Горещата конспирация

Четиринайста глава

Американският дипломатически самолет кацна на летище Хийтроу и подходи към оградения сектор, където Прайс и Монтроуз бяха посрещнати от сър Джефри Уотърс, шеф на отдел Вътрешна сигурност, МИ-5. Англичанинът бе среден на ръст, широкоплещест и набит близо петдесетгодишен мъж с посребряла на слепоочията кестенява коса. Човекът изглеждаше кротък и добродушен, сините му очи проблясваха дяволито, сякаш без думи казваха: „И аз съм бил тук-там, и аз знам едно-друго, и какво от това?“ Екипажът на самолета разтовари лекия багаж на своите пътници — само два куфара, и шефът от МИ-5 инструктира наземните служители да го сложат в отворения багажник на колата, с която бе пристигнал — голям остин.

— Сър Джефри Уотърс, предполагам? — каза Лезли, която първа слезе от самолета.

— Госпожо Монтроуз, добре дошли в Обединеното кралство! Багажът ви вече е в колата.

— Благодаря ви.

— Сър Джефри? — присъедини се и Камерън, като протегна ръка. — Аз съм Прайс, Камерън Прайс.

Двамата се ръкуваха.

— Това вие ли сте, старче? — пошегува се Уотърс. — Никога не бих се досетил. Естествено, разполагаме с ваше досие, поне три педи дебело, макар че количеството едва ли е важно.

— Потъпкахме всичко свято, тъй да се каже… Естествено, вашето досие при нас е вероятно близо метър дълго, но пък ние не се целим толкова нависоко.

— У вас, американците, искрено ме възхищава склонността да преувеличавате! И все пак има едно свято нещо. Престанете с това „сър“, ако обичате. Напълно безсмислено е, а е и прикачено към името ми, за да може разни мошеници да ми се докарват.

— Говорите като някой, когото познавам… и двамата го познаваме.

— О, как е Беоулф Агът?

— Хищен както винаги.

— Това е добре. Имаме нужда от такива хора… Хайде елате, имаме купища работа, а тази нощ трябва да починете от полета. Наближава шест, тоест обяд по вашето време; ще трябва да се приспособите. Ще дойдат да ви вземат утре в осем.

— Откъде ще ни вземат? — любезно попита Монтроуз.

— Незаслуженото ми рицарско звание има своите предимства. Осигурих ви апартамент в „Конот“ на Гроувнър Скуеър. Луксозна работа според мен.

— Шефовете надълбоко са се бръкнали — добави Прайс.

— Апартамент ли? — Лезли се втренчи многозначително в Уотърс.

— О, не се безпокойте, скъпа. Стаите са отделни, естествено. Резервациите са на името на господин Джон Брукс и госпожица Джоун Брукс, брат и сестра. Ако някой се поинтересува, което е твърде малко вероятно, дошли сте тук да уредите наследство от ваш чичо англичанин.

— Кои са адвокатите ни? — попита Прайс.

— „Брейнтрий и Ридж“, кантора на Оксфорд Стрийт. И друг път сме ги ползвали.

— Изпипана работа, Джеф, не мога да отрека.

— Е, след толкова години съм понаучил едно-друго… Хайде, скачайте в колата.

— Мога ли да кажа нещо? — Монтроуз бе застинала на място и това спря двамата мъже.

— Естествено, какво има?

— За апартамента благодаря, Джефри, но нека ти напомня, че ние летяхме от запад на изток, не в обратна посока. Както сам отбеляза, при нас е все още обяд, а аз изобщо не съм изморена…

— По-късно ще усетиш изтощението, мила — прекъсна я шефът от МИ-5.

— Вероятно, но в момента искам час по-скоро да се захвана с работата си. Без съмнение знаеш защо.

— Да, разбира се. Детето ти.

— Не може ли да ни дадете един час да се поосвежим, след което да започнем?

— Аз нямам нищо против — рече Прайс.

— Предложението ти е музика за внезапно наострените ми уши! Знаете ли какво, понеже не можем да изнасяме никакви документи от службата, ще пратя кола да ви вземе към седем и половина. Ако сте гладни, ще имате достатъчно време да дадете поръчка да ви донесат нещо от рум сървиса.

— Явно са ви увеличили безотчетните разходи — промърмори Камерън. — Ще ми се да споделите това с един човек на име Шийлдс във Вашингтон.

— Франк Шийлдс? Жмичката? Още ли е на служба?

— Имам чувството, че слушам развалена грамофонна плоча — бе коментарът на Прайс.

РИМ, ПЕТ ЧАСА СЛЕДОБЕД

Джулиан Гуидероне, облечен в тъмен копринен костюм, купен на Виа Кондоти, тръгна надолу по павираната Дуе Мичели, след което изкачи стъпалата, отвеждащи към прочутия хотел Хаслер Вила Медичи. Също както и на булевард Ал Барани в Кайро, той спря на малката задънена уличка и запали цигара със златната си запалка марка „Дънхил“, а зоркият му поглед се плъзна по прочутите каменни стъпала, възпети от Байрон. Застина неподвижно, изчаквайки да се появи мъж или жена с трескаво търсещи очи. Никой не се появят. Той можеше да продължи.

Гуидероне пристъпи отвъд яркочервената завеса; автоматичните стъклени врати тутакси се отвориха и той се отзова в разкошно, настлано с мраморни плочи фоайе, оттам свърна вляво към асансьорите с излъскани бронзови повърхности. Долови, че неколцина от гостите на хотела, които също чакаха, извръщат очи към него. Това не го смути; беше свикнал да привлича чужди погледи. Добре знаеше, че постави ли си за цел, излъчва властност, един вид превъзходство, отразено в чертите му, което се дължеше на произхода, високия му ръст и елегантния костюм. Открай време беше така и той с удоволствие приемаше страхопочитанието, което предизвикваше собствената му персона.

Вратите на асансьора се отвориха; Гуидероне влезе последен и натисна копчето за петия етаж. След като спря два пъти, на третия асансьорът спря за него. Той стъпи върху дебелата пътека в коридора и потърси табелката, която би го отвела в апартамента, който търсеше. Оказа се в далечния край на коридора, от дясната страна, малко синьо кръгче върху топката на вратата. Той почука четири пъти, с интервал от една секунда между отделните удари; долови прещракване и влезе.

Стаята беше голяма и пищно обзаведена, стените покрити с изящен тапет, изобразяващ сцени от историята на древния Рим, в които топлите тонове незабележимо се преливаха — златисто, бяло, червено и синьо. Сюжетите бяха най-различни — от надбягвания с колесници в Колизеума до буйни фонтани и статуи, чиито първообрази бяха излезли изпод длетото на Микеланджело и неговите съвременници. В центъра на стаята бяха сложени четири реда от по четири стола, всички обърнати към издигнат подиум и заети само от мъже. Присъстващите бяха от различна националност и на различна възраст, между трийсет и шейсет години. Произходът им обхващаше цяла Европа, Съединените щати и Канада.

Всеки един от тези мъже по един или друг начин представляваше професионалната журналистическа общност. Някои бяха видни репортери, други редактори; имаше изпълняващи единствено контролни функции или финансови съветници, а останалите участваха в управителните съвети на някои от най-големите вестници.

Имаха и друга обща черта — синът на Пастирчето, висш водач на кръга Матарезе, бе открил начин да ги компрометира.

Джулиан Гуидероне пристъпи с бавни решителни крачки към подиума и разговорите стихнаха. Той се усмихна ласкаво, след което заговори:

— За мен не е тайна, че сред вас има и такива, които са тук против волята си. Искрено се надявам, че ще успея да променя това усещане и ще имате удоволствието да разберете нашите напредничави цели. Аз не съм чудовище, господа. Съдбата ме е дарила с огромно богатство и държа да ви уверя, че бих предпочел да посветя времето си на собствените си широки интереси — моите инвестиции, моите коне, моите спортни клубове, моите хотели, — вместо да се превръщам във водач на неизбежната икономическа революция, обещаваща да облагодетелства всички ни. В същото време не бих могъл… Позволете да ви задам един реторичен въпрос. Кой, ако не човек с несметно богатство, човек, който никому за нищо не е задължен, освободен е от отговорности и определени интереси, може обективно да прецени финансовия упадък, заплашващ да задуши нашите цивилизовани страни? Признавам, че това е по силите само на такъв човек, тъй като той нищо няма да спечели от своето прозрение. По-скоро би могъл много да загуби, макар че и загубите му в крайна сметка ще бъдат нищожни… Какъв съм аз, господа, ако не един напълно необвързан безпристрастен рефер, арбитър, ако щете. И в същото време, за да превърна в реалност това мое видение, да изпълня предопределението си, аз се нуждая от вашата подкрепа. Вярвам, че ще я получа, затова нека пристъпим към онова, което ще ми докладвате. Имена не са необходими, само изданията, които представлявате. Ще започнем с първия ред от лявата ми страна.

— Аз съм главен съветник по инвестициите на манчестърския „Гардиън“ — започна англичанинът, чийто колеблив глас издаваше неохотата му да говори. — Както бе определено, представих дългосрочни икономически прогнози за очакваните чувствителни загуби на вестника през следващите десет години. Това изисква осигуряването на допълнителен капитал, в обеми, значително надвишаващи предвижданите от директорите. Единствената възможна алтернатива е да се потърси масивно вливане на средства отвън… или сливане с други издания. — Ораторът спря за миг, след което тихо добави: — Проведох поверителни срещи с мои колеги от „Индипендънт“, „Дейли Експрес“, „Ди Айриш Таймс“ и единбургския „Ивнинг Нюс“. — Англичанинът млъкна. Лицето му изразяваше чувство на отвращение и поражение.

— Представлявам „Льо Монд“ за Париж, Марсилия, Лион и цяла Франция — обяви французинът на свой ред. — Тъй като ние, които седим на първия ред, сме свързани най-вече със структурираните финансови фондове, аз мога само да повторя изводите на колегата от Англия, поради което ми се наложи да предприема аналогични действия. Прогнозите говорят сами за себе си. Наред с нормалната инфлация, свиването на суровинните източници за производство на хартия, съпътствано от стремително растящите цени, налага икономическа оценка, водеща към неизбежна консолидация. В тази връзка аз също проведох тайни разговори с избрани изпълнителни директори от „Франс соар“, „Фигаро“ и парижкия „Хералд“. Резултатите от тях няма да закъснеят.

— В това няма никакво съмнение — рече около петдесетгодишен американец с оредяваща коса. — Техническите постижения на компютърната техника и приложението й при отпечатването на вестници правят процеса неудържим; една модерна печатница може да обслужва минимум шест вестника, а утре броят им ще бъде повече от десет, при това с напълно различно оформление. Мои колеги от „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“, „Лос Анжелис Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ само чакат някой да даде старт на този процес. Те наричат това „оцеляване“.

— Можете да добавите „Глоуб енд Мейл“ от Торонто и „Едмънтън Джърнъл“ към списъка — допълни четвъртият по ред, младолик канадец, чиито очи искряха от радост, че е попаднал сред елита на професията. — Щом се върна, заминавам на запад да подготвя предварителните разговори с „Уинипег Фрий Прес“ и „Ванкувър Сън“!

— Вашият ентусиазъм заслужава похвала — рече синът на Пастирчето, — ала не забравяйте необходимостта да запазите действията си в пълна тайна.

— Естествено! Разбира се!

— Да преминем към втория ред — продължи Гуидероне, — заеман от членове на съветите на директорите на водещи международни издания, а именно „Ню Йорк Таймс“ и „Гардиън“, издавания в Рим „Ил Джорнале“ и немския „Ди Велт“. Зная, господа, че в момента вие всички сте подчинени, да не кажа лишени от право на глас, членове на съответните управителни съвети, но имате моята дума, че това положение ще се промени както по пътя на смъртността, така и по пътя на принудителното убеждение. Всеки от вас скоро ще се превърне в мощен фактор с право на решаващ глас. Какво ще кажете?

Никой не посмя да оспори казаното. Настъпеше ли часът, те всички щяха да действат като един. Просто за да оцелеят.

— Третия ред заемат основните двигатели на вашите усилия, сърцевината, както казваме ние, американците, на вашите вестници — самите журналисти. Тези хора са на улицата, из страните си, в провинциите и столиците, това са хората от предната линия, които всекидневно отразяват събитията, като пръскат светлина и отварят очите на читателите по целия свят.

— Не се престаравайте с метафорите — обади се застаряващ американец с дрезгав глас, чиито ситни бръчки издаваха хронично недоспиване под парите на прекалено много уиски. — Разбираме посланието ви. Вие създавате „събитията“, ние ги отразяваме. Друг избор нямаме, нали така, защото предпочитаме да запазим работата си пред алтернативата, с която ни заплашвате.

— Подкрепям ви, господине — обади се холандецът. — Както казват англичаните, добре сте схванали идеята.

— Правилно — додаде и французинът.

— Безспорна истина! — присъедини се и германският журналист.

— Недейте така, господа, подобен подход крие негативизъм — бавно произнесе Гуидероне, като придружаваше всяка своя дума с поклащане на главата. — Само двама от вас познавам лично, а за всички ви зная с какво име се ползвате. Всеки от вас е водещ в своята област; написаните от вас слова прекосяват океани и цели континенти с най-високата, осигурена от техниката скорост, а появите ли се на телевизионните екрани, вие се превръщате във всеобщо приети и уважавани от всички авторитети, доблестни представители на четвъртата власт.

— Надявам се това поне да не ни бъде отнето — прекъсна го циникът американец.

— В това не бива да се съмнявате, тъй като всеки от вас точно ще отразява настъпващите събития… като поставя ударение върху позитивните аспекти и омаловажава каквито и да са отрицателни реакции, които биха могли да се появят под повърхността на изгряващия нов век. В крайна сметка всички ние трябва да бъдем реалисти; да работим за напредъка на цивилизацията, а не за нейната разруха или упадък.

— Много неща казвате с малко думи — засмя се холандецът. — Истински политик сте вие, господине.

— Призвание, което други ми наложиха, умни хора без съмнение, но посоката не е плод на моя избор.

— Толкова по-добре, мосю — отбеляза парижанинът, — вие сте външен човек, движещ нещата отвътре.

— А всеки един от вас е изключително талантлив и убедителен журналист. Каквито и да са вашите провинения в миналото — а аз никога няма да се възползвам от тях, — те бледнеят пред способностите ви… Да преминем сега към четвъртия и последен ред, заеман от хора, изключително важни за нашата цел. Представителите на редакторските екипи на четирите най-големи световни вестникарски групи, а посредством техните права на собственост, представляващи редакторите на повече от двеста значими световни вестници в Европа и двете части на американския континент. Влиянието ви е огромно, господа. Вие формирате мнения в целия спектър на общности от всички най-развити индустриални общества, вашата подкрепа или отсъствие на такава биха могли да издигнат или сринат всеки политик.

— Твърде ласкателни думи — обади се набит белокос германец, под чието тежко тяло столът изглеждаше като детски; набразденото му лице с големи петна издаваше дългогодишен застоял живот. — Това беше, преди да се появи телевизията — продължи той. — Днес и съперници, и титуляри са в състояние да купят телевизията! Ето къде се манипулират мненията.

— Само до известна степен, майн хер — оспори синът на Пастирчето. — Слагате лека каручка пред силен кон. Заговорите ли, телевизията преповтаря думите ви, винаги е било така. Което е неизбежно, защото вие разполагате с време за размисъл, което не може да се каже за телевизията; всичко там се върши на минутата и материалите се обработват без забавяне. Мнозинството от шефовете в телевизията, дори само за да избегнат гафовете, се обръщат назад и се съобразяват с казаното от вас, дотолкова, че сами се дистанцират от всякакви политически изявления.

— Той има право, Гюнтер — обади се друг американец, за разлика от репортера циник, негов сънародник, облечен в строг делови костюм. — Все по-често чуваме думите: „Следва платен клип“ или „Видяхте политическо изявление, платено от комитета, подкрепящ сенатор или кандидат еди-кой-си.“

— И какво означава всичко това? Става толкова бързо.

— Означава, че и сега, и винаги ще имаме тежест — отвърна трети редактор, британец, ако се съди по акцента му.

— Вярвам, че винаги ще е така — додаде последният от четвъртия ред, италианец в шит по поръчка костюм на ситни райета.

— Повтарям онова, което казах на групата от втория ред, членовете на директорските съвети — рече Гуидероне, като за кратко фиксира един по един всеки от седящите на последния ред. — Аз, по скоро ние си даваме сметка, че в момента сте на най-нисшите постове в съответните редакции, но това ще се промени. Посредством начини, за които не е нужно да знаете каквото и да било, ще се издигнете до ръководни постове, вашите мнения ще се приемат като закон.

— Което означава — вметна превзетият американец в тъмен костюм и крещяща вратовръзка, — че на ниво редактори ние одобряваме онова, което вие предложите да одобрим посредством нашите вериги от вестници.

— „Предлагам“ е тъй многозначна дума, не мислите ли? — попита синът на Пастирчето. — Подлежи на множество тълкувания. Предпочитам думата „съветвам“, тъй като тя ограничава броя на алтернативите.

Настъпи продължително мълчание, което накрая италианецът наруши:

— Става — изрече той сподавено. — В противен случай всеки от нас ще загуби всичко, което има.

— Не мислете, че ви заплашвам. Просто ви запознавам с различни възможности… Срещата ни приключи, струва ми се.

Което бе неопровержима истина.

Всички заедно, сякаш за да избягат от воня, разнасяща остра зараза, появила се сред призованите на срещата от Матарезе, напуснаха стаята. Сред последните бе амбициозният канадец.

— О, Макандрю — спря го Гуидероне, като го хвана за лакътя, — сега, след като свършихме тая досадна работа, защо да не идем да изпием по нещо долу във фоайето? Имаме общи познати в Торонто, струва ми се. Бих искал да науча последните новини. — И той назова няколко имена.

— Естествено, сър! За мен ще бъде удоволствие.

— Добре тогава. Ще бъда долу след пет минути. Трябва да се обадя по телефона. Ако успееш, седни на маса в дъното.

— Ще ви чакам… сър

Тъй наречените „познати“, с изключение на едного, бяха имена, които младият Макандрю смътно си спомняше, ала фактът, че Гуидероне си бе направил труда да ги запамети, го накара да изпадне във възторг и особено онова име, което той знаеше със сигурност. Името на бившата му съпруга.

— Стана ми много мъчно, като научих — заяви Джулиан.

— Вероятно вината е моя, сър. Бях ужасно амбициозен, признавам, и я пренебрегвах заради добротата си. Разбирате ли, след като защитих доктората си по финансово управление в университета „Макгил“, мислех само за себе си. Получавах безброй предложения за работа, всички срещу минимално заплащане, макар и нелишени от престиж, и ето че изневиделица получих място в една инвестиционна компания в Монреал срещу заплата, която, честно казано, не мислех, че ще достигна и за десет години!

— Разбирам. След този първи пробив щастието започна да ви се усмихва?

— И още как! Тъкмо тогава…

— Извинете ме, млади човече — прекъсна го Гуидероне. — Свършиха ми се кубинските пури. Бихте ли ми купили няколко от щанда във фоайето? Ето ви банкнота от десет хиляди лирети.

— Разбира се, сър. С удоволствие, сър — откликна младежът.

Без да губи повече време, амбициозният канадец стана от масата и бързо излезе от бара. Синът на Пастирчето извади малко пакетче от джоба си и изпразни съдържанието му в питието на госта; след което махна с ръка на минаващия келнер.

— Кажете на моя приятел, че се е наложило да се обадя по телефона. Няма да се бавя.

— Си, синьоре — бе почтителният отговор.

Джулиан Гуидероне не се върна, за разлика от младия канадец. Той се заоглежда наляво и надясно, очаквайки да зърне най-важната фигура в своя живот, сетне отпи от чашата си. Трийсет и четири секунди по късно той се стовари върху масата, с изцъклени от смъртта очи.

Синът на Пастирчето се спусна по Испанските стъпала към Виа Дуе Мачели и оттам отиде направо в офиса на Америкън Експрес. Кодираното му съобщение до Амстердам щеше да бъде бързо дешифрирано, а нарежданията — изпълнени. Истинският текст гласеше:

Гуидероне се върна пеша до пресечката с Виа Кондоти, същински рай за склонните към разхищение. Той не се канеше да купува каквото и да било; по-скоро щеше да се отбие в някое кафене, където бавно да изпие чаша-две капучино, за да събере мислите си.

Той — те — Матарезе! Бяха постигнали повече от всяка друга организация. Те контролираха цели промишлени клонове, производителите на енергия, крупни фирми за доставка, киностудии и телевизионни станции, а сега и вестници от целия свят. Нищо не бе в състояние да ги спре! Скоро щяха да бъдат в състояние да контролират цялата планета, толкова лесно бе да напипаш уязвимото й място.

Алчност.

Проникване в скритите помисли… и обещания, евентуално изнудване, кой може да устои? Минимумът все се покачва, додето се изгуби от поглед, печалбите са огромни, нисшите класи се подреждат на опашка да получат своя дял — по-добре дявол, с когото можеш да живееш, отколкото онзи, когото не познаваш. А какво да кажем за отритнатите, за бедните и необразовани паразити в обществото? Постъпете с тях, както са постъпили през осемнайсети и деветнайсети век! Принудете ги да се самоусъвършенстват! Не е невъзможно. Това е създало Америка!

Наистина ли? Или разковничето е друго?

Щорите бяха спуснати в осветената с неонови лампи стая на британското разузнаване, отдел МИ-5. Защита срещу яркото слънце над Лондон не бе необходима, тъй като часът минаваше десет вечерта. Това бе по-скоро мярка за безопасност, останала от времето на Студената война, когато в сградите отвъд широката улица нерядко откриваха телескопични камери.

В седем и половина специална кола бе взела Прайс и Монтроуз от „Конот“ и още преди да удари осем, те се намираха в главната сграда на МИ-5. С чаши кафе в ръка, поръчани от Джефри Уотърс, без добавката „сър“, тримата се захванаха да изучават записките, открити в заключеното чекмедже на Джералд Хеншо в Брустър Хаус на Белгрейвия Скуеър. Това бяха предимно отделни листчета, откъснати от кубчета за бележки и изписани набързо с нечетлив почерк. Колкото и да бе странно, повечето бяха старателно сгъвани три-четири пъти, все едно тайни указания за търсачи на съкровище, които да се пъхнат под камъни или в пролуките под кората на дървета.

— Как ви се струва всичко това? — попита Уотърс, като се върна до котлона, след като напълни отново чашата на Камерън с топло кафе.

— Като начало да допуснем очевидното — рече Прайс. — Всичко написано е в произволен код, което означава, че не съществува изобщо основен шифър. Няма последователност, всичко е разбираемо единствено за автора, всяко нещо е различно или поне в по-голямата си част, и подлежи на дешифриране с различен подход.

— Аз изобщо не съм специалист — намеси се Лезли, — но опитахте ли обичайните методи за дешифриране?

— Толкова опити направихме, че компютрите загряха — отвърна Джефри, като отново решително се насочи към кръглата дъбова маса и седна. — Числа в аритметична и геометрична прогресия; лексикални и буквени съответствия, синоними и антоними, както на правилен английски, така и на уличен и вулгарен жаргон. А Хеншо не е знаел френски.

— Това сигурно ли е? — попита Камерън.

— Децата го потвърдиха. Това бе един от редките случаи, когато се поразвеселиха по време на обстойния ни разпит. Както и много други деца от богати изискани семейства, те са пътували много и сносно владеят френски език. Тъй че когато искали да си кажат нещо тайно пред Хеншо, те говорели на този език. Което обикновено вбесявало втория мъж на майка им, а на тях им било особено забавно.

— Някои от тия нелепици са тъй опростени, че са направо смешни — отбеляза Прайс, като вдигна едно от многобройните листчета. — Вижте тук — посочи той, като приглади откъснатата хартийка на масата. — МАСТ/П/АПР/ТЛ/ПФ. Използвани са само главни букви.

— Нищо не разбирам — призна Монтроуз.

— При най-елементарно разчитане на съкратената анаграма става съвсем ясно. Амстердам през Париж, телефон в портфейла. Доказва го и начинът, по който всички тия листчета са сгънати по два и три пъти, за да могат да се пъхнат в някой процеп.

— Не е ли това само едно възможно предположение? — попита Лезли.

— Според нас не, мила — отвърна Уотърс. — И ние по подобен начин разчетохме ето това… Как ви звучи? — Ветеранът от отдел МИ-5 взе друго листче от купчината на масата. — Ще ви го прочета. Тук не са използвани главни букви, писано е само с малки: отр-тире-ст-тире-ах. Изглежда напълно безсмислено. Но ето едно, което лесно се разчита: кй тире бк тире но тире и отново портфейл, точка.

— Банкова сметка — рече Камерън, — вероятно на Каймановите острови, номерът, също както телефонния номер за връзка с Амстердам, се намира в портфейл.

— Именно, старче, и ние така го тълкуваме.

— Могъл е да го изпише в прав текст, толкова лесно се разчита.

— Именно — възкликна недоумяващо Уотърс. — Скача от опростено елементарното на напълно неразгадаемото. Обзалагам се, че ако създателите на „Енигма“ бяха използвали подобен шифър, нашите в Чекърс Корт и до днес щяха да си блъскат главите!

— Нали според Кам този човек е измислил шифър само за себе си? — попита Монтроуз.

— Да, наистина — съгласи се англичанинът. — И тъкмо затова е толкова труден за разгадаване. Защото съществува единствено в неговата глава.

— Пази се от аматьори — рече Прайс. — Като нищо ще те подхлъзнат… Все още ли нищо не знаем за местонахождението му?

— Абсолютно нищо. Все едно е пропаднал вдън земя.

— Тази мисъл направо ме плаши. — Камерън стана от стола си, протегна се и приближи до прозореца. Раздалечи две съседни летвички, за да погледне навън. — И в същото време не се учудвам.

— Как тъй? — попита Лезли.

— Не сме открили тялото, подполковник. Скофийлд ми разказа, че поръчат ли да бъде извършено убийство, онези от Матарезе по правило не оставят трупове.

— Нима твърдите, че Хеншо има нещо общо с Матарезе?

— Ролята му е незначителна, Джеф. От всичко, което знаем, не е бил достатъчно умен, за да бъде нещо повече. Което за убиеца — или убийците — не може да се каже. Който е издал заповедта, стои високо в йерархията. „С това трябва да се приключи, ти отговаряш, и не оставяй никакви следи.“ Така си представям формулировката.

— Звучи правдоподобно — кимна Уотърс. — Накъде предлагаш да се насочим?

— Сигурно сте проучили роднини, приятели, съседи, адвокати, банки, лекари… целия контингент?

— Определено да. Лейди Алиша и първият й съпруг, Даниел, били пример за подражание в обществото, използвайки богатството и връзките си за успеха на достойните каузи, които подкрепяли. По всичко личи, че и двамата са били общителни и щедри хора.

— А след смъртта на съпруга? — попита Монтроуз. — Когато Хеншо се появява на сцената?

— Това вече е съвсем различна история. В началото го приели благосклонно, но той постепенно започнал да губи първоначално засвидетелстваната добронамереност. Плъзнали слухове за изневяра и прекомерно пиянство. Покрай непотвърдените слухове, взели да се появяват не едно и две съобщения как катастрофирал в пияно състояние. Глобите възлизат на немалка сума, а съществуват и потвърдени оплаквания от множество кръчми и клубове, където вече решително му отказвали достъп. И накрая, най-голямата подлост, счетоводната фирма, която обслужва Асоциацията за защита на дивите животни, основана от лейди Алиша, изразила становище, че подозира Хеншо в отклоняване на суми от асоциацията. Повече информация не са склонни да предоставят поради опасението си, че ще пресъхнат други техни източници на приходи, но се обзалагам, че поне тези сведения са достоверни и става дума за крупни суми.

— Банката на Каймановите острови — рече Прайс.

— И аз така предполагам, приятелю.

— Това е нещо повече от предположение, Джеф. Но дори да разполагаме с номера на сметката, много трудно бихме получили достъп.

— Не познаваш нашите методи, старче. Макар че може и да не се наложи да прибягваме до тях. Тъкмо преди да умре, лейди Алиша е подписала чек за малко над два милиона лири в полза на Асоциацията. Децата й споменаха този факт, но не пожелаха да разкрият каквито и да било подробности. За да не накърнят благотворителните дела на майка си.

— Ти попита откъде ще продължим, Джефри — намеси се Лезли. — И току-що сам даде отговора. Децата. Може ли да се срещнем с тях?

— Разбира се. Вилнеят тук, в града, в онази стара къща на Белгрейвия Скуеър. Трябва обаче да ви предупредя, ужасно са разстроени; били са силно привързани към майка си, а момчето е истински тигър. Обсаждат ги всякакви лешояди — роднини, които почти не познават, адвокати, предявяващи възмутителни претенции към Хеншо, цели глутници репортери от евтини изданийца, таблоиди по вашему, онези ужасяващи вестници и списания, знаете за какво ровичка тая измет.

— Защо наричаш момчето тигър? — попита Лезли. — Доколкото разбрах, едва седемнайсетгодишно е.

— Изглежда по-скоро на двайсет, с телосложение на як ръгбист. Сам закриля сестра си и без чужда помощ е изхвърлил трима, не един или двама, а цели трима от оная журналистическа пасмина, наумили си да й задават въпроси. Взел акъла на нашите момчета; очевидно за нула време натъркалял и тримата, след което ги изритал един по един. Двама били със счупени ръце, а третият… как да се изразя… бил наранен в меките части.

— Ще бъдем особено внимателни — увери го Камерън, — а аз ще си сложа и стоманена жилетка.

— Иначе момчето е много добре възпитано, макар да е с избухлив нрав. Всъщност това са две добри деца, само че в момента са ужасно разстроени.

— Излиза, че момчето е бомба със закъснител, Джеф.

— Не бих казал. Тренира борба, това е обяснението. Според сведенията, има и медали от Мидландс.

— Почти сигурна съм, че ще ми хареса — успокои го Лезли. — Моят син също тренира борба. Едва петнайсетгодишен е, но вече две години печели училищните първенства за младша възраст…

— Аз пък обичам играта на котка и мишка — прекъсна го Прайс. — Не съм много бърз, но се справям… Кога можем да се срещнем с тях, Джеф?

— Утре. Само кажете кога, те ще ви чакат.