насочена към корема на някой неканен гост.

— Аз планирах всичко това — каза Лувейн. — Сузър ми помогна, но само в подробностите. Замисълът бе изцяло мой — да накарам Фут да продаде моята собствена Карта за предателство на оня глупак Олбъни, да те подмамя тук и да наглася алармената система на фалшива тревога, така че да можеш да стигнеш до спалнята ми. Истината е, че нямаше никакъв шанс срещу мен. Защото съм умен. Признай, че е така, Харолд, ти най-добре би трябвало да го знаеш. Не съм ли умен?

— Да, умен си — каза Харолд. Никога не отказваше да похвали някого, ако похвалата бе заслужена. — Поздравления, Лувейн.

— Благодаря — отвърна Лувейн.

Настъпи кратко неудобно мълчание. После Лувейн каза:

— Трудно е, да знаеш.

— Кое?

— Да те убия по този начин. Докато просто така си стоиш тук. Не можеш ли някак си да ме провокираш?

— Не искаш ли малко прекалено много? — каза Харолд.

— Да, предполагам, че е така. Виж, имаш ли нещо против да изключиш проклетия хамелеонов костюм? Обърква цветовите стойности, очите ме заболяха от него.

Харолд изключи хамелеоновия костюм и смъкна ципа отпред. Тая щуротия беше направо задушаващо тясна, а оптичното влакно хич не го бива да попива потта.

— Е, добре — подхвана Лувейн, — струва ми се, че е време. Лоша работа. Някак си се привързах към теб, Харолд, по един особен начин.

Той вдигна оръжието. Харолд впери поглед в него.

— Моля те, не ме гледай така — каза Лувейн.

Харолд затвори очи.

— Не, и така не става.

Харолд отново отвори очи.

— Истината е, че никого не съм убивал така. При всичките ми други убийства винаги е имало много търчане напред-назад. Нали знаеш какво искам да кажа.

— Мога да си представя — помогна му Харолд.

— Тая наистина няма да я бъде — каза Лувейн. — Виж, защо не отвориш прозореца и не хукнеш да спасяваш живота си?

— А ти какво ще правиш?

— Ще изчакам една-две секунди и ще те застрелям с пушката.

— Така и мислех — каза Харолд. Хрумна му, че може би ще успее да изстреля един куршум, преди Лувейн да е стрелял с пушката. С малко късмет можеше да постигне реми — и двамата щяха да бъдат мъртви. Нещо не му звучеше много добре.

Той прекоси стаята и седна на леглото на Лувейн. Разчиташе, че на Лувейн няма да му се иска да го застреля така, та после да трябва сам да сменя чаршафите, понеже слугите си бяха отишли вкъщи за през нощта.

— Добре — приключи Лувейн, — последно злорадстване и после наистина ще трябва да приключа с теб, дори и да се наложи да спя в стаята за гости.

Значи и този последен слаб шанс му бе отнет! Харолд се напрегна в очакване на някое моментно невнимание от страна на Лувейн, което да му даде възможност да измъкне оръжието си и да стреля.

В този момент стаята бе залята от ослепителна светлина и оглушителен шум. Изненадан, Харолд се претърколи по гръб на леглото и скочи от другата му страна. Лувейн стреля както винаги по-високо от целта и улучи една от лампите на тавана. На долния етаж доберманът се давеше от лай. Въздухът замириса на печено говеждо и кордит.

Следващото, което Харолд чу, бе глас от мегафон, многократно усилен от високоговорителите.

— Ей, вие там! — каза гласът с мегафона. — Това е официално съобщение! Веднага спрете престрелката! Настоящият дуел се прекратява.

— Какво става? — попита Харолд.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Лувейн. — Никога не спират започнали вече дуели, освен ако…

— Освен ако какво?

Вратата на спалнята се отвори. Влезе Гордън Филакис, церемониалмайсторът на „Ловното шоу“, следван от озвучители, осветители и снимачния екип.

— Здрасти, момчета — каза Филакис. — Ето ни в дома на Лувейн Доубри, създател на Обратния стриптийз и Ловец с много решителност, но малко късмет, поне напоследък, а, Лувейн? Господинът с него е Харолд Ердман, млад Ловец, излязъл на първия си Лов, когото може би си спомняте от интервюто ни вчера. Как си, Харолд?

— Малко по-добре сега, когато сте тук — отговори Харолд. — Но защо всъщност сте тук?

— Приятелката ти, Нора Олбрайт, ни се обади и ни препоръча да обърнем особено внимание на подготвената от тебе клопка. Когато научихме някои от подробностите — той хвърли многозначителен поглед към Лувейн, — решихме да изоставим обичайната случайна селекция. Ето защо, господа, спрете боя до утре, когато ще се появите в Колизея на Голямото разплащане!

Олбъни си проправяше път през тълпата. Той обви с ръка раменете на Харолд и го прегърна.

— Получи се точно така, както мислех — каза той.

— Искаш да кажеш, че си планирал всичко това? — изненада се Харолд.

— Нека просто да приемем, че предвидих хода на нещата, така както се полага на един добър Търсач. Най-важното е, че ти успя! Голямото разплащане! Десет хиляди долара награда! Плюс пет бона за Търсача!

— И това не е всичко — намеси се Лувейн. Той дойде при тях и хвана ръката на Харолд. Гласът му бе предрезгавял от чувства. — Ти си нов тук, Харолд, и не мисля, че имаш представа какво означава Голямото разплащане. Това е най-голямото отличие, към което може да се стреми един Ловец: шансът да убие пред очите на хиляди хора, шансът да бъде увековечен от видеолентата. А това значи слава, Харолд, нещо, което съм искал през целия си живот. Благодаря ти. Ще се видим утре.

Той потупа приятелски Харолд по ръката и отиде при Гордън Филакис, който взимаше интервю от Антонио Фериа, от чиито думи излизаше, че Фериа самичък е нагласил работата.

— Хайде да се измъкваме оттук — предложи Олбъни.

— Къде отиваме?

— Да хапнем нещо за вечеря и да се наспим добре. Вече си в шоубизнеса, Харолд, а утре е премиерата.