Горещата конспирация

Дванайста глава

До един час безжизнените тела и ранените бяха натоварени и самолетите ги откараха от района, а неколцината втрещени, недоумяващи местни полицаи останаха изолирани от федералните власти. Относително безразличните местни жители, ужасени от шума, но възпрепятствани да наблюдават събитията отблизо поради забраната, настояха да получат обяснение. Информацията бе набързо скалъпена и съдържаше „известни“ данни за пренос на наркотици. Четири имения бяха тутакси предложени за продажба, независимо от уверенията, че успешната „операция“ била завършена.

Според записите на радарното проследяване се прие, че фалшивият Мълчалив кон се бе насочил на изток над делауерския бряг край Бетани Бийч, а оттам към Атлантика, където бе напуснал обсега. Допълнително потвърждение дойде от речния въздушен патрул при Патуксънт в Нантикоук, на югоизток от островите Тейлър. Техните радари показваха неидентифициран въздухоплавателен съд, преминал с висока скорост по посока към открития океан, където внезапно изчезнал.

Професионалистите нямаха противоречия помежду си, тъй като добре познаваха тактиката на терористите. Хеликоптерът убиец бе се насочил към предварително определено място над Атлантика, където екипажът бе скочил с парашути, за да бъде посрещнат от кораб в открито море. Освен това съществуваше и версията преди напускането на хеликоптера да се бе задействала бомба с часовников механизъм, взривена няколко мига по-късно и запратила останките на дъното на океана. Матарезе бяха прецизни във всяко отношение.

Придружен от Скофийлд, Франк Шийлдс обикаляше доскоро спокойното, приятно за окото имение. Отвред се набиваха в очи болезнени гледки от касапницата, най-вече димящи останки от някога величествената къща. Изпотрошени врати, прозорци, стени и колони бяха превърнати в обгорели развалини, някои отхвръкнали на повече от двеста метра, дължината на две футболни игрища.

— Същинско бойно поле след битка между враждебни армии — тъжно рече Брей, — само че в случая дори не знаехме, че сблъсъкът е обявен. Проклетници!… И всичко това е по моя вина. Можех да го предотвратя и това никога няма да си простя. — В гласа на Скофийлд се долавяше стаена болка.

— Не мисля, че би могъл да ги спреш, Брандън…

— Стига, Франк! Ти настоя да се махнем оттук, а аз се противопоставих. Не съм нищо повече от един упорит изкуфял глупак, който е крайно време да разбере, че трябва да престане да дава заповеди! Твърде дълго време прекарах в уединение и това ме лишава от правото да се разпореждам.

— Не се опитвам да те успокоя, нито дори да те освободя от отговорност — прекъсна го Шийлдс. — Просто казвам, че не би могъл да предотвратиш случилото се.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо?

— Щеше да се случи, независимо къде се намираш… Претърпяхме провал, Брей, разгадани са вътрешните доклади, установените кодове и конфиденциалните инструкции до различните отдели.

— Откъде знаеш това?

— Когато се получи сигналът за извънредна опасност и научихме какво става тук, аз се обадих във Външна сигурност и вдигнах невероятен скандал. Къде се бе дянала охраната ни от въздуха, патрулите? Та те трябваше да охраняват периметрите на коридора, шест екипа денем и шест екипа нощем.

— Е, и къде са били? — ядоса се Скофийлд. — Дявол да го вземе, чувахме шума на моторите им при всяко преминаване! Сутрин будеха Тони. Къде бяха те?

— От отдела ме уведомиха, че получили вътрешна заповед по стандартния код за извънредни обстоятелства да пропуснат Мълчаливия Кон поради внезапно възникнала повреда в хеликоптерите.

— Какво говориш! Кой е издал заповедта?

— Не съм аз, Брандън, това поне е сигурно.

— От твоя кабинет ли е излязла? Кой в твоя отдел я е издал?

— Ти май не разбираш. Могъл е да бъде всеки от моите, но кой би посмял?

— Разкъсай всеки от подчинените си! — гневно избухна Брей. — Подложи всеки кучи син и всяка продажна кучка на изтезания, додето не потече кръв! Това е твое задължение, та те все едно са държали оръжие в ръцете си, все едно сами са пуснали бомбите. Осем души загинаха, други четирима едва ли ще оцелеят. Направи нещо, Франк! Аз не мога, но ти… по дяволите, това поне влиза в правомощията ти!

— Да, това е в моите правомощия, но ще го направя както аз си знам, тъй като моя е и властта, и отговорността, а моите преценки нямат за основа ината или желанието да налагам мнението си върху когото и да било.

— Тъй ли? — Скофийлд спря и хвана Шийлдс за ръката. — Добре, Жмичка, заслужих си го.

— Да, и аз тъй мисля.

— Но аз съм бесен от гняв!

— Аз също, Брандън — отвърна заместник-директорът, с все тъй непоколебим поглед. — Но един преврат в Управлението, както предлагаш ти, ще прикрие още по-надълбоко враговете ни, като в същото време ще им създаде още по-благодатна почва за съществуване. Разногласието и разцеплението могат да бъдат много ефективен начин за отвличане на вниманието.

— О, Господи — въздъхна Брей, като пусна ръката на Шийлдс, но продължи да крачи до него. — Сигурно затова ти си аналитик, а аз не… Едно обаче не мога да разбера, ако аз съм този, чиято смърт те желаят на всяка цена, защо не наемат някой убиец, който да ми пусне куршум в черепа? Просто, чисто и бързо, с минимален риск и максимално гарантиран успех. Повече от ясно е, че има предател и тук сред нас. Червеният балон не беше изпратен от някое джудже на Дядо Коледа.

— Не, но това е отговорът на твоя въпрос. Който и да е бил, той е знаел, че ти, Антония и Прайс рядко сте извън наблюдение на територията на имението.

— Това факт ли е?

— Естествено. Опитахме се да предвидим всички възможни варианти. Не сме похабили толкова усилия и техника, да не говорим за парите, за да допуснем да ви отвлекат оттук.

— Как тъй не съм забелязал? Ами Тони, Камерън? Никой от нас не е аматьор.

— Поддържахме наблюдението от разстояние, на отделни сектори. Някой сержант може да се обади по радиостанцията си на някой ефрейтор и да каже „Брей напуска шести сектор, поемете го от седми.“ Разграфихме района като решетка, останалото го знаеш.

— Смяна на колите — добави Скофийлд. — Кафява лимузина завива от Осмо авеню, поемете на Четирийсет и шеста улица.

— Именно. Тази тактика винаги е имала успех.

— Старите методи винаги са били най-надеждни, Франк… Но какво дрънкаме ние, за Бога? До гуша сме затънали в лайна, а си дърдорим като новаци!

— Говорим по този начин, за да можем да мислим, Младши.

— Престани, Брей, Жмичка мога да понеса, но не и Младши. Пък и както казах на Прайс, по-възрастен съм от теб.

— Сериозно?

— Осемнайсет месеца и единайсет дни, момче… Щом предпочиташ да не мислиш, какво предлагаш да предприемем в практически план?

— Най-напред да сглобим онова, с което разполагаме. Младия ефрейтор застрелян на пътя; безумеца, покатерил се по стената, за да взриви мен и Тони; Бракет и Дени отровени от закуската, предназначена за мен; невероятния бомбен атентат, осъществен с помощта на предавател, поставен някъде тук от къртица или къртици, които не можем да открием. Да не забравяме и връзките на Монтроуз с Белия дом. Какво означава всичко това?

— Ето че и ти реши да се замислиш — някак тъжно се зарадва Шийлдс. — Що се отнася до фокусите на Монтроуз, трябва да знаеш, че тя е чиста, дори да приемем, че е изпаднала в паника. Как изобщо не е рухнала, за мен е непонятно. Трябва да е обезумяла от тревога за неизвестността около сина й.

— Как ще ми обясниш връзките й с Белия дом?

— Полковник Бракет. Той и съпругата му са, тоест били са, поне що се отнася до него, близки приятели на съпрузите Монтроуз. След отвличането й се обадил някакъв непознат, според нас човек от Матарезе, и тя едва не загубила разсъдък. Към никого не можела да се обърне за помощ, най-малкото към клюкарите бюрократи. Според госпожа Бракет, която в момента е не по-малко съсипана, Монтроуз се доверила на съпруга й, Евърет, колега военен и в известен смисъл неин наставник.

— Звучи логично — рече Брей. Двамата заобиколиха площадката, послужила за кацането на хеликоптера Блек Хок. — Доверила му се, защото бил неин приятел, колега от Уест Пойнт, при това дискретен човек. Тя му вярвала. Но какво общо има тук Белият дом?

— Бракет учил в Йеил, където негов съученик бил Томас Кранстън…

— Името ми е познато — прекъсна го Скофийлд. — Навремето работеше при нас, нали?

— Направи бляскава кариера, и то напълно заслужено. В допълнение към вродените му способности, беше и страхотен като търговец. Ако беше останал в Лангли, щяха и за директор да го предложат, пък и аз бих подкрепил кандидатурата му.

— Жмичка, ти спокойно можеше да седнеш в мекото кресло! Нима не таиш в крехкото си тяло поне мъничко естествена ревност и завист?

— Не и когато знам за какво ме бива и за какво не, пък и си обичам моята работа… Кранстън напусна Управлението, за да оглави някакъв мозъчен тръст, финансиран от амбициозни учени от цял свят. Оттам лесно се прехвърли в политическия водовъртеж. В момента е главен съветник на президента по националната сигурност.

— Значи Бракет е изпратил Монтроуз при него.

— Да, това изглежда логична стъпка и като се има предвид случилото се, разумна. Опит и влияние не ни липсват, но очевидно и нашият организъм е разяден от ракови образувания. Синът й щеше да бъде убит, ако бе дошла при нас.

— А какво може да направи Том Кранстън?

— Нямам представа, но каквото и да е то, прави се в пълна тайна.

— От кого?

— Не зная.

— В такъв случай трябва да разберем.

— Поисках неофициална среща с него. Може би ще научим нещо, което на номер хиляда и шестстотин не биха искали да знаем… или поне не в този момент.

— Нима не сме от една и съща страна на барикадата? — попита Брей, като неволно повиши тон.

— Понякога гоним различни цели.

— Та това са глупости!

— Без съмнение, но все пак така стоят нещата.

— Добре де, сигурно имаш право. Аз, разбира се, настоявам да присъствам на тази среща. Прайс и Антония също. Ние сме експертите, нали не си забравил?

— Ти ще присъстваш — съгласи се Шийлдс. — Но не и подполковник Монтроуз. Кранстън е обезпокоен от състоянието й.

— Което е напълно обяснимо… А сега за финансовите машинации, сливанията, обединяващите се корпорации и както аз виждам нещата, завладяването на пазарите. В тази насока мога да помогна. Не съм компютър, но помня имена, връзки, приятели на Матарезе, а и враговете им, които те погълнаха или унищожиха. Просто искам методите на действие, факти за произхода на компаниите, това е най-важното в случая. Най-голямата слабост на онези от Матарезе е склонността им към кръвосмешение; те винаги привикват своите, хващат се за някоя нишка отпреди дълги години, изнудват гузните, подкупват нови наивници, гъделичкайки алчността им. Такъв е принципът, макар да спазват абсолютна дискретност, но основните принципи са налице и аз ще ги разпозная.

— Нашите хора работят по всичко, което поиска. Ще разполагаш с данните до няколко дни. Ще ги получиш по куриер в Северна Каролина.

— Ново имение?

— Не, планинско убежище, състоящо се от десетина невероятно скъпи бунгала в Грейт Смоукис. Ще разполагате с всички удобства за сметка на наивните данъкоплатци.

— Стой! — неволно извика Скофийлд, мярнал къс сребрист метал на черната настилка. Наведе се и го вдигна. — От онзи Блек Хок е, дето искаше да ни прати в ада — рече замислено, като застърга повърхността с нокът.

— Откъде знаеш? — попита заместник-директорът на ЦРУ.

— Нашите патрули откриха огън при втория или може би третия подход и откъснаха малка част от обшивката. Това трябва да е.

— Е, и?

— Боята е сравнително прясна. Изпрати това на Сикорски. Може и да успеят да открият машината. Нека Сикорски разбере кой през последните шест седмици е взел под наем или закупил хеликоптер „MH-шейсет К“ за специални операции.

— Смятах, че това за теб е минало.

— Антония има навика да задава въпроси. Един войник от Корпуса за бързо реагиране разпозна вида на машината.

Камерън Прайс и Антония Скофийлд събраха личните вещи на загиналите и ранените — необходимост, която измъчваният от угризения Скофийлд не бе в състояние да приеме. Изпълнили тягостното задължение, те се присъединиха към Брандън и Франк Шийлдс на пистата, заедно с подполковник Лезли Монтроуз.

— До Северна Каролина ще ни придружават четири самолета „F-16“, два ще кръжат пред нас, два ще ни следват — обяви заместник-директорът, когато четиримата натовариха багажа си на борда.

Хеликоптерът се вдигна, описа спирала. Шийлдс бе заел място в кабината, при пилота и щурмана, Скофийлд седна при жена си, а Прайс при Монтроуз. И двамата в първите минути след излитането се чувстваха неловко, недоумяващи за какво могат да си говорят. Най-сетне Камерън проговори.

— Съжалявам, наистина ужасно съжалявам… за всичко.

— Аз също — хладно отвърна жената до него. — Бихте ли допуснали господин Скофийлд да ме убие?

— Труден въпрос. Мислех, че сте отговорна за атентата от въздуха… и в онзи момент сигурно не бих му попречил. Имаше убити, мнозина ранени. Реакцията ми бе съвсем спонтанна.

— На ваше място бих направила същото. Напълно ви разбирам.

— Тогава защо, по дяволите, не ни разказахте какво ви измъчва?

— Предупредиха ме да не ви казвам, тоест такава бе заповедта.

— Чия заповед? От човек на име Томас Кранстън?

— Знаех си, че ще откриете истината. Да, Том Кранстън, по нареждане на неговия шеф президента.

— Но защо?

— Защото Кранстън не вярваше в способността на ЦРУ за надеждно покритие на имението. Излиза, че е бил прав, нали?

— Един добър мой приятел, който в момента седи в пилотската кабина, място не може да си намери от угризения. Ужасно се измъчва.

— Те са навсякъде, господин Прайс, които и да са те, плъзнали са навсякъде! А ние не ги виждаме, не сме в състояние да ги разпознаем!

— И вие ли не знаете кои са?

— Зная само, че ми се обаждат от Кайро, Париж, Истанбул, за да ми напомнят какво ще се случи със сина ми! Какво бихте сторили на мое място?

— Същото, каквото и вие, мадам. Ще потърся връзка с хората на върха, стига да мога, не с безличните продажници от средния ешелон.

— Кранстън ми каза, че имало кръгове извън свързаните с разузнаването, на по-високо или по-ниско ниво, които били в състояние да отправят заплахи, непостижими за никой друг. Аз съм майка, искам синът ми да се върне! Баща му загина в служба на тази страна, той има само мен. Ако не мога да го върна при себе си, ще отида докрай, дори ако това означава собствената ми смърт. Аз съм войник, зная какво рискувам и пред нищо няма да се спра, за да получа това, което ми се пада по право. Слава Богу, това е и причината да успея да стигна до върха. Вие сте част от една корумпирана организация, господин Прайс, и няма да ми попречите да си върна момчето. Съпругът ми и аз самата вече дадохме достатъчно жертви!

— Мога ли да направя едно предложение? — попита Прайс, след като я остави минута-две да се овладее.

— Готова съм да изслушам всяко предложение, стига да вярвам, че идва от човек, който е на моя страна.

— На ваша страна съм, подполковник. Както и Франк Шийлдс и съпрузите Скофийлд.

— Поне в искреността ви не се съмнявам.

— Не ви разбирам.

— Вие си имате свои приоритети, пък и трябва да си подсигурите гърба… казано с по-ласкави думи, да се запазите неопетнени. А за мен е важно само едно, синът ми да се върне жив и здрав.

— Не оспорвам думите ви — меко рече Камерън, — не бих си го позволил, но ми се струва, че в имението вършехте работата си изключително добре. А едва ли тогава това е било важно за вас.

— Том Кранстън споделил с Ев Бракет, че събитията са свързани по някакъв начин, затова се договорили да получа това назначение.

— Възможна връзка? Това ли е всичко, което знаете?

— Извън съществуването на някаква терористична организация, чиито обекти сте вие и двамата Скофийлд, особено господин Скофийлд, ние все още не знаем никакви подробности.

— Нима сте се хванали? — ядоса се Прайс. — Простете грубостта, но са ви пробутали смърдящи фъшкии… прах в очите, ако предпочитате някой по-мек израз.

— Приех всичко, което ми пробутаха, както се изразявате вие, защото вярвам в установения ред в армията. Признавам, че има своите недостатъци, но добрите страни са повече от недостатъците. Информация, попаднала в ръцете на невежите или неопитните, може да се окаже ужасно опасна.

— Дайте ми пример.

— Есенцията се съдържа в онзи плакат от Втората световна война. „Развързаните езици кораби потопяват.“

— Дори сред капитаните, на които било поверено управлението?

— Да.

— Не ви ли е хрумвало, че ако един капитан на кораб не разполага с нужната информация, той може да се блъсне в друг?

— Без съмнение подобни възможности винаги се вземат предвид… Накъде биете, господин Прайс?

— В случая вие сте сред най-важните фигури в играта, подполковник и не разполагате с цялостната картина… а би трябвало. Бих предположил, че ще настоявате да я получите, като се има предвид начинът, по който умря Евърет Бракет, неговото убийство, ако трябва да бъда точен. Той беше ваш приятел, много близък приятел. На ваше място скръбта ми би била дълбока, а гневът неописуем.

— Аз скърбя по свой собствен начин, господин Прайс. Вече съм загубила съпруга си, нали не сте забравили? А що се отнася до гнева, повярвайте, той не е стихнал… Прекъснах мисълта ви. Май се готвехте да ми направите предложение?

— А вие току-що ми дадохте основание да настоявам да го приемете.

— Моля?

— Подчинеността, военният порядък, на който толкова държите… с него злоупотребяват, подиграват му се дори. Уредена е среща, на която ще присъствам аз, двамата Скофийлд и Кранстън; Шийлдс настоя. Вие обаче няма да бъдете допусната.

— О? — В очите на Лезли се прокрадна неволно подозрение, смесено с макар и неохотно примирение.

— Според мен трябва да присъствате — побърза да добави Камерън. — Отново повтарям, вие сте от най-важните участници, залогът за вас е огромен. Би трябвало да сте запозната с цялостната картина, не с отделни фрагменти. Понякога прекаляваме с максимата всеки да знае само колкото е необходимо и накрая дори лявата ръка недоумява какво върши дясната. Повярвайте, и сам съм изпадал в подобна ситуация. Вие трябва да присъствате на срещата.

— Почти нищо не мога да направя — саркастично отбеляза Монтроуз. — Съветникът Кранстън е взел решение. Не се съмнявам, че има своите основания.

— Които са абсолютно нелепи. Безпокоят го личните ви подбуди в случая. Смята, че е възможно да се огънете.

— Това ме обижда.

— Мен също. Още по-възмутително е, че де факто той ни лишава от вашата помощ.

— А как бих могла да помогна?

— Зависи какво точно са ви казали по телефона. Успяхте ли да запишете поне някое от обажданията?

— Не. Хората, с които разговарях, а те всеки път бяха различни, ме предупредиха, че били в състояние да открият дали имам записващо устройство, а включа ли го, последиците щели да бъдат жестоки. Въпреки това всеки от тези разговори се запечата в съзнанието ми и е записан в бележник, заключен в сейф у дома.

— Кранстън виждал ли е този бележник? Предавали ли сте му копия от отделните страници?

— Не, представях му устен доклад.

— И той го е сметнал за достатъчно?

— Друго не е поискал.

— Тоя човек е не само наивен, той е направо побъркан.

— Според мен е изключително способен, а и състрадателен.

— Дори да притежава тези качества, това не значи, че не е идиот. Как можете да говорите за него по този начин? Той ви отстранява от толкова важна среща, която има пряка връзка със съдбата на сина ви.

— Пак ще повторя — настоя жената, — той сигурно има своите основания. Може би има право; нима аз мога да бъда обективна?

— Бих казал, че способността ви да се владеете е удивителна. Нямам представа какво означава един родител да изпадне във вашето положение, но добре зная защо никога не съм казвал на майка си, на баща си, на брат си или сестра си къде заминавам или какво върша… Нима не искате да присъствате на тази среща?

— С цялото си сърце…

— В такъв случай ще бъдете там — непоколебимо отсече Камерън. — Ще трябва само да приложа елементарен трик на изнудване.

— Не мога да ви подкрепя. Наистина ли казахте изнудване?

— Да, по дяволите. Мога да заплаша Шийлдс с новината, че двамата Скофийлд и аз отказваме да присъстваме без вас, тъй че да убеди Кранстън.

— Защо мислите, че ще се съгласи?

— Първо, и двамата се нуждаят от нас, и второ което е още по-важно, Кранстън не ви е поискал досега бележника със записаните разговори, задоволил се е с устни доклади. Това е достатъчно, за да накара Франк аналитика, и Брандън, някога съвършеният таен агент, да побеснеят.

— Нима устните доклади не са били достатъчни?

— Никога не са достатъчно приемливи.

— Но защо? Те съдържаха най-съществената информация. Какво друго може да се търси?

— Подбор на думите, аналогии, странни словосъчетания, всяко нещо отвежда в определена посока — отвърна Прайс като истински професионалист. — Поне по мое мнение — продължи той, като понижи глас, — Кранстън е самозабравил се геополитически стратег, нещо като Кисинджър, но пък никога не е провеждал операция без всякакъв ориентир. Има гори, има и дървета. Кранстън може да е страхотен при разполагането на растенията, но не разбира разликата между едно истинско дърво и някоя бутафорна издънка, натъпкана с експлозив… Вие ще присъствате на тази среща, мадам… простете, подполковник.

Предсказанието му се сбъдна.

Военният турбовитлов хеликоптер излетя от военновъздушна база Андрюс в пет часа сутринта с двама пътници на борда, съветника Томас Кранстън и заместник-директора Франк Шийлдс от ЦРУ. Целта на полета бе частно летище в Чероки, Северна Каролина, на дванайсет километра южно от курортно селище, наречено Перегрин Вю в Грейт Смоуки Маунтинс. Всеки от пътниците зачиташе имунитета на другия преди срещата, определена да се състои след по-малко от два часа, разговорът се водеше на неутрални теми, но все пак се разменяше информация.

— Твоите хора как откриха това място? — попита президентският съветник.

— В изблик на разточителство някой си построил уединено игрище за голф, което само богатите можели да си позволят, но за жалост тоя богат клиент бил вече твърде възрастен, за да понесе надморската височина, а и трудните пътеки — през смях отвърна Шийлдс. — Строителната компания изпаднала в несъстоятелност, тъй че ние го откупихме на половин цена.

— Според мен Конгресът трябва да преоцени загрижеността си относно вашия бюджет. Твърде добри бизнесмени излязохте.

— Добрите сделки не ни убягват, господин съветник.

— Какво представлява мястото?

— Много е красиво, а и много уединено. Твърде малоброен персонал го поддържа, а го използваме като безопасен терен за свръхсекретни операции. Навремето множество преминали на наша страна руснаци се научиха там да играят голф.

— Такава капиталистическа игра…

— Повечето дори се пристрастиха, заради възможността да възстановяват похарченото от сметките на КГБ в любимите си ресторанти във Вашингтон.

— О, спомням си, че през ръцете ми са минавали копия от тия разходни сметки. Навремето… Къде ще се състои срещата?

— Постройката е обозначена като вила номер четири, дотам ще ни откарат с количка за голф. На около четири-петстотин метра по планинската пътека.

— Ще ми бъде ли необходима кислородна маска?

— Не и на вашата възраст, по-скоро на мен ще ми е нужна.

Настаниха се в удобни столове в дневната на добре обзаведено бунгало в подножието на планината. Скофийлд до жена си, Прайс и подполковник Монтроуз отляво; госпожата, завършила военната академия, бе в цивилно облекло — плетена тъмна пола и бяла копринена блуза. Срещу тях, в другия край на стаята, заеха места заместник-директорът и съветникът Кранстън.

Томас Кранстън бе среден на ръст, леко набит, с лице, излязло сякаш изпод ласкавите ръце на Бернини. Меките очертания върху изострените кости му придаваха вид и излъчване на застаряващ академик, който се бе наслушал на всякакви теории, но бе запазил интелектуалния си скептицизъм. Големите му очи, увеличени от очилата с рогови рамки, сякаш изразяваха желание за разбирателство, а не за сблъсък… освен ако обстоятелствата не го налагаха. Съветникът пръв заговори.

— След като вашите приятели тук престанаха да ми крещят, успях да разбера колко съм се объркал. Отново моля за извинение.

— Не съм искала да се случи подобно нещо, Том…

— Аз не съжалявам, девойче! — гневно се намеси Брандън Скофийлд.

— Името ми е Монтроуз, Лезли Монтроуз, подполковник от армията на Съединените щати, и не съм девойче!

— Очевидно за разузнавач не ви бива, което важи и за господин Фукльото. Всемогъщи Боже, да разполагате със записи на телефонните обаждания или поне с нещо, наподобяващо стенограма, а този клоун да се задоволи с устни доклади?

— Позволете да ви напомня, господин Скофийлд — строго се намеси Монтроуз, — помощник-секретарят Кранстън е съветник на президента на Съединените щати.

— Защо ли толкова често се позовавате на Големия от Белия дом? Пак добре, че е само помощник, аз не бих го взел за секретар и на котката си!

— Престани, Брандън! — Шийлдс се изправи на крака.

— Успокой топката, Брей — меко рече Прайс.

— Разбрахме какво искаш да кажеш, скъпи — добави и Антония.

— Ей, по-кротко, ако обичате — спря ги Кранстън, а устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. — Агент Скофийлд има пълно основание да изрази възмущението си. Не съм всезнаещ и както вече бе изтъкнато, не съм бил принуден да оцелявам на вражеска територия, нито пък притежавам достатъчно опит, за да наставлявам онези, които са експерти в тази област. Работата ми е съвсем различна и ако държите на бърз резултат, много малко мога да ви помогна.

— Опитай тогава нещо в дългосрочен план — избоботи Брей под нос.

— Ще опитам, агент Скофийлд, но както вече казах, не си въобразявам, че за мен няма тайни.

— В какъв смисъл? — обади се Камерън.

— Проучих бележника на Лезли, на подполковник Монтроуз, като въведох съдържанието на отделните страници в мощна текстообработваща програма. Моят бивш и далеч по-информиран колега Франк ми даде указания към какво да се насоча и тъй като бе по-лесно, с позволението на Лезли, най-напред да получа бележника, може и да съм открил нещо.

— Говори де — саркастично го подкани Скофийлд. — Досега всичките ти опити май са по-скоро вредни, отколкото полезни.

— Престани вече, Брандън — уморено го прекъсна Шийлдс и отново седна на стола си.

— Не мога да се сдържам, Жмичка. Тия типове ме бяха обявили за отписан.

— Бил съм в пубертета, когато е било взето онова немислимо решение, господин Скофийлд, а ако бях прочел цялото досие, щях да изразя категорично несъгласие. Сам ще прецените дали да ми повярвате, или не.

— Поне сте убедителен, това не мога да отрека. Освен това ви вярвам, макар да не зная защо. И тъй, какво открихте?

— Два израза, които се появяват във всяко от обажданията до подполковник Монтроуз от хората, отвлекли сина й. Забелязват се незначителни отклонения, но повторяемостта е налице, това е най-точното определение.

— В такъв случай говорете по-ясно — настоя Скофийлд.

— Подполковник…

— Нямам нищо против да ми казвате Лезли, Том — прекъсна го Монтроуз, — тук присъстващите знаят, че сме приятели, пък и в момента военните звания действат твърде изнервящо. Звучат някак хладно, не мислите ли?

— Всички ще се закълнем, че никой няма да узнае какво сме чули — обяви Прайс, като се усмихна мило на подполковника, а тя от своя страна се засмя смутено. — Моля, продължете, господин съветник.

— Добре тогава… Обажданията до Лезли във връзка със сина й са седем на брой, два пъти от Холандия, от Вормервеер и Хилверсум; приемаме, че това е Амстердам. Останалите са от Париж, Кайро, Истанбул, а и от страната ни, Чикаго и Седжуик, Канзас. Географският, по-точно глобалният обхват е основен метод за сплашване. Кои са тези хора? Откъде са дошли? Замисълът е бил да предизвикат сковаващ страх. Във всеки един от случаите мъжете, които се обаждали, давали инструкции и те трябвало да бъдат изпълнени незабавно, щом тя се озове в имението; всяко нещо трябвало да бъде изпълнено, в противен случай синът й щял да бъде убит… и то бавно умъртвен.

— Всемогъщи боже — прошепна Антония, загледана към Монтроуз.

— Кои са изразите? — попита Скофийлд. — Двата израза, които сте забелязали?

— Първия открих в инструкциите. Нареждането бивало да се изпълнят „с голяма прецизност“. Вторият се съдържа в предупреждението, характерно за заплахата им за наказателна мярка.

— „Наказателна мярка“ не звучи ясно, Тони — обади се Лезли. — Това означава бавна мъчителна смърт за детето ми.

— Така е — кимна Кранстън, като избягваше да срещне измъчения й поглед. — Думите са следните, присъстват още в първото обаждане от Вормервеер, Холандия…

— Което допусна, че е Амстердам — прекъсна го Скофийлд. — Защо?

— До това ще стигнем по-късно — отвърна президентският съветник.

— Думите, моля, думите в обаждането от Вормервеер — настоя Франк Шийлдс, напрегнат и съсредоточен, присвил очи като цепки.

— „Запазете хладнокръвие“, чисто американски израз, произнесен от човека в Холандия.

— Афро-американски, за да бъдем по-точни — додаде Прайс, — макар че се употребява далеч извън средата, в която е възникнал. Извинете за прекъсването, слушаме ви.

— От Хилверсум, също в Холандия, „Запомнете, най-важното е да запазите хладнокръвие“. В обажданията от Париж и Кайро думите отново се появяват; после в обаждането от Истанбул: „Крайно наложително е да не се горещите“ — от турския посредник. Забележителна лингвистична настойчивост, не мислите ли?

— Зависи кой го казва — отбеляза бившият агент с прозвището Беоулф Агът. — Какво друго?

— Тук в Щатите, от Чикаго и Седжуик, Канзас. „Не губете самообладание“ и „Кротко, подполковник, иначе люлката ще падне“.

Монтроуз затвори очи, за да не потекат сълзите й. Пое дълбоко дъх, след което отново зае изпъната военна стойка, както си седеше на стола.

— Нека тогава обобщим това, с което разполагаме — строго призова Скофийлд, като погледна съчувствено към Лезли. Сетне се обърна към човека от Белия дом. — Вие обичате обобщенията, да чуем сега какво ще кажете.

— Инструкциите са били написани, за да могат да бъдат предадени, независимо откъде се обаждат посредниците. Според Лезли гласовете били всеки път различни, акцентите също, което е напълно понятно. Непонятна е по-скоро употребата на изразите „с нужната прецизност“ и вариантите на „запазете хладнокръвие“.

— Смятам, че това вече стана ясно, Том — рече Шийлдс. — Какъв е изводът според теб?

— Готови ли сте да приемете, че думата „хладнокръвие“ сочи американска ориентация?

— Естествено — намеси се нетърпеливият Скофийлд. — И какво от това?

— Насочена към американец, тя е употребена да постигне максимално въздействие…

— Така изглежда — съгласи се Прайс. — Какво друго имате предвид?

— Очевидното — отвърна Кранстън. — Инструкциите са продиктувани от американец, някой от висшите фигури в йерархията на Матарезе.

Подполковник Монтроуз скочи от стола си.

— Кой? — попита тя.

— Те така се назовават, Лезли — отвърна висшият държавен служител. — Хората, отвлекли сина ти, се наричат така. Подготвил съм ти папка с всички налични материали, осигурени преди всичко от господин Скофийлд, известен на кръга Матарезе като Беоулф Агът.

Монтроуз рязко се извърна към Брей и понечи да заговори, но я спря Франк Шийлдс.

— Разбирам накъде биеш, Том — рече той, незабелязал объркването на Лезли. — Шефовете, висшия кръг.

— Никой от по-нисшите не би бил посветен в това към кого са насочени обажданията, нито пък кой е този подполковник.

— Ако Брандън е прав, в групата на Матарезе в тази страна, навярно компания или корпорация, играеща по свирката на тия изчадия, има някой тежкар, висш фирмен служител, който е написал тези инструкции… Обаждането след онова от Чикаго, откъде е направено?

— Седжуик, Канзас.

— Ще възложа на екипа, натоварен да подготви материалите за Брей, да се съсредоточи върху Илинойс и Канзас. — Заместник-директорът на ЦРУ стана от стола си и отиде до телефона.

— Може и нищо да не открием, но поне е някакво начало, Франк — кимна Кранстън.

— Ще ми каже ли някой какво става тук всъщност? — викна Монтроуз, като се изправи предизвикателно. — Какви материали? И какво означава името Матарезе?

— Прочетете папката, подполковник — посъветва я Скофийлд, като нарочно постави ударение върху военното й звание, в контраст с унизителното „девойче“, както я бе нарекъл в началото на разговора. — Като свършите, ние с Тони ще добавим останалото, а то не е малко.

— Благодаря, но какво общо има всичко това с моя син?

— Всичко — отвърна Беоулф Агът.