Горещата конспирация

Деветнайста глава

Самолетоносачът „Тикондерога“ от парка на Съединените щати представляваше невероятна по размерите си конструкция, същински голям град, със съответните магазини, аптеки, ресторанти, гимнастически салони, служебни кабинети и стаи — единични, двойни и пригодени за спални. Тук човек можеше да се натъкне на повече коридори, пасажи и неочаквани чупки, отколкото във футуристичния Китайски квартал в Сан Франциско. Колкото по-ниско бе нивото под основната палуба, толкова по-малко хора се срещаха из облицованите със стоманени листове проходи, макар да нарастваше броят на завоите, пасажите и товарните клетки. В момента двама души тичаха нагоре по коридор с нисък таван, и биха заинтригували всеки случаен наблюдател. Единият бе висок негър в омачкана и не особено чиста офицерска униформа, който се придвижваше приведен, за да не закачи хоризонтално монтирания тръбопровод, другият — бял младеж с мускулесто тяло, чиито ръце носеха прясна превръзка.

— Побързай! — викна лейтенант Лутър Консидайн.

— Къде отиваме? — попита задъханият Джейми Монтроуз.

— Където, надявам се, дежурният офицер и копоите му няма да те открият!

Стигнаха до тежка метална врата с надпис „Само за упълномощен персонал“. Консидайн извади ключ, пъхна го в ключалката и бутна вратата. Озоваха се в малка стая с бели стени и дълга маса с гетинаксов плот, около която бяха наредени тапицирани в кафяво въртящи се столове; вдясно бе монтиран голям екран, а вляво — прожекционен апарат.

— Къде сме? — попита Монтроуз младши.

— Тук се явяват на доклад пилотите, изпълнили свръхсекретна задача.

— Откъде взехте ключа, лейтенант?

— От отговарящия за сигурността, който ми бе командващ офицер, додето големите шефове не решиха, че е прекалено умен или твърде сляп, за да лети. Все още делим една стая, а в момента си мисли, че имам среща с някой смугъл ангел на милосърдието.

— Много мило от негова страна.

— Мило донемайкъде. Нали платих да го пуснат от казиното в Родос. Сядай някъде и се успокой. Щракам това ключе и външният надпис отвън ще светне в червено: Не влизай.

— Не зная как мога да ви се отблагодаря, сър.

— Това не е необходимо, Джейми. Разкажи ми колкото е възможно повече и не забравяй, че ще ми връчат метла и парцал, ако ме преметнеш.

— Всичко, което ви казах, е самата истина…

— Вярвам ти! — прекъсна го Лутър Консидайн, а очите му святкаха от гняв. — Вярвам ти, защото цялата тая история е толкова смахната, а ти си толкова млад, че и син на пилот изтребител, най-добрия сред нас, тъй че защо ще ме лъжеш? Капитанът обаче, онзи с четирите нашивки, дето направлява тоя плаващ град, си мисли, че си избягал от моя сектор, а аз не мога да те открия, щото нашият офицер от разузнаването ти е наредил да говориш с Вашингтон.

— Няма да стане! — упорстваше младият Монтроуз. — Писна ми вече да се разпореждат с мен!

— О кей, както кажеш. Дай сега да се върнем назад. Какво точно ти казаха ония двете правителствени горили, двамата бели бабаити на летище Кенеди?

— Не са ми обяснявали много-много… Майка ми била включена в секретна мисия, тъй че ако имало изтичане на информация, искали аз да съм на сигурно място.

— Документи показаха ли?… Остави, като нищо са могли да бъдат и фалшиви. Това, дето ти рекоха, как ти прозвуча?

— Ами сториха ми се симпатични. Изглеждаха искрено загрижени, съчувстваха ми за всичко, което съм преживял, дори на самолета ме натовариха, без да се суетят с билетите, паспорта ми и разни такива.

— Ти нищо ли не попита?

— Много въпроси им зададох, но и те не знаеха повече от мен.

— Какво точно ти казаха? — настоя Консидайн, като се взря в момчето пред себе си.

— Че самолетът щял да лети за Париж, което и сам можех да прочета по надписите, но аз съм щял да продължа, само че те не знаели в каква посока. На летище Орли щели да ме посрещнат други двама, които да ме поемат.

— Нищо повече ли не казаха за майка ти и нейната мисия?

— Те самите нищо не знаеха. Сигурен съм, че не ме лъжеха. После им казах, че трябва да се обадя по телефона и те не ме спряха. Обадих се у дома, но никой не вдигна, дори секретарят не се включи. После звъннах на един приятел на семейството, колега на мама; включи се запис от централата, според който номерът бил сменен, а после се свързах и с една телефонистка, която заяви, че новият не бил записан при тях. Тогава вече си помислих, че каквато и да е операцията, тя се провежда в пълна тайна. Но това вече ви го разказах, лейтенант.

— Не всичко, не беше ми казал за телефонните разговори. Както и да е, може пак да те накарам да го повториш. Нищо чудно да ми убягва нещо, дето е току под носа ми.

— Нищо не съм премълчал, лейтенант.

— Престани с това „лейтенант“, Джейми. Името ми е Лутър. Следващия път, като се срещнем, може и да съм разжалван до обикновен юнга. От чернокож командир на изтребител до моряк, въоръжен с парцал… Колин Пауъл задника ми ще съдере, макар да не съм дете, като нищо може да го направи.

— Не мисля, че това има нещо общо с цвета на кожата… Лутър.

— А, обичам ви аз вас, белите либерали. Защо не си избра някой симпатичен бял морски офицер да му разкажеш историята си? В моята ескадрила има една отрепка, който ненавижда всекиго, ако не е лъснат до блясък. И готвача би вкарал в карцер, ако зърне мазно петно по престилката му.

— Значи и мен би затворил.

— Имаш право. Разкажи сега за телефонните обаждания. Особено за второто, със сменения номер.

— Позвъних в дома на полковник Евърет Бракет. Учили са заедно с мама във военната академия, бе близък с мама и татко. Често включваше мама в разни задачи.

— Какви задачи?

— Той е голяма клечка във военното разузнаване. Майка ми беше преминала обучение по специализирано технологично оборудване, компютри и разни такива неща. Това е подразделение на Ге-две, и чичо Ев много разчиташе на нея, така си мисля.

— Защо я е избрал за тази вероятно опасна секретна операция?

— И понятие нямам. След смъртта на татко той стана нещо като негов заместник, а не мисля, че би принудил мама да върши нещо опасно. Звучи абсолютно безсмислено!

— Слушай ме сега внимателно, Джейми, и се опитай да си спомниш. Кога точно получи съобщението от Вашингтон, предадено ти от директора на твоето училище, че трябва да отидеш на летище Кенеди в Ню Йорк?

— Беше петък, не си спомням точната дата, но беше в края на седмицата, преди уикенда.

— Хайде пак, бъди колкото е възможно по-точен, преди този петък кога за последен път говори с майка си?

— Няколко дни преди това, три-четири може би. Съвсем обикновен разговор беше, да ме пита как вървят уроците, такива неща.

— След това не си ли говорил с нея?

— Не, нямаше причина.

— В такъв случай можем ли да допуснем, че не се е опитвала да се свърже с теб през тези три-четири дни?

— Сигурен съм, че не ме е търсила.

— Как тъй?

— В Париж, на летището, казах на онези двамата, които ме посрещнаха, че трябва да се обадя на мой братовчед, който живее в града, защото мама ми е поръчала. Това май ги озадачи, но останах с впечатлението, че се опасяват да не объркат нещо, затова ми позволиха да се обадя, макар че усещах как дишат във врата ми, докато държах слушалката.

— По-нататък?

— Имах у себе си карта, нали ги знаете, с тях може да се обаждаш отвсякъде, кода в Щатите знаех, на училището ми…

— Тъй ли? — прекъсна го Консидайн.

— Ей, лейтенант… Лутър де, немалко години бях хлапето в семейството на военен, нали си спомняте? И въпреки това повечето ми приятели, още от малки, са във Вирджиния, където е истинският ни дом.

— Значи вдигаш телефона и се обаждаш в училище, а не на някакъв несъществуващ братовчед.

— О, Кевин си е съвсем истински. Много по-голям е от мен и учи в Сорбоната.

— Невероятно семейство, няма що. И все пак ти си се обадил в твоето училище.

— Да, естествено. Оливия дежуреше на номератора; тя е спечелила стипендия, за да учи при нас, и от известно време сме близки, ако разбираш какво имам предвид.

— Ще опитам да си припомня… И после?

— Ами тя ме позна, а аз попитах дали майка ми не е звъняла, в централата се записват обажданията. Каза ми, че не била звъняла, аз се престорих, че разговарям с братовчед ми Кевин, и след малко затворих. Ще трябва да се извиня на Ливи за тоя номер.

— Гледай да не забравиш — посъветва го Консидайн, като разтърка челото си. — Ето още един разговор, за който не беше ми споменал.

— Трябва да съм забравил. Но ти разказах всичко за голямата къща над мостовете, за пазачите, как не можех на никого да се обадя, как ме държаха в стая с решетки по прозорците.

— И за бягството ти — кимна пилотът, — което само по себе си е направо забележително. Трябва да си държеливо хлапе; ръцете ти са били целите изранени, но не си се отчаял.

— Дали съм издръжлив не знам, но бях решил на всяка цена да се измъкна. Онова, което ми говореше Ахмед, пазачът ми де, ми звучеше като развалена грамофонна плоча, тъй че изобщо не му вярвах. Толкова време да мине и никой да не намери начин да ме свърже с майка ми. Пълна тъпотия!

— Изчислена до часове, ако не и минути — разсъждаваше на глас Лутър Консидайн. След което внезапно се изправи.

— Какво искаш да кажеш? — попита момчето.

— Ако не си ме излъгал, а аз вече съм почти убеден, че казваш истината, онези, лошите е трябвало да те изведат от страната, преди майка ти да се включи в изпълнението на секретната мисия, а това е единственото, за което твоите похитители не са те излъгали.

— Не те разбирам, Лутър. — Джейми се смръщи в недоумение.

— Това е единственото смислено нещо — отвърна пилотът, като погледна часовника си. — Каквото и да върши майка ти в момента, засяга мутрите, които са те отвлекли, и това трябва да е нещо голямо.

— Ще обясниш ли, ако обичаш?

— Отвличането бездруго си е сериозна работа, а да отвлечеш хлапето на офицер от армията, прикрепен към службите за сигурност, е все едно да си наденеш сам примка на шията. Измъкнали са те от една и са ти надянали друга. По техен модел.

— Но защо?

— За да хванат на въдицата си мама Монтроуз. — Консидайн пристъпи към вратата. — Ще се върна след няколко часа. Почини си, поспи дори, ако можеш. Ще оставя червения надпис, никой няма да те притеснява.

— Ти къде отиваш?

— Доста ясно ми описа мястото, където са те държали, а аз добре познавам терена в Бахрейн. Имам идея къде може да е било това; подобни имения там не се срещат толкова често. Ще донеса един Полароид с десетина филма. Може пък и да ни провърви.

Джулиан Гуидероне се бе отпуснал в креслото на своя реактивен самолет „Лиър 26“ на път за дома си в Бахрейн, в много отношения седалище на неговата огромна финансова империя. Винаги бе харесвал Бахрейн; неговите удобства и начин на живот. Манама не можеше да се мери с Париж по гъделичкаща сетивата привлекателност, нито пък с Лондон по цивилизованост, но ако имаше място на света, където принципът laissez-faire, иначе казано пълна свобода на действие, да се прилагаше в най-чист вид, то това бе Бахрейн. Ненамеса бе неговото кредо, обхващащо не само икономиката и пазара, но и душата на човека, което важеше с още по-голяма сила, ако този човек принадлежеше към класата на богатите.

Джулиан имаше приятели там, макар да не можеха да се нарекат близки приятели (защото той такива изобщо нямаше), тъй като те биха представлявали досадна пречка, и смяташе да даде няколко приема в тесен кръг, като покани неколцина претенденти за престола, но най-вече банкери и петролни магнати, истински съвременни кралски величия.

Пейджърът му запиука и прекъсна съзерцанието му. Джулиан измъкна устройството от джоба си и с известна тревога отбеляза, че сигналът идва от сектор с код 31, Холандия. Номерът беше без значение, тъй като бездруго бе фалшив. Това можеше да бъде един-единствен човек. С основно седалище в Амстердам. Ян ван дер Меер Матарайзен. Джулиан посегна към телефона, монтиран в специален плафон отстрани на работната маса.

— Боя се, че имам съкрушителна новина, сър.

— Всичко е относително. Онова, което изглежда съкрушително в един миг, може в следващия да се превърне в преимущество. Какво има?

— Обектът, който прехвърлихме през Париж в Близкия изток, е изчезнал.

— Какво? — Гуидероне толкова рязко се изправи в креслото, че предпазният колан болезнено се вряза в корема му. — Искаш да кажеш, че не знаем къде е? — на пресекулки изрече той, в същото време стисна токата на предпазния колан и я разхлаби. — Започнахте ли издирване, внимателно издирване имам предвид?

— Възложено е на най-способните ни изпълнители. Няма никаква следа.

— Продължавайте да търсите… навсякъде! — Синът на Пастирчето рязко пое въздух, за да възвърне поне донякъде самообладанието си. — Междувременно — продължи вече по-спокойно, като успя да събере мислите си, — дадох под наем яхтата, голямата яхта, така че изпразнете я, напълно. Освободете и екипажа, целия екипаж, пратете ги в нашия флот в Оман, Мускат. Шейхът, който я наема, си има своя прислуга.

— Разбирам, сър. Всичко ще бъде изпълнено до края на деня.

— За Бога, продължавайте издирването на обекта! — Гуидероне тресна слушалката и викна: — Пилот!

— Да, синьор? — обади се глас от кабината, отдалечена на не повече от два-три метра.

— Как сме с горивото?

— Имаме достатъчно. Летим не повече от двайсет и две минути, синьор.

— Ще стигне ли да ме откарате до Марсилия?

— Напълно, синьор.

— Променете плана на полета и сменете курса.

— Веднага, синьор Паравачини.

Паравачини. Име от потъналите в забвение анали на Матарезе, ала у малцината, на които бе известно, то предизвикваше ако не ужас, напрегнато безпокойство. Компанията „Скоци-Паравачини“, създадена посредством матримониален съюз между двете фамилии, бе погълната от други в течение на годините, но името добре служеше на Гуидероне в някои части на света. Легендите умират бавно, което още повече важи за онези, породени и раздухвани от страха.

Макар граф Скоци да бе сред първите, вербувани от барон Гийом де Матарезе в началото на века, той се бе превърнал във фигурант. Когато богатството на фамилията започна да се топи, една от дъщерите на Скоци бе омъжена за сина на не по-малко богатото, но известно с бруталността си семейство Паравачини.

След години някога неразделните Скоци и Паравачини, чиито имения край прочутото езеро Комо, езерото на богаташите, както му казваха в Италия, бяха отдалечени на не повече от няколко мили, дотолкова се отчуждиха, че дори не се поздравяваха. След време отчуждението престана да зачита дори нормите на елементарното приличие. Няколко безценни служители в компанията, известни с благосклонността си към Скоци, бяха убити, а за извършителите се заговори, че били наети от Паравачини, макар да липсваха доказателства. Един ден и наследникът на фамилия Скоци бе намерен мъртъв; първоначалната версия предполагаше удавяне, тъй като тялото бе изхвърлено на брега на езерото. Полицаите от Беладжио, уплашени от всеизвестната кръвожадност на Паравачини, пропуснаха да споменат в доклада си, че са открили едва забележима следа от убождане, като от тънкото острие на шиш за лед, пронизал гръдния кош и пробол сърцето. Пазителите на реда имаха сериозно основание за своята предпазливост, тъй като родените във фамилия Паравачини момчета ставаха свещеници, бързо напредваха и се превръщаха в пратеници на Ватикана! При подобни обстоятелства всеки трябваше да бъде максимално предпазлив.

Членовете на фамилия Скоци, посредством своите адвокати, продадоха дяловете си на друг крупен италиански концерн, собственост на Тремонте, фамилия, чието благоденствие се дължеше на огромно богатство, както и на привързаността към юдейско-християнската етика. А кой ги познаваше най-добре? Родените с името Тремонте бяха започнали пътя си към световната слава благодарение на съюза между един изключително способен италиански евреин и един ревностен римокатолик. Както в църквата, така и в синагогата смръщиха вежди, ала последвалите щедри дарения и в двете посоки заглушиха упреците.

Тук и сега, разсъждаваше Джулиан Гуидероне, легендата за Паравачини все още властва над Средиземноморието, особено в Италия. Никой не смееше да разиграва Паравачини, тъй като и при най-незначителното отклонение от правилата, само след часове щеше да е мъртъв. Проникване в начина на мислене. Това бе ключът.

Що се отнася до Тремонте и тяхната високомерна самомнителна философия, смъртта на техния адвокат, любител на играта поло, можеше да намали антипатията им към Матарезе. Те знаеха, че ще последват и други убийства, това бе пророчеството на Паравачини. Те бяха длъжни да го зачетат, тъй като всяка смърт в крайна сметка се превръща в нещо съвсем лично.

Онова, което докарваше Гуидероне до ръба на параноята, бе появата на непоносимата за него воня. Най-смрадливия звяр, пръкнал се на белия свят, Беоулф Агът! Той отново бе напомнил за себе си, както и преди четвърт век! Той бе мозъкът в дъното на издирването, сложен мозък, който винаги търсеше невъзможното. Той трябваше да бъде спрян, убит, това трябваше да стане още в Чезапийк. Джулиан се готвеше да даде заповедта в Марсилия. Брандън Алан Скофийлд да бъде убит. На всяка цена.

Самолетът F-16 извърши директен полет от Уичита до пистата в Чероки, на единайсет километра северно от Перегрин Вю. Кола на ЦРУ очакваше раздърпания рошав Скофийлд и веднага го откара до бившия курортен комплекс, където ранното утринно слънце вече заливаше възвишенията на Смоуки Маунтинс. Брей не се изненада кой знае колко, че веднага щом целуна Антония, откъм кухнята чу познат глас.

— Дано си успял да поспиш в самолета — избоботи Франк Шийлдс. — Господ ми е свидетел, аз не съм мигнал! Моят пилот нацели всяка въздушна яма от Андрюс дотук. — Високопоставеният аналитик от ЦРУ се появи в рамката на вратата с чаша димящо кафе в ръка. — Сигурно и на теб ти се пие — добави той.

— Аз ще му налея, Франк — рече Тони. — Ти му прочети конското, заслужава си го. — Тя мина покрай госта и влезе в кухнята. — Ще му приготвя яйца. Видът му е ужасен, а аз трябва да съм луда, щом го търпя толкова години.

— Така и трябва да направя — рече аналитикът, като пристъпи в дневната и огледа пропитата от пот униформа на Скофийлд. — Да ти се развикам, де. На какво си се направил в тия дрехи, статист в някой филм за Рамбо?

— Изпълниха си предназначението, Жмичка. Ако бях сложил костюм, да са ме тикнали вече в някой затвор в Канзас.

— По тоя въпрос няма да споря с теб, само ми спести обясненията. Предполагам, вече са се стопили десетте хиляди, които ти подписах.

— Тъкмо бях започнал да се разпускам. Като видиш какво съм донесъл от дома на Мама Гъска, моят приятел от някогашното Щази ще си поиска своите сто хиляди.

— Всичко е въпрос на интерпретация, Брандън, включително и доставяните от разузнаването материали.

— Що за високопарни фрази…

— Нека все пак караме подред… — мрачно го прекъсна Шийлдс. — Какво ще кажеш за малкия Монтроуз? Изложих ти моите опасения, а ти подхвърли, че не ти липсват идеи. Ще може ли да ги чуя?

— Линията на разсъждение е съвсем елементарна — отвърна Скофийлд. — Ти каза, че хлапето било с морски офицер, пилот, нали така?

— Да, синът на Лезли го избрал съвсем случайно сред тълпата в Манама. Той е пилот на изтребител на „Тикондерога“, командир на ескадрила, казва се Лутър Консидайн и съвсем не е някой безличен смотаняк. Според шефовете му, очаква го бляскава кариера, със съответните награди и всичко останало.

— Момчето е избрало умен човек.

— Очевидно.

— Тогава действай чрез него — предложи Скофийлд.

— Какво?

— Хлапето очевидно му вярва, тъй че говори с този Консидайн. Бъди откровен с него, той ни е последната възможност. Трябва да кажеш на Лезли, че синът й е вън от опасност и е в сигурни ръце, би било немислимо да я държиш в неведение.

— Съгласен съм, но съществува един проблем. Не знаем къде е Джеймс младши. Изчезнал е…

— Какво говориш?

— Това са последните сведения. Не е потвърдено със сигурност; не вярват да е напуснал самолетоносача, но не могат да го открият.

— Да си се качвал някога на самолетоносач, Жмичка?

— Господи, колко си досаден! Не, не съм се качвал!

— Представи си да пуснат на вода град като Джорджтаун, нещо такова е. Малкият Монтроуз може да се скрие където си пожелае, дни и седмици може да не го открият, ако има свобода на движение, какъвто очевидно е нашият случай.

— Та това е нелепо! Нали трябва да се храни, да спи, да използва тоалетна… все някой ще го види.

— Не и ако някой му помага, например някой морски офицер, с когото се е сприятелил.

— Значи според теб…

— Струва си да опиташ, Франк. Преди години научих, че пилотите са особена порода, сигурно защото прекарват толкова време затворени в бойни самолети на километри от земята, и то съвсем сами. А бащата на нашето хлапе също е бил пилот на изтребител, с немалко отличия… макар и присъдени посмъртно. Нищо не можеш да загубиш Жмичка. Свържи се с Консидайн. Опитай поне.

Нищо не е съвършено в нашия свят на високи технологии, най-вече поради факта, че усъвършенства ли се дадена технология, изобретява се нов конкурентен продукт, който претендира да е не по-малко съвършен. Подобен е и случаят с ВСТС — Военен Сателитен Трансмисионен Смесител, който максимално се доближава до тайнственото понятие съвършенство. Но за не повече от седмица. Ключът се съдържа в съоръженията за предаване и приемане: всяко от тях е прикрепено към чувствителен уред с непостоянно калибриране, което едновременно изолира и смесва кривите на тембъра успоредно с мигновеното им преминаване през космическия ефир. Съществуваше минимална степен на риск, но от другата страна на везните стоеше опасността една майка да загуби здравия си разум; а и степента на сигурност на замесените страни.

Старши лейтенант от военноморските сили Консидайн получи заповед да се яви в комуникационния център и там го свързаха с Перегрин Вю, където необходимото електронно оборудване бе набързо докарано със самолет от Пентагона. Инсталираха го на Клингамс Доум, най-високия връх в тукашните планини Грейт Смоукис. Скоро след това Лутър Консидайн седна пред посоченото му табло и сложи слушалките на борда на самолетоносача на американската армия „Тикондерога“ в Бахрейн.

— Лейтенант Консидайн — произнесе безизразен глас, отдалечен на тринайсет хиляди километра от Персийския залив, — името ми е Франк Шийлдс, заместник-директор на Централното разузнавателно управление. Чувате ли ме?

— Чувам ви, господин директор.

— Ще бъда възможно най-кратък… Вашият млад приятел отказва да говори лично с който и да било служител на правителството, за което изобщо не го виня. Немалко са го лъгали от името на правителството.

— Следователно той ми е казал истината! — възкликна пилотът, без да скрива облекчението си. — Знаех си.

— Казал ви е истината — потвърди Шийлдс, — но от съображения за личната му безопасност не смятам, че можем да го свържем с лицето, с което настоява да говори. Може би след няколко дни ще успеем да подсигурим чиста линия, но в момента е невъзможно.

— Не вярвам да направи компромис. На негово място и аз не бих го направил.

— В такъв случай вие знаете къде е той.

— Официално, не. Следващият въпрос, ако обичате?

— Няма да бъде въпрос, лейтенант, по-скоро молба. Убедете го да ви каже нещо, каквото и да е то, което е известно единствено на човека, с когото иска да се свърже. Ще го направите ли?

— Когато, по-скоро ако го намеря, ще му предам вашето съобщение, господин директор.

— Ние ще чакаме, лейтенант. Вашият старши офицер за свръзка знае кодовете, на които може да ме намери. Това са само цифри; никой друг не знае за нашия разговор.

— Дочуване, сър. Надявам се, че ще мога да помогна. — Консидайн свали слушалките и техникът на смяна прекъсна връзката.

— Слушай, Джейми — рече пилотът, като се настани срещу момчето. Двамата седяха един срещу друг върху празни каси в един от складовете под горните палуби. — Този човек ми се стори надежден, всъщност звучеше прекалено притеснен, но говореше съвсем смислено. Някакъв шеф е в разузнаването и трябва да проучи всички аспекти на една твърде сложно зададена схема.

— Не разбирам какво говориш, Лутър.

— Човекът се опасява, че има поставен капан. Разбира защо настояваш да говориш единствено с майка си, знае, че неведнъж са те лъгали от името на правителството. Спомена, колко е загрижен за „личната сигурност“ и необходимостта от „надеждна безопасност“, преди да осъществи връзката помежду ви. Опитва се да защити и двама ви.

— С други думи, възможно е да ме използват за примамка. И съвсем не е задължително това да бъда точно аз.

— Добре казано, момче… Къде си научил всичко това?

— Заслушвал съм се в разговорите на мама с чичо Ев. И двамата принадлежат към сектор Ге-две, но често изпълняват задачи за други отдели, свързани с контраразузнаването.

— Всемогъщи боже — промърмори Консидайн. — И преди си мислех, че майка ти е забъркана в нещо голямо, но това май ще се окаже много по-сериозно и широкомащабно, отколкото съм си представял. Трябва да е някоя секретна мисия със световно значение. Даваш ли си сметка, че нашият шеф от разузнаването е провел поверителни разговори с централата във Вашингтон, след което са го прехвърлили в DIA, Държавния департамент и накрая в Белия дом при Томас Кранстън, който е нещо като сянка на президента по всички въпроси на националната сигурност? Ако си спомняш, този човек обеща да те свърже със самия президент!

— Президента не познавам, но познавам майка си. Никой не може да наподоби нейния глас, нито пък да знае онова, което е известно само на нея.

— Именно това иска този Шийлдс от теб, нещо, което е известно само на двама ви. Нима не разбираш? Увери ли се, че това действително си ти, и получи ли потвърждение от майка ти, той може да действа. Това ми звучи що-годе смислено, също както вярвам, че каквото и да става, то е разтърсило най-висшите правителствени кръгове. Хайде, Джейми, помогни ми.

— Добре, остави ме да помисля. — Монтроуз младши стана и закрачи напред назад по застлания със стоманени листове под на складовото помещение. — Слушай — продължи след малко, — като бях малък, съвсем малко хлапе, мама и татко ми подариха плюшено животинче, агънце, от ония играчки, с които децата не могат да се наранят. Дори копчетата бяха облечени. Години по-късно, всъщност месеци след смъртта на баща ми, мама продаде къщата и се преместихме на друго място… за да не ни потискат спомените. Предложих да й помогна да почисти тавана и ето че тя намери малкото плюшено агънце и ми каза: „Я погледни, та това е Малкъм.“ Бях го забравил, дори името му не помнех. Мама ми разказа колко много се смели с баща ми, когато съм го нарекъл „Малкъм“, макар да ми е било трудно да го произнасям. Това бил някакъв герой от анимационно филмче, което съм гледал по телевизията. Аз нямах никакъв спомен, но й повярвах.

— Това ли е то? — попита Лутър. — Името на едно плюшено животинче?

— Само за това се сещам. Пък и не знам на някой друг да сме разказвали тая история.

— Може би ще свърши работа. Успя ли да разгледаш снимките на именията?

— Отделих две. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но според мен трябва да е едното от тях. — Момчето непохватно бръкна в джобовете си с все още овързани в бинтове ръце и подаде на Консидайн въпросните снимки.

— Ще ги разгледам, но първо трябва да докладвам горе. Впрочем като се върна, ще те преместя оттук.

— Къде ще ме водиш?

— Моят втори пилот си е издействал тридневен отпуск и заминава за Париж, където вече го чака жена му, тя пише за разни модни издания. Съкаютникът му пък е под карантина в лазарета, болен е от шарка… Представяш ли си? Нищо чудно скоро всичките ни пилоти да са дванайсетгодишни хлапетии.

— Аз съм на петнайсет и вече съм взел дванайсет летателни часа. Готов съм и сам да летя, Лутър.

— Е това много ме успокоява. Хайде, до скоро.

Лезли Монтроуз се озова в стъклена кабина насред просторна стая, в която бе монтирано електронно оборудване, чиито елементи се издигаха чак до тавана. Навсякъде се виждаха зелени екрани, снабдени с клавиатури и цифрови дисплеи, работни места за десет оператори, мъже и жени, специалисти в секретните операции. Това бе центърът за глобални връзки на МИ-6, където се получаваха и изпращаха съобщения от и за целия свят. Лезли седна пред компютърния пулт за телефонна връзка, върху който висяха на малки поставки три телефонни апарата, всеки в различен цвят — зелен, червен и жълт. От невидимия говорител, монтиран в кабината, се разнесе женски глас.

— Ако обичате, вдигнете зеления телефон, госпожо. Свързвам ви.

— Благодаря. — Монтроуз посегна към слушалката, разтърсена от тревожно безпокойство. Опасяваше се от най-лошото и все пак застави треперещите си пръсти да вдигнат слушалката. — Тук офицерът с назначение в Лондон…

— Всичко е наред, Лезли — прекъсна я Франк Шийлдс. — Няма нужда от условно представяне.

— Франк?

— Уверяват ме, че оборудването за връзка е толкова надеждно, че все едно си говорим в някоя дървена къщичка в Аляска.

— Не разбирам какво ми говориш, но аз не съм на себе си, откакто Джеф Уотърс ми поръча да дойда тук и да чакам обаждане. Дори не ми каза, че ще говоря с теб.

— Той също не знае, а и като достоен възпитаник на Итън дори няма да попита, ако сама не му кажеш.

— За Бога, Франк, какво означава всичко това? — Монтроуз рязко сниши гласа си до едва разбираем шепот. — Има ли новини от сина ми?

— Може би, но най-напред трябва да ти задам един въпрос.

— Въпрос ли? Отговор няма да получиш, докато не чуя какви са новините от сина ми.

— Името Малкъм говори ли ти нещо?

— Малкъм… Малкъм? Не познавам човек с такова име. Що за глупав въпрос?

— Успокой се, подполковник, помисли. Спри за миг и помисли…

— Не искам да мисля, дяволите да те вземат! — кресна Монтроуз. — Какво означава това Малкъм и какво общо има със сина ми? Не познавам никого… Никога не съм познавала такъв човек… — Внезапно Лезли замлъкна. Пое дълбоко дъх, отдалечи зелената слушалка от ухото си и през стъклото се вторачи с разширени очи в отсрещната бяла стена. — О, господи! — прошепна и отново придърпа слушалката. — Малкото плюшено агънце, пухкава играчка, подходяща за тригодишно дете! Той го нарече „Малкъм“, като героя от онова филмче…

— Точно така, Лезли — потвърди Франк Шийлдс от базата в Смоуки Маунтинс, отдалечена на седем хиляди километра от Лондон. — Играчката на едно малко дете, захвърлена и забравена и от двама ви, докато…

— Докато не я открихме на тавана! — едва не извика Монтроуз. — Аз я намерих, а Джейми я беше забравил, затова му разказах историята. Джейми! Моят син се е свързал с вас!

— Не пряко, но поне знаем, че е в безопасност. Успял е да избяга, което е невероятно постижение за момче на неговите години.

— Та той бездруго е невероятно момче! — възкликна обезумялата от щастие майка. — Може да не е пръв по биология и латински, но е страхотен борец! Не ти ли казах колко е добър?

— Това ни е известно.

— О, господи, говоря глупости, нали? — през сълзи продължи подполковник Монтроуз. — Извинявай, Франк, бъбря нелепици, а сълзите текат по лицето ми.

— Това е напълно естествено, Лезли.

— Къде е той? Кога мога да говоря с него?

— В момента се намира във военноморска база в Близкия изток…

— Близкия изток?

— Засега не мога да рискувам да го свържа директно с теб. Нямаме възможност да инсталираме подходящото оборудване, което би гарантирало пълна сигурност на линията. Сигурно разбираш, че онези, от които е избягал, го търсят навсякъде, а в електронното проследяване са не по-малко способни от нас.

— Разбирам, Франк. Зная нещичко за компютрите.

— Така ми каза и Прайс.

— Впрочем той излезе голям симпатяга. Настоя да ме придружи дотук, макар да имаха други планове със сър Джефри. Планове, които предвиждаха приятна игра на покер в клуба на Уотърс. Напълно заслужено, смея да добавя.

— Ти разкри ли му какъв пост заемаш? Офицер на разположение от отдел Ге-две, а не подполковник, зачислен към Корпуса за бързо реагиране?

— Не, но той вероятно се досеща, тъй като се наложи да поработя с компютрите на Белгрейвия Скуеър. Не съм убедена, че ще направи разликата, пък и за него едва ли има значение.

— Не се заблуждавай. Той не обича да му се спестява важна информация. В това отношение е вироглав като Беоулф Агът.

— Не разбирам в какво е проблемът. Ще предадеш на Джейми, че разбирам настоящото положение, нали?

— Естествено. Кажи ми нещо, подобно на тая история с Малкъм, за да е сигурен, че идва от теб.

— Добре тогава… Кажи му, че съм получила бележка от учителя му по биология. Най-добре е да си събира ума, иначе нищо няма да тренира.

Лезли излезе от центъра за глобални връзки на МИ-6 и се озова в дълъг широк коридор, където зърна само двама души. Единият беше дежурният от въоръжената охрана, седнал на маса в средата на коридора, другият бе Камерън Прайс. С разтуптяно сърце, Лезли профуча край въоръжения пазач и застана пред Камерън. С грейнало от радост лице, усмихната като малко дете, тя буйно го прегърна и прошепна в ухото му:

— Новини от Джейми! Избягал е, вече е в безопасност!

— Та това е прекрасно, Лезли! — Кам се стресна от неволния си вик и побърза да понижи глас. — Страхотна новина, наистина страхотна — добави и на свой ред я притисна в обятията си. — Кой ти се обади?

— Франк Шийлдс. Съобщението е отскоро, но чакаха потвърждение и го получиха. От Джейми е!

— Сигурно имаш чувството, че камък ти падна от сърцето…

— Думи нямам! — подполковник Монтроуз сякаш внезапно осъзна, че стоят плътно притиснати насред пустия коридор и заговори на пресекулки, като се опита да разхлаби прегръдката. — Извинявай, Кам. Държа се като малко дете…

— Защото собственото ти дете е в безопасност — откликна Прайс, като хвана брадичката й, за да не отвърне поглед. — Ти плачеш, Лезли.

— Това са сълзи на щастие, приятелю, мой добри приятелю.

— Поплачи си и ще ти олекне.

— О, сигурно… — Лицата им, очите им почти се докосваха. Камерън я пусна и отстъпи крачка назад. — Благодаря ти приятелю — повтори тя.

— За какво? За това, че съм тук? Това бе единственото ми желание.

— И за това, разбира се, но исках друго да кажа. Само преди секунди исках да те целуна, толкова много исках.

— В момента си твърде уязвима, подполковник.

— Ето защо ти благодаря. Защото ме разбираш.

— Този път лесно се измъкна — усмихна се Прайс, — но не ми се доверявай прекалено. Не съм някой трийсет и шест годишен монах.

— Нито пък аз съм трийсет и шест годишна монахиня… Макар да е вярно за последните няколко години.

— Нека разнищим този проблем като истински разузнавачи.

— Боя се, че аз не се числя към твоята служба…

— Хайде, хайде, понаучих нещичко за теб в имението Чезапийк.

— Какво си научил?

— Ти се числиш към висшия офицерски състав на отдел Ге-две, както и Ев Бракет.

— Какво говориш?

— Вие сте елитно подразделение, или както англичаните го наричат, специален отдел. Нямате постоянно назначение, просто издирвате лошите хора… и сте преминали съответното обучение, естествено.

— Откъде си научил всичко това?

— Ти самата се издаде, и то неведнъж. Разсъждаваш като професионален агент, свикнал да работи под прикритие. Често говориш като такъв, пък и военните нямат навика да пращат свои хора, нито дори офицери от Корпуса за бързо реагиране, в Института за следдипломна квалификация по компютърни науки към Университета на Чикаго, за да може той или тя да води битка с помощта на преносим компютър.

— Та това е смешно! — възкликна Монтроуз с блеснали, зачервени очи. — Само преди пет минути Франк ме попита дали съм ти разкрила коя съм, уверих го, че не съм, но имам чувството, че сам си се досетил, след като поработих на компютъра в къщата на Белгрейвия. Той не се притесни, но все пак кажи ми, тогава ли се досети?

— Не, обяснението е много по-просто. Добре зная, че според някои в Пентагона и Лангли това е неразумно, но ние от ЦРУ и твоите хора от Ге-две често сме принудени да работим съвместно. В крайна сметка, свързах се с един приятел в Арлингтън, за да ми направи справка за теб и Бракет. Моят приятел от години си мисли, че съм спасил живота му в Москва, макар че аз не си спомням. А той смята, че ми дължи нещо голямо.

Сега вече Лезли избухна в смях, който дори стресна човека от охраната.

— Агент Прайс — рече тя, — по-точно, специален агент Прайс, дали бихме могли да върнем лентата малко назад и да я пуснем отново?

— Идеята е великолепна, подполковник Монтроуз. Нашата лента е чиста, тъй че предлагам да започнем отново с вечеря в знак на благодарност в някой изискан ресторант. Тъй като разполагам с достатъчно средства за извънредни обстоятелства, аз те каня.

— И в същото време твърдиш, че не бива да ти се доверявам?

— Нито за миг. Това няма да бъде изтрито от лентата.