Горещата конспирация

Първа глава

ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-РАНО.

Сред неравните хълмове на Корсика, над водите на Порто Векио край брега на Тиренско море, се възправяха руините на някогашно разкошно имение. Каменните основи, положени, за да издържат векове, бяха в голямата си част незасегнати от разрухата, докато вътрешният градеж бе сринат почти изцяло, поразен от пожара преди десетилетия. В ранния следобед небето бе притъмняло в очакване на скорошния дъжд, предвестник на бурята, която си проправяше път нагоре от крайбрежието на Бонифацио. Скоро въздухът и земята щяха да натежат от влага, калта щеше да покрие всичко, дори обраслите, едва различими пътеки, опасващи голямата къща.

— Не е зле да побързаме, падроне — рече грубоватият корсиканец, нахлупил качулката на якето си. — Дори когато не вали, пътят към летище Сенетоса е трудно проходим — додаде той на развален английски, езика, на който се бяха договорили да общуват.

— Летището може да почака — отвърна стройният мъж в тъмен шлифер, чийто говор издаваше холандския му произход. — Всичко може да почака!… Дай ми картата на северния парцел, ако обичаш.

Корсиканецът извади от джоба си свитък дебела хартия. Подаде го на пришълеца от Амстердам, който бързо го разгъна, опря го в стената и тревожно се взря в него, като току откъсваше очи и поглеждаше към участъка, обект на вниманието му. Вече валеше, лекият дъждец бързо прерастваше в порой.

— Насам, падроне — извика водачът от Бонифацио, сочейки отвора в каменната стена. Този проход към някогашната градинска беседка наподобяваше тунел, тъй като самата арка бе едва метър и нещо широка, а зидът близо два. Преплетени лози обвиваха конструкцията, плъпнали от двете страни, сякаш за да препречат входа — същински стражи, охраняващи достъпа. И все пак мястото предлагаше подслон от внезапно ливналия порой.

Мъжът, наречен „падроне“, бе не повече от четирийсетгодишен. Той връхлетя в убежището и тутакси разгъна картата, ползвайки покрития с паяжина листак за опора; от джоба на шлифера си извади маркер, с който огради немалък участък.

— Този район — провикна се той, за да заглуши плющящите о камъните водни струи, — трябва на всяка цена да бъде ограден, изолиран от всички страни, тъй че никой дори да не помисля да го прекрачи! Ясно ли ти е?

— Ако такава е вашата заповед, смятайте, че е изпълнена. Макар че това са близо сто акра.

— В такъв случай, това е заповедта. Мои пратеници непрестанно ще проверяват, за да съм сигурен, че се изпълнява точно.

— Това няма да е необходимо, сър, лично ще се заема и ще надзиравам изпълнението.

— Добре тогава, действай.

— Ами останалото?

— Както се договорихме в Сенетоса. С абсолютна точност да се възпроизведе оригиналният проект, заверен в Бастия преди двеста години, осъвременен единствено по отношение на модерните удобства. Всичко необходимо ще бъде доставено с мои кораби и самолети в Марсилия. Разполагаш с номерата и кодовете на моите нерегистрирани телефони и факсове. Изпълни това, което искам от теб — по-точно казано, изисквам — и ще можеш да се оттеглиш като човек, чието богатство гарантира безоблачни старини.

— За всеки от нас е чест да бъде избран, падроне.

— Ясно ти е защо е необходимо да се пази абсолютна тайна, нали?

— Естествено, падроне! Вие сте ексцентричен баварец, собственик на огромно богатство, който иска да дочака края на дните си сред живописните хълмове на Порто Векио. Това е всичко, което се знае за вас!

— Така е добре. Доволен съм.

— Все пак нека ви напомня, синьоре. Нали спряхме в селото и старицата, дето държи порутената странноприемница, видя лицето ви. По-точно казано, щом влезе в кухнята, нещастницата падна на колене и благодари на Спасителя, че сте се завърнали.

— Какво говориш?

— Сигурно си спомняте, че като се забави поръчката, отидох в кухнята и я заварих да реди гръмогласни молитви. Жената плачеше и нареждаше, че ви познала по лицето, по очите. „Барон Ди Матарезе се завърна“, все това повтаряше. — Корсиканецът изрече името, както го назоваваха в Италия, Матареса. — Благодареше на добрия Господ, че сте отново сред нас, с вас щяло да се завърне величието и благоденствието за тукашните планинци.

— Случката трябва да бъде заличена от паметта ти, ясно ли ти е?

— Разбира се, сър. Нищо не съм чул!

— А сега за строежа. Реконструкцията да бъде завършена за шест месеца. От нищо не пести, просто изпълни заповедта.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Ако то се окаже недостатъчно, богат или беден, старини не ще доживееш, ясно ли ти е?

— Напълно, падроне — мъчително преглътна корсиканецът.

— Що се отнася до старицата в кръчмата…

— Да?

— Убий я.

Шест месеца и дванайсет дни изминаха в бясно темпо, и ето че имението на династията Матарезе бе въздигнато отново. Резултатът бе забележителен, осъществен единствено благодарение на вложените милиони долари. Голямата къща с огромната банкетна зала следваше оригиналното виждане на архитекта от началото на осемнайсети век, полилеи висяха на мястото на огромните канделабри, единствената новост бяха модерните удобства като водопровод, тоалетни, климатична инсталация и, естествено, електричество.

Теренът бе разчистен, новозасадената трева превръщаше парцела около главната постройка в игрище за крокет, което радваше окото с пищната си зеленина. Отбивката от пътя за Сенетоса бе настлана с чакъл, ниски лампи, монтирани в тревните участъци отстрани, осветяваха алеята нощем, елегантно облечени прислужници посрещаха всички коли, щом наближаха мраморните стъпала към входа. Посетителите не знаеха единствено, че всеки от тази охрана е професионален бодигард, а повечето — бивши командоси от различни страни. Всеки държеше в ръката си електронно устройство, предназначено да засече оръжие, фотоапарат, камера или касетофон в обсег от три метра; всъщност наличието на някои от тези предмети биваше разкрито от две крачки разстояние.

Заповедта бе повече от ясна. Неблагоразумните посетители биваха внезапно отвеждани в специално помещение и подлагани на строг разпит. Ако отговорите се окажеха незадоволителни, влизаше в действие наличното оборудване, както механично, така и задвижвано от електричество, чието предназначение бе да изтръгне по-благоприятни отговори. Последователите на Матарезе се бяха завърнали с цялата си съмнителна власт и слава.

Падаше здрач, хълмовете на Порто Векио припламваха за кратко, обагрени от залязващото слънце, когато лимузините започнаха да пристигат. Мъжете от охраната, облечени в костюми на Армани, поздравяваха посетителите вежливо, помагаха им да излязат от колите, докато в същото време незабележимо опипваха дрехите. Огромните коли бяха седем на брой, поканените гости също бяха седмина; други не се очакваха. Шестима мъже и една жена, на възраст от трийсет до над петдесет, от различни националности, но с една обща черта — всички притежаваха невероятно богатство. Всеки един бе придружен нагоре по каменните стъпала на вила Матарезе, където личните пазачи ги отвеждаха в банкетната зала. В центъра на огромното помещение бе поставена дълга маса, сервирана за седмина — четири стола отдясно, три отляво, като разстоянието помежду им беше не по-малко от метър и половина. Начело на масата стоеше незает стол; пред него стърчеше аналой. Двама стилно облечени келнери забързаха между гостите, за да вземат поръчките им за коктейли; купички от фин кристал, пълни с хайвер от белуга, бяха сервирани пред всяко място, чуваха се приглушените тонове на фуга от Бах.

Подеха се тихи разговори, сякаш никой от гостите не знаеше причината за това събиране. И все пак внимателният наблюдател би отбелязал една обща черта: всички говореха английски и френски, следователно и двата езика бяха допустими, макар че накрая като че ли всички предпочетоха първия, тъй като двамата американци не намираха достатъчно бързо думите, пък и изпитваха известна неловкост при употребата на чуждия език. Разговорите засягаха незначителни теми, постепенно сведени до това кой кого познава и колко прекрасно било времето в Сен Тропе, на Бахамите, в Хавай или Хонконг. Никой не смееше да зададе най-важния въпрос: Защо сме тук? Шестимата мъже и жената бяха уплашени. И не без основание. Миналото на всеки от тях криеше тайна, която никой не би заподозрял при настоящото им положение в обществото.

Внезапно музиката спря. Светлината, струяща от огромните полилеи, помръкна, някъде иззад парапета на балкона проблесна лъч, който ставаше все по-ярък и накрая достигна аналоя начело на масата. Стройният холандец от Амстердам пристъпи от страничен алков и бавно приближи светлинния кръг. Приятното, макар и строго лице изглеждаше бледо на тази светлина, ала очите съвсем не бяха лишени от изражение. Живи и проницателни, те се спираха за кратко върху всеки гост, като погледът бе придружен от леко кимване.

— Благодаря на всички ви, че приехте моята покана — поде домакинът. Гласът му представляваше смесица от ледено самообладание и сдържан избухлив темперамент. — Смея да се надявам, че удобствата на пътуването дотук са подхождали на обичайния ви стил. — Разнесоха се звуци на потвърждение, макар и лишени от ентусиазъм. — Давам си сметка — продължи холандецът, — че засегнах живота на всекиго от вас, както обществен, така и професионален, но нямах избор.

— Сега вече имате — прекъсна го хладно жената. Беше трийсетгодишна, облечена в скъпа черна рокля, допълнена от наниз перли, чиято цена възлизаше на повече от петдесет хиляди долара. — Ние сме тук, време е да ни кажете защо.

— Моля за извинение, мадам. За мен не е тайна, че бяхте тръгнала към ранчо Мираж в Палм Спрингс, на уговорена среща с настоящия съдружник на съпруга ви в неговата изнудваческа посредническа фирма. Не се съмнявам, че отсъствието ви ще бъде уважено, тъй като без вашите пари фирмата изобщо нямаше да съществува.

— Моля!

— Простете, мадам, чувствам се неловко, когато общувам с просяци.

— Що се отнася до мен — обади се оплешивяващ португалец на средна възраст, — тук съм, защото намекнахте, че ще изпадна в сериозно затруднение, ако не се появя. Схванах завоалирания ви намек.

— В телеграмата просто се споменаваха Азорските острови. Очевидно това е било напълно достатъчно. Консорциумът, който оглавявате, е покварен до дъно, а подкупите, пътуващи към Лисабон, говорят за нещо повече от обикновена корупция. Получите ли контрол над Азорските острови, вие ще контролирате не само непрестанно растящите бездруго безбожни летищни такси, но и акцизите върху повече от милион туристи годишно. Добре измислено, не мога да отрека.

От двете страни на масата заговориха едновременно, чуха се подмятания за различни съмнителни начинания, осигурили повода седмината да бъдат събрани в закътаното от любопитни погледи имение в Порто Векио.

— Достатъчно — отсече холандецът, като повиши глас. — Грешите относно причината за присъствието си тук. Зная за вас повече, отколкото вие самите знаете за себе си. Това е моето наследство — а вие всички сте наследници. Ние сме потомците на Матарезе, откъдето произхожда богатството на всекиго от вас.

Гостите застинаха зашеметени. Споглеждаха се един друг, сякаш ги свързваше невидима сила.

— Това име ние никога не назоваваме, нито произнасяме — рече англичанинът, чието облекло издаваше великолепието на магазините по Савил Роу. — Нито съпругата ми, нито децата ми са го чували — додаде той тихо.

— Защо го споменавате? — попита французинът. — Матарезе е мъртъв от толкова отдавна… погребан и забравен, далечен спомен, който трябва да потъне в забвение.

— Нима вие сте мъртви? — попита холандецът. — Погребани ли сте? Не, струва ми се. Богатството ви е дало възможност да достигнете върховна финансова мощ. Всеки от вас оглавява, лично или посредством свой представител, крупни корпорации и конгломерати, което е самата същина на философията Матарезе. И всеки от вас бе избран от мен, за да изпълни предопределението на Матарезе.

— Какво предопределение? — поиска да знае един от американците, чийто акцент издаваше южняшки произход. — Вие да не сте някакъв Хюи Лонг?

— Далеч сте от истината. Аналогията приляга по-скоро за вас, като знаем какъв дял притежавате в казината по Мисисипи.

— Всичките ми сделки са абсолютно чисти, уважаеми!

— Завиждам на хладнокръвието ви…

— Какво предопределение? — обади се и другият американец. — Името Матарезе никога не се е появявало върху правната документация, свързана с недвижимите имоти, завещани на моето семейство.

— Противното би ме ужасило, сър. Вие сте водещ адвокат на една от големите банки в Бостън, Масачузетс. Завършил сте право в Харвард, с почетна грамота и всичко останало… И представлявате важна част от най-вероломната институция, смучеща пари чрез компрометиране на щатски и държавни служители, заемащи както щатни, така и изборни длъжности. Високо ценя способностите ви.

— Нито едно от тези твърдения не сте в състояние да докажете.

— Не ме изкушавайте, съветник… От това само ще загубите. Не съм ви събрал тук в Порто Векио просто за да демонстрирам доколко изчерпателни са моите проучвания, макар да не отричам, че и те са част от цялостния замисъл. Притежавам нужните убедителни доводи, както се казва… Най-напред позволете да се представя. Моето име е Ян ван дер Меер Матарайзен, а без съмнение последното има определено значение за вас. Потомък съм на барон Матарезе; всъщност той е мой дядо. Както може би знаете, любовните връзки на барона са се пазели в тайна, както и родените от тези връзки деца. И въпреки това този велик мъж ни най-малко не пренебрегвал задълженията си. Потомците му били изпращани в най-изисканите семейства в Италия, Франция, Англия, Португалия, Америка, а в моя случай — Холандия.

Гостите отново застинаха от изумление. Бавно, колебливо очите на всекиго обходиха седящите около масата. Споглеждаха се за кратко, изпитателно, сякаш предстоеше да бъде разкрита някаква невероятна тайна.

— Какво, по дяволите, целите? — поиска да знае едрият грубоват американец от Луизиана. — Изплюйте камъчето най-сетне!

— Бих се присъединил към господина — додаде лондончанинът, — накъде биете всъщност?

— По мое мнение неколцина от вас вече са ме изпреварили — рече Ян ван дер Меер Матарайзен, като допусна бегла усмивка да разтегне чертите на лицето му.

— В такъв случай говорете! — призова предприемачът от Лисабон.

— Добре тогава, така и ще направя. Също като мен, вие сте деца на онези деца. Всички ние сме плодове от едно семе, както би се изразил английският бард. В жилите на всекиго от вас тече кръвта на барон Матарезе.

Присъстващите заговориха едновременно. „Чували сме за Матарезе, но не и това!“, „Пълен абсурд! Семейството ми само е натрупало богатството си!“, „Я ме погледнете! Тенът ми е светъл по рождение, нищо средиземноморско не откривам в чертите си!“ Шумът, породен от възмущението, нарасна неимоверно, додето в един момент гостите останаха без дъх, а накрая съвсем замлъкнаха, сепнати от жеста на Ян Матарайзен, който вдигна ръце в кръга светлина.

— На всичките ви възражения мога да отговоря — спокойно заяви той, — стига да замълчите за миг… Страстите на барона били горещи и непостоянни, какъвто бил и той самият. Вашите баби били отвеждани при него, сякаш да задоволят прищевките на арабски шейх; никоя от тях не била насилена против волята си, те всички го възприемали като изключителен човек. И все пак единствен аз съм негово законно дете според предписанията на църквата. Защото той се оженил за баба ми.

— А ние какво сме, по дяволите? — кресна американецът от Ню Орлийнс. — Второ поколение презрени копелета?

— Някога да са ви липсвали средства, сър? За образование или финансови операции?

— Не… не бих казал.

— А баба ви и до ден-днешен е изключително красива жена, някога прочут модел, чието лице и тяло допринасяли за популярността на списания като „Вог“ и „Венити Феър“, нали тъй?

— Вярно е, макар че тя не обича да говори за това.

— Просто не е било необходимо. Набързо я омъжили за виден застрахователен агент, чиято компания продължила да се разраства, додето той станал неин президент.

— Вие не само намеквате, но вече твърдите, че имаме кръвна връзка! — викна адвокатът от Бостън. — С какво доказателство разполагате?

— В най-отдалечения северен участък от този парцел, на дълбочина близо два метра под земята, се намери тайник, а в него пергамент. Отне ми пет месеца да го открия. Пергаментът съдържаше имената на децата на барона, а и новата родина на всяко от тях. Ако не друго, за този човек можем да кажем, че е бил невероятно прецизен във всяко отношение… Да, господине, макар да идвате чак от Бостън, помежду ни има кръвно родство. Ние сме братовчеди, независимо дали това ни харесва, или не. Всички ние сме потомците на Матарезе.

— Звучи невероятно — почти беззвучно отрони англичанинът.

— Боже милостиви! — възкликна американецът от Южните щати.

— Абсурд! — заяви русокосата от Лос Анжелис.

— По-скоро комично — бе коментарът на мъжа, пристигнал от Рим, чието облекло говореше, че е кардинал, служител на Ватикана.

— Да, наистина — кимна Матарайзен. — Допусках, че ще оцените възвишената ирония. Вие сте мошеник, фаворизиран от негово светейшество, ала ненавиждан от колегията.

— Църквата също трябва да влезе в двайсет и първия век. Не смятам, че имам някаква вина.

— Но не отричате, че доста печелите от банките, контролирани от светия престол, нали?

— Аз просто давам препоръки, но не за лична изгода.

— Според моите източници можем да поспорим по въпроса. Естествено, имам предвид едно имение край брега на езерото Комо.

— То е на племенника ми.

— Да, от неговия втори брак, като първият е бил незаконно анулиран от вас. Но нека продължим нататък. Никого от присъстващите не искам да поставям в неловко положение. В края на краищата ние сме от една кръв… Вие всички сте тук, защото сте уязвими, което важи и за мен самия. Щом аз мога да разкрия машинациите ви, това е по силите и на други хора. Въпрос на интерес, време и любопитство, не мислите ли?

— Твърде много говорите, без да казвате нищо — рече притесненият американец от Юга. — Да чуем какво друго е предвидено в дневния ред.

— Предвидено в дневния ред, казвате. Изразът съответства на възпитанието ви, а и на научната степен по бизнес управление, ако не греша.

— Не, не грешите. Можете и презрян селяк да ме наречете и няма да бъдете много далеч от истината, но не съм глупав. Давайте нататък.

— Добре тогава. Дневният ред — нашият дневен ред — предвижда да осигурим успеха на каузата Матарезе, видението на нашия дядо Гийом дьо Матарезе.

Всички очи бяха вперени в холандеца. Повече от ясно бе, че макар да таяха свои лични опасения, седмината наследници проявяваха зле прикрит интерес.

— След като сте много по-добре запознат с това „видение“, отколкото ние, защо не се изразите по-ясно? — попита сдържаната модерно облечена жена.

— За никого от вас не е тайна, че международните финансови институции преминават към глобална интеграция. Каквото сполети американския долар, то повлиява на германската марка, английската лира, японската йена и всички останали световни валути, както и всяка на свой ред влияе на останалите.

— Това ни е добре известно — рече португалецът. — Подозирам, че повечето от нас отбелязват значителни печалби, благодарение на колебанията при валутните курсове.

— Но сте претърпявали и загуби, нали?

— Незначителни в сравнение с печалбите, както би се изразил моят „братовчед“ от Америка, като съотношението на приходите от неговите казина, сравнени със загубите на играещите.

— Правилно се ориентирате, братовчеде…

— Боя се, че се отклоняваме от главното — прекъсна ги англичанинът. — По дневния ред, ако обичате.

— Да се контролират световните пазари, да се въведе ред на международно финансово ниво — ето целта на замисъла, станал известен като видението на барон Матарезе. Дайте пари в ръцете на онези, които знаят как да ги използват, а не на правителствата, които не знаят друго, освен да ги пилеят, възправяйки народите един срещу друг. Светът вече е във война, продължителна икономическа война, ала кои са победителите? Помнете, който контролира националната икономика, той контролира и съответното правителство.

— Искате да кажете… — Португалецът не се доизказа, но рязко се изправи в стола си.

— Именно — не го остави да довърши холандецът. — Ние можем да го постигнем. Взети заедно, нашите активи надхвърлят трилион долара, достатъчно солидна база, която да ни позволи географско разширение, за да повлияем на центровете на властта, които представляваме. Влияние, което ще се разпростре по света с бързината, с която извършваме трансфер на милиони от един финансов пазар към друг. Координираме ли действията си, ние ще разполагаме със силата да създадем икономически хаос в полза на всички нас, а и на всекиго поотделно.

— Страхотна идея! — извика предприемачът от Ню Орлийнс. — Не можем да загубим, защото картите са в нашите ръце!

— Все пак няколко липсват — продължи внукът Матарезе. — Както споменах и преди, тук присъстващите сте избрани, защото открих уязвими точки, които служат на моите цели, което, струва ми се, изтъкнах. Има и други, с които се свързах и пред които разкрих повече от необходимото. Те решително се противопоставиха на моето предложение, като заявиха, че не биха се поколебали да направят публично достояние всяко действие от страна на наследниците на Матарезе… Трима са, двама мъже и една жена, тъй като баронът е имал общо десет внуци, родени извън благословен от църквата брак. И тъй, да преминем от абстрактното, тоест общото, към личното и конкретното. Към тези трима изключително влиятелни личности, които желаят унищожението ни. Следователно ние първи трябва да ги унищожим. Ето тук всички вие можете да помогнете… Господа, а и вие госпожо, тези хора трябва да бъдат елиминирани, преди да направим първата стъпка. Премахването им обаче трябва да бъде тъй хитро скроено, че никоя следа да не води към когото и да било от вас. Натъкнах се и на още един враг, който не ни е кръвен роднина, един старец, тъй всесилен, че би могъл да ни осакати в мига, когато понечим да се изправим. Тази пречка вече е отстранена, но за останалите не може да се каже същото. Това са хората, които стоят на пътя ни. Да преминем ли към непосредствено необходимите действия? Или може би някои от вас искат да се оттеглят сега?

— Защо имам чувството, че ако го сторим, не ще стигнем дори шосето за Сенетоса? — сякаш на себе си рече жената.

— Подобна мисъл дори не ми е хрумвала, мадам.

— Давайте нататък, Ян ван дер Меер Матарайзен — не се стърпя кардиналът. — Виденията са по моята част.

— В такъв случай представете си следното, ваше преосвещенство. Разработен е план, състоящ се от определен брой точки, които ще отчитаме в низходящ ред. Няколко месеца ни делят от настъпването на новата година и от нашия ден хикс. Именно тогава трябва да установим глобален контрол, контролът на Матарезе.