Господарят на рая

16.

Часове Габриела се бореше с паниката, която заплашваше да я влуди. Уолис беше свършил добре мръсната си работа. Беше я облякъл в единствената рокля, която бе успял да открие, разточителство от сатен с цвят на слонова кост, обшит с дантели. Без какъвто и да било корсет, роклята беше толкова малка, че я прерязваше през талията и притискаше гърдите й така, че те пареха от постоянния натиск. Когато се беше опитала да избоде очите му, кормчията беше завързал ръцете й зад гърба. Докато правеше това, тя трябваше да се наведе толкова напред, че щедро изрязания корсаж почти разголи пищните й гърди.

Но това не беше най-лошото. Можеше да изтърпи някак си позора да бъде облечена така за удоволствието на един пират, наконтена като за бал или като някоя булка. Дори не мислеше за сплъстената си коса, която влизаше в очите и устата й и която не можеше да приглади без помощта на здраво завързаните си ръце. Можеше да понесе схванатите си от часовете неподвижно седене мускули. Но това, което не можеше да търпи, което я ужасяваше и караше един потиснат писък да задавя свитото й гърло, беше тежката желязна верига около врата й.

Родриго й беше дал да разбере, че няма шанс за бягство. И за да му угоди, Уолис я беше принудил да коленичи пред печката в капитанската кабина. След като беше завързал китките й зад гърба, той беше увил дебела метална верига около врата й, закрепвайки я за черната печка зад нея. Всичко, което тя можеше да направи в това положение, беше да наведе леко глава, позволявайки на рамената си да отпочинат. Но й беше невъзможно да се изправи или по какъвто и да било начин да промени позата си.

От седемгодишна, когато Хейстингс я беше принудил да гледа екзекуцията на майка си, тя не можеше да търпи нищо около врата си. Даже и лекият копринен шал я караше да се задушава. А това да бъде привързана с верига будеше в нея стария кошмар — да гледа как майка й виси обесена и бавно да осъзнава, че обесената е тя самата. В нея беше останало смътното убеждение, че и тя като майка си, ще умре от обесване. Това беше една от многото причини, които я караха да се ужасява от живота на пиратите. Ако се поддадеше на изкушението и допуснеше Родриго в леглото си, знаеше, че никога вече няма да се раздели с него. Съюзявайки се с него, тя направо пъхаше глава в примката.

Беше готова да избухне в сълзи, те пареха в гърлото й. Докато часовете минаваха и в стаята стана тъмно като в кладенец, тя се бореше с най-мрачните видения, които измъчената й душа можеше да роди — всичко, което забравяше през деня и което отново се възраждаше с идването на нощта с ужасните образи, които я оставяха сгърчена и трепереща в леглото й. Денем тя беше безстрашна жена, но на тъмно отново се превръщаше в дете — момиченцето, което беше треперило в леглото си нощ след нощ, мечтаещо за нежна ласка, само за да бъде събудено от Хейстингс, който шепне в ухото му: „Лошите момичета като теб ги бесят.“

Тя не можеше да понася това. Не можеше да остане и миг повече в металната примка на тази ужасна верига, виждайки пред себе си лицето на майка си, чиито някога красиви очи бяха мъртвешки изцъклени. Да чува гласа на Хейстингс в ушите си, ведър и доволен. Ако трябваше да търпи това и минута повече, чувстваше, че ще полудее.

Единственото нещо, което я разсейваше, беше да се съсредоточава над омразата си към Родриго — омраза, подхранвана от унижението на нейното неочаквано и безславно поражение в дуела. Ако се концентрираше върху мисълта за Родриго, гневът я правеше по-силна. А това не беше трудно. Можеше даже да го подуши в стаята. Той винаги бе притежавал някакъв особен аромат — на мъж и на море. Но имаше и нещо друго. Сега то се връщаше с болезнена яснота в ума й, сякаш годините бяха изчезнали, и тя коленичеше пред него, седемнайсетгодишно момиче, на техния остров на любовта. Тя се протягаше, за да го поеме, галейки го с ръка, поднасяйки го към устата си. За да се преклони пред красотата му с целувка. За да вдъхне дълбоко аромата му. Дори сега свързваше този аромат със забранено чувствено удоволствие.

Най-лошото беше, че с течение на времето тя започна да се уморява все повече и повече и, заспивайки, й се привидя как Родриго влиза в каютата, сваля веригата и я обладава както си е застанала на колене пред печката. Видението беше толкова шокиращо, че тя не можеше да го изличи от ума си. Гърдите й, преливащи от пристегнатия корсаж на роклята й, я боляха от желание да бъдат мачкани и стискани от ръцете на пирата; зърната й, твърди и щръкнали, копнееха да се надигнат под езика му.

В този момент тя чу как някой отключва вратата и преглътна, осъзнавайки колко е пресъхнало гърлото й и как езикът е залепнал за небцето. Облиза нервно устни, но не можа да ги навлажни. Сърцето й прескачаше и тя го прокле, стараейки се да успокои ритъма му.

Тогава той влезе със свещ в ръка. В началото тя не можа да го види. Пред очите й беше само ослепяващата я светлина. Те бяха привикнали към тъмнината и пламъкът на свещта ги изгаряше. Вратата се затвори зад Родриго, но той не помръдна. Просто стоеше там, взрян в нея, а времето сякаш беше спряло. Тя се поизправи на болящите я колене с нечовешко усилие и тръсна глава, опитвайки се да отхвърли коса назад. Но беше безполезно. Косата й беше твърде тежка и падаше като десетки панделки върху лицето, принуждавайки я да гледа към него през нещо като полупрозрачен воал. Най-накрая очите й се приспособиха и пожарът придоби нормалните си размери на трептящо пламъче на свещ. Родриго тръгна безшумно напред и лицето му дойде на фокус. Широкото чело. Високите скули. Римският нос. Пълните, чувствени устни. Златната коса, която блестеше и струеше между пръстите й като шепа испански монети. Той постави свещта настрана, без да отклонява поглед от лицето й. В другата си ръка държеше тежък златен бокал, който изглеждаше изработен преди най-малко сто години и блестеше с рубините си. Те сякаш танцуваха в трепкащата светлина и й напомниха отново за разбърканите алени чаршафи. Родриго държеше чашата небрежно между средния и безименния си пръст. Габриела погледна встрани, тъй като видът на тази ръка, обгръщаща бокала така, както някога бе обгръщала гръдта й, беше твърде интимна за изострените й сетива. Приведе клепки и се вгледа в раната на бедрото му. Беше почистена от кръвта и се виждаше само тесен бял белег. Но Габриела виждаше играта на мускулите под воала руси косъмчета. Проследи с очи гънката, образувана от бричовете му, и видя как той се втвърдява под погледа й. Тръпка на възбуда пробяга по кожата й. Устните й се открехнаха в усилието да си поеме въздух.

— За какво си мислеше? — попита той задавено. Тя вдигна поглед и срещна неговия през завесата от шоколадови коси.

— За това колко ми се ще да те убия.

Тогава той забеляза веригата. Изтръгна я с рязко движение от печката, свали я от врата й и я хвърли на пода, докато в същия момент вдигаше Габриела и я притискаше към себе си в буйна прегръдка, впивайки устни в нежната, протрита кожа на шията й.

— Не знаех — промърмори той в рамото й. Тя потръпна в обятията му.

— Ако си мислиш, че това ще те извини за всичко, което ми стори…

Той я пусна толкова внезапно, че тя загуби равновесие. Ръцете й бяха все още завързани зад гърба, така че, неспособна да се задържи, тя тупна като разбъркана купчина сатен в краката му. Той се приведе, опря лакти на коленете си и нежно отметна косата от лицето й. Милото му докосване я смая. Тя омекна, гърдите й се изпълниха с чувства, които не искаше да допусне. Това я уплаши, затова отдръпна глава от дланта му и й се прииска той да не е така близо до нея. Но Родриго леко погали голото й рамо. После плъзна пръста си под тясната материя, която притискаше гърдите й и я раздра до долу, излагайки тялото й на жадния си поглед. Коленичила с голи гърди пред него, тя усети как целия товар на цивилизацията, който беше носила през живота си, се свлича заедно с роклята. Ръцете му галеха плътта й. Той не се колебаеше. Не искаше позволението й. Просто я милваше с гърба на пръста си, сякаш утвърждавайки правото си да прави това. Тя се почувства по-безпомощна, по-поробена от разголените против волята й гърди, отколкото от натиска на корсажа. Опита се отново да преглътне и не можа. Опитваше се да си върне самообладанието, на напразно. Бореше се с обсадата на тялото си, хитро обмислена от пирата, и губеше. Тръпките, които той пораждаше в нея с докосването на ръцете си, шепотът му, всичко това беше толкова изкусително, че я караше да се предаде изцяло. Чувстваше как някакъв пламък я изпълва отвътре и образите и чувствата, които той пораждаше, я караха да трепери и я оставяха без дъх с всепоглъщащата си сила. Никога не се беше изправяла пред по-неустоима и прелъстителна атака. Сякаш всички нейни стари мечти и надежди се съживяваха в нея. Мечтите, в които му се отдаваше докрай и молеше за още. Очите му се вдигнаха от гърдите й и се взряха в нейните, очи на див звяр.

— Ела — прикани я той. — Утоли жаждата си.

Той вдигна бокала към устните й. Тя усети аромата на виното, тежък и богат. И все пак знаеше много добре, че Родриго нямаше предвид жаждата на гърлото. Той искаше да насочи желанията й към изкушението на докосването си. Разклащаше чашата пред очите й като дявол, съблазняващ душата й. Щеше да е толкова лесно да я изпие на един дъх. Но в последния момент Габриела отвърна лице.

Почувства гнева му, преди да е направил каквото и да било движение. И изведнъж, с един лъвски подскок, той стана на крака. Юмрукът му сграбчи косите й. Издърпа главата й назад, поднесе бокала до устните й и го наклони. Трябваше да отвори уста или да позволи на виното да залее лицето й. Стряскането и страха я победиха. Тя разтвори устни и преглътна конвулсивно течността, която той насила наля в гърлото й. Когато пресуши чашата, Родриго отдръпна чашата, но продължаваше да стои над нея, държейки косата й така, че лицето й беше обърнато нагоре. Тя стисна устни. Мълчеше и се взираше упорито в очите му. Бавно, продължавайки да стиска косата й, той отново се наведе до главата й. Когато очите му бяха на няколко сантиметра от нейните, тя изплю в лицето му виното, което не беше преглътнала. То закапа от него като кръв.

Червено като рубин. Алено като онези проклети чаршафи. Той изпи течността от лицето си с такова спокойствие, че тя се изплаши.

— Разля го — каза й. После обърса с пръст капката, стекла се по брадичката й. Пъхна го в устата й и я накара да го оближе.

— Знам какво искаш — каза тя с треперещ от страст глас. — Само че няма да го направя. Първо ще трябва да ме убиеш.

— Преди беше по-мила с мен — отговори й весело той.

— Това беше преди…

Тя млъкна рязко, осъзнавайки, че по някакъв странен начин те пресъздаваха нейната пиеса.

— Преди какво, caricia? Да се превърна в отвратителен негодник? Доколкото си спомням, ти харесваше отвратителния негодник, когато бяхме деца.

Очевидно беше чел пиесата повече от веднъж и сега й се подиграваше със собствените й думи.

— Не играеш ролята си, caricia. Мисля, че репликата ти е: „Ти ме изостави, за да преследваш жестоките си цели.“

— Дяволско изчадие такова! — изкрещя Габриела, попаднала в клопката му. — Никога вече не бих повярвала и на една твоя дума! Никога вече няма да ти повярвам.

Той се изправи, поглеждайки я мелодраматично, сложи ръка на сърцето си и каза:

— От името ми се боят надлъж и нашир в Индийския океан — от Африканския нос до морето на Целебес. Плячкосвал съм кораби и съм събрал съкровища, достойни за кралски откуп. Но без любимата жена аз съм половин човек!

Тя седна назад и се облещи.

— Как смееш да ми се подиграваш?

— А — отвърна Родриго с естествения си глас, усмихвайки се едва-едва. — Не виждаш ли абсурдността на всичко това? Сега ме проклинаш, но аз си спомням едно диво малко момиче с разпиляна коса и весел смях, което се хвалеше, че може да ме надвие на шпага, докато тичаше през английските хълмове с увиваща се около коленете му пола.

Той й помогна да стане и развърза ръцете й. После потърка нежно китките й там, където въжето се беше отбелязало. Осъзнавайки, че той се опитва да я обезоръжи и че започваше да се поддава на слабостта си, тя издърпа ръката си от неговата и закрепи корсажа обратно върху голите си гърди. След това каза сериозно, сякаш освободила се от гнева, който бликаше преди в думите й:

— Родриго, ти искаш да решаваш вместо мен бъдещето ми. Точно като баща ми и Хейстингс. Но аз не приемам да ми се казва какво да правя, какво да мисля и какво да искам. Бо Балон беше моята мечта през по-голямата част от живота ми. Ако ти позволя да ми я отнемеш, ще направя това, което стори майка ми.

Той помисли за миг, обикаляйки каютата.

— Някои неща са по-важни — каза той най-накрая.

— Това е моят дом, Родриго.

— Сейшелите са и мой дом. Но проблемът, Габе, е, че за да построиш свой дом тук, трябва да разрушиш моя.

— Не разбирам.

— Тогава ще ти помогна. — Той мълча известно време, сякаш говореше със себе си. — Утре ще направим едно пътешествие.

— Родриго, нямаш време за пътешествия. Чух как Хейстингс каза, че той и Гран Блан са събрали флота, за да те преследва, претърсвайки остров по остров Сейшелите, докато не те открият и унищожат.

Без да се стряска, той каза:

— Това би било изключително глупаво от тяхна страна. Без да познават тези рифове не биха имали шанс на Амирантите. И, смея да кажа, че и те го знаят.

Устните му се извиха леко и тя усети предизвикателство в следващите му думи:

— Не, проблемът не е в Хейстингс, а в това, което смятам да направя с теб.