Горещата конспирация

Девета глава

Двигателят на катера бе изключен и моторницата полегна в кротките вълни на Чезапийк Бей.

— И все пак не разбирам, Франк — рече Скофийлд, като се извърна. — Никога не съм споменавал Пастирчето или сина на Пастирчето в докладите си, а и при разпитите. Те бяха мъртви, цялата пасмина!

— Споменаваше се в бележките, които открихме след кървавата оргия в имението Апълтън Хол в покрайнините на Бостън. Всички късчета бяха поразени от пожара, но след като ги положихме в предметните стъкла в нашите лаборатории, името, или по-скоро части от него започнаха да се появяват. Сетне от корсиканския клон на Интерпол изровиха името Гуидероне. Предположихме, че той е Пастирчето.

— И докъде те отведе всичко това?

— Мен лично към логичната линия за издирване. В едно от късчетата едва-едва изплува фразата „той е синът“, повторена в няколко отделни доклада. Във втория прочетохме „ние трябва да се подчиним“… За едно и също ли говорим, Брандън?

— Да — отвърна Скофийлд. — Това е следата, която ние с Таленков изследвахме. Но ти как успя?

— В продължение на месеци, дори години, нищо смислено не откривахме. И ето че накрая успях.

— Но как, за Бога?

— Отново се намесва факторът Левит, първосвещеникът действително бе предател.

— Изразявай се по-ясно.

— Сред убитите този ден бе почетният гост на конференцията в Апълтън Хол. Действителен потомък на династията Апълтън, поканен след толкова време, за да бъде приветстван от новите собственици на имението.

— В такъв случай ти знаеш кои са били — отбеляза Скофийлд.

— Все още не със сигурност. Почетният гост бил сенатор Джошуа Апълтън Четвърти, според очакванията бъдещ президент на Съединените щати. В това никой не се съмняваше; успехът му бе повече от сигурен. Той бе най-популярната фигура на политическата сцена. И предстоеше да се превърне в най-мощния водач на свободния свят.

— Е, и?

— В действителност многоуважаваният сенатор изобщо не бил Апълтън; от години това бил съвсем друг човек. По точно, Джулиан Гуидероне, синът на Пастирчето, белязан от Гийом, барон Матарезе.

— Аз го знаех, но ти откъде си разбрал?

— Заслугата е твоя, Брандън. Нека те върна назад в миналото, стъпка по стъпка, както и ти си ги преминавал.

— Това е невероятно — неволно го прекъсна Скофийлд. — Жалко, че Тони не е тук.

— Къде е тя? — попита Прайс, като се облегна на плющящия планшир.

— Задава въпроси — лаконично отвърна Брей. — Хайде разказвай, Франк, коя жила се оказа златоносна за теб?

— Като начало, изхождайки от факта, че те познавах, допуснах, че сам ще скроиш за себе си някаква фалшива самоличност, за да попаднеш там, където искаш — то си е част от основните правила. Както научих, проявил си немалка изобретателност. Документът ти за самоличност официално те посочваше като „помощник“ на самия сенатор Апълтън. Следващата ти стъпка, тъй като толкова неща не са ти били ясни, е била да посетиш психически болната майка на Апълтън на Луибърг Скуеър.

— Тя се оказа алкохоличка, с повече от десетгодишно пристрастяване — добави Скофийлд.

— Да, зная — кимна Шийлдс. — В същото състояние беше и двайсет и един месеца по-късно, когато сам я посетих.

— Толкова ли време ти отне?

— Ти с нищо не помогна… Първо на първо, тя не те помнеше, едва когато си тръгвах, ми провървя. Изневиделица, би трябвало да кажа, като гръм от ясно небе, ме стреснаха думите й, прозвучали като зловещ напев: „Ти поне не настоя да ти покажа стаята на Джош от едно време.“ Първото ми точно попадение, тъй като бях сигурен, че другият посетител си бил ти.

— И си постъпил също като мен.

— Естествено, и това ме отведе до второто попадение. Особено като научих, че не бе влизала, откакто Джошуа допуснал вътре моя предшественик.

— Аз пък мислех, че Апълтън е мъртъв — обади се Прайс.

— Всъщност истинският Апълтън действително бе покойник. Призраците на алкохола бяха взели превес.

— И какъв бе вторият ти удар? — настоя Скофийлд. — Стаята бе само фалшиво светилище, съдържащо непотребни спомени. Снимки, училищни знаменца, трофеи от ветроходни регати. Фалшиви, защото Апълтън никога не бе живял на Луибърг Скуеър. Той се оттеглил от Корейската война с няколко рани, а след болницата се завърнал в семейното имение.

— Не прибързвай, Брандън, всичко това е част от нишката. И все пак ти спомена вълшебната дума — „снимки“. Щом попаднах в стаята, старицата се втурна към отсрещната стена и закрещя, че една липсвала. И не престана да нарежда, че била „любимата на Джош“.

— Е, Жмичка, открил си нова следа, нали тъй? Разпитал си безобидната старица и си научил, че липсва снимката на Апълтън с най-близкия му приятел. Двама младежи в стегнати униформи, позиращи пред лодка, еднакви на ръст, с внушително телосложение, и двамата красиви в своите кадетски одежди, човек би ги помислил поне за братовчеди.

— Дори по-близки, ако можеше да се вярва на госпожа Апълтън. Братя. Докато единият не заминал да се бие, а другият внезапно отказал да постъпи в армията и отлетял за Швейцария. — От джоба си Шийлдс извади малка тетрадка — намачкана, с пожълтели от времето страници. — Това открих в един шкаф. Исках да бъда сигурен, че ще съм запознат с фактите и имената, когато заговорим. Докъде бяхме стигнали?

— Снимка… — като омагьосан откликна Камерън. — Снимката.

— О, да — рече заместник-директорът, като прелисти тетрадката. — Било след Корея. Апълтън учел право и ето че претърпял ужасна катастрофа на магистралата Масачузетс. Едва не загинал, получил безброй фрактури, вътрешни кръвоизливи, лицето му било обезобразено. Семейството привикало всякакви специалисти да се грижат за него денонощно; положението изглеждало безнадеждно, но не и фатално. И тъй, Брандън, следващият ти ход изглеждаше напълно предсказуем. Отправил си се към главната болница на щата, отдел „Болнични листове и счетоводство“. Макар вече да е в пенсия, жената те помни твърде добре.

— Да не съм й създал неприятности?

— Не, но в качеството си на главен помощник на сенатор Апълтън си й обещал лично благодарствено писмо от човека, комуто предстояло скоро да стане президент. Не го получила, с това те е запомнила.

— По дяволите, нямах време за писане — възкликна Брей. — Хайде, продължавай, дотук добре се справяш.

— Във въпросния отдел на болницата не си научил много, предоставили ти най-вече трудно разбираема медицинска информация, осемдесетина страници с описани изследвания, процедури и какво ли не, а ти си искал нещо повече. Искал си имена. И жената те изпратила в отдел „Личен състав“, където данните от години преди това били компютризирани.

— Там работеше някакво негърче, без него щях да съм мъртъв — отново се обади Скофийлд. — Учеше в политехническия и сам се издържаше. Странно, не мога да си спомня името му.

— А би трябвало. В момента се нарича доктор Еймъс Лафолет, кандидат на науките и водеща фигура в областта на ядрената медицина. Когато най-сетне го открих, помоли, ако някога се срещнем, да те питам дали ти е харесало посвещението в първата му книга.

— Не знаех, че е написал книга.

— Е, аз си направих труда да я купя. Както вече ти казах, ядрена медицина. Искаш ли да чуеш посвещението? Имам го тук.

— Давай.

— „На един щедър непознат, който дойде при мен с дребна молба, а ми даде много повече в замяна, като направи възможно израстването на един млад човек, а и написването на тази книга.“ Не е лошо за непознат, който не би могъл да изтръгне подобни думи от родната си майка.

— Според майка ми аз бях или гангстер, или професионален комарджия. Да се върнем сега обратно в Бостън.

— Естествено — откликна Шийлдс, като отново разгърна тетрадката. — Доктор Лафолет, тогава студент, назначен в болницата да работи с компютрите, открил, че двамата хирурзи на Апълтън били заменени и за негово огромно учудване единият починал, а името на другия било изтрито от архива.

— Не забравяй сестрите, Франк — тихо напомни Скофийлд, като се взря в очите на събеседника си. — За мен те бяха невероятна находка.

— Без съмнение — съгласи се заместник-директорът.

— Какво за сестрите? — попита Прайс.

— Предполага се, че по нареждане от фамилия Апълтън болничният персонал бил заменен от три частни медицински сестри, които загинали в чудовищна злополука с лодка четири дни преди Джошуа Апълтън да бъде изписан от болницата и откаран в семейното имение, което, колкото и да е странно, било в процес на продажба. Купувачът бил много стар, много богат банкер на име Гуидероне, приятел на семейство Апълтън, който знаел, че парите на фамилията се топят.

— Кажи цялото име, Жмичка. Николас Гуидероне, Пастирчето.

— Тогава не си разполагал с нито един достоверен отговор, Брандън, но си разгадал замисъла на чудовищната конспирация. Разполагал си единствено с имената на първите двама лекари според болничния архив, единият от които бил мъртъв, а другият принуден да се пенсионира. Името му е Натаниъл Крофърд. Почина преди петнайсетина години, но аз бях успял да го открия няколко години преди това. Той също те помнеше, помнеше твоето неприятно обаждане по телефона. Сподели, че то станало причина отново да засънува кошмари.

— Които бездруго са били безпочвени. Диагнозата, която поставил, била абсолютно точна, но други го измамили. Неговият пациент, Джошуа Апълтън Четвърти, починал в болницата, както сам бил предрекъл.

— В компанията на новите двама лекари и може би една-две частни медицински сестри — добави Шийлдс. — Не ми е известна точната последователност, нито какво самият ти си отгатнал тогава, но ми се струва, че по това време си убедил младия Еймъс Лафолет да отлети за Вашингтон, за да достави комплекта стари рентгенови снимки.

— Всичко се развиваше толкова бързо, че не си спомням последователността — рече Брей, като обърна катера по посоката на лекия ветрец. — Таленков и Тони бяха взети като заложници; нямаше време за подготовка и планиране. Движех се почти слепешката, но не можех да спра.

— Знаел си обаче, че рентгеновите снимки могат да докажат онова, за което смътно си се догаждал, независимо колко невероятно е изглеждало на пръв поглед.

— Да — съгласи се Скофийлд замислено, без да откъсва поглед от водната повърхност, сякаш там откриваше факти и усещания, непостижими за никой друг. — Това бяха снимки на зъбите, правени толкова отдавна, на няколко различни места, което почти напълно изключваше вероятността да са подправени или преместени.

— Ти обаче си разполагал с един комплект, който да сравниш с другия, нали, Брандън?

— Очевидно — кимна Брей и отново се извърна към събеседника си, — тъй че след като си стигнал толкова далеч, вече си имал горе-долу ясна представа кой е този човек.

— Естествено, макар че нищо не можех да докажа, тъй като ти разполагаше с втория комплект. Както и ти преди мен, в къщата на Луибърг Скуеър, така и аз проумях, че Апълтън и най-добрият му приятел са постъпили в академията Андовър. Ти си отишъл дотам, издирил си зъболекаря, воден от предположението, че двамата приятели, особено далеч от домовете си на тази крехка възраст, биха отишли при един и същи зъболекар, и си го убедил да ти даде снимките и на двамата.

— Ето кога си научил истината — кимна Скофийлд. — Добра работа, Франк, моите поздравления.

— Това е бил единственият възможен коз, за да освободиш Антония и Таленков.

— Какъв коз? — объркан възкликна Камерън Прайс.

— Снимките на зъбите доказваха, че почетният гост на онзи прием в Апълтън Хол не е бил сенатор Джошуа Апълтън, а негов състудент и близък приятел на име Джулиан Гуидероне, синът на Пастирчето, който се канел скоро да се настани в Белия дом с всички произтичащи от това последствия.

— Мили Боже! — ахна Камерън. — Ти май наистина си отишъл докрай, Брей.

— Което ще рече, че приемаш истината от устата на Жмичката, но не и от мен, а, младежо?

— Няма да отречеш, предполагам, че Франк запълни празнотите, което ти самият пропусна да направиш.

— Не всички — Скофийлд отново погледна към Шийлдс. — Крофърд обясни ли ти кой е бил единият от лекарите заместници?

— Да, разбира се, даде ми името. Най-прочутият швейцарски пластичен хирург. Само най-богатите сред богатите успявали да попаднат в клиниката му. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че загинал, като загубил управление и колата му паднала в някаква пропаст край Вилефранке? Три дни след като отлетял от Бостън на път за Европа?

— Не разбирам защо онези от Матарезе са чакали цели три дни.

— А за онзи Джулиан Гуидероне, който напуснал страната на път за Швейцария, за да не участва в Корейската война, се предполага, че е загинал на ски пистата близо до село Кол дю Пийон, където бил погребан заради любовта му към Алпите?

— Да, четох това на микрофилм, публикация по вестниците преди двайсет и пет години. Кого ли са положили в ковчега, или може би просто са го заровили празен?

— Няма смисъл да се разкопава гробът… ако изобщо има такъв.

— Няма смисъл изобщо да се ровим в тая история, Франк. Всички с името Гуидероне са покойници. Пастирчето и неговият син са мъртви. Другаде трябва да търсим властниците в Матарезе.

— Може и да не си съвсем точен, Брандън — кротко рече Шийлдс. — В доклада, който си представил навремето, или по-точно беглите данни, които си документирал, твърдиш, че сенатор Апълтън, роден като Гуидероне, е загинал в пожара, обхванал Апълтън Хол…

— Все още го твърдя, по дяволите! — кресна Брей. — Сам стрелях в кучия син! През дупката в прозореца, със собствения си пистолет!

— Записаното се тълкува по различен начин.

— Може и да съм попреувеличил, не знам! Твоите копелдаци бяха твърдо решени да изпълнят смъртната ми присъда, тъй че едва ли съм имал намерение да ви помагам.

— Както и да е, заявил си, че политнал и паднал в огромната камина, в пламъците…

— Точно така беше!

— Полицаите се появили след минути, Брандън. В камината не намерили труп. Открили следи по плочите, сякаш нечие тяло е било измъкнато. Наоколо били пръснати обгорели парчета плат, изравнената повърхност навеждала на мисълта, че е била утъпкана, пламъците потушени, огънят овладян. По моя преценка, а и според данните от лабораторията, Джулиан Гуидероне е оцелял.

— Не е възможно!… Дори да е така, което, пак повтарям, не е възможно, как е успял да се измъкне?

— Вие с Антония как се измъкнахте? Настанала е такава суматоха — изстрели, експлозии във външните канали, взрива за които сигурно си поставил ти, навсякъде е царял хаос. Разпитах всеки един полицай, всеки човек, нает като лична охрана, а един член на СУАТ си припомни, че господин и госпожа Викъри, един изпаднал в паника мъж и жената, която го придружавала, достигнали главната порта с мощна кола, като твърдели, че били гости, само гости. Скрили се в някакъв шкаф и под прикритието на пожара през някой от задните изходи се добрали до колата си.

— Е, и?

— Сестра ти носи фамилията на мъжа си, Брандън, Викъри.

— Упорит си, Жмичка, това не мога да ти отрека.

— Приемам комплимента, макар в случая да е неуместен. По същото време на същото място имало и друга кола, за която ми предложиха подобна версия. Един от гостите бил ранен, откарала го частна линейка, която така и не достигнала болницата… В крайна сметка важното за нас е, че Джулиан Гуидероне, синът на Пастирчето, без съмнение е жив и ако има човек на тази земя, когото да иска да хване на мушката, то това си ти. Беоулф Агът.

— Дяволски интересна теория, Франк. И двамата сме горе-долу на едни години, двама старци от едно друго време, и двамата жадни да докопат онова, което им е забранено. Той иска неимоверна власт, което аз няма да допусна, а аз искам единствено спокойствие, което той ще попречи да получа. — Скофийлд млъкна и погледна към Прайс. — Предполагам, в крайна сметка ще разчитаме на по-високостоящите, а аз имам пълно доверие в моите.

— Дано си даваш сметка какво правиш — рече Камерън. — За себе си мога да кажа само, че ще направя всичко, което е по силите ми.

— О, ще направиш много повече, синко.

Беше четири без десет сутринта, когато Джулиан Гуидероне за последен път позвъни в Лангли, Вирджиния, от Амстердам.

— Налице ли е пълна сигурност на линията? — попита той.

— Абсолютна — отвърна човекът от ЦРУ. — Благодарение на Управлението разполагам с честота, кодирана с личен мой шифър.

— Това е добре. След няколко минути тръгвам оттук, следваща връзка от Кайро.

— Значи не от Бахрейн?

— Не, поне до три седмици не. Имам да свърша нещо с нашите араби… не техните, нашите.

— Желая ви успех — откликна човекът от Лангли, Вирджиния. — Всички ние вярваме във вас.

— Така и трябва. Трябва да вярвате и в Амстердам. Той е поел правилния път.

— Тогава така и ще бъде — отвърна предателят.

Четири дни и три нощи изминаха, преди Камерън Прайс да успее да засече Скофийлд по време на закуската.

— Така изобщо не напредваме! — отсече той с приглушен глас, навел се над чашата черно кафе.

— Ти поне напредваш — отвърна Брей, като запали тънка тъмнокафява пурета. — При нашата командваща лейди имам предвид.

— Честно казано, дори не се и опитвам…

— Доста време прекарваш с нея…

— Грешиш — прекъсна го Прайс, — тя прекарва време с мен. Излизам до главната порта и тя се появява. Разхождам се по плажа, и ето че тя внезапно изниква отнякъде. Решавам да ида до площадката за хеликоптера, да видя кой ще вземе следващия полет, а тя се оказва на някакви си десетина метра зад мен.

— Може пък да те е харесала, младежо. Тони казва, че си връх.

— Като рекламите за месо ли? Не ми звучи като да го е казала Антония.

— Не, смисълът визира понятието време, върхов час, ако щеш. Когато се предполага, че можеш да хванеш най-добрите програми. Може би нашият подполковник в пола просто е заинтригувана. И не само професионално.

— Съжалявам — рече Кам, — сигнали не съм усетил, нито послания с езика на тялото, просто едва доловима враждебност, прикрита под дебел пласт любезности. Все едно ме наблюдава, а не може да реши какъв съм. Нямам обяснение.

— Обяснение има, естествено — ухили се Скофийлд, като издуха кълбо ароматен дим. — И то съответства на последната й професионална молба, предадена от полковник Бракет на Шийлдс. Поискала е твоето пълно и неподправено досие. Естествено, ти не бива да знаеш за това.

— Не разбирам.

— Или иска да се омъжи за теб, младежо, или пък смята, че тъкмо ти си високопоставеният предател.

— Разчитам да е вторият вариант. Тестостеронът на тази дама в униформа е в състояние да ликвидира и генерал.

Внезапно, заглушил тихото жужене от разговорите на неколцината, които се хранеха, се разнесе пронизителен писък откъм голямата остъклена тераса. Свръзката на Франк Шийлдс, Юджийн Дени, бе скочил от стола си, държейки се за гърлото; тялото му с гърч се стовари на пода, краката заритаха спазматично. Секунди по-късно седящият на неговата маса полковник Бракет стори почти същото, дясната му ръка се вкопчи в гърлото, лявата стисна масата, която се затресе, чиниите полетяха и се заразбиваха в плочките.

Прайс и Скофийлд се втурнаха към двете проснати тела, непосредствено се присъедини и войникът, дежурен по кухня. Камерън докосна пострадалите по шията — първо Бракет, сетне Дени.

— Всемогъщи Боже, мъртви са! — извика Прайс, като се изправи. — Сигурно е било отрова.

Младеж от Корпуса за бързо реагиране приклекна да открие някакви следи по чиниите.

— Не ги пипай, синко! — побърза да го спре Скофийлд.

Кам и Брей замислено огледаха натрошените чинии, пръснатата храна. И двамата пострадали бяха яли яйца, на очи или леко разбъркани, виждаха се остатъци жълтък.

— Кой знае, че обичаш яйца? — тихо попита Прайс.

— Навярно всяко от момчетата, които работят тук. Тони на всеослушание разгласи слабостта ми към яйцата. Преди два месеца ония смахнати лекари в Маями обявиха, че холестеролът ми бил над триста.

— Днес поръча ли си яйца?

— Да си поръчам ли? Та това тук е бюфет, не си ли забелязал? Металните плата са отрупани с панирани наденички, в купите има яйца на очи, варени на слаб огън.

— Попитах те днес дали си поръчвал яйца.

— Вчера си взех… и се уплаших, че Тони може да се появи внезапно.

— Запечатайте кухнята — нареди Прайс на войника от Корпуса.

— Да я запечатам ли? Та кухнята — това съм аз, сър. Всичко пристига в запечатани контейнери, включително и яйцата, и който е дежурен, ги приготвя според инструкцията.

— Инструкция?

— Да, сър. Всичко е обозначено с числа, макар че на нас не са ни нужни. Тъй де, какво може да направи човек с едни яйца?

— Да убива хора, приятелю — отвърна Скофийлд. — Запечатай кухнята. Веднага.

Един от обичайно доставяните картони с яйца все още се намираше в подвижния хладилник в имението. Вътре нямаше почти нищо друго, само няколко кутии мляко, пакети сирене и тенекиени кутии с безалкохолни напитки.

— Какво ще кажеш? — попита Кам. — Може пък да не е била сложена в яйцата.

— Възможно е — отвърна Брей и отново се обърна към дежурния. — Кажи, войниче, какви са тия инструкции за яйцата?

— Залепени са на стената отляво на първата печка, сър, но аз ги знам наизуст… Шест яйца се разбиват с малко мляко и бучка масло, това е за бърканите яйца. Другите шест се чупят и се пускат сурови в кипяща вода. После само ги наглеждаме.

— Защо ги наглеждате?

— Проверяваме от време на време, в зависимост от това кой се появява на закуска. Ако станат много твърди, което се познава по цвета, тогава ги изваждаме с лъжица и слагаме нови.

— Често ли изпълняваш тая инструкция, войниче?

— Всъщност не, сър. Който ги обича приготвени по този начин, обикновено слиза рано за закуска. Дявол да го вземе! Нищо не разбирам!

— И все пак разбираш, че никому не бива да казваш, нали? — натъртено рече Скофийлд.

— Да, но това е лудост… извинете за израза, но това направо е лудост! Слухът ще плъзне из целия район, не можете да го спрете!

— Зная, синко, просто искам да разбера кой извън нашия район ще научи. Затова нека опитаме да не разтръбяваме случилото се.

— Пак не разбирам, сър…

— Не е и необходимо. Донеси сега картона с яйцата на мивката и забъркай малко течен сапун с топла вода.

Брей разклащаше всяко яйце, пускаше го в пенливия разтвор, след което го вдигаше да го погледне на светлината. Върху всяко откриваше мехурчета на заострения край — дупчица, която не можеше да се забележи с просто око.

— Дяволите да ме вземат — изрече Прайс, взирайки се в едно яйце.

— Щяха вече да са те взели, ако го беше изял — додаде Скофийлд. — Този начин за убийство е измислен от Борджиите към средата на петнайсети век, макар да са минали години, докато бъде усъвършенстван. Те ги пробивали с дамски фуркети, след което ги пускали в купа с отрова и изчаквали смъртоносната течност сама да проникне. Вкарвали отрова и в портокали, сливи, а любимата им примамка била зърна грозде, престояли в отровата няколко дни.

— Много цивилизовано, няма що — саркастично отбеляза Камерън.

— Нашите яйца са обработени с най-модерните, най-тънки игли. Същия номер прилагат и не тъй амбициозни фокусници, когато инжектират пресни яйца с вещество, което веднага ги втвърдява, та да могат да се удрят, без да се счупят. Ужасяващо забавление, не мислиш ли?

— Всъщност не — отвърна Прайс. — Какво ще предприемеш сега, след като те признаха за шеф на операцията?

— Ще направя очевидното. Налагам карантина в кухните в Лангли и ще поставя под наблюдение всички, които работят там.

Компютърът в Чезапийк предаде следната информация:

Въпросните продукти са закупени от ферми Рокланд в Рокпорт, Мериленд, по договор, сключен от Централното разузнавателно управление след щателна проверка на стандартите, към които се придържа компанията. Служителите на ЦРУ в кухните в Лангли са предимно дългогодишни работници, подложени в момента на обстойна проверка. Повторното разследване на миналото на всеки един не добавя нищо ново. Строгото наблюдение ще продължи.

Слабо осветеният кабинет в голямата къща в покрайнините на Рокпорт, Мериленд, не се различаваше особено от други подобни, оценявани на около три милиона и служещи за резиденция на управляващите многомилионни „ферми“, далеч от миризмите, съпътстващи производството. Макар студените есенни ветрове да бяха скорошни гости, огънят в камината бумтеше, пламъците хвърляха сенки, които танцуваха по стените. Разгневен, близо четирийсетгодишен мъж приближи отпуснатата фигура в инвалидна количка.

— Как можа да го направиш, дядо? Толкова години отхвърлям предложенията на Атлантик Краун! Това са лешояди, зинали да погълнат всяко мярнало се производствено предприятие, докато го завладеят напълно, за да диктуват пазарите!

— Аз пък съм собственик на тази компания, не ти — изграчи старецът и притисна кислородната маска към устата си. — Когато умра, можеш да правиш каквото пожелаеш, но не и докато компанията е моя.

— Но защо го направи?

— Всички вие сте добре осигурени, нали?

— Това няма нищо общо с моя въпрос и ти добре го знаеш. Тия хора не са като нас. Те са кръвопийци.

— За жалост това е истината, моето момче. Ала беше време, преди повече от петдесет години, когато парите зад днешната Атлантик Краун застанаха зад един млад човек, в плен на своето видение. Средства, които биха могли да дойдат от лихвари, прогонени от ада. Как според теб един едва прохождащ агроном би съумял да закупи повече от десет хиляди акра плодородна земя без пари? За Бога, те бяха обладани от видения, не аз.

— Искаш да кажеш, че не си могъл да им откажеш?

— Никой не би могъл.

Заседателната зала с плюшени завеси по прозорците на панорамния етаж в сградата на Атлантик Краун в Уичита, Канзас, бе опразнена. Останаха само двама души. Заговори мъжът начело на дългата маса, подходящо облечен в тъмен ненатрапчив костюм на райета.

— Следващата ни цел е производството на говеждо месо — рече той. — Такова е нареждането от Амстердам.

— Ще ни бъдат необходими свежи капитали — отбеляза служителят в тъмносин блейзър и бели ръкавели. — Надявам се, този въпрос е поставен.

— Ще ги получим — отвърна висшият служител на Атлантик Краун. — А между другото, онзи дребен проблем с яйцата, доставени в комплекса Чезапийк, вече решен ли е?

— Нашите посредници при разследването се погрижиха. Нишката е проследена до запечатаните щайги, натоварени на хеликоптера.

— Това е добре. Трябва да бъдем прецизни във всяка подробност.