Горещата конспирация

Двайсет и четвърта глава

Докато подчинените му с удвоени усилия навлизаха все по-надълбоко в делата на конгломерата „Скай Уейвърли“ и френските му съдружници, като в същото време проучваха вестникарските слухове и крупните банкови сливания, Джефри Уотърс се зае с изготвянето на досие на Аманда Бентли-Смайт. То не се основаваше на слухове; служителят на МИ-5 не би се заинтересувал от склонността към промискуитет у тази млада жена, освен ако не откриеше особена повторяемост. И когато се натъкна тъкмо на такава схема, започна вече сериозно да се безпокои.

Аманда Райли бе дъщеря на почтено ирландско семейство, собственици на процъфтяваща кръчма в Дъблин, известна с приятна атмосфера, постоянна клиентела и колкото и да е странно, еднообразна кухня. Хубавото дете пораснало, а привлекателната червенокоса девойка се превърнала в ослепителна млада жена, чието присъствие карало клиентите да застиват с чаши в ръка, когато тя ги обслужвала. Според наличната информация, някакъв фотограф, изпратен от своето списание в Дъблин, влязъл в кръчмата, зърнал хубавицата и попитал родителите, ревностни католици, дали може да направи няколко снимки на дъщеря им.

— Глупости не ща, че да не ти размажа физиономията! — гласял не особено учтивият отговор на бащата. Останалото приличало по-скоро на измислена приказка, с каквито били изпъстрени жълтите издания. Аманда била доведена в Лондон, приучена на маниерите на доброто общество и започнала своя възход в бляскавия свят на фотомоделите. Междувременно се отърсила до голяма степен от ирландския си диалект, останала само приятната напевна интонация; дали поради възпитанието си или по настояване на строгите си родители, тя се появявала само в класическо облекло, богато украсено с невероятно скъпи бижута. Превърнала се в звезда от света на модата.

Нещо трябва да се е случило с това възхитително ирландско девойче, рече си Джефри Уотърс, натрупвайки все по-голям обем информация. Аманда Райли се озовала в кръга на настоящи и бъдещи знаменитости, богати и домогващи се до богатство. Появили се снимки, на които тя се опирала на ръцете на повече или по-малко известни личности — дребни кралски особи, филмови звезди, разведени финансисти и накрая редом до някой си Клайв Бентли-Смайт, за когото тя решила да се омъжи. Шефът от МИ-5 просто не проумяваше този факт. От всички могъщи великани в това море от прочути мъже тя бе избрала един безобиден лапнишаран. Следваше неизбежното: клюки, които провокираха проучване на самолетни билети и частни полети, направления и отклонения. Въз основата на налична достоверна информация, а и на фотографски материал компютрите отделиха повторяемите елементи и съответно предполагаемите обекти на нейното внимание. Сред лондонския и шотландски елит се срещаха съвсем млади, а и наближаващи средната възраст барони от индустрията, наследници на добре известни имения и замъци с необятни ловни паркове, познати на Короната, обгорели от слънцето яхтсмени, достатъчно богати, за да се включат в международните състезания. Париж бе представен с безброй хетеросексуални дизайнери от света на висшата мода, както и с обичайната тълпа с хомосексуални наклонности, която я обожаваше. Неяснота съществуваше единствено по отношение на най-често предпочитания й маршрут през последната година: Холандия и особено полетите до Амстердам. Като че ли никой не посрещаше частния самолет, с който тя обикновено пътуваше, не се съобщаваше някой да я е придружил до кола или лимузина. Никой. Световноизвестният топмодел бе вземал такси до центъра на града, откъдето, неизвестно по какъв начин, бе изчезвал.

Амстердам.

Едва тогава сър Джефри Уотърс започна да проглежда и прояснението му подейства като удар право в слънчевия сплит. Той самият ли бе причина изборът й да се спре на безобидния лапнишаран? Макар снимката му никога да не се появяваше във вестниците, сред кохортата около правителството той бе известен като мощна фигура от разузнаването, шеф на отдел „Вътрешна сигурност“ в МИ-5. Каква по-добра връзка за Матарезе? И ето че чудовищното предположение — и само предположение ли бе това? — даде отговор на няколко въпроса, които от известно време занимаваха съзнанието на сър Джефри. През последните месеци Клайв и Аманда така настойчиво бяха се сближили с него и Гуинет, канеха ги на вечери, на които съпрузите Уотърс се чувстваха едновременно отегчени и не на място, макар че той не смееше да изрази недоволството си, защото знаеше доколко съпругата му боготвори брат си. И все пак веднъж, особено подразнен, той бе поставил въпроса.

— Скъпа ми, Гуин, каква е тази внезапна проява на привързаност? Да не би да е пуснат слух за скорошната ни кончина? Всемогъщи Боже, та те ще наследят твоите пари… малкото, което все още не си им подарила… а в това отношение аз не мога с нищо да ги зарадвам. Имам чувството, че звънят по телефона или се появяват на вратата ни по няколко пъти на седмица. Моля те, момичето ми, все пак аз трябва да работя за хляба ни.

— Не и ако оставиш аз да плащам сметките, съкровище.

— О, не искам и да чуя. Пък и да ти кажа, доста добре си върша работата.

— Моля те, Джеф, Клайв те боготвори, чудесно го знаеш, а пък Аманда умира за компанията ти. Винаги настоява да седи до теб. Не ми казвай, че има мъж, дори той да наближава шейсетте, който не се вълнува при мисълта, че ще бъде настанен до една от най-красивите жени на света. Не се и опитвай дори да ме разубедиш, няма да ти повярвам.

— Но тя задава прекалено много, и то глупави въпроси. Въобразила си е, че съм някакъв престарял Джеймс Бонд, какъвто аз изобщо не съм… а и той самият не е бил. Той беше независим особняк и повече се интересуваше от проклетите си градини, отколкото от работата си при нас.

И въпреки това Аманда Бентли-Смайт бе задавала твърде много въпроси. Не че Уотърс не можеше да ги отмине с небрежен жест, и все пак… По време на някой от тези отегчителни вечерни приеми, когато великолепната изкусителка Аманда непрестанно доливаше чашата му, бе ли изтървал нещо, макар и неволно, бе ли споменал нечие име, което e трябвало да запази в тайна? Не вярваше да го е сторил; твърде опитен бе, за да допусне подобно нещо, и все пак всичко бе възможно в компанията на тази ослепителна жена, чийто коефициент на интелигентност съвсем не бе за подценяване. Беше ли научила нещо, което не е трябвало да знае, нещо, което той бе споменал в наивно благоразположение, убеден, че е всеизвестен факт? Неизвестният, с когото се е срещала в Амстердам, действително ли принадлежеше към кръга на Матарезе? Джефри Уотърс се видя принуден да разчепка докрай собствените си опасения.

Червената лампичка на интеркома светна, чу се тихо жужене. Това бе чистата му пряка линия с всемогъщия директор на Оперативния отдел.

— Тук Уотърс.

— Боя се, че новините хич не са добри, Джеф. Подготви се.

— Жена ми?

— Не, лицето, което разследваш, съпругата на шурея ти, Аманда Бентли-Смайт.

— Изчезнала ли е?

— Не бих казал. Мъртва е. Била е удушена, а тялото хвърлено в Темза. Речният патрул го открил преди час.

— Господи Боже мой!

— Това не е всичко, старче. Трима големи шефове на банки в Шотландия, Ливърпул и западен Лондон са убити, всички простреляни в главата. Нито един не се е отървал. Екзекуции в стила на подземния свят.

— Та това е чистка! — възкликна Уотърс. — Запечатайте кабинетите на всички.

— Няма какво да запечатваме. Всичко е изнесено.

— Налага се да помислиш, Клайв — настоя Джефри Уотърс, взрян в плувналите в сълзи очи на шурея си. — Господ ми е свидетел колко ти съчувствам, но сполетялото те нещастие има далеч по-големи измерения, отколкото можеш да си представиш. Да се върнем на последните няколко дни…

— Не мога дори да мисля, Джеф! Щом направя и най-малко усилие, сякаш чувам гласа й и осъзнавам, че вече я няма. Това е единственото, за което мога да мисля.

— Къде си държиш брендито? — попита Уотърс, като огледа библиотеката на Бентли-Смайт в къщата в Съри, чиито френски прозорци отвеждаха към слънчева градина. — А, ето го барчето. Една глътка сигурно ще ти помогне.

— Едва ли — рече Клайв, като избърса очите си. — Пиенето не ми понася, а и телефонът непрестанно звъни…

— Не е звънял от доста време — отбеляза сър Джефри, — погрижих се за това.

— Как тъй?

— Поръчах да прехвърлят всички обаждания на телефонен секретар в моя кабинет. Когато поискаш, ако изобщо имаш желание, ще можеш да ги прослушаш.

— Нима можеш да направиш подобно нещо?

— Мога и вече го направих. — Уотърс извади бутилка от барчето, наля малко бренди и поднесе чашата на сломения домакин. — Ето, изпий това.

— Ами журналистите отвън? Обсадили са къщата, тъй че рано или късно ще трябва да се изправя срещу тях.

— Никой не те е обсадил. Полицията ги разпръсна.

— Нима можеш… Разбира се, че можеш. Защо ли питам. — Бентли-Смайт отпи глътка и се намръщи; очевидно нямаше навика да прибягва до алкохол. — Чу ли какви ужасии разправят по радиото и телевизията? Че Аманда имала любовници, авантюри… безбройни при това. Изкарват я някаква великосветска уличница… Тя не беше такава, Джеф! Тя ме обичаше, и аз я обичах!

— Съжалявам, Клайв, но Аманда не беше непорочна девица.

— Мили Боже, мислиш, че не съм го знаел ли? Та аз не съм сляп! Жена ми беше изключително жизнена, магнетична и много красива. За жалост, омъжи се за не особено привлекателен досадник от прочуто семейство, който не може да се похвали с особен талант. Това също ми е известно, защото зная какъв съм, а тя се нуждаеше от нещо много повече!

— Следователно ти си предпочел да си затваряш очите пред… как да го наречем, нейните забежки?

— Естествено! Аз бях нейното пристанище, глътка спокойствие между бурите в океана от акули, около всяка известна личност, аз бях нейното убежище, когато се почувстваше наранена или изтощена.

— Ти си невероятен съпруг — отбеляза сър Джефри.

— Нима имах избор? — продължаваше да хленчи този невероятен съпруг. — Та аз я обичах повече от самия живот. Не можех да я оставя да си отиде заради някакви нелепи морални ограничения. Тя значеше за мен много повече!

— Добре, Клайв, мисля, че те разбирам. Но ти трябва да ми позволиш да си свърша работата.

— Та тя е жертва на убийство! Защо не ме разпитват от полицията или Скотланд Ярд? Защо си дошъл ти?

— Надявам се, ще успея да ти обясня. Фактът, че аз те разпитвам, дава и отговор на въпросите ти. При разследване МИ-пет има предимство пред полицията и Скотланд Ярд. Всички ние работим съвместно, разбира се, но при особени обстоятелства ние излизаме на преден план.

— Какви ги говориш? — долната устна на Бентли-Смайт увисна в недоумение, очите му гневно заблестяха. — Вие нали сте нещо като тайните служби, вие залавяте шпиони и изменници. Какво общо има Аманда с хора като вас? Някой я е убил, по дяволите! И залавянето на убиеца е работа на полицията.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса? — меко попита Уотърс.

— Защо да не можеш? — отвърна обърканият неутешим Бентли-Смайт. — Изключил си телефона, прогонил си журналистите. Едва ли щеше да си дадеш толкова труд, ако не беше важно за теб. Хайде, питай.

— През последните няколко дни, дори седмици, Аманда проявявала ли е признаци на изнервеност, на необичайно напрежение? Искам да кажа, дали си забелязвал някаква промяна в поведението й. Беше ли необичайно разстроена, или раздразнителна?

— Не повече от обикновено. Беше ужасно ядосана на фотографа заради последните й снимки, разправяше, че я правел да прилича на матрона. Давам си сметка, казваше ми, че вече не изглеждам на двайсет, но пък не съм и баба, за да ме кипрят като някоя гувернантка. Тя беше своенравна жена.

— Да оставим настрана характера й, Клайв. Обаждал ли се е някой по телефона, някой, който да я разстрои видимо, или пък посетител, когото не е искала да види?

— Не мога да знам. През деня съм в кантората, а тя обикновено не беше у дома. Държеше апартамент в града, за да не пътува чак дотук, когато програмата й е прекалено натоварена.

— Това не ми беше известно — отбеляза сър Джефри. — Какъв е адресът?

— Някъде на Бейзуотър е, номерата над двеста, струва ми се.

— Струва ти се? Не си ли ходил там?

— Честно казано, не. Но разполагам с телефонен номер. Няма го в указателя, естествено.

— Дай ми го, моля те. — Щом получи номера, Уотърс вдигна слушалката на апарата на бюрото. Набра цифрите, заслуша се, след което затвори и намръщено изгледа шурея си. — Линията е изключена.

— Как е възможно? — викна Клайв. — Тя нямаше планове да заминава, а дори когато пътуваше, оставяше телефонния секретар включен. Мили Боже, та това й беше тайният спасителен пояс! — Осъзнал, че думите му могат да бъдат погрешно разбрани, съпругът рязко млъкна.

— Защо е бил таен?

— Може би това не е точната дума — заувърта Бентли-Смайт. — Когато заминаваше да снима на континента, на няколко пъти я попитах не иска ли да й препредавам съобщенията… нали разбираш, тя ми звънеше почти всеки ден.

— Нали каза, че не си стъпвал в апартамента в града.

— Истина е. Тя беше инсталирала една от ония машинки, която ти пуска съобщенията, откъдето и да се обадиш. Предложих й да ми даде номера, за да й събирам съобщенията, но тя отказа… съвсем категорично… Аз проявих разбиране…

— Удивително — промърмори шефът от МИ-5 и отново посегна към телефона. Този път се обади в службата и продиктува на един от помощниците си телефонния номер от апартамента на Бейзуотър Роуд. — Използвай официалните канали, открий адреса и изпрати екип, включително и дактилоскоп. Вземете всички възможни отпечатъци, после ми се обадете тук. — След което затвори.

— За Бога, Джеф, какво означава това? Държиш се, сякаш не става дума за зверското убийство на жена ми, а за някаква световна конспирация.

— И аз не бих могъл да се изразя по-точно, Клайв, защото по всяка вероятност тъкмо за такова нещо става дума. Още трима души са убити тук, в Англия, часове след убийството на Аманда, а всеки от тези хора е заподозрян в участие във финансова конспирация, засягаща много държави и милиони хора по света.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Жена ми си имаше слабости, не отричам, но това, което твърдиш, е невероятно, то е нелепо! Аз дори я убедих да наеме счетоводна фирма, за да се грижи за парите й. Та тя един елементарен баланс не бе в състояние да направи! Как е възможно толкова невежа по отношение на финансите жена да бъде участник във финансова конспирация?

— Едното няма нищо общо с другото, драги. Аманда обичаше движението в бързото платно, цирка, който летеше по целия свят с всичките му примамливи капани. Парите никога не са били нейна цел, те просто й бяха нужни за удобство.

— Тя ме обичаше! — изкрещя Бентли-Смайт, вече на ръба на истерията. — Тя имаше нужда от мен… аз бях нейният дом и огнище! Сама ми го е казвала, неведнъж.

— Вярвам ти, Клайв, и съм сигурен, че не те е лъгала, но славата по странен начин влияе върху хората. Често пъти самата личност се раздвоява, една е пред обществото, друга в частния живот и много малко е общото помежду им.

— Какво още искаш от мен, Джеф? Аз самият тъна в догадки.

— Разкажи ми какво си спомняш от последните няколко седмици. Започни, да речем, от преди около месец, от времето, когато си научил, че се обсъжда приемането ти в съвета на директорите на „Скай Уейвърли“.

— Виж, това не е трудно, първо от Аманда го чух. Беше се върнала от снимки в Амстердам… нали си ги виждал, изискани дами в приказни тоалети на обиколки по каналите… Та когато се върна, ми каза как срещнала някакъв човек, свързан със „Скай Уейвърли“, и той споделил, че търсели име с престиж за съвета на директорите. Тя предложила мен и те тутакси приели. Чудесен източник за допълнителен доход, бих добавил.

Амстердам.

— Каза ли ти кой е този човек? — небрежно зададе въпроса си сър Джефри.

— Не успя да си спомни името му, пък и аз не настоях. Когато се обадиха от Париж, бях повече от въодушевен и приех, естествено.

— Кой ти се обади?

— Човекът се представи като мосю Лакост, запомних го по известната марка за спортно облекло.

— Да се върнем към последните няколко седмици, Клайв, дните, които си прекарал с Аманда. Ще задавам въпроси, а ти просто ми отговаряй каквото ти дойде на ума.

— А, свикнал съм — поклати глава Бентли-Смайт. — Нали знаеш, че известно време ходих на психоаналитик.

Говориха близо два часа. Уотърс записваше по нещо в бележника си, сетне насърчаваше шурея си да разрови по-надълбоко спомените си, някои конкретни разговори. Оказа се, че бракът на двамата е представлявал твърде необичайно явление. Пълно доверие от страна на съпруга и постоянни изневери от страна на съпругата. Без съмнение един от онези брачни съюзи, описани от Ларошфуко, гарантиращи, колкото и да е странно, абсолютно удобство най-вече за жената. Аманда Райли се бе омъжила за Клайв Бентли-Смайт заради облагите, които би донесло на нея и познатите й името, а не самият човек. Впоследствие, използвайки красотата и славата й, някой бе издал заповед тя да пристъпи към действие. Кой бе този човек?

Амстердам?

Телефонът звънна и Уотърс се обади.

— Какво ще докладвате? — попита той.

— Каквото не бихте искали да чуете, сър. Апартаментът бе направо неузнаваем, стените наплескани с няколко пласта боя, повърхностите на мебелите полети с киселина. Нищо не открихме, сър Джеф.

— Телефонните съобщения?

— Всичките изтрити.

— Кой го е направил?

— Има около петстотин незаконно работещи техници, които биха се справили без проблеми.

— Значи отново сме в изходна позиция…

— Не е съвсем точно казано, сър. Докато бяхме в апартамента, един от екипа остана долу на улицата. Та той видял как някакъв човек приближил сградата, но като ни забелязал през прозореца, побързал да се махне.

— Нашият служител проследил ли го е и ако не, защо!

— Нямало време, сър, лицето изчезнало зад първия ъгъл, а на улицата имало много хора. Все пак момчето проявило съобразителност. Грабнало високоскоростната камера и направило набързо няколко снимки. На повечето човекът е в гръб, но все пак не на всички, тъй като онзи на няколко пъти се обръщал да види дали някой не го следи.

— Добра работа сте свършили. Веднага проявете филма в лабораторията и ми донесете снимките в кабинета в запечатан плик. На никого да не се показват, преди да съм ги видял аз. След около четирийсет минути ще бъда в града. Очаквам да намеря плика на бюрото си.

Джон и Джоун Брукс, брат и сестра, отседнаха в съседни апартаменти в прочутия с обстановката, а и с високите си цени хотел „Вила д’Есте“ на брега на езерото Комо. Обичайната проверка разкри, че братът и сестрата са богати американци от Средния запад, наскоро наследили още няколко милиона като единствени роднини на бездетен вуйчо във Великобритания. В момента нито един от двамата не бил обвързан с брак, за брата се знаеше, че се е развеждал два пъти, а сестрата само веднъж. Информацията бе потвърдена от американския държавен департамент, от британските власти, а и от адвокатската кантора „Брейнтрий и Ридж“ с адрес на Оксфорд Стрийт, Лондон.

Франк Шийлдс, изключително способният аналитик, и сър Джефри Уотърс от МИ-5 добре си бяха свършили работата. Камерън Прайс и Лезли Монтроуз като нищо можеха да влязат в преговори за закупуването на Credit Suisse и никой да не оспори възможността да го сторят.

Слуховете плъзнаха из големите имения край езерото. Разправяха, че братът и сестрата са подпомогнали кариерата на световни знаменитости — звезди от киното и телевизията, певци, модерни художници и начинаещи оперни трупи. Правеха го просто от любов към изкуството. Нима имаха нужда от всичките тези пари? Защо да ги кътат като скъперници!

Дон Силвио Тогаци задвижи системата за дезинформация из Беладжио с пълното съзнание, че ще достигне до онези, за които е предназначена. Така и стана. Старецът посрещна с дяволита усмивка новината, че във „Вила д’Есте“ бързо-бързо започнали да пристигат покани за двамата американци, което предизвикало коментара на портиера: „Тия двамата са по-голяма напаст и от арабите с техните ужасни килимчета!“ Накрая дойде и очакваното известие. Канеха ги на „Крокет с бюфет“ и напитки на борда на яхтата след уморителните занимания на моравата. Портиерът лично донесе поканата, очарован да завари госпожица Брукс в апартамента на брат й, за да може в присъствието на двамата да изрази одобрението си.

— Съветвам ви да приемете, синьоре и синьора. Имението Паравачини е най-голямата тукашна забележителност, а от семейството са толкова изобретателни, не мислите ли?

— В какъв смисъл? — попита Камерън.

— Бюфет и крокет, синьоре! Това няма да е някоя скучна вечеря с танци или коктейл в чест на някой гост от фамилията. Изискана храна, смях на игрището за крокет, на залез-слънце напитки се сервират на борда на най-красивата яхта в езерото, о, толкова са изобретателни.

— Звучи чудесно! — възкликна подполковник Монтроуз.

— Така и ще бъде, но ви предупреждавам, който носи името Паравачини, е доста сръчен с чука и топката, и най-вече кардиналът. Не залагайте неразумно, защото бездруго ще загубите.

— Нима залагат на крокет?

— Si, signore, всичко с благотворителна цел, разбира се. Кардинал Рудолфо е най-очарователният, най-ерудираният божи служител. Той често казва, че с чукчето пълнел хазната на Ватикана много повече, отколкото с проповедите си. Голям шегаджия е, ще ви хареса.

— Какво облекло би било подходящо, мосю портиер? По-голямата част от багажа ни все още е в Лондон.

— О, напълно неофициално облекло, синьора. Падроне, дон Карло Паравачини де, винаги казва, че колосаните ризи и неудобните дрехи отнемат от удоволствието.

— Какво необичайно мнение за тъй възрастен човек — отбеляза Прайс.

— Дон Карло съвсем не е стар. На трийсет и осем е, ако не се лъжа.

— Не е ли много млад за титлата „дон“?

— То си е въпрос на ранг, а не на възраст, синьоре. Карло Паравачини е голям финансист, с вложения и имоти из цяла Европа. Той е много… как го казвате вие… проницателен.

— По отношение на световните финанси, предполагам.

— Да, но аз от тия неща не разбирам. Важното е, че ще прекарате добре и ако няма да ви затрудня, бих помолил най-сърдечно да поздравите дон Карло от моя милост.

— С удоволствие — рече Лезли и побутна Кам. — Магазините още ли са отворени?

— Понеже сте гости на Паравачини, лично ще изпратя тук всичко, което ви е необходимо.

— Не, благодаря. Сама ще се разходя.

— Както желаете. Тогава arrivederci.

Портиерът си тръгна и Монтроуз се обърна към Прайс:

— Колко пари имаш?

— Колкото си поискам — отвърна Кам. — Джеф Уотърс ми даде шест кредитни карти, три за теб и три за мен. Никакви ограничения върху разходите.

— Това е много хубаво, но аз те питам за пари в брой.

— Не зная точно. Около три-четири хиляди британски лири.

— Това са по-малко от шест хиляди американски долара. Да предположим, че Паравачини залагат живи пари, като истински италианци?

— Не бях се сетил.

— Помисли сега, Кам. Господин и госпожица Брукс не могат да се появят с кредитни карти.

— Не знаем по колко залагат…

— Веднъж получих назначение в Абу Даби и взех, че загубих осем хиляди долара. Наложи се да събудя посолството, за да ме измъкнат жива!

— Май си преживяла много по-вълнуващи моменти от мен, подполковник.

— Съмнявам се, офицер Прайс, но все пак можеш да се обадиш в Лондон и да помолиш Джеф да прати телеграфически поне двайсет хиляди по сметката на хотела в Банк ъф Ингланд.

— Колко си досетлива, подполковник. Уж това е моя територия, а ти непрестанно ме изпреварваш.

— Не е вярно, скъпи. Аз просто съм жена, а жените се опитват да предвидят кога внезапно ще потрябват пари. Обичайната главоблъсканица.

Камерън я хвана за раменете, приближи лицето й до своето, без малко устните им щяха да се докоснат.

— Знаеш коя главоблъсканица пък тормози мен, нали?

— Нали чаках да се пробудиш, глупчо.

— Страхувах се… синът ти, съпругът ти… Ев Бракет… Те заемаха твърде голяма част от мислите ти, не бях убеден, че ще мога да ги изместя.

— Направи го дори без да искаш, Кам, макар че и аз самата не смятах, че изобщо е възможно. И знаеш ли защо?

— Не, не зная.

— Малко ме е страх да ти кажа, защото може да не ти хареса.

— Сега вече трябва да ми кажеш.

— Чел си досието ми, а сигурно си разбрал, че и аз проучих твоето.

— Бях поласкан, че си го поискала, но се вбесих, че са ти го дали.

— Аз също имам приятели сред бюрократите.

— Очевидно. Та накъде биеш?

— Като изключим ненужните подробности, ти сам си постигнал всичко в живота си, в рода си нямаш генерали като мен, нито пък много пари, каквито имам аз.

— Е, не сме разчитали на помощите за безработни — засмя се Прайс и свали ръцете си, но не се отдръпна. — Майка ми и баща ми бяха учители, при това много добри. Направиха необходимото, за да не спра до магистърската степен, което те самите навремето не могли да си позволят.

— Защо прие предложението на ЦРУ, когато те откриха в Принстън?

— Честно казано, стори ми се, че ме очаква нещо вълнуващо… пък и бях натрупал толкова много студентски заеми, че и преподавател да станех, половината ми стаж щеше да отиде, докато ги изплатя.

— Бил си също така добър спортист — прекъсна го Лезли, а той продължаваше да усеща дъха й по бузата си.

— В гимназията покривах щатските рекорди, защото, както често съм казвал, ми беше противно да догонвам когото и да било.

— Отвсякъде са искали да те прилапат, скъпи мой…

— Ще бъдеш ли така добра да повториш?

— О, да… Тъй неочаквано появил се в живота ми, скъпи, скъпи мой.

Целунаха се, дълга, протяжна целувка, от която кръвта им кипна, ала в един миг Лезли отстъпи крачка назад и се взря в очите на Кам.

— Не ти казах как сломи задръжките ми.

— Важно ли е?

— За мен да, скъпи. Не си падам по случайните връзки, а това отдавна си го разбрал. Не задоволявам сексуалните си апетити с когото ми падне.

— По дяволите, никога не бих си го помислил!

— Гледай истината в очите, офицер Прайс. Някои от най-добрите ми приятелки неведнъж са чували подобни приказки. Нямаш и най-малка представа какво е бракът в армията. Месеци наред прекарвате разделени, усещаш как у теб се надига тази напълно естествена потребност, в офицерските клубове се тълпят да ти се натискат привлекателни мъже, да не говорим пък за шефовете на мъжа ти.

— Пълна гадост — рече Камерън.

— Да, така е — кимна жената, — но се случва да се поддадеш.

— И теб ли те сполетя?

— Не. За щастие аз имах Джейми, репутацията на генералска дъщеря и налудничавите назначения на Бракет. Без тях не знам дали щеше да ми се размине.

— О, аз зная — рече Прайс, като я притегли в обятията си и отново я целуна, по-дълго от преди, и този път пламналото желание бе още по-настойчиво.

Телефонът иззвъня и Лезли се отдръпна.

— Добре ще направиш да се обадиш — рече тя.

— Няма ни тук — тихо отвърна Камерън, без да разхлабва прегръдката си.

— Моля те… Отдавна нямам новини от Джейми…

— Разбирам — отвърна Прайс, като я пусна, — макар че сама знаеш, трябва да имаш търпение. Новини скоро няма да получиш. Уотърс лично ти го каза.

— Все пак може някой друг да е научил нещо.

— Да, разбира се. — Кам приближи масичката и вдигна телефона на третото позвъняване. — Моля?

— Скрамблерът е включен, но е с ограничено действие от ваша страна — рече Джефри Уотърс от Лондон. — Говорете по-сдържано, ако обичате.

— Разбирам.

— Напредвате ли?

— Ти прекъсна най-важната част.

— Моля?

— Няма значение. Отговорът е: да, напредваме. Някои бижута от местни майстори и един особено изящно изработен гоблен ще обогатят колекцията ни.

— Чудесно. Значи ли това, че връзката е сигурна?

— Така се надяваме, довечера ще можем да се уверим. Впрочем сестра ми иска пари.

— Платете всичко необходимо.

— Местните не приемат кредитни карти.

— Разбирам. Повече от това, което изпратих?

— Къде?

— „Вила д’Есте“, в касата са.

— Оставиха съобщение да се обадя, но досега не намерих време.

— Пратих телеграфически десет хиляди лири — рече Уотърс.

— Колко прави това в американски долари?

— Не мога да сметна точно, но някъде около седемнайсет-осемнайсет хиляди.

— И тя имаше предвид този порядък. Спомена двайсет всъщност.

— За Бога, за какво са ви?

— За гоблени, предполагам.

— Разбирам. Ще изпратя още десет.

— От ваша страна има ли с какво да обогатите колекцията ни?

— Определено да. Крупна покупка тук, в Лондон. Картина, за която съм сигурен, че е ранен, но неподписан Гоя, от дните на измяна, както ги наричал той. Бих ви изпратил снимка, но ще е само бледо подобие на оригинала. Ще я видите, като се върнете тук на път за Щатите.

— Това е чудесна новина. Ще поддържаме връзка.

— Обадете се, ако вашата връзка се осъществи.

— Разбира се. — Прайс затвори и се обърна към Лезли. — Долу ни чакат немалко пари в брой, Уотърс ни изпраща и още.

— Хареса ми тази фраза „сестра ми иска пари“.

— По-убедително е ти да си по-алчната от двама ни. Логично е за една богата жена.

— Сексист.

— Права си. — Камерън направи крачка към нея. — Та докъде бяхме стигнали?

— Искам да дойдеш с мен да обиколим магазините, да ми помогнеш да избера красиви и в същото време небрежни на вид дрехи. Но най-напред ми кажи коя е „чудесната“ новина.

— Поне както аз го схванах, имат снимка на къртицата в Лондон, измяната на Гоя, както се изрази Джеф.

— Какво?

— Маниакалният му интерес към Инквизицията в Испания.

— Зная кой е художникът, но ти за какво говориш?

— Според мен, открили са шпионина на Матарезе в Лондон. И той е някоя важна клечка.

— Това наистина е напредък. А сега нека и ние постигнем някакъв напредък.

— Предпочитам действително да бъде само наш… ти съгласна ли си?

— Не сега, скъпи. Желанието ми е не по-малко от твоето, но разполагаме само с три часа да стигнем до имението Паравачини.

— Говоря ти за един час, какво толкова?

— Първо на първо, поне четирийсет минути са ни нужни, за да обиколим езерото, а и двамата трябва да бъдем подходящо облечени.

— Защо трябва да те придружавам из магазините?

— Защото мъжете знаят кои дрехи правят жената привлекателна. Толкова отдавна ходя в униформа, че съм поизостанала. Ще се увериш на място.

— Ами аз?

— За твоето облекло няма да сбъркам.

— Сексистка!

— Приемам го, донякъде… А и след като поохладихме страстите, ще ти кажа защо сломи задръжките ми. Искаш ли да знаеш?

— Не съм сигурен. Но всъщност да, мисля, че да.

— Ти си невероятно деликатен човек, Камерън Прайс. Почувства искрите помежду ни, както и аз, но запази дистанцията помежду ни… друг на твое място не би ме пощадил. Това ми хареса.

— Не мислех, че може да стане по друг начин. Усетих, че нещо ни привлича един към друг, но ти имаше да разрешаваш толкова много проблеми… съпруга ти, сина ти, ужаса, през който премина. Нима един непознат имаше право да се изпречи на пътя ти?

— Направи го, с мекота и нежност, макар в работата си да не си нито мек, нито нежен… Да, Кам, прочетох всичко за теб. Ти си агент за специални операции, провалът за теб е недопустим. В регистрите е записано, че си убил дванайсет водачи на терористични банди, а може би и още толкова не присъстват в досието ти. Проникнал си във всяка от тези организации и си я разбил.

— Такава беше задачата ми, Лезли. Ако не бях я изпълнил, те щяха да избият още стотици, може би хиляди хора.

— Вярвам ти, скъпи, просто се опитвам да кажа, че офицер Прайс има и друга страна, която ми разкри. Ще ме допуснеш ли до нея?

— Разбира се, стига да спреш да бягаш от мен.

— Но аз не бягам. И знаеш ли защо? Няма значение, друг път ще ти кажа… Не зная какво ще се случи другата седмица или другия месец, нито дори догодина, но сега съм повече от сигурна, че не искам да те загубя, Камерън Прайс. Загубих един добър човек, теб не мога да си позволя да загубя.

Притиснати един в друг, двамата се отпуснаха върху леглото.

Струнен квартет свиреше под покрива на скулптиран белведер в отдалечения край отдясно на площадката за крокет. Когато Джон и Джоун Брукс, вече добре известни филантропи на американската култура, пристигнаха, повечето гости в небрежно елегантни тоалети бяха вече там. Огромна зелена дъска бе издигната на подпора зад вратата за успешни попадения; имаше вече отбелязани резултати с разноцветни тебешири. Из просторната морава, чак досами брега на езерото, се виждаха маси, съставляващи тъй наречения бюфет, покрити с фини ленени покривки и наредени със сребърни съдове.

Огромната, внушителна наглед яхта бе закотвена в края на дългия кей, здрава конструкция от дърво и хромирани парапети отвеждаше към долната палуба; верандата с опъната тента, която можеше спокойно да побере шейсетина души, наслаждаващи се на гледката на север от езерото, изумяваше с разточителството си.

Самото имение изглеждаше много по-величествено в сравнение дори с образа през визьора на телескопа на Тогаци. Този съвременен „замък“ от камък и тиково дърво се издигаше на четири етажа, с кули в краищата. Липсваше единствено дълбокият ров. Портиерът от „Вила д’Есте“ не бе преувеличил, наричайки имението Паравачини най-голямата тукашна забележителност.

— Платихме по едномесечна заплата за тия дрехи — отбеляза Монтроуз, когато стъпиха на настланата с плочи пътека, заобикаляща къщата и отвеждаща до мястото за празненства на брега на езерото. — И все пак имам чувството, че видът ни е бедняшки в сравнение с останалите гости.

— Ти си се побъркала — възпротиви се Прайс. — Мен ако питаш, и двамата изглеждаме страхотно, особено ти.

— Това е нещо съвсем друго. Престани да ме зяпаш по този начин. Очаква се да се държим като брат и сестра, но не и като жертви на кръвосмешение.

— Съжалявам, просто не мога да се сдържам.

— Сега внимавай, не поглеждай, а се засмей и извий глава надясно. Един мъж се е вторачил в нас. Облечен е в сини панталони и ярко жълта риза.

— Успях да го зърна. За пръв път го виждам.

— Идва насам… Джон.

— Не съм си забравил името… Джоун.

— Вие трябва да сте Брукс! — въодушевено ги приветства тъмнокос, изключително привлекателен мъж. В изговора му се долавяше лек италиански акцент. — Приличате си.

— О, често ни го казват — рече Лезли и протегна ръка. — А вие кой сте?

— Вашият скромен домакин, Карло Паравачини, който благодари, че приехте поканата — отвърна донът, като целуна ръка на Монтроуз. — Американските ми приятели ми казват Чарли — додаде, като стисна ръката на Камерън.

— В такъв случай и аз ще се възползвам — усмихна се мнимият брат. — Приятно ми е да се запознаем, Чарли.

— Удоволствието е изцяло мое… Ще пиете ли нещо? Леко „Шабли“ или отлежал скоч?

— Някой ни е издал — с усмивка се намеси Лезли. — Това наистина са любимите ни напитки.

— Зная също, че никога не прекалявате. Което определено ми допада, наистина.

— В такъв случай сега е моментът да ви предам поздрави от портиера на „Вила д’Есте“ — додаде Камерън.

— Приемам ги с благодарност — откликна любезният домакин. — Но не му казвайте, моля ви, че откраднах първия му помощник-готвач за днешното ни празненство. Тоя мошеник краде всички рецепти от шефа си, но пък днес е почивният му ден.

— Тайната ще бъде запазена, Карло… Чарли — обеща Монтроуз, макар да долови ревнивия поглед на Прайс.

Паравачини предложи ръката си на Лезли и поведе новодошлите през тълпата от гости към импровизирания бар, за да им поръча напитките. В същия момент видяха да приближава висок прошарен мъж в елегантен светъл панталон и черна риза с къси ръкави, допълнена с характерната за католическите свещеници твърда яка. Карло отстъпи крачка назад, за да го представи.

— Това е чичо ми, негово преосвещенство кардинал Рудолфо Паравачини, но тук на езерото ние го наричаме папа Руди. Нали нямаш нищо против, кардинале?

— Защо да имам нещо против, нали тук съм израснал! — отвърна висшият сановник на католическата църква. — Тичал съм из тия полета подир кози и зайци като всяко друго дете. Бях избран да заема този висок пост, не съм се домогвал до него. Щедростта на племенника ми предлага тези кратки мигове на разкош, които задълженията ми не предполагат.

— Много ми е приятно — рече Камерън и протегна ръка.

— За мен е удоволствие — обади се и Лезли, като на свой ред подаде ръка.

— Благодаря на Бога, задето има и американци протестанти — отвърна кардиналът. — Италианците, французите и испанците от моето паство целуват пръстена ми и си въобразяват, че мога да им обещая един ден да попаднат в рая, което и за себе си не гарантирам… Добре дошли на Лакус Лариус.

— Говори се, че твърде добре играете крокет, кардинале — подхвърли Прайс.

— Страхотен играч съм. Ще се осмелите ли да ми бъдете противник?

— Предпочитам да попаднем в един отбор. Сестра ми играе по-добре от мен.

— Разпореди се, Карло — подкани свещеникът. — Мой партньор ще бъде синьор… Брукс.

— Както искаш — отвърна дон Карло Паравачини, като изгледа многозначително чичо си.

Откъм игрището се носеха радостните възгласи на онези, чиито попадения бяха успешни, и унилите въздишки на провалилите се. Слугите разнасяха изстуден чай и лимонада, за да се освежат играещите; по правило по време на играта алкохол не се предлагаше. След около три часа победителите бяха наградени с чукчета за крокет от чисто сребро, на място инкрустирани със съответните инициали, и ето че гостите взеха да се приготвят да заемат местата си под тентата на яхтата.

— Наистина съжалявам — извини се Прайс на своя партньор кардинал Паравачини. — Аз ви провалих.

— Макар да зная, че Господ всичко прощава, в случая за мен не е така лесно, Джон Брукс. — Свещеникът се усмихна многозначително. — Бяхте просто невъзможен. Сестра ви и племенникът ми Карло са безспорните победители! Хубава двойка са, нали? Толкова красиви, при това интелигентни. Можем да очакваме и нещо повече, не мислите ли?

— Е, сестра ми не е католичка…

— Винаги може да приеме истинската вяра — пресече го прелатът. — Анулирахме първия му брак, а втората му съпруга почина неотдавна.

— Не зная какво да кажа — напълно объркан промърмори Камерън Прайс, втренчил поглед в Лезли, която се разхождаше по игрището под ръка с Карло Паравачини, а звънкият й смях ехтеше.

Половин час по-късно, все така в компанията на кардинала, Кам се бе запознал с десетки нови хора, които се тълпяха около тях като тълпа любопитни зяпачи, скупчили се около новопоявили се знаменитости. В известен смисъл това отговаряше на истината; кардиналът се радваше на немалко влияние във Ватикана, а огромното богатство на симпатичния американец бе напълно достатъчно, за да го превърне в знаменитост. Но накрая, под предлог, че се чувства уморен, кардинал Паравачини настоя да седнат на една относително уединена маса на капитанския мостик, където лесно можеха да бъдат забелязани, но не и достигнати. Прайс плъзна поглед, за да потърси Лезли.

Никъде не я откри. Беше изчезнала.