Господарят на рая

12.

Струпаните в Шантитаун кръчми бяха просто няколко открити дървени колиби със сламени покриви, които едва предпазваха клиентите от дъжда. Нямаше стени, нито заветни места; просто няколко дървени стълба подпираха покрива да не падне. Дори през нощта беше толкова топло, че затворените помещения бяха непоносимо задушни.

Това беше опасно за Габриела. Таверните бяха само няколко, но всяка бе достатъчно близко до другите, за да се вижда всичко, което става там. Дори през дъжда не й беше трудно да поглежда от време на време, за да зърне сбирщината френски имигранти, английски моряци и американски китоловци, разпръснати край плетените маси или наведени над грога си. Вече беше преминала през три кръчми и беше разпитвала посетителите за нещо, което би могло да я отведе към Родриго.

Отново валеше. Тя влезе в четвъртата кръчма, отърси от себе си топлата вода и се постара да изглежда колкото се може по-мъжествена, излъчвайки се, за да изпълни по-добре дрехите на Хейстингс. В мокрия костюм и наметало й беше непоносимо горещо, тъй като дъждът усилваше жегата, вместо да я намали. Ботушите й бяха твърде големи въпреки дебелите чорапи, които си беше нахлузила, и водата течеше в тях, шляпайки влудяващо, докато Габриела ходеше. Налагаше й се да се съсредоточава, за да не се препъва и да не влачи крака и така да се издаде. Не трябваше да забравя нито за миг ролята си. Откъдето и да го погледнеш, си беше опасно да разкрият, че е жена. Тези хора бяха груби, свикнали да живеят на хиляди мили от правосъдието. Какво ли щяха да направят с жена, скитаща по тъмните улици в техните квартали?

Освен това не биваше да забравя и Хейстингс. Беше твърде умен и веднага щеше да прозре намеренията й. Може би вече да е пратил да я търсят. Трябваше да се измъкне бързо от града, ако изобщо успееше. Махе беше остров. Единственият начин да го напуснеш бяха корабите. Тя хвърли поглед към ладиите, поклащащи се в пристанището, и потръпна нервно. Малък и плоскодънен, този съд беше идеален за целта й. Трябваше веднага да открие някой собственик. Сигурно щеше да отнеме време да го посвети в плановете си. А пък времето беше нещо, което не можеше да си позволи да пилее.

Тук мъжете изглеждаха по същия начин, както и в другите заведения — скитници, работещи на корабите. Един-двама освободени роби, седнали настрана от белите, които ги отблъскваха. Когато влезе, една закръглена проститутка я огледа преценяващо, остави халбата си на масата и завъртя бедра към нея.

— Не съм те виждала преди, cher — поздрави тя с френски акцент. Мръсната й коса се стелеше по раменете й в безпорядък, а дебелите й бутове се полюшваха към Габриела. Ако не я беше спряла, пачаврата сигурно щеше да се приближи твърде много и да разкрие тайните, които момичето ревниво пазеше.

Съобразявайки бързо какво да прави, Габриела хвана брадичката й в ръка и с рязко движение на китката я отблъсна като някой арогантен бандит.

— Много си бърза, жено — изръмжа тя с най-правдоподобния си мъжки глас. — Първо ще си свърша работата. Удоволствието е за изгрев-слънце.

Проститутката облиза устни и огледа дрехите на джентълмена.

— Тогава дано нощта си иде по-бързо.

Габриела се засмя вътрешно, зарадвана от липсата на подозрение в очите на жената. Значи дотук изпълнението беше минало без грешка. И въпреки това беше опасно да се задържа на едно и също място. Пачаврата не преставаше да върви след нея и да плъзга ръцете си най-вече към гърдите на господина, където скоро щеше да напипа закръгления бюст на Габриела. А тя не държеше да рискува с това. Отдръпна се от нея, тропайки колкото се може по-силно с крака по пясъка, осеян със сухи палмови листа, и се постара да не се обръща повече с гръб към курвата, държейки я под око, докато обикаляше сред мъжете.

— Кой от вас, момчета, е собственикът на оная ладия в пристанището? — провикна се тя както в предишните три таверни. Отговорът също беше като предишните. Някои си зашушукаха на френски. Двама американци хвърляха чоп кой да бъде пръв при пачаврата. Тя чувстваше как времето отлита, докато слушаше равномерното биене на дъждовните капки по сламения покрив. Пак не успя. Трябваше да провери и на другите места, и то възможно най-бързо. Разбира се, беше напълно възможно собственикът да спеше спокойно в леглото си и никога да не успееше да го намери. Изведнъж чу тихо гласче:

— Аз имам тази чест.

Тя се огледа, но не видя кой се беше обадил. Да не би да си беше въобразила?

От една от масите се чу шум и един мъж се изправи наполовина, едва-едва олюлявайки се. Беше дребен, плешив и червендалест. Приближавайки се, тя усети мощна воня на ликьор, струяща на талази от него.

— Твоя ли е ладията? — попита тя отново, като се надяваше да не е чула правилно. Този човек, въпреки че беше англичанин, изглеждаше толкова пиян, че едва ли можеше да намери пътя до съседната кръчма, камо ли до недостъпното скривалище на Родриго.

— Моя е.

— Много е хубава — похвали го тя, макар и почти нищо да не разбираше от тези неща. Знаеше само, че по-малката лодка имаше по-голяма възможност да открие пътя през опасния риф, който трябваше да прекоси, за да стигне до Кълън.

— Благодаря, наборе. Ха пийни си малко за здраве!

Габриела седна и пое халбата силно пиво, което проститутката сложи пред нея. След това й намигна, потупа я по задника и я отпрати.

— Какво правиш с тая черупка? — попита тя моряка.

— О, ами най-вече обикалям помежду островите. — Той направи пауза, за да отпие от бирата си, разливайки я по брадичката и гърдите си. Избърса се с ръкав и й се ухили. — Разнасям стоки. Ама ти не пиеш!

Тя сръбна шумно, като хвана халбата за дъното, вместо за дръжката, подражавайки на останалите мъже. Как да му кажа? — запита се тя и реши да апелира към мъжкото му достойнство.

— Е, както казах, съдчето си го бива, обаче се обзалагам, че не би издържало на по-длъжко пътуване.

Морякът се надигна, засегнат до дъното на мореплавателската си гордост.

— Ако искаш да знаеш, мой човек, бил съм даже до най-далечните острови и съм се връщал без драскотина върху тая красавица.

— А-аа. Значи трябва да си страшно умел кормчия.

Той изсумтя.

— Джон Фич си върши добре работата.

Изведнъж той се взря в нея, сякаш чак сега осъзнаваше що за въпроси му задава господинчото отсреща.

— Я кажи, мой човек, виждал ли съм те и преди тъдява? — каза той, навеждайки се така, че дъхът му я обля с непоносимото си алкохолно съдържание.

— Пристигнах с кораба, атакуван от оня пират.

— Охо. Лошо.

— Лошо не, ами оттатък. Иска ми се малко спокойствие и усамотение след всичко преживяно.

— Доста спокойствие има по тези места — съгласи се човечецът.

— Щеше ми се да попадна на по-мирно парче земя, все пак. Дето човек да може да позабрави засегнатата си гордост.

Очите на моряка се напълниха със сълзи.

— Кое място имаш предвид, момче?

Това беше то. Сега или щеше да успее, или да се провали, но трябваше да опита.

— Чувал ли си за остров на име Д’Арос? — попита тя внимателно.

Един французин, дочул въпроса, се обади:

— Д’Арос. Това е на Амирантите. Опасни води, monsieur.

— Да не би да не знам? — изфуча Фич и избута французина. — Я се махай ти, бе. — Когато нахалникът се отдалечи, той се обърна към Габриела с хитро пламъче в очите и понижи глас.

— Добре, знам къде е. Бил съм там преди много години. Но напоследък за Амирантите се носят разни слухове. А те хич не ми харесват.

Тя изтръпна.

— Какви слухове?

— Някои казват, че пиратът Соро се навъртал там.

Или беше разбрал плана й, или искаше още пари. Тя се наведе заговорнически напред и усили акцента си:

— Да се надяваме, че не е така. Че то ще си бъде истински проклет късмет да налетя отново на него, след онова, което се случи. Обаче не вярвам такова нещо да стане два пъти в живота, нали тъй?

На вратата се завърза схватка. Габриела се огледа и видя служители в униформите на местната власт, които задаваха въпроси на пачаврата, пазейки плащовете си от дъжда. Габриела ги разпозна веднага. Хората на Хейстингс.

Те тръгнаха из колибата и заразпитваха дали някаква жена е искала помощ, за да напусне острова и предупреждаваха никой да не й съдейства. Габриела се извърна към Джон Фич и видя как той я оглежда внимателно.

— Какво ще искаш, за да ме отведеш до Амирантите?

— Доста ще трябва, за да успея да премина ония рифове. Доста.

Тя бръкна в джоба на Хейстингс и измъкна копринена кесия, пълна с монети. Хвърли я на масата и парите звъннаха отчетливо.

— Това доста ли е?