Горещата конспирация

Осемнайста глава

Брандън Алън Скофийлд, известен още като Беоулф Агът, се чувстваше изцяло в свои води, също както преди четвърт век. Ето че отново той бе хищникът, дебнещ плячката, праисторическата котка, преследваща жертвата си в нощта, или добре прикритият, причакващ врага си в мрака двукрак убиец, за когото убийството е последно средство, тъй като залавянето е много по-желан изход.

За да поддържа връзката, като същевременно опази в тайна местонахождението на Скофийлд, Антония бе останала в Перегрин Вю в планините Грейт Смоуки. Всички обаждания от страна на Камерън Прайс или Лезли Монтроуз от Европа можеха незабавно да бъдат прехвърляни при него благодарение на чудесата на клетъчната електроника. Единственото й изискване бе, след като Брей кацне в Уичита, да й се обажда на всеки осем часа, за да й съобщава как вървят нещата. Ако закъснее да се обади повече от два часа, тя щеше да позвъни на Франк Шийлдс в централата на ЦРУ и да му разкаже истината. Скофийлд се възпротиви, но Антония бе непреклонна.

— Искам да се върнеш жив и здрав, стари глупако! Какво да правя аз на острова без теб?

Беоулф Агът се намираше в Уичита, щата Канзас, в централата на компанията Атлантик Краун, доставчици на хранителни продукти за цял свят. Някой от шефовете, разполагащи с обширен офис в тази сграда, бе формулирал нарежданията за Лезли Монтроуз и ги бе препратил в Амстердам, Париж, Кайро, Истанбул и Бог знае къде още. Този някой беше член на Матарезе и Брандън смяташе да открие кой точно е той.

Часовникът в наетата кола показваше 2,27 през нощта. Огромният паркинг на Атлантик Краун беше пуст, само добре осветените коли на охраната се открояваха под прожекторите с ярките си бели надписи „Патрулна кола“. Брей се усмихна. Навремето руснаците бяха много по-хитри. В никакъв случай не биха се афиширали по този начин. Скофийлд измъкна ловджийския нож от ножницата, отвори вратата и стъпи на тротоара, след което тихичко затвори вратата на колата. Промъкна се бързо покрай прожекторите и наряза всички гуми на патрулните коли. После се прокрадна през сенките до една странична врата и се зае да разучава кутията на алармената инсталация — нещо нормално за така добре охраняван обект, но също така и най-слабата му точка. Почти примитивно, рече си Брей. В Атлантик Краун, като в повечето добре охранявани, натрупали самодоволство компании, не обръщаха внимание на основни неща от сигнализационната електроника, убедени, че точно на тях пробив в системата никога няма да им се случи. Щатната охрана беше неизбежен разход, сложните сигнализационни инсталации понякога само създават проблеми, без да изплащат стойността си — излишно дублиране на разходите.

Скофийлд отвори кутията с помощта на малка щангичка, която свали от колана си, измъкна фенерче-химикалка и разгледа жиците вътре. Примитивно, за Бога, направо праисторическо. Още няколко хиляди долара за всяка верига и биха осуетили проникването в целия обект. Да живее стиснатото племе на счетоводителите, мислено отбеляза той, като насочи лъча към различните жици. Червено, бяло, синьо, синьо, оранжево, бяло, синьо. Аматьори. Брей извади чифт малки клещички и кръцна трите сини жички. След това изчака да чуе дали няма да последва някакъв сигнал. Тишина. Деактивирал беше източния сектор на системата.

— Старецът вече може да се захваща за работа — рече си шепнешком Беоулф Агът. — Давай, момче!

С помощта на миниатюрни щипци Брей отвори ключалката на страничната врата и влезе вътре. Коридорите бяха тъмни, неоновото осветление беше намалено докрай, всичко тънеше в сиви сенки — приглушено, сумрачно и безцветно. Брей знаеше, че не може да използва асансьора, затова се огледа за стълбището; откри го и тръгна нагоре. Сградата на Атлантик Краун беше на седемнайсет етажа, неговата цел бе да достигне шестнайсетия.

Така и стори.

Скофийлд се чувстваше необичайно въодушевен. Чувстваше страх, разбира се, и това беше добре; отдавна не се беше занимавал с подобни неща и имаше нужда от спирачките на предпазливостта. Все пак добре помнеше инструментариума на бившата си професия, като се започне от обувките с гумени подметки, които намаляват шума от стъпките, дългите тънки щипци, фенерчето-химикалка със синя светлина, магнитния стетоскоп за преслушване на сейфове, кутията с парализиращ газ, миниатюрен фотоапарат, автоматичен пистолет „Хеклър & Кох“ 25-и калибър със заглушител, и гарота. Косата му беше подстригана, брадата подкастрена, облечен беше в армейска бойна униформа с множество джобове. Фактът, че Франк Шийлдс бе платил всичко това, без да разбере истината, му доставяше огромно удоволствие.

— Ти няма да излезеш на оперативна работа! — бе избухнал аналитикът от ЦРУ. — По този въпрос се разбрахме.

— Разбира се, че няма, Жмичка — бе отвърнал Беоулф Агът. — Да не съм смахнат като теб? Знам какво мога и какво не, макар да съм много по-млад от теб.

— Само година и половина, Брандън. Та за какво са всичките тези разходи?

— Защото моята находка може да се окаже именно разковничето, което ни трябва.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Добре, няма да крия нищо, само някои подробности ще премълча, а ти няма да повдигаш възражения. Наел съм най-добрия двоен агент, когото Щази са имали някога, хладнокръвен негодник, издирван от няколко държави, а Интерпол помага на още няколко. Няма го в никакви регистри, няма име и досие, нищо. Правили сме го и преди, Жмичка, ще трябва да го направим и сега.

— Каква му е тарифата?

— Две хиляди на ден плюс разходите, както и премия от сто хиляди, ако достави стоката.

— Това, разбира се, е истинско безобразие, но ако думите ти са верни и твоят негодник се справи, все ще го преживеем някак. Случвало се е да плащаме и повече. Вземи средствата от Търговската банка в Нова Скотия, тя е само една, има я в указателя. Поискай да те свържат с вицепрезидента Уистър, той е финансовият ни сътрудник. Ще дам разрешение за първоначална сума от десет хиляди.

— Има и една положителна страна във финансово отношение, Жмичка. Нашият човек каза, че ако се спомине, нямаме никакви задължения. Нямал никакви роднини, на които да остави някоя дойче марка, така че това няма да е наша грижа.

— Самоуверено копеле, значи?

— И едното, и другото. Затова е толкова печен.

По дяволите, рече си Скофийлд, като стъпи запъхтян на площадката на петнайсетия етаж. Трябваше да повтори пет, не, десет пъти казаното на Франк Шийлдс! Измисленият агент от Щази беше такова вдъхновение, че самият той почти повярва в съществуването му. По това няма спор, размишляваше Беоулф Агът, докато траеше кратката почивка, необходима на краката и дробовете му, тайният договор с неговото германско творение трябваше да се преразгледа. И сумата определено да се завиши. При условие че въобще излезе нещо от акцията му в Уичита, над която беше крайно време да се съсредоточи, рече си Скофийлд.

Докато преглеждаше събраната по законен и не съвсем законен път информация за компанията Атлантик Краун, постоянно изникваха две имена. Това на Алистър Макдауъл, главен изпълнителен директор, и Спиро Карастос, ковчежник-счетоводител и главен финансист. Бележките, изпращани от единия на другия, както и до подчинените им отдели, си приличаха, сякаш бяха писани от робот, съчинени на смесица от професионален жаргон и уличен език. Съдейки по анализите на отделни думи и изрази, единият от тях, а може би и всеки от двамата бе отговорен за формулираните нареждания, изпратени на подполковник Лезли Монтроуз, майката на отвлечения Джеймс Монтроуз младши.

Да се открие местонахождението на офисите на двамата, както и работното разписание на чистачите, които работеха през нощта, беше лесна работа. Офисите им бяха на шестнайсетия етаж, толкова близо един до друг, че помежду им имаше свързваща врата, а групата чистачи, които се грижеха за поддръжката на тази част от сградата, стигаха до шестнайсетия етаж между един и един и петнайсет през нощта; работата им отнемаше не повече от четирийсет и пет минути. Установено бе освен това, че понеже стълбището също се почистваше и всички боклуци се изнасяха през него, вратите към коридорите на всички етажи се отваряха последователно. Една от чистачките, срещу прилично възнаграждение и убедена, че работата й с нищо не е застрашена — дори напротив, — се бе съгласила да подпре с гумена тапа вратата към шестнайсетия етаж. Сторила го бе срещу сто долара и подхвърлената версия за невинна шегичка между висшите служители на корпорацията. Освен това, напълно убедена в духа на колегиалната добронамереност, тя се бе съгласила да остави вратата към офиса на Алистър Макдауъл незаключена. С каква цел? За да могат неговите колеги тайно да украсят офиса му с двайсетина балона по случай рождения му ден. Защо пък не? Възрастният господин, който я спря на паркинга с тази молба, беше явно не само голям шеф в компанията, но и толкова мил, да не говорим, че беше облечен в безумно скъп костюм. С парите, платени за този костюм семейството й можеше да се храни в продължение на шест месеца.

Беоулф Агът бе запазил немалка част от прословутата си способност да убеждава. Преди време, всъщност твърде отдавна, той може би щеше да се ориентира към по-кратковременни, макар и по-рисковани приготовления. Напредналата възраст обаче му диктуваше да действа по-предпазливо. Замисляйки се над миналото, искаше му се и преди да бе постъпвал така мъдро и благоразумно. Това може би щеше да му спести двете рани в рамото, трите куршума в краката, както и дупката в корема, за която бяха нужни три седмици, за да зарасне. И какво от това? Вече не би могъл да прескочи ограда, висока метър и половина. Метър и половина, глупости, не повече от метър, и то с голям късмет и болки в гърба!

Мускулите на прасците му се бяха стегнали и туптяха от изкачването, така че той разтърси крака един по един, бързо, рязко, след което се зае с изкачването на последния етаж. Както беше уговорката, малката гумена тапа държеше тежката автоматична врата отворена едва-едва, само на един пръст, достатъчна, но и незабележима пролука. Пак поради самодоволното усещане за неприкосновеност, коридорите не бяха снабдени с камери, а се охраняваха от нощни пазачи, които обикаляха да проверяват вратите на офисите, като отключваха и заключваха автоматичните часовникови механизми в края на всеки коридор. Скофийлд стъпи на най-горното стъпало, приближи се до вратата и я дръпна само колкото да надникне в коридора. Моментално я пусна обратно да се притвори, спряна от гумената тапа; един от пазачите вървеше точно срещу него и размахваше големия метален секретен ключ, който трябваше да вкара в автомата в края на коридора, само на няколко стъпки от вратата към аварийното стълбище.

Стъписан, Брей се сви, махна тапата, която държеше отворена тежката стоманена врата, и мушна вътре пръстите си така, че през процепа едва се процеждаше лъч светлина. Болката в дясната му китка беше неистова, пръстите му пламнаха, ала той задържа дъх. Най-сетне се чу щракването на ключа и стъпките на пазача взеха да заглъхват обратно към асансьора. Скофийлд отново открехна автоматичната врата, провря лявата си ръка през тесния отвор, отлепи дясната и моментално я пъхна на влажно и топло в устата си. Униформеният пазач застана пред асансьора, който го чакаше на етажа; натисна бутона и вратите моментално се отвориха. Мъжът изчезна и Скофийлд, с оросено от пот чело, бързо пристъпи в сумрачния коридор.

Не се виждаха никакви чистачи, тишината беше успокояваща. Брей бързо се отправи надолу по коридора, оглеждайки табелките с имена и длъжности по вратите.

Вратата се оказа централната в отсрещния край на коридора. От двете й страни нямаше други врати, което означаваше, че това е цял апартамент, а не обикновен офис. Скофийлд хвана блестящата топка с надеждата, че добре възнаградената чистачка е изпълнила уговорката и по отношение на вратата в края на коридора. Брей бавно завъртя топката и предпазливо открехна вратата, готов да хукне, ако някоя незабелязана до този момент сигнализационна уредба неочаквано се задейства. Нищо такова не последва и след рязко завъртане той се мушна вътре, затвори вратата и запали малкото си, но мощно фенерче със син лъч. С негова помощ огледа стаята, като се стараеше да държи лъча насочен към пода, след това отиде до четирите големи прозореца, напипа шнуровете и спусна тежките завеси. Вече можеше да се заеме с претърсването.

Алистър Макдауъл беше семеен човек и явно държеше всички да знаят този факт. Внушението бе повече от натрапчиво. Върху огромното му полирано бюро се мъдреха поне двайсетина фотографии в сребърни рамки, а по полиците с книги между прозорците имаше и още. На тях се виждаха трите му деца в различни стадии на израстването си, от бебета в ръцете на майка си до юношеската им възраст. Заобиколени бяха от родителите, в среда, типична за съответната възраст: в бебешка люлка, нагласени за кръщаване, в кошарка, на люлка, на велосипед с три колела, на истински велосипед без помощните, с тенис ракета в ръка, на кон, на ветроход. Снимките ясно очертаваха историята на тъй наречения Добър живот, напълно заслужен от този богобоязлив мъж, горд със семейството, съгражданите, църквата и страната си. Трудолюбието му бе възнаградено с богатство, щастие и сигурност за бъдещето. Това беше американската мечта, път, който той следваше в упоение.

Ако подозренията на Беоулф Агът се доближаваха до истината, то Алистър Макдауъл бе един от тези, които искаха да разрушат този начин на живот, ограничавайки облагите му само в рамките на подбран елит, обслужван от легионите си последователи — разбирай, роби.

Чекмеджетата на бюрото, две от които не бяха заключени, не се опряха на щипците, но и не разкриха нещо кой знае колко полезно, освен може би работното календарче за поетите ангажименти. Скофийлд се зае да го снима страница по страница с миниатюрния си фотоапарат, което му отне петнайсетина минути. След това огледа целия офис, започвайки от неочаквано появилата се спалня зад стената вдясно, вътрешността на самия офис и накрая заседателната зала вляво, строга, но елегантна с тежката си и в същото време изчистена линия. Докато траеше тършуването, се откриха няколко неща, налагащи по-задълбочено разследване. На първо място сред тях беше сейфът в стената, скрит зад редицата подвързани с кожа томове със закони. Те бяха привлекли вниманието на Брей, понеже, независимо от прехвалените си умения в областта на управлението, Макдауъл не беше юрист.

Дебелите книги стояха там, за да впечатляват посетителите, а не за да бъдат действително ползвани като справочници. Освен това представляваха идеално прикритие за вградения в стената сейф. Другото откритие беше заключената малка ниша, която след отварянето се оказа обзаведена с компютър, очевидно последна дума на техниката, и извит пластмасов бял стол, а иначе помещението беше толкова малко, че в него нямаше място за повече от един човек. Третата находка бе махагонов картотечен шкаф с четири разположени едно над друго чекмеджета, който стоеше някак не на място под една стара английска картина, изобразяваща ловна сцена. Дизайнерът като че ли бе забравил да вгради този шкаф в стената. Последното откритие се оказа най-любопитно: върху резбования шкаф от черешово дърво стоеше голяма, незакрепена за плота музикална кутия, чиято цена несъмнено се въртеше някъде около трийсет хиляди долара, ако не и много по-високо.

Това, което разпали любопитството на Брей, обаче, беше необикновеното съдържание на заключения шкаф, който на свой ред бе подложен на действието на ловките щипци. Вътре имаше самостоятелна електронна машина, която обаче не беше компютър, и бе създадена явно с едно-единствено предназначение. Беоулф Агът веднага го разпозна, клавишите като на пишеща машина, както и четирите последователни цилиндъра, които се въртяха напред и назад, бавно, сякаш неотменимо, докато всичките се синхронизират и спрат — тогава изплъзващият се отговор е намерен и шифърът разбит. Това бе дешифриращо устройство, изработено на принципа на конвертора, който бе разбил прословутата „Енигма“, кодиращата машина на германското върховно командване, която то бе използвало, за да изпраща съобщенията си по време на Втората световна война.

Единственото по-съвременно допълнение към тази машина явно беше узурпирано от компютъра. Вместо лист хартия, който да излиза от най-долния валяк, в горния край на устройството имаше монтирано малко екранче. Скофийлд си припомни ранните години в Лондон, как, докато работеше за Британското разузнаване, го бяха увлекли историите за разбиването на „Енигма“. Негов колега, англичанин, го бе завел в един от филиалите им в Оксфорд — близостта с университета предоставяше богати възможности за непосредствена научно-изследователска работа, — където видяха осъвременена версия на дешифриращата машина в действие.

— Напиши думата „аардварк“ — бе рекъл младият тогава служител от МИ-5 на име Уотърс.

Брей го направи и на екрана незабавно се появиха думите РАЗКАРАЙ СЕ, ПЕДЕРАСТ.

— Боя се, че някои от нашите студенти имат особено чувство за хумор — бе продължил Джефри Уотърс с хитра усмивка. — Сега напиши „Ябълката пада далеч от дървото.“

Скофийлд отново написа каквото му бе казано, но този път на екрана се появи по-цивилизован надпис. СРЕЩАТА ПОТВЪРДЕНА ЩУТГАРТ СПОРЕД ПРЕДВАРИТЕЛНАТА УГОВОРКА.

— Това е действително съобщение, което прихванахме. Изпратено бе до Щази в Източен Берлин от внедрена къртица, която разкрихме миналата седмица във Външно министерство.

— И какво стана?

— О, той замина за Щутгарт без проблеми, но се страхувам, че не се върна оттам. Едно от нашите момчета отвъд Стената предало на Щази, че онзи играе двойна игра.

Брандън намери копчето и включи личното декодиращо устройство на Алистър Макдауъл. Какво толкова, по дяволите, и той написа „аардварк“. На екрана се появи надпис ДАННИТЕ НЕДОСТАТЪЧНИ. Американският апарат беше поне по-възпитан. След това написа изречението „Ябълката пада далеч от дървото.“ Екранът избледня, цилиндрите се завъртяха и ето че накрая спряха. Появи се надпис: НЕОБХОДИМИ ОЩЕ ДАННИ — НУЛЕВА НАХОДКА. Дърветата и падащите ябълки явно не бяха на мода сред криптографите. Скофийлд извади фотоапарата си и направи няколко снимки на машината с надеждата, че ще успеят да открият производителя. Който и да бе той, навярно работеше за военните или разузнаването, които се занимаваха с най-строго засекретени материали. По жаргона на техния занаят — не би било невъзможно.

Брей се върна до шкафа и включи лампиона. Чекмеджетата бяха четири, той придърпа един стол и започна от най-долното, което съдържаше материали с буквите от T до Z, седем разделителя със съответната буква, между които беше пълно с папки.

Изчитането им бе не само трудоемко, но и смазващо скучно. Огромната част от кореспонденцията и книжата на Алистър Макдауъл се отнасяше до придобиване, възможни линии на придобиване, маркетингови стратегии, бюджети, маржове на печалбата и възможности тя да бъде увеличена. По-малко място заемаха по-маловажни документи, като копия от лицемерни речи за пред Ротариански клубове, търговски камари, симпозиуми на компанията и професионални сбирки, както и писма до разни политици, също толкова лицемерни, заедно с още няколко до директорите на разни частни училища (явно отрочетата на Макдауъл не бяха чак толкова примерни и чистички). Тук присъстваше и богата колекция бележки от президента на компанията, свързани с минали и настоящи преговори, където основните моменти бяха повдигнати в курсив. Очите на Скофийлд вече се замъгляваха, умът му бе напълно притъпен от досадното еднообразие в тези папки. И така до буквата Q — под необяснимото заглавие „Уравнения на коефициентната група“.

Какво означаваше това? Що за израз беше „уравнения на коефициентната група“? В този раздел имаше пет папки, изпълнени с ръкописни цифри и знаци, формули от различен характер, но Брей си нямаше и понятие какво означаваха те. Въпреки всичко инстинктите му от преди много години задействаха. Явно тези знаци означаваха нещо, което Алистър Макдауъл не желаеше никой друг да разбере. Иначе на всяка страница щеше да има заглавие, описание — макар и кратко — на съдържанието. Нищо такова обаче нямаше.

Скофийлд знаеше, че коефициент е математически термин, както и уравнение, но какво общо имаше тук групата? Той се огледа из офиса с надеждата да открие речник. Такъв, естествено, се намери, на долната полица на библиотечката. Той го отнесе до бюрото и хвърли поглед към прозорците, за да се увери, че завесите са плътно спуснати, сетне включи настолната лампа на Макдауъл. Отвори речника и запрелиства страниците докато намери следното:

Коефициент — резултат от деление; показва колко пъти дадено количество се съдържа в друго

И точно отдолу:

Коефициентна група — група, съставена от елементи на подгрупа на дадена група.

Беоулф Агът винаги познаваше кога се е натъкнал на истинска жила от информационно злато. Той засне всичките ръкописни страници в петте папки, като междувременно започваше да различава тъмните и неясни очертания на мъглявия документ, който би могъл да се окаже безценната нишка, водеща към групите и подгрупите на Матарезе.

Скофийлд продължи да се рови из папките, без да открие нищо интересно, освен няколко любопитни неща, които му се сториха невероятно забавни. Председателят Макдауъл държеше месечните сметки на съпругата си за дрехи и домакински дреболии, до една резолирани като надлимитни, включително и сметки за алкохол, нашарени с гневни червени удивителни. Тези страници не хармонираха особено с благовидния, мил семеен живот, отразен на снимките в сребърни рамки. В дома на Макдауъл се вихреше подмолен метеж.

Брандън затвори най-горното чекмедже на шкафа и се върна в компютърната ниша. Запали лампата и се зае да разучава съвършено непознатото устройство. Нямаше как. Извади клетъчния си телефон и се обади в Перегрин Вю в Грейт Смоуки.

— Закъсня повече от час! — сърдито рече Антония — Къде си, дърт глупак?

— Там, където никой от онези аматьори не допуска, че ще отида.

— Да се връщаш веднага тук…

— Не съм свършил — прекъсна я Скофийлд. — Тук има компютър и стенен сейф…

— Напротив, свършил си! — натърти Тони. — Случи се нещо.

— Какво?

— Преди няколко часа се обади Франк Шийлдс. Не знае какво да прави.

— Твърде необичайно за Жмичката. Той винаги знае какво да прави.

— Не и този път. Иска да се посъветва с теб.

— По дяволите, ето че най-сетне получих признание. Е, какъв е проблемът?

— Обадили са му се от военноморското разузнаване. Ако информацията им е вярна, синът на Лезли е избягал и в момента е на борда на кораб в американската база в Бахрейн.

— За бога, та това е прекрасно! Браво на хлапето!

— Тъкмо в това е работата, Брей, той е още хлапе. Шийлдс смята, че може да е капан.

— За Бога, защо?

— Защото по думите на офицера, който е при него, момчето отказва да говори с когото и да било освен с майка си. С никой държавен служител, с никой от разузнаването или Белия дом, нито дори със самия президент. Само с майка си, така че да е сигурен, че е тя.

— По дяволите! — възкликна Скофийлд и в яда си разсеяно удари с юмрук по най-близкия предмет. В случая това се оказа клавиатурата на компютъра. В мига на удара из цялата сграда се разнесе оглушително звънене. Добре скритата апаратура в нишата не бе просто неприкосновена, а направо истерична. Брей изкрещя в слушалката:

— Изчезвам оттук! Кажи на Жмичката, че ще му се обадя за негова сметка от някой уличен телефон, така е по-сигурно, отколкото по клетъчния. Той да си включи скрамблера. Стискай ми палци, момичето ми!

Скофийлд тичешком излезе от офиса, затвори вратата зад себе си и се втурна надолу по коридора към аварийното стълбище вляво. Натисна автомата на вратата, открехна дебелото огнеупорно крило и взе малката гумена тапа. Откъм долния етаж вече долитаха виковете на пазачите. Явно спореха много оживено за нещо, което Брей моментално схвана. Никой нямаше ключ за офиса на голямото началство. Всяка друга врата можеше да бъде отключена, но не и тази на Макдауъл, а вероятно и тази на Карастос, главния финансист, чийто офис бе свързан с този на големия шеф. По дяволите, рече си Брандън, вече не мога да прегледам офиса на другия, дори няма да видя какво има в стенния сейф. Безсмислено беше да съжалява за пропуснатите възможности, сега трябваше да се измъкне някак и да се свърже с Шийлдс. Хлапето на Монтроуз! Да му се не види макар!

Чуха се заповеди, явно издавани от някой, който притежаваше повече власт или поне си я бе присвоил за момента.

— Проверете стълбищата! Аз ще се обадя на Големия Мак да му поискам комбинацията за шибания му ключ! Ами ако има пожар? Тоя идиот да не би да предпочита всичко да се подпали, само и само да не ни допусне в онази светая светих?

— Съборете тая шибана врата!

— Тя е от стомана, за Бога. Освен това тоя мръсник ще ми я удържи от заплатата, копелето мръсно!

Бъркотия цареше не само в дома на Макдауъл, но и в подвластното му ведомство. Стълбищата. В тази Т-образна част от сградата имаше още две стълбища. Колко души охрана имаше там, кое стълбище щяха да проверят най-напред? За Бога, навярно всичките наведнъж! Брандън се втурна надолу по бетонните стъпала с най-голямата скорост, на която беше способен, като на всяка площадка буквално се завърташе, хванат за перилата. Останал без дъх, с обляно от пот лице, с пулсиращи от напрежението мускули на краката, той достигна най-долната площадка, откъдето бе влязъл. Тук спря за миг, за да си поеме въздух, и се опита да поприглади бойната си армейска униформа.

Стъпки! Няколко етажа нагоре, навярно пет или шест, и се спускаха бързо. Нямаше друг изход; налагаше се просто да излезе навън, макар да знаеше, че охраната несъмнено търчи около цялата сграда. Нямаше време за мислене!

Охраната наистина бе там, поне един от тях. Облеченият в синя униформа пазач го видя веднага, щом се подаде от вратата, и се затича към него.

— Ей, ти! — извика едрият мъж на средна възраст и извади пистолета от кобура си.

— Не ми викай на мен, драги! — изрева Беоулф Агът с глас, който отекна в стените като маршов барабан. — Аз ще ти викам на теб! … Аз съм полковник Чосър, от Вътрешни войски, специална охранителна служба, и моята рота охранява обекти с особено държавно значение. Вързани сме за вашата сигнализационна система.

— Какво… Кой? — стреснато рече смаяният пазач.

— Нали ме чу, драги. Вързани сме за вас, понеже компанията ви разработва строго секретни химикали.

— Но сигнализацията задейства преди няма и пет минути…

— Нашите коли патрулират денонощно. Постоянно сме наоколо.

— О, господи…

— Хората ми са отцепили района и го проверяват целия. Затова побързай! Провери източното стълбище, тук е чисто. Отивам да засека хората си.

Скофийлд се втурна към изхода, като в последния миг се обърна.

— Кажи на всички да стоят вътре! Някой от моите може да стреля.

— О, господи!

Брандън се измъкна бързешком от Уичита по черните пътища, докато накрая се добра до магистрала 96, където се надяваше в дългата и безлюдна тъмна отсечка да намери някой обществен телефон. Откри един — едва осветена пластмасова кабинка, нашарена с неприлични надписи. Пусна монета и набра номера на телефонната централа, откъдето му отговориха след толкова време, колкото според Брей щеше да му отнеме, ако лично бе отлетял до Вашингтон, и поръча разговор за сметка на засекретения домашен телефон на Франк Шийлдс.

— Къде си, Брандън?

— Там, където ни пшеница никне, ни бизон пасе, Жмичка. В момента минава четири сутринта и пред мен се е ширнал цял Канзас.

— Добре, включил съм скрамблера, едва ли има някакъв шанс да те засекат.

— Направо бих казал, че няма.

— Въпреки това ти не споменавай никакви имена. Само аз.

— Разбрано.

— Първо, добра ли се до нещо?

— Какво имаш предвид?

— Антония ми каза, че си бил „на лов“, така че не ми беше нужно да разпитвам повече, мошенико!

— За да отговоря на въпроса ви, сър, смятам, че се добрах до нещо. Какъв е случаят с изгубеното дете?

— Направо откачена история, Брей. Момчето е при един офицер, пилот от военноморската ни база в Бахрейн.

— И не желае да говори с никой, освен с нашата армейска дама, Тони ми каза. Какъв ти е проблемът?

— Ако ги свържа, това може да означава смъртната им присъда. Бахрейн направо гъмжи от свръхмодерна съвременна техника. Оттам могат да свалят от ефира всичко със същата скорост като нас. Как да рискувам да разкрия къде се намират и двамата?

— Не прави нищо, докато не дойда, Жмичка, имам една-две идеи. Изпрати ми военен самолет.

— Къде, по дяволите, да ти го изпратя?

— Откъде да знам? Намирам се на една магистрала на десет мили от Уичита.

— Иди на летището в Уичита и ми се обади оттам. Ще ти кажа с кого да се свържеш.

Джулиан Гуидероне, синът на Пастирчето, седеше на маса отвън пред кафенето на римската Виа Венето и се наслаждаваше на сутрешното си кафе с мляко, когато клетъчният му телефон изписука от вътрешния джоб на сакото. Той го извади и заговори.

— Пастирчето — рече той.

— Уичита е провалена — съобщи познатият глас от Амстердам. — До каква степен, не ми е известно.

— Оцелели?

— И двамата наши. Те не са били на местопроизшествието.

— Макдауъл и Карастос?

— И двамата са си били у дома. Не са замесени.

— Напротив. Убийте ги и изнесете всичко от офисите им.