Горещата конспирация

Седемнайста глава

Камерън Прайс крачеше тревожно и безцелно сред внушителните мебели в гостната на семейство Брустър, а Лезли Монтроуз седеше заедно с Анджела на тапицираното с брокат канапе.

— Постоянно ни отклоняват вниманието, дявол да го вземе! — ядосваше се оперативният агент от ЦРУ. — Движим се в кръгове, кръгове без допирателни, както би се изразил Скофийлд.

— За какво говориш, Кам? — попита Лезли.

Прайс не успя да отговори, защото от горния етаж по стълбите се спусна буреносно настроеният шеф от МИ-5 Джефри Уотърс.

— Дявол да го вземе. Дявол да го вземе! — крещеше той.

— Аз вече го казах — отбеляза Камерън. — Ти пък защо беснееш?

— Цялата къща гъмжи от подслушватели! Спокойно може да мине за филиал на Би Би Си или някоя от онези радиостанции — страшилища за мръсните пари на островите в Ламанша!

— Изясни се, ако обичаш! — помоли Прайс.

— Ето какво, драги. Открихме подслушвателно устройство в гаража, три в тази стая, две в трапезарията и по едно във всяка друга стая из цялата проклета къща, а… пардон, още две в библиотеката на горния етаж.

— Това е отвратително! — извика Анджела.

— Доста време е било нужно, за да се инсталират — отбеляза Лезли.

— Без никой да ги забележи — добави Камерън. — Някой трябва да е действал тук, без да се притеснява, че ще го открият.

Той се обърна към Анджела Брустър.

— След смъртта на майка ви вие двамата с брат ти се върнахте по училищата си, нали?

— Останахме в Лондон около две седмици след погребението. Заради задължителните срещи с разни адвокати и изпълнители на завещанието и твърде много роднини, такива неща. И, разбира се, след това се прибирахме на два пъти за почивните дни. Родж идваше да ме вземе и ме откарваше обратно, както вчера.

— Това, което агент Прайс се опитва да обясни, скъпа — рече Джефри Уотърс, — е, че щом вие не сте били тук, трябва да приемем, че поручик Коули е бил, не е ли тъй?

— Така е — отвърна Анджела едва чуто, свела надолу очи.

— Тогава бих казал, че е ясно кой е монтирал подслушвателите. Човекът си е чиста проба за затвора и аз с удоволствие ще се обадя още сега в Скотланд Ярд.

И шефът от МИ-5 се запъти към телефона.

— Недей, Джеф! — извика подире му Камерън. — Това е последното, което ще направим, а ако имаме късмет, предпоследното.

— Чакай, драги. Единственият, който може да е поставил тези устройства, е Колман и аз ти напомням, че това е подсъдно.

— Тогава ще го наблюдаваме много внимателно, но няма да го затваряме.

— Не съм много сигурен, че разбирам мисълта ти…

— Тъкмо това разправях и аз — намеси се Прайс. — Непрестанно допускаме да ни отклонява всяко нещо, което се случва наоколо, и се отвличаме от основния въпрос, заради който двамата с Лезли пристигнахме тук. Защо са убили майката на Анджела? Каква е връзката й с Матарезе?

— С кого?

— По-късно ще ти обясня, скъпа — отвърна Монтроуз.

— Определено не мога да се съглася — възрази Уотърс. — Като следваме всичко, случка по случка, има надежда да открием връзката. Прояви малко търпение, приятелю. С какво друго разполагаме?

— Явно пропускаме нещо — бавно клатеше глава Камерън. — Не знам какво, но пропускаме… Може би трябва да се върнем към едно нещо, което Скофийлд каза на онова островче.

— И какво е то, драги?

— Извинявай. Говоря за мястото, където за пръв път се срещнах с Беоулф Агът.

— Какво очарователно лирично отклонение — иронично отбеляза Лезли. — Та какво каза Скофийлд?

— В общи линии, че ни е нужен задълбочен профил на лейди Алиша. Да разпитаме адвокати, банкери, лекари, съседи; да й направим психологическо досие; и най-вече да проследим всички възможни финансови пътища.

— Драги ми приятелю! — възкликна човекът от МИ-5. — Да не мислиш, че ние тук седим и си смучем палците? Събрали сме доста дебела папка с информация за лейди Алиша, която включва почти всичко, което изброи.

— Защо не си я споменал досега?

— Имахме по-належащи задачи, ако си спомняш. Задачи, които вярвахме, че ще ни отведат по-пряко до връзката, за която говорите.

— По-пряко? Ти си говорил със Скофийлд.

— От години не съм, но ние всички търсим най-преките пътища, не е ли така?

— А психологическите профили са продължителна работа — рече Лезли. — Отнемат много време, с каквото не съм сигурна, че синът ми разполага. Може да звучи егоистично… но не мога да мисля другояче.

— Никой няма право да ви вини за това! — възкликна Анджела Брустър.

— Никой не я обвинява — рече Уотърс. — Прав си, Камерън, ще държим този негодник Колман под постоянно наблюдение, с хора и електроника. Ако съдим по динамиката на последните събития, той може би ще ни отведе при останалите.

— А пък ако той се разшета твърде много и вашите хора се окажат недостатъчни, тогава вече можем да се обадим на Скотланд Ярд.

Откъм арката се чу бърза поредица от четири изсвирвания. Това беше звънецът на входната врата.

— Трябва да са Родж и Коули — рече Анджела. — И двамата имат дистанционни за изключване на алармената система… Не знам какво да кажа, как да се държа. Какво да правя?

— Просто се дръж естествено — отвърна Лезли Монтроуз. — Не е нужно да правиш нищо, само ги поздрави, както би направила при обикновени обстоятелства. Предполагам, главно те ще говорят… налагат го обстоятелствата.

Роджър Брустър се появи на входа, помъкнал два огромни кашона, които явно не му тежаха особено.

— Здравейте всички — рече той и внимателно остави товара си на пода.

— Как мина, Родж? — попита някак плахо Анджела. — Къде е Коули?

— На втория въпрос, прибира бентлито в гаража… На първия въпрос, мина прекрасно. Да ви кажа право, нашият Коули се оказа страхотен артист.

Всички в стаята си размениха многозначителни погледи.

— И защо мислиш така, младежо?

— Ами отидохме в охранителната компания и той влезе вътре кротък като агънце, поиска плановете и записите на алармената ни система, попита за всичко, което ни интересуваше, увери се, че разполагат с нужната техника, за да се предават всички сигнали до апартамента му на Лаундс Стрийт. Оказа се, че всичко е както трябва.

— А кога се прояви артистичният му талант? — попита Прайс.

— Най-неочаквано той се превърна в същински тигър, истински Джекил и Хайд! Докато карахме натам, намекна за някакви нередности в системата, но не се разпростря и аз реших, че просто се заяжда. Тия системи вечно засичат.

— Но не е било само заяждане?

— Съвсем не, сър. Разгърна разпечатката на регистрираните сигнали и се зае да разпитва собственика на компанията, като правеше справки в бележника си.

— Какви бяха забележките му? — попита шефът от МИ-5, прикривайки с външно спокойствие тревогата си.

— Твърдеше, че имало грешки, и то доста, в регистрираните сигнали. Нашата система записва по електронен път датата и часа на включване на алармената система, както и всички нарушения, докато е била включена.

— Е, и?

— Коули каза, че имало случаи, когато е излизал от къщата, отбелязвайки часа на изключване на системата, а тези часове ги нямало в разпечатката. А щом те не са били записани, как можел да вярва, че никой не е влизал вътре.

— Какво обяснение даде собственикът?

— Твърде вяло, госпожо Монтроуз. Коули не му даде никакъв шанс. Когато спомена, че Коули може би не е набрал правилно кода, нашият Колман му отвърна, че това е просто невъзможно.

— Нали ти казвам, типичен поручик, Джеф — тихо подметна Прайс.

— Определено, драги — съгласи се Уотърс. — Какво има в кашоните, Роджър?

— Във фоайето има още два. Сега ще ги донеса.

— Какво има в тях?

— Ще оставя на Коули да ви обясни, аз не съм сигурен, че разбирам.

Роджър се втурна през арката и моментално налетя на приближаващия се набит силует, помъкнал двата кашона. Оливър Колман, бивш старши лейтенант от Кралската охрана, беше не особено висок, набит мъж, чийто внушителен гръден кош, дебел врат, широки плещи и подчертано изправена стойка издаваха недвусмислено връзката му с армията, въпреки цивилния костюм. Набразденото му лице завършваше с ниско подстригана, щръкнала като четка бяла коса с някои нюанси от едновремешния оригинален рижав цвят, чертите бяха строги, нито приятни, нито неприятни, просто неподдаващи се на определение. Роджър Брустър, който беше значително по-едър от него, направо отхвръкна назад.

— Извинявай, момко — рече мъжът, като изгледа залитналия младеж. — Добър ден, сър Джефри — продължи той с отявлен йоркширски акцент, — видях отвън един сив микробус и допуснах, че е от вашите.

— Не би следвало. По него няма никакви надписи.

— Аз бих ви предложил да ги надпишете. „Плодове и зеленчуци“ например, или „Прясна риба“. Тия сиви возила много се набиват в очи. По-добре направо да разгласите присъствието си.

— Ще го имам предвид… Може ли да ви представя новите ни колеги, старши лейтенант. Подполковник Монтроуз от армията на Съединените щати, и специален агент Прайс, от ЦРУ.

— Да, децата ми казаха за вас двамата — приближи се Колман най-напред към Лезли.

— Старши лейтенант. — Монтроуз се поизправи, както седеше на дивана и протегна ръка.

— Бих отдал чест, подполковник, но мина много време.

Здрависаха се.

— За мен е удоволствие, госпожо, децата ви ценят много… и двама ви.

Колман се обърна към Камерън и отново се здрависа.

— За мен е чест, специален агент. Не се случва често човек да се срещне лично с някой от вас.

— Казвам се Прайс и не съм „специален“. При нас няма „специални“ агенти, старши лейтенант, но това все не мога да го набия в главата на сър Джефри.

— Аз пък съм Коули, господин Прайс, всички ми викат Коули.

— Като стана дума за това, Коули, Роджър спомена, че ще ни разясниш какво съдържат тези кашони. Би ли го направил.

— На драго сърце, сър! Ще ви кажа, че съм записвал влизанията и излизанията си през …

— Да, драги, младежът вече ни разказа за всичко, за тефтерчето и прочие. За какво става въпрос сега?

— Ами преди седмица и половина се усъмних. Една сутрин трябваше да отида до Кент — по лична работа — и когато се върнах късно следобед, забелязах, че саксиите с азалии на стъпалата отпред са разбутани, няколко цветчета бяха паднали, явно съборени. Не ми направи особено впечатление; пощаджията и разните доставчици често мъкнат големи кашони и пакети, нали разбирате.

— Но все пак сте преценили, че е достатъчно важно, за да започнете да си водите точни бележки, така ли? — попита Прайс, изучавайки стария войник.

— Точно така, сър. Започнах да записвам точно в колко часа влизам и излизам от къщата. Понякога само за няколко минутки — до пазара или до банката, друг път изчаквах зад ъгъла цял час, да видя дали няма да цъфне някой.

— Но не видяхте никого — довърши Камерън.

— Не, сър, и това ме наведе на една мисъл, всъщност хрумна ми едва преди два дни. В четвъртък вдигнах телефона оттук, изкашлях се силно, като се престорих, че набирам някакъв номер, после с ясен глас обясних, че ще се срещна с един приятел в Риджънтс Парк около обяд. Добавих разни глупости, които можеха да минат за таен код, и затворих.

— Най-старият трик в пехотата след въвеждането на радиостанции в армията — отбеляза Прайс. — Презумпцията, че врагът най-вероятно се е вързал за изходната ти честота.

— Точно така, сър!

— Позволете да довърша разказа ви. Отишли сте с колата до Риджънтс Парк, забелязали сте, че ви следи друга кола, паркирали сте и сте криволичели из алеите, докато разберете кой точно ви следи…

— Страхотно сте прав, сър!

В този момент тричленният екип на БИ-5 по радиозасичане заслиза по стълбите, понесъл уредите си. Иън, ръководителят на екипа, заговори още преди да стъпи на последното стъпало, забил поглед в записките си.

— Открихме още две на тавана, сър Джефри.

— Коули, виж! — извика Роджър Брустър.

— Какво има, момче?

— Уредите, които носят надолу! Същите са като тези, които взехме от магазина на приятеля ти на Странд.

— Така е, Роджър. МИ-пет са били на стъпка след нас. Само че са стигнали тук преди нас.

— Какво искаш да кажеш, Колман?

— Бръмбарчета, сър Джефри. Къщата навярно гъмжи от подслушвателни устройства. Дявол да ме вземе, ако не съм го доказал.

— Ти си го доказал, а ние ги намерихме — рече Уотърс с нисък глас, изпълнен с подозрителност. — Направо прекрасно съвпадение, макар и малко необичайно, какво ще кажеш?

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, сър.

— Смятам, че трябва да надникнем в апартамента ти, Колман.

— Защо? Новите уреди ще бъдат инсталирани чак след няколко дни.

— Интересуваме се от настоящите уреди.

— Моля?

— Ще говоря направо, драги. Днес следобед станахме свидетели на отлично представление от твоя страна, но се съмнявам, че си наясно с последните достижения в областта на радиозасичането.

— Нямам и най-малка представа за какво говорите — заяви Колман, чието лице бе започнало да почервенява.

— Установихме, че подслушвателният пункт за устройствата в тази къща е разположен на Лаундс Стрийт. Твоето жилище е на Лаундс Стрийт. Налага ли се да обяснявам повече?

— Ако наистина имате предвид това, за което аз мисля, че говорите, по дяволите титлата и ранга ви, но ще ви прегриза гърлото!

— Не бих те посъветвал — отвърна Уотърс, а целият екип на МИ-5 пристъпи напред като един. — Дръж се прилично, старче.

— Аз се държа хиляди пъти по-прилично, боклук такъв! Даниъл Брустър беше най-добрият командир, при когото съм служил. Той беше също и най-добрият ми другар — другарство, което никога не бих познавал, ако той не бе спасил живота ми в планините Мускат, където терористите ме бяха зарязали да умра! Когато той се спомина, аз се заклех пред себе си, че ще служа на семейството му до последния си час. Как смееш ти да идваш, за да изливаш тук тая гнусна помия?

— Актьорското ти майсторство започва да ме дразни, Колман.

— А от твоите намеци направо ми прекипя, сър Свинска зурла!

— Успокойте се, и двамата! — изкомандва Прайс. — Бързо ще решим спора ви… Старши лейтенант, ще възразите ли, ако сър Джефри провери жилището ви?

— Не, разбира се. Ако ме беше попитал учтиво, щях да се съглася веднага.

— Кога за последен път си беше у дома? — продължи вече по-кротко Уотърс.

— Чакайте да помисля — отвърна Колман. — Децата се върнаха вчера късно и аз нощувах горе, значи има три-четири дни, откакто не съм ходил да проверявам пощата. Компютърните записи на сигналната уредба, ако са точни, ще го докажат.

— Ето. Всичко се уреди — рече Камерън и се обърна към шефа от МИ-5. — Вземи кода за влизане и прати там екипа си, Джеф.

— Е, аз май малко прибързах, Коули, но доказателствата ми се сториха доста показателни, нали така.

— Е, да, Лаундс все пак е доста голяма улица. Освен това и аз се разпалих малко прибързано. Обикновено гледам да се държа дисциплинирано пред по-висшите офицери. Съжалявам.

— Няма нищо, драги. И аз навярно щях да постъпя по същия начин.

— Ей, Коули — намеси се Роджър Брустър. — Сър Джефри ми е много симпатичен, но той не е „по-висш офицер“. Той е цивилен като теб.

— Точно така! — прибави Анджела.

— Приемам забележката със смирение — рече Уотърс с подчертана топлота в погледа. — Не ми е за пръв път. Но освен че открихме подслушвателите, отново сме там, откъдето започнахме.

— Не бих казал, сър — възрази Колман. — Така и не ме оставихте да довърша разказа си, но успях да разпозная един от хората, които ме проследиха в Риджънтс Парк. Той работи за охранителната компания, техник е, казва се Уоли или Уолдо, нещо такова.

— Тичай бързо, Джеф! — извика Прайс. — Прати хората си. Нека открият този тип и да разузнаят всичко за него.

Клетъчният телефон на Уотърс внезапно иззвъня във вътрешния му джоб, сякаш беше чул поверителната информация, споделена на Белгрейвия Скуеър. Шефът от МИ-5 го извади, натисна бутона за прекъсване на звъненето и го притисна до ухото си.

— Уотърс — рече той и се заслуша. — Обаждаш ми се точно в нужния момент, Марк. Тъкмо се канех да ти звънна, макар и по съвършено друг въпрос. — Сър Джефри извади тефтерче и химикалка и взе да пише, без да престава да говори. — Повтори, моля, и ми продиктувай точно имената… О, значи са сигурни, ти вече си ги проверил. Добре, след малко ще съм на линия. Сега по другия въпрос.

Уотърс даде инструкциите си относно въпросния Уоли или Уолдо, служител на компанията, продала алармената система за охрана на семейство Брустър.

— Разрови надълбоко, но без да вдигаш шум.

Уотърс прибра телефона си и се обърна към Камерън.

— Оттук нататък, агент Прайс, бихме могли да наричаме този ден „денят на двойните засечки“.

— Говори на прост английски, Джеф.

— Езиков похват, оксиморон, сър… Както и да е, един голям шеф от Външно министерство, който е сред малцината, посветени в нашата операция, се обадил на моя помощник и му казал, че може би има нещо за мен. Помните ли колко безуспешно се опитвахме да открием връзка между тримата други убити и лейди Алиша?

— Естествено — отвърна Камерън. — Френският милионер на яхтата, испанският лекар в Монте Карло и италианският играч на поло, убит в Лонг Айлънд. Нямаше никаква връзка, никакво доказателство, че са се познавали дори.

— Е, сега има. Лекарят, отровен в Монте Карло, е бил виден изследовател от заможно мадридско семейство. От университетската лаборатория, където работел, тъкмо вадели някаква информация от компютъра му, когато изведнъж изскочили няколко съобщения до Алиша Брустър в Белгрейвия — нерегистрирани, поверителни.

— Как се казваше той? — попита бързо Роджър.

— Хуан Гарсия Гаярдо.

— Това име ми е познато — обади се Анджела.

— Откъде, скъпа?

Уотърс седна, съсредоточен единствено върху младата госпожица Брустър.

— Не си спомням точно. Но от време на време, когато двамата с Родж си бяхме у дома и седяхме на масата с мама на вечеря или на чай, случваше се мама да спомене, че имала вест от Хуан или Гаярдо и ставаше някак напрегната, погледът й придобиваше особено изражение, очите й изглеждаха отнесени, сякаш дори се ядосваше. Веднъж я чух да казва нещо като: „Спрете ги, някой трябва да ги спре“, или думи с подобно съдържание.

— Не е споменавала нещо по-ясно? — попита Прайс.

— Не — замислено отвърна Роджър Брустър, премигвайки от усилието да си спомни. — Трябва да знаете, че след смъртта на татко мама работеше много, бих казал дори прекалено много. Понякога беше особено напрегната и говореше безсмислени неща.

— Това, което сестра ти току-що каза, е много смислено — прекъсна го Камерън. — Къде е компютърът на майка ви?

— Горе, в кабинета й — отвърна Анджела.

— И ти ли мислиш същото като мен, Кам? — попита Лезли Монтроуз.

— Не бих се учудил… Къде е кабинетът на майка ви?

— Елате, ние ще ви заведем — рече дъщерята, стана и се запъти към елегантната вита стълба. Останалите я последваха.

Домашният кабинет на Алиша Брустър представляваше комбинация от старовремски уют и съвременна ефективност. От двете страни на големите еркерни прозорци се простираха отчетливо разграничените части на помещението. Отляво стените от пода до тавана бяха покрити с полици с книги, имаше дълга, покрита с мека кожа кушетка и кресла, няколко различни масички и лампи с абажури с висящи ресни. Ако тази част от стаята можеше да се опише с една дума, то тя би била топлота.

И обратно — другата част представляваше кошмарна белота от най-скъпа техника, най-последен модел. Имаше огромен компютър със съответния монитор, гигантски принтер, две факс-машини и телефонен секретар с поне четири линии. Определението ледена студенина би било твърде топло за дясната част на стаята.

— Джеф — обърна се Прайс към своя домакин от МИ-5, след като вече бяха влезли в кабинета, — обади се на твоя приятел във Външното министерство и научи датите на съобщенията на Гаярдо до лейди Алиша.

— Добре… Ти справяш ли се с тези машини, старче?

— Горе-долу.

— Добре, защото мен никак не ме бива по тая част.

— Мен ме бива — обади се подполковник Монтроуз с равен глас. — От армията ме изпратиха в Чикагския университет, във факултета по компютърни науки. Смятам, че съм малко повече от добре обучена.

— Тогава хващай се на работа, армеецо. Аз едва ли съм от твоята класа.

— Не са много тези от моята класа, специален агент Прайс. Оставете ме да разуча техниката, както и наръчниците, ако успея да намеря такива.

Осем минути по-късно, с разучен наръчник и с датите на съобщенията от Мадрид в ръка, Лезли се наведе над компютъра и пръстите й буквално полетяха по клавишите.

— Имаме късмет — рече тя. — Функцията за търсене и възстановяване не е блокирана. Ще измъкнем съобщенията от Мадрид и ще проверим отговорите, изпратени през същия период.

Листовете заизлизаха един по един от принтера, придружени от едва чуто бръмчене. Страниците бяха седем, всяка с различна дължина, четири от Мадрид за Лондон, три от Лондон за Мадрид. Взети заедно, те представляваха трудно разгадаема пътна карта — карта, на която пътищата нямаха номера, градовете и селата нямаха имена, ала тя предлагаше толкова много насочващи идеи, че да се оформи цяла мозайка от възможности. Представени хронологично, съобщенията бяха следните:

— По дяволите! — извика Роджър, след като прочете последното съобщение. — Знаех си! Спомням си тия трима или четирима досадници. Появяваха се в най-различни моменти, неочаквано, в кръчмата или на футболното игрище. Двама от тях направо пресрещнах и ги запитах какво правят. А те като същински агънца твърдяха, че били местни младежи, които обичали да се събират на бира в кръчмата и да викат за нас по мачовете.

— И аз забелязах моите — рече Анджела. — Страхувам се, че май вкарах единия от тях в беля. Съобщих за него на полицията като за евентуален нападател със сексуални подбуди. Той после изчезна, но се появиха други. Тогава се досетих за всичко. Явно мама се е безпокоила за нас.

— Защо не си ми казала?

— Защото си много избухлив и невъздържан, Родж, а освен това предположих, че мама знае какво прави.

— Значи това била връзката! — възкликна Уотърс. — Те са били братовчеди, и то много близки! Как сме пропуснали да го забележим?

Клетъчният телефон на Уотърс отново иззвъня приглушено от вътрешния джоб на сакото му. Той го извади, натисна бутона и каза:

— Да?

Това, което чу, едва ли бяха добри новини, защото обикновено безизразното лице на служителя на МИ-5 най-напред се смръщи, а след това се изкриви в грозна гримаса. Накрая той затвори очи и шумно въздъхна.

— Съгласен съм, едва ли ще помогне, но продължавайте да ровите. Открийте спътника му от Риджънтс Парк.

Сър Джефри прибра телефона и се обърна към останалите.

— Днес следобед тялото на Уолъс Естърбрук, известен още като Уоли Естърбрук, служител на охранителната компания „Трафалгар“, е било извадено от Темза с два куршума в тила. Смъртта е настъпила приблизително преди четирийсет и осем часа.

— Четвъртък вечер или петък сутрин — отбеляза Колман. — Божичко, съвпада!

— Кое съвпада? — попита Прайс.

— В един момент, само за няколко секунди, погледите ни се срещнаха. Той усети, че съм го разпознал.

— Ами другия, който е бил с него? — продължаваше Камерън.

— Не знам, наистина нищо не мога да кажа, но сякаш си спомням, че той видя и двама ни.

— Действай, Джеф.