Горещата конспирация

Трийсет и четвърта глава

— Вие тримата трябва да се върнете в Лондон. — Франк Шийлдс се бе свързал по телефона с Прайс във Филаделфия. — И това трябва да стане веднага.

— Какво направихте с Уолбърг?

— Ние тук ще се погрижим. Нашите хора вече бяха там, изнесли са тялото и са отстранили всички следи от самоубийството. В пресата нищо няма да излезе, лицето просто е изчезнало.

— Никой друг ли не е живял в къщата?

— Само един иконом, прислужник или както там им казват. Обитавал стая на етажа, където открихте Уолбърг. Бил правоспособен болногледач, а Уолбърг го наел, защото си падал малко нещо ипохондрик. Съпругата му починала преди няколко години, двете му дъщери са омъжени и живеят в Лос Анжелис и Сан Антонио. Не се очакват усложнения. Телефонният секретар се включва на запис за отсъствие от града.

— Ти какво очакваш?

— Надявам се онези три приятелчета от Матарезе, Фаулър, Уайтхед и Никълс, да изпаднат в паника, като не успеят да го открият. Пък ако и ти си свършил работата в Ню Йорк и Палм Бийч, ще си помислят най-лошото и ще почнат да си търсят убежище. Тогава можем да очакваме и да допуснат грешки.

— Аз наистина си свърших работата, Франк. А как да разбирам необходимостта от присъствието ни в Лондон?

— Дръж се здраво или най-добре седни. Матарайзен е избягал от МИ-пет.

— Невъзможно! — изкрещя Прайс.

— Напротив, оказа се напълно възможно. — Няма да навлизам в подробности, това е истината и се предполага, че вече пътува някъде из Европа.

— Всемогъщи Боже!

— Това не е всичко. Скофийлд и неговият приятел Тогаци са открили връзката на Матарезе в Милано. Въпросният кардинал Паравачини, когото споменаваш в доклада си.

— Не се учудвам — отбеляза Прайс. — На сигурно място ли е?

— Не, самоубил се е. Прострелял се в главата, като разбрал, че е разкрит.

— Дали са му пистолет?

— Дръпнал го от ръката на стария Тогаци. Въпросът е, че посредством верига от куриери кардиналът получил пратка от Матарайзен. По-съществените данни са компютърно кодирани, затова са препратени на Кайзерграхт. Най-важното е, че Матарезе ускоряват изпълнението на плана…

— Ускоряват — викна Прайс. — Та ние бездруго разполагаме с броени дни!

— Затова и Скофийлд настоява да се върнеш. Не казва защо, нито на мен, нито на Джефри. Това трябвало да свършите само вие двамата.

— Лаконично се изразява старият вълк!

— Всички имате билети за полета на Конкорд утре сутринта в девет и половина от летище Кенеди. Пилотът е капитан Терънс Хендерсън, наш добър приятел от МИ-пет. Ще ви посрещне в чакалнята и ще ви придружи до самолета.

— Не ни остава много време.

— Хеликоптер ще ви вземе от откритата площадка западно от паркинга на хотела и ще ви откара където трябва. Подсигурили сме разрешение за полета. Хеликоптерът ще пристигне след петдесетина минути.

— Тая смяна на часовите зони направо ще ни съсипе.

— Въртележката едва започва. На Хийтроу ще ви чака друг самолет. Лейтенант Консидайн ще ви достави директно в Милано, при Брандън и Тогаци.

— Както неведнъж съм ти казвал, Жмичка, ти си истинско съкровище.

— Никога не съм го крил, Кам. Стягайте си багажа.

Полетът до Лондон премина гладко. Капитан Хендерсън се оказа съвършеният британски офицер, изпълняващ военна мисия; сдържаният му тон издаваше безспорен авторитет, човек, на когото никой дори не помисля да противоречи.

— Когато кацнем — каза Хендерсън, — моля, останете на борда, докато всички останали напуснат кабината. Аз ще ви придружа през митническия контрол.

— Ей, ама вие наистина здраво пипате, а, капитане? — обади се Лутър, заел място до пътеката срещу Прайс и Монтроуз. Да не сте някой действащ Джеймс Бонд?

— Нямам представа за какво говорите, сър. — Хендерсън се усмихна искрено, с весело пламъче в очите. Наведе се и прошепна: — Съветвам ви да не настоявате, да не взема да включа някоя бомба със закъснител и да ви взривя както си седите на местата.

— Ей, човече, и аз съм от племето на летящите…

— Това ми е известно, командир…

— Не сте първият, дето ме повишава.

— Защо не дойдете в пилотската кабина. Може да ви хареса.

— Ще взема да се съглася… пък и ще надзиравам какви ги вършите.

— Бъди мой гост, друже. Хайде ела.

Лутър стана от мястото си и го последва по пътеката.

— Искам да дойда с теб в Милано — обърна се Лезли към Прайс.

— Този път не — отвърна Камерън. — Говорих с Джеф Уотърс от чакалнята на Конкорд и разбрах, че Скофийлд праща Антония обратно в Лондон.

— Аз не съм Антония — отсече подполковник Монтроуз.

— Кротко, госпожо офицер, още не съм свършил. Джеф каза също, че Брей е поискал цял камион чудати машинарии… „побъркан човек“, бяха точните думи на Уотърс, и те трябвало да бъдат прекарани със самолет до неизвестно засега назначение.

— И Джефри е дал съгласие?

— Каза нещо много смешно. Че когато Беоулф Агът се държи по този начин, то обикновено значело, че е надушил нещо.

— В такъв случай най-добре ще е да го сподели с другарчетата.

— И аз казах горе-долу същото. Или поне да ни насочи. Джеф обаче не беше съгласен. Наумил си е да даде на Скофийлд ден-два, за да потвърди онова, което засега е само смътно предположение.

— Не трябва ли нещата да станат в обратен ред, първо да даде потвърждението?

— Планът на Матарезе е изтеглен напред във времето, както вече ти казах, тъй че в най-добрия случай разполагаме със седмица, а може и по-малко. Брей трябва да е адски сигурен в своя нюх и ако не му изневери, ще трябва да действаме незабавно.

— Това не ми изглежда надеждна стратегия.

— Искаш да кажеш, че не прилича на военна стратегия, само че ние не сме военни и действаме на различна територия.

— И все пак бих предпочела да дойда с теб.

— Не и докато не разбера какво е намислил Скофийлд. Ти имаш дете, а аз не.

През последвалите осем часа работиха трескаво. Капитан Хендерсън счупи собствения си рекорд, като прекоси Атлантика за два часа и петдесет и една минути. На летище Хийтроу, придружени от капитана, те напуснаха самолета и бяха посрещнати от сър Джефри Уотърс, който носеше два куфара, по един за Кам и Лутър.

— Получихме мерките на лейтенанта от Американския флот, а в последния хотел открихме и дрехи на Кам. Поръчахме ново облекло за всеки от вас. Всичко е в тези куфари.

— Защо е било необходимо? — попита Прайс.

— Обикновена предпазливост, старче. Няма етикети, нито характерни материи, които да могат да се проследят до производителя… с други думи, няма начин самоличността ви да бъде разкрита чрез тия покупки.

— Мамка му! — сопна се Лутър. — Тоя дърт котарак какво е намислил да прави с нас?

— Нямаме представа, лейтенант. И все пак аз отдавна познавам човека с прозвището Беоулф Агът, макар и отдалеч. Въобразявам си, че разбирам неговия нестандартен подход, тъй да се каже. Следователно мой дълг е да не излагам на риск Службата.

— Ами нашите кожи? — попита Консидайн.

— Ако се стигне до облеклото, на закрила не можете да разчитате.

— Хиляди благодарности! Аз съм специално обучен супер пилот. Не може ли НАСА да ме прати на Луната или Марс?

— Не забравяй Пенсакола, Лутър — напомни му Прайс. — Там те чака една личност с по-висок чин…

— То личи само ако сме в униформа, драги.

— Хайде престанете. Все още разполагате с няколко часа естествена светлина, лейтенант — отбеляза Уотърс. — А твоят „Бристъл Фрейтър“ е наблизо. Вторият ти пилот… твой колега е, който знае единствено, че трябва да те придружи до Милано, разполага с одобрения план за полета. Най-добре ще е вие с Камерън да тръгвате.

— Не мога ли да летя сам?

— Причините са две. Първо, това тук не е някое малко местно летище, нито пък се намира в приятелски настроена чужда страна, това тук е Хийтроу, където разпоредбите са изключително строги. Пренебрегнем ли ги, ще привлечем вниманието върху нашия полет, което не бихме искали. Второ, току-що прекоси два часови пояса; това се отразява на организма. Разумно е да имаш подкрепление.

— Кажи това на онези няколко хиляди пилоти на бойни самолети от Втората световна чак до Пустинна буря.

— Е, това май ще ме затрудни, не мислиш ли?

— О, сигурно, бели господарю.

Кацнаха след падането на нощта. Камерън се качи в колата на Тогаци, Лутър бе откаран в предварително набелязан хотел, а вторият пилот от МИ-5 се зае с формалностите, за да отлети обратно за Лондон.

В познатата кола с неугледна външност и разкошен интериор Прайс си даде сметка, че е раздвоен. Болезнено усещаше колко му липсва Лезли, находчивият й бърз ум, приятните разговори… а разбира се, и тялото й. Крайно време бе да признае истината: Камерън Прайс, заклетият единак, който извън работата си не се обвързваше за дълго и не поемаше отговорности, бе сериозно влюбен. След колежа на няколко пъти се бе чувствал на ръба, ала жаждата му за знания и по-късно интересът към разностранното обучение, предложено от Управлението, бяха осуетили задълбочаването на отношенията. Тези пречки сега не съществуваха; интересът към работата не го напускаше, той разбираше, че с всяка следваща операция научава нещо ново, ала усещаше във всекидневието си празнота от пространство и време, която жадуваше да запълни с нещо красиво. Беше намерил и човек, с когото искаше да споделя красивите моменти до края на живота си. Такава бе истината и той не бягаше от нея. Краткотрайните увлечения бяха мимолетни и приятни, чувствата лудешки, водовъртеж от копнение, възбуда и нетърпение.

Другата част от съзнанието на Прайс бе насочена към Скофийлд. Какво бе открил човекът с легендарното прозвище Беоулф Агът и каква бе причината да е толкова потаен? Моментът не беше подходящ да си придава важност, пък и Брандън притежаваше безпогрешен усет за реалността, който във важни ситуации решително притъпяваше суетата му.

Пристигнаха в защитената дървена крепост на Тогаци в горите над Беладжио и Прайс се озова на познатата веранда с подредените телескопи, насочени към езерото Комо. Не губиха време в шумни приветствия, тъй като Скофийлд, видимо напрегнат и разтревожен, бе нетърпелив да разкаже какво са постигнали. Той предаде странните думи, които бе чул по телефона на яхтата, а и заплахата на жената, заявила, че ще платят за смъртта на кардинал Паравачини.

— Реших, че е могла да се обади единствено от къщата, затова оставих Тогаци да се разпореди как да постъпят с тялото и да почистят яхтата, а аз хукнах към имението да го претърся. Там нямаше никой или поне аз никого не видях. Все пак намерих бинокъл до телефона в библиотеката. Оттам се откриваше чудесна видимост към яхтата. Която и да е жената, оттам се бе обадила.

— Не можа ли да я откриеш?

— Не, но обстановката в библиотеката ми се стори някак необичайна. Е, имаше красиви томчета в кожени подвързии което ще рече, че навярно не са и отваряни, а и стотици книги в обикновени обложки. Имаше обаче и нещо друго. Цяла сбирка, която приличаше на архив. Дебели тетрадки, много от тях с плътни пожълтели листа, подвързани с груб канап. Повиках един от младежите и му поръчах да иде до яхтата да предупреди Силвио, че ще се позабавя.

— И какво откри?

— Нещо като документирана история на рода Матарезе, която започваше някъде в края на миналия век. Снимки, дагеротипи, изрезки от стари вестници и карти с нанесени на ръка обозначения. Нямаше много цели думи, никакъв текст, само инициали на италиански, някои кратки, други по-дълги.

— Преведох му ги — рече Тогаци. — Той поназнайва нещичко от нашия език, но да чете не умее.

— Френски говоря по-добре от теб!

— Мъртъв език.

— Кажи де, научи ли нещо ново? — не се стърпя Прайс.

— Не, по-скоро нещо старо, много старо, и то ме накара да се замисля. Търсили сме в грешната посока, опитвали сме се да предвидим кога и къде ще възникнат катаклизмите, от какво естество са.

— Нима можем да ги предотвратим, ако не търсим къде ще избухнат?

— Точно в това е въпросът, ние никога няма да ги открием. Един-единствен човек знае отговорите и това е онзи, който издава заповедите, Матарайзен. Така добре е прикрил местата, че сигурно единствен той разполага с информацията, която ни е нужна.

— Е и?

— Имам толкова силно предчувствие, че сякаш ми е отворило дупка в стомаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Една от онези стари тетрадки беше изцяло посветена на руините от някогашната крепост или замък на Матарезе, по-точно от времето на барон Матарезе. Видях десетки снимки, запечатали всяко кътче от вътрешността на къщата и терена отвън. Трябва да бяха поне трийсетина, и то не стари снимки; не бяха нито избледнели, нито пожълтели, би казал човек, че са правени съвсем наскоро. На последната страница стоеше ръкописен текст. „Негативи за Я.В.М.“

— Негативи за Я.В.М. — като ехо повтори Камерън. — Ян ван дер Меер Матарайзен, който издава заповедите.

— Именно. Тук следва въпросът, защо ще поръчва Матарайзен снимки на всеки детайл от някогашния замък? Защото е бил в развалини.

— Отговорът сам се натрапва — отново се намеси Тогаци. — За да бъде възстановен.

— Така си помислих и аз — рече Скофийлд. — Първата крепост на Матарезе, символ на жадувана власт. Не претендирам да съм голям психолог, но ние всички знаем, че Матарайзен е обсебен от демоните си фанатик, напълно побъркан злодей. И когато замисли да предизвика световен катаклизъм, накъде би поел подобен човек, освен към корените си?

— Не можеш да бъдеш сигурен, Брей.

— Това ще стане утре.

— Какво говориш?

— По един от нерегистрираните телефони на Тогаци се обадих на Джеф в Лондон и научих кодовото име на Консидайн и телефона на хотела, в който е настанен. При изгрев слънце той ще излети от Милано и ще кацне на една необозначена писта близо до езерото Маджоре… там ви е качил заедно с Лезли.

— Точно така.

— Резервоарите му ще бъдат пълни догоре и ще тръгнем към югоизточния бряг на Корсика. На около двеста и четирийсет въздушни мили е, четиристотин и осемдесет в двете посоки; никакъв проблем за неговата машина. Ще прелетим от Соленсара надолу към Порто Векио, северно от Бонифацио. Използвайки картите на Паравачини, ще можем да прелетим над руините на замъка Матарезе.

— Я как си го измислил! — въодушеви се Прайс.

— Ще бъдем на три хиляди и шестстотин метра височина. В списъка на необходимото оборудване съм включил свръхмощна височинна телевизионна камера, пригодена да снима дори в облачно време. Няколко прелитания ще са достатъчни, за да поверим дали има раздвижване. Ако резултатът е положителен, преминаваме към втора фаза.

— Това пък какво е?

— В Сенетоса има летище, на около двайсет минути от някогашната крепост на Матарезе. Там кацаме, тръгваме пеша, пък да видим какво ще открием.

— Мили боже, съвсем сами ли? И защо е тази тайнственост, това прилича на затъмнение!

— Защото на никого нямам доверие. Във всичките ни бази са проникнали къртици. Ако съм на прав път, Матарайзен ще бъде там, сияещ в налудничавото си самодоволство. Но дори при най-малко опасение от негова страна, че сме се насочили към Порто Векио, той или ще изчезне, или ще привика толкова наемници, че да сразят и цяла армия.

— Нека бъдем обективни, Брей — остро напомни Прайс. — Ами ако грешиш и той не е там?

— Е, ще си призная, че съм сбъркал. В Лондон работят като бесни, Жмичката се бъхти денонощно, мозъците на Кайзерграхт също, всички търсят отговорите. Не разнищваме сами тая главоблъсканица, за Бога. Единствено време не ни достига.

— Ами ако той наистина е там с огромен отряд наемници с пълна огнева мощ?

— Ей, младежо, няма да ми е за пръв път. Край главата ми са свистели куршуми още когато ти си бил в пелени.

— Това не е отговор, Брандън.

— Добре де, отговорът е в доставката от Джеф. Пряка телефонна връзка с Лондон през сателит. Ако това, което предполагаш, е обективната реалност, както се изрази ти, отряд френски командоси чака на летището в Марсилия. Могат да бъдат в Сенетоса за броени минути.

— Следователно потайността ти все пак не е изцяло…

— Че как иначе, по дяволите! Онези момчета нямат и представа каква заповед да очакват, просто са в готовност за евентуално нападение срещу остров в Средиземно море. Обадя ли се на Джеф, той препредава съобщението в Дванайсети отдел и самолетът излита за Сенетоса. Аз ще посрещна групата на шосето и тя преминава под мое командване. Ако изобщо се стигне до това.

— Което предполага, че си предприел известни разузнавателни действия.

— Това се отнася за всички нас. А е включено и в оборудването. Камуфлажни униформи, бинокли, две мачетета, ножове, пистолети със заглушители, ботуши, резачки за тел, спрейове с газ… обичайните дреболии.

— „Обичайните дреболии“, казваш?