Гладиаторите на Есмералда

55

Дадоха кратка почивка, за да могат хората да си вземат нещо за хапване и пийване и да отидат до тоалетните. През това време опънаха високо въжето на Въжедуелистите.

На около триста метра над арената фехтовчиците излязоха на въжето. Всеки от тях бе облечен в цяло трико от еластична лъскава материя. Острите им шпаги проблясваха на слънцето. Те пристъпиха един към друг. Около врата на всеки имаше клуп от жица, която бе навита на голяма макара. Макарата позволяваше на човек да се движи напред-назад по въжето, без да пречи на движенията му. Но ако паднеше от въжето, нямаше да му са необходими повече от стотина метра, за да развие жицата докрай. В този момент с внезапно друсване вратът му щеше да се счупи.

Състезанието беше ексцентрично дори за Есмералда и за него бяха необходими особен тип хора, които да предложат участието си. За щастие човешката раса все още не е измислила нещо, което да е толкова абсурдно, опасно или лекомислено, че да не може да привлече хиляди доброволци, желаещи да го сторят.

Противниците се срещнаха по средата, кръстосаха шпагите си и дуелът започна.

При този вид фехтовка движенията трябва да са минимални и в същото време много прецизни. Ударите и париранията също изискваха определена лекота на движенията. Понякога бе по-добре да приемеш удара, отколкото да го отбиеш прекалено енергично и да паднеш от въжето.

Мъжът отляво, Огъстин Смайлс, бивш двукратен победител от Слот, Северна Дакота, мина напред с леки стъпки на обутите си в пантофки крака, а рапирата му проблясваше като змийски език. Противникът му Жерар Гато от Париж, Франция, бе нов състезател. Никой не го познаваше.

Смайлс поведе смело. Гато отстъпи пред силното нападение на дакотчанина. Французинът парираше яростно, а после нанесе светкавичен удар на Смайлс със саблена техника. Това бе позволено от правилата, но досега не бе се случвало поради опасността човек да се оттласне от въжето при внезапното експлозивно пораждане на сили на усукване. Знаеха го всички. Но на Гато като че ли не му пукаше за установените параметри на дуела на въже. Вместо да се опитва да намали вълнообразните трептения на въжето, той отново се залюля и ги засили.

Филакис бе един от малкото в тълпата, достатъчно осведомени, та да знаят, че Гато е от новите теоретици на въжето, появили се наскоро в Париж. От кафенетата си на улица „Денис“ Гато и другите като него твърдяха пред света, че трептенията са само една от формите на стабилност, но тъй като го твърдяха на френски, никой във Великобритания или Америка не ги беше чул.

Сега Гато бе тук, за да докаже теорията си.

Смайлс, мършавият дакотец, се мъчеше да запази равновесие. Но без успех — стабилността, на която се осланяше, вече не съществуваше. Като махаше бясно с ръце във въздуха, той падна от въжето.

Тълпата ахна. А след това от гърдите й се изтръгна одобрителен възглас, когато Гато точно в началния момент на падането на Смайлс прободе умело противника си в сърцето, като му даде възможност да умре от по-благородна смърт, отколкото от счупен врат.

Но движението постави самия Гато в опасност. Сега дойде негов ред да размаха ръце и да усети как трептенията на въжето стават по-силни, отколкото може да овладее и да увисне горе за броени части от секундата в невъзможен опит да се задържи на въжето, което подскачаше като гигантско въженце за скачане, завъртяно от ръцете на две сърдити грамадни момиченца.

После Гато падна. Но дори и сега не го напусна хладнокръвието. Като пусна шпагата, той сграбчи жицата с две ръце и спря падането си, преди то да е набрало непреодолима скорост. Той увисна за момент, като подритваше с крака в отговор на приветствените възгласи на тълпата, а после се придвижи с ръце по жицата обратно до въжето.

След като прие аплодисментите на тълпата, той извика:

— Видяхте ли? То наистина се движеше!

На другия ден вестниците надълго и нашироко обсъждаха какво е искал да каже с това.

Последва състезанието със Смъртоносното фризби. Двамата играчи се приближиха към центъра на арената, поздравиха тълпата и рефера, който бе облечен от глава до пети в метал за безопасност. Той вдигна шареното флагче и го спусна. Битката започна.

Фризбитата за това състезание бяха направени от лека стомана и ръбовете им бяха остри като бръснач. Състезателите не носеха никакви защитни приспособления. Облечени бяха само с бански гащета и гуменки. Единственото им средство за защита бяха тежките кожени ръкавици, подплатени отвътре с три слоя стоманена мрежа. Само с такава ръкавица можеше да бъде хванато смъртоносното фризби без опасност за живота.

Фризбитата хвърчаха, правеха завои и пърхаха напред-назад из арената. Още отрано играчите бяха започнали да прилагат бумеранговото хвърляне, при което фризбито, ако не улучи, се завръща при притежателя си. И двамата мъже умееха да плъзгат смъртоносните уреди ниско по земята, така че да изхвърчават нагоре в някой неочакван момент.

Лъскавите стоманени фризбита летяха и проблясваха на слънцето, бръмчаха като раздразнени стършели, профучаваха и пърхаха като ято прилепи, излитащи срещу залеза.

Известно време дуелът нерешително клонеше ту към едната страна, ту към другата. Тълпата наблюдаваше със затаен дъх. Чуваше се само звукът на удрящ се метал, когато някое от фризбитата биваше хванато с предпазната ръкавица. Всеки от мъжете имаше торба със запасни фризбита, поставена в черно кожено чувалче на гърба му.

Фаворитът тази година бе Оскар Сабо. Той се състезаваше срещу Мануел Ечевериа, наричан още „Манос“, испански баск от Билбао. Тренировките на Ечевериа бяха пазени в тайна. Никой не знаеше какво е подготвил.

Още в началото на битката стана ясно, че хващанията на Манос не са така чисти като тези на Оскар и баскът не пази съвсем добре равновесие. Сякаш предишната нощ се е веселил твърде до късно, както всъщност си беше.

Тромавият унгарец надуши предимството си и започна да се промъква напред и да притиска противника си с бърза серия от хвърляния, които се гмурваха и пърхаха лудо като пияно ято скорци. Манос отстъпи, като се навеждаше и извиваше, докато смъртоносните фризбита пикираха срещу него, отбиваше ги с облечените си в ръкавици юмруци и се опитваше да пази равновесие.

Изглеждаше, като че ли е настъпил краят на пияницата баск. Но привържениците на спорта, които бяха виждали Маноло да играе в Европа, ръчкаха по-неосведомените си съседи в ребрата и повтаряха: „Виж това!“

И, разбира се, точно когато изглеждаше, че суетящият се баск е свършен, Манос внезапно направи двойна стъпка встрани, бръкна в торбата си, извади две фризбита и ги хвърли едновременно. Да, проклетият стар баск хвърляше и с двете ръце и добре владееше тънкостите на фризби-атаката с две ръце.

Святкащите убийствени чинии долетяха при Сабо от различни посоки и ъгли, изхвърлени с невероятна скорост и въртене, и пристигнаха почти толкова едновременно, колкото въобще е възможно. В безизходицата си плешивият унгарец падна по гръб и почна да рита хвърчащите фризбита, които налитаха към него като черни мухи през юни, с отчаяните мухобойки на стоманените си подметки.

Дори в това положение Сабо успя да изпълни хвърлянето „боло“, което му бе спечелило наградата миналата година. Фризбито разсече с писък въздуха, изви в посока на трибуните, направи завой и полетя към Манос под остър ъгъл.

Баскът бе достоен за предизвикателството. Той контрира с хвърляне с лява ръка и фризбито му се сблъска с това на противника му във въздуха, от тях се разхвърчаха искри и двете фризбита паднаха, без да причинят вреда в претъпканите трибуни.

Тогава Манос се завъртя три пъти като дискохвъргач и изпрати две фризбита едновременно.

Уредите с форма на чиния се издигнаха високо във въздуха и се насочиха към Сабо от различни посоки подобно на неуправляеми локомотиви.

Сабо успя да хване едното, но другото му отсече ръката под лакътя.

Без да обръща внимание на раната, Сабо се опита да се нагласи за едно последно хвърляне. Но преди да запрати фризбито, друг двоен залп от фризбита го връхлетя от противоположни посоки.

Едното за малко не го улучи. Другото разряза главата на унгареца над веждите.

С микрофон хванаха последното му предсмъртно хриптене и го усилиха за ликуващите тълпи.

И тогава настъпи времето за Голямото разплащане.