Горещата конспирация

Единайста глава

— Всичко ли е у теб, Жмичка… извинявай, забравих, че записваме разговора… заместник-директор Шийлдс, най-добрия аналитик, откакто Гай Октавий изпратил Крас да открие Спартак?

— Всичко — отвърна Франк Шийлдс по телефона от Лангли. Говореше с тих, напрегнат глас. — Проявите ти на лекомислие са винаги добре дошли, когато сме под напрежение. Може ли да говоря с офицер Прайс, моля?

— Той не може да ти каже нищо, Франк. Тъкмо започна да сглобява нещата. — Седнал на леглото в апартамента, в който бяха настанени с Антония, Скофийлд погледна към застаналия до прозореца Камерън. — Да ти кажа честно — продължи той, — младокът, изглежда, има съмнения, но не и аз.

— Трябва да му кажа нещо, Брандън. Целият материал, който той поиска за тримата убити, ще пристигне с хеликоптера в шест часа.

— Доколко е пълен?

— Съвсем подробен. Всичко, което успяхме да изровим за времето, с което разполагахме. Семейства, приятели, съседи, делови партньори, приходи и разходи, три огромни папки, благодарение най-вече на Интерпол и приятелите ни в Лондон.

— Сигурен съм, че ще ти благодари, но засега цялата тази работа минава на заден план. Кажи на твоите следователи да се съсредоточат върху това, което току-що ти дадох.

— Старши офицер Прайс, моля? — повтори Шийлдс.

Скофийлд посочи телефона на Кам, който прекоси стаята и пое слушалката.

— Да, Франк?

— Тъкмо казах на Брандън, че ще получиш проучванията, които поиска. Пристигат с полета в шест часа, отбелязано е, че са предназначени лично за теб.

— Разбрах за какво става дума, щом той спомена, че това минавало на заден план. Благодаря, ще ги прегледам довечера. Някакви новини за връзката на подполковник Монтроуз в Белия дом?

— Твърдят, че няма такава връзка. Казват, че дори не я познават.

— Лъжат.

— Телефонният номератор не е живо същество, а просто цифри, които те свързват с живи хора. Работим по това… Какво ще кажеш за теорията на Брей относно всички тези сливания на компании?

— Виж, Франк, не отричам, че може и да има нещо вярно в предположенията на Брей, но според антитръстовите закони и комисии, като Федералната комисия по търговията и Комисията за държавни ценни книжа, ако съществуваха някакви подозрителни сливания на компании и предприятия, или дори преговори за нещо такова, щеше да се разбере?

— Не е сигурно — отвърна Шийлдс. — Големите финансисти имат екипи от адвокати, които за един час получават повече, отколкото ние изкарваме за месец. Те знаят кои копчета да натиснат, кого да подкупят, къде да насочат реактивния самолет на компанията. Преувеличавам, разбира се. Без съмнение избързвам с предположенията, говоря неща, които не ми се иска да повярвам.

— Научил си как да се измъкваш като хлъзгава риба — рече Прайс.

— Нарича се още опит да бъдеш честен. Ще оправдаем ли нашия пенсионер поради липса на доказателства?

— Пенсионер? Вие двамата не сте ли на една възраст?

— Всъщност аз съм с година и половина по-голям, но не му казвай. Едно време, когато не ме наричаше Жмичка, ми викаше Младши. Това го кара да се чувства по-умен… а най-гадното е да осъзнаеш, че е вярно.

— Тогава да го подкрепим. Все още разполагаме с евродосиетата и сигурно ще ги използваме. Ще поговорим по-късно, заместник Август Спартак или както там те нарече. — Камерън подаде телефона отново на Скофийлд. — Ще играем по твоите правила, Брей, поне за известно време.

— Ако греша, ще се извиня, както правя винаги. Но като си помисля, не мога да си спомня кога за последен път се е налагало да се извинявам, така че очевидно не греша твърде често.

Хеликоптерът „Блек Хок“ на Централното разузнавателно управление се намираше на средата на зададения маршрут север-североизток към имението в Чезапийк, когато вторият пилот се обърна към командира на полета:

— Ей, Джимбо, този въздушен коридор не е ли от ограничените за ползване?

— Съвсем прав сте. В шест часа сутринта и в шест вечерта. Строгата забрана засяга всички обществени и частни полети. Ние сме от строго секретните, лейтенант. Това не ви ли кара да се чувствате важна клечка?

— Точно сега ми се струва, че някой не е чул предупреждението.

— Какво имате предвид?

— Погледни екрана на радара. Към нас приближава нещо. По-малко от триста метра в западна посока.

— Няма нужда да гледам радара. Виждам хеликоптер! Къде сме? Ще се обадя в Лангли.

— Координати дванайсет и осемнайсет, над вода, на запад от остров Тейлърс. Време е да се насочим на север и да се подготвим за приземяване.

— Това е лудост! — възкликна пилотът, втренчен през страничното стъкло. — От нашите е… Насочва се право насам! Сега застава странично… маркировките…. Господи, наши са. Свържи се по радиото, ще ги избегна!

Това бяха последните изречени думи. Последва мощна експлозия, която разби хеликоптера. Останките полетяха надолу към водата, огнена топка, която потъна и изчезна.

Операторът в Лангли, следящ радара, се намръщи към екрана горе вдясно. Натисна няколко бутона, увеличи образа, сетне извика шефа си.

— Брус, какво става?

— С кое? — попита очилатият мъж на средна възраст, седнал на бюрото в центъра на голямата изолирана стая.

— Загубих Мълчаливия кон.

— Какво? Полета до Чезапийк? — Шефът скочи на крака.

— Всичко е наред! — продължи бързо операторът. — Появи се отново. Сигурно е било повреда в захранването. Извинявай.

— Ако се случи отново, ще получа обрив. Мълчаливия кон, Господи! Като чувам как викат ония копелета в Конгреса, сигурно не сме си платили сметката за електричеството.

За броени минути, веднага щом развълнуваните граждани успяха да се свържат, полицейските управления в Принс Фредерик, Тилман, Тейлърс Айланд и Чоптанк Ривър приеха общо седемдесет и осем телефонни обаждания относно появата на огнена топка в небето в ранната вечер, предположенията за експлозия, най-вероятно на самолет. Незабавните запитвания до главните и по-малки летища не предоставиха никаква информация, нито дори потвърждение за подобно събитие. Полицията в Принс Фредерик се свърза с Военновъздушната база Андрюс, военно-правителствен комплекс, където предпазливият офицер, отговарящ за връзките с пресата, прояви любезност и отзивчивост, но не предложи конкретен отговор на нито един директен въпрос. Той просто не разполагал със сведения за скорошен или текущ атмосферен експеримент, но естествено, не бил упълномощен да отхвърли подобна възможност. Непрекъснатото проверяване на безопасността на полетите и проучването на метеорологичните прогнози от страна на военните били в служба на американския данъкоплатец.

— Оня идиот, дето отговоря за връзките с пресата в Андрюс, няма да каже нищо конкретно — рече началникът на полицията в Принс Фредерик на дежурния сержант. — Трябва да е бил някой от ония нисколетящи метеорологични балони, тъй мисля аз. Предай на останалите и да се връщаме на работа… ако изобщо имаме такава.

Бавно движещият се скиф, чийто малък мотор тихо пърпореше, напусна река Чоптанк и навлезе в залива Чезапийк. Двамата рибари в изцапани гащиризони, единият на кърмата, другият в средата на моторизираната гребна лодка, държаха въдиците си от двете противоположни страни и дебнеха за гладна риба. Канеха се да се върнат на избраното място за пикник на брега, където жените им бяха подредили скарите, сигурни, че съпрузите им ще донесат вечеря. От години правеха такива излети два пъти седмично; мъжете бяха автомобилни механици в един и същ сервиз, женени за две сестри. От живота си не се оплакваха. Работеха много, защото богаташите на Чезапийк с техните луксозни коли им осигуряваха редовни поръчки. Най-щастливите им дни бяха като днешния, когато можеха да излязат на пикник, сестрите да си побъбрят, а мъжете да наловят риба в залива, благодарение на умението си и няколко кашончета бира.

— Ал — рече кормчията, — погледни насам!

— Къде?

— От моята страна.

— Какво има, Сам? — попита Ал и се извърна.

— Виж онова кръглото, дето плава ей-там.

— Аха, виждам го. Има и още едно отляво.

— Да, и аз го виждам. Ще приближа. — Лодката се насочи надясно, към двата предмета. — Проклет да съм! — извика Сам. — Това са спасителни пояси.

— Вземи този от твоята страна, после обърни и аз ще взема другия. — Двамата сложиха поясите в лодката.

— И-ха! — извика Сам. — Това са истински пояси на Американските военновъздушни сили. Трябва да струват поне сто-двеста долара парчето!

— Може и триста, Сам. Армията ги купува за триста, може и четиристотин. Някой прибира печалбите. Чувал си за седалките за тоалетни и гаечните ключове, нали?

— Иска ли питане.

— Затуй са ни толкоз големи данъците, нали тъй?

— Прав си, нека получим поне малка компенсация. Ще ги задържим, нали?

— Що не? През всички тез години не сме имали спасителен пояс. — Под угасващата светлина Ал се загледа в твърдия бял пръстен.

— Не ни трябват — рече Сам. — Това старо корито е безопасно като кит от цимент.

— Циментовият кит щеше да потъне, приятел.

— Значи ще ги задържим. Знаеш ли, точно като излизахме от Чоптанк, чух един от онези хеликоптери да се отправя нагоре по течението. Дали те са ги загубили?

— Не вярвам — възрази Ал. — Войниците са обучени да изхвърлят таквиз неща. После трябва да купуват повече, като счупените тоалетни седалки и скапаните гаечни ключове. Четох някъде, че туй е част от системата.

— По дяволите, аз съм патриот. По време на службата бях в Анцио, а пък ти на онова място в Тихия океан, дето никой не може да му каже името.

— Ениуеток, приятел. Гадория.

— Значи ще ги задържим?

— Що не?

— Добре. Давай да хванем още малко риба, преди бирата да е свършила съвсем — рече Сам.

Никой не разбра какво се случи; никой не проумя; всичко приличаше на някаква лудост. Хеликоптерът от Лангли се насочи към площадката, наземният екип го очакваше по местата си, когато изведнъж самолетът зави наляво, изхвърли бомбите, избивайки и ранявайки войниците, събрани долу. После, също толкова изненадващо, сеещото смърт метално тяло рязко промени курса, зави надясно, прелитайки над двора, сякаш в търсене на нова мишена. Скоро се разбра коя е тя: голямата къща на имението, сградата с изглед към огромната морава и крайбрежния навес за прибиране на лодките. Хеликоптерът направи кръг и се снижи за последния си унищожителен набег.

Изумени от мощните експлозии, Скофийлд и Прайс се втурнаха към южните прозорци, откъдето се чуваха картечните откоси и писъците на хората.

— Господи! — извика Брандън. — Нас търсят!

— Огънят е прекалено концентриран — възрази бързо Кам. — Един източник… виж! Боже мой, това е Мълчаливия кон! Какво става, по дяволите…

— Сигурен ли си, малкият? — подхвърли Скофийлд. — Маскиран е да изглежда като Мълчаливия кон! Насочва се към нас. Да се махаме оттук! — Брей се втурна към вратата.

— Не! — извика Прайс. — Северните балкони!

— Какво?

— Има две канализационни тръби. Не знаем какво носи. Ще се справиш ли?

— Пробвай ме, синко. Трябва да намеря Тони!

Двамата едновременно се втурнаха към френските прозорци в другия край на стаята, разтвориха ги и излязоха на малкия балкон с парапет от ковано желязо. Хеликоптерът гърмеше над главите им, шумът стана оглушителен, щом летателния апарат зави и се насочи на север.

— Бомби! — изкрещя Прайс. — Пълен е с бомби!

— Връща се да взриви къщата…

— Ще трябва да набере повече височина, за да не се взриви заедно с постройката. Да вървим! — Двамата прекрачиха парапета от противоположните страни на балкона. Протегнаха се, увиснали във въздуха, и сграбчиха канализационните тръби. Като два изпаднали в паника паяка се заспускаха, на места свличайки се надолу, и стъпиха на земята точно когато хеликоптерът направи нов завой и набра необходимата безопасна височина за пускане на бомбите.

— Остани легнал и колкото е възможно по-близо до основата на сградата — нареди Камерън. — Ще се върне поне два-три пъти, за да изпразни корема си.

— Въпреки старческото си слабоумие и сам се досетих — отвърна Скофийлд. — Като направи първия си набег и пусне товара си, можем да се махнем оттук… Трябва да намеря Тони!

— Знаеш ли къде е отишла?

— Спомена нещо за навеса за лодки…

— Защо не? — прекъсна го Прайс. — Стане ли по-лошо, ще плаваме на зиг-заг из залива.

— Добре го рече — промърмори Брей. — Ей го, идва кучият му син!

Последвалото беше същински ужас. Горните етажи на голямата къща бяха унищожени, на мястото на архитектурното величие останаха само пламъци, дим и руини.

— Да вървим! — повтори Камерън. — Надолу към навеса! Имаме поне четирийсет секунди, преди да дойде от юг втория набег.

Двете фигури се стрелнаха надолу по склона на моравата, докато маскираният като Мълчаливия кон хеликоптер продължи своята разрушителна мисия. Талази огнен дим се издигаха към небето, смъртоносните експлозии разтърсваха земята. Останали без дъх, Скофийлд и Прайс се облегнаха на стената на дървения навес, наблюдавайки опустошението.

— Чу ли това? — попита Брандън, изтощен от тичането.

— Чух и все още го чувам! — отвърна Кам. — И искам да видя това копеле отблизо, та да го взема на мушка.

— Не, синко, за другото питам.

— За какво говориш?

— Изстрелите, автоматичната стрелба. Нашите момчета са се прегрупирали и преследват хеликоптера!

— Кажи го на онези, които не оцеляха.

— Щеше ми се да можех — рече Скофийлд и по сбръчканото му лице се изписа тъга. — Тони — изкрещя внезапно. — Да влезем вътре и да проверим дали е тук!

Жената беше там и картината под скосения покрив на навеса за лодки порази двамата мъже. Антония държеше пистолет. Беше насочен към подполковник Лезли Монтроуз, която стискаше портативен телефон, но не от моделите, използвани от Централното разузнавателно управление.

— Като си спомних какво казахте за нашия подполковник и телефонните разговори, проведени от навеса за лодки при два отделни случая, реших да я поставя под мое лично наблюдение, господин Прайс. — Обяснението бе прекъснато от серия оглушителни експлозии отвън.

— Свърши се и с останалата част от къщата, подполковник. — В гласа на Камерън се долавяше ледена ярост. — Оттук ли ръководиш нападението? Или по-точно казано, убийствата, кучко?

— Всичко ще ви бъде обяснено… ако е необходимо — рече спокойно и хладно Монтроуз.

— По-добре да стане веднага! — избухна Скофийлд, посегна към колана си и измъкна пистолет. — Иначе ще пръсна на парчета хубавото ти личице. Ти работиш за врага!

— Ако изглежда така — отвърна Монтроуз, — значи горещо е било желано.

— Ти се обаждаше в Белия дом! — изръмжа Прайс. — Кой е свръзката ти, кой е къртицата, предателят от номер хиляда и шестстотин?

— Не е сред твоите познати.

— По-добре да науча веднага или ще кажа на приятеля си да ти пусне един куршум в главата.

— Струва ми се…

— Права си, бих го направил! Ти си боклук. Говори, жено!

— Очевидно нямам избор.

— Нямаш.

— Моята свръзка, както го наричаш, е приближен на президента, отговаря за секретните мисии. Заемах… и все още заемам пост, на който мога да предоставя услугите си.

— Какъв пост? Какви услуги?

— Врагът, както ги нарекохте, отвлече сина ми. Отвели са го от училището му в Кънектикът. Ако не изпълнявах поне привидно онова, което искат от мен, щяха да го убият.

Последната мощна експлозия разтърси навеса за лодки. Три прозореца се пръснаха, посипаха се парченца стъкло. Отзад сред руините ясно се виждаше пълен с хелий червен балон, завързан за счупената горна рамка на прозореца. По чудо бе оцелял и се рееше из въздуха на края на дълга връв.

Балонът беше знак, отвел убиеца-хеликоптер до мишената му. Някой от имението беше проследил Беоулф Агът и минути преди нападението е знаел точно къде се намира той.