Горещата конспирация

Трийста глава

— Действаме! — извика Скофийлд. — Сега е моментът, Джеф!

— Съгласен съм — додаде Камерън, когато петимата, заедно с Лезли и Антония, се събраха в разнебитения апартамент на хотел „Савой“. Тялото на Гуидероне бе изнесено от служители на военното разузнаване заедно с натрошените стъкла и мебели.

— Не оспорвам решението ви — рече Джефри Уотърс. — Просто искам да бъда сигурен, че всичко сме предвидили.

— Аз вече съм го предвидил — настоя Беоулф Агът. — Познавам Матарезе, познавам и начина, по който действат. Всяка клетка е едновременно отделна и обвързана с останалите. Разполагат с известна независимост, но всички са под един общ чадър. Ударът трябва да се нанесе, когато чадърът е уязвим, когато платното е разкъсано, а сега то виси на парцали, повярвайте ми.

— Едновременно отделени и обвързани с останалите — прекъсна го сър Джефри. — Я да разнищим това.

— Какво има да разнищваме? — недоумяваше Прайс. — Припомнете си „Дженеръл Милс“, „Уитис“, „Чириос“… и всички останали. Различни наименования, една и съща компания.

— Какво общо имат тук марките зърнени храни, Кам? — попита Лезли, настанила се зад бюрото, една от малкото здрави вещи.

— Не мислете за кутии зърнени храни, мислете за змии, змийски гнезда. Както казах и преди, трябва да откъснем главите на змиите, самостоятелните и обвързаните. Ключовете за Матарезе са два, Гуидероне беше само единият…

— Сцила срещу Харибда — намеси се Скофийлд.

— Добре казано, Брей — кимна Прайс. — Другият ключ е Ян ван дер Меер в Амстердам. Отвличаме го, изолираме го и прилагаме всички познати методи, за да изпее каквото знае. Ще разпердушиним къщата му, както направи Брандън в „Атлантик Краун“. Може би ще научим нещо.

— Междувременно независимите и обвързаните няма да получават никакви инструкции — добави Скофийлд. — Мнозина от тях ще изпаднат в паника, може дори да изпратят посредници на Кайзерграхт. И тогава ще знаем много повече.

— Да мислим конструктивно — напомни Уотърс. — Какъв би бил най-добрият сценарий?

— Като начало — отвърна Камерън, — не намесвайте холандското разузнаване. Не отричам, че имат страхотна организация, но не бива да рискуваме, ако Матарезе са проникнали и там. Нашият кръг не бива да се разширява.

— Отделение командоси в цивилни дрехи — заключи сър Джефри. — От нашите ще бъдат, МИ-шест, външния отдел.

— Аз ще ги водя — обяви Прайс. — Къде е Лутър Консидайн? Ако имаме късмет, нашият ас ще ни спести ценно време. Джеф, разчитам на теб да вдигнеш по тревога Франк Шийлдс във Вашингтон. Ще се наложи да спипа онзи змийски квартет и да ги затвори в четири отделни килии.

Нощното нападение на Кайзерграхт 310 представляваше изключително постижение на оперативната мисъл. Монтираните електронни буболечки потвърдиха, че Ян ван дер Меер Матарайзен си е у дома, с още двама мъже, които по всяка вероятност се числяха към охраната на резиденцията, единия на първия, другия на втория етаж. Архитектурните планове на сградата бяха изровени от архивите, датиращи от миналия век, под претекст, че се е появил евентуален купувач, всъщност агент на МИ-6. Същият човек застана пред главния вход, а двама негови колеги заедно с Прайс приближиха входа откъм канала, една стоманена врата под тухлена арка.

Агентът на главния вход натисна звънеца; отвориха му след по-малко от десет секунди. В рамката се появи мъж с яко телосложение.

— Какво желаете? — попита той на холандски.

— Получих инструкции да се свържа с Ян ван дер Меер тази вечер, точно в този час.

— От кого?

— Четирима от Ню Йорк. Господата Уайтхед, Уолбърг, Фаулър и Никълс. Въпросът не търпи отлагане. Моля, уведомете господин Ван дер Меер.

— Твърде късно е. Той се е оттеглил.

— Предлагам да го информирате за моето пристигане, за да не се наложи вие да се оттеглите без време.

— Не обичам заплахите…

— Това не е заплаха, господине. Просто факт.

— Изчакайте тук. Ще затворя вратата.

В мрака, прихлупил канала, командосите от МИ-6 бяха поставили два диска, чиито пластмасови капачки прикриваха намотания вътре кабел, върху огромните прозорци от двете страни на стоманената врата. Това бяха подслушвателни устройства. Между тях Прайс плесна топка лепкава смес с диаметър десетина сантиметра; разстла я около ключалката и топката на вратата. При възпламеняване тя можеше да прогори и трисантиметрова стоманена плоча.

— Пазачът се втурна към горния етаж — тихо отбеляза командосът отдясно.

— Потвърдено — рече колегата му отляво. — Пали, приятел.

— У кого от вас е деактиваторът на алармата?

— У мен — отговори първият командос. — По данни на чистачите, всеки изход има плафон отдясно на вратата, който се задейства след интервал от двайсет секунди. Фасулска работа. Залепвам ей това върху цифрите и по-нататък то си знае работата.

Прайс бутна електронното фенерче в топката лепкава смес. Разстланата пихтия внезапно се нажежи до червено, сетне в ослепително бяло, и ето че прогори стоманата. Когато цвъртенето стихна, Кам измъкна от якето си спрей в метална опаковка и напръска изгореното място, което бързо се охлади и почерня. С помощта на тънки пинсети Прайс вкара раздвоено острие, дръпна изтънялата стоманена плоча и я пусна да падне.

— Да вървим! — рече той.

Тримата мъже бутнаха тежката врата; първият веднага се извърна и постави деактиватора върху плафона на алармата. Последва серия прищраквания и ето че върху обезвреждащото устройство се появи червена светлинка.

— Нашето опако приятелче си свърши работата — прошепна командосът. — Препятствието е неутрализирано. Тук не е много светло, а? Нито една шибана лампа в цялата бална зала… ако това е предназначението й.

Шум от стъпки. По стълбите. Телохранителят, втурнал се на горния етаж, се спускаше надолу, този път с автоматичен пистолет в ръка. Прайс и хората му приклекнаха в сянката на рояла и проследиха как наемникът на Матарезе изтича до вратата, отвори я и даде знак на третия командос да влезе.

— Не се мотай — викна той. — Ако не си забелязал, в ръката си имам пистолет и ще го използвам, ако си наумиш нещо непредвидено.

— Нямам работа с теб, господине, тъй че не очаквам нито похвала, нито порицание.

— Мисля, че разбра какво ти говоря. Хайде, размърдай се, великият Ван дер Меер ми се стори доста разстроен. Сигурно ще поиска да му представиш препоръки.

— Добре ще е да се вразуми. Препоръките си ги нося в главата.

— Много си нагъл.

— Добре ще е да се вразуми — повтори агентът на МИ-6, мина пред пазача и се насочи към стълбите.

Камерън пристъпи между двамата командоси и сложи ръце върху раменете им — безмълвен сигнал. Надянали обувки с дебели каучукови подметки, те се изправиха като един иззад рояла, пристъпиха напред и като в заучен танц Камерън нанесе саблен удар. Пазачът усети как въздухът напуска дробовете му и изпусна оръжието си. Вторият от екипа на МИ-6 завлече отпуснатото тяло до стената и бръкна в джобовете си за намотка тънка тел и здрава лепенка.

— На втория етаж няма никой — тихо рече Кам на другите двама. — Нямаме нито секунда за губене. Матарайзен очаква посетителя и сигурно е привикал втория си човек. Изкачваме се до третата площадка по двойки, гръб в гръб. Заглушителите сложихте ли?

— Още преди да влезем — отвърна командосът, проникнал през главния вход. Третият от екипа се присъедини към групата.

— Приспахме ли го? — попита Прайс.

— Няма да ни пречи. Боднах го във врата и му вкарах малко упойваща течност.

— Ей, умнико, ти си бил садист…

— Добре, че не съм кръвопиец.

— Млъквайте. Тръгваме!

Още от първото стъпало групата се нареди в кръг, първите двама тръгнаха нагоре, другите безшумно ги последваха, извърнати гърбом. Изведнъж командосът, обезвредил алармата, натисна спусъка; изстрелът безпогрешно бе попаднал в целта и ето че някаква фигура беззвучно се свлече в ъгъла на площадката.

— Там трябва да има врата, обзалагам се, че зад нея ще открием домакина.

— Защо? — попита любителят на приспивателните.

— Онзи беше застанал точно насреща й.

— Това ми е достатъчно — прошепна Камерън. — Отбор ли сме, момчета?

— С вас сме, сър.

— Обръщението е напълно излишно. Операцията предполага пълна заменяемост. А за такива задачи вие сте много по-добре тренирани от мен.

— Не се подценявай, старче. Сабленият ти удар много ми се хареса.

Опрели рамене един в друг, като същински таран от човешки тела, четиримата се втурнаха напред. С оглушителен трясък тежката дървена врата откърти пантите и ключалката. Скован от изненадващото нападение, Ян ван дер Меер Матарайзен стоеше насред стаята в къс халат от синьо кадифе и долнище на бяла копринена пижама.

— Велики Боже! — възкликна той на холандски.

В следващия миг последва непредвидимата му реакция — повече от изумителна при тези обстоятелства. Преди някой от групата да посегне за оръжие, той се хвърли в атака. Дребното, лишено от привлекателност тяло внезапно се преобрази във въртящ се като пумпал дервиш, крайниците нанасяха светкавични удари и ритници, като да бяха задвижвани от ротор мечове. За секунди домакинът бе успял да зашемети двама от стреснатите командоси, които лежаха проснати на пода, опитвайки се да прогонят болката, да възвърнат чувствителността на сетивата и разсъдъка си. Третият командос се бе свил в ъгъла и се държеше за гърлото.

С блеснали, хвърлящи пламъци очи Ван дер Меер се обърна към Камерън.

— Провървя ти, американецо. Всъщност пистолет не ми е нужен, в противен случай щеше да бъдеш мъртъв!

— Добре се справяш, не мога да отрека.

— По-добре, отколкото в най-страшните ти кошмари, господин Прайс.

— Нима знаеш кой съм?

— О, следим те още от… как беше името на онзи остров? Означение двайсет и шест?

— Траулерът. Ти си пратил онзи „Хариър“. Изби няколко прекрасни младежи, които просто си вършеха работата.

— Жалко е, че тогава ти оцеля. Сега обаче си мъртъв!

Последните думи на Матарайзен прозвучаха като неистов крясък и ето че той отново се превърна в шеметно въртящ се дервиш, но този път мечовете имаха една-единствена цел — тялото на Камерън. Американецът посегна към пистолета, втъкнат в колана му; в момента, в който обви пръсти около дръжката, оръжието изхвърча, избито от прецизно насочен, злобно нанесен ритник. Прайс се съвзе от удара, отстъпи крачка назад и фиксира десния крак на Ван дер Меер. Ритникът не закъсня, Прайс сграбчи покрития в коприна крак, впи пръсти в мускула и с все сила завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка. Тялото на холандеца, за част от секундата загубило равновесие, се завъртя, Кам се хвърли напред и го блъсна в стената. Глух тътен отбеляза удара, главата посрещна инерцията и дребното човече изгуби съзнание. Свлече се на пода, свит като бебе; вещият познавач на бойните изкуства отново бе придобил предишния си безобиден вид.

Един по един командосите се съвземаха, леко зашеметени, но готови за истинска схватка.

— Какво беше това, по дяволите? — викна първият от офицерите на МИ-6, който вече се изправяше на крака.

— Армия нинджи, ако питаш мен — отвърна специалистът по алармите.

— Смахнат маниак в контешки дрехи — добави третият от екипа. — Най-добре ще е и на него да му пръсна малко от моя сок.

— Безвреден е, надявам се — намеси се Прайс. — Ако дозата се превиши, току виж, сме му размътили главата. А на нас ни е нужен с бистър ум.

— И десет от моите спринцовки не могат да се сравнят с ефекта от твоя удар.

— Добре тогава, прави каквото знаеш.

От вътрешния си джоб Кам извади навити на руло чертежи. Това бяха копия от подробния архитектурен план на къщата на Кайзерграхт, датиращ от началото на двайсети век и предоставен от общинския архив. Агентът се приготви да инжектира упойката на Матарайзен и Прайс излезе на площадката, последван от другите двама.

— Според тия скици, над този етаж има и друг, но стълбите свършват дотук.

— Забелязах го още отвън — добави специалистът по алармите, — виждат се очертанията на прозорци.

— Как се стига дотам? — попита вторият командос.

— Сигурно с асансьора, който без съмнение е програмиран — отвърна Камерън и отиде до шахтата, заключена с метална решетка. — Етажът очевидно е изолиран. Това тук е фалшив таван. Забелязвате ли линиите на свързване? Трябва да е подвижен.

— Не искате ли да повикаме асансьора отгоре?

— Защо не? — кимна Прайс. — Отвътре по-лесно ще работим, ще можем да проникнем и надолу.

— По-лесно ще е, вместо да рискуваме да пропаднем три етажа надолу в шахтата. В лодката, закотвена в канала, има инструменти. Да ги донеса ли?

— Побързай, ако обичаш.

Час по-късно, въоръжен с работещи на батерии бормашини и триони, екипът на Прайс успя да отмести фалшивия таван. Сантиметър по сантиметър прегледа стоманената плоча, укрепена с вертикални железни пръти. Отново прибегна до меката като глина субстанция, обгори очертанията и най-сетне с общи усилия отместиха плочата, набраха се на мускули и един по един стъпиха на скрития четвърти етаж. Онова, което откриха, предизвика всеобщо изумление.

— Та това е цял комуникационен център! — възкликна специалистът по алармите.

— Същинска ядрена база — присъедини се колегата му.

— Страховита работа! — додаде и третият. — Я погледнете, карта на света покрива цялата стена!

— Добре дошли в тайното светилище на Матарезе — едва чуто рече Камерън.

— Какво било?

— Няма значение. Но това е причината да сме тук. — Прайс извади мощния си радиопредавател, настроен за връзка с Лутър Консидайн и подполковник Монтроуз на борда на „Бристъл Фрейтър“ на летище Шифол. — Лутър?

— Какво става, драги?

— Ровим се в мръсотията и чакаме награди.

— Хубаво звучи. Мога ли вече да си ходя у дома?

— Смяната ти току-що започна, бе човек. В момента ми е нужна Лезли. Кажи на британския патрул да я доведе тук. Адресът е Кайзерграхт триста и десет, на входа откъм улицата има спряла кола без маркировка.

— Ами тя спи.

— Събуди я.

Подполковник Лезли Монтроуз сякаш бе по-изненадана дори от Прайс и командосите, тъй като разбираше действителните измерения на онова, което трябваше да оцени. Тя премина прохода между компютрите и се насочи към издигнатия подиум в центъра.

— Оборудването тук не е на световно ниво, то е супер класа. Преки сателитни предавания, трафик скрамблери, мигновена смяна пътя на сигнала… мили Боже, цялата тая уредба спокойно може да конкурира Стратегическото управление на военновъздушните сили, а и Лангли. Сигурно струва милиони, а като вземем предвид и спътниците, които обслужват само нея, навярно милиарди.

— Това ще рече цяла планина сложни връзки, прав ли съм?

— Планините са поне няколко, Кам.

— За да успееш, за да измъкнеш нещо от всички тия машинарии, ще ти са нужни помощници, отново ли съм прав?

— Колкото е възможно повече и колкото е възможно по-бързо.

— Някакви предложения?

— Едно-две ми идват на ума… Арън Грийнуолд от Силициевата долина. Той е творческият мозък зад няколко крупни компании, на ниво консултантска работа. Сещам се и за Пиер Кампион от Париж. Не е много известен, но е истински вълшебник, отдавна е изпреварил съвременниците си.

— Познаваш ли ги?

— Участваха в преподавателския състав, нает от Джи-две. Може и да ме помнят, но не гарантирам.

— Ще се наложи да си припомнят. Други?

— Проверете чрез военните. Когато даден екип от преподаватели си свършеше работата, пристигаха други.

— Което означава, че всички са били задълбочено проучени.

— Това е повече от ясно.

Франк Шийлдс здравата заработи във Вашингтон, а Джефри Уотърс се свърза с Дванайсети отдел в Париж. Изминаха четирийсет и осем часа, през които подполковник Монтроуз изучаваше различните компютри в комуникационния център на Матарезе. На третия ден сутринта седем от най-блестящите умове в модерната компютърна наука бяха събрани в Лондон и превозени от Лутър Консидайн до Амстердам. Къщата на Кайзерграхт бе запечатана, патрулираше нов екип от британския отдел МИ-6 в цивилно облекло. Командосите бяха се завърнали в Обединеното кралство; засега в резиденцията на Ван дер Меер пребиваваха Камерън, Лезли, седем изключително способни компютърни специалисти и четирима души обслужващ персонал, всичките англичани, които отлично владееха холандски.

Когато един от четиримата, които доскоро обслужваха компютрите на Матарезе, се обади и поиска да говори с господин Ван дер Меер, казаха му, че собственикът е предприел пътуване извън страната. Добре запознат с обстоятелствата, свързани с работата му, човекът заподозря нещо. С колата си отиде до къщата и доби известна представа какво се върши вътре. След което се обади на колегите си.

— Не доближавайте Кайзерграхт. Случило се е нещо необичайно!

Още от първата среща в приемната на долния етаж стана ясно, че Арън Грийнуолд от Калифорния ще бъде водач на групата компютърни експерти. Той беше четирийсетгодишен, слаб на вид, някои го намираха дори мършав; имаше приятно лице и мек приятен глас. Ако външността издаваше блясъка на неговия ум, то можеше да се открие в очите му. В тях се таеше нежност, ала бяха и проницателни, гледаха право в очите на събеседника, с известна вглъбеност, която говореше за пълна концентрация. Човек имаше чувството, че той отмахва пласт след пласт, откривайки у другия човек особености, които някой друг би пропуснал. Групата бе съставена от петима мъже, две жени и, естествено, Лезли Монтроуз. Настаниха се в съответните стаи, разопаковаха багажа си и скоро изготвиха предварителните планове. Събраха се в приемната на долния етаж и пръв заговори Грийнуолд.

— Ще подхождаме към всяка машина във възходящ ред, от алфа до омега, използвайки всички вариации, които сме в състояние да създадем, документирайки всеки успешен пробив и проникване. Подготвил съм еднакви карти с предложения, но това са само предложения. Моля ви, не ги възприемайте като ограничения… вашата изобретателност е важната в случая, не моята. Трябва да знаете, че разгадахме кода на асансьора и сега вече има достъп до последния етаж. Помнете, в кабината да не влизат повече от трима души. И накрая, за максимална оперативност, разписанието на дневните и нощните смени е изложено на дъската за съобщения в трапезарията на горния етаж.

Заловиха се със задачата, и то здраво. Работеха напрегнато, денонощно, до изтощение, защото никой нямаше желание да изостави екипа. Забравиха графика; спяха, когато умората ги повалеше, хранеха се, когато гладът започваше да пречи на мисълта и способността им за концентрация. От време на време специалистите изоставяха поверените им машини, заглеждаха се в други, окуражаваха колегите си, когато успехът изглеждаше близо. С всеки елемент изтръгната информация, който вещаеше нови възможности, нарастваше чувството, че изостават с времето. Имаше още много въпросителни, съществени връзки им убягваха, губеха се в догадки.

— Трябва да има кодова верига, която поне донякъде да е общовалидна — настояваше Грийнуолд от издигнатия подиум. — Поне в началната си част тя е еднаква за всички.

— Нещо като пощенския код ли, Арън? — попита Лезли, седнала долу, отляво на калифорниеца.

— Да, поредица опознавателни символи, чиито крайни елементи са уникални за всеки отделен терминал. С оглед на оперативността, а и за идентифициране.

— Това напълно съответства на целия замисъл на този център — рече Прайс, застанал до Грийнуолд, втренчен в пръстите, които бягаха по клавиатурата. — Жадно за власт его стои зад всичко това.

— Името му е Матарайзен, естествено — отбеляза Арън с отвращение. — Сър Джефри постигна ли някакъв напредък с него в Лондон?

— Не, и се чувства в безизходица. Тоя тип е непристъпен като Гибралтар. Опитали са с всички известни серуми, от пентотал до добре познатия скополамин и никой не дава резултат. Тоя човек има мисловната нагласа на робот. Поражението му е факт, но според Уотърс се държи, като че ли е победил. Затворили са го в денонощно осветена килия, не му позволяват да заспи, държат го на минимално количество храна и вода… нищо не е в състояние да го срази. Як е като бик.

— Или ще го пречупим, или ще го загубим — рече Грийнуолд. — Дано да стане първото, и то скоро.

— Защо говориш така?

— Отново се връщам към рамката във времето. Каквото ще се случи, е планирано за точно определен ден и час, при това едновременно във всички набелязани пунктове.

— А ние и представа нямаме какво е то. Единствената ни насока, всъщност изровена от Скофийлд, гласи „пожари в Средиземноморието“.

— Ето че се връщаме към алфата и омегата, хипотези и множество вариации — заключи Арън Грийнуолд и се облегна във въртящия се стол, протегна се и тутакси отново се изправи, пръстите му захвърчаха по клавиатурата.

Пробив!

Случи се в 3,51 сутринта на четвъртия ден. Експертът от Париж, Пиер Кампион, връхлетя в стаята на Грийнуолд, където изтощеният водач на екипа се бе оттеглил преди по-малко от половин час.

— Арън, Арън, събуди се, приятелю! — викна французинът. — Мисля, че успяхме.

— Какво… какво? — Грийнуолд рязко се изправи и отметна дългите си крака отстрани на леглото. Не беше събличал изпомачканите си дрехи, големите му кротки очи бяха зачервени от умората. — Кога? Как? — продължаваше да пита.

— Преди няколко минути. Алгебричен израз, комбиниращ някои от първите ти хипотези-уравнения, Арън! Хайде идвай, Камерън и Лезли са там с другите двама колеги. Не искаме… не смеем да продължим без теб.

— Само да си наплискам лицето и може би ще мога отново да мисля. Къде ми са очилата?

— На носа ти.

На горния етаж, в просторната зала на комуникационния център петимата експерти и недоумяващият Прайс се бяха струпали около компютъра на подиума, който Кампион бе поел от Грийнуолд.

— Символите Бе и еМ са включени в прогресия, в която делението ги прави еквивалентни — разсъждаваше на глас Арън.

— Барон Матарезе — обясни Камерън, — върховният исполин и източник на всичко, с което разполагаме. Той никога не напуска съзнанието на Матарайзен. Маниакална цел, която този луд се чувства длъжен да следва.

— Нека започнем… много внимателно — добави Грийнуолд. — Ще се ограничим върху параметрите, с които разполагаме, и ще си поиграем с уравнението, по всяка вероятност в геометрична прогресия.

— Но защо? — попита Камерън.

— Защото трета, четвърта и пета степен противоречат на логиката. А нелогичната логика може би е в основата на кодовете, използвани от Матарезе.

— Не те разбирам, Арън.

— Аз самият не разбирам напълно, Кам. Правя догадки.

Двайсет и шест минути по-късно пръстите на Грийнуолд заудряха с още по-голяма скорост, и ето че внезапно многоцветната карта на света, окачена на стената, оживя. Десетки мигащи червени светлинки изпълниха полето. Сякаш огромната карта бе заживяла свой живот, бе заявила присъствието си и не допускаше да бъде пренебрегната. Ужасяваща, властно хипнотизираща гледка.

— Всемогъщи Боже! — прошепна Лезли, втренчена в дисплея, докато Кампион заедно с останалите пристъпи напред, сякаш не вярваше на очите си.

— Какво ще рече това, Арън? — попита Прайс.

— Предполагам, каквото ще се случи, ще обхване тези пулсиращи точки… Доближаваме се до целта. Някъде в тия машини се крият отговорите.

— Продължавай, моля те.

— Разпечатка! — викна Кампион, който се бе върнал пред компютъра си. При тази неочаквана тревога всички настръхнаха. — Mon Dieu, принтерът сам се задейства, нищо не съм пипал!

— Грешката не е твоя, Пиер — рече Грийнуолд. — Препълнил си буфера и това е задействало принтера. Какви са данните?

— Сектор двайсет и шест — започна французинът, който се опитваше да чете гърчещата се разпечатка. — Първа фаза стартира. Очаквани просрочени плащания, банкрути, преустановяване на дейността: за трийсет работни дни, четири едно, три нули.

— Някаква индикация за това кой е секторът под този номер?

— Трябва да е отбелязан на картата — обади се подполковник Монтроуз, като посочи стената с мигащите светлини. — Ето една точка, свети в синьо, на западния бряг на Съединените щати.

— Права е — рече Камерън. — Това е районът на Лос Анжелис.

— Нещо, което да ни насочи към датата, Пиер?

— Много повече. Две седмици и пет дни, броено от днес.

— Събудете останалите от екипа! — нареди Грийнуолд, като се обърна към колегите си. — Лезли, ти и Пиер заставате пред компютрите си и започвате да набирате всички негови кодове, които сме открили. Като свършите, аз ще се включа аналогово.

— Какво каза? — сепна се Прайс.

— На нашия жаргон това ще рече избирателно свързване на апаратурата. Всъщност е много просто, макар да се прави рядко. Използваш основен кабел и свързваш модемите към централна база. — Арън обясни, че тъй като разполагаха с частични кодове, може да спестят време, като ги свържат, тоест да включат и допълнителни компютри.

Чувството, че времето неумолимо напредва, нарастваше с всяка минута; цялата група заработи на пълни обороти. Нетърпението достигна връхна точка, когато втори и трети принтер заработиха, сетне и други, и ето че навсякъде взеха да се гърчат разпечатки. Часовете се нижеха, умората прерасна в еуфория. Бяха ли отключили тайните на Матарезе?

В дванайсет и десет на обед Арън Грийнуолд се изправи иззад компютъра на подиума и заговори.

— Чуйте ме всички. Запазете тишина, моля ви и ме изслушайте. В този момент разполагаме с повече материал, отколкото сме в състояние да възприемем, но трябва да смелим една огромна част. Предлагам да съберем каквото имаме до момента, да го сортираме по източници, да изнесем схванатите си сгърчени тела от тия убийствени столове и… да започнем да четем отново!

В три и половина следобед, близо дванайсет часа след първия пробив, огромната купчина хартия, излязла от принтера, бе систематизирана и групата специалисти се събра в приемната на първия етаж, за да изложи общите си заключения.

— Ужасяващо е и в същото време, трагично недостатъчно — започна Пиер Кампион. — Гибелна финансова вълна ще залее индустриалните нации. Буквално милиони хора ще загубят работата си, компании и корпорации ще рухнат.

— На този фон депресията от края на двайсетте ще изглежда като вълничка в детско басейнче — добави американецът.

— Проблемът е, че не разполагаме със солидна основа, на която да стъпим — обади се друг.

— И все пак разполагаме с насочващи данни, дами и господа — настоя Грийнуолд. — Те се съдържат в думите! Например „медии“ ще рече вестници, телевизия, „консолидирани мрежи“ — комуналните услуги, енергийните компании; в „таблици стат.“ лесно откриваме статистически таблици: застрахователни компании и техните клонове в здравеопазването. Има и други, сред тях се набиват в очи „трансфери“, „сривове“. Трансфери, момичета и момчета… тоест банки. Всеки замисъл от такъв мащаб неизбежно включва крупни капитали, които не присъстват в аналите на икономистите.

— Знаем кои са някои от банките, претопени посредством сливане или консолидация — намеси се Прайс. — От международните са.

— Четохме и за здравните организации, които се изяждат една друга — разсъждаваше на глас Лезли. — Печалбата е на първо място, пациентите отсъстват от списъка на приоритетите.

— Естествено, познати са ни много аналогичния явления — включи се и французинът, — но проблемът е, че в огромния материал, който изчетохме, не присъстват специфичните данни.

— Не бива да забравяме — вметна още един американец, — че онези от Матарезе не са глупаци… алчни психопати, зинали да погълнат света, това да, но не са глупаци. Отдавна подготвят замисъла, на който се натъкнахме, и трябва да признаем, че досега по всяка вероятност не са нарушавали закона.

— Естествено — потвърди Арън, — „на повърхността“ означава просто фраза, употребена за удобство. Не сме в състояние да разкрием очевидното, защото, както каза Пиер, не разполагаме със специфичните данни…

— С такива параметри действително не разполагаме — гневно ги прекъсна Камерън, — но пък имаме нещо друго и то ни е достатъчно, за да работим в момента! Със сигурност знаем, че четиримата, които Франк държи под наблюдение, са предани слуги на Матарезе. Започваме с тях, аз лично започвам с тях!

— Сам ли? — скочи от стола си Лезли Монтроуз и гневно го изгледа.

— Правил съм го и преди. Проникване и изправяне на индивидите един срещу друг. От всички глупави игрички в тоя занаят тази има най-висок процент на успех. Пък и нямаме време за каквото и да било друго. За Бога, всички чухте какво каза Кампион. Две седмици и пет дни!

— Но как тъй ще действаш сам? — възпротиви се и Грийнуолд.

— Е, малко преувеличавам. Ще убедя Шийлдс да ми предостави всички магически оръжия, с които разполагаме, а и няколко души.

— Което означава да заминеш за Щатите…

— Колкото е възможно по-бързо, Арън. Уотърс ще ме прехвърли, а държа и Лутър да бъде с мен, в случай, че се наложи да предприемем внезапно таен полет… без риск да изтече информация от някой по-доверчив колега от службата или проследяване на обичайните канали за получаване на разрешение.

— Идвам с вас, офицер Прайс — заяви Лезли.

— Очаквах подобно предложение, подполковник.

— Ние тук продължаваме — обеща Грийнуолд. — Моля ви, подсигурете пряка връзка, за да ви предоставим моментално всяка нова информация, до която се доберем.

— Смятай, че е сторено. — Прайс бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна радиопредавателя. — Лутър, подготви птичката за полет. След двайсет минути ще бъдем при теб.

Свръхзвуковият реактивен самолет на Кралските военновъздушни сили на Великобритания кацна на летище Дълес в 7,05 вечерта източно време. Кола на ЦРУ без маркировка откара Прайс, Монтроуз и Консидайн в Лангли, където Франк Шийлдс ги чакаше в кабинета си. Новодошлите поздравиха, представиха Лутър и Франк изложи подготвения план.

— Командир Консидайн…

— Приятно ми е да чуя, че ме повишавате, но Лутър е напълно достатъчно, сър.

— Благодаря, Лутър, сдобихме се със самолет „Рокуел“; намира се на частна писта във Вирджиния, на по-малко от четирийсет минути от Вашингтон. Одобряваш ли избора?

— Нямам възражения. Машината е добра, зависи колко дълъг полет се предвижда.

— В момента разстоянията не са проблем. Джеймисън Фаулър пътува непрестанно между Бостън, Мериленд, и Флорида; Стюарт Никълс и Албърт Уайтхед са в Ню Йорк, а Бенджамин Уолбърг е във Филаделфия. Нито една от тези отсечки не отстои на повече от три часа и половина, включително и Флорида.

— В такъв случай проблеми няма. Утре сутринта мога ли да проверя самолета, най-вече доколко е надежден?

— Заедно ще го проверим, Лутър. Искам да отида в Ню Йорк — прекъсна го Камерън.

— Ти пък какво разбираш, бе приятел?

— Зная просто, че трябва да бъда в Ню Йорк.

— В такъв случай по-добре най-напред ме изслушай — властно се намеси Шийлдс. — Според Джефри Уотърс, намислил си да притиснеш Уайтхед и всички останали, но поотделно, прав ли съм?

— Да. Един по един.

— Установихме, че Уайтхед напуска кабинета си между пет и четирийсет и пет и шест часа всяка вечер; ползва само една лимузина под наем. На път за апартамента си на Пето Авеню се отбива само на едно място. Това е бар на име „Темплърс“ в центъра Рокфелер. Управата му е подсигурила постоянна резервация. Изпива ни повече, ни по-малко от две мартинита с водка и се връща в колата.

— Много точно разписание.

— Това не е всичко. Съвсем дискретно заставихме фирмата, осигуряваща лимузината, да ни съдейства, тъй че в деня, който посочиш, шофьорът ще бъде от нашите. Направи връзката още на бара, свърши каквото трябва и придружи обекта до колата. Ще успееш ли?

— Разполагаш ли с всичките пики в ръка, можеш да вдигаш анонса колкото искаш.

— Искам да бъда с него — намеси се Монтроуз. — Тия хора са убийци, а както добре знаете, аз съм експерт по различните видове оръжия.

— Не е необходимо, Лезли…

— Напротив! И ти си причината, скъпи.

— Оставям без коментар — промърмори заместник-директорът. — Ще ти осигурим пост в някое сепаре.

— Ами аз? — попита Консидайн. — Някой трябва да се грижи за фланговете, това е правило в авиацията.

— Стига, Лутър! Ще изглежда, че ме прикриваш, а в края на краищата шофьорът ще бъде от нашите.

— Както кажеш, друже, но аз съм израснал на улицата, нали не си забравил? Всеки заместник може да бъде и чужд наемник.

— Преувеличаваш, приятелю.

— Колкото и да е невероятно, съгласен съм с Камерън — рече Шийлдс. — Но за твое успокоение, ще те разположим в централното помещение на бара, съгласен?

— Там наистина ще ми е по-добре — отвърна пилотът.

— И тъй, Кам, в колата можеш да говориш колкото си искаш, нареди на шофьора да кара накъдето пожелаеш, ако е нужно да печелиш време. Това ще убеди твоя брокер, че ти дърпаш конците.

— За Уайтхед всичко е ясно. Какво ще ми кажеш за Никълс?

— На следващата сутрин. Той се отбива в клуба си и прекарва трийсет и пет минути в залата за фитнес. Намира се на Двайсет и втора улица, а той се появява там около седем и петнайсет. Предвидено е ти да се появиш в сауната, където Никълс се отбива след гимнастиката…

— Добро хрумване — отбеляза Прайс. — Мога ли да бъда сигурен, че ще бъдем само двамата?

— Един от треньорите ще се погрижи. В този час няма да е трудно. Ти ще бъдеш вътре, а щом онзи пусне Никълс, ще остане пред вратата и на всеки, който поиска да влезе, ще обясни, че сауната временно не работи.

— Какъв претекст използвахте? — притесни се Лезли.

— Никакъв. Човекът е от нашите… А сега, като се има предвид смяната на часовия пояс, вие тримата трябва да си починете, най-добре ще е хубаво да се наспите. Настанени сте в един мотел, възможно най-близо до частното летище, което споменах. Колата ще ви вземе оттам в осем часа, добре ли е?

— Защо не в седем? — предложи Прайс.

— Както кажеш.

— Излиза, че ще гостуваме на частния ти хотел в Ню Йорк. Брей май ми спомена как се нарича…

— Правим всичко възможно да спестим някой и друг разход за данъкоплатците.

— Скофийлд твърди, че обслужването по стаите е великолепно.

— А, не се съмнявам. Без малко да ни разори с прищевките си.