Горещата конспирация

Двайсет и шеста глава

Сър Джефри Уотърс скочи от стола си, опъна кабела и придърпа телефонния апарат по бюрото.

— Получаваме откъслечна информация от Рим и Милано, но картината още не е ясна. Ти ли го уби?

— Не, не бяхме ние, собствените му птички жив го изядоха. Нас ни спипаха и без малко да провалим всичко, но успяхме да се измъкнем. Виж, Джеф, ние с Лезли ще ти докладваме в подробности, след два часа ще бъдем в Лондон, но в момента имаме два съществени проблема и единият от тях си ти.

— Заплахата, отправена към мен? Получих предупреждението ви, но…

— Приеми го сериозно. Паравачини каза, че ще бъдеш убит през следващите двайсет и четири часа. Точно това бяха думите му „двайсет и четири часа“. Пази си гърба, Джеф, той не се шегуваше, заканата му бе съвсем истинска.

— Ще го имам предвид. Кой е вторият проблем?

— Хлапето Брустър. Изхвръкна от клетката.

— Всемогъщи Боже! Как?… Защо?

— Прескочил стената, когато слънцето залязло. Сестра му каза, че е тръгнал да издирва Джералд Хеншо, бившият си втори баща, който убил майка му.

— И какво си въобразява, че ще постигне този невръстен хлапак? Хеншо изчезна, сякаш потъна вдън земя. Сигурно е някъде в Африка или Азия, живее си живота, макар и в уединение. А пък ако съм научил нещо за навиците на Матарезе, по-вероятно е да са го изхвърлили някъде в Ламанша с тежък камък на шията.

— Съгласен съм с теб, но все пак не можем да бъдем сигурни.

— Накъде би се насочило момчето? С какво би започнало? Едно разгневено хлапе, което задава глупави въпроси из опасните квартали на града, се превръща в лесна мишена за всякакви негодници, дори да предположим, че онези от Матарезе останат в неведение.

— Хлапето наистина е бясно от гняв, но никак не е глупаво, Джеф. Роджър е достатъчно умен, за да осъзнае, че му е нужна помощ. При теб няма да дойде, защото знае, че ще го затвориш някъде под ключ…

— Точно това трябваше да направим още когато събрахме хлапетата на едно място — прекъсна го Уотърс.

— Нали си мислеше, че вече си го постигнал, само дето никой от нас не предвиди докъде може да стигне в яда си един младеж, изгубил любимия си баща и станал свидетел на убийството на любимата си майка.

— И какво следва от това? — попита шефът от МИ-5.

— Според мен ще отиде право при онзи, на когото има доверие, старши лейтенанта, останал предан на своя командир дори и след смъртта му.

— Колман! — възкликна Уотърс. — Старши лейтенант Колман!…

— На твое място първо него бих потърсил. За твое сведение момчето има и пари. Хиляди лири.

— Достатъчно, за да се върне незабелязано в страната. Ако наистина е толкова умен, колкото смяташ ти.

— Умно е хлапето, казвам ти.

— Отивам да потърся нашия старши лейтенант. Няма да губя време да му се обаждам по телефона.

Роджър Брустър се качи на влака във Валенсия. Всичко бе планирал предварително, до последната най-малка подробност. Добре бе изучил картата на региона и най-вече местата на север, до които можеше да стигне за броени часове. Тъй като говореше френски почти без акцент, смяташе, че лесно ще се изплъзне от охраната на Дванайсети отдел. Бе прескочил стената както новият му приятел Джейми Монтроуз бе сторил наскоро в Бахрейн. Прожекторите бяха в непрестанно движение след залез слънце, тъй че просто трябваше да изчака да попадне в тъмното петно. Другата му грижа бяха пазачите отвън, разположени на равни разстояния един от друг с цел да осигурят безопасността на своите „гости“ от нападение отвън. Никак не беше трудно да убеди човека от охраната, че сестра му, която заемаше съседната стая, мърмори всеки път, когато той запали цигара. Имала обоняние на хрътка.

Човекът от патрула се оказа пушач; и обяснението на момчето му прозвуча напълно правдоподобно. Щом се прехвърли през стената, Роджър се затича през полето към главния път. Зачака отстрани като обикновен стопаджия. Най-сетне успя да спре камионче със стока; на безупречен френски обясни, че е студент и трябва да се върне в своя пансион преди изгрева, защото иначе ще го изключат. Като обяснение подхвърли, че е прекарал нощта при приятелката си.

Ех, любов. Шофьорът прояви разбиране, дори известна завист, и откара студента на гарата.

От картите и различни други брошури, които успя да открие, Роджър бе научил за школата за летци във Вийорбан. Както Джейми Монтроуз, и той трябваше да си намери пилот, но за разлика от Джейми, не можеше да разчита на случайна среща на улицата. И все пак, щом такава школа съществуваше, там имаше и пилоти и на някого от тях той можеше да предложи пари, та нали разполагаше с хиляда лири. Англия. Лондон и Белгрейвия. И последната му надежда. Старият Коули. Щеше да му се обади от летището.

Някогашният старши лейтенант Оливър Колман изключи алармата и отвори тежката врата към дома на Брустър в Белгрейвия.

— Добро утро, сър Джефри — рече той и отстъпи крачка назад.

— Знаели сте, че идвам?

— Монтирал съм микрокамери в двете колони, сър. Реших да използвам отсъствието на децата. Ето вижте, камерата е монтирана над вратата.

— Трябва да сте похарчили доста пари — промърмори Уотърс.

— Съвсем не, сър. Отидох в охранителната фирма и дадох да се разбере колко съм възмутен от проявеното нехайство, станало причина нает от тях човек да монтира бръмбарчета в къщата… дадох да се разбере, че въпросът може да стигне и до съда, а дори да не спечеля, разгласяването на случилото се може само да им навреди. И те с удоволствие предложиха да ме обслужат безплатно.

— Може ли да поговорим, господин Колман.

— Разбира се, сър Джефри. Тъкмо съм направил чай. Ще изпиете ли един чай с мен?

— Не, благодаря ви. Трябва да се връщам в службата, а мога и тук да ви кажа за какво съм дошъл.

— Добре тогава. Слушам ви.

— Роджър Брустър е избягал от скривалището, което бяхме подсигурили за него, Анджела и Джейми Монтроуз…

— Напразно сте си създали този труд — прекъсна го Колман. — Момчето е добре възпитано, но не търпи да го държат под ключ.

— За Бога, старши лейтенант! Направихме го, за да му осигурим безопасност, нима не разбирате?

— Естествено, че разбирам, сър. Ала момчето си има други тревоги. Също както и аз. Къде е този негодник Джералд Хеншо? Вашите хора с нищо не помогнаха.

— Не ви ли е хрумвало, че може да е убит?

— И така да е, бихме искали да получим някакво доказателство.

— Съзнавате колко сме затруднени, Колман. Може да минат месеци, дори години, преди да научим нещо сигурно.

— Следователно признавате, че не знаете, нали? А Роджър си е наумил на всяка цена да открие къде се е сврял този мръсник. Както впрочем и аз. Ако пръв се докопам до него, ще сложа край на мизерния му живот по начин, който и на варварите не е бил известен.

— Чуйте ме, Колман. Момчето не разполага с голям шанс, ако тръгне само. Ако се свърже с вас, обадете ми се!

— Ако аз съм наблизо, шансът може би ще е по-голям — отвърна бившият старши лейтенант. — Бащата на това момче рискува живота си, за да ме спаси. Същото съм готов да сторя за сина му.

— Дявол да го вземе, та вие не разполагате с нашите възможности! Ако Роджър се свърже с вас, обадете ми се. Не го ли сторите, може смъртта му да тегне на съвестта ви.

Роджър Брустър слезе от влака във Вийорбан. Слънцето още не бе изгряло, следователно не можеше да се насочи към летището. Тръгна из улиците; усети, че е ужасно изморен и борецът в него му подсказа, че тялото му се нуждае от гориво. Храна. Откри малка хлебарничка, влезе вътре и заговори сънливия собственик на френски.

— Bonjour. Трябва да се срещна с баща ми на вашето летище, но единственият влак от Валенсия ме докара в този ранен час. Хлябът при вас ухае страхотно.

— То е ясно. Тук се пече най-хубавият хляб в цялата провинция. Какво ще желаеш, млади човече?

— Каквото ми предложите, стига да е топло. Чаша мляко и кафе.

— Имам и мляко, и кафе. А ти имаш ли с какво да платиш?

— Разбира се. Не бих си позволил да вляза при вас, ако нямах пари. — Добре нахранен и освежен от силното кафе, Роджър плати, добави внушителен бакшиш и попита: — Къде точно се намира летището?

— Километър-два на север, но в този час няма откъде да поръчаш такси.

— Не се тревожете. На север значи? А как да намеря пътя?

— Оттук като тръгнеш надолу, след четири пресечки — отвърна хлебарят и посочи надясно. — Магистралата се пада наляво. Води право към летището и онази ужасна академия за пилоти.

— Вие какво, не харесвате ли школата?

— И ти щеше да я намразиш, ако живееше тук. Разни побъркани младежи бръмчат насам-натам. Някой ден ще вземат да се сблъскат и ще загинат невинни граждани! Тогава ще се отървем от тая пущина. И толкоз по-добре!

— Дано не се случи, това за катастрофата, де. Е, аз тръгвам. Благодаря ви, сър.

— Виждаш ми се добро момче. Желая ти успех… А и френският ти е доста сносен, макар да си личи, че си го учил в Париж.

И двамата се засмяха и Роджър се запъти към вратата.

За ориентир по пътя към летището служеше ревът от двигатели, сетне в утринното небе се появиха и няколко малки самолета. Гледката припомни на младия Брустър дните, когато придружаваше баща си до Челтнам, твърдо решен да получи документ за правоспособен пилот. Даниел Брустър често казваше, че няма нищо по-вълнуващо от това да се издигнеш във въздуха с първите лъчи на утрото. Често в такива дни той будеше Роджър рано-рано, а закусваха едва след първия четирийсет и пет минутен полет. Това бяха спомените на момчето от доброто старо време; а то никога нямаше да се върне.

В дома на Белгрейвия скуеър звънна телефонът и Оливър Колман вдигна деривата в огромната библиотека. Бившият военен драматично преправи гласа си, както и много пъти навремето из арабските страни, когато дежуреше в главната квартира; заговори припряно, делово, по начин, който не подхождаше на един старши лейтенант.

— Добро утро, тук е икономът. С кого желаете да говорите?

— О, може би съм сбъркал телефона…

— О, не! — Колман се закашля и прочисти гърлото си. — Извинете, сър, тъкмо хапвах нещо на крак, ако разбирате какво искам да кажа. Но гласа ви познах, млади човече, вие сте младият Олдридж, Николас Олдридж, приятел от училище на господаря Роджър.

— Именно — потвърди Роджър Брустър от кабинката във Вийорбан, Франция, тутакси схванал намека. — А вие трябва да сте Колман, господин Колман, извинете.

— Няма нищо, момче. Само дето Роджър го няма тук. Той и Анджела са на гости при роднини някъде в Шотландия… Може и Дъблин да беше, не мога да съм сигурен.

— Знаете ли кога ще се върне Родж, господин Колман? — попита младият Брустър и напрегна слух.

— Скоро, струва ми се. Миналата вечер се обади от веселия дом на някакъв братовчед, чух ги да говорят за лов на яребици, а пък господарят рече, че бил готов пълната луна пред прозореца си да смени за една халба в Уиндзор. Рече, че щял да се постарае да се прибере до към три. Но не обеща със сигурност. Вие ако искате, тогава се обадете.

— Добре, сър, така и ще направя. Много, много ви благодаря.

Брустър окачи слушалката на вилката с пълното съзнание, че нужната му информация се съдържа в заплетеното обяснение на Коули. „Пълнолуние“ звучеше познато, но засега не откриваше смисъла. Следващата дума бе „халба“, която нищо не му говореше, следователно имаше определено значение. Роджър не пиеше алкохол; не че имаше нещо против пиенето по принцип, просто вкусът не му допадаше. Ами „Уиндзор“ и „веселия дом на братовчеда“… това пък какво трябваше да означава? Ами „ловът на яребици“, него как да разбира?

Роджър влезе в чакалнята на летището, оборудвана с кафе-машина. Наля си в една чаша, седна на масата и скъса лист от бележник с емблемата на школата. Написа думите на Колман и се замисли. След известно време му просветна.

„Пълнолунието“ и „веселия дом на братовчеда“ трябваше да се съчетаят с „Уиндзор“. Особено значение имаше „ловът на яребици“. А „халба“ означаваше място, където сервират в халби. „Луната на веселия ловец“ в Уиндзор! Това беше кръчма. На около километър от Белгрейвия, посещавана най-вече от ветерани, предимно командоси и летци. Навремето Коули и бащата на Роджър поне веднъж в месеца ходеха там, за да се срещнат със стари приятели. На няколко пъти, когато майката предприемаше пътуване, свързано с Асоциацията за опазване на дивите животни, те водеха Роджър и Анджела и ги настаняваха в отделно помещение с игри. При условие, разбира се, че и думичка няма да кажат пред майка си. Ето това беше! „Луната на веселия ловец“, в три часа следобед!

Наемането на пилот и самолет, който да го откара в Англия, се оказа много по-лесно от разгадаването на съобщението на Коули. Пилотът, майор от Френските военновъздушни сили, който изкарваше допълнителни пари като преподавател на учениците в школата, с радост се съгласи да му помогне. Роджър Брустър му предложи първо петстотин английски лири и ето че човекът насреща му се ококори в недоумение; когато обаче Роджър се съгласи да бъде претърсен за наркотици, а и да плати горивото и таксите за кацане, майорът заяви:

— Очаква ви едно изключително приятно пътуване, млади господине! Нищо не бива да ви безпокои, полята край Уиндзор са ми добре познати.

В залата за комуникации в главната квартира на МИ-5 жената пред пулта, отговаряща за телефона на Брустър в Белгрейвия, свали слушалките и се обърна към колегата си в съседната кабина.

— Тоя старши лейтенант в дома на Брустър сякаш е ходил на училище при нас.

— В какъв смисъл? — попита мъжът.

— Невероятен начин да получи нужната му информация. Измисля несъществуващи места, дава фалшиви подробности и намеква за скорошно връщане, но без да обещава каквото и да било.

— Съвсем професионален подход. Разсейва всякакви подозрения с очакването за скорошен контакт. Чудесно. В такъв случай няма какво да докладваме, така ли?

— Съвсем нищо. Ще изпратя записа горе, но няма да го класирам по спешност.

Оливър Колман се нуждаеше от няколко часа, за да провери дали сър Джефри го е поставил под наблюдение, което очевидно беше факт. Бившият старши лейтенант забеляза автомобила на МИ-5 на не повече от километър от дома на Белгрейвия. Очукан остин, който взимаше завоите с удивителна бързина. Колман се разходи из Лондон, прекоси града от Найтсбридж до Кенсингтън Гардънс, от Сохо до Риджънс Парк и Хампстед, като най-сетне се отърва от опашката си сред оживлението около Пикадили Съркъс…

Напусна Лондон по северния път и се насочи към Уиндзор с надеждата усилията му да не са отишли напразно. Беше ли схванал Роджър смисъла на неговото съобщение? Щеше ли да се появи в три часа в „Луната на веселия ловец“? А може би цялата подготовка е била напразна? Коули бе предпазлив в своя оптимизъм; все пак младият Брустър бързо бе схванал, че не бива да се назовава по име и бе приел ролята на Никълъс Олдридж, приятел от училище, когото той на няколко пъти бе канил у дома си. Роджър бе способно дете, с бърз ум и целенасоченост, по което приличаше на баща си. А целенасоченост често пъти означаваше проява на нетърпение. И все пак каква бе целта му в момента? Действително ли се канеше на всяка цена да открие Джералд Хеншо? Колман знаеше, че Роджър още от първия ден обсажда сър Джефри, за да узнае пръв, ако е постъпила някаква информация за местонахождението на Хеншо; резултат обаче нямаше. Нима всеизвестната припряност, присъща на мъжете с името Брустър, бе замъглила здравия разум?

Колман си даде сметка, че враждебността му към сър Джефри бе неоснователна; дори в този момент действията му бяха лишени от логика. МИ-5, заедно с другите предложили съдействието си служби, бяха далеч по-добре подготвени за издирването на убиеца на лейди Алиша, отколкото един бивш войник и неговия невръстен повереник. И въпреки това бившият старши лейтенант беше наясно с понятието лоялност. Синът на бригаден командир Даниел Брустър — офицер, учен, спортист и дързък предприемач — стоеше над всичко друго, включително и правителството. Ако Роджър искаше да осъществи връзка с приятеля на баща си от годините на войната, то връзката щеше да се осъществи.

И все пак каква бе целта? Каква помощ можеше да предложи той? А може би Роджър Брустър знаеше нещо или си бе припомнил нещо, останало незабелязано за всички други. Колман щеше да получи отговор на своите въпроси много скоро… ако момчето се появеше.

Роджър наистина се появи, в три часа и шест минути следобед.

— Благодаря ти, Коули, безкрайно съм ти признателен, че дойде — рече младежът, като се настани при Колман в едно от сепаретата.

— Че как иначе. Радвам се, че разбра какво исках да ти кажа.

— Отначало се пообърках, но после се сетих.

— На това и разчитах, знам, че ти сече акълът. Сигурен съм, че телефоните ни се подслушват, пък и сър Джефри ме посети, всъщност заповяда ми какво да правя, ако се свържеш с мен.

— О, Господи, не искам да загазиш заради мен!

— Няма страшно, на Пикадили успях да заблудя опашката. И все пак длъжен съм да попитам, момчето ми. Защо, Роджър, защо? Сър Джефри и хората, които му служат, са ти осигурили безопасност, за това поне не мога да си кривя душата. Защо постъпи по този начин? Заради Хеншо ли?

— Да, Коули.

— Нима не разбираш, че онези от МИ-пет са хора професионалисти. Те правят всичко възможно да го открият, ако изобщо е жив.

— Това ми е известно, но зная също така, че в службите има и къртици. Сър Джефри сам го призна пред господин Прайс и подполковник Монтроуз, с ушите си го чух! Не исках да рискувам информацията, с която разполагам, да попадне в лоши ръце.

— Каква информация, хлапе?

— Мисля си, че се досещам къде се крие Хеншо, или поне знам кой може да ни каже къде е той.

— Какво говориш?

— Като се изключат разните продажници и проститутки, Джери си има постоянна приятелка в Хай Холбърн. Мама знаеше за нея, но и дума не е споменавала пред човек вън от семейството, а и с нас не е говорила направо за това. Една вечер, някъде към единайсет часа, минах край вратата на спалнята им. Хеншо беше пиян и се караха за нещо… както ставаше обикновено. В един момент тоя тип заяви, че щял да излезе да потърси „спокойствие и утеха“. Това направо ме вбеси, затова го проследих с бентлито и видях къде влиза.

— Но защо не го и спомена преди?

— Сам не зная. Мама ненавиждаше скандалите, ти добре го знаеш, и затова просто бях пропъдил всяка мисъл за тази случка. И ето че преди няколко дни си припомних какво каза мама пред мен и Анджи, преди да се качи на горния етаж, за да се разправи с Джери, вечерта, когато я уби. „Повикай Коули, не искам той да кара ягуара. Сигурно ще иде при приятелката си в Хай Холбърн“… Нещо в този смисъл.

— В такъв случай трябва да идем при сър Джефри…

— Не! — отсече Роджър. — Аз пръв ще отида там! Ако го открия, искам сам да се разправя с него.

— За какво ти е? Искаш да го убиеш ли? Да си провалиш живота, като убиеш тоя скапан негодник Джералд Хеншо?

— На мое място не би ли сторил същото? Той уби майка ми.

— Аз не съм на твое място, момче!

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Напротив — тихо отвърна Оливър Колман. — Ако искаш отговор на въпроса си, да, бих убил Джералд Хеншо с голи ръце, както признах и пред сър Джефри. Бих му причинил бавна, възможно най-болезнена смърт, но бих свършил тази работа аз, на теб не бих позволил. Аз съм стар войник и дните ми на тази земя са вече преброени. А ти… та целият живот е пред теб. Ти си син на най-доблестния мъж, когото съм срещал, и няма да позволя да си затриеш живота.

— Да предположим, стари приятелю — рече Роджър, като изгледа Колман в очите. — Да предположим, че най-напред хвърля един здрав бой на тоя копелдак и едва след туй го предам на сър Джеф?

— В такъв случай, както казват в онези непоносими американски филми, давай!

Бентлито забави ход и спря на паркинг близо до блока, посочен от Роджър.

— Спомням си, че натисна най-горното копче вляво — рече Брустър младши и излезе от колата.

Двамата изкачиха няколкото стъпала, влязоха в остъклено фоайе и застанаха пред таблото със звънци. Роджър натисна най-горното копче вляво. Отговор не последва. След още няколко опита реакцията беше същата.

— Чакай — рече Колман, като се взря в имената срещу бутоните. — Да опитаме нещо друго — добави той и натисна копчето до надписа „Управител“.

— Моля? — прозвуча груб глас.

— Сър Джефри Уотърс, сър, Кралското военно разузнаване. Ужасно бързаме, но ако проверите в регистъра на МИ-пет, ще се уверите, че не ви лъжа. — Тонът на Колман не търпеше възражения. — Трябва веднага да поговорим.

— Но разбира се! — стресна се видимо изплашеният управител на сградата. — Заповядайте, моля — додаде той и ето че домофонът зажужа. — Ще ви посрещна на площадката. Аз съм на този етаж.

Бившият старши лейтенант размаха под носа на управителя своята някогашна лична карта и заговори отново със същия властен тон.

— Осем-А, никой не отговаря. Госпожица Саймънд няма ли я?

— Няколко дни не съм я виждал… сър.

— Трябва да проверим на място, въпросът не търпи отлагане.

— Но разбира се… на вашите услуги! — Управителят ги поведе към асансьора в дъното на фоайето. — Ей го ключа — рече той. — Можете да влезете.

— Благодаря ви от името на короната. — Коули пое ключа с хладно кимване.

Апартаментът на името на Саймънд бе приятен, добре аранжиран и подреден със скъпи мебели. Роджър и Оливър Колман се заеха с претърсването. Жилището се състоеше от три стаи, две бани и кухня. Спалня, дневна и нещо като библиотека или кабинет, в който имаше малко книги по рафтовете, ала по цялото бюро бяха разпилени листа. Колман се зае с книжата, които се оказаха всевъзможни сметки, скъсани страници от списания, бележки, съдържащи поети ангажименти, в които инициали заместваха пълните имена, и множество писма, повечето изпратени от континента. Клеймото сочеше, че подателите са сред богатите любители на веселието и удоволствията: Париж, Ница, Лазурния бряг, Рим, Баден-Баден, езерото Комо, минерални бани и търговски центрове из цяла Европа.

Самите писма бяха изпълнени с дребни незначителни подробности… с една дума, скучни. Колман бе готов да предаде всичко на сър Джефри; това бе негов дълг, ала жената на име Саймънд щеше да остане загадка, освен ако не я откриеха.

— Коули! — извика Роджър Брустър. — Ела да погледнеш!

— Къде си, момче?

— В кухнята!

Колман излезе от кабинета, хвърли бегъл поглед в дневната, след което връхлетя в настланата с бели плочки кухня.

— Какво има, Роджър?

— Ето — посочи младият Брустър телефона на стената и бележника до него; отдясно, на малка лъскава верижка висеше химикалка. — Ето, виждаш ли? Който е писал тук, е бил много ядосан. Гледай, на места е прокъсал по няколко листчета.

— И какво? Виждам части от две букви и три цифри. Останалото са само криволици.

— Защото тия писалки не пишат, ако ги държиш наклонени, трябва да се държат изправени. Имаме такава пред спалното помещение в училище. Понякога слагаме молив, но все го губим…

— Какво искаш да кажеш, момче?

— Ами ако бързам, да речем, че някое момиче ми диктува телефона си, просто натискам с всичка сила, за да се ориентирам после само по следата.

— Това всички сме го правили — кимна Колман и откъсна страницата. — Сега разбрах. Тая Саймънд сигурно страшно е бързала. Иначе щеше да помоли човека да почака, докато си намери нещо свястно за писане. — Бившият войник отнесе листа до плота, извади молив от джоба на якето си и защрихова целия отпечатък. — Какво ти говори това, Роджър?

— НУ. Три-пет-нула. — Младият Брустър зачете появяващите се букви. — Амст. К-Гр. Ср. Втор. Съри А.П…. Разгадавам само първата и последната част. Това „НУ три-пет-нула“ е номер на частен самолет. Досетих се, защото мама често е наемала частни самолети за пътуванията си, свързани с Асоциацията. „Съри А.П.“ очевидно означава летище в Съри.

— Може пък аз да разгадая останалото. „Амст.“ означава Амстердам, „Ср.“ и „Втор.“ без съмнение означава среща във вторник. „К-Гр.“ очевидно е място в Амстердам. Можем да предположим, че „Гр.“ е „Грахт“, което на холандски означава „канал“, тъй че това сигурно е адрес близо до някой канал, в чието наименование присъства буквата К. Сигурно има десетки канали, в които присъства буквата К и стотици адреси, с които това означение би съвпаднало.

— Според теб какво означава това? — попита Роджър.

— Според мен означава, че трябва да отидем право при сър Джефри Уотърс и да му предадем тази информация.

— Недей така, Коули. Той пак ще ме затвори някъде във Франция!

— Това много би ме зарадвало, млади човече. Сега ще претърсим целия апартамент, за да открием нещо, което би ни насочило към местонахождението на Хеншо, но ако нищо не открием, ще считаме мисията си за изпълнена. Съгласен ли си?

— Ами ако тя се върне?

— Ще се договорим с Уотърс и МИ-пет. В писмена форма, ако настояваш. Той ще постави апартамента под денонощно наблюдение. Ако Саймънд или Хеншо се върнат, ще бъдеш незабавно уведомен и при първа възможност ще те докарат в Лондон.

— Да започваме претърсването! — възкликна Роджър Брустър.

Сър Джефри Уотърс положи неимоверни усилия, за да овладее буйния си темперамент. Колман го бе повикал в къщата на Белгрейвия скуеър, където той завари Роджър Брустър и ето че усети как лицето му се налива с кръв.

— Предполагам, даваш си сметка, Роджър, че причини много главоболия не само на службата, която представлявам, но и на много други. Да не говорим, че изложи на опасност живота на Анджела и Джеймс Монтроуз.

— Момчето обаче ще ви предложи невероятна находка — заяви невъзмутимо Оливър Колман в опита си да защити младия Брустър. — Никой от нас нямаше да научи нищо за тази Саймънд, ако той не си беше припомнил името й. За което без съмнение си заслужи похвалата. Доколкото зная, в негово присъствие сте заявили, че и във вашата служба е възможно изтичане на информация…

— Майра Саймънд? — прекъсна го Уотърс. — Мили Боже, това е невероятно!

— Да, името съвпада с инициалите върху писмата до нея — призна Колман. — И защо това ви се струва толкова невероятно?

— Та тя беше от нашите, по дяволите! Числеше се към сродния ни отдел, МИ-6! Един от оперативните агенти, постигнал най-големи успехи в проникването в чужди държави.

— Е, тя очевидно е била предател, къртица — продължи Колман. — Признайте, че нашият млад приятел ви предостави безценна за вас информация.

— Нима сме могли сами да я изровим? — възпротиви се Уотърс. — Тя напусна преди година с обяснението, че е напълно изчерпана, което не е необичайно явление.

— Изчерпана, но не дотолкова, че да не може да работи за друг, нали? — настоя Роджър. — Джералд Хеншо уби майка ми, защото тя се изправи срещу Матарезе, съобщенията в електронната й поща към и от Мадрид го доказват. И ето че внезапно тази Саймънд и Джери се сближават, а мама става жертва на убийство. За Бога, сър, не е необходимо човек да е ракетен инженер, за да направи връзката!

— О, да, това е очевидно — тихо потвърди Уотърс, — а самият факт, че ти го знаеш, ще те превърне в мишена за Матарезе. А както някой каза наскоро: „Те са навсякъде, ние просто не ги виждаме.“

— Напълно разбирам, сър, ще се върна обратно във Франция, няма да споря с вас.

— Не и във Франция, Роджър — рече Уотърс. — Закрихме това убежище минути след като откриха изчезването ти. И преди малко не се пошегувах, ти наистина изложи на опасност живота на приятелите си с хаоса, който предизвика. Някои хора говорят прекалено много, други са се приучили да слушат; новината бива разпространена внезапно, разкрие ли се, че секретна правителствена операция е организирана в чужда страна.

— Наистина съжалявам, сър.

— Не бъди прекалено суров към себе си. Твоят покровител Колман има право, ти наистина ни предостави безценна информация. Сигурно дори сам не си даваш сметка колко важно е това за нас… Няма да ти кажа нищо повече. Смятам, че вече знаем кой е агентът на Матарезе тук, в Лондон. И като прибавим към това твоето разкритие, може би ще се поздравим, че сме направили крачка напред.

— Напред към какво, сър?

— Душата на змията, или поне така се надявам. Все още е недосегаема за нас, но напредъкът е безспорен.

— Къде заминавам? — попита Роджър.

— На юг, само това мога да ти кажа.

— Как ще стигна дотам?

— Използваме само един пилот и един самолет. Честно казано, доста се поизмори днес. Е, той е млад и ще го преживее.

— Лутър носи страхотен заряд, сър.

— О, да, днес на няколко пъти обаче се наложи да презареди. С истинско гориво, искам да кажа.